Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (1)

1.

— И кой те назначи за мой ангел хранител? — попита Луси Шеридън.

Беше ядосана, ама наистина ядосана. Но и развълнувана. Беше сама с Мейсън Флечър, който караше по тясна, обляна от лунна светлина улица. Това трябваше да е най-романтичната вечер в живота й и да й се случат онези неща, върху които се градяха тийнейджърските мечти. А той развали всичко, отнасяйки се с нея като с хлапе, неспособно да се предпази дори от дъжда.

Сгуши се на пътническата седалка на пикапа, подпря единия си обут в маратонка крак върху таблото и скръсти ръце пред себе си.

— Не съм ничий ангел хранител — отвърна Мейсън, без да отвлича вниманието си от пътя. — Тази вечер просто ти правя услуга.

— Независимо дали съм я поискала или не. И от мен се очаква да съм ти благодарна?

— Малкият купон у Бринкър няма да свърши добре. Има прекалено много алкохол, наркотици и непълнолетни младежи. Едва ли ще искаш да бъдеш там, когато нахлуят ченгетата.

Спокойната му ледена увереност беше вбесяваща. Човек никога не би допуснал, че е на деветнайсет, само с три години по-голям от нея. Реалностите в тийнейджърския живот, разбира се, превръщаха тази разлика в непреодолима пропаст. За него тя беше онова, което леля Сара наричаше „затворническа примамка“^[1].

Но нещата стояха дори по-лошо. Макар и деветнайсетгодишен, Мейсън се държеше така, сякаш беше на трийсет. Леля Сара твърдеше, че през очите му надничала една стара душа.

Вярно е, че Сара често описваше хората по странен начин. Тя и нейната бизнес партньорка Мери бяха дълбоко увлечени по разни неща като медитация и моментно просветление. Но Луси трябваше да признае, че в казаното за Мейсън имаше известна доза истина. Той вече беше мъж, какъвто се съмняваше, че някой от присъстващите на купона младежи щеше да стане някога. В сравнение с него те изглеждаха като ученици от началното училище.

Започна да си мисли, че Мейсън е по-зрял от повечето възрастни, които познаваше, в това число и от собствените й родители. Когато преди три години се бяха разделили, всички ги поздравяваха за цивилизования развод. Ала познатите им не можеха да се поставят на нейно място. Никой от тях не беше тринайсетгодишното хлапе, което се крие в стаята си, докато тъй наречените възрастни водят словесни престрелки, изпълнени с обвинения и сарказъм, проникващ чак до костите. Ако последвалият след това развод минаваше за цивилизован, то това понятие трябваше да се изпълни с ново съдържание.

Мейсън, от друга страна, винаги бе изглеждал истински зрял човек, което сигурно не беше редно. Заедно с чичо му и по-малкия му брат се бяха преместили в Самър Ривър преди две години. Той работеше на пълен работен ден в местния железарски магазин и поправяше старата къща на брега. Това лято се грижеше за брат си сам, защото чичо му беше заминал на военна мисия някъде. Едно нещо беше кристално ясно — Мейсън приемаше живота сериозно. Луси се чудеше как се забавлява, ако изобщо имаше представа какво означава това.

Той дори шофираше като възрастен, мрачно отбеляза тя. Или поне така, както се предполага, че трябваше да карат възрастните. Начинът, по който управляваше стария пикап на чичо си, говореше достатъчно. Сменяше скоростите с плавни, обиграни движения. Нямаше рязко натискане на съединителя, криволичения по пътя и със сигурност никога не превишаваше разрешената скорост. Това би трябвало да е досадно. Но не беше. Само я караше да се чувства в добри, надеждни ръце.

— Нямаше нужда да ме спасяваш — подхвана тя. — Мога сама да се грижа за себе си.

Страхотно. Сега наистина прозвуча като малко дете.

— Тази вечер компанията не беше от твоята класа — отвърна той.

— О, я стига. Много добре знаеш, че никой няма да бъде арестуван, дори и ако ченгетата нахълтат в старото ранчо на Харпър. Шериф Хобс не е от хората, които биха вкарали деца като Тристън Бринкър и Куин Колфакс в затвора. Чух леля Сара да казва, че началникът никога няма да се осмели да направи нещо, което би могло да вбеси бащите им.

— Да, чичо ми също твърди, че Бринкър и Колфакс държат шерифа и целия градски съвет в джобовете си. Но нищо не му пречи да отведе някои от другите младежи, само за да покаже, че си върши работата.

— И какво от това? Просто ще ги предупредят и толкова. Най-лошият сценарий би бил да се обади на леля да си ме прибере.

— Наистина ли смяташ, че това е най-лошият вариант?

— Естествено — тросна се тя. Искаше й се да изскърца със зъби.

— Трябва да ми повярваш, Луси. Тази вечер мястото ти не е на купона на Бринкър.

— Сигурно си даваш сметка, че още утре сутринта всички, които са били в ранчото, ще ми се присмиват зад гърба.

Мейсън не отговори, затова тя го погледна. На проблясъците на таблото челюстта му изглеждаше като издялана от камък. И за пръв път у нея се зароди някакво любопитство.

— Има нещо, което не ми казваш, нали? — попита подозрително.

— Остави това — отвърна той.

— Като че ли е възможно. Впрочем откъде знаеше, че тази вечер съм на купона на Бринкър?

— Има ли някакво значение?

— О, да — настоя Луси. — Има.

— Говореше се, че ще ходиш. Потърсих леля ти, но не си беше вкъщи.

— Двете с Мери са в Сан Франциско. Нещо като командировка за панаира на антиките. Оставих съобщение на гласовата й поща. Не че това ти влиза в работата.

Мейсън пренебрегна забележката.

— Щом разбрах, че леля ти я няма, реших да отскоча до парка, за да видя дали не си там. Досетих се, че ще отидеш без разрешение.

— Защото не фигурирам в списъка с елитните младежи?

— Защото си прекалено малка, за да се навърташ около Бринкър и Колфакс.

— Джилиън Бенсън е само с година по-голяма от мен. И много те моля, каквото и да правиш, не ми чети лекция от типа: „Не скачай от скалата само защото всичките ти приятели го правят“.

— Джилиън не ти е приятелка.

— Но по една случайност именно тя ме покани.

— Така ли? — замислено попита той. — Виж, това е интересно.

— Обади ми се по-рано днес, за да ми каже, че ще ходи на купон у Бринкър и ме попита дали не искам да я придружа.

— И ти реши да не изпуснеш възможността.

— Не беше точно така. В първия момент й отказах. Тук съм само за лятото. Познавам само няколко от местните младежи. Казах й, че нямам кола и тя предложи да ме вземе от къщата на леля.

— Много мило от нейна страна, нали? — подметна Мейсън.

— Накъде биеш?

— Пи ли нещо, преди да дойда?

— Само минерална вода от бутилката, която си занесох. Освен това не ти дължа никакви обяснения.

— Значи не си вземала от онези шишета без етикети, пъхнати в касата с лед?

— Джилиън ми обясни, че били някакви енергийни напитки. Бринкър ги осигурявал за всичките си купони. Твърди, че в тях имало нещо специално.

— Но ти не си ги опитвала?

— Не се чувствам нито пияна, нито замаяна, ясно?

Луси нямаше никакво намерение да признава, че мисълта да пробва някои от тези напитки със странен цвят я плашеше до смърт. Тъжната истина беше, че още преди пристигането на Мейсън бе разбрала, че тази вечер е обречена на пълен провал. Не беше устроена да живее на ръба, да действа слепешката и да преминава бариерата на благоразумието. За нея всички казваха, че е уравновесена и отговорна — не от типа, който създава проблеми. Но това беше другият начин да й намекнат, че е скучна и прекалено предпазлива. Започна да си мисли, че е обречена завинаги да остане извън невидима стъклена къща и да гледа навътре към хората, осмелили се да поемат някакъв риск и живеещи пълноценно живота си.

— Защо ти е да ходиш на купон на Бринкър, щом не искаш нито да се напиеш, нито да се замаеш? — попита Мейсън.

Тя се сви още повече на седалката.

— Исках само да танцувам. Да се позабавлявам. Хайде, можеш да ме съдиш.

— Но не танцуваше, когато влязох.

Момичето въздъхна.

— Защото никой не ме покани. Най-после ме допуснаха до един от известните купони на Бринкър и се оказа, че никой не иска да е с мен. Ти беше прав. Не плувах в свои води, бях в неподходяща компания и дрън-дрън-дрън… извадих истински късмет, че се появи тъкмо навреме. Ето. Доволен ли си?

Мейсън не отговори на въпроса, може би защото завиваше с пикапа към широка алея през стара ябълкова градина, водеща към спретнатата къща на Сара. Осветлението в стаите беше включено. Очуканият микробус с фирмен надпис „Антики Самър Ривър“ беше паркиран на обичайното си място встрани от пътеката.

— Изглежда, леля ти си е вкъщи — отбеляза той.

— Този път е подранила. — Луси разкопча предпазния колан и отвори вратата. — С Мери обикновено не се прибират от търговските си пътувания преди полунощ.

Мейсън огледа входната врата.

— Това е добре.

Луси спря над седалката и се обърна към него:

— Кое е добре?

— Няма да си сама тази нощ.

— Господи, Мейсън! Не се нуждая от бавачка. В интерес на истината, аз сама се грижа за чужди бебета. Много съм търсена за тази работа, защото съм уравновесена, отговорна и така нататък.

— Знам — каза той. — Съжалявам.

— О, недей да се извиняваш. Не ти подхожда.

Тя скочи от пикапа и понечи да затвори вратата.

— И за тази вечер също — дрезгаво продължи той. — Не исках да те карам да се чувстваш неловко.

— Аха. — Люси го погледна през все още отворената врата на кабината. — Знаеш ли какво? След няколко години, когато порасна достатъчно, можеш да ми напомниш да ти благодаря за абсолютно излишната спасителна акция тази вечер. Вероятно когато стана на трийсет или четиридесет, ще мога да оценя по достойнство благородните ти намерения. Или пък не. Знаеш какво казват хората: Няма ненаказано добро.

— Да, чувал съм го.

Какво пък толкова, по дяволите. Можеше да му каже и останалото.

— Впрочем трябва да те уведомя, че съвсем излишно си изгуби времето. Когато дойде, аз вече се готвех да си тръгна.

— Много неразумен план. Доста щеше да ти се наложи да повървиш.

— Щях да се оправя. Нося мобилния си телефон. Пък и това е Самър Ривър, а не някой голям град. Леля казва, че тук никога не е извършвано убийство.

— В малките градове също се случват лоши неща, както навсякъде другаде по света — отбеляза Мейсън.

— Глупости. Сега пък ще трябва да изслушам лекцията за опасността да ходя пеша по тъмно.

Затаи дъх, защото изражението на лицето му съвсем ясно говореше какво щеше да се случи. После се усмихна.

— Просто не можеш да го превъзмогнеш, нали? — продължи тя. — Роден да помага и да бъде винаги в услуга. Като нищо ще направиш кариера в правораздаването.

— Чух, че се печелят повече пари в бизнеса с недвижими имоти — веднага влезе в тона й той.

— Говоря сериозно.

Не обърна внимание на забележката й.

— Защо смяташе да се прибереш пеша?

— Защото Джилиън се напи, щом толкова държиш да знаеш истината. Ясно беше, че не иска да си тръгва. Намира Бринкър за много обаятелен. Както впрочем всички останали момичета, а дори и някои от момчетата. От друга страна ме беше страх да я оставя да ме откара у дома. Е, сега вече научи цялата история на моята лудешка нощ навън. Ти беше прав. Не трябваше да ходя в ранчото, въпреки че половината от младежите в града бяха там. Извърши своето добро дело. Наслаждавай му се.

Входната врата се отвори. На прага застана Сара. Лампата на верандата освети започналата да посребрява кестенява коса. Както и останалите жени от рода Шеридън, тя не беше амазонка, но ръстът й от метър и шейсет и крехката фигура бяха измамни. Десетките години занимания с йога и мъкненето на дърва за огромната камина в старата къща я бяха дарили със силни рамене и здраво, издръжливо тяло.

Тя се приближи до парапета и махна към тях.

— Здравей, Мейсън. Благодаря ти, че докара Луси до вкъщи. Тъкмо щях да й звъня на мобилния да я попитам дали да ида да я взема.

— Няма проблеми, госпожо — отвърна Мейсън. — Беше ми по път.

Момичето изсумтя недоволно:

— По път, глупости. — Отново понечи да затръшне вратата, но нещо я накара да се поколебае. — Както ти казах, изживяваш се като ангел хранител.

— Обясних ти, че не съм. — За първи път в тона му се промъкна някакъв намек за емоция. Говореше с раздразнение.

— Леля Сара много я бива в ония щуротии с кармата — продължи Луси. — Нали се сещаш: каквото ти е писано, това става.

— Знам какво значи карма — сряза я Мейсън с някак прекалено равен глас.

Тя си даде сметка, че го е засегнала, допускайки, че може да не знае значението на думата. Въпреки че я беше поставил в неловко положение, като почти насила я беше измъкнал от купона, се почувства зле. Всички знаеха, че Мейсън бе започнал да работи веднага след завършването на гимназията. Не че бе имал много възможности да продължи образованието си. Леля й Сара твърдеше, че малкият му брат Арън е предопределен да постъпи в колеж. Наскоро бил приет в много престижен и скъп университет. Каза й още, че Мейсън и чичо му правели всичко по силите си момчето да не се дипломира, потънало в дългове.

— Трябва да призная, в името на спора, че леля е права за кармата — продължи Луси. — Ако е истина, то рано или късно ще дойде ден, когато самият ти ще се нуждаеш от спасение.

— И какво?

— Винаги ми е било чудно кой се притичва на помощ на професионален ангел хранител, когато изпадне в затруднение?

Тя затръшна вратата на пикапа, преди той да успее да й отговори, и бързо се отправи към предната веранда, където я чакаше Сара. Дотук с най-романтичната нощ в живота й.