Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (8)

6.
Алеята на англичаните

След вечерята във „Витория“ те излизат да се поразходят и да се насладят на приятното време. Меча представи Макс на другите като „скъп приятел от незапомнени времена“, а той се вписа в групата без усилие, със самообладанието, което винаги му помагаше да се справи с всяка ситуация, и предразполагащата непринуденост, основаваща се на добри обноски и остър ум, която навремето, когато всеки ден беше предизвикателство и борба за оцеляване, му отвори толкова врати.

— Значи живеете в Амалфи? — поинтересува се Хорхе Келер.

Спокойствието на Макс бе съвършено.

— Да. От време на време.

— Прекрасно място. Наистина ви завиждам.

Приятно момче, заключи Макс. В добра физическа форма: като онези американчета, които печелят трофеи в университета, но с добра европейска патина. Свали си вратовръзката. Със сакото на рамо и навити над лакътя ръкави на ризата, не се вписваше много в представата за претендент за световен шампион по шах. Отложената партия като че ли не го притесняваше. По време на вечерята изглеждаше весел и непринуден, разменяше шеги със своя учител и помощник Карапетян. По време на десерта помощникът му пожела да се оттегли, за да обмисли вариантите за тайна игра, избързвайки със задачата, с която щяха да се заемат заедно Ирина Ясенович и Келер утре след закуска. Карапетян беше този, който предложи разходката, преди да си тръгне. Ще ти се отрази добре да се разсееш, каза той на младежа. Позабавлявай се, нека те придружи Ирина.

— От колко време сте заедно? — поинтересува се Макс, докато помощникът се отдалечаваше.

— Доста — въздъхна Келер весело, както ученик говори за учителя си веднага щом той обърне гръб. — Повече от половината ми живот.

— Обръща му повече внимание, отколкото на мен — отбеляза Меча.

Младежът се засмя:

— Ти си ми само майка… Емил е надзирателят на карцера.

Макс гледаше Ирина Ясенович и се питаше до каква степен тя би могла да се превърне в ключа за карцера, споменат от Келер. Реши, че не беше точно красива, може би привлекателна със своята младост, с миниполата в духа на swinging London^[1] и големите си черни, бадемовидни очи. Изглеждаше тиха и мила. Умно момиче. Двамата с Келер бяха нещо повече от влюбени, държаха се като млади приятели, които се разбират със знаци и погледи зад гърба на възрастните, като че ли шахът, който ги бе събрал, беше някакво нарушение, в което двамата бяха съучастници, някаква интелигентна и сложна лудория.

        — Да пийнем нещо — предложи Меча. — Ето там.

Докато разговаряха, бяха слезли по „Сан Антонио“ и улица „Сан Франциско“ към градините на хотел „Империал Трамонтано“, където в един павилион, сред бугенвилии, палми и магнолии, осветени от книжни малки фенерчета, група музиканти свиреха пред трийсетина души — в спортни блузи, с пуловери, наметнати на раменете, минижупи и джинси — които седяха на масите около дансинга, близо до стръмния скалист бряг, на фона на черния залив, озарен от далечните светлини на Неапол.

— Не си спомням майка ми да е говорила за вас… Къде се запознахте?

— На един кораб в края на двайсетте. На път за Буенос Айрес.

— На борда Макс беше салонен танцьор — добави Меча.

— Салонен?

— Професионален. Танцуваше с дамите и младите момичета и го правеше доста добре… Прочутото танго на първия ми мъж е тясно свързано с него.

Младият Келер прие информацията с безразличие. Или тангото въобще не го интересуваше, заключи Макс, или не му беше приятно да се говори за предишния семеен живот на майка му.

— Аха, ясно — каза той хладно. — Танго.

— А с какво се занимавате сега? — поинтересува се Ирина.

Шофьорът на доктор Хугентоблер направи подходящ за случая жест, едновременно уверен и смътен.

— Бизнес — отвърна той. — Имам клиника на север.

— Не е зле — каза Келер. — От танцьор на танго до собственик на клиника и вила в Амалфи.

— Имаше и не толкова охолни периоди — поясни Макс. — Четирийсет години са много време.

— Запознавали ли сте се с баща ми? Ернесто Келер?

Лекият жест на Макс подсказваше, че се опитва да си спомни.

— Възможно е… Не съм сигурен.

Погледът на Макс срещна очите на Меча.

— Запознахте се на Ривиерата — отбеляза тя спокойно. — По време на войната в Испания, в къщата на Сузи Фериол.

— А, наистина… Разбира се.

Четиримата поръчват питиета: безалкохолни, минерална вода и „Негрони“ за Макс. Докато сервитьорът се връща с пълната табла, барабанистът заблъсква по барабаните и чинелите, засвирват две електрически китари, а певецът — застаряващ красавец с тупе и екстравагантно сако, имитиращ стила на Джани Моранди — запява „Накарай майка ти да те изпрати“. Хорхе Келер и момичето си разменят бърза целувка и стават да танцуват на дансинга между хората, движат се изкусно в бързия ритъм на туиста.

— Невероятно — коментира Макс.

— Кое ти се струва невероятно?

— Синът ти. Начинът му на живот. Държането му.

Тя го поглежда лукаво.

— Имаш предвид претендента за световен шампион по шах?

— Същият.

— Разбирам. Предполагам, че си очаквал едно бледо и затворено момче в облак от шейсет и четири шахматни полета.

— Да. Нещо такова.

Меча поклаща глава. Предупреждава го да не се заблуждава. Облакът също бил там. Въпреки че не изглежда така, младежът продължава да играе отменената партия. Без съмнение това, което го различава от другите, е начинът, по който посреща предизвикателството. Някои големи майстори се изолират от света и живота и се концентрират като монаси. Но Хорхе Келер не е такъв. Неговият стил се изразява именно в това — да възпроизвежда играта в света и в живота.

— Под тази привидно жизнерадостна и нормална външност — заключава тя, — има разбиране за пространството и за нещата, което няма нищо общо с твоето или моето.

Макс се съгласи, наблюдавайки Ирина Ясенович.

— А тя?

— Странно момиче е. Аз самата не успявам да вникна в това, което се случва в главата й… Без съмнение е голям играч. Резултатна и блестяща… Но не знам до каква степен начинът, по който се държи, е присъщ на нея самата или се дължи на връзката й с Хорхе. Не ми е известно каква е била преди.

— Никога не съм си мислил, че има добри шахматисти сред жените… Винаги съм си мислил, че е мъжки спорт.

— Ами не е така. Има много жени със звание гросмайстор, най-вече в Съветския съюз. Но малко от тях стигат до световни титли.

— Защо?

Меча отпива глътка вода и се замисля за момент. Накрая казва, че Емил Карапетян има теория за това. Едно е да изиграеш няколко партии и друго — цял световен шампионат или турнир: това изисква продължителни усилия, извънредна концентрация и голяма емоционална стабилност. На жените, които обикновено са под влиянието на биологични сривове и възходи, е по-трудно да поддържат тази постоянна стабилност в продължение на седмици или месеци, докато трае състезание от високо ниво. Фактори като майчинството или менструалните цикли могат да провалят равновесието, което е крайно наложително в такова изпитание. Затова малко жени стигат до такова ниво.

— И ти си съгласна?

— Отчасти. Да.

— И Ирина ли мисли така?

— Не, ни най-малко. Смята, че няма никаква разлика.

— А синът ти?

— На нейното мнение е. Казва, че е въпрос на отношение и навик. Мисли, че в шаха, както и във всичко останало, нещата ще се променят много в следващите години… Че вече се променят с младежката революция, с това, че луната вече е на една ръка разстояние, музиката, политиката и така нататък.

— Сигурно има право — признава Макс.

— Казваш го така, като че ли не съжаляваш.

Наблюдава го заинтригувана. Думите й звучат по-скоро като провокация, отколкото като обикновено изказване. Той съпровожда отговора си с елегантно-меланхоличен жест.

— Всяка епоха има своя върхов миг — казва той убедено. — Хората също. Моето време свърши отдавна, а аз мразя удължените финали. Карат те да губиш добрите си обноски.

Меча се подмладява, когато се усмихва, убеждава се той, сякаш кожата й става по-гладка. А може това да се дължи на сиянието на съучастническия й поглед, който сега е такъв, какъвто го помни.

— Все така те бива с красивите фрази, приятелю мой. Винаги съм се чудила откъде ги вадиш.

Някогашният салонен танцьор отвръща без замисляне, сякаш отговорът беше ясен.

— От тук от там, предполагам… Въпросът е да ги използваш в подходящия момент.

— А маниерите ти изглеждат непроменени. Ти си все същият съвършено галантен мъж, с когото се запознах преди четирийсет години на онзи кораб, толкова чист и бял, че изглеждаше току-що изтъркан с гореща вода… Но преди малко, когато говореше за твоето време, не включи в него и мен.

— Ти си жива. Достатъчно е само да те видя със сина ти и другите.

Първото изречение прозвучава като оплакване и Меча го поглежда замислено. Като че ли изведнъж застава нащрек. За секунда Макс има чувството, че губи контрол. Затова печели време, навеждайки се над масата, за да напълни с вода чашата на жената. Когато се обляга назад на стола, всичко отново е под контрол. Но тя продължава да го наблюдава проницателно.

— Не разбирам защо говориш така. С такъв огорчен тон. Нещата ти не са се развили зле.

Макс прави неопределен жест. И това, така да се каже, е своеобразна игра на шах. Може би не е правил нищо друго през живота си.

— Може би думата е умора — отговаря той предпазливо. — Един мъж трябва да разбере кога е време да спре да пуши… да пие… или да живее.

— Още една хубава фраза. Чия е?

— Забравих — сега той се усмихва, отново владее положението. — Представи си, може дори да е моя. Прекалено стар съм вече, забравям.

— Забравил ли си и как се зарязва жена? Едно време беше специалист в това отношение.

Поглежда я с премерена смесица от обич и укор, но Меча отхвърля това с жест, не приема съучастничеството, което той й предлага.

— Не зная от какво се оплакваш — настоява тя. — Или от какво се преструваш, че се оплакваш. Животът ти беше опасен… Можеше да свършиш по много по-различен начин.

— Искаш да кажеш в мизерия?

— Или в затвора.

— Бил съм и на двете места — признава той. — Рядко и за малко, но съм бил там.

— Учудващо е, че си сменил начина си на живот… Как го постигна?

Макс отново прави странен жест, който обхваща всякакви възможности. Често само една ненужна подробност може да съсипе и най-доброто прикритие.

— Имах няколко успешни удара след войната. Приятели и бизнес.

— А може би и някоя жена с пари?

— Не мисля… Не помня.

Навремето Макс би предизвикал в такъв момент уместна пауза, палейки бавно цигара. Но вече не пуши, а освен това джинът от коктейла му натежава на стомаха. Затова просто демонстрира равнодушие. В главата му се върти мисълта за лъжица сода, разтворена в хладка вода.

— Макс, не изпитваш ли носталгия по онова време?

Тя наблюдава сина си и Ирина, които продължават да танцуват под фенерите в парка. Сега свирят рок. Макс ги гледа как се движат по дансинга и след това се заглежда в листата, които жълтеят в мрака или са нападали сухи на земята край масите.

— Изпитвам носталгия към младостта ми — отговаря той — или по-скоро към онова, което бе възможно през тази младост… От друга страна, открих, че есента успокоява. На моята възраст се чувстваш свободен, далеч от трепетите, които предизвиква пролетта.

— Не бъди така нелепо галантен. Кажи „на нашата възраст“.

— Никога.

— Глупак.

Отново споделено приятно мълчание. Меча изважда от джоба на сакото си пакет цигари и го оставя на масата, но не пали.

— Зная какво имаш предвид — казва накрая. — И с мен се случва същото. Един ден установих, че има повече неприятни хора по улиците, а хотелите вече не са толкова елегантни, нито пък пътуванията — толкова забавни. Градовете бяха станали по-грозни, а мъжете — по-груби и по-непривлекателни… А накрая войната в Европа отнесе това, което беше останало. — Отново замълчава за миг и допълва: — За щастие имах Хорхе.

Макс се съгласява разсеяно, размишлявайки върху това, което току-що бе чул. Не го казва на висок глас, но тя бърка. Поне що се отнася до него. Проблемът му не беше в носталгията по вчерашния свят, а в нещо по-прозаично. През по-голямата част от живота си се е опитвал да оцелее в този свят, приспособявайки се към сценарии, които можеха да го повлекат със себе си, ако се сринеха. Когато това все пак се случи, беше прекалено късно да започне наново: животът вече не беше обширна територия за лов, изпълнена с казина, скъпи хотели, презокеански кораби и луксозни бързи влакове, където успехът на някой дързък младеж можеше да зависи от начина, по който си сресва косата или пали цигара. Хотели, пътувания, места, хора — всичко бе станало по-грубо и по-грозно, както отбеляза извънредно точно Меча. Онази стара Европа, която танцуваше по дансингите и на баловете „Болеро“ на Равел и „Тангото на старата гвардия“, вече не можеше да се наблюдава в светлината, пречупена през чаша шампанско.

— Боже мой, Макс… Ти беше много красив. С тази твоя невъзмутимост, толкова елегантен, а в същото време такъв мошеник.

Наблюдава го изключително внимателно, като че ли търси в остарялото му лице елегантния младеж, когото познаваше. Покорно, със забележително хладнокръвие — на устните му играе леката усмивка на човек, примирил се с неизбежното — той се подлага на изпитанието.

— Необикновена история, нали? — заключава тя накрая със сладък тон. — Ти и аз… Ние, „Кап Полонио“, Буенос Айрес, Ница.

Запазвайки съвършено присъствие на духа, без да казва и дума, Макс се навежда леко над масата, взема едната ръка на жената и я целува.

— Това, което казах онзи ден, не е истина — Меча възнаграждава жеста му със сияещ поглед. — Изглеждаш много добре за възрастта си.

Той свива рамене с подходяща скромност.

— Не е вярно. Аз съм старец като всеки друг, който е познал любовта и провала.

Смехът й привлича погледи от съседните маси.

— Проклет плагиат. И тази мисъл не е твоя.

Макс не мигва.

— Докажи го.

— Докато го казваше, се подмлади с трийсет години… Пак толкова равнодушна ли беше физиономията ти, когато те разпитваше полицията?

— Каква полиция?

Сега се смеят и двамата. Макс също, силно. Искрено.

— Ти наистина изглеждаш добре — казва след това. — Ти беше… Ти си най-хубавата жена, която съм виждал някога и най-съвършената. Сякаш преминаваше през живота с плам, който следваше стъпките ти, озарявайки те постоянно. Като онези киноактриси, които се въплъщават в легендите, които самите те са създали.

Изведнъж Меча стана сериозна. След малко я видя да се усмихва насилено. Като че ли усмивката й идваше отдалеч.

— Пламъкът угасна преди време.

— Не е вярно — възрази Макс.

Тя отново се усмихва, но по по-различен начин.

— Хайде, стига. Ние сме двама стари лицемери, които се лъжат, докато младите танцуват.

— Танцува ли ти се?

— Не ставай глупав… Стар, нахалник и глупак.

Ритъмът на музиката се смени. Певецът с тупето и екстравагантното сако си почиваше: звучи инструментал на „Crying in the Chapel“ и двойките се прегръщат на дансинга. Така танцуват и Хорхе Келер и Ирина. Младата жена е опряла глава на рамото на шахматиста, обвила е с ръце врата му.

— Изглеждат влюбени — казва Макс.

— Не зная дали това са точните думи. Трябва да ги видиш, когато обсъждат партии пред таблото. Тя може да бъде непреклонна, а той напада като разгневен тигър… Често Емил Карапетян става арбитър. Но комбинацията изглежда сполучлива.

Макс се обърна, за да я погледне внимателно.

— А ти?

— О, не. Както казах по-рано, аз съм майката. Стоя настрани, както сега. Наблюдавам ги. Старая се да покривам нуждите. Логистиката… Но винаги знам къде ми е мястото.

— Можеше да имаш свой собствен живот.

— И кой казва, че това не е моят живот?

Удря лекичко с нокти по пакета с цигари. Накрая взема една и Макс й я запалва учтиво.

— Приличате си много със сина ти.

Меча изпуска дима и го поглежда с внезапно недоверие.

— В какво?

— Без съмнение физически. Той е слаб, висок. Нещо в очите му, когато се усмихва, напомня на твоите… Какъв беше баща му, дипломатът? Всъщност почти не си спомням. Приятен и елегантен мъж, нали… Онази вечеря в Ница. Друго почти не помня.

Тя слуша с любопитство през сивите спирали дим, разнасяни от лекия морски бриз.

— Можеше ти да си бащата… Никога ли не ти е хрумвало?

— Не говори глупости. Моля те.

— Не са глупости. Помисли за момент. Възрастта на Хорхе. Двайсет и осем години… Нищо ли не ти говори?

Той се размърдва неспокойно на стола.

— Моля те, би могъл да е…

— Искаше да кажеш, че би могъл да е всеки?

Изведнъж тя става неспокойна и помръква. Гаси грубо цигарата, смачквайки я в пепелника.

— Спокойно. Не е твой син.

Въпреки всичко Макс не може да си го избие от главата. Продължава да мисли, неспокоен, и да прави абсурдни сметки.

— Онзи последен път в Ница…

— Дявол те взел. Господи… По дяволите и ти, и Ница.

 

 

Утрото беше свежо и сияйно. Пред прозореца на стаята в хотел „Париж“ в Монте Карло дърветата поклащаха клони, ронеха се първите есенни листа заради мистрала, който от два дни духаше в безоблачното небе. Педантичен и внимателен във всеки детайл от дрехите си, Макс, с пригладена с лак коса, ухаещ свежо от скорошния лицев масаж, се облече: закопча жилетката си и си сложи сакото на костюма от кафяв шевиот за седем гвинеи, ушит по мярка преди пет месеца в Лондон от „Андерсън и Шепард“. След това сложи бяла кърпичка в горния джоб, оправи за последно вратовръзката си на червени и сиви райета, провери с един поглед лъснатите си обувки от кафява кожа и напълни джобовете си с предметите, поставени върху скрина: автоматична писалка „Паркер Дуофолд“, табакера от черупка на костенурка — тази беше вече с неговите собствени инициали — с двайсет турски цигари и кожено портмоне, в което имаше две хиляди франка, сезонна персонална карта за казиното и членската карта на „Спортинг клуб“. Бензиновата запалка „Дънхил“ със златно покритие беше на масичката за закуска, поставена до прозореца, върху вестник с последните новини от войната в Испания — виждаше се заглавието „Войските на Франко се опитват да завземат Белчите“. Пусна запалката в джоба си, хвърли вестника в кошчето, взе филцовата шапка и тръстиковия бастун и излезе в коридора.

Видя двамата мъже, когато слезе по последните стъпала на прекрасното стълбище и се озова под стъкления купол на фоайето. Бяха с шапки, седнали на едно от канапетата вдясно до вратата на бара. Първо ги помисли за полицаи. На трийсет и пет години — от седем години беше престанал да работи като салонен танцьор в луксозни хотели и транслантически кораби, — Макс притежаваше професионален инстинкт, усъвършенстван да го предупреждава за опасни ситуации. Бърз поглед към двата субекта го убеди, че тази ситуация беше такава: когато го видяха да се появява, се спогледаха, размениха няколко думи, а сега го гледаха с очевиден интерес. Непринудено, за да избегне неловка сцена във фоайето — може би задържане, въпреки че в Монако беше с чисто минало, Макс тръгна към двамата мъже, преструвайки се, че отива към бара. Когато ги приближи, двамата се изправиха.

— Господин Коста?

— Да.

— Казвам се Мауро Барбареско, а приятелят ми е Доменико Тинянело. Може ли да поговорим за момент?

Този, който говореше — на правилен испански, но с подчертан италиански акцент — беше широкоплещест, с орлов нос и живи очи, облечен в сив, малко отеснял костюм, чиито панталони бяха провиснали на коленете. Другият беше по-нисък и по-пълен, имаше меланхолично лице на южняк с голяма бенка на лявата буза, носеше тъмен раиран костюм — измачкан и протрит на лактите, забеляза Макс — с прекалено тясна вратовръзка и мръсни обувки. И двамата трябва да бяха над трийсетте.

— Разполагам само с половин час. След това имам ангажимент.

— Достатъчно е.

Макс знаеше от опит, че усмихнатият полицай е много по-опасен от сериозния, но ако тези двамата бяха представители на закона, заключи той, не го показваха по традиционния начин. От друга страна това, че знаеха името му, не беше странно. В Монте Карло беше регистриран като Максимо Коста, венецуелският му паспорт беше истински и валиден. Разполагаше също така с четиристотин и трийсет хиляди франка по сметка в тукашния клон на банка „Барклис“, а в сейфа на хотела имаше още петдесет хиляди, които го правеха почтен или поне благонадежден клиент. Но у тези двамата имаше нещо обезпокоително. Благодарение на нюха си, трениран в трудни ситуации, той надушваше проблем.

— Може ли да ви поканим на по чашка?

Макс хвърли един поглед на интериора в бара: барманът Емилио разклащаше шейкър зад бара, няколко посетители пиеха аперитивите си, седнали на високи столчета сред стени с кристални аплици и лакирана ламперия. Мястото не беше подходящо за разговор с тези хора, затова посочи въртящата се външна врата.

— Да отидем отсреща. В кафене „Париж“.

Пресякоха площада пред казиното и портиерът, който добре помнеше оставените бакшиши, поздрави Макс. Вятърът от север оцветяваше близкото море в по-наситено от обичайното синьо, а планините, начупващи бреговата линия със стръмните си склонове в сиво и охра, изглеждаха по-ясно очертани и близки в онзи необозрим пейзаж от вили, хотели и казина. Това беше Лазурният бряг: шейсеткилометров булевард, населен с невъзмутими келнери, очакващи клиенти, ловки крупиета, очакващи играчи, ловки жени, очакващи мъже с пари и бдителни хитреци като самия Макс, очакващи възможността да се възползват от всичко това.

— Времето ще се разваля — каза онзи, който се представи като Барбареско, на колегата си, гледайки небето.

По някаква причина, върху която Макс не се съсредоточи, думите сякаш прозвучаха като заплаха или предупреждение. Все по-ясно ставаше, че усложненията са неизбежни. Той се опитваше да разсъждава трезво, избра маса под чадърите на терасата на кафенето, в най-спокойната й част. Внушителната фасада на казиното остана вляво, а хотел „Париж“ и „Спортинг клуб“ — от другата страна на площада. Заеха местата си, келнерът дойде и поръчаха питиета: Барбареско и Тинянело патриотично „Чинцано“, а Макс — коктейл „Ривиера“.

— Имаме предложение за вас.

— Като казвате „имаме“, кого имате предвид?

Италианецът си свали шапката и прокара ръка по главата си. Плешивият, загорял от слънцето череп в съчетание с широките рамене му придаваше атлетичен вид на спортист.

— Ние сме посредници — каза той.

— На кого?

Усмихна се уморено. Италианецът гледаше червеното питие, което келнерът беше сложил пред него, без да го докосва. Меланхоличният му колега беше взел своето и го приближаваше предпазливо към устните си, сякаш намираше нещо съмнително в парченцето лимон в чашата.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Барбареско.

— Добре — Макс се готвеше да запали цигара. — Да чуем това предложение.

— Много добре платена работа в южна Франция.

Без да щраква със запалката, Макс стана съвсем спокойно, извика келнера и поиска сметката. Имаше доста опит с провокатори, доносници и полицаи под прикритие, за да протака ситуацията.

— Беше ми приятно, господа… Вече ви казах, че имам ангажимент. Пожелавам ви приятен ден.

Двамата италианци не се обезпокоиха и останаха седнали. Барбареско извади от джоба си документ за самоличност и го показа разтворен.

— Господин Коста, това е сериозно. Държавна работа.

Макс погледна документа. Снимка на притежателя, залепена до герба на Италия и инициалите SIM.

— Моят приятел има друг, същият като този… Нали, Доменико?

Другият потвърди с такава мъка, като че ли не го питаха за документ за самоличност, а дали е болен от туберкулоза. Той също си беше свалил шапката. Косата му беше черна, къдрава и мазна, което подчертаваше южняшкия му вид. Сицилианец или калабриец, каза си Макс. С цялата типична за онези земи меланхолия, изписана на лицето му.

— И документите са истински?

— Като осветена нафора.

— Каквито и да са, струва ми се, че юрисдикцията им свършва на границата във Вентимиля.

— Тук сме по работа.

Макс седна отново. Като всеки, който четеше вестници, и той беше наясно с териториалните претенции на Италия, която, откакто Мусолини взе властта, претендираше за старата граница в южна Франция, разширявайки претенциите си до река Вар. Не му убягваше и фактът, че покрай обстановката, възникнала в резултат на войната в Испания и политическото напрежение в Европа и Средиземноморието, бреговата ивица, която включваше Монако и френското крайбрежие до Марсилия, беше същински мравуняк от италиански и немски агенти. Знаеше също така, че SIM означаваше Servizio Informazioni Militari, и че под това име бе познато военното контраразузнаване на фашисткия режим в Италия.

— Преди да минем по същество, господин Коста, позволете ми да ви кажа, че знаем всичко за вас.

— Кое всичко?

— Преценете сам.

След това встъпление Барбареско изпи вермута си — на три, разделени от паузи глътки — и се зае да обобщава със завидно умение, в рамките на около две минути, професионалната кариера на Макс в Италия през последните години. Това включваше освен няколко малки престъпления, кражба на бижута от американка с името Хауелс в апартамента й на „Виа Бабуино“ в Рим, още едно ограбване, този път на белгийска поданица, в гранд хотела на същия град, разбиване на сейф във вила в Болцано, собственост на маркиза Греко де Андреас, и кражба на бижута и пари от бразилското сопрано Флоринда Салгадо в апартамент в хотел „Даниели“ във Венеция.

— Нима съм извършил всичко това? — Макс прие спокойно чутото. — Не може да бъде.

— Може, уверявам ви.

— Странно, че не са ме задържали досега. При толкова много престъпления и доказателства срещу мен.

— Никой не говори за доказателства, господин Коста.

— Аха.

— Всъщност нито едно подозрение към вас така и не бе официално потвърдено.

Макс прехвърли крак върху крак и запали цигара.

— Нямате представа колко ме успокоява това… А сега кажете какво искате от мен.

Барбареско въртеше шапката си в ръце. Както неговите, така и ръцете на колегата му изглеждаха силни, с плоски нокти и със сигурност опасни, когато се наложеше.

— Има един въпрос — заяви италианецът. — Проблем, който трябва да решим.

— Тук, в Монако?

— В Ница.

— Какво общо имам аз с това?

— Въпреки че паспортът ви е венецуелски, вие сте с аржентински и испански произход. Добре приет сте в определени кръгове и се движите свободно в тях. Имате и друго преимущество: никога не сте имали проблеми с френската полиция, не както с нашата. Това ви придава привидна благонадеждност… Нали така, Доменико?

Другият кимна тъповато, като по навик. Изглежда бе свикнал колегата му да се заема с диалогичната част от работата.

— Какво очаквате да направя?

— Да използвате уменията си в наша полза.

— Уменията ми са разнообразни.

— По-точно — Барбареско пак погледна колегата си, като че очакваше съгласието му, въпреки че другият нито проговори, нито помръдна, — интересуваме се от лекотата, с която се вмъквате в живота на някои лица, най-вече на жени със състояние. В един от случаите вие сте показали също и удивителна ловкост при изкачване на стени, чупене на прозорци и отваряне на заключени сейфове… Последното обстоятелство наистина ни удиви, докато не поговорихме с един ваш стар познат, Енрико Фосатаро, който разсея съмненията ни.

Макс, гасейки цигарата си, остана равнодушен.

— Не познавам това лице.

— Странно, защото той изглежда доста ви цени. Нали така, Доменико? Описва ви буквално като добро момче и истински джентълмен.

Макс задържа непроницаемото си изражение, макар вътрешно да се усмихваше на спомена за Фосатаро: висок, кльощав, с много изискани маниери. Преди да започне да използва техническите си познания, за да разбива сейфове, работил в „Конфорти“, предприятие, което произвеждаше такива. Запознаха се в кафенето на хотел „Капса“ в Букурещ през трийсет и първа година, използваха уменията си заедно в доста доходоносни инициативи. Той беше човекът, който показа на Макс как да реже с диамант стъкла и витрини и как да ползва железарски инструменти, за да отваря сейфове. Енрико Фосатаро се славеше с това, че работеше безупречно чисто, причинявайки възможно най-малки неприятности на жертвите си. „Богатите ги обираш, но не ги малтретираш — имаше навика да казва той. — Обикновено са застраховани срещу грабеж, но не и срещу неуважение.“ До момента на своята социална реабилитация — като много други беше постъпил във фашистката партия — Фосатаро беше легенда в елита на европейския престъпен свят. Пристрастен към четенето, той веднъж прекъсна по средата обир в една къща във Верона, оставяйки всичко недокоснато, когато разбра, че собственик на дома е Габриеле д’Анунцио. Известен бе и онзи нощен епизод, в който, след като приспал детегледачката с кърпичка, напоена с етер, Фосатаро дал биберона на събудилото се дете в люлката, докато съучастниците му обирали къщата.

— Или, така да се каже — обобщи Барбареско, — освен че маниерите на жиголо ви осигуряват прием в обществото, вие сте ловък мошеник. Деликатните французи го наричат cambrioleur^[2]. Макар и с бели ръкавици.

— Трябва ли да се правя на изненадан?

— Не е нужно. В случая това, че знаем всичко за вас, не е кой знае каква заслуга. Ние с колегата имаме на своя страна държавния апарат, а както знаете, италианската полиция е най-ефективната в Европа.

— Конкурира се по ефикасност с Гестапо и НКВД, доколкото разбирам.

Другият се понамръщи.

— Без съмнение имате предвид хората на OVRA^[3], политическата фашистка полиция. Но ние с колегата сме карабинери. Разбирате ли? Военно разузнаване.

— Това много ме успокоява.

След няколкосекундно мълчание Барбареско отчете с очевидно недоволство иронията, съдържаща се в думите на Макс. После изражението му показа, че е решил да остави това за по-късно.

— Съществуват важни за нас документи — обясни той, — които са в ръцете на човек, много известен в света на международните финанси. По редица сложни причини, свързани с положението в Испания, тези документи се намират в една къща в Ница.

— Искате да ви ги осигуря?

— Точно така.

— Да ги открадна?

— Това не е кражба, а възстановяване. Да ги върнете на собственика им.

Зад привидната незаинтересованост интересът на Макс растеше. Беше невъзможно да не изпита любопитство.

— Какви са тези документи?

— Ще разберете, когато му дойде времето.

— А защо точно аз?

— Както вече казах, справяте се добре в подобни ситуации.

— Мислите ме за Рокамбол^[4], така ли?

Името на героя от романите извика по необясними причини лека усмивка по лицето на Тинянело, който за момент смени погребалното си изражение, почесвайки бенката на бузата си. После продължи да се взира в Макс с изражението на човек, който през цялото време очаква да получи лоша новина.

— Та това е шпионаж, вие сте шпиони.

— Звучи мелодраматично — Барбареско се опитваше безуспешно да оправи с два пръста почти заличения ръб на панталона си. — Всъщност ние сме държавни служители. Със своите ограничения, списък с разходи и други такива неща — той се обърна към другия. — Нали, Доменико?

На Макс нещата не му изглеждаха толкова прости. Не и неговата част от работата.

— Шпионажът по време на война се наказва със смърт.

— Франция не е във война.

— Това скоро може да се промени. Идват лоши времена.

— Документите, които трябва да върнете, касаят Испания… В най-лошия случай рискувате да ви депортират.

— Ами не искам да ме депортират. Франция ми харесва.

— Уверявам ви, рискът е минимален.

Макс гледаше ту единия, ту другия с искрено учудване.

— Мислех, че тайните агенти разполагат със свои хора за подобни случаи.

— Аз и моят приятел се опитваме да направим точно това — Барбареско се усмихваше спокойно. — Да успеем да ви убедим да станете част от екипа ни. Как според вас стават тези неща? Кандидатите не идват да ни кажат „Искам да стана шпионин“. Понякога ги убеждаваме с патриотизъм, а понякога с пари… Не е известно да сте проявявали симпатии към едната или другата страна на воюващите в Испания. Като че ли всъщност това ви е безразлично.

— Всъщност съм повече аржентинец, отколкото испанец.

— Явно заради това. Въпреки всичко, ако изключим патриотичния стимул, остава икономическият. А на тази арена сте проявили явни предпочитания. Упълномощени сме да ви предложим значителна сума.

Макс преплете пръсти върху коляното на крака, който беше прехвърлил над другия.

— Колко значителна?

Барбареско се наклони над масата и заговори.

— Двеста хиляди франка в избрана от вас валута и аванс от десет хиляди за разходи в чек, издаден от офиса на „Креди Лионе“ в Монте Карло… Чека можете да получите още сега.

Макс погледна небрежно, с професионален интерес табелата на близката бижутерия, която се намираше точно до кафенето. От време на време си имаше вземане-даване със собственика, евреин на име Гомперс, който купуваше всеки следобед от играчите в казиното значителна част от бижутата, които им беше продал сутринта.

— Имам текущи лични ангажименти. Това би означавало да ги преустановя.

— Смятаме, че предложената сума е достатъчно обезщетение.

— Имам нужда от време, за да помисля.

— Не разполагате с такова време. Имате три седмици, за да разрешите случая.

Погледът на Макс се плъзна отляво надясно, от фасадата на казиното към хотел „Париж“ и сградата на „Спортинг клуб“ до него, с постоянно присъстващата там редица от лъскави ролс-ройси, даймлери и пакарди, спрени по протежението на площада, докато шофьорите им разговаряха на групички до главното стълбище. Три вечери по-рано, на същото място, беше извадил късмет: възрастна, но все още много хубава австрийка, бивша съпруга на фабрикант на изкуствени кожи от Клагенфурт, с която се беше разбрал да се видят в „Синия експрес“ след четири дни, а имаше и един сериозен удар в „Спортинг“, когато топчето от слонова кост спря на 26 и Макс спечели осемнайсет хиляди франка.

— Ще ви го кажа по друг начин. Предпочитам да работя сам. Живея по свой начин и никога не би ми хрумнало да работя за някое правителство. Все ми е едно дали е фашистко, националсоциалистко, болшевишко или ръководено от Фу Манчу^[5].

— Разбира се, свободен сте да приемете или да откажете — изражението на Барбареско подсказваше точно обратното.

— Но трябва да имате предвид няколко неща. Вашият отказ би създал неудобство на нашето правителство. Нали, Доменико? Без съмнение това би накарало нашата полиция да промени отношението си, когато решите по какъвто и да е повод да стъпите на италианска земя.

Макс прецени бързо наум. Да му забранят да ходи в Италия означаваше да се откаже от ексцентричните американки на Капри и на крайбрежието при Амалфи, от отегчените англичанки, които наемаха вили в околностите на Флоренция, да се откаже от немските и италианските новобогаташи, пристрастени към казиното и хотелските барове, които оставяха жените си сами в Кортина д’Ампецо и в „Лидо“ във Венеция.

— И не само това — продължаваше да обяснява Барбареско. — Родината ми е в отлични отношения с Германия и други страни от централна Европа. Без да броим Испания, където една победа на генерал Франко е много възможна… Както знаете, полицаите работят по-ефективно от Обществото на народите. Понякога си сътрудничат. Един засилен интерес към вашата личност без съмнение би предизвикал вниманието и на други страни. В този случай територията, на която казвате, че предпочитате да работите сам, би могла застрашително да намалее. Представяте ли си?

— Представям си — призна невъзмутимо Макс.

— А сега си представете обратното. Бъдещите възможности. Добри приятели и обширна територия за лов… Освен това и ще ви плащат.

— Нужни са ми повече подробности. За да разбера до каква степен е осъществимо това, което ми предлагате.

— Ще получите тази информация вдругиден в Ница. Имате резервирана стая за три седмици в „Негреско“ — знаем, че винаги отсядате там. Все още е добър хотел, нали? Въпреки, че ние предпочитаме хотел „Рул“.

— В „Рул“ ли ще бъдете?

— Добре би било, но шефовете ни смятат, че луксът е за звезди като вас. Ние ще бъдем в скромна къща близо до пристанището. Нали, Доменико? Изисканите шпиони с гардения в бутониерата се срещат по-скоро във филмите. На онзи англичанин Хичкок и други подобни глупаци.

 

 

Четири дни след разговора в кафене „Париж“, седнал под един чадър в „Ла Фрегат“ пред „Променад дез Англе“ в Ница, Макс — с бял ленен панталон и двуредно морскосиньо сако; бастун и панамена шапка на съседния стол — притвори очи, заслепен от силния отблясък на светлината по водата в залива. Всичко наоколо блестеше — светлите сгради в бяло, розово и кремаво, а морето отразяваше слънчевите лъчи с такава сила, че многобройните минувачи по „Променад“, от другата страна на платното, приличаха на низ от анонимни сенки, дефилиращи в контражур. Той си каза, че краят на сезона почти не се усеща. Общинските служители метяха все повече сухи листа от земята, а пейзажът на разсъмване и на свечеряване придобиваше есенносиви и седефени тонове. Въпреки това по дърветата все още имаше портокали, мистралът поддържаше небето безоблачно, морето си оставаше индиговосиньо, алеята по протежение на каменистия плаж, срещу линията от хотели, ресторанти и казина, всеки ден се пълнеше с разхождащи се хора. За разлика от други места по крайбрежието, където луксозните магазини започваха да затварят, разглобяваха кабинките по плажа и навесите изчезваха от градините на хотелите, в Ница сезонът продължаваше и през зимата. Въпреки туризма с предплатени почивки, който завземаше южна Франция след победата на Народния фронт — онази година милион и половина работници се възползваха от намаленията на железопътните билети, — градът бе запазил постоянните си посетители: заможни пенсионери, английски брачни двойки, които пътуваха с кучетата си, възрастни дами, които криеха пораженията на времето под шапки с воалетки от дантела и руски семейства, които, принудени междувременно да продадат луксозните си къщи, все още обитаваха скромни апартаменти в центъра на града. Дори в разгара на летния сезон Ница не се преобразяваше: голите гърбове, плажните облекла и еспадрилите, които бяха на мода в околността, не се гледаха с добро око тук. Американските туристи, шумните парижани и англичанките от средната класа, които се опитваха да се правят на изтънчени, преминаваха от тук, без да спрат, на път към Кан и Монте Карло, точно като немските и италианските бизнесмени, които заразяваха Ривиерата с простащината си на новобогаташи, угоени под сянката на нацизма и фашизма. Един от силуетите в контражур, преминаващи отсреща, се отдели от другите, придобивайки форма, собствени черти и аромат на „Уърт“, докато се приближаваше към терасата и към Макс. Междувременно той вече беше станал и поправяше възела на вратовръзката си. С широка усмивка, сияеща като светлината, която заливаше всичко, той протегна ръце към новодошлата.

— Боже господи, баронесо. Много си красива.

— Ласкател.

Ася Шварценберг седна, махна слънчевите си очила, поръча едно шотландско уиски с „Перие“ и погледна Макс с големите си бадемови очи, напомнящи за славянския й произход.

Той посочи менюто, което беше върху масата.

— Да отидем в някой ресторант или предпочиташ да хапнеш нещо леко?

— Нещо леко. Тук би било добре.

Макс прегледа менюто. Отзад имаше отпечатана репродукция — „Пале Медитеране“ и палми, рисувани от Матис.

— Гъши дроб и „Шато д’Икем“?

— Перфектно.

Жената се усмихваше и показваше белите си зъби, резците — леко изцапани с червило, което имаше навика да оставя по всичко: по цигарите, чашите, яките на ризите на мъжете, които целуваше за довиждане. Но това — като изключим парфюма „Уърт“, който отговаряше идеално на начина й на обличане, но беше тежък за вкуса на Макс — бе единственото шокиращо отклонение у нея. За разлика от фалшивите титли, които много международни авантюристки разхождаха из Ривиерата, тази на баронеса Анастасия Александровна фон Шварценберг беше автентична. Нейният брат, приятел на принц Юсупов, беше сред убийците на Распутин, а първият й мъж беше екзекутиран от болшевиките през 1918 г. Дължеше титлата баронеса на втория си брак с пруски аристократ, починал от сърдечен удар, разорил се, след като коня му Мародер загубил с една глава състезанието „Гран При дьо Довил“ през 1923 г. Останала без средства, но съхранила добрите си контакти, много висока, слаба и елегантна, Ася Шварценберг беше работила известно време като манекенка за някои от най-влиятелните френски модни къщи. Старите подвързани колекции на „Воуг“ и „Венити феър“, които все още можеха да се намерят в читалните на презокеанските кораби и големите хотели, изобилстваха от нейни стилни снимки, правени от Едуард Стайкен или братя Зеебергер. Несъмнено, въпреки че наближаваше петдесетте, начинът, по който носеше дрехите си — тъмносиньо болеро върху широки бежови панталони, тоалет, който точното око на Макс прецени като на „Ермес“ или „Скиапарели“ — продължаваше да я прави ослепителна.

— Имам нужда от контакт — каза Макс.

— С мъж или жена?

— Жена. Тук, в Ница.

— Трудно ли ти се струва?

— Малко. Има много пари и се движи във висшите кръгове. Искам да ме представиш в нейните среди.

Жената слушаше внимателно и вежливо. Макс предположи, че преценява изгодата за себе си. От години, освен да продава антични предмети, за които твърдеше, че принадлежат на руското й семейство, тя живееше от посредничество: осигуряваше покани за празненства, контакти за вила под наем или маса в изискан ресторант, репортажи в модни списания и такива неща. На Ривиерата баронеса Ася фон Шварценберг беше нещо като светска сводница.

— Не те питам за намеренията ти — каза тя, — защото си ги представям.

— Този път не е толкова лесно.

— Познавам ли я?

— Ако не беше така, нямаше да те притеснявам… Освен това, Ася Александровна, има ли някой, когото да не познаваш?

Донесоха гъшия дроб и виното и Макс прекъсна разговора, докато се занимаваха с тях, толкова повече, че жената не показваше нетърпение. Двамата имаха мимолетен флирт преди пет години, когато се запознаха на празненството в новогодишната нощ в „Ембаси“ в Сейнт Мориц. Флиртът им не се задълбочи, защото всеки от тях разбра, че другият е авантюрист без пукнат грош. Така че двамата осъмнаха в сладкарница „Ханзелман“ — тя с палто от визон върху роклята от ламе, а той със строг фрак — хапвайки торта с топъл шоколад. Оттогава поддържаха взаимноизгодна приятелска връзка, без да навлизат в територията на другия.

— Това лято ви снимаха заедно на хиподрума „Лоншан“ — каза Макс накрая. — Видях снимката ви в „Мари Клер“ или в някакво подобно списание.

Баронесата искрено се учуди и повдигна веждите си, оскубани с пинсета, оформени с четчица и загладени с колд-крем.

— Сузана Фериол?

— Същата.

Плетеният стол на баронесата изскърца леко, докато тя се отпускаше назад на облегалката и кръстосваше крака.

— Това е лов на едър дивеч, драги.

— Затова се обръщам към теб.

Макс беше извадил табакерата и й я поднесе отворена. Наведе се да й даде огънче и след това запали своята цигара.

— Никакъв проблем от моя страна — баронесата пушеше, замислена. — Познавам Сузи от години… От какво имаш нужда?

— Нищо специално. Удобен повод да посетя къщата й.

— Само това?

— Да. Останалото си е моя работа.

Баронесата дръпна бавно и спокойно от цигарата.

— Не искам да знам нищо за останалата част — поясни тя, — но те предупреждавам, че не е лесна жена. Не се знае нищо за каквато и да било нейна авантюра… Вярно, че с тази война в Испания всичко е в пълен хаос. Непрестанно движение на хора, бежанци и други… Абсолютна разюзданост.

Макс си помисли, че онази дума, „бежанци“, е някак неуместна. Навеждаше на мисълта за горките хора, които показваха по снимките, правени от чуждестранни кореспонденти: лица на селяни, със сълзи, стичащи се по бръчките им, семейства, бягащи от бомбардировки, мръсни деца, спящи върху мизерни вързопи дрехи, отчаяние и мизерия, хора, загубили всичко освен живота си. Но голяма част от испанците, които търсеха убежище на Ривиерата, нямаха нищо общо с това. Устройваха се удобно в климат, подобен на този в родината им. Наемаха вили, апартаменти или хотелски стаи, хващаха бронзов тен и посещаваха скъпите ресторанти. И това не се случваше само там. Четири седмици по-рано, подготвяйки една акция, която не завърши удовлетворително — в кариерата му не всичко беше успешно, — Макс беше общувал с няколко от тези изгнаници във Флоренция: аперитиви в „Касоне“ и вечеря в „Пиколо“ или в „Бети“. За тези, които бяха успели да се скрият на безопасно място и притежаваха банкови сметки в чужбина, гражданската война не беше нищо повече от временно неудобство. Далечна буря.

— Познаваш ли и Томас Фериол?

— Разбира се, че го познавам — жената вдигна предупредително пръст. — Внимавай с него.

Макс си спомни разговора, проведен същата сутрин с двамата италиански шпиони в кафене „Моно“ на площад „Масена“ до общинското казино. Барбареско и Тинянело бяха седнали пред безалкохолните си коктейли с лимон, обяснявайки му чрез устата на единия — другият оставаше безмълвен и меланхоличен, също както в Монте Карло — подробностите около работата, която трябваше да свърши. Барбареско беше обяснил, че Сузана Фериол е ключовата фигура, че вилата й е в Ница, близо до Мон Борон, а тя е нещо като лична секретарка, водеща поверителните дела на брат си. Томас Фериол отсядал там, когато ходел на Лазурния бряг, а в сейфа в кабинета се пазели документите му. На Макс беше възложено да се внедри в приятелския му кръг, да проучи обстановката и да вземе онова, което им трябваше. Ася Шварценберг продължаваше да наблюдава Макс с любопитство, като че ли преценяваше възможностите му. Не изглеждаше склонна да заложи на него и пет франка.

— Фериол — добави тя след кратка пауза — не е човек, който позволява да се задяват със сестричката му.

Макс прие равнодушно предупреждението.

— Той в Ница ли е?

— Идва и си заминава. Преди месец се засякохме няколко пъти: на вечеря в „Ла Резерв“ и на едно празненство в къщата, която Дулсе Мартинес де Хос нае това лято в Антиб. Но по-голямата част от времето си прекарва между Испания, Швейцария и Португалия. Тясно свързан е с правителството в Бургос. Казват, и аз съм склонна да вярвам, че той си остава главен банкер на генерал Франко. Всички знаят, че той посрещна първите разходи около бунта на военните в Испания…

Макс гледаше отвъд градината, спрените автомобили на бордюра и сенките, които продължаваха да дефилират в контражур по алеята. На друга маса седеше двойка със слабо куче с козина с цвят на канела и аристократична муцуна. Господарката му, младо момиче със свободна рокля и копринен тюрбан, дърпаше каишката така, че животното да не ближе обувките на мъжа на съседната маса, зает да пълни лулата си и забил поглед в табелата на агенция „Кук“.

— Дай ми няколко дни — каза баронесата. — Трябва да проуча въпроса.

— Не разполагам с много време.

— Ще направя, каквото мога. Предполагам, че ще покриеш разходите.

Той потвърди разсеяно. Мъжът от съседната маса беше запалил лулата си и сега ги поглеждаше уж случайно, което накара Макс да се почувства неудобно. Реши, че има нещо познато в този непознат, но не можеше да прецени точно какво.

— Няма да ти излезе евтино — настоя баронесата. — Казвам ти, Сузи Фериол е висока цел.

Макс отново я погледна.

— Колко висока? Мислех си за около шест хиляди франка.

— Осем хиляди, скъпи. Всичко е много скъпо.

Човекът с лулата като че ли беше изгубил всякакъв интерес към тях и пушеше, съзерцавайки силуетите, които се движеха по алеята. Дискретно, прикривайки се зад масата, Макс извади плика, който предвидливо носеше във вътрешния джоб на сакото си и добави хиляда франка от портфейла си.

— Сигурен съм, че ще се оправиш със седем хиляди.

— Да — баронесата се усмихна. — Ще се оправя.

Сложи плика в чантата си и се разделиха. Той се изправи, проследи я с поглед, докато тя се отдалечаваше, и след това плати сметката, сложи си шапката, тръгна между масите и мина покрай мъжа с лулата, който като че ли вече не му обръщаше внимание.

След малко, когато стъпваше на последното от трите стъпала, свързващи терасата с тротоара, най-накрая се сети. Беше видял този мъж онази сутрин, седнал пред кафене „Моно“; един ваксаджия му лъскаше обувките, докато Макс разговаряше с италианските шпиони.

 

 

— Имаме проблем — казва изведнъж Меча Инсунса.

От известно време се разхождат бавно покрай манастира „Сан Франческо“ и градините на хотел „Империал Трамонтано“ и говорят за несъществени неща. Следобедът преваля, обгърнатото в омара слънце залязва вляво над скалистия морски бряг на „Марина Гранде“ и позлатява мъглата над морския залив.

— Сериозен проблем — добавя тя след малко. Изпушва остатъка от цигарата и след като загася огънчето в железните перила, я хвърля в пропастта. Изненадан от тона и поведението на жената, Макс изучава неподвижния й профил. Тя притваря очи, взирайки се в морето с упорита настойчивост.

— Ходът на Соколов — казва накрая.

Макс я поглежда внимателно, объркан. Няма представа какво има предвид. Вчера се игра отложената партия, с резултат реми. По половин точка за всеки играч. Това знае по въпроса.

— Мръсници — промърморва Меча.

Объркването на Макс прераства в недоумение. Тонът й е презрителен, със злобна нотка. Следователно има нещо ново. Въпреки че „ново“ може би не е точната дума. Спомени за този тон от общото им далечно минало изплават с лекота от забравата. Макс познава този тон. Отпреди цяла вечност, цял живот. Това ледено, сдържано презрение.

— Знаеше хода.

— Кой?

С ръце в джобовете на жилетката, тя свива рамене, като че ли отговорът е ясен.

— Руснакът. Знаеше как ще играе Хорхе.

Разбирането настъпва с малко забавяне.

— Казваш ми…

— Че Соколов беше подготвен. И това не се случва за първи път.

Дълго мълчание. Почуда.

— Той е световният шампион — Макс напряга въображението си, за да преработи информацията. — Нормално е да се случват такива неща.

Жената отделя поглед от залива и го спира върху него, без да отваря устните си. Погледът й говори, че няма нищо нормално в това да се случват подобни неща или да се действа по този начин.

— Защо ми казваш това? — пита той.

— Точно на теб?

— Именно.

Наведе глава замислена.

— Може би защото имам нужда от теб.

Учудването на Макс нараства, той се подпира с ръка на перилата над скалистия залив. В жеста му се долавя някаква несигурност, прилича на неконтролирано движение при внезапен пристъп на световъртеж. Шофьорът на доктор Хугентоблер има специфични планове за фалшивия си светски живот в Соренто и те не предполагат Меча Инсунса да се нуждае от него, а точно обратното.

— За какво?

— Всяко нещо с времето си.

Той се опитва да подреди мислите си. Да премисли ходовете си в това, което все още остава неизвестно за него.

— Питам се…

Меча го прекъсва спокойно.

— От известно време си мисля на какво си способен.

Казва го нежно. Не откъсва очи от неговите, дебнейки очаквания отговор. Безмълвна.

— По отношение на какво?

— На мен, в сегашно време.

Едва забележим жест на пренебрежителен протест. Това е най-добрият Макс, от добрите си времена, който сега показва, че е леко засегнат. Недопускащ и сянка от най-далечно съмнение да падне върху репутацията му.

— Много добре знаеш.

— О, не. Не знам.

Тя се е отдалечила от перилата и върви под палмите към манастира. Оставайки за миг в почти театрална неподвижност, той я настига и тръгва до нея, излъчвайки мълчалив укор.

— Наистина не знам — повтаря Меча замислено. — Но не става дума за това… Не това ме притеснява.

Любопитството на Макс го кара да се откаже от позата на благородно възмущение. С учтив и непринуден жест той протяга ръка, за да освободи пътя на придружителката си от две бърборещи англичанки, които се снимаха.

— Има ли нещо общо със сина ти и руснаците?

Жената не отговаря веднага. Спира до единия ъгъл на манастирската стена пред малката арка, водеща към вътрешността. Като че ли се пита дали има смисъл да продължава напред и дали има смисъл да каже това, което в крайна сметка казва:

— Има техен доносник. Вътрешен човек, внедрен, който ги информира как Хорхе подготвя партиите си.

Макс примигва изумено.

— Шпионин?

— Да.

— Тук, в Соренто?

— Къде другаде?

— Това е невъзможно. Вие сте само Карапетян, Ирина и ти… Има ли друг, когото не познавам?

Тя клати намръщено глава.

— Никой. Само ние сме.

Минава под арката, а Макс тръгва по стъпките й. Прекосяват сенчестия проход и излизат в зеленикавата светлина на пустия двор, между каменните колони и аркадите, ограждащи дърветата в градината. Меча обяснява тихо, че става въпрос за онзи таен ход, който синът й остави в затворен плик в ръцете на съдията на мача, когато прекъснаха партията. Цялата нощ и на следваща сутрин бяха прекарали в анализиране на хода и последствията му, прехвърляйки всеки възможен ход на Соколов. Хорхе, Ирина и учителят Карапетян бяха проучили систематично всички варианти и се бяха подготвили за всеки от тях. Били единодушни, че най-вероятно, след като огледа дъската — което би отнело не повече от двайсет минути, — Соколов би отвърнал с вземане на пешка с офицер. Това позволявало да му се направи капан с кон и дама, от който единственият изход би била рискована игра с офицер, присъщ за стила на игра и въображението на камикадзето Келер, но нетипичен за консервативната игра на съперника му. Въпреки това, когато арбитърът отворил плика и направил тайния ход, Соколов отвърнал с ход, който го водел директно към капана, вземайки пешката с офицера си. Келер играл с кон и дама, имайки предвид капана. И тогава, без да се смути, отделяйки само осем минути за анализа, който бе отнел цялата нощ на Келер, Ирина и Карапетян, Соколов играл по най-рискования начин с офицера си. Точно така, както предполагаха, че никога не би опитал.

— Може да е съвпадение?

— В шаха няма съвпадения. Само грешки и успехи.

— Казваш, че Соколов е знаел как ще играе сина ти, и как да го избегне?

— Да. Хорхе беше измислил маниерна, блестяща комбинация, непредвидима с помощта на логиката. Невъзможно е да я разгадаеш за осем минути.

— А не може ли да са замесени и други хора, например служители на хотела? Или да има скрити микрофони?

— Не. Проверих. Всичко е работа на наш човек.

— Боже мили… Само тази ли възможност остава? Карапетян или момичето?

Меча остава безмълвна, съзерцавайки дърветата в градинката.

— Не е за вярване — казва той.

Тя се обръща почти изненадана и прави пренебрежителна гримаса.

— Защо да е невероятно? Просто такъв е животът, с обичайните си предателства — тя като че ли изведнъж се натъжава. — Това изобщо не би трябвало да те изненадва.

Макс решава да избегне нападката.

— Предполагам, че е Карапетян.

— Също толкова възможно е да е Ирина.

— Сериозно ли говориш?

Вместо отговор, тя му отправя студена, изкуствена усмивка, която може да се тълкува по различни начини.

— Защо учителят или приятелката на Хорхе биха го предали? — пита Макс.

Меча прави отегчено движение, като че ли я мързи да отбележи очевидното. После отронва с безразличен глас няколко възможности: лични мотиви, политика, пари. Въпреки че, добавя тя след малко, най-малко я интересуват мотивите за предателството. Щяло да има време за разследване. Спешно трябвало да бъде предпазен синът й. Дуелът в Соренто достига средата си, шестата партия ще се играе утре.

— И всичко това със световната титла на хоризонта. Представи си щетите. Загубата.

Двете снимащи се англичанки тъкмо влизат. Меча и Макс прекосяват манастирския двор и се отдалечават.

— Ако не беше това подозрение — добавя тя, — щяхме да отидем в Дъблин, без да знаем, че сме предадени на врага.

— Защо ми се доверяваш?

— Казах ти вече — отново същата студена усмивка. — Може да имам нужда от теб.

— Не разбирам за какво. Аз от шах…

— Не е само шах. Казах ти: всяко нещо с времето си.

Отново спират. Жената се обляга с гръб на една от колоните, и Макс не може да не си спомни някогашното й обаяние. Въпреки изминалите години, Меча Инсунса е съхранила породистите си черти. Вече не е толкова красива, колкото преди трийсет години, но външността й продължава да предизвиква асоциации със спокойна газела с хармонични и елегантни движения. Макс го признава пред себе си и това предизвиква една лека, меланхолична усмивка. Внимателното взиране твори чудеса, слива чертите на жената пред него с онези, които помни: една от онези изключителни жени, за които в далечното минало изисканото висше общество беше покорен съучастник, примирен длъжник и блестяща сцена. Магията на цялата тази предишна красота отново разцъфва почти триумфално пред учудените му очи, през увехналата кожа, през белезите и петната на времето и старостта.

— Меча…

— Млъкни. Остави.

Той замлъква за миг. Стига до извода, че не са мислили за едно и също. Или поне така смята.

— Какво ще правите с Ирина или с Карапетян?

— Синът ми обмисля въпроса цяла нощ, уточнихме го сутринта… Една партия — капан.

— Капан?

Тя обяснява тихо, защото англичанките са дошли по-наблизо. Ставало въпрос за определен, планиран ход, или за няколко хода, и за проверка на реакцията на другия играч. В зависимост от отговора на Соколов ще може да се установи дали някой от анализаторите на съперника го е предупредил предварително.

— Методът сигурен ли е?

— Не съвсем. Руснакът може да се престори, че не разбира или че изпитва затруднение, за да прикрие факта, че е наясно. Или да разреши проблема самостоятелно, без чужда помощ. Но може би ще ни даде знак. Самоувереността на Соколов може да ни бъде от полза. Забелязал ли си колко пренебрежително се държи, когато играе с Хорхе? Синът ми го дразни с младостта си и дръзките си маниери. Може би това е слабото място на шампиона. Мисли се за непобедим. И сега започвам да разбирам защо.

— Кого ще подложите на изпитание? Ирина или Карапетян?

— И двамата. Хорхе откри две теоретични новости: две нови идеи за една и съща позиция, много сложна, не са играни никога в майсторската практика. И двете отговарят на един от любимите дебюти на Соколов и така ще заложим капана… Той ще възложи на Карапетян да анализира една от тези идеи, а на Ирина другата. За да си мислят, че и двамата работят над една и съща идея, ще им забрани да говорят помежду си за това, под претекст, че ще си пречат взаимно.

— Искаш да кажеш, че после ще изиграе и едната, и другата? За да разбере откъде изтича информация?

— По-сложно е, но може да послужи като обобщение… Да, от отговора на Соколов Хорхе ще разбере за коя версия е подготвен.

— Виждам, че си убедена, че Ирина няма да заподозре какво е замислил синът ти… Да споделяш възглавницата означава да споделяш тайните си.

— Така ли говори старият опит?

— Не. Така говори здравият разум. При жените и мъжете.

— Не познаваш Хорхе — отговаря тя почти усмихната. — Не знаеш колко непроницаем може да бъде, когато става дума за шах, недоверието му към всички и всичко. Към приятелката му, учителя му. Дори към майка му. И това в нормални условия. Представи си го тези дни с тази тревога, отгоре на всичко.

— Това е невероятно.

— Не. Това е просто шах.

Сега, когато най-накрая разбра всичко, Макс обмисли спокойно възможностите: Карапетян и момичето, тайни, които надживяват валидността на принципа на възглавницата, подозрения и предателства. Уроците на живота.

— Продължавам да не разбирам защо ми разказваш това. Защо ми се доверяваш. Не сме се виждали от трийсет години… Сега вече едва ме познаваш.

Тя се отдалечава от колоната, приближава лице до неговото, почти докосвайки го, докато шепне и за момент, през изминалите години, през следите на времето и старостта Макс долавя шепота на миналото и потръпва от старата възбуда при близостта с тази жена.

— Капанът за Ирина и Карапетян не е единственият предвиден ход… Следват други, при нужда, които един анализатор с известно чувство за хумор би могъл да нарече „защита Инсунса“… Или може би „вариант Макс“. И, скъпи, този вариант ще изиграеш ти.

— Защо?

— Ти знаеш защо… Въпреки че може би си толкова глупав, че всъщност не знаеш.