Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (14)

12.
„Синият експрес“

Телефонът в стаята на хотел „Витория“ звъни. Макс се притеснява. Втори път за петнадесет минути, а е шест часа сутринта. Първия път, когато вдигна слушалката, от другата страна на линията не отговори никой: само мълчание, последвано от щракване, когато връзката прекъсна. Този път не вдига слушалката, а оставя телефона да звъни, докато отново настъпи тишина. Знае, че не е Меча Инсунса. Бяха се разбрали да стоят далеч един от друг. Решили го бяха снощи на терасата на „Фауно“. Партията шах беше свършила в десет и половина. Малко след това руснаците трябва да са забелязали кражбата, изрязания прозорец, въжето, висящо от покрива. Въпреки това в сградата, заета от съветската делегация, не се забеляза никакво раздвижване, когато, след единадесет вечерта, след като си взе душ и се преоблече, Макс крачеше, обзет от напрежение, през градината към площад „Тасо“. Имаше осветени прозорци, но всичко изглеждаше спокойно. Може би Соколов още не се е прибрал в апартамента си, помисли, докато се отдалечаваше към оградата. Или може би — и това би било още по-притеснително от полицейски коли пред вратата — руснаците бяха пожелали да се справят с инцидента дискретно. По свой начин.

Меча седеше на една от масите в ъгъла, велуреното й сако бе на облегалката на стола. Макс отиде и седна до нея, без да проговори, поръча „Негрони“ на келнера и се огледа, спокоен и доволен, избягвайки въпросителния поглед на жената. Косата му, все още влажна, беше сресана грижливо и с известно кокетство, а в отворената яка на ризата, между реверите на морскосиния блейзър се виждаше копринено шалче.

— Днес следобед спечели Хорхе — каза тя след малко. Макс се възхити на издръжливостта й. На непоклатимото й спокойствие.

— Това е добра новина — каза той.

Най-накрая се обърна към нея. Усмихна се и Меча отгатна смисъла на тази усмивка.

— Взел си я — каза тя.

Не беше въпрос. Той се усмихна, от години на лицето му не се бе изписвало такова тържествуващо изражение.

— О, скъпи — каза тя.

Келнерът пристигна с чашата. Макс отпи глътка от коктейла с истинска наслада. С малко повече джин, отбеляза доволен. Точно каквото му трябваше.

— И как мина? — поиска да узнае Меча.

— Неудобно — остави питието на масата. — Вече не съм на години за такива перипетии. Казах ти.

— Въпреки това я взе. Книгата.

— Да.

Тя се облакъти на масата, жадна да научи нещо повече.

— Къде е?

— На подходящо място, както се уговорихме.

— Няма ли да ми кажеш къде?

— Все още не. Само няколко часа още, за сигурност.

Погледна го внимателно, обмисляйки отговора му и Макс разбра какво минава през ума й. За миг видя в нейния поглед да изплува старото, познато недоверие. Но това трая само една секунда.

— Имаш право — съгласи се тя. — Не е нужно да ми я даваш все още.

— Разбира се. Говорихме за това преди. Такава е уговорката.

— Ще видим как ще го приемат.

— Току-що минах покрай сградата… Всичко изглежда спокойно.

— Може все още да не са разбрали.

— Сигурен съм, че знаят. Оставил съм следи навсякъде.

Тя се раздвижи неспокойно.

— Нещо лошо ли се случи?

— Надцених силите си — призна той простичко. — Това ме накара да импровизирам в крачка.

Гледаше към оградата на хотела, отвъд светлините на автомобилите и мотоциклетите, които се движеха по площада. Представи си как руснаците разследват произшествието, в началото учудени, а след това бесни. Изпи две глътки, за да потисне опасенията си. Беше му почти странно, че не чува полицейски сирени.

— За малко да не успея да се измъкна — призна след миг. — Като глупак. Представяш ли си? Руснаците се връщат след партията, а аз седя там и ги чакам.

— Могат ли да те открият? Каза, че си оставил следи.

— Нямах предвид пръстови отпечатъци или нещо подобно. Говоря за знаци: счупено стъкло, въже… Дори слепец би си дал сметка, още щом влезе в стаята. Затова ти казвам, че по това време вече са узнали. — Огледа се неуверено наоколо. Терасата започваше да опустява, но още имаше заети маси. — Притеснявам се, че няма раздвижване — прибави той. — Реакции, искам да кажа. Може да те наблюдават в този момент. И мен.

Тя се озърна, притеснена.

— Няма причина да ни свързват с кражбата — заключи, като помисли малко.

— Знаеш, че скоро ще успеят да съберат две и две. И ако разберат кой съм, с мен е свършено.

Подпря едната си ръка на масата: кокалеста, покрита с петна от годините. Имаше следи от меркурохром^[1] по кокалчетата и пръстите, върху одраскванията, които си беше причинил, докато се качваше на покрива и се спускаше до балкона на Соколов. Все още го боляха.

— Може би трябва да напусна хотела — каза той след миг.

— Да изчезна за известно време.

— Знаеш ли какво, Макс? — тя докосна нежно червеникавите следи по ръцете. — Всичко това е като дежа вю. Не ти ли се струва? Като че ли нещо се повтаря.

Тонът й беше мил и безкрайно нежен. В очите й се отразяваха светлините на терасата. Макс направи гримаса. Като че ли си спомняше.

— Така е — потвърди. — Поне отчасти.

— Ако можехме да се върнем назад, може би нещата щяха… Не зная. Да бъдат други.

— Никога не са други. Всеки си има своя звезда. Нещата са такива, каквито трябва да са.

Повика келнера и плати сметката. След това стана, за да отдръпне и стола на Меча.

— Онзи път, в Ница… — поде тя.

Макс нагласи сакото на раменете й. Докато сваляше ръцете си, ги плъзна за миг по нейните, като бърза милувка.

— Моля те не говори за Ница — това беше почти интимен шепот: отдавна не беше говорил така на жена. — Не тази вечер, моля те. Не сега.

Усмихна се, докато го казваше. Тя също го направи, когато се обърна и видя усмивката му.

 

 

— Ще те боли — каза Меча.

Изля няколко капки йодна тинктура върху раната, а на Макс му се стори, че беше допряла нажежено желязо до бедрото му. Болеше го жестоко.

— Боли — каза.

— Предупредих те.

Беше седнала до него, на ръба на едно канапе, тапицирано с груб текстил, със стоманена рамка, в салона на къщата в Антиб. Беше облечена в дълъг пеньоар, елегантен и пристегнат в кръста. Лека копринена нощница се подаваше под отвора на пеньоара, показвайки част от голите й крака, а беше и боса. Тялото й ухаеше приятно на скорошен сън. Спеше, когато Макс потропа на вратата, събуждайки първо прислужничката, а след това и нея. Сега прислужничката се беше върнала в стаята си, а той лежеше по гръб в не толкова героична поза: панталоните и гащите — смъкнати до коленете, членът му отвън, разрезът от камата на Мостаса беше не особено дълбок — рана, дълга половин педя, на дясното бедро.

— Който и да е бил, за малко да те… Една по-дълбока рана, и кръвта ти можеше да изтече.

— Да.

— Той ли те подреди така по лицето?

— Същият.

Беше се видял в огледалото в стаята в „Негреско“ — едното му око бе насинено, имаше кръв на носа и подута устна — два часа преди това, когато мина през стаята си в хотела, за да се превърже, доколкото може, да изпие две хапчета „Верамон“ и да прибере набързо нещата си, преди да плати сметката, оставяйки великолепен бакшиш. След това постоя за момент неподвижен под стъклената козирка на вратата, върху която все още трополяха дъждовни капки, оглеждайки недоверчиво улицата, търсейки какъвто и да е тревожен признак в светлината на уличните лампи, които осветяваха „Ароменад“ и фасадите на близките хотели. Накрая, успокоен, сложи багажа в пежото, включи мотора и се отдалечи в нощта, а фаровете осветяваха боядисаните в бяло стъбла на боровете край пътя към Антиб и Ла Гаруп.

— Защо дойде тук?

— Не знам. Или пък знам. Имах нужда да си почина за малко. Да помисля.

Всъщност това беше идеята. Имаше да мисли за много неща. Например, дали Мостаса е жив или не. Дали действаше сам или имаше още хора, които да търсят Макс в този момент. Същото важеше и за италианците. Непосредствени и бъдещи последствия, и то всички такива, от които дори и при най-добро желание не можеше да се роди една приятна перспектива. Към това трябваше да прибави естественото любопитство на властите, когато някой открие труповете — два със сигурност, а може би и три — в къщата на улица „Дьо ла Дроат“: общо две секретни служби и френската полиция щяха да си зададат въпроса кой се е забъркал в това. И като черешка на тортата, като че ли това не бе достатъчно, непредвидимата реакция на Томас Фериол, когато разбереше, че писмата на граф Чано се бяха изпарили.

— Защо аз? — попита Меча. — Защо дойде у нас?

— Не познавам в Ница никой друг, на когото мога да се доверя.

— Жандармите търсят ли те?

— Не, или поне все още не. Но не полицията ме притеснява тази нощ.

Наблюдаваше го внимателно. Подозрително.

— Какво искат да ти направят? И защо?

— Въпросът не е какво искат да ми направят, а какво съм направил аз и какво могат да си помислят, че съм направил… Имам нужда да си почина няколко часа. Да дойда на себе си. След това ще си ида. Не искам да те забърквам.

Тя посочи хладнокръвно раната, петната кръв и йодова тинктура върху кърпата, която беше сложила под тялото на Макс, преди да го накара да легне на канапето.

— Пристигаш вкъщи на разсъмване с удар от кама в бедрото, плашиш прислужницата ми… И това според теб не е забъркване?

— Казах ти, че ще си тръгна веднага щом успея да се организирам и реша накъде.

— Не си се променил, нали? Аз съм глупачка. Разбрах го още щом те видях в къщата на Сузи Фериол: съшият Макс от Буенос Айрес… Каква перлена огърлица си откраднал този път?

Той сложи ръка върху ръката на жената. Изражението му, едновременно искрено и безпомощно, беше едно от най-ефикасните в обичайния му репертоар. Беше го упражнявал с години. Успешно. С него би убедил гладно куче да му отстъпи кокала си.

— Понякога човек плаща за неща, които не е направил — каза той, издържайки на погледа й.

— Проклет да си — тя отдръпна ръката си от неговата в изблик на ярост. — Сигурна съм, че не плащаш дори половината. За почти всичко, което си направил.

— Един ден ще ти разкажа. Заклевам се.

— Няма да има повече дни, ако мога да ги избегна.

Хвана я нежно за китката.

— Меча…

— Млъкни — тя отново се отдръпна. — Остави ме да приключа с това и да те изхвърля на улицата.

Сложи марля с пластир на раната и докато го правеше, пръстите й докоснаха бедрото на мъжа. Той почувства горещия й допир и въпреки раната тялото му реагира при близостта на тази плът, която миришеше на скорошен сън и все още топло легло. Неподвижна, седнала на ръба на канапето, непроницаема и спокойна, като че ли изучаваше обективно някакъв чужд за двамата факт, Меча вдигна очи към него.

— Копеле — промърмори тя.

След това отвори пеньоара, вдигна копринената си нощница и възседна Макс.

 

 

— Господин Коста?

Един непознат стои на прага на стаята в хотел „Витория“. Друг в коридора. Старите, инстинктивни аларми се задействат бързо, преди разумът да е установил конкретната заплаха. С фатализма на човек, който и преди се е озовавал в подобни ситуации, Макс кимва утвърдително, без да проговаря. Не му убягва начинът, по който човекът, застанал на прага, придвижва като че ли случайно крака си, за да не позволи на вратата да се затвори. Но той няма намерение да я затваря. Знае, че би било безполезно.

— Сам ли сте?

Подчертано чуждестранен акцент. Не е полицай. Или поне — Макс трескаво претегля плюсовете и минусите — не и италиански полицай. Мъжът вече не е на прага, а вътре в стаята. Влиза и се оглежда непринудено, докато онзи в коридора си остава на мястото. Този, който влиза, е висок, с кестенява, дълга и права коса. Ръцете му са големи, с изгризани и мръсни нокти. На малкия пръст на лявата ръка има масивен златен пръстен.

— Какво искате? — пита най-накрая Макс.

— Да ни придружите.

Акцентът е славянски. Руски, без съмнение. Какъв друг, ако не такъв. Макс отстъпва към телефона, който е на нощната масичка до леглото. Другият го гледа с безразличие.

— Не е във ваш интерес да вдигате скандал, господине.

— Излезте от тук.

Макс посочва вратата, която е все така отворена, а другият мъж е в коридора: нисък ръст, обезпокоително широки рамене на борец под черно, прекалено тясно кожено сако. Държи ръцете си леко встрани от тялото, нащрек за каквото и да било непредвидено обстоятелство. Този с правата коса вдига ръката с пръстена, като че ли държи в нея неоспорим аргумент.

— Ако предпочитате италиански полицаи, няма проблем. Вие сте свободен да избирате кое ви е по-изгодно. Ние искаме само да поговорим.

— За какво?

— Много добре знаете за какво.

Макс размишлява пет секунди, опитвайки се да не се поддава на паниката. Пулсът му е ускорен, а коленете му треперят. Би се стоварил на леглото, ако това нямаше да се интерпретира като отстъпление или опит за такова. Като недвусмислено признание. За момент проклина безмълвно себе си. Непростимо беше, че бе останал там така непрозорливо, като мишка, наслаждаваща се на сиренето, докато капанът щраква. Не е предполагал, че ще го идентифицират толкова бързо. Че ще го идентифицират и ще го открият.

— Каквото и да е станало, можем да говорим тук — казва накрая.

— Не. Има едни господа, които желаят да се видят с вас на друго място.

— Къде е това място?

— Наблизо. Пет минути с кола.

Мъжът с правата коса го казва, почуквайки с пръст по циферблата на ръчния си часовник, сякаш това е доказателство за точност и доверие. След това отправя поглед към мъжа в коридора, който влиза в стаята, затваря спокойно вратата и започва да претърсва всичко.

— Няма да ходя никъде — протестира Макс, имитирайки непреклонност, която няма нищо общо с действителните му чувства. — Нямате право.

Спокоен, като че ли за миг е изгубил интерес към обитателя на стаята, онзи с правата коса оставя другаря си да действа. Той отваря чекмеджетата на скрина и гледа в гардероба с методично усърдие. След това наднича под матрака и рамката. Накрая прави жест на отрицание и произнася четири думи на руски, от които Макс разбира само ничево: нищо.

— Това сега е без значение — онзи с правата коса се връща към прекъснатия разговор. — Дали имаме или нямаме право… Вече ви обясних, че можете да избирате. Да разговаряте с господата, за които ви казах, или да разговаряте с полицията.

— Нямам какво да крия от полицията.

Натрапниците сега го гледат студено, притихнали и неподвижни. Тази неподвижност плаши Макс повече от мълчанието. След малко този с правата коса се почесва замислено по носа.

— Ще направим следното, господин Коста — казва той накрая. — Аз ще ви хвана под едната ръка, а моят приятел под другата и така ще слезем до фоайето и до автомобила ни, който е отвън. Може би ще откажете да ни придружите, а може би не… Ако се съпротивлявате, ще има скандал и управата на хотела ще се обади на полицията в Соренто. Тогава вие ще поемете своята отговорност, а ние — нашата. Но ако дойдете доброволно, всичко ще мине дискретно и без насилие… Какво решавате?

Макс се опитва да печели време. Мисли. Степенува решения, възможни и невъзможни бягства.

— Кои сте вие? Кой ви праща?

Другият прави нетърпелив жест.

— Пращат ни едни любители на шаха. Миролюбиви хора, които искат да обсъдят с вас няколко съмнителни хода.

— Нямам понятие за какво говорите. Шахът не ме интересува.

— Наистина ли? Не бих казал. Много неприятности сте си навлекли заради него на вашата възраст.

Докато говори, мъжът с правата коса взема сакото на Макс, което е на един стол, и му го подава с нетърпелив, почти рязък жест. Очевидно и последните му резерви на учтивост са изчерпани.

 

 

Куфарът беше отворен върху кревата, готов за затваряне: обувки във фланелени калъфи, бельо, сгънати ризи и три костюма. Пътна чанта от хубава кожа, в комплект с куфара. Макс щеше да напусне всеки момент къщата на Меча Инсунса в Антиб и да се отправи към гарата на Ница, имаше резервация за „Синия експрес“. Трите писма на граф Чано бяха скрити в куфара, чиято подплата беше разлепил и залепил отново много внимателно. Не беше решил какво ще прави с тях, въпреки че пареха, докато бяха у него. Нуждаеше се от време, за да обмисли тяхната съдба. Да осъзнае обхвата на случилото се предишната нощ в къщата на Сузана Фериол и в къщата на улица „Дьо ла Дроат“. И да пресметне последствията.

Току-що беше завързал вратовръзката си с възел „Уиндзор“ под безупречно бялата яка; по риза и тиранти, с все още незакопчана жилетка, той се погледна за миг в огледалото на спалнята: коса, лъснала от брилянтина, сресана на път по средата, току-що избръснатата му брадичка ухаеше на лосион „Флойд“. За щастие, едва се виждаха последиците от борбата с Фито Мостаса: отокът на устната беше спаднал и удареното око имаше по-добър вид. Малко грим — Макс беше използвал пудрата на Меча — прикриваше виолетовото, което все още тъмнееше под клепача.

Когато се обърна и закопча жилетката, без най-долното копче, тя стоеше на вратата, облечена като за излизане, с чаша кафе в ръце. Не я беше чул да идва и нямаше представа откога го наблюдаваше.

— В колко часа тръгва влакът? — попита Меча.

— В седем и половина.

— Решил ли си да тръгваш?

— Разбира се.

Тя отпи глътка от кафето и загледа мълчаливо чашата.

— Все още не зная какво се случи снощи… Защо дойде тук.

Макс вдигна ръце с дланите нагоре. Нищо не крия, казваше жестът.

— Вече ти разказах.

— Не си ми разказал нищо, освен че си имал сериозен проблем и не можеш да останеш в „Негреско“.

Той се съгласи. Отпреди малко се подготвяше за този разговор. Знаеше, че тя няма да го остави да си тръгне без въпроси, вярно бе и това, че заслужаваше някои отговори. Споменът за плътта и устата й, за голото й тяло, преплетено с неговото, го развълнува отново, смути го за момент. Меча Инсунса беше толкова красива, че да се отдалечиш от нея изискваше почти физическо усилие. За миг се запита докъде стигат границите на думите „любов“ и „желание“ сред цялата тази несигурност, подозренията и внезапния страх, при липсата на дори най-малка увереност и в бъдещето, и в настоящето. Това мрачно бягство, чиято крайна цел и последици не знаеше, поставяше всичко останало на заден план. Трябваше първо да намери сигурно място, а по-късно и да размисли за отпечатъка на тази жена върху неговото тяло и мислите му. Разбира се, можеше да става въпрос и за любов. Макс никога не беше обичал преди и не можеше да знае. Може би тази непоносима болка от раздялата, усещането за пустота пред неизбежността на заминаването, отчайващата тъга, която почти заличаваше инстинкта да се спаси и оцелее, беше любов. Може би тя също го обичаше, помисли си той изведнъж. По свой начин. Може би, помисли също, никога повече нямаше да се видят.

— Истина е — отговори накрая. — Сериозен проблем… По-скоро тежък. Завършил с едно доста мръсно сбиване. Затова би трябвало да изчезна за известно време.

Тя го гледаше, почти без да мигне.

— А аз?

— Ще останеш тук, предполагам — Макс направи двусмислен жест, който включваше и стаята, и града Ница. — Знам къде да те намеря, когато всичко се успокои.

Все още неподвижни, позлатените ириси на жената излъчваха смъртна сериозност.

— Това ли е всичко?

— Чуй — Макс си сложи сакото. — Не искам това да прозвучи драматично, но може би рискувам живота си. Или дори без може би. Без съмнение животът ми е изложен на опасност.

— Търсят ли те? Кой?

— Дълго е за обяснение.

— Имам време. Мога да слушам толкова дълго, колкото пожелаеш да ми разказваш.

Под предлог, че иска да провери дали багажът е наред, Макс избягна погледа й. Затвори куфара и намести коланите.

— Тогава си щастливка. Аз нямам. Нито време, нито настроение. Все още съм объркан. Има неща, които не очаквах… Проблеми, които не знам как да разреша.

Някъде из къщата отекна далечен звън на телефон. Звънна четири пъти и прекъсна изведнъж, без Меча да му обърне внимание.

— Полицията търси ли те?

— Не, доколкото знам — Макс се овладя и отговори с премерено безразличие. — В противен случай не бих рискувал с влака. Но нещата може да се променят и не искам да бъда тук, когато това се случи.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Какво ще стане с мен?

Появи се прислужничката. Търсели госпожата по телефона. Меча му подаде чашата кафе и двете се отдалечиха по коридора. Макс остави куфара на пода, затвори пътната чанта и я сложи до него. След това отиде до тоалетката, за да вземе предметите, които бяха там: ръчния часовник, писалката, портфейла, запалката и табакерата. Тъкмо слагаше на китката на лявата си ръка своя „Патек Филип“, когато Меча се върна. Вдигна поглед, видя я облегната на рамката на вратата, точно както беше стояла преди да тръгне, и веднага разбра, че нещо не е наред. Че има новини и че те не са никак добри.

— Беше Ернесто Келер, моят приятел от чилийското консулство — потвърди тя опасенията му със студено спокойствие. — Каза, че снощи е имало обир в къщата на Сузи Фериол.

Макс остана неподвижен, пръстите му все още бяха заети със закопчалката на каишката на часовника.

— Гледай ти… — успя да отговори. — И как е тя?

— Добре е — от гласа на Меча в момента сякаш се откъртваха ледени висулки. — Не била в къщата, когато се е случило, а на вечеря в Симие.

Макс отмести поглед, протегна ръка и взе писалката „Паркер“ с цялото спокойствие, което успя да събере. Поне привидно.

— Откраднати ли са ценни вещи?

— Това би трябвало да ми кажеш ти.

— Аз? — провери дали капачката е добре затворена и постави писалката във вътрешния джоб на сакото. — Защо аз би трябвало да знам?

Отново я гледаше в очите, посъвзел се вече, спокоен. Все така подпряна на рамката на вратата, Меча скръсти ръце.

— Спести ми репертоара си от увъртания, двусмислици и лъжи — настоя тя. — Не съм в настроение да слушам глупости.

— Уверявам те, че нито за момент…

— Проклет да си. Разбрах го още щом те видях в къщата на Сузи онзи ден. Знаех, че замисляш нещо, но не подозирах точно какво.

Макс се приближи. За пръв път, откакто я познаваше, виждаше лицето й сковано от бяс. Силно ожесточение сгърчваше линиите на лицето й и ги помрачаваше.

— Тя ми е приятелка… Какво открадна от нея?

— Грешиш.

Жената стоеше неподвижно, почти заплашително пред него, очите й святкаха враждебно. Макс положи усилие на волята, за да не направи крачка назад.

— Искаш да кажеш, че греша също както в Буенос Айрес, така ли? — попита тя.

— Не става въпрос за това.

— Кажи ми за какво става въпрос тогава. И каква връзка има между кражбата и твоето състояние снощи. С твоята рана и ударите… Ернесто каза, че когато Сузи пристигнала вкъщи, крадците си били отишли.

Той не отговори. Опитваше се да прикрие смущението си, преструвайки се, че проверява съдържанието на портфейла.

— Какво се случи след това, Макс? Ако там не е имало сбиване, къде имаше? И с кого?

Той продължаваше да мълчи. Вече нямаше оправдание да не я гледа в очите, тъй като Меча беше взела табакерата и запалката на Макс и палеше цигара. След това хвърли рязко двата предмета на масата. Запалката се подхлъзна и падна на пода.

— Ще те издам на полицията.

Издиша облак дим право срещу него, много близо, сякаш го плюеше с дима.

— И не ме гледай така, защото не ме е страх… Нито от теб, нито от съучастниците ти.

Макс се наведе да вдигне запалката. Забеляза, че ударът беше откачил капачката.

— Нямам съучастници — сложи запалката в един от джобовете на жилетката, а табакерата в друг, на сакото. — И не става въпрос за кражба. Забърках се в нещо, което не съм търсил.

— Цял живот търсиш, Макс.

— Не е това. Уверявам те, този път не.

Меча продължаваше да стои много близо, взирайки се сурово в него. И Макс разбра, че не може да избегне онова, което тя искаше от него. От една страна тя имаше право да научи нещо за случилото се. От друга, да я изостави в Ница, в това състояние на раздразнение и съмнение, означаваше да добави ненужни рискове към вече несигурното си положение. Нужни му бяха няколко дни мълчание. Отсрочка. Поне няколко часа. И може би, каза си той, щеше да успее да я манипулира. В края на краищата, също като всички други жени по света, и тя не искаше нищо повече, освен да бъде убедена.

— Това е сложен въпрос — отстъпи той, преувеличавайки усилието, което му струваше признанието. — Използваха ме. Нямах избор.

Направи необходимата, пресметната до секунда пауза. Меча чакаше и слушаше внимателно, като че ли нейният живот, а не този на Макс бе изложен на опасност. И сега, след като се поколеба още миг дали да продължи с останалото, той реши да бъде честен. Каза си, че може да е грешка да стига толкова далеч. Но нямаше време да обмисля повече. Трудно му беше да си представи друг изход.

— Има двама мъртъвци… А може би трима.

Меча не изглеждаше никак притеснена. Само разтвори малко устните си около димящата цигара, като че ли не й достигаше въздух.

— Това свързано ли е по някакъв начин със Сузи?

— Отчасти. Всъщност да. Изцяло.

— Полицията знае ли?

— Мисля, че още не. Или може би сега вече знае. Няма как да разбера.

Пръстите на Меча трепереха леко, когато извади много бавно цигарата от устата си.

— Ти ли ги уби?

— Не — гледаше я в очите, без да мига, залагайки всичко на това. — Нито един от тях.

 

 

Мястото е неприветливо: стара къща с градина, обрасла с храсталаци и бурени. Намира се извън Соренто, между Анунциата и Марчано, притисната между два хълма, които скриват изгледа към морето. Дойдоха дотук с един „Фиат 1300“ по стръмния, осеян с дупки път, мъжът с правата коса беше на волана, а онзи с черното сако — седнал отзад с Макс. Сега се намират в една стая в плачевно състояние, старата боя по стените се бели сред ронещ се гипс и петна от влага. Единствените мебели са два стола и Макс е седнал на единия, между двамата придружители, които стоят прави. Има и четвърти мъж, седнал на другия стол, срещу този на Макс: бледа кожа, гъсти рижи мустаци и будещи тревога очи с цвят на стомана, заобиколени със сенки от умора. От ръкавите на демодираното му сако се подават бели, дълги и тесни ръце, които приличат на пипала на калмар.

— А сега — заключава този мъж — ми кажете къде е книгата на гросмайстор Соколов.

— Не знам за каква книга говорите — отговаря спокойно Макс. — Ако се съгласих да дойда, то е, за да разсея това глупаво недоразумение.

Другият го наблюдава безизразно. На пода до него, подпряна на един от краката на стола, има смачкана чанта от черна кожа. Накрая, с почти лениво движение, той се навежда да я вземе и я слага на коленете си.

— Глупаво недоразумение… Така ли го определяте?

— Именно.

— Самоуверен сте. Казвам го честно. Въпреки че това не е учудващо за човек като вас.

— Не знаете нищо за мен.

Едно от пипалата на калмара очертава криволичеща линия във въздуха, подобна на въпросителен знак.

— Не знаем нищо? Много грешите, господин Коста. Знаем много. Знаем например, че не сте богатият господин, за който се представяте, а шофьорът на един швейцарски гражданин, живеещ в Соренто. Освен това знаем, че автомобилът на паркинга на хотел „Витория“ не е ваш… И това не е всичко. Знаем, че имате полицейско досие за кражба, измами и други по-дребни престъпления.

— Това е нетърпимо! Вземате ме за някой друг.

Макс решава, че може би сега е моментът да покаже възмущение. Понечва да стане от стола, но веднага усеща на рамото си здравата ръка на мъжа с черното кожено яке. Отбелязва, че в натиска няма враждебност. По-скоро е увещаващ, като че ли му препоръчва търпение. От своя страна мъжът с рижите мустаци отваря чантата и вади оттам един туристически термос.

— В никакъв случай — отговаря той, докато развива чашата на термоса. — Вие сте тъкмо този човек. Моля да не поставяте под съмнение интелигентността ми. От снощи не съм спал, проучвайки тази бъркотия. Това включва вас, вашето досие, вашето присъствие на турнира „Кампанела“ и връзката ви с претендента Келер. Всичко.

— Дори тези неща да отговарят на истината, какво общо имам аз с тази книга, за която питате?

Другият изсипва мляко на тънка струйка в чашата, вади от един блистер розово хапче и го изпива с една глътка. Наистина изглежда уморен. След това поклаща глава, сякаш го съветва да не упорства с отричането.

— Направили сте го. Качили сте се през нощта на покрива и сте я взели.

— Книгата ли?

— Именно.

Макс се усмихва въздържано. Пренебрежително.

— Ей така, изведнъж?

— Не съвсем изведнъж. Вложили сте много труд в това. Възхитително е, трябва да призная. Изключително професионално.

— Чуйте. Не ставайте смешен. На шестдесет и четири години съм.

— Това си помислих и аз, когато тази сутрин намерих досието ви, но изглеждате в добра форма — той поглежда одраскванията по ръцете на Макс. — Въпреки че, виждам — малко сте се наранили.

Руснакът изпива останалото мляко, изтръсква чашата и отново я завива на място.

— Поели сте огромен риск — продължава той, докато прибира термоса. — И не говоря за възможността нашите хора да ви открият в сградата, а да паднете на балкона и така нататък. Продължавате ли да отричате?

— Как мога да се съглася с подобна глупост?

— Чуйте — тонът му е все така увещаващ. — Този разговор няма официален характер. Италианската полиция не е уведомена за кражбата. Имаме си собствени методи на разследване… Всичко може да бъде простено, ако върнете книгата, стига тя още да е у вас. Или да ни кажете на кого сте я предали. Ако ни кажете за кого работите.

Макс се опитва да мисли бързо. Може би връщането на книгата би било начин да разреши проблема. Но и така щеше да даде на руснаците материално доказателство, че онова, което подозират, отговаря на истината. Имайки предвид начина, по който Москва управлява пропагандата, той се пита колко ли време ще е необходимо на руснаците да оповестят своята версия по въпроса, да свържат Макс с Хорхе Келер и да дискредитират претендента. Един скандал щеше да сложи край на кариерата на младежа, проваляйки възможността му да играе за световната титла.

— Това са бележки, водени цял живот от гросмайстор Соколов — продължава човекът с рижите мустаци. — Важни неща зависят от този материал. Бъдещи партии… Разберете, че трябва да си ги върнем, за престижа на световния шампион и доброто име на нашата родина. Това е държавен въпрос. С открадването на книгата вие директно нападате Съветския съюз.

— Но тази книга не е у мен и никога не е била. Никога не съм се качвал на покрив, нито съм влизал в друга стая, освен в моята.

Уморените очи на руснака изучават Макс с интерес и обезпокоителна настоятелност.

— Това последната ви дума ли е засега?

Това „засега“ е още по-заплашително от погледа на металносивите очи, въпреки че е придружено от една почти приятелска усмивка. Макс чувства, че губи съпротивителни сили. Ситуацията започва да излиза извън контрол.

— Не виждам какво друго бих могъл да ви кажа… Освен това нямате право да ме задържате тук. Не сме зад желязната завеса.

Едва изрекъл тези думи, разбира, че е направил грешка. Последната следа от усмивка изчезва от устните на другия.

— Нека ви призная нещо лично, господин Коста… Моите познания по шах са, да кажем, повърхностни. Това, в което наистина съм се специализирал, е да се заемам със заплетени случаи, за да ги превръщам в прости… Моята функция до гросмайстор Соколов е да гарантирам нормалното протичане на партиите му. Да подсигуря обстановката. Досега работата ми в това отношение е била безупречна. Но вие нарушихте това нормално положение. Поставяте ме под съмнение… Разбирате ли? Излагате ме пред световния шампион по шах, пред шефовете ми и уронвате моето професионално самоуважение.

Макс се опитва да прикрие паниката си. Най-сетне успява да отлепи устни и с полагаемата се твърдост да произнесе четири думи:

— Заведете ме в полицията.

— Всичко с времето си. В момента ние сме полицията.

Руснакът поглежда онзи с правата коса и Макс усеща как лявата част на главата му се разтърсва от бруталния, неочакван удар, който го оглушава, сякаш е спукал тъпанчето му. Изведнъж се озовава на земята, столът му е преобърнат, лицето — залепено за плочките на пода. Замаян е, главата му бръмчи, като че ли в нея има рой полудели пчели.

— Така че нека се настаним удобно, господин Коста — чува да му казват, а гласът като че ли идва от много далече. — Докато поговорим още малко.

 

 

Когато Меча Инсунса изключи мотора на автомобила, чистачките спряха да се движат и стъклата се покриха с дъждовни капки, размивайки изгледа към такситата и файтоните, паркирани пред тройната арка на входа на железопътната гара. Въпреки че още не беше се свечерило, уличните лампи на площада бяха запалени. Техните електрически светлини се множаха върху мокрия асфалт, заедно с оловното отражение на сумрака, покриващ Ница.

— Тук ще се сбогуваме — каза Меча.

Гласът й прозвуча сухо. Безразлично. Макс се беше обърнал да погледне неподвижния профил, леко наклонен над волана. Очите й са вперени в гледката навън.

— Дай ми една цигара.

Той потърси табакерата в джоба на шлифера си, запали една „Абдул паша“ и я сложи в устата на Меча. Тя пуши известно време мълчаливо.

— Предполагам, че няма да се видим скоро — каза накрая. Не беше въпрос.

Макс изкриви уста.

— Не знам.

— Какво ще правиш, като пристигнеш в Париж?

— Ще продължа да се движа — той изкриви лице в гримаса — Не е едно и също да си неподвижна или подвижна мишена, така че, колкото повече затруднения създам, толкова по-добре.

— Има ли вероятност да ти причинят нещо лошо?

— Може би… Да. Има такава възможност.

Тя се беше обърнала и го изгледа облегната на волана, в ръката й димеше цигарата. В отраженията на светлините отвън капките вода по стъклото изпъстряха лицето й с петънца.

— Не искам да ти причинят нещо лошо, Макс.

— Намерението ми е да не ги улеснявам.

— Все още не си ми казал какво взе от къщата на Сузи Фериол. По какво се различава станалото от един обикновен обир… Ернесто Келер говореше за пари и документи.

— Не ти трябва да знаеш повече. Защо да се забъркваш?

— Вече съм се забъркала — направи жест, който обхващаше тях, автомобила и гарата. — Както виждаш.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще пострадаш. Документи. Писма.

— Компрометиращи?

Макс избърза да отговори пред пренебрежението скрито във въпроса.

— Не е това, което си мислиш — каза той. — Аз не съм по шантажите.

— А пари? Истина ли е, че си взел пари?

Меча кима бавно, като че ли потвърждава собствените си мисли. А бе имала много време за размисъл, каза си притеснено Макс.

— Документи на Сузи… Какво може да съдържат те, за да те интересуват?

— Принадлежат на брат й.

— Аха. В такъв случай внимавай — сега тонът й беше рязък. — Томас Фериол не е от тези, които ще обърнат другата буза. Заложил е доста, за да позволи на един…

— Господин никой?

Меча дръпна от цигарата, без да обръща внимание на нахалната усмивка на Макс. След това завъртя ръчката на прозореца и изхвърли угарката навън.

— За да допусне някой като теб да му създава ядове.

— Струва ми се, че много хора съм притеснил тези дни. Мнозина ще се редят на опашка за главата ми.

Тя не каза нищо. Макс погледна ръчния си часовник: шест и петдесет. Оставаха четиридесет минути до тръгването на влака, който идваше от Монако, а не беше уместно да чака на перона, изложен на неподходящи погледи. Беше резервирал по телефона единично купе в спален вагон първа класа. Ако всичко се развиеше добре, на сутринта щеше да е в Париж: добре наспал се, обръснат и свеж. Готов отново да застане лице в лице с живота.

— Когато нещата се успокоят, ще се опитам да преговарям — добави. — Да извадя известна полза от това, което попадна в ръцете ми.

— Смешно е… Попаднало, казваш. Като че ли е паднало от небето.

— Аз не съм търсил това, Меча.

— Документите у теб ли са?

Той се подвоуми за момент. Защо да я забърква повече.

— Няма значение — отговори. — Няма да имаш полза, ако узнаеш.

— Мислил ли си да ги върнеш на Фериол? Да се споразумееш?

— Разбира се, че съм си мислил. Но приближаването към него е рисковано. Освен това има и други възможни клиенти.

— Клиенти?

— Има двама… По-скоро имаше… Двама италианци. Сега са мъртви… Абсурдно е, но понякога имам впечатление, че им дължа нещо.

— Ако са мъртви, не им дължиш нищо.

— Не, разбира се… На тях не. Въпреки това…

Присви очи при спомена. Горките. Ромоленето на дъжда и водните капки, които се стичаха на струйки по външната страна на стъклата, засилваха меланхолията му. Отново си погледна часовника.

— А ние, Макс? Дължиш ли нещо на мен?

— Ще те видя отново, когато всичко се успокои.

— Може би вече няма да съм тук. Може да направят размяна с мъжа ми. Освен това все повече се говори за нова война в Европа… Всичко може скоро да се промени. Да изчезне.

— Трябва вече да тръгвам — каза той.

— Не знам къде ще съм, когато, както ти казваш, всичко се успокои. Или се обърка още повече.

Макс беше сложил едната си ръка на дръжката на вратата. Изведнъж спря, като че ли излизането му от автомобила означаваше да навлезе в безвъздушно пространство. Това го накара да потръпне, да се почувства раним. Изложен на самотата и дъжда.

— Не обичам да чета — каза той замислено. — Повече ми харесва киното. Само прелиствам романи, докато пътувам по хотели, от онези, които излизат в подлистниците на списанията… Но има нещо, което винаги си спомням. Един авантюрист казваше: „Аз живея от сабята и коня си“.

Направи усилие да подреди мислите си, търсейки думи, които да изразят точно онова, което искаше да каже. Жената слушаше неподвижна, мълчалива. В паузите се чуваше само шумът на капките по капака на автомобила. Сега те падаха много бавно. Като че ли Господ плачеше.

— С мен положението е подобно. Живея от това, което нося със себе си. От онова, което намирам на пътя.

— Всяко нещо има край — каза тя нежно.

— Не зная какъв ще бъде този край, но зная началото… Като дете имах малко играчки, почти всички направени от боядисана ламарина и кутийки кибрит. Понякога в неделя баща ми ме водеше на сутрешни прожекции на филми в „Либертад“: киното струваше тридесет сентавос, а подаряваха и бонбони, и билети за томбола, която така и не спечелих никога. На екрана, на фона на музиката, изпълнявана от пианиста, виждах колосани бели нагръдници, добре облечени мъже, красиви жени, автомобили, празненства и чаши шампанско… — Отново извади от джоба си елегантната табакера от костенурка, но не я отвори. Само си поигра с нея, докосвайки с пръст инициалите МК, инкрустирани в ъгъла. — Обикновено спирах — продължи той — пред една сладкарница на улица „Калифорния“, за да погледам витрината, отрупана с бисквити, торти и пасти… Или отивах да играя на брега на Риачуело до Ла Бока, да гледам как моряците слизат от корабите: мъже с татуировки по ръцете, идващи от места, които в представите ми бяха вълшебни.

Спря почти рязко, смутено. Току-що си беше дал сметка, че тези спомени можеха да се заредят безкрай. Освен това съзнаваше, че никога по-рано не беше говорил толкова за себе си. На никого. Никога истината, никога истинския спомен.

— Има хора, които мечтаят да се махнат и се осмеляват да го направят. Аз го направих.

Меча продължаваше да мълчи, заслушана, сякаш не се осмеляваше да прекъсне тънката нишка на признанията му. Макс въздъхна дълбоко, почти отчаяно, и прибра табакерата.

— Разбира се, че има край, както ти каза. Но не знам кога е моят.

Откъсна поглед от светлините и мъглявите силуети отвън и обръщайки се към нея, я целуна естествено. Леко. По устата. Меча му позволи, без да се отдръпва от докосването му. Една лека топлина, влажна, която накара Макс да види дъждовния пейзаж в още по-тъмни тонове. След това, когато отдели устни от нейните, двамата продължиха да се гледат в очите, много близо един до друг.

— Няма защо да си тръгваш — промълви тя много тихо. — Има стотици места тук… Близо до мен.

Сега Макс беше този, който се отдръпна малко. Без да престане да я гледа.

— В моя свят — каза той — всичко изглежда прекрасно и просто: аз съм това, което бакшишите, които оставям, говорят за мен. Ако пък някоя самоличност се провали или изхаби, на другия ден вземам нова. Живея от чуждото доверие, без силна омраза, нито пък с големи мечти.

— Аз бих могла да променя това… Не си ли си помислял?

— Виж, преди известно време бях на едно празненство: в къща в околностите на Верона. Хора с много пари. По време на десерта, окуражени от домакините, гостите започнаха да чоплят, смеейки се, гипса от сцените със сребърните лъжички за кафе, за да открият фреските, нарисувани отдолу. Аз гледах какво правят и си мислех колко абсурдно бе всичко. И как никога не бих се чувствал като тях. С техните сребърни лъжички и скритите рисунки под гипса. И смеха им.

Спря за момент, за да свали прозореца и да вдиша влажния въздух отвън. По стените на гарата, залепени между рекламни плакати, имаше политически афиши на „Аксион Франсез“^[2] и Народния фронт. Идеологически лозунги, смесени с реклами за бельо, зъбен еликсир или предстоящата премиера на филма „Abus de confiance“^[3].

— Когато гледам тези ризи — черни, кафяви, червени или сини, и хората, които те убеждават да се присъединиш към това или онова, мисля си, че преди света е бил на богатите, а сега ще бъде на сърдитите… Аз не съм нито едното, нито другото. Не мога да се озлобя, макар че понякога се вбесявам. Кълна ти се, че е така.

Отново погледна жената. Тя продължаваше да го слуша неподвижно. Намръщена.

— Мисля, че в днешния свят единствената възможна свобода е безразличието — заключи Макс. — Затова ще продължа да живея със сабята и коня си.

— Слез от колата.

— Меча…

Тя отмести поглед.

— Ще изпуснеш влака.

— Обичам те. Мисля, че е така. Но любовта няма нищо общо с всичко това.

Меча удари с двете си ръце по волана.

— Тръгвай си най-после. Бъди проклет.

Макс си сложи шапката и слезе от автомобила, закопчавайки шлифера си. Извади от багажника куфара и пътната чанта, и тръгна без да продума или да погледне назад, между пръските от дъжда. Чувстваше някаква силна, объркваща тъга: някаква предварителна носталгия по нещо, по което щеше да жадува по-късно. На входа на сградата предаде багажа на един носач и тръгна след него между хората, в посока към гишето за продажба на билети. След това последва момчето до редящите се структури от стъкло и стомана, покриващи пероните. В този момент, сред струи пара, в гарата бавно влизаше локомотив, влачейки дузина тъмносини вагони с позлатена ивица под прозорците и надпис „Международна компания спални вагони“. По една метална табела от всяка страна указваше маршрута: Монако — Марсилия — Лион — Париж. Макс хвърли поглед наоколо, в търсене на обезпокояващи признаци. Двама жандарми в тъмна униформа разговаряха срещу вратата на чакалнята. Всичко изглеждаше спокойно, реши той, не личеше някой да му обръща специално внимание. Въпреки че това не гарантираше нищо.

— Кой вагон, господине? — попита носачът.

— Втори.

Качи се на влака, подаде билета си на кондуктора заедно с една банкнота от сто франка — безотказен начин за спечелване на благосклонността му за цялото пътуване — и докато служителят докосваше козирката на шапката си, приведен в поклон, даде още двадесет на носача на багажа.

— Благодаря, господине.

— Не, приятелю мой. Аз ви благодаря.

Когато влезе в купето, затвори вратата и отдръпна малко пердето: достатъчно, за да погледне още веднъж перона, жандармите продължаваха да си говорят на същото място и не видя нищо обезпокоително. Хората се сбогуваха и качваха във влака. Няколко монахини махаха с кърпички, една привлекателна жена прегръщаше някакъв мъж пред вратата на вагона. Макс запали цигара и се настани на седалката. Когато влакът се задвижи, вдигна поглед към куфара, поставен в мрежата за багаж. Мислеше си за писмата, скрити в подплатата му. И за начина, по който можеше да остане жив и свободен, докато се отърве от тях. Меча Инсунса вече се беше изтрила от паметта му.

 

 

Болката, установява Макс, достига рано или късно степен на насищане, при която силата й вече няма значение. Една точка, от която нататък е все едно дали ударите са двадесет или четиридесет. От тук нататък боли не от всеки нов удар, а от паузите между единия и другия. Най-трудни за понасяне не са ударите, а моментите, когато палачът прекъсва работата си, за да си отдъхне. Тогава измъчената плът не се мобилизира пред насилието, отпуска се и това наистина изостря болката. Такъв е резултатът на целия предходен процес.

— Книгата, Макс… Къде е книгата?

В този момент от разговора — мъчението предполага по-неформално общуване — мъжът с рижите мустаци и ръце, подобни на пипала на калмар, вече се обръща към него на „ти“. Гласът му стига до Макс деформиран и далечен, главата му е покрита с мокра кърпа, която му пречи да диша, задушава стенанията му и абсорбира част от ударите, които получава, без да оставя външни рани или видни контузии по тялото му, вързано за стола. Останалите удари се нанасят в незащитените гърди и корем, открити от позата, в която го приковават въжетата. Удрят го мъжът с правата коса и другият, с черното кожено сако. Знае, че са те, защото от време на време, когато дръпват кърпата, със замъглените си от сълзи очи той ги вижда до себе си, да търкат кокалчетата на пръстите си, докато другият мъж наблюдава седнал.

— Книгата. Къде е?

Току-що са махнали кърпата от главата му. Макс вдишва жадно въздуха, който стига до смазаните му дробове, въпреки че всяко вдишване му причинява такава болка, сякаш въздухът циркулира през одрано месо. Помътнелите му очи успяват най-сетне да фокусират лицето на мъжа с рижите мустаци.

— Книгата — повтаря онзи. — Кажи ни къде е и ще приключим.

— Не зная… нищо… За никакви книги.

По своя инициатива, без инструкции от никого, като личен принос към процедурата, онзи с черното сако нанася бърз удар в долната част на корема на Макс. Той се гърчи във въжетата, докато новата болка избухва отдолу нагоре, от слабините към гърдите, опитва се да се свие, но не може, защото ръцете, торсът и краката му са завързани за стола. Тялото му внезапно се облива в студена пот, а след няколко секунди, за трети път, откакто започна всичко, той повръща жълта жлъчка, която се стича по брадичката му към ризата. Онзи, който го удари, го наблюдава с неудоволствие и се обръща към мъжа с рижите мустаци в очакване на нови инструкции.

— Книгата, Макс.

Макс, който все още не може да си поеме дъх, завърта отрицателно глава.

— Гледай ти — в гласа на руснака се долавя суха нотка на възхищение. — Старецът си играе на корав мъжага… На неговите години.

Още един удар на същото място. Макс се превива в нов спазъм от болка, като че ли нещо пробива като със свредел вътрешностите му. И накрая, след няколко секунди агония, не успява да се въздържи и надава вик: къс, животински вой, който го успокоява малко. Този път гаденето не завършва с повръщане. Макс остава с отпусната на гърдите глава, вдишвайки болезнено, на пресекулки. Трепери от потта, която като че ли замръзва под влажните дрехи, във всяка пора от тялото му.

— Книгата… Къде е?

Той вдига за малко лице. Сърцето му препуска объркано, понякога с много дълги паузи между един и друг удар, понякога забързано и силно. Убеден е, че ще умре в следващите минути, и се учудва на собственото си безразличие. На скотското си примирение. Никога не си е представял, че ще стане по този начин, казва си той в миг прояснение. Отпуска се, замаян от ударите, като човек, оставил се на потока, който го влачи към нощта. Но явно ще е така. Така поне изглежда. При толкова болка и умора, разкъсващи плътта му, смъртта обещава по-скоро успокоение, отколкото каквото и да било друго. Една почивка накрая. Един дълъг, последен сън.

— Къде е книгата, Макс?

Още един удар, този път в гърдите, последван от избухване на болка, която като че ли смазва гръбначния му стълб. Отново му се повдига, въпреки че вече няма какво да излезе от устата му. Неволно уринира, намокряйки панталона си, щипането от урината изтръгва от устата му мъчително стенание. Страхотна болка в главата му притиска слепоочието и обърканите му мисли не позволяват в ума му да се появят свързани образи. Пред замъгления му поглед минават само някакви бели пустини, заслепяващи проблясъци, обширни повърхности, които се вълнуват тежко като живак. Това може би е празнотата. Или нищото. Понякога, като бързо прелитащи фрагменти, в това нищо връхлитат образи на Меча Инсунса, несвързани отломки от миналото, странни звуци. Звукът, който се повтаря най-често, е от три топки от слонова кост, удрящи се една в друга върху билярдна маса: лек звук, монотонен, почти приятен, който донася на Макс странно спокойствие. Който му вдъхва силата, необходима да вдигне брадичка и да погледне сивите като стомана очи на мъжа, седнал срещу него.

— Скрил съм я… На майка ти… в путката.

При последната дума плюе безсилно към другия. Слюнката, кървава и жалка, не достига целта и пада на земята, почти между коленете му. Онзи с рижавите мустаци объркано гледа плюнката на земята. Мълчи.

— Признавам, старче. Държелив си.

След това прави знак на другите и те отново покриват главата на Макс с мократа кърпа.

 

 

„Синият експрес“ препускаше през нощта, на север, оставяйки назад Ница и нейните опасности. След като допи последните глътки от един четиридесет и осем годишен „Арманяк“ и избърса устата си със салфетката, Макс остави бакшиш на покривката и излезе от вагон–ресторанта. Жената, с която беше споделял масата, си бе тръгнала преди пет минути, отдалечавайки се към вагона на Макс, номер 2. Случайността бе определила да бъдат и двамата в първата смяна за вечеря, след като той я видя да прегръща един мъж на гарата, малко преди влакът да тръгне. Беше французойка, на около четиридесет години, носеше с естествена елегантност костюм, който опитното око на Макс определи като „Маги Руф“, а от професионалния му поглед не можа да убегне и златната халка, която жената носеше заедно с един пръстен със сапфири на лявата си ръка. Не разговаряха, след като той седна срещу нея, като изключим възпитаната размяна на обичайното bon soir. Хранеха се мълчаливо, разменяйки кратка, учтива усмивка, когато погледите им се срещнеха или келнерът отново пълнеше чашите им с вино. Установи, че беше привлекателна, още докато вземаше салфетката от чинията: големи очи, фино изписани с молив вежди и подходящо карминено червило на устните. Когато свърши с filet de boeuf–forestiere^[4], тя отказа десерта и извади пакет „Житан“. Макс се наведе над масата, за да й даде огънче със запалката. Струваше му известно усилие да отвори разместилата се капачка и първите разменени думи по този случай поставиха начало на повърхностен, но приятен разговор: Ница, дъждът, зимният сезон, туризмът с предплатени ваканции, международното изложение в Париж, което всеки момент щеше да приключи. След като разчупиха леда, преминаха към други теми. Оказа се, че мъжът, с когото се бе разделила на перона, е съпругът й. Живееха в Кап Фера почти през цялата година, но тя прекарваше в Париж по една седмица всеки месец по професионални причини: беше моден директор на списанието „Мари Клер“. Пет минути по-късно жената вече се смееше на шегите на Макс и не откъсваше поглед от устата му, докато говореше. „Никога ли не сте мислили за кариера на модел?“, попита тя по-късно. Накрая погледна миниатюрния си ръчен часовник, отбеляза колко късно беше станало, сбогува се с широка усмивка и излезе от вагон–ресторанта. По приятна случайност заемаха купета едно до друго: номер 4 и номер 5. Случайностите на влаковете и на живота.

Макс премина вагона, в който се намираше салонът бар — в този час тук беше оживено като в „Риц“, мина по платформата между вагоните, където монотонното потракване на колелата се чуваше по-силно и спря пред стаичката на шафнера, който преглеждаше списъка на десетте купета, за които отговаряше, светейки си с една лампичка, която огряваше и двата малки позлатени лъва на униформената му чантичка. Кондукторът бе плешив, мустакат и любезен, с белег на главата, който, както разбра Макс по-късно, когато се поинтересува от него, бил причинен при Сома. Поприказваха си малко за белези от войната, а после и за спални вагони „Пулманс“, влакове и международни линии. Макс извади в подходящия момент табакерата си, изчака другият да му поднесе огънче от кибрит с емблема на компанията и когато изпушиха цигарите си и продължиха да си бъбрят доверително, всеки пътник, минал покрай тях, щеше да ги вземе за стари приятели. Пет минути по-късно Макс си погледна часовника. И с тон на човек, който, ако си бяха разменили ролите, би бил готов да направи същото, помоли кондуктора да използва ключа му, за да отвори вратата, която отделяше купета 4 и 5.

— Не мога да направя това — възпротиви се леко служителят. — Правилникът го забранява.

— Знам, приятелю… Но знам и че ще го направите за мен.

Думите му бяха придружени от дискретен, почти безразличен жест, с който той поставя в ръката на другия две банкноти от по сто франка, същите като онази, която беше дал като бакшиш, качвайки се на влака в Ница. Кондукторът се подвоуми, макар да беше ясно, че го правеше по-скоро за да подчертае доколко държи на изискванията на „Международната компания за спални вагони“, отколкото за нещо друго. Най-накрая пъхна парите в един джоб и си сложи фуражката с жест на светски човек.

— Закуска в седем ли, господине? — попита съвсем естествено, докато минаваха по коридора.

— Да. В седем ще бъде подходящо.

Последва едва забележима пауза.

— За един или за двама?

— Единична, ако обичате.

Като чу това, кондукторът, който беше стигнал пред вратата на Макс, му отправи благодарен поглед. Успокояващо бе — можеше да се прочете в него — да работиш с господа, които все още държат на добрите маниери.

— Разбира се, господине.

През онази нощ, както и през следващите, Макс спа малко. Жената се казваше Мари-Шантал Елиар. Беше жизнена, страстна и забавна и той продължи да я посещава през четирите дни на престоя си в Париж. Това му послужи като удобно прикритие, а освен това успя да измъкне от нея десет хиляди франка, които прибави към тридесетте хиляди от сейфа на Томас Фериол. На петия ден, след като разсъждава дълго върху своето собствено близко бъдеще, Макс преведе тук всички пари, които имаше в банка „Барклис“ в Монте Карло, и ги изтегли в брой. След това купи от агенция „Кук“ на улица „Риволи“ билет за влака до Хавър и друг, първа класа, за трансатлантическия кораб „Нормандия“ до Ню Йорк. В момента, в който си плащаше сметката в хотел „Мьорис“, сложи в един плик за документи писмата на граф Чано и ги изпрати по куриер до посолството на Италия. Не приложи визитна картичка, бележка или някакво обяснение. Въпреки това, преди да предаде писмото заедно с бакшиш на прислужника на хотела, спря за момент и се усмихна замислено. След това извади писалката си от джоба и написа от външната страна, с големи букви, като подател, имената на Мауро Барбареско и Доменико Тинянело.

 

 

Макс е загубил представа за времето. Когато пак му махат мократа кърпа от главата, след тъмнината и болката, разпита и непрекъснатите удари, се учудва, че в стаята все още влиза светлина отвън. Главата много го боли. Толкова, че очите му сякаш ще излязат от орбитите си, при всеки неравномерен удар на кръвта в слепоочията и сърцето. Като изключим това, от известно време не го удрят. Сега чува гласове на руски и различава замъглени силуети, докато очите му привикнат към светлината. Когато най-накрая успява да ги фокусира ясно, открива, че в стаята има пети човек: едър, рус, с воднисти сини очи, които го наблюдават любопитно. Струва му се познат, въпреки че в състоянието си не успява да свърже спомените и представите. След малко русият мъж прави жест на недоверие и неодобрение. След това поклаща глава и разменя няколко думи с онзи с рижавите мустаци, който вече не седи на стола си, а е на крак и също гледа Макс. На мустакатия като че ли не му харесва онова, което чува, тъй като отговаря сърдито, с нетърпелив жест. Другият настоява и дискусията става по-шумна. Накрая русият мъж нарежда нещо със строг и сух тон, и излиза от стаята в същия момент, в който Макс разпознава гросмайстор Михаил Соколов.

Онзи с рижите мустаци се приближава към Макс. Изучава го критично, сякаш оценява щетите. Като че ли не му се струват прекалени; вдига рамене и отправя кисело няколко думи към приятелите си. Макс се стяга отново, очаквайки мократа кърпа и още удари. Но нищо подобно не се случва. Вместо това онзи с правата коса донася чаша вода и я приближава с рязък жест към устата на пленника.

— Имаш голям късмет — коментира онзи с рижавите мустаци.

Макс пие жадно, разливайки вода. След това, докато течността се стича по брадичката и гърдите му, поглежда другия, който го наблюдава намръщено.

— Ти си крадец, мошеник и нехранимайко с полицейско досие — казва руснакът, приближавайки лицето си така, че то почти докосва лицето на Макс. — Още днес твоят шеф, доктор Хугентоблер, който е в клиниката си на езерото Гарда, ще бъде осведомен за всичко. Ще узнае, че си се перчил из Соренто с неговите дрехи, пари и „Ролс-Ройс“. И което е по-важно: Съветският съюз няма да забрави какво си направил. Където и да отидеш, ще се опитаме да направим живота ти невъзможен. Докато някой ден някой не почука на вратата ти, за да довърши това, което ние започнахме… Искаме да мислиш за това всяка нощ, когато заспиваш и всяка сутрин, отваряйки очи.

След като каза това, човекът с рижите мустаци прави знак на онзи с черното сако и се чува щракане на отварящ се нож. Все още замаян, като че ли плува в облак мъгла, Макс усеща, че му прерязват въжетата. Болезнено смъдене преминава по изтръпналите му ръце и крака, и го кара да изстене изненадано.

— Сега излез от тук и потърси много дълбока дупка, за да се скриеш, старче… Живей засега, но имай предвид, че от днес си свършен човек. Мъртъв си.