Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (2)

През ноември 1928 година Армандо де Троейе отпътува за Аржентина, за да композира танго. Можеше да си го позволи. На четиридесет и три годишна възраст, авторът на „Ноктюрни“ и „Пасо добле за дон Кихот“ беше на върха на славата си. Всички илюстровани испански списания публикуваха снимката му, облегнат на лакът до красивата си съпруга на борда на трансатлантическия кораб „Кал Полонио“, собственост на „Хамбург-Зюд“^[1].

Най-красивата фотография излезе на страниците на светската хроника в „Бланко и негро“. Там се виждаха двамата Де Троейе на палубата на първа класа: той, наметнат с тренчкот, пъхнал ръка в джоба на сакото, с цигара в другата, усмихващ се на хората, които ги изпращаха от пристанището, тя, Меча Инсунса де Троейе, с кожено палто и елегантна шапка, а отдолу проблясваха светлите й очи, които въодушевеният журналист, написал текста под снимката, бе определил като „възхитително дълбоки и златисти“.

В онази вечер, докато светлините на брега все още не бяха изчезнали в далечината, Армандо де Троейе се облече за вечеря. Закъсня, забави го леко главоболие, което не отшумя лесно. Настоя междувременно съпругата му да отиде в салона за танци и да се позабавлява, слушайки музика. Тъй като беше методичен човек, отдели доста време да напълни с цигари златната си табакера, която после прибра във вътрешния джоб на смокинга си. След това разпредели по другите джобове някои необходими за вечерта вещи: златен часовник с верижка, запалка, две бели, добре сгънати носни кърпи, малка кутийка с хапчета за подпомагане на храносмилането и портфейл от крокодилска кожа с визитни картички и дребни банкноти за бакшиши.

Накрая загаси светлината, затвори зад себе си вратата на луксозната каюта — апартамент и като се опитваше да приспособи движенията си към лекото полюшване на огромния кораб, закрачи по килима, който заглушаваше далечното бумтене на машините, тласкащи плавателния съд напред през нощта, паднала над Атлантика.

Преди да премине през вратата на салона, докато управителят се насочваше към него със списъка с резервациите за ресторанта, Де Троейе огледа в голямото огледало на вестибюла колосания си нагръдник, ръкавелите на ризата си и черните си, добре лъснати обувки. Официалните дрехи винаги подчертаваха елегантната му и стройна фигура. Беше среден на ръст, с правилни, но не особено привлекателни черти, които изглеждаха по-хубави заради умните му очи, добре поддържаните мустаци и черната къдрава коса, прошарена тук-там от някой бял косъм. За миг опитният слух на композитора проследи такта на музиката, свирена от оркестъра: нежен и меланхоличен валс. Де Троейе се усмихна тънко, с разбиране и толерантност. За изпълнението можеше да се каже само, че е правилно. После пъхна лявата си ръка в джоба на панталона и след като отвърна на поздрава на салонния управител, го последва до масата, запазена за тях за цялото пътуване, на най-хубавото място в ресторанта. Някои от посетителите не пропуснаха да го огледат. Една красива жена с изумрудени обици запърха с мигли от изненада и възхищение. Познаваха го. Оркестърът подхващаше нов бавен валс, когато Де Троейе седна на масата. Там го очакваше неотворена бутилка шампанско, поставена до електрическа лампа в кристален абажур с форма на лале. От дансинга, сред двойките, които се въртяха в такт с музиката, се усмихваше младата му съпруга. Мерседес Инсунса, пристигнала в салона преди двайсет минути, танцуваше в ръцете на слаб и добре сложен млад мъж, облечен според етикета: беше професионалният танцьор на кораба, натоварен със задачата да развлича дамите от първа класа, които пътуват без придружител или чиито партньори не танцуват. Де Троейе също й се усмихна, преметна крак връз крак, избра внимателно цигара от табакерата си и запуши.