Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (7)

5.
Една отложена партия

— Не си представях така този град — каза Меча.

Беше топло и горещината ставаше по-тежка поради близостта с Риачуело. Макс си беше свалил шапката, за да проветри овлажнялата лента от вътрешната страна, и вървеше с нея в едната ръка, а другата беше пъхнал в джоба на сакото. Неговите крачки и тези на жената се догонваха понякога, приближавайки се толкова, че двамата се докосваха за миг, преди отново да се отдръпнат един от друг.

— Буенос Айрес има много лица — отбеляза той. — Но те всъщност се свеждат до две: лицето на успеха и лицето на провала.

Бяха обядвали заедно близо до „Феровиария“, в странноприемницата „Ел Пуентесито“, на петнайсет минути път с автомобил от пансион „Кабото“. Преди това, докато слизаха от лимузината „Пиърс-Ароу“ — мълчаливият Петроси пак беше на волана и не погледна нито веднъж Макс в огледалото за обратно виждане — Меча и танцьорът пиха аперитив в едно заведение точно до железопътната гара под снимка на „Спортиво Баракас“ и надпис с препоръката „Молим за ред, култура и да не се плюе на пода“. Жената пи сироп от нар с газирана вода, а той — вермут „Кора“ с няколко капки „Амер Пикон“, а докато пиеха, отвсякъде ги следяха любопитни погледи, сред шума от испанска и италианска реч; мъже с медни верижки на жилетките играеха на карти, пушеха и облекчаваха гърлата си, плюейки тлъсти храчки в плювалниците. Тя беше тази, която настоя Макс да я заведе след това в скромния ресторант, където баща му бе събирал в неделя семейството, същия, за който й беше говорил предишната нощ. Когато пристигнаха, Меча се наслади на равиолите и месото, печено на плоча, към които добавиха, по съвета на един отракан келнер галисиец, половин бутилка калифорнийско вино „Мендосино“, тръпчиво и ароматно.

— След като правя любов, огладнявам — беше казала тя спокойно.

Гледаха се продължително по време на обяда, като уморени съзаклятници, без изобщо да обсъждат случилото се в пансиона на улица „Адмирал Браун“. Меча се държеше съвсем непринудено — владееше се до съвършенство, забеляза Макс с учудване — и салонният танцьор се замисли върху последиците от случилото се за тяхното настояще и бъдеще. Продължи да мисли за това през останалата част от обяда, прикривайки се с привичните си добри маниери и крайна учтивост, въпреки че често се разсейваше в пресмятанията, разтърсен до мозъка на костите си от живия спомен, толкова силен и скорошен, за меката и хладна плът на жената, която го гледаше над вдигнатата към устните си чаша. Тя мълчеше, сякаш изучаваше с подновено любопитство мъжа срещу себе си.

— Бих искала да се поразходя — каза тя по-късно — покрай Риачуело.

Пожела да повърви известно време в покрайнините на Ла Бока, накара Петроси да спре и сега двамата вървяха по северния бряг на лагуната Роча, следвани от автомобила с мълчаливия шофьор на волана, движещ се бавно от лявата страна на улицата. В далечината, отвъд черните оголени греди от корубата на един полупотопен близо до брега платноход — Макс си спомни, че е играл в него като малък — се издигаше конструкцията на моста „Авелянеда“.

— Донесла съм ти подарък — каза тя.

И постави едно пакетче в ръцете на Макс. Беше малка, продълговата калъфка, установи той, след като махна опаковката. Кожена кутийка с ръчен часовник вътре: прекрасен, квадратен златен „Лонжин“ с римски цифри и секундарник.

— По какъв повод? — попита той.

— Каприз. Видях го на витрината на един магазин на улица „Флорида“ и се запитах как ли ще изглежда на китката ти.

Помогна му да нагласи стрелките на часа, да го навие и да си го сложи. Добре изглежда, каза Меча. Изглеждаше много добре, разбира се, с кожената каишка и златната катарама, върху загорялата до бронзово китка на салонния танцьор. Беше изискана вещ, подходяща за Макс. „Подходяща за теб“, настоя тя. „Ръцете ти са създадени за часовници като този.“

— Предполагам, че не за пръв път жена ти подарява нещо.

Гледаше я равнодушно, преструвайки се на безразличен.

— Не знам… Не си спомням.

— Разбира се. А и аз не бих ти простила, ако си спомниш.

До брега имаше кафенета и ресторантчета, някои със съмнителна слава през нощта. Изпод късата периферия на шапката с форма на камбана, която очертаваше лицето й, Меча наблюдаваше безработните мъже по риза, жилетка и с каскети, насядали край масите до вратата или по пейките на площада, до файтоните с коне и камионетките, които спираха там. На места като това, така беше чул Макс да говорят родителите му преди години, се научава философията на различните народи: меланхолични италианци, подозрителни евреи, брутални и упорити германци, испанци, заслепени от завист и гибелно високомерие.

— Все още слизат от корабите, също както е слязъл баща ми — каза той, — решени да постигнат мечтата си… Мнозина остават по пътя, изгнивайки като дървото на този кораб, затънал в калта. В началото изпращат пари на жена си и децата, които са оставили в Астурия, в Калабрия, в Полша… Накрая животът им започва полека да гасне и те изчезват. Угасват в някоя мизерна кръчма или евтин бардак. Седнали на маса, сами, пред бутилка, която никога не задава въпроси.

Меча гледаше четири перачки, които се задаваха срещу тях с големи кошове влажно пране: с преждевременно остарели лица и ръце, захабени от сапуна и четката. Макс би могъл да измисли история за всяка една от тях и да й даде име. Такива лица и ръце или други, също като тези, бе виждал около себе си като дете.

— Жените, поне тези с приятна външност, имат възможност да се устроят по-добре — добави. — За известно време, разбира се. Преди да се превърнат в повехнали майки на семейство, и то тези, на които е провървяло най-много. Или най-малко, според философията на тангото… Зависи как ще се погледне на нещата.

Последният му коментар я накара да се обърне и тя го погледна с подновено внимание.

— Има ли тук много проститутки?

— Представи си — Макс направи жест, който обхващаше всичко наоколо, — това е земя на емигранти, а по-голямата част от тях са самотни мъже. Има специализирани организации в доставката на жени от Европа… Най-важната е еврейска — „Цви Мигдал“. Специализирана в докарване на рускини, румънки и полякини… Купуват жени за три хиляди песос и ги амортизират за по-малко от година.

Чу смеха на Меча. Сух, без настроение.

— Колко биха платили за мен?

Той не отговори, а направи още няколко крачки в мълчание.

— Какво очакваш от бъдещето, Макс?

— Да остана жив възможно най-дълго, предполагам — сви той рамене откровено. — Да разполагам с онова, от което имам нужда.

— Невинаги ще бъдеш млад и красив. А старостта?

— Не ме притеснява. Имам много други грижи преди нея.

Погледна я косо: тя вървеше, разглеждайки всичко с полуотворена уста, сякаш удивена от новото, което виждаше. Макс си каза, че тя е нащрек като ловец, приготвил торбата за трофеите, като че ли искаше да запечата незаличимо всяка сцена в паметта си: къщите, тухлени и дървени, сини и зелени, с ламаринени покриви, редящи се край железопътната линия, чиито релси бяха покрити с ръжда; орловите нокти, надничащи от дворовете през оградите и над зидовете, стените, увенчани със стъкло от натрошени бутилки; платаните и сейбите^[1] с червени цветове, които на места оживяваха улиците. Тя се движеше много бавно сред всичко това, изучавайки любопитно всяка подробност, но съхранявайки равнодушие. Движенията й бяха също толкова естествени, колкото и преди три часа, когато се разхождаше гола из стаята на Макс, спокойна като кралица в покоите си. Слънчевият правоъгълник от прозореца подчертаваше в контражур удължените, елегантни линии на тялото й, изумително и гъвкаво, позлатявайки нежния къдрав мъх между краката.

— А ти? — позаинтересува се Макс. — И ти няма да си вечно млада и красива.

— Аз имам пари. Имах и преди да се омъжа… Сега това са стари пари, така да се каже, свикнали със самите себе си.

Не се поколеба да отговори: спокойна, обективна. Завърши думите си с пренебрежителна гримаса.

— Ще се учудиш да узнаеш до каква степен парите опростяват нещата.

Той се засмя.

— Мога да си представя.

— Не. Съмнявам се, че можеш.

Отдръпнаха се, за да направят място на един разносвач на лед. Той вървеше прегърбен под тежестта на огромен капещ блок, подпрян на рамото му върху предпазваща гумена подложка.

— Имаш право — каза Макс. — Не е лесно да се поставиш на мястото на богатите.

— Ние с Армандо не сме богати хора. Просто имаме достатъчно, за да живеем добре.

Макс се замисли над разликата. Бяха спрели до перилата, които се простираха край пътеката, следвайки завоя на лагуната Роча. Хвърляйки поглед назад, той установи, че изпълнителният Петроси също беше спрял автомобила малко по-надалеч.

— Защо се омъжи?

— Е, добре — тя гледаше корабите, шлеповете и гигантската конструкция на моста „Авелянеда“. — Армандо е много интересен човек… Когато се запознахме, вече беше успял композитор. До него можех да се движа във вихъра на събитията. Приятели, спектакли, пътувания… Щях да изпитам всичко това рано или късно, разбира се. Но той ми позволи да го изпитам по-рано от предвиденото. Да изляза от дома си и да навляза в живота.

— Обичаше ли го?

— Защо говориш в минало време? — Меча продължаваше да гледа моста. — Във всеки случай, въпросът звучи странно от устата на човек, който танцува срещу заплащане по хотели и трансатлантически кораби.

Макс докосна лентата от вътрешната страна на шапката. Вече беше изсъхнала. Сложи си шапката отново, леко кипната над дясното око.

— Защо аз?

Тя беше проследила движенията му внимателно, сякаш я интересуваше всеки детайл. Одобрително. Когато чу въпроса на Макс, очите й светнаха закачливо.

— Знаех, че имаш белег, още преди да го видя.

Като че ли всеки момент щеше да прихне да се смее, забелязала неговото объркване. Няколко часа преди това, без въпроси и коментари, Меча беше погалила този белег на кожата му, поставяйки устни върху него, облизвайки капките пот, които блестяха по голото му тяло, по следата от куршум, получен преди седем години, докато бавно се изкачваше с другарите си по един склон, където между скалите и храстите се разсейваше сутрешната мъгла в Деня на Мъртвите.

— Някои мъже имат нещо в погледа и в усмивката си — добави Меча след малко, решила, че той заслужава да получи обяснение. — Мъже, които сякаш носят със себе си невидим куфар, натъпкан със загадъчни неща.

Сега оглеждаше шапката му, възела на вратовръзката, закопчаното средно копче на жилетката. Оценяваше го.

— Освен това си красив и спокоен. Дяволски добре сложен… — По причина, която на него му убягваше, изглежда оценяваше това, че точно сега той не отваряше уста. — Харесва ми хладнокръвието ти, Макс — добави тя. — До известна степен е много подобно на моето.

Продължи още един момент да го гледа, вглъбена в себе си. Много съсредоточена и неподвижна. След това вдигна ръка, за да погали брадичката му, без да я е грижа, че Петроси може да я види от автомобила.

— Да — заключи тя. — Харесва ми това, че не мога да ти се доверя.

Тя тръгна отново и Макс я последва, крачейки до нея, докато се опитваше да възприеме всичко, което ставаше. Опитваше се да намали собственото си объркване до разумни граници. Минаха покрай старец, който въртеше ръчката на стара латерна „Риналди“, изтръгвайки от нея тактовете на „Ел Чокло“^[2], докато конят, който теглеше количката, изливаше плътна струя пенеста урина по паважа.

— Ще отидем ли вдругиден пак във „Феровиария“?

— Ако мъжът ти иска, да.

Тонът й беше различен. Почти лекомислен.

— Армандо е въодушевен… Снощи, когато се върнахме в хотела, говореше само за това. Дълго време стоя по пижама, без да може да заспи, записваше си нещо, пълнеше пепелниците и си тананикаше. Рядко съм го виждала такъв… Казваше „Този палячо Равел ще си изяде болерото с майонеза“, и се смееше… Много е раздразнен заради поетото задължение да бъдем тази вечер в театър „Колон“. Испанската патриотична федерация или нещо подобно организира концерт в негова чест. И за завършек на вечерта се предвижда официално събиране, посветено на тангото, в едно луксозно кабаре, наречено „Фоли Бержер“, така ми се струва. И дрескод. Представи си какъв ужас.

— Ще отидеш ли с него?

— Естествено. Няма да го пусна да отиде сам, докато всички онези напудрени вълчици от „Гардън Корт“^[3] се навъртат наблизо.

Щели да се видят утре, добави след малко. Ако Макс нямал други ангажименти, можело да му изпратят колата на булевард „Адмирал Браун“, към седем. Да пият аперитива си в „Ричмънд“, например, а след това да вечерят в някое симпатично местенце в центъра. Споменали й за един елегантен и много модерен ресторант,"Лае Виолетас", като че ли така се казвал. И за друг, в една кула на улица „Флорида“, над пасажа „Гуемес“.

— Няма нужда — Макс не изпитваше желание да се вижда с Армандо де Троейе на труден терен и да поддържа светски разговор. — Ще се видим в „Палас“ и ще тръгнем направо към Баракас… Имам работа в центъра.

— Този път ми дължиш едно танго. На мен.

— Разбира се.

Тръгнаха да пресичат улицата и спряха, когато зад гърба им иззвъня камбанката на един трамвай. Той прелетя забързано, плъзгайки се под електрическите кабели, прокарани между стълбове и сгради: дълъг, зелен и празен, с изключение на ватмана и облечения в униформа кондуктор, който ги погледна от платформата.

— Виждам една тъмна лагуна, когато става дума за живота ти, Макс… Този белег и останалото… Как пристигна в Париж и защо го напусна?

Неудобен въпрос, каза си той. Но може би имаше право. Поне да попита. А и не го беше правила до сега.

— Няма нищо тайно в това. Видя белега… Раниха ме в Африка.

Тя не прояви учудване. Като че ли да стрелят по теб беше нещо нормално за един салонен танцьор.

— Защо беше там?

— Спомни си, че известно време съм бил войник.

— Предполагам, че тогава е имало войници на много места. Защо ти си бил там?

— Мисля, че вече ти разказах малко на „Кап Полонио“… Беше по време на катастрофалното ни поражение при Ануал, в Риф. След толкова хиляди загинали имаха нужда от ново пушечно месо.

За миг Макс се опита да прецени дали беше възможно да обобщи в една дузина думи толкова много сложни понятия като неизвестност, ужас, смърт и страх. Явно не можеше.

— Мислех, че съм убил човек — допълни той с безразличие — и се записах в Легиона… След това узнах, че не е умрял, но вече нямаше връщане назад.

— Сбиване?

— Нещо такова.

— За жена?

— Не, не беше толкова романтично. Дължеше ми пари.

— Много?

— Достатъчно, за да забия в него собствената му кама.

Видя как златните ириси заискриха. Може би от удоволствие. Макс мислеше, че вече познава този блясък. Отпреди няколко часа.

— А защо точно Легиона?

Той присви очи, спомняйки си отново ярката светлина в улиците и дворовете на Барселона, страха да не се сблъска с някой полицай, недоверието към собствената си сянка, плаката, залепен на стената на улица „Пратс де Мольо“ номер 9: „За тези, които животът е разочаровал, за тези, които нямат работа, за тези, които живеят без бъдеще и надежда. Слава и печалба.“

— Плащаха три песети за ден служба — заключи. — И сменяш самоличността си, там човек е в безопасност.

Меча отново полуотвори устни, заслушана с жадно любопитство.

— Добре… Записваш се и вече си друг?

— Нещо подобно.

— Трябва да си бил много млад.

— Излъгах за възрастта си. Изглежда, това не ги интересуваше много.

— Тази система ме очарова. Приемат ли жени?

След това се поинтересува от останалата част от живота му и Макс спомена непринудено някои от етапите, отвели го до салона за танци на „Кап Полонио“: Оран, старото пристанище на Марсилия и евтините кабарета на Париж.

— А тя коя беше?

— Тя?

— Да. Любовницата, която те научи да танцуваш танго.

— Защо предполагаш, че е била любовница, а не учителка по танго?

— Има очевидни неща… Начинът на танцуване.

Той помълча за миг, замислен над чутото, след това запали цигара и заговори за Боске. Само необходимото. В Марсилия се беше запознал с унгарката, която после го заведе в Париж. Тя му купи фрак и известно време работеха заедно като двойка танцьори в „Лапен Ажил“ и в други по-евтини заведения.

— Красавица?

Димът от тютюна загорча и Макс веднага хвърли цигарата в мазната вода на Риачуело.

— Да. Известно време беше.

Не разказа нищо повече, въпреки че картините се редяха една след друга в спомените му: прекрасното тяло на Боске, черната й коса, подстригана „а ла Луиза Брукс“, красивото лице, обрамчено от сламени или филцови шапки, усмихващо се в оживените кафенета на Монпарнас — там, където, твърдеше тя с невероятна наивност, се премахват класовите бариери. Винаги провокативна и пламенна, със своя хрипкав глас и марсилския си жаргон, готова на всичко, понякога танцьорка, понякога модел, седнала пред кафе със сметана или чаша евтин джин в някой от ратановите столове на терасата на „Дом“ или в „Ла Клозери де Липа“, сред американски туристи, писатели, които не пишеха и художници, които не рисуваха. „Je danse et jepose“^[4], казваше обикновено на висок глас, като че ли предлагаше тялото си при удобен повод на живописта и славата. Закусваше в един на обед — двамата с Макс рядко си лягаха преди зазоряване — в любимото си място, „При Розали“, там се срещаше с приятели — унгарци и поляци, които й намираха ампули морфин. Наблюдаваше постоянно всичко наоколо, оглеждаше с пресметлива алчност добре облечените мъже и жените, окичени с бижута, палтата от скъпи кожи и луксозните автомобили, които се движеха по булеварда — така, както гледаше всяка вечер и клиентите на посредственото кабаре, в което тя и Макс танцуваха елегантно танго, в коприна и фрак, или притиснати в апашко танго, той с фланелка на черти, тя с черни мрежести чорапи. Тя беше винаги в очакване на подходящото лице и решаващата дума. На възможността, която никога не дойде.

— И какво стана с тази жена? — пожела да узнае Меча.

— Остана назад в миналото.

— Много назад ли?

Той не отговори. Меча продължаваше да го изучава и преценява.

— А ти как направи крачка към доброто общество?

Макс се връщаше много бавно към Буенос Айрес. Неговите очи отново фокусираха улиците на Ла Бока, които стигаха до площадчето, бреговете на Риачуело и моста „Авелянеда“. Към женското лице, което го наблюдаваше въпросително, учудено, може би заради изражението, което в този миг сгърчваше неговото лице. Салонният танцьор примигна, сякаш блясъкът на деня му пречеше, също както раняващата светлина на Барселона, на Мелиля, на Оран или на Марсилия. И тази светлина на Буенос Айрес раняваше погледа, заслепявайки ретината му, запечатала друга светлина, по-мътна и стара, озаряваща Боске, легнала на разхвърляното легло, обърната към стената. Нейният гол бял гръб, неподвижен в сивия полумрак на едно мръсно като живота утро. И самия Макс, затварящ вратата към тази картина, тихо, като че ли плъзгаше скришом капака на ковчег.

— В Париж не е трудно — ограничи се да добави той. — Там обществото е много смесено. Хора с пари посещават долнопробни места… Както ти и съпругът ти във „Феровиария“, но не изпитваха нужда от претекст.

— Гледай ти. Не зная как да разбирам това.

— Имах приятел в Африка — продължи той, без да обръща внимание на възражението й. — Говорих ти за него на кораба.

— Руският аристократ с дългото име? Спомням си. Каза, че умрял.

Той потвърди почти с облекчение. Беше му по-лесно да говори за това, отколкото за Боске, полугола в мъгливата утрин на улица „Фюрстенберг“, или за последния поглед на Макс към спринцовката, счупените ампули, чашите, бутилките и остатъците от ядене върху масата, за мътния проблясък на нещо като угризение.

Приятелят му, руснакът, каза Макс, твърдял, че бил царски офицер. Бил с войската на белогвардейците до евакуацията им от Крим, а оттам преминал в Испания, където се записал в легиона след някакъв скандал за пари и хазарт. Бил особен човек: надменен, елегантен, много се нравел на жените. Научил Макс на маниери, давайки му лустро от първа ръка — правилните начини да си завързва вратовръзката, как да сгъне носна кърпичка в горния джоб на сакото, точният набор на предястията, от аншоа до хайвер, които трябваше да придружават студената водка. „Беше забавно“, казал той веднъж, „да превърнеш в парче пушечно месо някой, който би минал за изискан господин“.

— Имаше роднини, изселили се в Париж, където някои припечелваха като портиери на хотели и шофьори на таксита. Други бяха успели да спасят парите си: сред тях един братовчед, собственик на кабаре, където се танцуваше танго. Един ден посетих братовчеда, получих работа и нещата потръгнаха… Можах да си купя подходящи дрехи, да заживея разумно и да попътувам малко.

— И какво стана с твоя руски приятел? Как умря?

Този път спомените на Макс не бяха мрачни. Поне не в традиционния смисъл на думата. Изкриви уста със съучастническа меланхолия, спомняйки си последния път, когато беше видял легионера Долгоруки-Багратион: с бутилка коняк и три проститутки в най-добрата стая в бардака на Тауима, за да предприеме, веднага след като свърши с едната и с другите, последната авантюра на живота си.

— Скучаеше. Тегли си куршума от скука.

 

 

Седнал на една от външните маси на бар „Ерколано“, под палмите на площада и часовника на „Ниркуло Сорентино“, с очилата за близко виждане, Макс чете вестниците. Сега, между десет и единадесет часа, е времето на най-голямо оживление в стария център, и от време на време близкият пукот на ауспух го кара да прекъсне четенето и да се огледа наоколо. Никой не би казал днес, че туристическият сезон е приключил: всички маси пред „Фауно“, от другата страна на улицата, са заети в часа на аперитива, вливащата се в площада улица „Сан Чезарео“ е оживена, а между сергиите за риба, плодове и зеленчуци, фиати, веспи и ламбрети се движат на шумни рояци по протежение на булевард „Италия“. Само конските впрягове стоят неподвижни в очакване на туристи, а отегчените кочияши бъбрят на групи, пушат и гледат жените, минаващи под мраморната статуя на поета Торквато Тасо.

„Ил Матино“ е публикувал обширен репортаж за двубоя Келер — Соколов, от който са изиграни няколко от предвидените партии. Последната е завършила с реми, а това изглежда облагодетелства руския шахматист. Според обясненията, които Ламбертучи и капитан Тедеско дадоха на Макс, всяка спечелена партия е една точка, а всеки противник отбелязва по половин точка, когато завършват наравно. Така Соколов има сега две точки и половина срещу една и половина за Келер. Специализираните журналисти са единодушни, че това положение е нестабилно. Макс чете дълго време всичко това с голям интерес, въпреки че прескача техническите обяснения, скрити в странни термини като „испански дебют“, „вариант на Петросян“, „защита Нимцович“. Това го интересува по-малко от обстоятелствата, в които се развива състезанието. „Ил Матино“ и останалите вестници наблягат на напрежението около двубоя, дължащо се не толкова на петдесетте хиляди долара, които ще получи победителят, колкото на обстоятелства от политическо и дипломатическо естество. Според току-що прочетеното от Макс, от две десетилетия руснаците държат водещите позиции на международно ниво в шахмата, титлата световен шампион преминава от един към друг гросмайстор от Съветския съюз, където тази игра е не само национален спорт от болшевишката революция насам — петдесет милиона любители сред двеста и няколко милиона жители, както се отбелязва в една от статиите, но е и повод за пропаганда в чужбина, затова и всеки турнир мобилизира всички ресурси на държавата. Това означава, пояснява един от коментаторите, че Москва залага всичко на турнира „Кампанела“. Най-вече защото именно Хорхе Келер след пет месеца ще се бори за световната титла срещу Соколов — неформалната капиталистическа ерес срещу стриктната съветска ортодоксия — след бурния пролог, какъвто се очаква да бъде двубоят в Соренто, шахматната битка на века.

Макс отпива глътка от своя коктейл „Негрони“, прелиства страниците на „Ил Матино“ и хвърля бегъл поглед на заглавията: музикантите от групата „Бийтълс“ имат намерение да се разделят, опит за самоубийство на френския рокаджия Джони Холидей, миниполите и дългите коси предизвикват революция в Англия… В раздела за международна политика се говори за друг вид революции: хунвейбините продължават да предизвикват сътресения в Пекин, негрите се борят за гражданските си права в Съединените щати, група наемници са задържани, когато се опитали да нахлуят в конгоанската провинция Катанга. На следващата страница, между едно заглавие за подготовката за изстрелване на друга космическа мисия на „Джемини“ — САЩ са начело в надпреварата за Луната — и реклама на гориво за автомобили — „Сложете тигър в двигателя“ — е поместена черно-бяла снимка: снажен американски войник, сниман отзад, носи на гръб виетнамско момче, което се обръща недоверчиво към камерата.

Една „Алфа Джулия“ минава наблизо с отворени прозорци и за момент Макс долавя мелодията, която звучи от радиото на колата. Вдига поглед от снимката на войника и детето — тя е извикала в паметта му спомен за други войници и други деца, отпреди четирийсет и пет години — и гледа объркано колата, която се отдалечава по булевард „Италия“, към жълто-бялата фасада на църквата „Санта Мария ди Кармине“, докато мозъкът му, все още зает с прочетеното във вестника, закъснява с няколко секунди да разпознае музиката, която беше чул: познатите тактове, изпълнени от оркестър с аранжимент, който включва ударни инструменти и електрическа китара, на известното, класическо парче, познато от четири десетилетия в цял свят като „Тангото на старата гвардия“.

 

 

Когато Макс спря рязко, пресичайки стъпката по средата, Меча го погледна за миг в очите и се залепи предизвикателно за него, поклащайки тялото си на едната и другата страна, плъзна едното си бедро покрай изнесения му напред, неподвижен крак. Той издържа безразлично допира с плътта под полата от лек крепон — жестът бе изключително интимен, макар че сякаш всички във „Феровиария“ ги гледаха — очите на дванайсет души от двата пола бяха насочени към тях. След това салонният танцьор, за да излезе от ситуацията, пристъпи крачка встрани и жената веднага го последва, свободно и много елегантно.

— Така ми харесваш — пошепна тя. — Бавно и спокойно, да не си помислят, че те е страх от мен.

Макс приближи уста до дясното ухо на жената, доволен от играта, въпреки рисковете.

— Страхотна жена си — каза той.

— Ти го казваш.

Нейната близост, нежният аромат на скъп парфюм, попил в кожата й, миниатюрните капчици пот по горната устна и в корените на косата засилваха желанието, събуждайки скорошния спомен: хладна и изморена плът, мирис на удовлетворяващ секс, потта на женското тяло, което и сега се потеше в ръцете на Макс, овлажнявайки тънкия плат на роклята, чиито поли се люшкаха в ритъма на тангото. Тази вечер заведението беше почти празно. Тримата музиканти на „Феровиария“ свиреха „Чике“^[5], а на дансинга имаше само още две двойки, които танцуваха като че ли без желание, полюшвайки се бавно като пътници в трамвай: ниска, пълничка жена, чийто партньор беше младеж със сако и риза без яка или вратовръзка, както и блондинката със славянски вид, с която Макс беше танцувал предишния път. Тя носеше същата блуза на цветя и се движеше отегчено в ръцете на мъж с вид на работник, който беше само по жилетка и риза. Понякога, докато танцуваха, двойките се приближаваха една до друга и сините очи на танцьорката срещаха очите на Макс. С безразлично изражение.

— Мъжът ти пие прекалено много.

— Не се бъркай.

Той погледна загрижено перлената огърлица в деколтето на черната рокля, която едва покриваше коленете й — беше си я сложила тази вечер. После, с истинско безпокойство — във „Феровиария“ не беше препоръчително да се перчиш с бижута или да пиеш прекалено много — погледна масата, отрупана с бутилки, чаши и препълнени пепелници, където Армандо Де Троейе пушеше и пресушаваше големи чаши джин със сода в компанията на така наречения Хуан Ребенке, мъжът, който преди два дена беше танцувал танго с жена му. Малко след като бяха дошли и след като ги беше наблюдавал известно време, местният тип се приближи към тях, наперен с креолските си мустаци и зализаната с брилянтин черна коса, и тъмните си очи, които гледаха заплашително изпод периферията на шапката, която не свали и за миг. Дойде до масата, без да бърза, с недопушена, димяща пура в уста, с онази бавна походка, характерна за човек от предградията, с ръка в десния джоб, а очертанията на ножа издуваха леко от другата страна тясното, поръбено със сатен сако. Поиска позволение да се присъедини и поръча на келнерката с авторитета на клиент, свикнал не той да плаща сметката, още една неразпечатана бутилка „Дяве“ и пълен сифон сода. За да имал удоволствието да ги почерпи (гледаше Макс повече, отколкото съпруга), ако нямали нищо против.

Едноокият, който свиреше на бандонеон, и другарите му си взеха почивка, и подканяни от Де Троейе, придърпаха по един стол и седнаха на тяхната маса, присъединявайки се към групата, междувременно Меча и Макс се върнаха на местата си. Старата цилиндрова пианола пое музикалната щафета, възпроизвеждайки със скрибуцане няколко неузнаваеми танга. След дълга почерпка и приказки музикантите се върнаха към инструментите си и засвириха „Гуляйджийски нощи“, а Ребенке, килвайки още по-наперено филцовата си шапка, предложи на Меча да танцуват заедно. Тя се извини и отказа под предлог, че е уморена и въпреки че усмивката на „побратима“ остана равнодушна, опасният му поглед се задържа за миг върху Макс, сякаш винеше него, задето бе пренебрегнат. Ребенке докосна с два пръста периферията на шапката си, стана и се доближи до русата танцьорка, която се надигна с примирен вид, постави ръка върху рамото на местния тип и започна да танцува с нежелание. Кавалерът й изпълняваше стъпките с удоволствие, с димяща цигара в ръката, която бе поставил на гърба й, докато с дясната я водеше, мъжествено, сериозно, без видимо усилие. Застиваше неподвижно след всяко рязко спиране, за да започне отново да чертае сложни фигури, пристъпвайки напред и назад, прекъсвайки движенията в двете посоки, в началото на завъртането, докато жената, с покорно тяло и безразличен поглед — единият й крак се оголваше почти до бедрото в страничната цепка на прекалено късата пола, по парижка мода — се покоряваше на всяко движение, наложено от мъжа, във всяко завъртане и всяко навеждане.

— Как ти се струва тя? — обърна се Меча към Макс.

— Не зная… Простовата и уморена.

— Може би я контролира някоя от онези тайни организации, за които ти говореше… Може би са я довели от Русия или някъде оттам с измама.

— Бели робини — изфъфли Армандо де Троейе, надигайки с наслада нова чаша джин. Изглежда, че подобна възможност го забавляваше.

Макс погледна Меча, за да прецени дали тя говори сериозно. След миг съобрази, че не е така. Шегуваше се.

— По-вероятно е тукашна — отговори той.

Прозвуча неприятният смях на Де Троейе, който се намеси отново в разговора.

Макс забеляза, че многото изпит алкохол започваше да замъглява погледа му.

— Хубава е — каза композиторът. — Вулгарна, но хубава.

Меча продължаваше да гледа танцьорката: все така прилепена към партньора си, тя следваше котешките стъпки на „побратима“ по скърцащия дървен под.

— Харесва ли ти, Макс? — попита той неочаквано. Макс загаси в пепелника цигарата, която пушеше, печелейки време. Разговорът започваше да го притеснява.

— Не е зле — призна той.

— Каква придирчивост! Онази нощ като че ли ти харесваше да танцуваш с нея.

Макс погледна следата от червило по ръба на чашата на Меча и по цигарето от слонова кост до димящия пепелник. Можеше да усети вкуса на това наситено червено върху собствената си уста: беше го изтрил с нея до последния остатък, целувайки, облизвайки и хапейки устните на Меча, по време на бурното им сливане предния ден в пансион „Кабото“, когато на финала почти не им бе останала нежност; когато, след последната тръпка, тя прошепна „навън, моля“ в ухото му и той, покорен, изморен и на края на силите си, излезе бавно от тялото й и опирайки се влажен върху гладката и приятна кожа на корема на жената, се изпразни кротко там.

— Добре танцува танго — отбеляза той, връщайки мислите си към „Феровиария“. — Това искаше да кажеш, нали?

— Има хубаво тяло — изказа мнение Де Троейе, наблюдавайки танцьорката през чашата, която бе вдигнал с несигурна ръка.

— Като моето?

Меча се беше обърнала към танцьора, насочвайки въпроса си към него, а кривата й, надменна усмивка повдигаше ъгълчето на устата й. Като че ли съпругът й го нямаше. Или може би точно защото беше там, заключи неспокойно Макс.

— Това е друг стил — каза той кратко, предпазливо, като че ли напредваше с щик, набучен в маузера, през мъглата на Таксуда.

— Разбира се — каза тя.

Макс изучаваше изкосо съпруга — говореха си на ти от няколко часа, без предварителна уговорка, по инициатива на Де Троейе — и се питаше докъде щеше да доведе всичко това. Но композиторът като че ли се интересуваше само от чашата с джин, в която почти си мокреше носа.

— Ти си по-висока — заяви той, премлясквайки с език. — Нали, Макс? И по-слаба…

— Много ти благодаря, Армандо — каза тя. — Наблюдателен както винаги.

Съпругът й вдигна чаша към нея — гротескно пресилен жест, натоварен с намерения, чийто смисъл убягваше на салонния танцьор; след това замълча. Макс забеляза, че понякога Де Троейе се взираше внимателно в празното пространство, присвивайки очи от дима на цигарата, сякаш заслушан в мелодия, която само той чуваше, отбелязвайки ноти или акорди, като потропваше с пръсти по масата с увереност, която не би могла да се очаква от човек, който е прекалил с пиенето. Питайки се до каква степен е наистина пиян и до каква се преструваше, Макс погледна първо Меча, а след това Ребенке и русата жена. Музиката беше спряла и „побратимът“, обърнал гръб на танцьорката, се приближаваше към тях с обичайната си бавна стъпка.

— Би трябвало да тръгваме — предложи салонният танцьор. Между две отливания, Де Троейе се откъсна от унеса си, за да одобри идеята.

— В друго заведение?

— Да спим. Тангото ти е готово, предполагам… „Феровиария“ ти даде вече всичко, което можеше да ти даде.

Композиторът възрази. Ребенке, който беше седнал между Меча и него, гледаше тримата с толкова изкуствена усмивка, че тя изглеждаше нарисувана на лицето му, докато се опитваше да следи разговора. Като че ли изпитваше досада, може би защото никой не възхваляваше великолепието на тангото, което бе танцувал с блондинката.

— А аз, Макс? — попита Меча.

Той се обърна към нея, объркан. Устата й беше полуотворена, в течния мед на очите блестеше предизвикателство.

Разтърси го внезапно, почти свирепо желание; и той разбра със сигурност, че в друго време и в предишен живот би бил способен да убие всички, които бяха наоколо, без да му трепне ръката, само за да бъде насаме с нея, за да успокои желанието на собствената си напрегната плът, разкъсвайки на парчета леко овлажнялата рокля, която в горещия, задимен въздух прилепваше върху тялото на жената като тъмна кожа.

— Може би — настоя Меча — на мен все още не ми се спи.

— Можем да отидем в Ла Бока — предложи весело Де Троейе, допивайки джина си с вид на човек, върнал се от далечно място. — Да потърсим нещо, което да ни разведри.

— Съгласна съм — тя стана и си взе шала от облегалката на стола, докато мъжът й си вадеше портфейла. — Да вземем и вулгарната руса красавица.

— Не е добра идея — противопостави се Макс. Двамата с Меча се предизвикваха с поглед. „Какво, по дяволите, искаш?“, беше мълчаливият въпрос на салонния танцьор. Пренебрежителният й поглед бе достатъчен отговор. „Ако искаш да играеш, играй“, казваше той. „Можеш да поискаш още карти или да се оттеглиш. Зависи от любопитството и куража ти. Вече знаеш каква е наградата.“

— Напротив — Де Троейе броеше банкнотите от по десет песос с несигурни пръсти. — Да поканим госпожицата е… колосална идея.

Ребенке предложи да доведе танцьорката и да я придружи. Тъй като господата, каза, имат голям автомобил, щяло да има място за всички. Добави, че знаел едно добро място в Ла Бока. „Каса Марго“. Най-вкусните равиоли в Буенос Айрес.

— Равиоли по това време? — възкликна Де Троейе объркано.

— Кокаин — преведе Макс.

— Там — допълни многозначително Ребенке — можете да се разведрите, колкото поискате.

Говореше повече на Меча и на Макс, отколкото на съпруга. Сякаш някакъв инстинкт му помагаше да идентифицира истинския противник. От своя страна салонният танцьор гледаше с подозрение неизменната усмивка на мошеника. Заради властния тон, с който повика русата жена — уведоми ги, че се казвала Мелина и била полякиня — и погледа, който беше забелязал да хвърля на портфейла, който Армандо де Троейе прибра във вътрешния си джоб, след като извади от него петдесет банкноти, които остави смачкани на масата, включително и щедър бакшиш.

— Прекалено много хора — каза Макс тихо, докато си слагаше шапката.

Ребенке трябва да го беше чул, защото му отправи ленива, засегната усмивка, пълна с предзнаменования и остра като бръснач.

— Познавате ли квартала, приятелю?

Леката промяна в отношението не остана незабелязана за Макс. От господин на приятел. Нощта явно едва сега започваше.

— Слабо — отговори. — Живял съм на три преки от тук. Преди време.

Другият го огледа внимателно, погледът му се спря на белите маншети на ризата на Макс и върху перфектния възел на вратовръзката.

— Но говорите като испанец.

— Работата ме научи.

Продължиха да се изучават още миг в мълчание, с невъзмутимостта на хора от крайбрежието, докато другият изтръскваше последната пепел от пурата си с дългия нокът на малкия си пръст. За някои неща не биваше да се бърза; и двамата го бяха научили по едни и същи улици. Макс пресметна, че онзи беше десет или дванайсет години по-възрастен. Сигурно е бил едно от онези по-големи момчета от квартала, на които, като дете със сива престилка и училищна чанта на гръб, завиждаше за свободата да се мотаят из билярдните зали или да висят отзад на трамвая на „Компания Електрика дел Суд“, за да не плащат десетте сентавос за билет, да дебнат като разбойници количките с шоколад „Агила“ и да крадат маслени кифли от сергията пред хлебарницата „Ел Мортеро“.

— На коя улица си живял, приятелю?

— Виейтес. Срещу спирката на 105.

— По дяволите — потвърди другият. — Били сме почти съседи.

Русата бе хванала под ръка „побратима“, гърдите й стърчаха с професионална дързост под полуразкопчаната блуза. Раменете й бяха покрити с евтино подобие на манилски шал, тя наблюдаваше Макс и Де Троейе с нов интерес, който я караше да разтваря повече очите си, повдигнала веждите си, оскубани до тънка линия, подчертана с черен молив. Очевидно перспективата да напусне за кратко „Ла Феровиария“ й се струваше по-обещаваща от обичайното танго, по двадесет сентавос за танц.

— Алонзанфан!^[6] — каза един празнично настроен Де Троейе, след като си взе шапката и бастуна, и се насочи към вратата с неуверена заради изпития алкохол походка.

Излязоха навън и шофьорът Петроси приближи лимузината „Пиърс-Ароу“ до вратата. Всички се настаниха в задната й част. Де Троейе седна на голямата седалка, между Меча и танцьорката, а Макс и Ребенке — срещу тях, на сгъваемите седалки. Междувременно Мелина вече се беше ориентирала в обстановката, знаеше много добре кой плаща и се подчиняваше покорно на мълчаливите знаци, които очите на Ребенке й даваха в полумрака. Макс следеше всичко това, натегнат като пружина, прехвърляйки наум плюсове и минуси, проблемите, с които биха могли да се сблъскат и най-ефикасния начин да напуснат тази несигурна територия, когато настъпи моментът, в нормално състояние и без някой да получи удар с нож в слабините — както бе известно на всеки, роден в предградията, срещу срязването на феморалната артерия не помагаше никакъв турникет.

 

 

Партията прекъсва след десет вечерта. Навън е тъмно, а в големите прозорци на хотел „Витория“ отражения на образи от салона се наслагват върху светлините на вилите и хотелите, разположени по възвишенията на Соренто. Седнал сред публиката, Макс Коста съзерцава голямото дървено табло, което възпроизвежда шахматната дъска и разположението на фигурите след последния ход на Соколов, преди съдията да се приближи до масата. Руснакът написа нещо в бележка, пъхна я в плик, стана и напусна залата, докато Келер стоеше и се взираше в дъската. След малко чилиецът също написа нещо на хартия, без да мести фигурите, сложи бележката в плик, затвори го, предаде го на съдията и стана на свой ред. Всичко това се е случило току-що, Келер изчезва зад една странична врата, а публиката нарушава тишината с шепот и ръкопляскания. Макс става и се оглежда объркано, опитвайки се да разбере какво точно се беше случило. Вижда отдалеч, че Меча Инсунса, която седеше на първия ред между младата Ирина Ясенович и дебелия мъж, гросмайстор Карапетян, става и отива с тях след сина си.

Макс излиза в коридора, превърнат в шумно преддверие на залата за игра и започва да броди сред любителите, слушайки коментари за партията, пета от турнира „Кампанела“. Пресцентърът се намира в една близка зала и когато минава пред вратата й, Макс чува коментара на един италиански радиожурналист, който предава по телефона:

„Черният офицер на Келер изглеждаше като камикадзе… Не пожертваният кон привлече най-много вниманието, а дръзкото преминаване на офицера по пълната с опасности дъска… Ударът беше смъртоносен, но Соколов бе спасен от хладнокръвието си. «Съветската стена» блокира атаката само с един ход, сякаш я бе очаквал, и след това попита «Ничья?»^[7], предлагайки реми… Чилиецът отказа и партията беше отложена за утре.“

В друг, по-малък салон, пред чиято отворена врата се трупат любопитни привърженици — явно е недостъпен за обикновената публика — Макс вижда Келер, седнал пред една дъска с Карапетян, младата Ясенович, съдията и други хора; вероятно правят възстановка или анализ на партията. Макс се учудва на контраста между мудността на всяко движение, правено в салона и бързината, с която Келер, Карапетян и момичето движат сега фигурите, почти сякаш разменят удари, изиграват ходове, отменят ги и правят нови, като през цялото време ги обсъждат.

— Това се нарича „анализ постмортем“ — чува той внезапно гласа на Меча.

Обръща се и я вижда до себе си, край вратата. Не беше усетил приближаването й.

— Звучи траурно.

Жената гледа замислено към салона. Както винаги в Соренто — а той знае, че с нея открай време е така — дрехите и не са съобразени с актуалната мода за жени на каквато и да е възраст. Днес носи тъмна пола и мокасини, пъхнала е ръце в джобовете на сако от велур, много красиво и без съмнение много скъпо. Само това сако, пресмята Макс, сигурно е струвало двеста хиляди лири. Най-малко.

— Понякога наистина е траурно — казва тя. — Най-вече след загуба. Изучават ходовете, за да разберат дали са били оптимални или е имало и по-добри варианти.

Отвътре продължава да се носи бързото потропване на фигури по дъската. Понякога Келер прави някаква забележка или шега и отеква смях. Почукването продължава, забързано, дори ако някоя фигура падне на пода, играчът я вдига бързо, връщайки я на дъската.

— Невероятно е. Толкова бързо.

Тя се съгласява със задоволство. Или може би с гордост, изразявайки го по свой, дискретен начин. Като всеки гросмайстор от неговата категория, обяснява тя, Хорхе Келер е в състояние да си спомни всеки ход от партията и всеки възможен вариант. Всъщност е способен да възпроизведе по памет всички партии, които е играл през живота си. И голяма част от онези, които е изиграл всеки негов противник.

— Сега анализира своите грешки или попадения, и тези на Соколов — добавя тя. — Но това е за публиката: приятели и журналисти. После ще направи друг анализ при затворени врати с Емил и Ирина. Нещо много по-сериозно и комплексно.

Замълчава замислена, наклонила леко глава настрани, докато наблюдава сина си.

— Притеснен е — казва тя с по-различен тон. Макс поглежда Хорхе Келер, после отново нея.

— Не изглежда така — заключава той.

— Разстрои се, че другият предвиди хода с офицера.

— Чух нещо преди малко. За този офицер камикадзе.

— А, добре. Обикновено очакват подобни неща от Хорхе. Предполага се, че това са прояви на гений… Всъщност това бе внимателно планирано. Той и помощниците му от дълго време обмислят този ход, ако се появи удобна ситуация… Да се използва предполагаемата слабост, забелязана у Соколов, когато се изправя срещу гамбита Маршал.

— Страхувам се, че не зная нищо за този Маршал — обяснява Макс.

— Искам да кажа, че дори световните шампиони имат слаби места. Работата на анализаторите се състои в това да помогнат на своя играч да ги открие и използва в собствена изгода.

Стъклената врата на една съседна зала се отваря и се появяват руснаците: първо двама помощници, проправящи път, а след тях световният шампион, съпроводен от една дузина хора. В дъното се вижда маса с шахматна дъска и разбъркани фигури. Сигурно току-що са привършили със собствения си анализ, но за разлика от този на Келер, той се е провел при затворени врати, само в присъствието на няколко журналисти от тяхната страна, които сега тръгват към пресцентъра. Соколов, с димяща цигара между пръстите, минава много близо до Макс, влажният му син поглед среща очите на майката на противника и той кимва кратко.

— Руснаците имат предимството, че са финансирани от федерацията си и са подкрепяни от държавния апарат — обяснява Меча. — Виж този, възпълничкия, със сивото сако; това е аташето за културата и спорта към тяхното посолство в Рим… Сред онези, които вървят там, е и гросмайстор Колишкин, председател на Съветската шахматна федерация. Едрият блондин се казва Ростов, за малко да стане световен шампион, а сега е анализатор на Соколов… И не се съмнявай, че в групата има поне двама агенти на КГБ.

Изпращат с погледи руснаците, докато те се отдалечават по коридора, на път към вестибюла и отделните апартаменти, които съветската делегация заема в близката до хотела сграда.

— Несъмнено обаче западните шахматисти трябва да печелят, за да си осигуряват прехраната — добавя жената, — или да отделят време за друга дейност, с която да се издържат… Хорхе имаше късмет.

— Без съмнение. Имал е теб.

— Е, да… Може да се каже и така.

Тя все още гледа към коридора, като че ли обмисля да добави ли нещо или не. Най-сетне се обръща към Макс и се усмихва разсеяно. Замислена е.

— Какво става? — пита той.

— Нищо, струва ми се. Нормалното в такава ситуация.

— Изглеждаш притеснена.

Тя се двоуми още малко. Накрая слабите й, елегантни ръце със старчески петна правят неопределен жест.

— Преди малко, на излизане, Хорхе каза: „Нещо не върви добре“. И не ми хареса начина, по който го каза… Как ме гледаше.

— Аз не забелязвам синът ти да е притеснен.

— Той е такъв. Като представата за самия себе си, която обича да създава. Симпатичен и общителен, сам виждаш. Безгрижен, сякаш всичко това му струва много малко усилие. Но не можеш да си представиш часовете усилия, проучване и работа. Изтощаващото напрежение.

Прави уморен жест, като че ли това напрежение изтощава и нея самата.

— Ела. Да излезем на въздух.

Минават по коридора и излизат на терасата, където почти всички маси са заети. Оттатък балюстрадата, над която свети запален фенер, неаполитанският залив е един тъмен кръг, в който примигват далечни светлини. Макс кимва на оберкелнера, който им предлага маса, и те се настаняват на нея. След това поръчва два коктейла с шампанско на любезния келнер, появил се на мястото на оберкелнера.

— Какво стана днес? Защо бе прекъсната партията?

— Защото времето свърши. Всеки играч разполага с четиридесет хода и два часа и половина, за да играе. Когато някой изчерпи предвиденото от регламента време или лимита на ходовете, отлагат партията за следващия ден.

Макс се навежда над масата, за да й запали цигарата, която тя току-що е сложила в уста. След това кръстосва крак върху крак, внимавайки да не деформира ръба на панталона: механична привичка от старите времена, когато за него елегантността беше все още изискване на професията.

— Не разбрах онова със затворените пликове.

— Преди да си тръгне, Соколов отбеляза разположението на фигурите върху дъската, за да го възстанови утре. Сега е ред на Хорхе, така че след като реши какъв ще е следващият му ход, също го отбеляза тайно и го повери на съдията в затворения плик. Утре съдията ще отвори плика, ще направи на дъската записания ход от Хорхе, ще пусне часовника и ще възобнови играта.

— Тогава ще е ред на руснака, така ли?

— Именно.

— Предполагам, че ще има за какво да мисли тази нощ.

Меча отговаря, че всички ще има за какво да мислят. Когато една партия се отлага, тайният ход се превръща в проблем за съперниците. Единият се опитва да предположи какъв ход ще има срещу себе си, а другият иска да установи дали ходът, който е записал, е възможно най-добрият, дали противникът го е разкрил и дали не е предвидил опасен ход, с който да го парира.

— Това предполага — допълва тя, — да вечеряш, да закусваш и да обядваш с джобен шах до себе си. Да работиш дълги часове с помощниците си, да мислиш за това под душа, докато си миеш зъбите, когато се събудиш посред нощ… Най-лошата мания за един шахматист е отложената партия.

— Като нашата — отбелязва Макс.

Без да обръща внимание на пепелника, както обикновено, Меча оставя пепелта да падне на пода и отново доближава цигарата до устните си. Както винаги, когато светлината е оскъдна, кожата й като че ли се подмладява, а лицето й се разхубавява. Очите с цвят на мед, същите, които Макс е виждал в спомените си, не се откъсват от неговите.

— Да, до известна степен — отговаря тя. — Това също е отложена партия… В два хода.

Три, мисли си Макс. Задава се друг. Но не го казва.

 

 

Когато автомобилът спря на „Гарибалди“ и „Педро де Мендоса“, тъмнината беше разчупена от наскоро изгрялата, сърдита луна, съперничеща на розовото сияние на уличната лампа, която осветяваше храсталака. Когато слезе от колата, Макс се приближи до Меча скришом и я спря с ръка, отвори закопчалката на перлената огърлица, пусна я да падне в другата си ръка и я сложи в джоба на сакото си. Сред сенките и далечното сияние на електричеството успя да види очите на жената, широко отворени от изненада, и сложи два пръста на устата й, заглушавайки думите, които тя искаше да каже. След това, докато всички се отдалечаваха от автомобила, салонният танцьор се приближи до отворения прозорец.

— Приберете това — каза той тихо.

Петроси взе огърлицата без коментар. Козирката засенчваше лицето му, поради което Макс не можа да види добре изражението му, а само едно проблясване на погледа, което му се стори почти съучастническо.

— Можете ли да ми дадете назаем пистолета си?

— Разбира се.

Шофьорът отвори жабката и постави в ръцете на Макс малък, тежък „Браунинг“, чието никелирано покритие блесна за момент в полумрака.

— Благодаря.

Макс догони останалите, без да показва, че е забелязал въпросителния поглед, който Меча му отправи, когато се събра с групата.

— Умно момче — прошепна тя.

Каза го и го хвана съвсем непринудено под ръка. Две крачки пред тях, Ребенке обясняваше предимствата на етера „Скуиб“^[8], който се продаваше в аптеките, било достатъчно, казваше той, да си капнеш малко и да го вдишаш между чашките, за да се почувстваш в рая. Въпреки че „равиолите“ на Марго — тук той се изхили неприятно, демонстрирайки, че се чувства като сред стари приятели — били наистина неповторими. Ако, разбира се, господата не предпочитали нещо по-силно.

— Колко силно? — поиска да узнае Де Троейе.

— Опиум, приятелю. Или хашиш. Каквото искате. Дори морфин… Има от всичко.

Пресякоха улицата, като внимаваха да не се спънат в изоставените железопътни релси, между които растяха бурени. Макс чувстваше успокояващата тежест на оръжието в джоба, докато гледаше гърба на Ребенке, редом с когото Де Троейе вървеше така безгрижно, сякаш минаваше по улица „Флорида“ — с шапка, килната назад, а танцьорката, хванала го под ръка, потропваше с токчета до него. Така стигнаха до „Каса Марго“ — запуснато здание със следи от отминало величие, разположено до малко ресторантче, затворено по това време, чийто портал се виждаше през проснатото пране, а земята наоколо бе покрита с килима от остатъци от скариди и други боклуци. Миришеше на влага, на гниеща риба, на гранясала галета и на кал от Риачуело, на катран и на ръждата, покрила котвите.

— Най-доброто място в Ла Бока — каза Ребенке, а Макс си каза, че е единственият, който забелязва иронията.

Когато влязоха, всичко премина без излишни церемонии. Локалът беше някогашен бардак, превърнат в пушалня, а Марго, възрастна, пищна жена с боядисани в медночервено коси, след като „побратимът“ й прошепна няколко думи в ухото, се разтопи от учтивост и готовност да услужи. Макс забеляза на стената в преддверието три невероятни портрета на Сан Мартин^[9], Белграно^[10] и Ривадавия^[11]. Сякаш при предишното й предназначение на публичен дом с по-отбрана клиентела, на сградата е трябвало да бъде придадена известна достопочтеност. Но това беше единственото прилично нещо, което можеше да се види там. Долният етаж продължаваше с тъмен, задимен салон, който, вместо от електрическа светлина, се осветяваше от стари лампи, задушливите им изпарения се носеха във въздуха. Миризмите на керосин, инсектицид, тютюн и хашиш се просмукваха в дрехите, завесите и мебелите. Към това се прибавяше мирисът на потта на половин дузина двойки (имаше и мъже, танцуващи с мъже), които танцуваха много бавно, прегърнати и почти неподвижни, безразлични към музиката, която млад китаец с бакенбарди, подстригани като на злодей от киното, пускаше на грамофон с фуния, чиято ръчка въртеше. Макс стигна до извода, че опасенията му са били основателни — „Каса Марго“ беше едно от онези места, където при първата разправия можеше да се извадят ножове и бръсначи от жилетките, коланите, панталоните и дори от обувките.

— Прекрасно и автентично — възхити се Де Троейе.

Меча като че ли също хареса мястото. Оглеждаше всичко с неопределена усмивка, блуждаещи, блеснали очи и полуотворена уста, сякаш вдишването на този въздух възпламеняваше чувствата й. Понякога погледът й срещаше погледа на салонния танцьор, излъчвайки смес от възбуда, благодарност и обещания. Макс почувства как желанието му пламва, става по-осезаемо, измествайки безпокойството, породено от мястото и компанията. Наблюдаваше с удоволствие, съвсем отблизо, как се движат бедрата на Меча, докато собственичката на заведението водеше всички към горния етаж, към стая, мебелирана в турски стил и осветена от две зелени газени лампи, поставени на малка масичка, с прогорени от цигари килими и големи дивани. Един огромен келнер, сресан на път, с вид на борец от панаирите, донесе бутилки със съмнително шампанско и два пакета цигари, и всички се настаниха на диваните, освен Ребенке, който изчезна със собственичката в търсене на „храна за канарчетата“, както каза с усмивка. В този момент салонният танцьор вече беше взел решение, така че излезе в коридора да чака завръщането му. Нагоре по стълбите се носеше мелодията на „Уличката зад работилницата“, която иглата на грамофона долу изтръгваше от браздите на плочата. След малко се появи „побратимът“: носеше цигари с хашиш и половин дузина пакетчета по половин грам в намаслена хартия, старателно сгънати.

— Ще те помоля за една услуга — каза Макс. — Обръщам се към теб като мъж към мъж.

Мошеникът го гледаше с внезапно недоверие, опитвайки се да разбере намеренията му. Усмивката беше застинала на устата му, под креолските мустаци.

— От дълго време съм с госпожата — продължи Макс, без да мигне, — а съпругът й харесва Мелина.

— Е?

— Пет е нечетно число.

Другият изглежда обмисляше четните и нечетни числа.

— Ама виж — каза той накрая, — ти за глупак ли ме вземаш, приятелю?

Грубият тон не притесни Макс. Все още не. В момента те бяха само две кучета от покрайнините (макар че единият бе по-добре облечен от другия), които се душат на улицата. Това беше в реда на нещата.

— Всичко ще бъде платено — отбеляза той, като наблегна на „всичко“, докато сочеше към пакетчетата и хашиша. — Това, другото. Колкото и да струва.

— Съпругът е един надут досадник — каза Ребенке замислено, като че ли разсъждаваше на глас. — Видяхте ли му гетите, а? Глупак, който пръска пари, като че ли е в Париж.

— Ще се прибере в хотела с празен портфейл. Имате думата ми.

Последното изречение сякаш се хареса на Ребенке и той погледна Макс с подновен интерес. В Баракас и в Ла Бока, уважаването на дадената дума беше понятно за всички. Там се държеше на казаното повече, отколкото в Палермо или Белграно^[12].

— А какво стана с огърлицата на госпожата? — припомнил си нещо, местният вдигна ръка към бялата кърпа, завързана на шията му вместо вратовръзка. — Вече не я носи.

— Да кажем, че я е загубила. Но това е извън сделката, струва ми се. Това е друга категория.

Мошеникът продължи да го гледа в очите със същата застинала усмивка.

— Мелина е скъпа кукличка… По трийсет кинта на вечер — говореше бавно, провлечено, амбицията като че ли омекотяваше акцента му. — Истинско бонбонче.

— Разбира се. Не се притеснявайте. Ще си получите заплащането.

Другият докосна широкополата си шапка, побутна я малко назад и взе недопушената пура, която бе сложил зад ухото си. Продължаваше да гледа замислено танцьора.

— Имате думата ми — повтори Макс.

Навеждайки се, без да каже нищо, Ребенке запали клечка кибрит в подметката на едната си обувка. След първото издишване на дим продължи да изучава събеседника си. Макс пъхна ръка в джоба на панталона си, понатежал от браунинга.

— Може да пийнете нещо долу — предложи. — Да послушате хубава музика и да изпушите една добра пура. На спокойствие… После ще се видим.

Другият гледаше скритата ръка. Или може би се опитваше да определи калибъра на оръжието, издуло джоба.

— Малко съм закъсал, приятелю. Дай някоя и друга пара в аванс.

Макс извади спокойно ръката си от джоба. Деветдесет песос. Това му оставаше, ако изключим другите четири банкноти по петдесет песо, скрити зад огледалото в стаята в пансиона. Ребенке прибра парите, без да ги брои, и в замяна му даде шестте пакетчета с кокаин. По три песос всяко, каза безразлично, а хашишът е подарък от заведението. После щели да си оправят сметките. При общата сметка.

— Много сода ли има? — попита Макс, гледайки „равиолите“.

— Нормално — мошеникът докосна носа си с дългия нокът на кутрето. — Но влиза леко, като по масло.

 

 

— Остави я да те целуне, Макс.

Салонният танцьор отказа. Стоеше прав, със закопчано сако, облегнат с гръб на стената, до един от турските дивани и отворения прозорец, който гледаше към потъналата в мрак улица „Гарибалди“. Ароматният дим от хашиша, който се виеше нагоре и се разпадаше на леки спирали, го караше да притвори очи. Беше си дръпнал само за кратко от цигарата, която угасваше между пръстите му.

— Предпочитам да целуне мъжа ти… Той й се нрави повече.

— Добре — Армандо Де Троейе се засмя, вдигна чаша шампанско до устните си и я изпи. — Нека целуне мен.

Композиторът беше седнал на другия диван, по жилетка и риза, с навити над китките ръкави и разхлабен възел на вратовръзката, а сакото му беше захвърлено на земята. Стъклата на керосиновите лампи забулваха стаята в зеленикав полумрак, от който по кожата на жените се преливаха зехтинени отблясъци. Меча беше до мъжа си, облегнала се с безразличен вид на възглавниците от евтина дамаска, с открити ръце и скръстени крака. Беше си свалила обувките и от време на време поднасяше към устните си цигарата с хашиш, вдишвайки дълбоко.

— Целуни го, хайде. Целуни мъжа ми.

Мелина, танцьорката, стоеше права между двата дивана. Преди малко беше изпълнила някакво подобие на танц в предполагаем унисон с музиката, която идваше отдолу, едва доловима през затворената врата. Беше боса, замаяна от хашиша, с блуза, разкопчана на гърдите, които се поклащаха, тежки и плътни. Чорапите и бельото й лежаха в купчина смачкана черна коприна на килима, а след последните движения на танца, сладострастен и безмълвен, който току-що беше изпълнила, тя все още придържаше тясната си пола с цепка, която бе вдигнала до средата на бедрата.

— Целуни го — настоя Меча. — По устата.

— Не целувам там — възрази Мелина.

— Него ще целунеш… Или ще си тръгнеш от тук.

Де Троейе се изсмя, танцьорката се приближи, отметна русата си коса от лицето, качи се на дивана, възседна го и започна да го целува по устата. За да го направи в тази поза, трябваше да повдигне още повече полата си и зелената, мазна светлина на керосина се плъзна по оголените й крака.

— Имаше право, Макс — каза композиторът, цинично. — Аз й се нравя повече.

Беше пъхнал ръце под блузата и галеше гърдите на танцьорката. Благодарение на двете пакетчета кокаин, които, вече отворени, лежаха празни върху ориенталската масичка, композиторът изглеждаше ободрен, въпреки погълнатото количество алкохол. Салонният танцьор отбеляза с почти професионално любопитство, че при него прави впечатление само известна недодяланост в движенията и начинът, по който замълчаваше и търсеше с усилие някоя дума, сякаш застинала на върха на езика му.

— Наистина ли не искаш да пробваш? — предложи Де Троейе. Макс се усмихна накриво, съвсем спокойно и благоразумно.

— По-късно, може би по-късно…

Меча мълчеше, с димяща цигара в устата, люлеейки един от босите си крака. Макс установи, че тя не гледаше Мелина и Де Троейе, а него. Лицето й беше безизразно или може би замислено, сякаш сцената между съпруга й и другата жена й беше безразлична или я предлагаше на салонния танцьор с единствената цел да го наблюдава, докато всичко това се случва.

— Защо да чакаме? — каза тя изведнъж.

Стана бавно, приглаждайки машинално полите на роклята си, с цигарата с хашиш все още в устните, хвана Мелина за раменете и я накара да се изправи, отделяйки я от мъжа си, за да я отведе до Макс. Другата се оставяше, покорна като опитомено животно, потта бе залепила разкопчаната й блуза към голите й, полюшващи се гърди.

— Красива и вулгарна — каза Меча, гледайки Макс в очите.

— През оная работа ми е — отговори той, почти нежно. За пръв път изрича грубост пред семейство Де Троейе.

Меча задържа за миг погледа му, поставила две ръце върху раменете на Мелина и след това я побутна полека, докато влажният, горещ бюст на танцьорката не се опря в Макс.

— Бъди мила с него — прошепна Меча в ухото на жената. — Той е добро момче, от квартала… И танцува прекрасно.

С недодялан жест и замаяно изражение Мелина потърси устните на мъжа, но той я отмести с неприязън. Беше хвърлил цигарата през прозореца и не изпускаше погледа на Меча, замъглен от зеленикавата светлина на газените лампи. Забеляза, че тя го изучаваше с хладен интерес. А танцьорката вече беше разкопчала сакото и жилетката на Макс и се беше заела с копчетата, които поддържаха тирантите и тези на панталона.

— Едно вълнуващо добро момче — настоя Меча, все така загадъчна.

Натискаше с ръце раменете на Мелина, принуждавайки я да коленичи пред него и да доближи лице до члена му. В този момент, зад гърба на жените, се чу гласът на Де Троейе:

— Не ме оставяйте настрана, проклети да сте.

Макс рядко беше виждал такова пренебрежение като онова, което просветна в очите на Меча, преди тя да обърне лице към съпруга си и да впери безмълвно поглед в него. Дано, каза си Макс за миг, никога жена не ме погледне по този начин. От своя страна, повдигайки рамене и примирявайки се с ролята на зрител, Де Троейе си наля нова чаша шампанско, изпразни я на един дъх и започна да отваря ново пакетче с кокаин. Меча се бе обърнала отново към Макс и докато танцьорката, коленичила покорно, се добра до целта си с недотам професионално усърдие (поне има топъл и влажен език, прецени Макс невъзмутимо) — Меча пусна цигарата на килима и приближи устни към тези на мъжа, без да ги докосва, докато ирисите на очите й сякаш се обагряха от зеленото сияние на керосина. Остана така един дълъг миг, гледайки го неподвижно и много отблизо, шията и лицето й се очертаваха в ракурса в полумрака, устата й бе на по-малко от инч от устата на Макс, докато той удовлетворяваше сетивата си с лекото пърхане на дишането й, близостта на стройното й, нежно тяло, аромата на хашиш, смесицата от парфюм и лека пот върху кожата на жената. Именно това събуди желанието му, а не недодяланите ласки на Мелина. Когато плътта му най-сетне се втвърди, напрегната, извън ограничението на дрехата, Меча, която сякаш дебнеше момента, отстрани грубо танцьорката и прилепи жадно устни към устата на Макс, завличайки го на дивана, докато зад гърба й отекваше доволният смях на съпруга.

 

 

— Нали не искате да си тръгнете така — каза Хуан Ребенке. — Толкова скоро.

Неговата опасна усмивка се изпречи между тях и вратата, изпълнена с лоши намерения. Стоеше прав, по средата на коридора, със заплашителен вид, с килната шапка и с ръце в джобовете на панталона. От време на време свеждаше очи към обувките си, като че ли искаше да се увери, че блясъкът им отговаря на обстоятелствата. Макс, който беше предвидил това, хвърли поглед към неясното очертание на ножа в лявата част на закопчаното сако на местния. След това се обърна към Де Троейе.

— Колко имаш в себе си? — попита той тихо.

Лицето на композитора отразяваше пораженията от нощта: зачервени очи, набола брада, небрежно вързана вратовръзка. Мелина беше издърпала ръката си от неговата и се опираше на стената на коридора, с отегчен и безразличен вид, като че ли единственото, което заемаше мислите й, беше легло, на което да легне и да спи в продължение на дванадесет часа.

— Останали са ми около петстотин песос — промърмори объркано Де Троейе.

— Дай ми ги.

— Всичките ли?

— Всичките.

Композиторът беше прекалено уморен и замаян от алкохола, за да протестира. Послушно, с непохватни движения, извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си и позволи на Макс да го ограби хладнокръвно. Макс усещаше втренчените в него очи — тя беше малко по-назад в коридора, с шал на раменете, и наблюдаваше сцената — но не я погледна и за миг. Трябваше да се съсредоточи върху по-спешни неща. И по-опасни. Главното бе да стигне до автомобила, където ги чакаше Петроси, по-възможно най-безопасния начин.

— Ето — каза той на „побратима“.

Той преброи невъзмутимо банкнотите. След като свърши, удари мълчаливо с тях по пръстите на едната си ръка. След това ги сложи в един джоб и разшири усмивката си.

— Имаше още разходи — каза флегматично, подчертано провлечено. Не гледаше Де Троейе, а Макс. Като че ли въпросът засягаше само тях двамата.

— Не мисля — каза Макс.

— Ами съветвам ви да повярвате, приятелю. Мелина е красива жена, нали така… Трябваше също да се намери намаслена хартия и всичко останало — той погледна нахално Меча за секунда. — Госпожата, вие и глупакът прекарахте хубава нощ тук… Ще се опитаме тя да е такава за всички.

— Нямаме вече мангизи — каза Макс.

Последната дума накара другия да се усмихне, като че ли оценяваше жаргона от предградията.

— А госпожата?

— И тя няма.

— Струва ми се, че имаше огърлица.

— Вече няма.

Мошеникът извади ръце от джобовете и разкопча сакото си. Когато го направи, дръжката от слонова кост на ножа се подаде изпод разтвореното сако.

— Ами тогава ще се наложи да разберем как е станало това — той гледаше златната верижка, която блестеше на жилетката на Де Троейе. — Освен това бих искал да узная часа, че ми спря часовникът.

Макс огледа внимателно маншетите и джобовете на мошеника.

— Не личи да носите часовник.

— Спря преди години… Защо да нося спрял часовник?

Не си струва да убият някого заради часовник, мислеше си Макс. Нито дори за една перлена огърлица. Но имаше нещо в усмивката на местния „побратим“, което го вбесяваше. Прекалената самоувереност може би. Прекалената увереност на така наречения Хуан Ребенке, че е единственият, който се намира на собствен терен.

— Вече ви казах, че съм от Баракас, че съм роден на улица „Виейтес“, нали?

Усмивката на другия угасна, сякаш изведнъж креолските му мустаци я засенчиха. Какво общо има това, казваше жестът му. По това време на нощта.

— Не се бъркай — каза той рязко.

Изражението му беше такова, че преминаването на „ти“ зазвуча по-рязко и обезпокоително. Макс го обмисли бавно, обмисляйки заплахата на територията, където бе отправена. Поведението на Ребенке, преддверието, вратата, улицата с чакащата ги кола. Не можеше да отхвърли вероятността Ребенке да има наблизо приятел, готов да му помогне.

— Доколкото си спомням, в квартала имахме закони — прибави Макс много спокойно. — Хората държаха на думата си.

— Е?

— Когато искаш часовник, си го купуваш.

На лицето на другия вече нямаше усмивка. Беше я заместила опасна гримаса. Гримаса на жесток вълк, който всеки момент ще нападне.

— Такъв ли си или се правиш на такъв?

Плъзна палец по сакото, като че ли към дръжката от слонова кост. С един поглед танцьорът пресметна разстоянията. Три крачки го деляха от ножа на другия, който от своя страна трябваше да го извади от калъфа. Почти незабелязано Макс се измести, обръщайки лявата си страна към Ребенке — така можеше да се защитава по-добре с едната ръка. Беше се научил да прави тези пресмятания — мълчаливата и полезна предварителна хореография — в бардаците на легионерите в Африка, докато наоколо летяха счупени бутилки и проблясваха ножове. Както е известно, когато си с вълци, трябва да виеш като вълк.

— О, за бога… Престанете да се перчите като петли — прозвуча гласът на Меча, зад гърба му. — Спи ми се. Дайте му часовника и да се махаме от тук.

Макс знаеше, че тук не става дума за перчене, но моментът не беше подходящ за обяснения. Това се бе загнездило в главата на местния отдавна и вероятно причина беше самата Меча. Без съмнение го таеше още от първия път, когато я беше видял. От онова танго. Не бе простил за това, че го бяха отрязали тази вечер, а и алкохолът, с който вероятно бе съпроводил чакането, не беше подобрил положението. Часовникът, поверената на Петроси огърлица, деветдесетте песос на Макс и петстотинте, които току-що му беше дал Де Троейе, не бяха нищо повече от претекст за ножа, който гъделичкаше мошеника под мишницата. Искаше да докаже мъжествеността си пред Меча.

— Излезте — каза Макс, без да се обръща, на жената и съпруга й. — Вървете право към колата.

Може би беше тонът. Начинът, по който издържаше вероломния поглед на Ребенке. Меча не каза нищо повече. След няколко секунди Макс се увери с крайчеца на окото си, че тя и съпругът й бяха вече до него, по-близо до вратата, прилепени до стената.

— Много бързате, приятелю — каза мошеникът. — Като си помислиш колко много време имаме.

Презирам го, защото го познавам до мозъка на костите му, си помисли Макс. Можеше да съм на негово място. Греши, като мисли, че един добре скроен костюм ни прави различни, че това изтрива спомените.

— Излезте на улицата — повтори той на семейство Де Троейе.

Палецът на мошеника се приближи още до ножа. Беше на сантиметър от дръжката от слонова кост, когато Макс пъхна дясната си ръка в джоба на сакото, докосвайки хладния метал на браунинга. Беше калибър 6,35 мм, с патрон в цевта, който беше сложил скришом, преди да слезе в преддверието. Махна с пръст предпазителя, без да вади пистолета от джоба. Изпод периферията на шапката на Ребенке очите му, тъмни и замислени, продължаваха да следят всяко движение на танцьора. В дъното, сред димните облаци в салона, грамофонът засвири „Ръка за ръка“.

— Никой няма да си тръгва от тук — каза мошеникът безочливо. След това направи крачка напред, което подсказваше, че стоманата скоро ще засвятка във въздуха. Вече пъхаше дясната си ръка в отвора на сакото, когато Макс вдигна браунинга пред лицето му, насочвайки го между очите.

— Откакто изобретиха това нещо — каза той спокойно, — вече няма смелчаци.

Каза го, без да парадира, без арогантност, със спокоен тон, дискретно, като че ли ставаше дума за размяна на мнения между приятели. Разговор между равни. Уверявайки се същевременно, че ръката му няма да трепне. Другият гледаше черната дупка на дулото със сериозно, почти замислено изражение. Макс си каза, че прилича на професионален играч, който пресмята колко аса остават в тестето карти на масата. Като че ли заключи, че са малко, защото след миг отдалечи пръсти от дръжката на ножа.

— Нямаше да бъдеш толкова смел, ако бяхме при равни условия — отбеляза той, гледайки го накриво и вторачено.

— Разбира се, че не — съгласи се Макс.

Другият продължи да го гледа още малко. Накрая посочи вратата с брадичка.

— Спасявай се.

Усмивката отново се бе появила на лицето му, колкото примирена, толкова и опасна.

— Качвайте се в колата — заповяда Макс на Меча и съпруга й, без да отклонява пистолета от мошеника.

Семейство Де Троейе си тръгнаха — по дъсчения под бързо изтракаха токчета — без Ребенке да ги погледне… Зениците му продължаваха да се впиват в танцьора, пълни със зловещи и неизпълними закани.

— Не би искал все пак да опиташ, приятелю? Нали знаеш, в квартала е пълно с ножове. Оръжия за мъже, нали ти е ясно. Може и да ти дадат назаем някой.

Макс се усмихна криво. Почти с разбиране.

— Друг път, може би. Днес бързам.

— Колко жалко.

— Да.

Излезе на улицата, без да ускорява ход, докато прибираше пистолета, вдишвайки с облекчение и наслада свежия, влажен въздух на утрото. Лимузината „Пиърс-Ароу“ беше пред входа, с работещ двигател и запалени фарове, и когато танцьорът влезе вътре, затръшвайки вратата, Петроси пусна спирачката, включи на скорост и тръгна със силно изсвистяване на гумите. Рязкото потегляне тласна Макс на задната седалка, между семейство Де Троейе.

— Господи — шепнеше учудено мъжът. — Гледай ти, каква нощ.

— Нали искаше „Старата гвардия“?

Облегната на кожените възглавници, Меча се смееше с глас.

— Мисля, че се влюбвам в Макс… Имаш ли нещо против, Армандо?

— Абсолютно нищо. Аз също го обичам.

 

 

Красива плът. Великолепна. Може би тези бяха точните думи, за да се опише неподвижното тяло на спящата жена, което Макс съзерцаваше в полумрака на спалнята, върху разбърканите чаршафи. Няма художник или фотограф, мислеше танцьорът, способен да отрази вярно тези източени, прекрасни линии, съчетани с възхитително съвършенство от природата — голия гръб, протегнатите ръце, точния ъгъл, под който са прегърнали възглавницата, меката извивка на бедрата, продължаваща в безкрайността на стройните крака, които, леко раздалечени, показваха отзад началото на интимните й части. И като идеален център, в който се сливаха всички тези дълги линии и леки извивки — голият врат, уязвим, с линията на подстриганата дотам коса, която салонният танцьор беше докоснал с устни, преди да стане, за да е сигурен, че Меча спи.

Когато се облече, Макс загаси цигарата, която беше изпушил, отиде в банята — мрамор и бели плочки — и завърза вратовръзката си пред голямото огледало, разположено над вдлъбнатината на умивалника. След това прекоси спалнята, докато си закопчаваше жилетката, търсейки сакото и шапката си — беше ги оставил в английския салон на огромния апартамент в хотел „Палас“, до запалената лампа и махагоновото канапе, на което Армандо Де Троейе, облечен с раздърпани дрехи, захвърлил колосаната си яка, по чорапи, спеше, свил се като пиян скитник на улична пейка. Шумът от стъпки накара композиторът да отвори очи и да се размърда замаяно на червената плюшена тапицерия.

— Какво става… Макс? — изфъфли той с надебелял език.

— Няма нищо. Огърлицата на Меча остана у Петроси и отивам да я взема.

— Добро момче.

Де Троейе затвори очи и се обърна. Макс го наблюдава известно време. Презрението, което му вдъхваше този човек, можеше да се сравни единствено с удивлението от случилото се в последните часове. За момент изпита желание да го удари безмилостно, без угризения, но от това, заключи той хладно, нямаше да има никаква полза. Други бяха нещата, които спешно го интересуваха. Дълго беше мислил за тях, неподвижен до изтощеното тяло на спящата Меча, а последните спомени и усещания се блъскаха в главата му като понесени от поток камъчета: как преминаха през фоайето на хотела, поддържайки съпруга на Меча, нощният портиер, който им подаде ключовете, асансьорът и влизането в стаята, мърморенето и потисканият смях. И после Де Троейе, гледащ със стъкления поглед на зашеметено животно, докато жената и Макс се събличаха, за да се нахвърлят един на друг нетърпеливо, без помен от стеснение, поглъщайки се взаимно с уста и тяло, отстъпвайки на тласъци към спалнята, където, без да затворят вратата, смъкнаха завивката от леглото и той потъна в плътта на жената с отчаяна сила, която напомняше по-скоро на уреждане на сметки, отколкото на израз на страст или любов.

Макс затвори много внимателно вратата след себе си, като се опитваше да не вдига шум, и излезе в коридора. Закрачи по килима, който заглушаваше стъпките му и, отказвайки се от асансьора, заслиза по широката мраморна стълба, докато обмисляше следващите си ходове. Не беше вярно, че огърлицата беше останала в колата. Когато слезе от колата пред хотела, докато казваше на шофьора да го изчака, за да го откара по-късно до пансион „Кабото“, Макс беше върнал пистолета на Петроси и взе перления наниз, който сложи в един джоб, без Меча или съпругът й да забележат. Там беше той през цялото време, там беше и сега, издутина под ръката, с която Макс опипваше левия джоб на сакото си, докато пресичаше фоайето между колоните, поздравявайки с леко повдигане на веждите нощния портиер и излизаше навън, където Петроси дремеше в колата под светлината на една улична лампа: с фуражката на една страна, на седалката, върху сгънат екземпляр на „Насион“, положил на кожената облегалка глава, която надигна, когато Макс потропа по стъклото.

— Закарайте ме до „Адмирал Браун“, моля… А, не, оставете. Няма нужда да си слагате фуражката. След това се приберете вкъщи.

По време на пътуването не размениха нито дума. От време на време, в блясъка на фаровете по някоя фасада или стена, съчетан със сивкавата светлина, предвещаваща изгрева, Макс забелязваше в огледалото за обратно виждане погледа на шофьора, който на моменти се кръстосваше безмълвно с неговия. Когато колата спря пред пансиона, Петроси излезе, за да отвори вратата на Макс. Той слезе, с шапка в ръка.

— Благодаря, Петроси.

Шофьорът го гледаше безразлично.

— За нищо, господине.

Макс направи крачка към входа, после изведнъж спря и се обърна.

— За мен беше удоволствие да се запознаем — добави той. На тази слаба светлина не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че Петроси се усмихваше.

— Напротив, господине… Почти цялото удоволствие беше мое.

Сега беше ред на Макс да се усмихне.

— Този „Браунинг“ е много добър. Пазете го.

— Радвам се, че ви е бил полезен.

Леко объркване премина по лицето на шофьора, когато танцьорът свали със спонтанен жест „Лонжин“-а от китката си.

— Не е кой знае какво — каза, подавайки му го, — но нямам нито едно песо в джоба.

Петроси въртеше часовника между пръстите си.

— Не е необходимо — възрази той.

— Знам, че не е. И затова е още по-необходимо.

Два часа по-късно, след като си събра багажа от пансион „Кабото“ и взе такси, Макс Коста се качи на пристанището на парния ферибот, който свързваше двата бряга на Рио де ла Плата и малко по-късно, след като премина процедурите, свързани с имиграционните власти и митницата, слезе на сушата в Монтевидео. Полицейското разследване, което след няколко дни възстанови заниманията на салонния танцьор по време на краткия му престой в уругвайската столица, щяха да покажат, че по пътя от Буенос Айрес той се запознал с някаква жена, мексиканска поданица и професионална певица, работеща по договор в театър „Пигал“. С нея Макс се настанил в една луксозна стая на хотел „Пласа Витория“, откъдето изчезнал на следващата сутрин, оставяйки багажа си и една сериозна сметка — престой, различни услуги, вечеря с шампанско и хайвер, която бясната мексиканка трябвало да плати, определено против желанието си, когато на другия ден я събудил един служител с хермелиновото палто, което Макс бил купил за нея предишната вечер от най-добрия магазин в града и което, според инструкциите му, понеже не носел достатъчно пари в себе си, трябвало да предадат в хотела на следващия ден, когато отворят банките.

По това време Макс вече си бил купил билет за на трансатлантическия кораб „Конте Верде“, плаващ под италианско знаме, който потеглял към Европа, с престой в Рио де Жанейро. Три дни по-късно слязъл в града на кариоките и от този момент нататък следите му се губеха. Последното, което можа да се установи, бе че преди да напусне Монтевидео, Макс продал перлената огърлица на Меча Инсунса на един румънски бижутер, известен с купуването на крадени вещи, който държал антикварен магазин на улица „Андес“. Румънецът, който се казвал Троянеску, в декларацията си пред полицията казал, че е платил за огърлицата — двеста съвършени, естествени перли — сумата от три хиляди лири стерлинги, което било, според цената на пазара, малко повече от половината на реалната им цена. Но младежът, който му я продал в кафе „Вакаро“, препоръчан от приятел на приятел, изглежда бързал да уреди сделката. Бил любезен младеж, наистина. Добре облечен и възпитан. Със симпатична усмивка. Ако не били тези двеста перли и бързането, щял да го приеме за съвършен джентълмен.