Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
River Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Разпознаване и корекция
Еми(2015)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Ангел хранител

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1403-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2026

История

  1. —Добавяне

15.

Луси все още трепереше, когато се качи в колата и закопча предпазния колан. Адреналин, помисли си тя, адреналин и нерви. Стисна здраво ръце в скута си и изчака, докато Мейсън се настани зад волана и потегли от паркинга на винарната.

— Куин също се е страхувал от Бринкър — подхвана тя.

Мейсън зави по Ривър Роуд.

— Започвам да се питам, кой ли не се е страхувал от него.

Телефонът й иззвъня. Извади го разсеяно, изтри съобщението за поредната уговорена среща и го върна обратно. После рязко затвори чантата.

От съседната седалка последва продължително мълчание.

— Мислиш ли, че някога ще се решиш да се омъжиш? — попита накрая той.

В тона му имаше нещо странно, но не можеше да определи какво.

— Не знам — отвърна тя. — Колкото повече остарявам, толкова по-малко съм склонна да правя компромиси. Казвали са ми, че съм станала прекалено придирчива.

— Кой ти го каза?

— Последният мъж, с когото се срещнах. Както и доктор Престън, терапевтката ми.

— А последната жена, с която аз се срещах, ми каза, че се държа като диктатор и не споделя емоциите ми.

За своя изненада тя се разсмя тихо.

— Звучим като двойка неудачници, не мислиш ли?

Ъгълчетата на устата му се извиха леко нагоре.

— Което означава, че имаме нещо общо помежду си.

— Може би си прав.

— И щом така и така се разговорихме, какво мислиш за положението в бърлогата на Колфакс?

Луси се замисли за момент.

— Вероятно Куин има проблеми с алкохола.

— Мога да се обзаложа за това.

— Сигурна съм, че е очаквал да заеме мястото на баща си и да оглави компанията, но това така и не се случило. Уорнър Колфакс назначил външен човек за изпълнителен директор, който може би спи, или пък не спи с втората мисис Колфакс.

— О, значи ти също си останала с подобно впечатление? — погледна към нея Мейсън.

— Имаше нещо особено в отношенията между Дилън и Ашли.

— Няма да продължи дълго.

— Не.

— Но съм склонен да се съглася с теб. — Мейсън смени предавката и намали скоростта. — Нещо друго?

— Забелязва се някакво униние сред онези, които поддържат сливането. Но както ти казах, не е нещо необичайно в подобна ситуация. Старото поколение изгражда една империя и заграбва милиони. А по-младото иска просто да се докопа до парите и да избяга. — Млъкна, забелязала с изненада, че Мейсън се отклонява от главния път. — Къде отиваме?

— Някъде, където ще можем да поговорим.

Той спусна лъскавата кола по тесния, посипан с чакъл път. Минаха между дърветата, докато стигнаха малко сечище. Фаровете на колата осветяваха тъмните води на реката. Мейсън ги угаси. Над тях се бе надвесила почти пълна луна.

— Като малка прекарвах доста време в Самър Ривър — каза Луси. — Но не си спомням това място.

— Дик го откри преди няколко години. Водеше ни тук с Арън и ни учеше да ловим риба.

Луси не знаеше какво да каже, затова замълча. С всеки удар на сърцето й усещането за интимност на предната седалка се усилваше. Питаше се дали само тя го усеща.

Опитваше се да измисли някакъв начин да намали напрежението, когато Мейсън отвори вратата.

— Хайде да излезем — предложи той. — Не е студено.

Тя разкопча колана и се измъкна от колата. Мейсън се оказа прав — нощният въздух не беше студен, но се усещаше някакъв хлад. Зави плътно шала около раменете си и се приближи към него. Двамата заедно поеха към брега на реката.

— За какво искаш да говорим? — не се стърпя Луси.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна той. — Не ме бива много в общуването, нали помниш?

— Да бе, постоянно забравям. Ще се опитам да ти помогна. Вероятно ме доведе тук, за да ми дадеш някои наставления.

— Наставления?

— Смяташ, че трябва да продам акциите на семейство Колфакс и да престана да се опитвам да открия дали автомобилната катастрофа, в която загинаха Сара и Мери, е била обикновен нещастен случай, нали?

Отне му толкова време да й отговори, че накрая тя се обърна да го погледне. В тъмнината нямаше как да разчете изражението му, но усещаше, че е взел някакво решение.

— Простата логика и здравият разум ми казват, че да продадеш проклетите акции и да напуснеш града е най-доброто, което можеш да направиш — каза най-сетне той. — Ако продължиш да следваш пътя, по който си поела, рискуваш да си спечелиш доста врагове в клана Колфакс.

— Мисля, че вече имам няколко. Но какво могат да ми направят?

— Не знам. И точно това ме тревожи. Ако си права за смъртта на Сара и Мери, може да си в сериозна опасност.

— Наистина ли мислиш, че онзи, който ги е убил, ще посегне и на мен? От това той или тя няма да спечели нищо. Имам нотариално заверени документи и, повярвай ми, нито един съд не може да ги оспори. В моята професия много бързо разбираш, че лошо направеното завещание може да се окаже истинска катастрофа за наследниците. Аз оставям всичко на родителите си. Убиецът няма как да се отърве от цялото ми семейство, като ни избива един по един, с надеждата някога да се добере до акциите. Все някой, например ти, ще забележи.

— О, да — отвърна Мейсън със смразяващ тон. — Няма как да не забележа, ако нещо се случи с теб.

Тя отново потръпна, но не от прохладата на нощния въздух. Изречените почти като обет думи я уплашиха, но едновременно с това й вдъхнаха странна увереност. Ако с нея станеше нещо, той щеше да съсипе клана Колфакс.

— Затова си мисля, че съм в относителна безопасност. Поне засега.

— Може би — съгласи се Мейсън неохотно. — Ако някой е убил Сара и Мери, той или тя си е направил погрешно сметката. Което не означава, че убиецът няма да изпробва друга тактика.

— Каква, например?

— Сплашване? Предложение, на което не можеш да устоиш? По дяволите, не знам. Но ако продадеш обратно акциите на семейството, този въпрос няма да стои на преден план.

— Те са единственият ми коз.

Той мълчаливо наблюдаваше обляната в лунна светлина повърхност на водата. Над тях шумоляха листата.

— Трябва да го направя — наруши тишината Луси.

— Знам. — Този път в гласа му се прокрадна примирение. — На твое място и аз щях да постъпя така.

— Ами ти го правиш през цялото време — отбеляза тя. — По своя си начин.

— Изглежда, просто сме такива хора.

— Да. Съжалявам, че те въвлякох в тази история.

Тогава той се раздвижи и обви ръка около раменете й. Обърна я, така че да вижда лицето й. С другата я привлече по-близо към себе си.

— Каквото и да правиш, никога не ми се извинявай — каза през зъби. — Приемам го като своя лична кауза.

Тя успя да скалъпи някаква усмивка.

— Знам. Просто не можеш да го превъзмогнеш. Ти по рождение си ангел хранител.

— Не. Приех да участвам, отчасти защото самият аз си задавам някои въпроси около смъртта на Сара и Мери. Но ми се струва, че трябва да изясня едно нещо веднъж завинаги.

— И какво е то?

— Правя го най-вече заради теб.

Не беше сигурна какво трябва да отговори, но това нямаше значение, защото в този момент той я целуна и тя буквално онемя от изумление.

Тази целувка не беше сбъднатата мечта на една тийнейджърка. Беше нещо много повече, защото сега тя беше жена и знаеше някои неща за целувките. Достатъчно, за да може да оцени тази. Не беше целувката от момичешките й фантазии. В нея нямаше нищо сладникаво, романтично или прелъстително. Тя говореше единствено за примитивна мъжка похотливост и потискана с усилие страст. Обикновено мъжът целуваше по този начин жена с единствената цел да й покаже недвусмислено, че я желае.

Тя инстинктивно си даде сметка, че имаше само два начина да й отговори. Можеше да й отвърне със същата страст или да го отблъсне и да се върне в колата. Средно положение нямаше. И никога нямаше да има, не и с Мейсън.

За първи път в живота си Луси осъзна, че трябва да направи съдбовен избор. И хвърляйки се с главата напред, обви ръце около раменете му и му отвърна с чувствена жажда, каквато до този момент не беше изпитвала. От обзелото я вълнение усети как адреналинът плъзна във вените й.

Когато Мейсън освободи устните й и плъзна своите към изящната извивка на ухото й, тя изпитваше едновременно горещина и студ, дишаше тежко и едва забележимо трепереше. Вкопчи се в него, наслаждавайки се на аромата и силата на тялото му. Когато целуна топлата кожа на шията му, той въздъхна дълбоко. Това би могло да бъде въздишка от удоволствие, от пълно отдаване или от тържествуване. Нямаше как да е сигурна. Но пулсът му чувствително се ускори.

Той повдигна леко брадичката й с пръст. Устните му се впиха в нейните за нова, страстна целувка. Тя усещаше топлината, разливаща се в тялото й.

Мейсън потръпна, пое си дълбоко дъх и леко я отдръпна от себе си. На лунната светлина тъмните му очи проблеснаха мрачно. Очарована, Луси докосна с пръсти челюстта му. Той извърна глава и долепи устни до дланта й.

— Само не ми казвай, че не си го очаквала — каза й с натежал от вълнение и страст глас. — Защото аз знаех какво ще се случи.

— Очаквах го — призна тя. — И все пак ми дойде много изненадващо.

— На мен също. А не смятах, че нещо подобно може да ме учуди.

Младата жена се усмихна.

— Преди тринайсет години бях ужасно влюбена в теб. А ти дори не забелязваше, че съществувам.

Той зарови пръсти в косата й и я отметна от пламналото лице.

— Ти беше просто хлапе.

— Което имаше нужда от закрила. Да, знам. Но вече пораснах.

— Забелязах — отвърна и отново долепи устни до нейните. — Определено не си хлапе. Бих дал всичко, за да те отведа в леглото тази нощ, но вероятно е твърде рано, а и наблизо няма легло.

Това не беше констатация, даде си сметка тя. Беше по-скоро въпрос.

— Сигурна съм, че проблемът с леглото може да се реши — каза тихо. — Но ти си прав, прекалено скоро е. — Измъкна се леко от прегръдката му и се запъти обратно към колата. — Което означава, че е време да се връщаме.

— Ей, би могла поне да поспориш с мен по въпроса за времето — подвикна след нея той.

Луси се засмя, внезапно почувствала се по-лекомислена, отколкото когато и да било напоследък. Харесваше й това чувство на приятно очакване. Мейсън също се разсмя. Настигна я, целуна върха на носа й и отвори вратата.

— Трябва да ти призная, че като претегля всичко, тази среща се оказа много по-приятна, отколкото очаквах.

— Да — съгласи се тя. — Наистина.

Той затвори вратата, заобиколи колата и се настани зад волана. Но не включи веднага двигателя. Постоя мълчаливо няколко минути, загледан в реката, този път напрегнат и много сериозен.

— Как ще разбереш кога е настъпил подходящият момент? — попита накрая.

Тя се усмихна, искрено уверена в новооткритата си женска сила.

— Не се притеснявай. Когато дойде, ще ти кажа.

Мейсън й отправи мрачна усмивка и завъртя ключа в стартера.

— Обещай, че няма да забравиш.

— Няма да забравя.