Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (6)

4.
Дамски ръкавици

Най-сетне се случва онова, което Макс Коста очаква с увереността на човек, предусещащ безпогрешно неизбежното. Седнал е на терасата на хотел „Витория“, близо до статуята на голата жена, загледана към Везувий. Закусва, а пред него се разкрива светлият пейзаж на залива в сини и сиви тонове. Докато хапва с удоволствие препечена филийка с масло, шофьорът на доктор Хугентоблер се наслаждава на ситуацията, която за няколко дни го връща към най-хубавите моменти от предишния му живот: хотелски халати, аромат на добро кафе, закуска, поднесена в изящни съдове, пред пейзажи и лица на жени, достъпът до които — и до пейзажите, така и до жените — е възможен само, ако разполагаш с много пари или много талант. Сега, чувствайки се отново в естествената си среда, възвръщащ си без усилие старите навици, Макс носи тъмни очила „Персол“, които принадлежат на доктор Хугентоблер, както и синия блейзър и коприненото шалче на врата, подаващо се от леко разтворената яка на ризата в цвят „сьомга“. Току-що е оставил чашата с кафе и се кани да смени слънчевите очила с очилата за четене, посягайки към неаполския „Ил Матино“, който лежи сгънат върху бялата ленена покривка — в него има репортаж за партията между Соколов и Келер от предишния ден, завършила с реми — когато нечия сянка пада върху вестника.

— Макс?

Един безпристрастен наблюдател би се възхитил на самообладанието на човека, към когото се обръщат така: той остава още няколко секунди с очи, вперени във вестника, после насочва погледа си нагоре, изражението му преминава бавно от недоумение към изненада, и най-сетне към разпознаване. Накрая сваля очилата, докосва устни със салфетката и се изправя.

— Боже мой… Макс.

Утринната светлина позлатява ирисите на Меча Инсунса, както някога. По кожата й има следи, издаващи старостта, малки петънца и безброй фини бръчици около клепачите и устата, подчертани в момента от удивената усмивка. Но безмилостното време не е успяло да заличи останалото: спокойните движения, изискаността на маниерите, източената линия на шията и деликатните ръце, които възрастта е направила още по-слаби.

— Толкова години — казва тя. — Боже мой.

Стоят хванати за ръце и се гледат. Макс вдига дясната ръка на жената, навежда глава и я докосва с устни.

— Двайсет и девет — уточнява той. — От есента на хиляда деветстотин трийсет и седма.

— Ница…

— Да, Ница.

Предлага й любезно стол и тя сяда. Макс извиква сервитьора и след като я пита какво желае, поръчва кафе. През цялата тази размяна на протоколни реплики, продължила няколко секунди, усеща впити в себе си очите с цвят на мед. И гласът е същият: отмерен, благовъзпитан. Точно какъвто го помни.

— Променил си се, Макс.

Той вдига вежди и прави меланхолична гримаса: лека, небрежна умора на зрял светски мъж.

— Много ли?

— Достатъчно, за да ми бъде трудно да те позная.

Навежда се малко към нея, със свойска учтивост.

— Кога ме позна?

— Вчера, въпреки че не бях сигурна. По-скоро си казах, че е невъзможно. Реших, че е далечна прилика… Но тази сутрин те видях от вратата. Наблюдавах те известно време.

Макс я оглежда по-внимателно, най-вече устата и очите. Те са същите, като изключим белезите от изминалото време около тях. Слоновата кост на зъбите не е толкова бяла, както в спомените му. Несъмнено никотинът от многото цигари си е казал думата. Жената е извадили кутия „Мурата“ от джоба на късата си жилетка и я държи в ръце, без да къса лентата на целофана.

— Ти обаче си все същата — заявява Макс.

— Не говори глупости.

— Казвам го сериозно.

Сега тя се вглежда в него.

— Напълнял си малко — заключава.

— Опасявам се, че не е малко.

— Помня те по-слаб и по-висок… И не можех да си те представя с посивяла коса.

— На теб такава коса ти отива.

Меча Инсунса се смее високо, звучно, открито, подмладена. Прави го както преди, както винаги.

— Лъжец… Винаги си знаел как да омайваш жените.

— Не зная какви жени имаш предвид. Спомням си само една.

Настъпва мълчание. Тя се усмихва и отклонява поглед, отправяйки го към залива. Сервитьорът се появява с кафето в подходящия момент. Макс сервира, като пълни чашата до половина, поглежда захарницата, после нея. Тя отказва с глава.

— Мляко?

— Да. Благодаря.

— Преди не го пиеше така. Не си слагаше нито мляко, нито захар.

Жената изглежда учудена, че мъжът си спомня това.

— Вярно е — казва тя.

Отново настъпва мълчание, по-дълго от предишното. Над чашата, от която пие на малки глътки, тя продължава да го гледа изпитателно и замислено.

— Какво правиш в Соренто, Макс?

— О… Тук съм по работа. Сделки и няколко дни почивка.

— Къде живееш?

Той прави жест в неопределена посока, някъде отвъд хотела и града.

— Имам къща недалеч оттук. Близо до Амалфи… А ти къде живееш?

— В Швейцария. Със сина си. Предполагам, че знаеш кой е, ако си отседнал в хотела.

— Да, в хотела съм. И зная кой е, Хорхе Келер, разбира се. Учуди ме само фамилното име.

Тя оставя чашата, скъсва лентата на пакета цигари и вади една. Макс взема кибритената кутия с логото на хотела, поставена в пепелника, наклонява се и й подава огън, като пази пламъка в дланта си. Тя също се навежда и за миг пръстите им се докосват.

— Интересуваш ли се от шах?

Облегнала се е отново на стола си и издишва дима, а вятърът, идващ от залива, го отвява. Любопитният й поглед отново е вперен в Макс.

— Никак — отговаря той напълно хладнокръвно. — Макар че вчера надникнах в залата.

— Не ме ли видя?

— Не съм те забелязал. Всъщност хвърлих само бегъл поглед.

— Не знаеше ли, че съм в Соренто?

Макс отговаря непринудено, че не е знаел. Прави го с професионална убедителност. Казва й, че до преди няколко дни не е знаел, че тя има син с фамилното име Келер. И дори че изобщо има син. След Буенос Айрес и случилото се по-късно в Ница е изгубил дирите й. После дойде другата война, голямата. Половин Европа изгуби дирите на другата половина. В много случаи завинаги.

— Но разбрах какво е станало със съпруга ти. Научих, че го убили в Испания.

Меча Инсунса отдръпва цигарата от устата си и, без да обръща внимание на пепелника, изтръсква пепелта на пода. Почуква цигарата с твърд, привичен жест, после отново я поднася към устните си.

— След толкова време в затвора, излезе само, за да умре — гласът й е неутрален, няма злоба, нито съжаление, подходящ тон, за да съобщи нещо, случило се много отдавна.

— Тъжен край, нали, за човек като него?

— Съжалявам.

Тя пак си дръпва от цигарата. Пак изпуска дим, който вятърът разнася. Ново количество пепел пада на земята.

— Да. Предполагам, че това е подходящата дума… Аз също съжалявах.

— А вторият ти съпруг?

— Приятелски развод — тя си позволява още една усмивка. — Както става между разумни хора, при взаимноизгодни условия. За доброто на Хорхе.

— Той ли е бащата?

— Разбира се.

— Сигурно си живяла спокойно през всички тези години. Семейството ти имаше пари. Без да броим състоянието на първия ти съпруг.

Тя кимва равнодушно. Отговаря, че никога не е имала трудности от финансово естество. Особено след войната. Когато немците нахлули във Франция, се преместила в Англия. Там се омъжила за Ернесто Келер, който бил дипломат, Макс сигурно го помнел от Ница. Живели в Лондон, Лисабон и Сантяго де Чиле. До раздялата си.

— Удивително.

— Кое ти се струва удивително?

— Животът ти е необикновен. И животът на сина ти.

За миг Макс долавя нещо странно в очите й. Необичайно взиране: едновременно проницателно и спокойно.

— А ти, Макс?… Какво удивително имаше в твоя живот през тези години?

— Е, знаеш как е.

— Не, не зная.

Мъжът махва с ръка, жестът му обхваща цялата тераса, сякаш заведението свидетелства за неговото положение.

— Пътувания насам-натам. Бизнес… Войната в Европа ми предостави някои шансове и ми отне други. Не мога да се оплача.

— Така изглежда, несъмнено. Че нямаш причини да се оплакваш… Връщал ли си се в Буенос Айрес?

Името на града, произнесено от този спокоен глас, кара Макс да потръпне. Предпазливо, като човек, който съзнава, че навлиза в територия, в която не би трябвало да пристъпва, той отново анализира крадешком лицето на жената: бръчиците около устата, повехналия тен, устните без червило. Само очите й са непроменени, същите са като в онази кръчма в Баракас и на другите места, които дойдоха след това. Места от една тяхна обща, уникална топография, която си спомня.

— Почти през цялото време живях в Италия — съчинява той в движение. — А също и във Франция и Испания.

— Бизнес, така ли?

— Но не онзи отпреди — Макс се старае да съпроводи думите си с най-подходящата усмивка. — Имах късмет, събрах малко капитал и нещата потръгнаха добре. Вече съм се оттеглил.

Сега погледът на Меча Инсунса е различен. Мрачна усмивка се появява на устните й.

— Изцяло ли си се оттеглил?

Той се размърдва неловко. Или поне така изглежда. Огърлицата, която видя вчера в стая номер 429, се появява в мислите му, проблясва с матовата светлина на отмъщението. Питам се, казва си той, кой от нас има повече сметки за уреждане с другия. Тя или аз.

— Не живея както някога, ако това имаш предвид.

Жената го наблюдава невъзмутимо.

— Да, това имах предвид.

— Това вече отдавна не ми е нужно.

Казва го, без да мигне. Напълно уверено. В края на краищата, не е пълна лъжа, мисли си той. Във всеки случай тя не дава вид, че не му вярва.

— Имаш къща в Амалфи…

— Така е.

— Радвам се, че ти е провървяло — тя гледа пепелника, все едно го вижда за първи път. — Винаги съм се съмнявала, че ще успееш да заживееш нормален живот.

— Е, добре — той тръсва ръка с пръстите нагоре, по италиански маниер. — Всички улягаме рано или късно… И аз не смятах, че ти ще заживееш нормален живот.

Меча Инсунса гаси старателно цигарата в пепелника, като грижливо отмахва огънчето в края й. Сякаш се бави заради последните думи на Макс.

— Имаш предвид Буенос Айрес и Ница ли? — казва тя накрая.

— Например.

Мъжът долавя неизбежния повей на меланхолията. Внезапно спомените го връхлитат: несвързани думи, подобни на стонове, плъзгащи се по голата кожа, едно видение с дълги, елегантни линии, отразени в оловносив контражур в огледалото, умножаващо сивата светлина, която нахлува през прозореца, обрамчил като във френска картина от началото на века сцена с мокри палми, море и дъжд.

— С какво се занимаваш?

Той е потънал в мислите си — този път непресторено — и му трябва малко повече време, за да чуе и разбере въпроса. Все още е погълнат от надигналия се у него бунт срещу безмерната несправедливост на физическите процеси: кожата на жената, която петте му сетива си спомнят, беше гладка, топла и съвършена. Не може да става дума за същата, която вижда сега пред себе си, белязана от времето. По никакъв начин, заключава той с безсилен гняв. Някой трябва да отговаря за тази безцеремонна подмяна. За тази непоносима разруха.

— Туризъм, хотели, инвестиции — отговаря накрая. — Такива работи… Съдружник съм и в една клиника близо до езерото Гарда — импровизира отново. — Вложих там някои спестявания.

— Ожени ли се?

— Не.

Тя гледа залива, ширнал се отвъд терасата, с разсеяно изражение, като че ли не обръща внимание на последните думи на Макс.

— Налага се да те оставя… Хорхе играе този следобед и трябва добре да поработим, за да е готово всичко. Слязох само за малко, да глътна въздух и да пия едно кафе.

— Прочетох, че се грижиш за всички негови дела. Още откакто е бил малък.

— Донякъде. Аз съм майка, мениджър и секретарка, уреждам пътувания, хотели, договори… и прочее подобни неща. Но той си има екип от асистенти: анализатори, с които подготвя партиите и винаги го придружават.

— Анализатори?

— Един кандидат за световен шампион не работи сам. Партиите не се импровизират. За подготовката му е нужен екип от специалисти.

— И в шаха ли е така?

— Най-вече в шаха.

Двамата се изправят. Макс има достатъчно опит, за да не опитва да стигне по-далеч. Нещата следват своя собствен ход, грешка е да бъдат насилвани. Немалко мъже, които се имаха за големи умници, изгубиха именно поради това, припомня си той. Затова се усмихва, както е правил винаги. Грижливо избръснатото му лице, с лек загар от слънцето на залива, се озарява от тази внезапно появила се широка и сърдечна усмивка, показваща зъби в добър вид, прилично запазени, въпреки двете коронки, половин дузината пломби и изкуствения кучешки зъб на мястото на неговия, който един полицай му изби в кабаре на Джумхуриет Кадеси в Истанбул преди десет години.

Меча Инсунса сякаш разпознава тази усмивка. Погледът и става съучастнически. Двоуми се или поне така изглежда.

— Докога си в хотела?

— Ще остана няколко дни. Ще замина, щом приключа с делата, които споменах.

— Може би трябва…

— Разбира се. Трябва.

Отново колебливо мълчание. Тя е пъхнала ръце в джобовете на жилетката си, раменете й са леко повдигнати.

— Вечеряй с мен — предлага Макс.

Меча не отговаря. Наблюдава го замислено.

— За миг — заговаря тя накрая — те видях отново изправен пред мен, в салона за танци на онзи кораб: толкова млад и строен, облечен във фрак… Господи, Макс, толкова си остарял.

Той прави съкрушена гримаса и свежда глава с изискано и пресилено примирение.

— Знам.

— Не, не е вярно — тя се разсмива както преди, внезапно подмладена. Смехът й е звучен и открит, както винаги.

— Изглеждаш добре за възрастта си… За нашата възраст. Аз обаче… Колко несправедлив е животът!

Тя замълчава и на Макс му се струва, че различава в лицето й чертите на нейния син. По-точно онова изражение на Хорхе Келер, преди да отпусне лице на ръцете си пред шахматната дъска.

— Може би трябва да вечеряме заедно — казва тя накрая. — Да си поговорим. Но от последния път са минали трийсет години… Има места, на които човек никога не трябва да се връща. Ти самият го каза някога.

— Нямах предвид места във физическия смисъл на думата.

— Знам какво имаше предвид.

Усмивката на жената пак е станала иронична. По-скоро се е превърнала в горчива гримаса. Искрена и тъжна.

— Погледни ме… Наистина ли мислиш, че съм в състояние да се върна където и да било?

— Не говоря за този вид завръщания — възразява той, — а за онова, което си спомняме. За онова, което бяхме.

— Свидетели един на друг?

Мак издържа на погледа, без да приеме играта й, не отговаря на усмивката.

— Може би. В онзи свят, който познавахме.

Сега очите на Меча Инсунса гледат нежно. Светлината засилва предишните златисти тонове.

— Тангото на старата гвардия — произнася тя тихо.

— Точно така.

Измерват се с очи. И тя отново е почти толкова красива, колкото и преди, казва си Макс. Чудото е сътворено само с няколко думи.

— Предполагам — отбелязва тя, — че си го чувал често, както и аз.

— Разбира се, много пъти.

— Знаеш ли, Макс?… Всеки път, когато го чувах, винаги мислех за теб.

— Мога да кажа същото: винаги мислех за теб.

Смехът на жената — пак необичайно младежки — кара хората от съседните маси да се обърнат към тях. За момент тя прави лек жест, сякаш ще хване мъжа под ръка.

— Момчетата от едно време, така каза ти в онова заведение в Буенос Айрес.

— Да — въздъхва той примирено. — Сега вече ние сме от едно време.

 

 

Острието се беше притъпило и бръснеше лошо. След като изплакна бръснача в сапунената вода в легена и го избърса с кърпата, Макс затърка острието на бръснача в кожен колан, после го закачи, опъвайки го колкото е възможно, за езичето на прозореца, който гледаше към зелените, червени и лилави корони на дърветата по булевард „Адмирал Браун“. Продължи с колана, докато острието не стана готово, а докато го правеше, гледаше разсеяно към улицата, където един изглеждащ не на място автомобил — кварталът, в който се намираше пансионът „Кабото“, бе по-скоро квартал на файтони и трамваи, и само от време на време гумите на колите преминаваха по конски изпражнения — беше спрял до мулето и количката, с която някакъв човечец със сламена шапка и бяло сако продаваше млечни хлебчета, кроасани и сладкиши с горена захар. Беше към десет и нещо сутринта, а Макс все още не беше закусил и гледката на количката го накара да почувства по-остро празнотата в стомаха си. Нощта му не се беше развила добре. След като беше придружил Де Троейе от Баракас до хотел „Палас“ и се върна по никое време, салонният танцьор беше спал зле. Сънят му бе неспокоен, не си почина добре. С тази тревожност той беше свикнал отдавна. Неопределено състояние между съня и безсънието, населено с безпокоящи го сенки. Обръщаше се и се преобръщаше на смачканите чаршафи, връхлитан от спомени и картини — деформирани от въображението и лекия сън, те връхлитаха изведнъж, причинявайки бурни изблици на паника. Най-често му се явяваше един пейзаж, осеян с трупове — жълтеникав склон до кирпичена стена, виеща се нагоре до малко укрепление на височината, и пътят покрай оградната стена. Три хиляди изсъхнали, черни тела, мумифицирани от времето и слънцето, по които все още се забелязваха следи от изтезанията и мъчителната смърт, която бяха срещнали през един летен ден на 1921 година. Легионерът Макс Коста, доброволец от тринайсета рота на първи батальон в Чуждестранния легион, тогава беше на деветнайсет години и докато напредваше с ефрейтор Борис и още четирима другари по склона, който водеше към изоставеното укрепление — „Шестима доброволци, готови да умрат“ гласеше заповедта, с която ги изпратиха за авангард на останалите от ротата — сред вонята на труповете и ужаса от гледката, потен, заслепен от отразяващото се слънце, опипвайки патрондаша, с насочен маузер, знаеше с абсолютна сигурност, че само случайността би му спестила участта на онези почернели трупове, плът, до скоро жива и млада, а сега разпръсната по пътя за Ануал при укреплението Аруит^[1]. След този ден офицерите от Легиона даваха на войската по едно дуро^[2] за всяка глава на мъртъв мавър. И два месеца по-късно, когато на едно място, наречено Таксуда (заповедта за доброволци, готови да умрат, бе издадена отново), куршум от пушка сложи край на кратката военна кариера на Макс, изпращайки го за пет седмици в болница в Мелиля, откъдето той щеше да дезертира в Оран, за да замине след това за Марсилия — той беше успял да спечели седем от онези сребърни дурос.

След като наточи бръснача и се обърна към огледалото на гардероба, салонният танцьор заоглежда с критично око следите от безсъние по лицето си. Седем години не стигаха, за да укротят някои призраци. „За да изгони дяволите“, както обикновено казваха маврите, а ефрейторът от легиона Борис Долгоруки-Багратион, който бе възприел израза им, беше успял да „изгони дяволите“ окончателно, като напъха в устатата си дулото на деветмилиметров пистолет. Но стигаха, за да се примири с досадната им компания. Така че Макс опита да пропъди неприятните мисли и да се съсредоточи върху прилежното бръснене на брадата си, като си тананикаше „Звяр съм“, едно от тангата, звучало предната вечер в „Ла Феровиария“. Само след миг вече се усмихваше замислено на насапунисаното лице, което го гледаше от огледалото. Споменът за Меча Инсунса се оказа полезен за изгонване на дяволите. Или поне за опит да бъдат изгонени. Например надменният маниер, с който танцуваше танго. Онзи говор, сътворен от тишина и отражения на течен мед. И плановете, които Макс кроеше полека, без да бърза, за съпруга й и за бъдещето. Идеите ставаха все по-ясни и той премисляше, без да престава да си тананика, плъзгайки внимателно стоманата по кожата си.

За негово успокоение вчерашната вечер премина без инциденти. След като дълго време слуша стари танга и гледа хората как танцуват — и Меча, и Макс не излязоха повече на дансинга — Армандо Де Троейе повика тримата музиканти на масата си, след като те оставиха инструментите си, заменени от грохналата пианола, чиито цилиндри възпроизвеждаха шумни и неразпознаваеми танга. Композиторът беше поръчал отбрани ястия, за да ги почерпи. Нещо много добро и много скъпо, каза той, докато си играеше със златната си табакера. Но до най-близкото място, на което можеше да се намери шампанско, така обяви с нескрита неприязън келнерката, след като се консултира със собственика — галисиец с щръкнали мустаци и отблъскващо лице — можело да се стигне с трамвай номер 17, било на четиридесет пресечки от тук, прекалено далеч, за да го осигурят в този час, така че Де Троейе трябваше да се задоволи с няколко двойни чаши грапа, коняк от незнайна марка, една неотворена бутилка джин „Ляве“ и син стъклен сифон със сода. Всичко това бе удостоено с нужното внимание, включително и баничките с месо, похапвани сред дим от пури и цигари. При други обстоятелства Макс би се заинтересувал от разговора между композитора и тримата музиканти — онзи, който свиреше на бандонеон, едноок, с едно стъклено око, беше ветеран от деветдесетте, времето на „Хансен“ и „Блондинката Мирея“^[3] — и от техните възгледи за старите танга, за начина им на изпълнение, текста и музиката им, но сега салонният танцьор мислеше за друго. Що се отнася до едноокия музикант, както беше заявил сам след първите откровения и първите глътки джин, той нито можеше да чете партитури, нито пък беше изпитвал някога нужда от това. Цял живот беше свирил по слух. Освен това, той и неговите приятели свиреха истински танга, които се танцуват открай време с бърз ритъм и прекъсвания на точното място, а не онези зализани салонни танга, които Париж и киното бяха направили модерни. Що се отнася до текста, според тях той убиваше тангото и унижаваше онези, които го танцуваха, онази мания да се превръща в герой глупака рогоносец и ревльо, чиято жена го е изоставила заради друг или малката работничка, представяна като повехнало цвете в калта. Автентичното танго, добави едноокият след още глътки джин, срещайки горещото одобрение на другарите си, принадлежеше на хората от предградията: злостният сарказъм, арогантното поведение на сводници и закръглени женски и насмешливият цинизъм бяха измеренията на живота им. Тук поети и изтънчени музиканти бяха излишни. Тангото означаваше да се приближиш до една жена, да я прегърнеш, или да се позабавляваш с момчетата. Казваше го той, който го свиреше. Накратко, тангото беше инстинкт, ритъм, импровизация и неприличен текст. „Другото, да ме прощава госпожата — в този момент единственото му око погледна изкосо Меча Инсунса, — са педерастки работи, породени от тръстикова ракия и грапа, ако ме извините за мръсната дума.“ Така, с толкова измамени влюбени, с толкова запустели домове и толкова сантименталност, накрая ще почнат да пеят и за овдовялата майка или за младото сляпо момиче, което продава цветя на ъгъла.

Очарован от всичко това, Де Троейе преливаше от разговорливост и общителност. Вдигаше тостове с музикантите и си водеше със ситни букви бележки по маншета на ризата. Алкохолът започваше да се проявява в блясъка на погледа му, в начина, по който произнасяше някои думи и в ентусиазма, с който се навеждаше над масата, заслушан внимателно в думите на събеседниците си. След половин час бъбрене тримата дърдорковци от „Ла Феровиария“ и композиторът — приятел на Равел, Стравински и Дягилев, се държаха вече като стари другари. От своя страна Макс следеше внимателно с крайчеца на окото си останалите посетители, които гледаха към масата с любопитство или подозрение. Местният „побратим“, който беше танцувал милонга с Меча Инсунса, не откъсваше поглед от нея, полупритворил клепачи заради дима на цигарата, която държеше в устата си, докато придружителката му с блузата на цветя и късата пола, преметнала крак връз крак, се навеждаше безразлично, за да оправи черните си чорапи. Тогава Меча каза, че би искала да излезе да изпуши една цигара на въздух. След това, без да дочака отговор от мъжа си, стана и тръгна към вратата, потраквайки спокойно с токчетата си, също така решително и уверено, както по време на тангото, което беше танцувала преди малко с оня тип. Въпросният Хуан Ребенке я следеше с поглед отдалеч, нагло и любопитно, без да пропуска полюшването на бедрата, и престана да я гледа, само за да вторачи поглед в Макс, който оправи възела на вратовръзката си, закопча си сакото и тръгна след жената. И докато отиваше към вратата, салонният танцьор знаеше, че Армандо Де Троейе също го наблюдава. Не му беше необходимо да се обръща, за да се убеди в това.

Премина по собствената си удължена сянка, която лампата на вратата проектираше върху тухления паваж на алеята. Меча Инсунса стоеше неподвижна на ъгъла, там, където последните къщи на квартала, в тази му част — ниски и покрити с гофрирана ламарина, се губеха в тъмнината на едно незастроено място близо до Риачуело. Докато се приближаваше към нея, Макс потърси с поглед лимузината „Пиърс-Ароу“ и успя да я забележи в сенките от другата страна на улицата, когато шофьорът примига с фаровете, за да покаже, че е там. Добро момче, каза си той, успокоявайки се. Харесваше му този коректен и предпазлив Петроси, със синята си униформа, фуражката и пистолета в жабката.

Когато се доближи до нея, жената вече беше хвърлила изпушената цигара и слушаше нощната песен на щурците и крякането на жабите, които се носеха откъм храстите и старите, проядени дървени докове на брега. Луната все още не беше изгряла, но желязната конструкция, увенчала моста, изглеждаше много висока в полумрака, в края на сенчестата павирана улица, на фона на призрачното сияние на светлините, пронизващи нощта в южната част на Баракас, от другата страна на моста. Макс спря до Меча Инсунса и запали една от своите турски цигари. Знаеше, че тя го наблюдава на яркия пламък от клечката кибрит. Тръсна клечката, за да я загаси, изпусна първия облак дим и погледна жената. Профилът й беше сянка, очертана от далечната светлина.

— Хареса ми вашето танго — каза неочаквано Меча. Последва кратко мълчание. — Предполагам, че танцът — добави тя — кара всеки да проявява онова, което притежава: деликатност или хитрост.

— Също като алкохола — отбеляза нежно Макс.

— Така е.

Тя отново млъкна.

— Тази жена — добави накрая — беше…

Тя не продължи. А може би вече беше казала всичко.

— На мястото си? — предложи той.

— Може би.

Не добави нищо повече, както и Макс. Салонният танцьор пушеше мълчаливо, обмисляйки следващия си ход. Възможните и вероятните грешки. Накрая, сякаш в заключение, повдигна рамене.

— И все пак на мен не ми хареса начинът, по който танцувахте.

— Гледай ти — изглеждаше наистина изненадана, тонът й беше малко надменен. — Нямах представа, че съм танцувала толкова зле.

— Не става въпрос за това — той се усмихна в отговор, макар да знаеше, че тя не може да види усмивката му. — Танцувахте прекрасно, разбира се.

— Тогава?

— Партньорът ви. Това място е неприятно.

— Разбирам.

— Определен тип игрички могат да бъдат опасни.

Три секунди мълчание. Последвани от пет ледени думи.

— За какви игрички става въпрос?

По тактически съображения той си позволи лукса да не отговори. Дръпна от цигарата и я захвърли надалеч. Огънчето описа дъга, преди да загасне в мрака.

— Съпругът ви се чувства много добре. Явно се наслаждава на вечерта.

Тя мълчеше, като че ли все още разсъждаваше над казаното преди малко.

— Да, много — отговори накрая. — Ентусиазиран е, защото не очакваше това. Дойде в Буенос Айрес, представяйки си салони, отбрано общество и такива неща… Намислил беше да напише едно елегантно танго за облечени във фрак мъже и жени с дълги рокли. Страхувам се, че на „Кап Полонио“ вие променихте идеите му.

— Съжалявам. Никога не съм претендирал…

— Не трябва да съжалявате. Напротив. Армандо ви е много благодарен. Онзи глупав бас с Равел се превърна във въодушевена авантюра. Трябва да го чуете сега, когато говори за танго. За „Старата гвардия“ и всичко останало. Трябваше му само да дойде тук и да се гмурне в тази атмосфера. Той е упорит човек, посветен на работата си — тя се позасмя и продължи спокойно: — Страхувам се, че сега ще стане непоносим и накрая ще ми дойде до гуша и от тангото, и от онзи, който го е измислил.

Тя направи няколко безцелни крачки и спря, сякаш тъмнината й се стори изведнъж прекалено несигурна.

— Наистина ли е опасно това предградие?

Макс я успокои. Каза й, че не е по-опасно от останалите. Баракас беше населен от скромни и трудолюбиви хора. Близостта до Риачуело, доковете и Ла Бока, малко по-надолу, спомагаха за съмнителната репутация на местата като „Ла Феровиария“. Но по-нагоре по улицата всичко беше нормално. Многофамилни къщи, семейства на имигранти, които се трудеха или поне се опитваха да го правят. Жените влачат чехли, мъжете пият мате, цели семейства по престилки или фланелки изнасяха пейки и сламени столове на алеята, за да се разхладят след оскъдната вечеря, разхлаждаха се, веейки си с ветрила, като че ли разпалваха печка, докато наглеждаха децата, които играеха на улицата.

— Тук наблизо в една пряка — добави той, — се намира кръчмата „Ел Пуентесито“, където баща ми ни водеше да обядваме понякога в неделя, когато работите му вървяха добре.

— С какво се занимаваше баща ви?

— С различни неща, но нямаше успех в нито едно от тях. Беше работил във фабрика, имаше магазин за старо желязо, превозваше брашно и месо… Беше човек с лош късмет, от онези, които се раждат белязани от неуспеха и никога не могат да се отърват от него. Един ден се умори да се бори, върна се в Испания и ни взе със себе си.

— Изпитвате ли носталгия към квартала си?

Салонният танцьор притвори очи. Представяше си отново, без усилие, картини от игрите на брега на Риачуело, между останки от кораби и полупотопени лодки, докато си представяше, че е пират по тинестите води и завиждаше отдалеч на сина на собственика на рибарска лодка Коломбо — единственото дете, което имаше велосипед.

— Носталгия изпитвам към детството си — каза той откровено, — кварталът не е толкова важен.

— Но това е бил вашият свят.

— Да… Моят.

Меча отново се раздвижи и Макс я последва. Двамата се приближиха до моста откъм ивицата на павираната улица, където далечните светлини караха, на моменти, релсите на трамвая да проблясват нежно и леко.

— Добре — в гласа й се прокрадваше симпатия и може би снизходителност, — началото на живота ви е скромно, но благородно.

— Нито едно скромно начало не е благородно.

— Не говорете така.

Той се изсмя през зъби. Сякаш на себе си. С близостта на водата хорът на щурците и крякането на жабите от брега ставаха почти оглушителни. Въздухът бе по-влажен и той забеляза, че жената като че ли потръпва от студ. Коприненият й шал бе останал на облегалката на стола.

— Какво сте правили след това? След като сте се върнали в Испания?

— От всичко по малко. Ходих две години на училище, след това избягах от вкъщи и един приятел ми намери работа в хотел „Риц“ в Барселона, като пиколо. Десет дурос на месец. Плюс бакшиши.

Меча Инсунса, скръстила ръце, продължаваше да потръпва от влагата. Без да каже и дума, Макс свали сакото си, оставайки по жилетка, и го постави на раменете на жената, която също не каза нищо. Докато го правеше, плъзна поглед по дългата й гола шия, очертана под късата й коса, в разсеяната светлина откъм другата страна на моста. За момент забеляза отблясъка на същата светлина в нейните зеници, които в продължение на няколко секунди бяха много близо. Увери се, че въпреки дима от цигарите, потта и престоя в задушното заведение, от нея лъха нежен мирис на чиста кожа и не напълно изпарил се парфюм.

— Зная всичко за работата на пиколото и хотелите — продължи той, възвръщайки си напълно самообладанието. — Пред вас стои специалист по разнасянето на писма по пощенски кутии, по будуването по време на нощна смяна и устояването на съблазънта на близките канапета, по изпълнението на поръчки и по преброждането на фоайета и салони, викайки настоятелно „Господин Мартинес на телефона“, готов да намери този Мартинес за краткото време, което ще издържи търпението на онзи, който чака със слушалка, долепена до ухото…

— Гледай ти! — изглежда й беше забавно. — Представям си цял един свят.

— Ще се учудите. Отстрани не е лесно да се разбере какво се крие зад една двойна редица златни копчета или под нагръдника със съмнителна белота на келнера, който сервира безмълвно коктейли.

— Притеснявате ме… Да не сте болшевик?

Макс се изсмя. Чу, че и тя се смееше до него.

— Не съм сигурен, че се притеснявате, а би трябвало.

Ръкавицата на Меча Инсунса, която тя бе поставила като кърпичка в горния джоб на сакото на Макс, когато той отиде да танцува с русата жена, се открояваше в полумрака като голямо бяло цвете в бутониерата. Стори му се, че тази вещ установява между тях двамата една почти интимна връзка. Нещо подобно на мълчаливо и едва доловимо съучастничество.

— Така, както ме виждате пред себе си — продължи той, възвръщайки си шеговития тон, — аз съм и специалист по бакшиши… Вие и съпругът ви, тъй като поради социалното си положение само ги давате, сигурно не знаете, че има клиенти за една, за две и дори за пет песети. Това е истинската хотелска класификация, непозната за тези, които се мислят за руси или мургави, високи или ниски, индустриалци, търговски пътници, милионери или пътни инженери. Има дори клиенти за по десет сентимо, забележете, макар да са отседнали в стаи, които струват сто песети на ден… Това е действителната категоризация, която няма нищо общо с обичайните.

Тя не отговори веднага. Като че ли премисляше съвсем сериозно казаното от него.

— Предполагам, че за един салонен танцьор — каза тя накрая, — бакшишите също са важни.

— Разбира се. Една госпожа, доволна от валса, може да остави дискретно в джоба на сакото банкнотата, която ще осигури нощта или седмицата.

Не можа да избегне известна острота в тона си. Лек нюанс на неприязън, който не счете за нужно да прикрие. Тя, която като че ли слушаше много внимателно, го беше доловила.

— Слушайте, Макс… Нямам, за разлика от повечето хора, най-вече мъжете, предразсъдъци към професионалните танцьори. Нито дори към жиголата… Дори в наши дни една жена, облечена от „Льолонг“ или „Пату“, не може да отиде сама на ресторант или танци.

— Не се опитвайте да ме оправдавате. Нямам комплекси. Изгубих ги отдавна във влажните и студени стаи на пансионите с опърпани завивки и само половин бутилка вино за сгряване.

Известно време мълчаха. Макс отгатна следващия въпрос секунда преди тя да го формулира.

— И някоя жена?

— Да, понякога и жена.

— Дайте ми една цигара.

Той извади табакерата. Провери пипнешком. Оставаха три.

— Запалете я вие, моля ви.

Изпълни желанието й. На светлината на пламъка установи, че тя го гледа втренчено. След като го загаси, все още заслепен от блясъка, дръпна два пъти от цигарата и я постави в устните на жената, която я прие, без да използва цигарето.

— Какво ви доведе на „Кап Полонио“?

— Бакшишите… И договорът, разбира се. Преди бях на други кораби. Обстановката на рейсовете до Буенос Айрес и Монтевидео е приятна. Пътуванията са дълги и пътничките искат да се забавляват на борда. Моят латиноамерикански вид, фактът, че танцувам добре танго и други модни танци помагат. Както и езиците.

— Какви други езици говорите?

— Френски, а се оправям и с немския.

Тя беше захвърлила цигарата.

— Вие сте много изискан господин, въпреки че сте започнали като пиколо… Къде сте се научили на добри обноски?

Макс се засмя. Гледаше как малкото огънче гасне в краката на жената.

— От четене на илюстровани списания, светската хроника, сведения за живота във висшето общество… Оглеждайки се наоколо. Слушайки внимателно разговорите, възприемайки добрите маниери на тези, които ги притежаваха. Имах и един приятел, който ми помогна.

— Харесвате ли работата си?

— Понякога танцът не е само начин да си изкарваш хляба, но и претекст да вземеш в ръце една красива жена.

— И винаги в безупречен фрак или смокинг?

— Разбира се. Това е работното ми облекло — за малко да добави, че дължи пари на един шивач от улица „Файтон“, но се сдържа. — Както за танго, така и за фокстрот или „блек ботъм“.

— Разочаровате ме. Представях си как танцувате бандитско танго в най-западналите заведения на Плас Питал… Места, които са безлюдни до момента, когато се запалват уличните лампи и под тях се появяват проститутки, сутеньори и апаши.

— Виждам, че познавате обстановката.

— Вече ви казах, че „Феровиария“ не е моето първо посещение в съмнително заведение. Някои приемат това като долнопробна наслада от порока.

— Баща ми често казваше: „Веднъж стомна за вода, втори път, на третия се чупи.“

— Разумен човек е бил баща ви.

Отново закрачиха бавно към уличната лампа, която осветяваше ъгъла при „Феровиария“. Тя като че ли избързваше малко, свела лице, загадъчна.

— А какво мисли съпругът ви?

— Армандо е не по-малко любопитен от мен или почти колкото мен.

Салонният танцьор се замисли над противоречивите отсенки на думата „любопитство“. Мислеше за Хуан Ребенке, спрял пред масата с наглостта на местен бандит, опасен и враждебно настроен, и за студената арогантност, с която тя беше приела предизвикателството. Мислеше и за изваяните й бедра под леката коприна на роклята, увиваща се около тялото на злодея. „Ваш ред е“, беше казала тя предизвикателно, съзнателно, когато се върна.

— Познавам „Пигал“ и тамошните заведения — каза Макс. — Въпреки че професионално посещавах други места. Работих до март в едно руско кабаре на улица „Лиеж“ в Монмартър: „Шехерезада“. Преди това бях в „Касмет“ и „Казанова“. Също и на чайовете в „Риц“ и по време на сезона в Довил и Биариц.

— Прекрасно, виждам, че имате предостатъчно работа.

— Не се оплаквам. За тангото е модерно да си аржентинец или да приличаш на такъв.

— Защо сте живели във Франция, а не в Испания?

— Това е дълга история. Ще ви доскучае.

— Съмнявам се.

— Може би на мен ще ми дотегне.

Тя спря. Сега уличната електрическа лампа осветяваше малко по-ясно чертите на лицето й. Чисти линии, установи той отново. Изключително спокойни. Дори в полусянката, всичко у тази жена излъчваше висока класа. Дори най-обикновените й жестове бяха сякаш дело на художник или античен скулптор. С елегантната небрежност на майстор.

— Може и да сме били по едно и също време там — каза тя.

— Възможно, но не и вероятно.

— Защо?

— Казах ви го на кораба: щях да си спомням.

Гледаше го втренчено, без да отговори. Макс виждаше двойното си отражение в неподвижните й зеници.

— Знаете ли? — каза той. — Харесва ми непринудения начин, по който реагирате, когато ви казват, че сте красива.

Меча Инсунса продължи да мълчи още малко, гледайки го както преди. Но сега като че ли се усмихваше. Електрическата светлина озаряваше само едната половина от лицето й, а тя се усмихваше само с ъгълчето на устата си.

— Разбирам успеха ви сред жените. При вашата външност… Не ви ли измъчва съвестта, че сте разбивали сърца на зрели жени и млади момичета?

— Никак.

— Имате право. Угризенията не се срещат често у мъжете, когато търсят пари или секс, а и при жените, ако сменят мъжете през ден… Освен това ние не изпитваме чак такава благодарност за кавалерските постъпки и чувства, каквато очакват мъжете. И често го показваме, като се влюбваме в негодници или грубияни.

Повървя до входа на заведението и спря, като че ли никога не си беше отваряла сама вратата.

— Изненадайте ме, Макс. Аз съм търпелива. Готова съм да чакам, докато не ме учудите.

Той посегна да бутне вратата, мобилизирайки цялото си хладнокръвие. Ако не знаеше, че шофьорът ги наблюдава от автомобила, щеше да се опита да я целуне.

— Вашият съпруг…

— За бога, забравете за съпруга ми.

Споменът за предишната нощ във „Феровиария“ придружаваше плъзгането на бръснача по брадичката му. Оставаше да свали още малко пяна от лявата буза, когато почукаха на вратата. Отиде да отвори, без да се притеснява от външния си вид — беше с панталон и обувки, но по фланелка и тирантите висяха от двете му страни — и застина, хванал дръжката на вратата, отворил смаяно и недоверчиво уста, невярващ на очите си.

— Добър ден — каза тя.

Беше в утринен тоалет с леки и прави линии, със синьо шалче на бели точки, шапка с клоширана периферия, която подчертаваше овала на лицето й. Гледаше бръснача, който той държеше в дясната си ръка, сякаш й беше забавно, и леко се усмихваше. След това вдигна поглед нагоре, докато не срещна неговия, спирайки се на прилепналата по тялото фланелка, смъкнатите тиранти и пяната, останала по лицето му.

— Може би идвам в неподходящо време? — добави тя със смущаваща невъзмутимост.

В този момент Макс вече беше в състояние да реагира. Възвърнал си донякъде присъствие на духа, той промълви извинение за вида си, пусна я да влезе, затвори вратата, остави бръснача в легена, покри с кувертюрата разхвърляното легло и си вдигна тирантите. Сложи си риза без яка, и докато я закопчаваше, се опитваше да мисли много бързо и да се успокои.

— Извинете за безпорядъка. Не очаквах…

Тя не беше продумала, гледаше го какво прави и сякаш се наслаждаваше на неговото объркване.

— Дойдох да си взема ръкавицата.

Макс примигна недоумяващо.

— Ръкавицата ви?

— Да.

Все още объркан, след като разбра за какво става въпрос, отвори гардероба. Ръкавицата беше там, надничаше като кърпичка от горния джоб на сакото, което бе носил предишната вечер. То висеше до сивия костюм с жилетка, един фланелен панталон и двата официални костюма, фрак и смокинг, които носеше на работа. Имаше също черни обувки, половин дузина вратовръзки и чорапи — тази сутрин беше закърпил два, помагайки си с една кратуна за мате, — три бели ризи и половин дузина колосани яки и маншети. Това бе всичко. От огледалото на вратата на гардероба се увери, че Меча Инсунса наблюдаваше движенията му и се засрами, защото бе видяла оскъдното му съдържание. Понечи да си сложи сако, за да не е по риза, но видя, че тя прави отрицателен жест с глава.

— Няма нужда… Моля ви. Прекалено е топло.

След като затвори гардероба, той се приближи към жената и й подаде ръкавицата. Тя я взе, почти без да го погледне и я задържа в ръка, потупвайки леко с нея чантата от марокен. Стоеше съзнателно права, пренебрегвайки единствения стол, спокойна, като че ли се намираше в салона на добре познат хотел. Оглеждаше се, без да бърза, изучавайки всеки детайл; слънчевия правоъгълник, който прозорецът очертаваше по нащърбените плочки на пода, изтъркания куфар с етикети на морски компании и на някой и друг хотел трета категория, престоят в който е бил включен в работния му договор; примусът върху мраморния плот на скрина; принадлежностите за бръснене, кутийката с прах за зъби и тубичката с брилянтин „Стакомб“ до легена. Върху нощното шкафче до леглото, под една керосинова лампа — електрическият ток в пансион „Кабото“ се изключваше в единайсет вечерта — имаше паспорт на поданик на Френската Република, табакера с чужди инициали, един кибрит от „Кап Полонио“ и портфейл, чието съдържание не се виждаше, както отбеляза Макс с облекчение — само седем банкноти от петдесет песос и три от двайсет.

— Ръкавицата е важна вещ — каза тя. — Човек не я оставя току-така. Без причина.

Продължаваше да оглежда всичко. После си свали шапката много спокойно, а очите й като че ли случайно срещнаха очите на танцьора. Наклони леко глава на една страна и той отново се възхити на елегантната линия на шията й, която изглеждаше още по-оголена заради късо подстриганата коса на тила.

— Интересно място беше вчерашното… Армандо иска да го посети отново.

С известно усилие Макс осъзна казаното.

— Тази вечер?

— Не, тази вечер трябва да присъстваме на концерт в зала „Колон“… Какво ще кажете за утре?

— Разбира се.

Тя седна на края на леглото с абсолютна самоувереност, все така пренебрегвайки свободния стол. В ръцете си държеше ръкавицата и шапката, и веднага ги сложи отстрани до чантата. Така, като седеше, полата откриваше коленете на стройните й дълги крака в чорапи с телесен цвят.

— Веднъж — каза Меча Инсунса — четох нещо за забравени женски ръкавици.

Изглеждаше наистина замислена, като че ли досега не беше разсъждавала по този въпрос.

— Чифт ръкавици не е същото като една ръкавица — добави тя. — Две е случайно забравяне. Една е…

Остави репликата да увисне във въздуха, и се взря внимателно в Макс.

— Съзнателно? — предположи той.

— Ако нещо у вас наистина ми харесва, то е, че никога няма да мога да ви нарека глупак.

Салонният танцьор не отклоняваше немигащия си поглед от вперените в него очи с цвят на мед.

— А на мен ми харесва да ме гледате — каза той нежно.

Видя я как сбърчва чело, сякаш анализираше скрития смисъл на думите му. След това Меча Инсунса кръстоса крака и подпря двете си ръце отстрани. Изглеждаше притеснена.

— Наистина ли! Гледай ти. Разочарована съм — в тона й се прокрадна известна студенина. — Боя се, че това прозвуча претенциозно. Някак неуместно.

Този път той не отговори. Стоеше неподвижно, прав пред жената. Изчакваше.

След миг тя сви безразлично рамене като човек, който капитулира пред една нелепа гатанка.

— Е, и как ви гледам?

Изведнъж Макс се засмя с привидно простодушие. Това бе най-добрата му гримаса на добро момче, изпробвана стотици пъти пред огледала в евтини хотели и западнали пансиони.

— Съжаление заслужават мъжете, които никога не са били поглеждани така от една жена.

Едва успя да прикрие разочарованието си, докато тя ставаше, като че ли готова да си тръгне. Отчаян, затърси трескаво грешката си, погрешен жест или дума. Но вместо да вземе нещата си и да излезе от стаята, Меча Инсунса направи три крачки към него. Макс беше забравил, че все още имаше сапунена пяна на лицето; затова се учуди, когато жената посегна с ръка да докосне лицето му, и като взе малко бяла пяна с показалеца си, го докосна по върха на носа и каза:

— Приличаш на красив клоун.

Хвърлиха се един към друг без повече думи и разсъждения, смъквайки с ожесточение всичко, което пречеше на кожата и плътта да проникнат в тялото на другия, смъкнаха завивката на леглото и мирисът на жената се смеси с мириса на мъжа, просмукал се в смачканите чаршафи през нощта. Последва тежка битка на чувства, дълъг, упорит и безмилостен сблъсък на настоятелни, отлагани желания, който изискваше от Макс цялото му хладнокръвие, тъй като трябваше да се сражава едновременно на три фронта: да съхрани необходимото спокойствие, да контролира реакциите на жената и да потиска нейните стенания, за да попречи на целия пансион „Кабото“ да узнае какво се случва. Слънчевият правоъгълник светлина от прозореца се беше придвижил бавно към леглото и заслепени от него, те понякога спираха, с изтощени език, уста, ръце и бедра, опиянени от вкуса и мириса на другия, с тела, лъснали от пот — смесена, неразличима, която в ослепителната слънчева светлина приличаше на скреж. И всеки път се поглеждаха отблизо с предизвикателство или учудване в очите, неспособни да повярват на дивото удоволствие, което ги свързваше, поемаха си дъх като борци в почивката между схватките, дишайки на пресекулки, докато кръвта бучеше в ушите им, преди да се хвърлят отново един към друг с жаждата на човек, който най-накрая разрешава отдавна отлаган, почти безнадежден личен проблем.

От своя страна, в проблясъците на съзнание, когато се вкопчваше в конкретни детайли или мисли, които му позволяваха да се позабави и овладее, Макс успя да съхрани от тази сутрин два важни факта: в мигове на върховно напрежение Меча Инсунса шепнеше безсрамни думи, неприсъщи за една дама, а по плътта й, нежна и хладна, прелестно мека на подходящите места, имаше синкави петна, които приличаха на следи от удари.

 

 

Скоро след като слънцето се скри зад високите скали около пристанището на Соренто, светнаха и електрическите крушки в своите картонени и книжни фенери. На тази изкуствена светлина, не толкова точна и вярна като онази, която току-що беше залязла, хвърляйки последен морав отблясък по небето и водата, най-скорошните промени в лицето на жената пред Макс Коста сякаш се изпаряваха. Така меката електрическа светлина, огряваща масите в „Тратория Стефано“, изтрива следите от отминалите години и възвръща старите, ясни очертания на лицето на Меча Инсунса, отличавало се някога с изключителна красота.

— Никога не съм предполагала, че шахът ще промени по този начин живота ми — казваше тя. — Всъщност този, който го промени, беше синът ми. Шахът беше просто обстоятелство… Може би, ако беше музикант или математик, резултатът щеше да е същият.

Близо до морето все още е топло. Ръцете на жената са голи, лекото кремаво сако е преметнато на облегалката на стола, тя носи скромна, памучна виолетова рокля, дълга и елегантна, която подчертава все още стройната й фигура — съзнателно игнорирайки модата на късите поли и ярките цветове, които дори жени на определена възраст възприемат напоследък. На шията й сияе перлената огърлица, навита три пъти. Макс седи неподвижно срещу нея, проявявайки само естествената за този случай учтивост. Необходимо е внимателно наблюдение, за да разпознаеш шофьора на доктор Хугентоблер в спокойния побелял мъж, който слуша любезно, леко приведен над масата, пред чаша, в която едва е наквасил устни, верен на стария принцип: малко алкохол, когато си поставил на карта нещо важно. Изглежда безупречно в своя двуреден тъмен блейзър, сив фланелен панталон, бледосиня риза тип „Оксфорд“ и кафява плетена вратовръзка.

— А може би нямаше да е същият — продължава Меча Инсунса. — Светът на професионалния шах е сложен. Взискателен. Изисква необикновени неща. Особен начин на живот. Определя в голяма степен живота на тези, които заобикалят шахматистите.

Отново замълчава замислено и свежда глава, прокарвайки пръст — ноктите й са заоблени и добре поддържани, без лак — по края на празната си чаша от кафе.

— В живота ми — добавя след малко — имаше радикални прекъсвания, обрати, маркиращи следващите му етапи. Смъртта на Армандо по време на войната в Испания беше един от тези моменти. Тя ми възвърна известна свобода, която може би дори не исках и не ми беше нужна — отново замълчава, поглежда Макс и прави неясен жест, може би на примирение. — Друг такъв случай беше, когато открих, че синът ми е изключително надарен в областта на шаха.

— Разбирам, че си посветила живота си на него.

Тя побутва чашата настрана и се отдръпва малко назад, облягайки се на стола.

— Може би е прекалено да се твърди подобно нещо. Трудно е да обясниш на страничен човек какво означава синът ти за теб. Нямаш деца, нали?

Макс се усмихва. Спомня си много добре, че тя беше задала същия въпрос в Ница преди почти тридесет години и той бе отговорил по същия начин.

— Не, доколкото знам… Защо шах?

— Защото Хорхе беше обсебен от него още от дете. За него той беше наслада и страдание. Представи си да видиш някой, когото обичаш силно, с цялата си душа, да се опитва да разреши някаква задача, едновременно неясна и сложна. Жадуваш да му помогнеш, но не знаеш как. Тогава търсиш някой, който да направи за него това, което ти не можеш. Учители, помощници…

Оглежда се наоколо със замислена усмивка, а Макс внимателно следи всеки неин жест и всяка нейна дума. По-нататък, към рибарския пристан, масите на съседния ресторант, „Тратория Емилия“, са празни, а един келнер с отегчен вид бъбри с готвачката на вратата. Само група американци се смеят и говорят на висок глас на терасата на трето заведение, разположено в другия край на плажа, а на фона, от джубокс или от грамофон, се носи гласът на Едоардо Виянело, който пее „Абронзатисима“.

— Сигурно нещо подобно изпитва майка, чийто син се е пристрастил към дрогата… Като не може да го откъсне от нея, решава да му я набави сама.

Погледът й се рее далеч зад Макс и рибарските лодки, издърпани на пясъка, към далечните светлини, които обграждат залива и се редят нагоре по далечния, черен склон на Везувий.

— Беше непоносимо да го гледам как страда пред една шахматна дъска — продължи. — Дори сега не ми се отразява добре. В началото исках да го избегна. Не съм от майките, които тласкат синовете си до крайност, проектирайки върху тях собствената си амбиция. Напротив, опитах се да го отдалеча от играта… Но когато се убедих, че е невъзможно, че си играем на криеница и че това може да го отдалечи от мен, не се двоумих.

Ламбертучи, собственикът, се появява да пита дали имат нужда от нещо и Макс поклаща отрицателно глава. „Не ме познаваш, предупреди го той, когато се обади следобеда по телефона, за да запази маса. Ще дойда в осем, когато капитанът си отиде и прибереш шаха. Официално съм идвал не повече от два пъти в твоето заведение, така че никакво интимничене тази вечер. Искам дискретна и спокойна вечеря: първо паста с миди, като второ прясна риба на плоча, добро и студено бяло вино и на твоя племенник с китарата да не му хрумне, както обикновено, да изтезава «O sole mio». Един ден ще ти обясня останалото. Или пък може би не.“

— Когато го наказвах — продължава да разказва Меча Инсунса, — отиваше понякога в стаята си и го намирах неподвижен на леглото с поглед, вперен в тавана. Разбрах, че не му беше нужно да вижда фигурите. Играеше във въображението си, използвайки като дъска тавана… Така че застанах на негова страна, с всички средства, с които разполагах.

— Какъв беше като малък? Четох, че започнал да играе много рано.

— В началото беше нервно дете. Много нервно. Плачеше безутешно, когато допускаше грешка и губеше. Първо аз, а после и неговите преподаватели, трябваше да го заставяме да мисли, преди да премества фигурите. Вече се различаваше онова, което по-късно щеше да бъде негов стил на игра: елегантен, брилянтен и бърз, винаги готов да жертва фигури при атаките.

— Още едно кафе? — предлага Макс.

— Да, благодаря.

— В Ница живееше от кафе и цигари.

Жената се усмихва неопределено, безразлично.

— Това са единствените стари навици, които съм запазила, въпреки че сега съм по-умерена.

Идва Ламбертучи и донася поръчката с непроницаемо изражение и малко пресилена коректност, поглеждайки изкосо жената. Изглежда, одобрява вида й, тъй като намигва скришом, преди да отиде при келнера и готвачката от другия ресторант, за да си говорят за свои неща. От време на време се обръща и Макс знае какво си мисли: в каква ли комбинация се е забъркал тази вечер старият пират? Облечен с такава безупречна, небрежна елегантност, че и в компания.

— Обикновено се смята, че шахът се състои от гениални импровизации — казва в момента Меча Инсунса, — но не е вярно. Изискват се научни методи, проучване на всички възможни положения в търсене на нови идеи… Един голям играч познава ходовете на хиляди партии, чужди и собствени, които се опитва да подобри с нови дебюти и други варианти, изучавайки своите предшественици също като човек, който учи езици или решава алгебрични задачи. За това се доверява на екипите от помощници, учители и анализатори, за които ти говорих тази сутрин. Обкръжението на Хорхе е различно, според случая. Един от тези хора е неговият учител Емил Карапетян, който винаги ни придружава.

— И руснакът ли има помощници?

— Най-различни, дори един служител от тяхното посолство в Рим, представи си. За Съветския съюз шахът е държавен въпрос.

— Чух, че са заели една цяла сграда с апартаменти, до парка на хотела. И че сред тях имало дори хора от КГБ.

— Не се учудвай, свитата на Соколов възлиза на дузина, въпреки че турнирът „Кампанела“ е само подготовка за световния шампионат… След няколко месеца, в Дъблин, Хорхе ще разполага с четирима или петима анализатори и лични асистенти. Сам прецени колко хора ще доведат руснаците.

Макс отпива малка глътка от чашата си.

— Вие колко сте?

— Тук сме трима, ако броиш и мен. Освен Карапетян ни придружава и Ирина.

— Момичето? Мислех, че е приятелка на сина ти.

— Да, така е, но е и изключителна шахматистка. На двайсет и четири години е.

Макс слушаше внимателно, като че ли това беше първата новина по въпроса.

— Рускиня?

— Родителите й са от Югославия, но е родена в Канада. Била в отбора на тази страна на олимпиадата в Тел Авив, и е сред дванайсетте или петнайсетте най-добри шахматистки в света. Има титла на гросмайстор. Те двамата с Карапетян са твърдото ядро на нашия екип от анализатори.

— Харесва ли ти за снаха?

— Можеше и да е по-зле — жената отговаря равнодушно, без да приеме играта, предложена от усмивката на Макс. — Тя има сложен характер, като всички шахматисти. В главата й има неща, които при нас с теб никога няма да има… Но двамата с Хорхе се разбират добре.

— Добра ли е като помощник, анализатор или както там се казва?

— Да, много.

— И как приема това маестро Карапетян?

— Ами в началото ревнуваше и ръмжеше като куче, което си пази кокала. Момиче, мърмореше. И разни такива. Но тя е умна. Вече го върти на малкия си пръст.

— А теб?

— О, при мен е различно — Меча Инсунса допива останалото кафе. — Аз съм майката, разбираш ли?

— Ясно.

— Аз гледам отдалеч… Внимателно, но отдалеч.

Чуват се гласовете на американците, които минават зад гърба на Макс и се отдалечават към рампата, която води към високата част на Соренто. След това всичко утихва. Жената гледа замислено белите и червени квадратчета на покривката, като играч, застанал пред шахматна дъска.

— Има неща, които не мога да дам на сина си — добавя тя изведнъж, вдигайки глава, — и не става въпрос само за шаха.

— И докога…?

Докогато иска той, отговаря тя без колебание. А Хорхе иска тя да е до него. Когато това приключи, тя се надява да си даде сметка навреме и да се оттегли дискретно, без драматизъм. Има комфортна къща в Лозана, пълна с книги и плочи. Една библиотека и един малко закъснял живот, които е подреждала през всичките тези години. Място, където да угасне в мир, когато дойде моментът.

— Все още си много далеч от това. Убеден съм.

— Винаги си бил ласкател, Макс… Един елегантен мошеник и красив измамник.

Той навежда глава, скромно, като че пикантният комплимент го смущава прекалено. Какво бих могъл да кажа, отговаря жестът му на светски човек. На нашата възраст.

— Прочетох нещо преди доста време — добавя тя, — което ме накара да си спомня за теб. Цитирам по памет, но беше нещо горе-долу такова: „Мъжете, милвани от много жени, ще прекосят долината на сенките с по-малко страдание и по-малко страх…“ Как ти се струва?

— Изразително.

Мълчание. Сега тя изучава чертите на мъжа, като че ли се опитва да го разпознае въпреки промените. Очите й проблясват леко на светлината на книжните фенери.

— Наистина ли не си се женил никога, Макс?

— Предполагам, че това би ограничило способността ми да прекося долината на сенките, когато ми дойде редът.

Нейният спонтанен и висок, момичешки смях, кара Ламбертучи, келнерът и готвачката, които продължават да бъбрят в съседната тратория, да се обърнат.

— Проклет лъжец. Винаги те е бивало в тези реплики… Способен си бързо да присвоиш чуждото.

Той докосва маншетите на ризата си, за да се увери, че се подават колкото трябва от ръкавите на сакото. Мрази модерният начин да се показва почти целият маншет, както и вталените кройки на саката, крещящите вратовръзки, ризите с дълги краища на яките и тесните, разширени надолу панталони.

— Настина ли през всички тези години си си мислила за мен?

Пита я, взрян в златните й ириси. Тя леко навежда глава настрани, без да престава да го наблюдава.

— Признавам, да. Понякога.

Макс прибягва до най-ефикасното от своите оръжия: белозъбата усмивка, грейваща толкова спонтанно, която през изминалите години бе имала толкова опустошителен ефект върху жените, към които е била отправена, дори върху най-неподатливите.

— Не само покрай тангото на старата гвардия?

— Разбира се.

Жената кимва и се усмихва леко, приемайки играта. Това вдъхва малко смелост на Макс да се позабавлява, опитвайки късмета си като бикоборец, който, забелязал, че публиката е на негова страна, удължава борбата. Кръвта пулсира ритмично в старите артерии, пулсът му е равномерен и уверен, като по време на някогашните приключения, съпроводен от доза оптимистична еуфория, подобна на онази, до която довеждат два аспирина, изпити с кафе след прекарана безсънна нощ.

— Въпреки това — отбелязва той със съвършено спокойствие, — това е едва третият път, в който ти и аз се срещаме: на „Кап Полонио“ и в Буенос Айрес през двайсет и осма, и в Ница, девет години по-късно.

— Може би винаги съм имала слабост към негодниците.

— Меча, бях просто млад.

Жестът, с който придружава отговора, е още един жокер от неговия репертоар: скромно свеждане на глава, придружено от непринуден жест на лявата ръка, отхвърлящ второстепенното, тоест всичко, което го заобикаля, с изключение на жената пред него.

— Да, млад и елегантен нехранимайко, както вече казах. От това живееше.

— Не — възразява той учтиво. — Това ми помагаше да живея, което не е същото… Бяха трудни времена. Всъщност времената винаги са трудни.

Казва го, гледайки огърлицата, и Меча Инсунса забелязва погледа му.

— Помниш ли я?

Макс прави жест на засегнат джентълмен или нещо много подобно.

— Разбира се, че си я спомням.

— Би трябвало, разбира се — тя опипва за миг перлите. — Би трябвало да я помниш от Буенос Айрес… Или от Монтевидео, когато всичко свърши. Същата като едно време.

— Не бих могъл да я забравя — старият салонен танцьор прави подходящата меланхолична пауза. — Продължава да е прекрасна.

Сега тя като че ли не обръща внимание, вглъбена в собствените си спомени.

— Онзи случай в Ница… Как ме използва тогава, Макс! И колко бях глупава! Вторият ти мръсен номер ми струва приятелството със Сузи Фериол, между другото. А после така и не узнах нищо повече за теб.

— Издирваха ме, ако си спомняш. Трябваше да си тръгна. Убитите мъже… Щеше да е лудост да остана там.

— Много добре си спомням. Всичко. Дори разбирам, че то ти послужи като прекрасен претекст.

— Грешиш. Аз…

Сега тя е тази, която вдига ръка.

— Не продължавай в тази посока. Ще провалиш приятната вечеря.

Като продължение на жеста, тя протяга непринудено ръка над масата и докосва лицето на Макс, само за момент. Инстинктивно, той полага целувка върху пръстите й, докато те се отдръпват.

— Господи… Истина е. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

Меча Инсунса отваря чантата си, изважда пакет „Мурата“ и слага една в устата си. Навеждайки се над масата, я запалва със златната запалка „Дюпон“, която преди няколко дни се намираше в кабинета на доктор Хугентоблер. Тя издишва дима и се обляга назад на стола.

— Не бъди идиот.

— Все още си красива — настоява той.

— Не се прави на още по-голям идиот. Погледни се. Дори ти не си същият.

Сега Макс е искрен. Или поне би могъл да бъде.

— При други обстоятелства аз…

— Всичко беше случайност. При други обстоятелства не би имал никакъв шанс.

— За какво?

— Знаеш за какво. Да се доближиш до мен.

Много дълга пауза. Жената избягва очите на Макс и пуши, гледайки фенерчетата, рибарските къщички, които се издигат по протежение на плажната ивица, купищата мрежи в изтеглените на брега лодки в полумрака.

— Първият ти мъж беше истински негодник — казва той. Меча Инсунса не отговаря веднага: две дръпвания от цигарата и дълго мълчание.

— Остави го на мира — казва тя накрая. — Армандо е мъртъв от почти тридесет години. И беше изключителен композитор. Освен това само ми даваше онова, което исках. Както аз правя със сина си до известна степен.

— Винаги съм бил сигурен, че той те е…

— Покварил? Не говори глупости. Имаше си своите вкусове, разбира се. Странни понякога, но никой не ме е задължавал да участвам в тази игра. Аз си имах своите вкусове. В Буенос Айрес, както и навсякъде другаде, бях абсолютна господарка на постъпките си. И спомни си, че в Ница той вече не беше с мен. Бяха го убили в Испания. Или са щели да го убият всеки момент.

— Меча…

Той поставя ръка върху ръката на жената, която лежи на масата. Тя я издърпва полека, без ожесточение.

— Да не си си го помислил, Макс. Ако кажеш, че съм била голямата любов на живота ти, ще стана и ще си тръгна.