Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (12)

10.
Потракване на слонова кост

Нощта беше тежка за Макс. На сутринта, отърсвайки се от накъсания от чести събуждания сън, си каза, че е прекарвал и по-добри нощи. Продължаваше да мисли за това, докато минаваше по брадичката си с електрическата самобръсначка „Браун“ и гледаше в огледалото на хотелската стая сенките по измореното си лице и следите от скорошните вълнения, заедно с щетите, нанесени от времето и живота. Това премисляне на провалите, безсилието и изненадите напоследък беше грешка, както и новите съмнения, при положение, че всичко беше приключило, или поне той самият мислеше така, че беше прекалено късно да сложиш нов етикет на вече изживяното. През изминалата нощ, докато спеше неспокойно, въртейки се в леглото, постоянно на ръба между сън и будност, много пъти му се струваше, че чува как старата сигурност се срива с грохот, като куп чинии, които падат на земята. Онези плодове на рискования му живот, които допреди няколко часа мислеше, че е спасил от редица крушения, се изразяваха в едно светско безразличие, една благовъзпитана невъзмутимост. Но този спокоен фатализъм, това последно укрепление, състоянието на духа, което до вчера беше единственото му богатство, току-що бе станало на пух и прах. Способността да спи спокойно, непробудно, като изморен ветеран–бегач, беше последната привилегия, на която Макс вярваше, че може да се наслаждава на своята възраст, без животът да му я оспорва — така беше до последния разговор с Меча Инсунса в градината на хотела.

Първият му импулс, старият му инстинкт пред мириса на опасността, го тласка да избяга: да приключи по най-бърз начин тази абсурдна, безсмислена авантюра — отказва да я нарече „романтична“, винаги е мразил тази дума — и да се върне на работа във вила „Ориана“, преди нещата да се усложнят и всичко под краката му да се срине. Да забрави с вид на човек, който умее да губи, това, което е бил преди време, да приеме това, което е сега и да свикне с мисълта за това, което никога няма да бъде. Стига до извода, че има все пак импулси, инстинкти, любопитство, които понякога погубват хората, а друг път правят така, че топчето да падне в правилния сектор на рулетката. Пътища, които въпреки съветите на най-елементарното благоразумие, е невъзможно да избегнеш, когато се отварят пред теб. Когато те изкушават с отговори на въпроси, незададени досега.

Един от онези отговори може да се намира в билярдната зала на хотел „Витория“. Търси го известно време и се учудва, че го намира на това място.

Емил Карапетян го насочи натам, когато Макс го попита дали е виждал Хорхе Келер. Преди малко се бяха срещнали на терасата: арменецът закусваше с Ирина, съвсем както винаги — тя поздрави Макс с учтива усмивка; очевидно младата анализаторка не знаеше, че връзката й с руснаците беше разкрита.

— Билярд? — попита Макс учудено. Това нямаше нищо общо с образа на шахматист, който беше изградил в представите си.

— Това е част от подготовката — поясни Карапетян. — Понякога тича или плува. Друг път се затваря да играе карамбол.

— Никога не бих предположил.

— Ние също — арменецът повдигна силните си рамене с въздържана усмивка. Макс забеляза, че избягваше да гледа продължително Ирина. — Но Хорхе си е такъв.

— Сам ли играе?

— Почти винаги.

Залата за билярд е на първия етаж, след салона за четене: огледало, удвояващо светлината от големия прозорец, отворен към терасата, табло за резултати с рафтове за щеки и маса за френски билярд под тясна, хоризонтална месингова лампа. Хорхе Келер е наведен над масата и изпълнява удар след удар; не се чува нищо друго освен тихото тупване на тапата в единия край на щеката по слоновата кост, много по-тихо от потракването на топките, удрящи се една в друга с почти монотонна равномерност. Макс се е спрял на вратата и наблюдава шахматиста: концентриран, ударът му всеки път е точен, свързвайки автоматично ходовете, като че ли всеки едновременен удар на трите топки от слонова кост подготвяше следващия върху зеленото платно, в поредица, която сякаш можеше да продължи безкрайно.

Макс наблюдава жадно младежа, отбелязва и най-малкия детайл. Внимателно търси да види нещо, което му е убягнало в предишните случаи. В началото някакъв защитен механизъм го кара да търси в съзнанието си далечните, загубили яснота черти на Ернесто Келер, чилийския дипломат, с когото се запозна онази есен през 1937-а на вечерята в къщата на Сузана Фериол — спомняше си го рус, изтънчен и приятен — и се опитва да ги съпостави с външността на този, който според всички официални данни е син на онзи. След това прави опит да свърже спомена с образа на Меча Инсунса, излъчването й отпреди двадесет и девет години, предадено по генетичен път на сина, който в момента стои неподвижен пред дъската, изучавайки позицията на топките, и натрива с креда върха на щеката. Строен, висок, с добра стойка. Разбира се, също като майка си. Но и като Макс навремето. Приличат си на външен вид и по ръст. Вярно е, казва си той с внезапно присвиване в стомаха, че гъстата черна коса, която пада върху челото на младежа, когато се навежда над борда на билярдната маса, съвсем не прилича на косата на Меча Инсунса — Макс я помнеше от „Кап Полонио“ много светлокестенява, почти тъмноруса — както и на мъжа, чието име носи. Ако шахматистът я сресваше назад с брилянтин, както правеше Макс, когато неговата коса беше също толкова черна и гъста, тя щеше да изглежда точно като неговата. Косата, с която Макс се гордееше на същата възраст и по която прекарваше ръка, приглаждайки я, преди да пристъпи бавно под звуците на оркестъра, да удари леко токове и с усмивка на уста да покани на дансинга някоя жена.

Казва си ядосано, че това е невъзможно и отхвърля идеята. Той дори не знае да играе шах. Ядосва се на себе си, че продължава да стои там, спрял се на прага на билярдната зала, наблюдавайки скрито чертите на другия. Такива неща се случват само в киното, театъра и радиопиесите. Ако беше вярно, щеше да усети нещо още първия път, когато видя младежа или говори с него. Щеше да усети нещо да трепва в душата му: някакъв знак, някакво вълнение. Може би усещане за близост или просто спомен. Трудно е да се вярва, че инстинктите не реагират пред реалност от такава величина. Пред подобни предполагаеми доказателства. Гласът на кръвта, така го наричаха в старите мелодрами за милионер и девойка сираче. Но Макс нито за миг не беше чул този глас. Дори и сега не го чуваше, объркан от отчайващата неотменимост на необяснимата грешка, от мъчителното безпокойство, което го тревожеше както никога през живота му. Нищо от това не може да е истина. Без значение дали Меча Инсунса лъжеше или не — а по-вероятно беше да лъже — всичко това не бе нищо друго освен една голяма и опасна глупост.

— Добър ден.

Въпреки всичко завързва разговор с лекота. Това никога не го е затруднявало, при каквито и да е обстоятелства, а билярдът не беше лоша тема. Макс се справя доста добре със спомените от времето, прекарано в Барселона. Когато бе пиколо, залагаше три песети от бакшишите си на „трийсет и едно“ и на шапо^[1] в игралната зала на един бордей в китайския квартал: жени на вратата, сутеньори с игли на вратовръзките или с тиранти, с лъснала от пот кожа, сред цигарен дим, в зеленикавата светлина, която мръсните абажури, оплюти от мухи, хвърляха върху тапетите; с димящи цигари в ръце те насочваха щеките, тракаха топки, чуваше се някоя и друга ругатня или богохулство, които понякога нямаха нищо общо с играта, а по-скоро със звуците отвън — тогава всички в заведението притихваха, заслушани в шума от преточващи крака, обути в еспадрили, в полицейските свирки и изстрелите от пистолети на синдикалисти, в тропота на приклади на пушки, поставяни при нозе.

— Макс, играете ли билярд?

— Малко.

Хорхе Келер има симпатичен профил, подчертан от перчема, който пада върху челото му и завършва излъчването му на небрежна непринуденост. Усмивката, с която посреща новодошлия, е в контраст с отнесения му поглед, който следи неотклонно ударите и последователните комбинации на трите топки от слонова кост.

— Ако искате, вземете една щека.

Макс установява, че Келер е добър играч. Методичен и уверен. Може би има нещо общо с това, че е шахматист: способност за всеобхватен поглед, ориентация в пространството, концентрация и други неща, които отличават такива хора. Истината е, че младежът навързва карамболи с обезпокоителна лекота, все едно можеше да изчисли какви позиции ще заемат топките след много поредни удари.

— Не знаех, че сте добър и в това.

— Предпочитам да ми говорите на ти — отговаря Келер. — В същност не съм. Не е същото като да играеш триспонтов билярд срещу добър противник.

Макс отива до рафта и избира щека.

— Да продължим ли с американски билярд? — пита младежът.

— Както искаш.

Другият се съгласява и продължава да играе. С леки удари прави карамбол след карамбол по дължината на единия борд, като се опитва да оставя топките възможно най-близо една до друга.

— Това е начин да се концентрираш — отбелязва той, без да откъсва очи от масата. — Да размишляваш.

Макс го наблюдава, заинтригуван.

— Колко карамбола виждаш?

— Допада ми въпросът ви — разсмива се Келер. — Много ли се забелязва?

— Не разбирам от шах, но предполагам, че е нещо подобно. Да предвиждаш ходове или карамболи.

— Виждам поне три — младежът показва топките, ъглите и спонтовете. — Там и там… Може би пет.

— Наистина ли прилича на шаха?

— Не че прилича, но имат нещо общо. Преди всяка ситуация съществуват различни възможности. Опитвам се да предвидя следващите движения и да ги улесня. Както в шаха, въпрос на логично мислене.

— Така ли тренираш?

— Преувеличено е да се нарече тренировка… Но се отразява добре. Помага да упражняваш ума си с минимално усилие.

Спира, след като греши при един лесен карамбол. Ясно е, че го прави от възпитание: топките не остават много раздалечени една от друга. Макс удължава щеката и се навежда над масата, удря и слоновата кост прозвънтява леко. Пет пъти средната топка отива до спонта и се връща, описвайки прецизен ъгъл при всеки удар.

— И вие се справяте добре — отбелязва младежът. — Играли ли сте много?

— Малко. Като по-млад.

Макс греши при шестия карамбол. Келер натърква с креда щеката си и се навежда над масата.

— Да минем на триспонтов?

— Добре.

Топките се удрят по-силно една в друга. Младежът прави четири карамбола един след друг, а с последния изпраща топката на Макс в трудна позиция спрямо другите две.

— Запознах се с баща ти преди време на Ривиерата — Макс изучава критично тройната позиция.

— Малко живяхме с него. Майка ми се разведе бързо.

Макс поставя щеката с лек допир, опитвайки се да играе с топката си в обратна посока.

— Когато се запознах с него, ти все още не беше роден.

Другият не отговаря. Мълчи, докато Макс прави втори карамбол и затруднен от третия, поставя топката на Келер в лоша позиция, забита в един ъгъл.

— Ирина — започва Макс.

Келер, който вдига задната част на щеката за pique^[2], прекъсва движението и поглежда Макс, сякаш питайки се какво ли знае.

— Познавам майка ти от много години — оправдава се той.

Келер мести няколко пъти щеката напред-назад, като почти докосва топката, сякаш не се решава да изиграе хода си.

— Знам — отговаря. — От Буенос Айрес, където е била с първия си съпруг.

Удря нерешително и пропуска. Оглежда за момент масата и накрая се обръща намръщен към Макс. Като че ли го кара да се чувства отговорен за грешката му.

— Не знам какво ви е разказвала майка ми за Ирина.

— Много малко… А може би пък достатъчно.

— Имала е своите основания. Но що се отнася до мен, мисля, че това не е ваш проблем. Разговорите ви с майка ми не ме интересуват.

— Не възнамерявах…

— Разбира се. Знам, че не възнамерявахте.

Макс разглежда ръцете на младежа: фини, с дълги пръсти. Нокътят на показалеца му е леко заоблен, като неговия.

— Когато си бил малък, тя…

Келер вдига щеката и го прекъсва.

— Макс, мога ли да бъда искрен с вас? Тук е заложено бъдещето ми. Имам собствени проблеми, лични и професионални. А изведнъж се появявате вие, за когото майка ми не беше говорила никога и към когото по някаква причина, която не ме интересува, тя проявява изненадваща слабост.

Оставя последните думи да увиснат във въздуха и поглежда билярдната маса, сякаш сега си спомня, че е там. Макс взема червената топка, която е наблизо, претегля я разсеяно и я връща на мястото й.

— Нищо друго ли не ти е казала за мен?

— Много малко: стар приятел, от времето на тангото… Такива неща. Не знам дали по онова време сте имали любовна авантюра или не, но я познавам и мога да преценя, когато има специално отношение към някого. Това не се случва често — въпреки че не е негов ред, Келер се навежда върху масата, удря с щеката и топката удря три пъти борда преди да направи чист карамбол. — В деня, когато се срещна с вас, майка ми не мигна цяла нощ. Чувах я да ходи насам-натам… На следващата сутрин стаята й, както никога, миришеше на тютюн, а пепелниците й бяха пълни с угарки.

Леко чукване по слоновата кост. Концентриран, Келер заглажда косата си назад, наглася върха на щеката върху опакото на ръката си, подпряна на масата, и отново удря. „Никога не се изнервя — каза Меча последния път, когато говореха за него. — Няма отрицателни чувства и не познава тъгата. Просто играе шах. И това е от теб, Макс, не от мен.“

— Разбирате защо не ви вярвам — отбелязва младежът. — И без това имам повече тревоги, отколкото мога да контролирам.

— Виж, никога не съм имал намерението да… Просто съм отседнал тук. Става въпрос за необичайно съвпадение.

Келер изглежда не слушаше. Оглеждаше топката си, която беше застанала в трудна позиция.

— Не искам да съм нелюбезен… Вие сте учтив, харесвате се на всички. И както казах, въпреки че е странно, майка ми много държи на вас. Но има нещо съмнително. Което не ми харесва.

Този път ударът с щеката е яростен и стряска Макс. Топките се разпръскват, удряйки се в различни бордове и заемат невъзможни позиции.

— Може би начина, по който се усмихвате — добавя Келер. — Само с устата. Очите ви сякаш гледат в друга посока.

— Ти се усмихваш по подобен начин.

Макс съжалява в мига, когато го казва. За да прикрие раздразнението от неумелата си постъпка, се преструва, че оглежда много внимателно топките.

— Затова го казвам — обективно отговаря Келер. — Имам чувството, че и преди съм виждал тази усмивка.

Млъква за момент, обмисляйки сериозно това, което е казал.

— Или може би — добавя той, — заради начина, по който майка ми ви гледа понякога.

Прикривайки смущението си, Макс се навежда над масата, удря три пъти борда и греши.

— Меланхолия? — Келер слага креда на върха на щеката си. — Споделена тъга? Може би това са правилните думи?

— Може би. Не знам.

— Не ми харесва този поглед на майка ми. Каква тъга може да споделяте?

— И това не знам.

— Бих искал да разбера какво се случва между вас двамата. Въпреки че това не е нито моментът, нито мястото.

— Питай нея.

— Вече го направих… Казва само „Ах, Макс“. Когато реши да прави рокади, от нея може да получиш толкова информация, колкото от замръзнал часовник.

Младежът сякаш изведнъж губи интерес към играта и оставя кредата в края на масата. След това се приближава към рафта на стената и поставя щеката на мястото й.

— Преди говорихме за предвиждането на карамболи или ходове — казва той след известно мълчание. — Правя това по отношение на вас, откакто се появихте: има нещо в играта ви, което буди съмнения. Около мен и без това има достатъчно заплахи… Бих могъл да ви помоля да изчезнете от живота на майка ми, но това би означавало да прекрача границата на допустимото. Не съм такъв човек. Така че бих ви помолил да се махнете от моя.

Макс, който също е оставил щеката си, прави жест на вежлив протест.

— Нито за миг не съм възнамерявал…

— Вярвам ви. Да, така е. Но независимо от това… Моля ви, стойте настрана — Келер посочва билярдната маса, като че ли дуелът му със Соколов ще се разреши именно там. — Поне докато това свърши.

 

 

На изток, зад фара на пристанището на Ница и Мон Борон, имаше разкъсани облаци, които бавно се струпваха над морето. Фито Мостаса, приведен, за да запали лулата си на завет от бриза, издиша няколко кълба дим, отправи поглед към покрития с гъста мъгла хоризонт и намигна на Макс през стъклата на роговите си очила.

— Времето се променя — каза той.

Стояха край статуята на крал Карл-Феликс^[3], близо до желязната ограда, виеща се покрай пътя, откъдето се виждаше пристанището. Мостаса беше поканил Макс на среща в малко кафене, но когато той успя да стигне там, то вече беше затворено, така че изчака на улицата, гледайки акостиралите край кея кораби, високите сгради в дъното и големият рекламен надпис на магазините „Лафайет“. След четвърт час видя Мостаса да идва: дребната му, пъргава фигура се приближаваше, без да бърза, по наклона при Роба Капьо, шапката му беше небрежно килната назад, сакото — разкопчано над ризата с папийонка, ръцете — пъхнати в джобовете на панталона. Когато Мостаса видя затвореното кафене, направи жест на тихо примирение, извади кесийката от джоба си и започна да пълни лулата си. Докато се приближаваше към Макс, се оглеждаше с неясно любопитство, като че ли за да види какво е гледал той, докато е чакал.

— Италианците започват да губят търпение — отбеляза Макс.

— Виждали ли сте ги отново?

Макс беше сигурен, че Мостаса вече знае отговора на този въпрос.

— Вчера си поговорихме за малко.

— Да — отговори другият след малко, между две всмуквания на дим от лулата. — Подочух нещо.

Гледаше замислено акостиралите кораби, вързопите, варелите, струпани по протежение на железопътната линия край вълнолома.

— Решихте ли вече?

— Онова, което направих, беше да им разкажа за вас. За вашето предложение.

— Нормално — около лулата и побелялата брада на Мостаса се забелязваше философска усмивчица. — Застраховате се, както можете. Разбирам.

— Радвам се, че сте толкова толерантен.

— Всички сме хора, приятелю. Със страховете, амбициите и благоразумието си… Как приеха разкритието?

— Не ме уведомиха. Изслушаха ме внимателно, спогледаха се и заговорихме за други неща.

Другият го прие одобрително.

— Добри момчета. Разбира се, професионалисти. Очаквали са го… Приятно е да се работи с такива хора или против тях.

— Радвам се за честната игра — иронизира огорчено Макс. — Може тримата да се съберете и да се разберете или да си размените няколко приятелски юмрука. Между колеги. Доста ще ми улесните живота.

Мостаса се захили.

— Всяко нещо с времето си, скъпи приятелю… Междувременно ми кажете какво избрахте в крайна сметка. Фашизъм или република?

— Все още обмислям.

— Логично. Но времето ви свършва. Кога мислите да влезете в къщата?

— След три дни.

— По специален повод?

— Вечеря навън. Разбрах, че Сузана Фериол ще отсъства няколко часа.

— А персоналът?

— Ще се справя.

Мостаса го гледаше, посмуквайки лулата, сякаш оценяваше верността на всеки отговор. Накрая си свали очилата, извади кърпичката от горния джоб на сакото си и започна да ги чисти много усърдно.

— Господин Коста, ще ви помоля за една услуга… Каквото и да решите, кажете на италианските си приятели, че в крайна сметка сте решили да работите за тях. Дайте им възможно най-много подробности за мен.

— Сериозно ли го казвате?

— Напълно.

Мостаса огледа очилата си и доволен си ги сложи отново.

— Освен това — добави той, — искам да ви помоля наистина да работите за тях. Чиста игра.

Макс беше извадил и отворил табакерата си, но се спря по средата на движението.

— Искате да кажете, да предам документите на италианците?

— Точно така — шпионинът посрещна спокойно изненадания му поглед. — В крайна сметка, те подготвиха операцията и плащат разходите. Струва ми се справедливо, не мислите ли?

— А какво ще стане с вас?

— О, не се притеснявайте. Аз отговарям сам за себе си.

Макс отново прибра табакерата, без да извади цигара. Вече не му се пушеше, дори не му се оставаше в Ница. Питаше се коя е най-лошата страна на капана. В кое място на паяжината ще ме хванат? Или ще ме разкъсат.

— За да ми кажете това ли ме извикахте тук?

Мостаса докосна леко лакътя му, подканвайки го да се приближи повече до железния парапет над пристанището.

— Ето, вижте — тонът му беше почти сърдечен. — Това долу е кеят „Енферне“… Знаете ли кой е бил този Енферне? Моряк от Ница, сражавал се при Трафалгар, командвал фрегатата „Ентрепид“. Отказва да избяга с адмирал Дюманоар и се сражавал докрай… Виждате ли онзи търговски кораб?

Макс отговори, че го вижда — товарен кораб с черен корпус и комин с две сини линии. След това с няколко думи Мостаса резюмира историята на този кораб. Казвал се „Лучано Канфора“ и прекарвал в трюмовете си материали, предназначени за войските на Франко: амониев нитрат, памук, блокчета месинг и мед. Предвиждало се след няколко дни да потегли към Палма де Майорка, а товарът му вероятно бил платен от Томас Фериол. Мостаса добави, че всичко е организирано от група агенти на франкистите, чиято база била в Марсилия, но имали късовълнова радиостанция на една яхта, акостирала в Монте Карло.

— Защо ми разказвате това? — попита Макс.

— Защото между този кораб и вас има нещо общо. Неговите наематели мислят, че ще плава до крайната си точка — Балеарските острови, без да знаят, че всъщност ще стигне до Валенсия, освен ако плановете не се провалят. В момента съм в преговори и се опитвам да убедя капитана и главния машинист, че във всички случаи ще е по-рентабилно за тях да минат на страната на републиката… Както виждате, господин Коста, вие не сте единственият обект на усилията ми.

— Продължавам да не разбирам защо ми го разказвате.

— Защото е истина… И защото съм сигурен, че в някой от вашите пориви на благоразумна искреност, при удобен за вас случай, ще го разкажете на италианските си приятели.

Макс си свали шапката и прекара ръка през косата си. Въпреки облаците, които се събираха над морето и източния бриз, му стана много топло. Внезапно се почувства неудобно.

— Разбира се, че се шегувате.

— В никакъв случай.

— Това няма ли да постави в опасност операцията ви?

Мостаса опря дръжката на лулата в гърдите му.

— Скъпи приятелю, това е част от самата операция. Пазете си здравето и ме оставете да се оправям сам… Само ви моля да останете такъв, какъвто сте бил досега: добро момче, проявяващо лоялност към всеки, който се обърне към него, опитващо се да се измъкне възможно най-успешно от тази бъркотия. Никой не би ви упрекнал в нещо. Сигурен съм, че италианците ще оценят честността ви така, както я оценявам аз.

Макс го наблюдаваше с недоверие.

— Хрумвало ли ви е, че може да поискат да ви убият?

— Разбира се, че ми е хрумвало — другият се засмя през зъби, като че ли ставаше дума за нещо очевидно. — В моята професия това е допълнителен рисков фактор.

След това замълча. Почти замечтано. За миг се загледа в „Лучано Канфора“ и се обърна към Макс. Усмивката му на опитен шпионин, надушващ всяко леговище, съвсем не подхождаше на папийонката.

— Всъщност това, което се случва понякога при подобни заплетени случаи — добави той, докосвайки белега под брадичката си, — е, че умират други. А аз самият, надявам се да не звучи нескромно, мога да бъда не по-малко опасен от който и да било друг… На вас например никога ли не ви е хрумвало, че сте опасен?

— Не особено.

— Жалко — Мостаса го гледаше със събуден наново интерес, сякаш бе забелязал у него нещо, незабелязано преди. — Знаете ли? Откривам нещо в характера ви… Някои черти…

— Може би не ми е нужно да бъда такъв. Справям се достатъчно добре и като миролюбив човек.

— Винаги ли сте бил такъв?

— Достатъчно е да ме видите…

— Наистина ви завиждам. И на мен би ми харесало да бъда такъв — Мостаса си дръпна безуспешно два пъти от лулата, извади я от устата си и се загледа ядосано в мундщука. — Знаете ли какво? — продължи той, опипвайки джобовете си. — Веднъж си говорих цяла нощ с един изтънчен господин във вагон от първа класа. Беше и много симпатичен. Напомняте ми на него… Допаднахме си. В пет сутринта погледнах часовника си и реших, че вече знам достатъчно. Тогава излязох в коридора да изпуша една лула, а някой, който чакаше отвън, влезе в помещението и гръмна в главата изискания, симпатичен господин.

Беше извадил кутия кибрит и отново палеше лулата, съсредоточен в операцията.

— Сигурно е страхотно, нали? — отбеляза той и размаха кибритената клечка, за да я загаси.

— Не знам какво имате предвид.

Другият го гледаше с интерес, изпускайки гъсти кълба дим.

— Знаете ли нещо за Паскал? — попита той изведнъж.

— Толкова, колкото знам за шпионите — призна Макс. — Или дори по-малко.

— Бил е философ… Писал е, че „Могъществото на мухите печели битки“.

— Не разбирам какво искате да ми кажете?

Усмивката на Мостаса беше едновременно разбираща, иронична и меланхолична.

— Струва ми се, че ви завиждам. Наистина… Сигурно е успокояващо да бъдете третият, безразличният, който наблюдава пейзажа. Да се държите на разстояние от приятелите си фашисти и от мен. Да се стремите да бъдете коректен с всички, без да вземате страна, а след това да спите спокойно. Сам или не, в това не се бъркам… Но спокойно.

Макс се раздвижи, раздразнен. Искаше му се да удари тази студена, абсурдно съучастническа усмивка, която беше на три педи от лицето му. Но осъзна, че въпреки хилавия си вид човекът, който се усмихваше така, не беше от онези, които се оставяха лесно да ги удрят.

— Вижте какво — каза той. — Думите ми може да прозвучат грубо.

— Човече, не се притеснявайте. Давайте.

— Не ми пука за войната, за корабите ви и за писмата на граф Чано.

— Възхищавам се на честността ви — съгласи се Мостаса.

— Не ме интересува, че й се възхищавате. Виждате ли този часовник? Виждате ли този костюм, ушит в Лондон? Виждате ли вратовръзката ми, купена във Франция… Трябваше да положа големи усилия, за да нося всичко това с такава небрежност. Стигнах дотук с кръв и пот… И сега, когато го постигнах, излиза, че много хора по един или друг начин се опитват да ми го начукат.

— Разбирам… Вашата доходоносна Европа, хранеща амбициите ви, вехне като откъсната перуника.

— Тогава дайте ми време, да ви вземат дяволите. Да й се насладя малко.

Мостаса разсъждаваше привидно спокойно над казаното.

— Да — призна той. — Може да имате право.

Макс се наведе над перилата, към пристанището, сякаш искаше да вдиша възможно най-много от морския бриз, за да прочисти белите си дробове. По-нататък от „Ла Резерв“, в далечината се виждаше къщата на Сузана Фериол, на скалистия бряг сред къщите в бяло и охра, изпъстрили зеления склон на хълма Борон.

— Вие ме забъркахте в нещо, което не ми харесва — добави той след малко. — Искам то да свърши веднъж завинаги. Всички вие да се разкарате.

Мостаса зацъка състрадателно с език.

— Значи имам лоши новини за вас — отвърна той. — Невъзможно е да се разкараме. Ние сме бъдещето, също като машините, самолетите, червените знамена, черните, сините или кафявите ризи… Присъединявате се прекалено късно към празненството на осъдените на смърт — той посочи с лулата си облаците, които продължаваха да се трупат над морето. — Там, много наблизо, се задава буря. Тя ще отнесе всичко, а когато свърши, нищо няма да е както преди. Тогава едва ли ще са ви нужни тези вратовръзки, купени в Париж.

 

 

— Не знам дали Хорхе е мой син — казва Макс. — Всъщност няма как да го знам.

— Разбира се — отговаря Меча Инсунса. — Имаш само думата ми.

Седнали са на маса в едно открито заведение на „Ла Пиацета“, централния площад на Капри, до стъпалата на църквата и часовниковата кула, която се извисява над пристанището. Дойдоха по обяд с корабчето, което идва дотук от Соренто за половин час. Беше идея на Меча. „Хорхе си почива, казала бе тя, а аз не съм ходила от години на острова“, и покани Макс да я придружи.

— По онова време ти… — започна той.

— Искаш да кажеш, че съм имала и други мъже?

Макс не отговаря веднага. Заглежда се в хората, които седят наоколо или се разхождат бавно под лъчите на залязващото слънце. От съседните маси се чуват откъслечни разговори на английски, италиански и немски.

— Включително и другия Келер — отбелязва той, сякаш като заключение на дълго и сложно разсъждение. — Официалният баща.

Меча се усмихва презрително. Играе си с краищата на коприненото шалче, завързано на врата й, над сивия пуловер и черните панталони, които удължават още дългите й крака, по-слаби отпреди двадесет и девет години. Носи черни мокасини „Пилгрим“ без катарама, а на облегалката на стола й виси чанта от плат и кожа.

— Слушай, Макс. Не желая да признаваш бащинство на този етап от моя и твоя живот.

— Не възнамерявам…

Тя вдига ръка и го прекъсва.

— Мога да си представя какво възнамеряваш и какво не. Позволих си да отговоря на един твой въпрос… Попита ме защо трябва да го правиш. Защо да се излагаш на опасност, като крадеш книгата на руснаците.

— Вече не ставам за такива изпълнения.

— Вероятно.

Меча протяга разсеяно ръка към чашата с вино, която е на масата до тази на Макс. Той наблюдава отново кожата, повехнала от времето също като неговата. Старческите петънца по опакото на ръката й.

— Беше по-интересен — добави тя замислена, — когато поемаше рискове.

— И много по-млад — отговаря Макс, без да се колебае.

Тя го поглежда иронично.

— Толкова ли си се променил? Или сме се променили… Нищо ли не е останало от онова някогашно изтръпване по връхчетата на пръстите? От ускореното биене на сърцето ти?

Загледа се в елегантния жест на примирение, който той прави вместо отговор: жест, хармониращ със синия му пуловер, метнат с премерена небрежност върху раменете на памучната му блуза с якичка, със сивите ленени панталони и прошарената коса, сресана назад и с безупречен път.

— Питам се как си го постигнал — добавя жената. — Какъв късмет си извадил, че си променил така живота си… И как се казва тя. Или те. Тези, които са поели разходите.

— Не е имало никаква тя — Макс навежда леко глава от неудобство. — Късмет, нищо повече. Ти го каза.

— Уреден живот.

— Това е.

— За какъвто си мечтаеше.

— Не точно. Но не се оплаквам.

Меча поглежда към стълбите, които водят от „Ла Пиацета“ към вила „Нерио“, като че ли търси познато лице сред хората, които се движат там.

— Той е твой син, Макс.

Тишина. Жената допива замислено виното си на малки глътки.

— Нямам намерение да ти представям сметката — казва тя след малко. — Не носиш отговорност нито за неговия живот, нито за моя… Ограничавам се с това да ти дам причина да му помогнеш. Нещо основателно.

За да прикрие смущението си, Макс се преструва, че се занимава с гънките на панталона си.

— Нали ще го направиш? — попита Меча.

— Може би ръцете му — признава той накрая. — Косата му също прилича на моята… И може би има нещо в начина, по който се движи.

— Моля те, не мисли повече за това. Приеми го или го отречи, но не ставай патетичен.

— Не съм патетичен.

— Да, такъв си. Патетичен старец, опитващ се да се освободи от закъснял, неочакван товар. При положение, че всъщност няма никакъв товар.

Беше станала, взела чантата си и гледаше часовника на кулата.

— Има корабче в седем и петнадесет. Да направим една последна разходка.

Макс си слага очилата, за да прочете сметката. След това ги прибира в джоба на палтото си, изважда портфейла си и оставя на масата две банкноти по хиляда лири.

— Хорхе никога не е имал нужда от теб — казва Меча. — Имаше мен.

— И твоите пари. Уреден живот.

— Скъпи, това звучи като обвинение. Въпреки че, ако не ме лъже паметта, ти винаги си преследвал парите. Бяха с приоритет пред всичко останало. И сега, когато изглежда ги имаш, съвсем не си склонен да се отказваш от тях.

Вървят към каменния парапет. Лимоновите дръвчета и лозята, които слизат към скалистия морски бряг, почервеняват от светлината, обагрила Неаполския залив. Слънчевият диск започва да потъва в морето и очертава далечния силует на остров Иския.

— Въпреки това, два пъти изпусна възможността… Как можа да постъпиш толкова глупаво с мен. Как можа да бъдеш толкова непохватен и толкова сляп?

— Мисля, че бях прекалено зает. Съсредоточен в оцеляването си.

— Нямаше търпение. Беше неспособен да чакаш.

— Ти се движеше по други пътища — Макс подбира внимателно думите си. — По неудобни за мен места.

— Можеше да го промениш. Беше страхливец… Въпреки че накрая постигна своето, без да си го искал.

Потръпва за миг, като че ли й е студено. Макс забелязва и й предлага пуловера си, но тя отказва. Покрива късата си сива коса с коприненото шалче и го завързва под брадичката. След това се опира на каменния парапет до мъжа.

— Макс, обичал ли си ме някога?

Объркан, той не отговаря. Гледа настойчиво червеникавото море, докато вътрешно се опитва да разграничи думата угризение от думата меланхолия.

— О, колко съм глупава — тя погалва ръката му с мимолетно докосване. — Разбира се, че си ме обичал.

Друга подходяща дума бе отчаяние, каза си той. Някакво влажно, скрито ридание при спомена за това, което е било, а сега не е. За онова хладнокръвие, за онази плът, и двете невъзможни сега.

— Не знаеш какво си изпуснал през всички тези години — продължава Меча. — Да гледаш как расте синът ти. Да гледаш света през неговите очи, докато той ги отваря все по-широко.

— Ако е истина, защо аз?

— Искаш да кажеш, защо е от теб?

Не продължава веднага. Камбаната на църквата започва да бие и ехото от нейния звън продължава да се носи над склоновете. Жената отново поглежда часовника, отдръпва се от парапета и тръгва към спирката на зъбчатата железница, която свързва „Ла Пиацета“ с пристанището.

— Случи се — казва, когато той сяда до нея на седалката във вагона, в който са единствените пътници. — Това е всичко. След това трябваше да реша и реших.

— Да го запазиш.

— Подходяща дума. Да, да си го запазя. Само за себе си.

— А бащата…

— О, да. Бащата. Както казваш ти, беше подходящ. Удобен, поне първоначално. Ернесто беше добър човек. Добър за детето… След това тази нужда отпадна.

Зъбчатата железница слиза с леко разтърсване сред стени от растителност и вечерни гледки към залива. Остатъкът от краткия път преминава в мълчание, нарушено накрая от Макс.

— Тази сутрин говорих със сина ти.

— Колко интересно — тя наистина изглежда изненадана. — Обядвахме заедно, а той не ми каза нищо.

— Помоли ме да се държа настрана.

— Какво очакваше? Интелигентно момче е. Инстинктът му действа не само при шаха. Надушва нещо странно у теб. В присъствието ти тук и така нататък. Всъщност, предполагам, че го надушва чрез мен. Ти си му безразличен. Това, което го кара да застане нащрек, е отношението ми към теб.

Когато стигат до залива, слънцето се е скрило и сградата на пристанището сивее и потъва в сенки. Вървят по протежение на пристана и гледат рибарските лодки, пуснали котва близо до брега.

— Хорхе усеща, че между нас има специална връзка — каза Меча.

— Специална?

— Стара. Сложна.

След като казва това, тя мълчи известно време. Макс благоразумно не нарушава мълчанието.

— По-рано ми зададе въпрос — добавя тя накрая. — Защо мислиш, че се съгласих да родя това дете?

Сега този, който мълчи, е Макс. Върти се на една и друга страна, а накрая се усмихва объркан и се предава. Но тя продължава да чака отговор.

— Всъщност, ти и аз…— започва той неуверено. Отново тишина. Меча го гледа, докато светлината залязва, а светът наоколо сякаш бавно умира.

— От онова първо танго в салона на кораба — заключва Макс, — нашата връзка беше особена.

Тя продължава да го гледа втренчено, вече с такова абсолютно презрение, че той трябва да направи почти физическо усилие, за да не отвърне поглед.

— Това ли е всичко? Особена, казваш? За бога. Влюбих се в теб още когато танцувахме онова танго… И те обичам почти през целия си живот.

 

 

Двадесет и девет години по-рано в залива на Ница също се свечеряваше, докато Макс Коста и Меча Инсунса вървяха по „Алеята на англичаните“. Небето беше потъмняло почти напълно и последните проблясъци през тъмните облаци гаснеха бързо, небето и развълнуваното море, чиито вълни се разбиваха на плажа, се сливаха в един и същ тон. Отделни, големи капки, предвещаващи по-силен дъжд, мокреха земята под унило увисналите, неподвижни листа на палмите.

— Махам се от Ница — каза Макс.

— Кога?

— След три-четири дни. Когато свърша една работа.

— Ще се върнеш ли?

— Не знам.

Тя не каза нищо повече. Стъпваше уверено на токчетата си, въпреки влажната земя, с ръце в джобовете на сив шлифер с пристегнат колан, който подчертаваше красивата й талия. Косата й беше прибрана под черна барета.

— Ти оставаш ли в Антиб? — попита Макс.

— Да. Може би цяла зима. Поне докато продължава това в Испания и докато чакам новини от Армандо.

— Разбра ли нещо повече?

— Нищо.

Макс окачи чадъра на ръката си. След това свали шапка, за да изтръска дъждовните капки, и отново си я сложи.

— Поне все още е жив.

— Беше. Сега вече не знам.

Светлините на „Пале медитеране“ тъкмо бяха грейнали. Като в отговор на общ знак, уличните лампи по протежение на големия завой на алеята светнаха изведнъж, редувайки сенки и светлини върху фасадите на хотели и ресторанти. Край „Рул“, под навеса на надлеза към „Жете-Променад“, където дежуреше униформен портиер, трима младежи във вечерно облекло си търсеха късмета, следейки пристигащите автомобили и жените, които слизаха от тях и се отправяха навътре, където свиреше музика. Беше ясно, че никой от тях нямаше необходимите сто франка за вход. Тримата погледнаха Меча със спокойна алчност, а единият се приближи към Макс, за да му поиска цигара. Миришеше на обикновена тоалетна вода. Беше много млад и доста красив, с много черна коса и тъмни очи с вид на италианец. Беше облечен като другите: двуредно, вталено сако, колосана яка и папийонка. Смокингът изглеждаше като взет под наем, а от обувките имаше какво още да се желае, но младежът се държеше възпитано, самоуверено и дори с известна дързост, граничеща с нахалство, което накара Макс да се усмихне. Той спря, разкопча шлифера „Бърбери“, извади табакерата от черупка на костенурка и му я предложи отворена.

— Вземете още две за приятелите си — предложи.

Другият го погледна с леко недоверие. След това взе три цигари, благодари, хвърли последен поглед на Меча и отиде при другите. Макс продължи да върви. С крайчеца на окото си видя, че жената го наблюдава развеселена.

— Стари спомени — каза тя.

— Разбира се.

Докато се отдалечаваха, мелодията, която се носеше откъм „Жете-Променад“, привърши и оркестърът засвири друга.

— Не мога да повярвам — засмя се Меча, хващайки Макс под ръка. — Това го беше подготвил за мен… Включително и жиголото.

Макс също се засмя, учуден като нея: нотите на „Тангото на старата гвардия“ долитаха откъм балната зала на казиното, плъзгайки се по шума на прибоя върху каменистия плаж.

— Искаш ли да влезем да потанцуваме? — пошегува се той.

— Да не си посмял.

Вървяха много бавно и слушаха.

— Хубаво е — каза тя, когато тангото вече не се чуваше. — По-хубаво от онова нещо на Равел.

Повървяха известно време, без да говорят. Накрая Меча притисна леко ръката на Макс.

— Без твоето посредничество това танго нямаше да съществува.

— Съмнявам се — възпротиви се той. — Сигурен съм, че мъжът ти никога нямаше да може да го композира без теб. Това е твоето танго, не неговото.

— Не говори глупости.

— Танцувах с теб, не го забравяй. В онази кръчма в Буенос Айрес… Помня как той те гледаше. Как всички те гледахме.

Когато преминаха по моста над „Пайон“, нощта вече беше паднала. Вляво от него, зад градината, фенерите осветяваха площад „Масена“. В далечината, между гъстите, тъмни силуети на дърветата мина трамвай, от който се видяха само искрите на пантографа.

— Макс, кажи ми нещо — тя оправяше яката си под шлифера. — Отначало ли беше замислил да вземеш огърлицата или импровизира в движение?

— Импровизирах — излъга той.

— Лъжеш.

Погледна я в очите с израз на съвършена честност.

— В никакъв случай.

Почти нямаше трафик: фиакри, които минаваха с вдигнати покривала и светещи фенери, газейки мокрите листа и понякога автомобилни фарове, които заслепяваха на интервали, с влажна и мъглива светлина. Пресякоха безгрижно асфалта, оставяйки зад себе си „Ла Променад“, за да навлязат в улиците около булевард „Салея“.

— Как се казваше онзи вертеп? — поинтересува се Меча. — Онзи с тангото.

— „Феровиария“. До гара Баракас.

— Дали още е отворен?

— Не знам. Не съм се връщал там.

Едри капки дъжд падаха отново върху шапката на Макс. Все още нямаше смисъл да отваря чадъра. Забързаха се.

— Бих искала пак да слушам музика с теб на някое подобно място… Има ли такива в Ница?

— Искаш да кажеш, мизерни места.

— Глупак, искам да кажа специални. Малко вулгарни.

— Като пансиона в Антиб?

— Например.

— Със или без огледало?

Вместо отговор тя го накара да спре и да се наведе към нея. Тогава го целуна по устните. Беше бърза и силна целувка, изпълнена със спомени и близки обещания. Макс усети как го замайва внезапното желание.

— Разбира се — каза той спокойно. — Навсякъде има такива места.

— Кажи ми едно.

— Тук познавам само „Ловуващи лъвове“. Едно заведение в старата част.

— Харесва ми името — Меча изръкопляска съучастнически. — Да отиваме още сега.

Макс я хвана за ръка и я поведе нататък.

— Мислех, че ще вечеряме. Резервирах маса в „Буто“, до катедралата.

Меча заби лице в рамото му и почти го спря.

— Мразя този ресторант — каза тя. — Собственикът винаги излиза да поздравява.

— И какво лошо има в това?

— Много. Всичко започна да се проваля в деня, в който моделиери, фризьори и готвачи се смесиха с клиентелата.

— И танцьори на танго — допълни Макс със смях.

— Имам по-добра идея — предложи тя. — Да хапнем нещо на бързо в „Ла Камбуз“: стриди и бутилка „Шабли“. След това ще ме заведеш на онова място.

— Както искаш. Но си прибери огърлицата и гривната в джоба, преди да влезеш… Да не предизвикваме съдбата.

Стояха точно до една улична лампа на булевард „Салея“, когато тя вдигна глава. Очите й блестяха така, сякаш бяха от месинг или мед.

— Ще има ли момчета от едно време?

— Опасявам се, че не — усмихна се Макс примирено. — Тези, които ще бъдат там, са днешните момчета.

„Ловуващи лъвове“ не беше лошо име, но обещаваше повече, отколкото всъщност можеше да даде. Имаше евтино шампанско в пълни с лед шампаниери, задимени и прашни сепарета, певица с неопределен пол и дрезгав глас, облечена в черно и имитираща Едит Пиаф, както и различни стриптийз изпълнения след десет вечерта. Обстановката беше кичозна, замислена като нещо между късен апашки стил и жалък сюрреализъм. Масите бяха заети от американски и немски туристи, жадни за емоции, няколко моряка, пристигнали от Вилфранш, трима или четирима субекта с вид на сводници от филм, с косо подрязани бакенбарди и тъмни раирани костюми, които според подозренията на Макс бяха наети от собственика, за да придават атмосфера. Меча, отегчена, не издържа повече от половината на втория стриптийз — едра египтянка с големи, бели, люшкащи се гърди. Така че Макс поиска сметката, плати двеста франка за бутилката, която почти не бяха докоснали и отново излязоха навън.

— И това ли е всичко? — Меча изглеждаше разочарована.

— Да, за Ница. Е, или почти.

— Тогава ме заведи в това „почти“.

В отговор Макс отвори чадъра, сочейки към края на улицата. От стрехите се стичаше дъждовна вода. Бяха на улица „Сен Жозеф“, близо до кръстовището, откъдето шосето се изкачваше към замъка. До единствената улична лампа имаше две жени, криещи се под навеса на близката цветарница. Тръгнаха бавно към тях, хванати подръка, обгърнати от шума на дъжда. Когато ги видя да идват, една от жените се отмести под съседния портал, но другата остана неподвижна. Беше слаба и висока. Носеше жакет с астраганена яка и тъмна, много прилепнала пола до средата на прасеца. Полата силно подчертаваше бедрата й, изпъкваха дългите й крака, които изглеждаха още по-дълги на обувките с дебела подметка и висок ток.

— Красива е — каза Меча.

Макс погледна жената. На светлината на фенера лицето й с тъмното петно на силно начервената уста изглеждаше младо. Миглите й бяха силно гримирани с туш под изтънените вежди, подчертани с молив за очи, които се виждаха под късата периферия на прогизналата от дъжда шапка. По лицето й имаше малки капчици.

— Може и да е — призна той.

— Има хубаво, гъвкаво тяло… Почти елегантно.

Бяха стигнали до нея и жената ги гледаше: бърз, професионален поглед към Макс, заменен с мрачно безразличие, когато тя установи, че двамата със спътничката му вървяха хванати за ръка. След това погледна с любопитство Меча, оценявайки дрехите и вида й. Шлиферът и баретата не говореха много, но Макс забеляза, че веднага погледна обувките и чантата й, сякаш я обвиняваше, че не я е грижа дали ги съсипва в дъжда.

— Питай я колко взема — прошепна Меча.

Докато го казваше, се беше навела към Макс с почти пламенна настоятелност, но без да изпуска от поглед жената. Той гледаше Меча объркан.

— Не е наша работа.

— Попитай я.

Жената чуваше разговора — говореха на испански — и може би беше отгатнала. Очите й гледаха ту към него, ту към нея, явно мислеше, че ги разбира. По подчертаните й с виолетово червило устни се изписа зачатък на усмивка, едновременно презрителна и насърчителна. Чантата и обувките на Меча вече нямаха значение. Вече не маркираха граници или разстояния.

— Колко? — попита Меча, преминавайки на френски.

С професионално спокойствие жената отговори, че това зависи от тях. От времето за услугата и желанията на кавалера. Или тези на госпожата. Премести се настрани, за да се предпази по-добре от водата, отдалечавайки се от светлината, след като погледна през рамо двойката, с ръка на бедрото.

— Да го направите с него, докато аз гледам — каза Меча с голямо хладнокръвие.

— Не си го и помисляй — протестира Макс.

— Млъквай.

Жената каза една цифра. Макс отново съзерцаваше дългите й, слаби крака, подчертани от тясната пола тип молив. За най-голямо свое съжаление, беше възбуден, но причината не беше в проститутката, а в поведението на Меча. За момент си представи стая, наета почасово в околностите, легло с мръсни чаршафи и как влиза в това слабо, гъвкаво тяло, а Меча, гола, го наблюдава внимателно. Как, все още влажен от другата жена, се обръща, за да проникне в нея. Отново да навлезе в онази жестока, генетично перфектна плът, която сега усещаше да тупти жадна до ръката си.

— Вземи я с нас — изведнъж настоя Меча.

— Не — каза Макс.

В „Негреско“, докато дъждът се усилваше и удряше силно по стъклата, двамата се нахвърлиха един върху друг с отчаяна и яростна страст, в нещо подобно на схватка: в ненаситно безмълвие, като изключим ръмженето, ударите и стоновете, изпълнено с разпалена и напрегната плът и хладка слюнка, прекъсвано от вулгарните думи, които Меча внезапно започваше да сипе с безсрамна убедителност в ухото на мъжа. Споменът за високата, слаба жена ги съпътстваше през цялото време, беше толкова силен, сякаш наистина беше там, гледаше или я гледаха, покорна пред телата им, отделящи пот и желание, свързани в упорита ярост.

— Щях да я удрям силно, докато се движиш вътре в нея — шепнеше задъхано Меча, лижейки потта от врата на Макс. — Щях да хапя гърба й, да я измъчвам… Да. За да я карам да вика.

В момент на неистово ожесточение тя удари лицето на Макс така, че му разкървави носа, а докато той се опитваше да спре кръвотечението, опръскало чаршафа с червени капки, тя продължи да го целува яростно, докато не му причини още болка, цапаше с кръв носа и устата си, полудяла като вълчица, която разкъсва с ожесточение плячката си. През това време той, сграбчил решетките на леглото, търсеше опорна точка, за да се овладее на ръба на пропастта, принуден да стиска зъби и да задуши воя на животинска мъка, стара като света, която извираше от вътрешностите му. Да забави колкото може неустоимото желание, невъзможността да се върне назад, желанието да потъне, докато загуби съзнание, без душа, без живот, без настояще, в дълбините на тази жена, която го влачеше към безумието и забравата.

— Пие ми се нещо — каза тя по-късно, запалвайки цигара.

Идеята допадна на Макс. Облякоха дрехите си, които миришеха силно на плът и секс, и слязоха по широкото стълбище към кръглото фоайе и бара, облицован с ламперия, където барманът Адолфо, испанец, тъкмо затваряше. Намръщеното му лице се разведри, когато видя кой идва: от години за Адолфо Макс беше част от онова подбрано братство (подбрано не по формални белези, нито пък по икономическия статус на клиента), чиито членове келнерите, таксиметровите шофьори, салонните управители, цветарите, ваксаджиите, хотелските портиери и всякакъв друг персонал, необходим, за да се случват нещата в големия свят, можеха да разпознават от пръв поглед по навик или по инстинкт. Това благоразположение не беше случайно. Осъзнавайки изгодата на свързаните с него съучастничества в живот като своя, Макс се опитваше да използва тези връзки във всеки удобен случай, с умело съчетание — обичайно за него — на непринудено приятелство, почтено отношение и подходящи бакшиши.

— Три пъти „Уест индиън“, Адолфо. Два за нас и един за теб.

Въпреки че барманът предложи да оправи една от масите (отново беше запалил заради тях бронзовите аплици по стените), те се настаниха на табуретките на бара, под дървената балюстрада на горния етаж и пиха в мълчание, много близо един до друг, гледайки се в очите.

— Миришеш на мен — коментира тя. — На нас.

Беше вярно. Мирисът беше осезаем, много натрапчив. Макс се засмя и се наведе към нея, бялата линия на зъбите разсече внезапно бронзовата му кожа, вече с набола брада. Въпреки че беше напудрила лицето си, преди да слезе, Меча имаше червеникави следи по брадичката, шията и устата си от допира с брадата му.

— Колко си красив, проклетнико.

Докосна носа му, който все още леко кървеше, а след това остави червена следа с пръст върху една от малките, бродирани салфетки, поставени на бара.

— А ти си мечта — каза той.

Отпи глътка от чашата си: питието беше перфектно и студено. Адолфо имаше изключителна ръка за коктейли.

— За теб съм мечтал, когато бях малък — добави той замислено.

Думите му прозвучаха искрено и наистина беше така. Меча го погледна внимателно с полуотворена уста, с учестено от вълнение дишане. Макс беше поставил едната си ръка на талията й, усещаше съвършената извивка на бедрото й под бледолилавия крепон.

— За всичко се плаща — пошегува се тя, прибирайки изцапаната с кръв салфетка.

— Надявам се вече да съм си платил. Ако не е така, сметката ще е унищожителна.

Тя сложи пръсти върху устните му, карайки го да замълчи, и каза:

— Goutons un рей се simulacre de bonheur^[4].

Отново замълчаха. Макс се наслаждаваше на коктейла и на близостта на жената, на физическата близост на кожата и плътта й. На мълчанието, породено от скорошното удоволствие. Не беше привидно щастие, заключи сам за себе си. Наистина се чувстваше щастлив, доволен, че е жив, че нищо не беше попречило на пътя му дотук. На онзи дълъг, опасен, безкраен път. Мисълта да се отдалечи от нея будеше у него мъчително недоволство, граничещо с гняв. Поиска му се да бъде някъде далеч от двамата италианци и онзи Фито Мостаса. Пожела да види всички тях мъртви.

— Гладна съм — каза Меча.

И се обърна към Адолфо с погледа на човек, свикнал да има на свое разположение целия свят с всичко, което той предлага. Извини се на бармана заради тона си. Той каза, че по това време всичко било затворено. Въпреки това, след като помисли за момент, добави, че ако го последват, можело да се направи нещо по въпроса. След това загаси осветлението и със заговорнически поглед ги покани да го последват към задната врата. Заслизаха по зле осветени стълби, които водеха към мазето. Вървяха след него, хванати за ръка, доволни от неочакваното приключение.

Минаха през дълъг коридор и безлюдна кухня и стигнаха до маса, където до купчина лъскави тенджери имаше испански хамон.

— Истински „Серано“ от Алпухара — подчерта с гордост Адолфо, докато махаше кърпата, с която беше покрит наполовина обезкостеният бут.

— Добър ли сте с ножа, господин Макс?

— Много добър… Роден съм в Аржентина, представи си.

— Тогава започнете да режете, ако желаете. Ще ви потърся бутилка бургундско.

Едва влезли в стаята, Макс и Меча отново се съблякоха, нетърпеливо, съвкупявайки се с подновено желание, като че ли го правеха за първи път. През останалата нощ спаха неспокойно, галейки се при всяко събуждане, като всеки откриваше внимателно надигащото се желание на другия. След това, докато първите слънчеви лъчи се прокрадваха през прозореца, потънаха вече в друг, дълбок, изтощителен сън, и спаха спокойно, докато Макс не отвори очи, без да поглежда часовника. Отиде до прозореца. През завесите влизаше пепелява светлина, чуваше се шумът на дъжда, който продължаваше да вали навън. Едно самотно куче тичаше в далечината по каменистия плаж. Зад стъклата, изпръскани с капки, по които водата се стичаше на тънки струи, морето беше като метален лист, тънещ в оловносива мъгла, а мокрите корони на палмите се свеждаха меланхолично над блестящия асфалт на „Променад“. Тогава Макс се обърна, за да види още веднъж спящата гола жена, красивото, проснато по корем тяло сред смачканите чаршафи и видя в онази сиво-синкава светлина, мръсна от есенния дъжд, предзнаменование, че скоро ще я загуби завинаги.

 

 

Както е известно на Макс, съветската делегация не е настанена в самия хотел „Витория“ в Соренто, а в сградата с апартаменти до парка. Според сведенията, получени от рецепциониста Спадаро, всички апартаменти там са заети от руснаците. Михаил Соколов е настанен най-горе: просторен апартамент с балкон, от който над големите столетни борове, зад главните сгради на хотела, които се намират на пътя по скалистия бряг, се вижда панорамата на неаполския залив. Там живее шампионът и подготвя партиите с помощниците си.

Седнал под една обвита с бръшлян пергола, със стар „Dienstglaser der Wehrmacht“^[5], взет назаем от капитан Тедеско, Макс проучва сградата, преструвайки се, че наблюдава птичките. Заключението не е никак успокояващо: да се влезе по нормален начин изглежда невъзможно. Прекара миналия следобед, убеждавайки се в това, и след вечеря го разказа на Меча Инсунса, докато седяха на същото това място в градината. Свитата на руснака обитава долните етажи, обясни Макс, сочейки светещите прозорци. Има само едно стълбище и един асансьор, излизащи в едно общо преддверие. Осведомен съм, че там винаги има някой, който стои и пази. Никой не може да стигне незабелязано до стаята на Соколов.

— Трябва да има някакъв начин — възразява Меча. — Този следобед е поредната партия.

— Опасявам се, че е прекалено рано. Все още не знам как да го направя.

— Вдругиден ще играе пак, ще свършат късно вечерта… Тогава ще имаш време. Винаги си успявал да се справиш с ключалките. Имаш ли… не знам, инструменти? Шперц?

В начина, по който Макс свива рамене, има професионална гордост, изградена през годините.

— Проблемът не е в ключалките. Тази на външната врата е модерна „Yale“, лесна за отваряне. Другата, на апартамента, е още по-лесна: обикновена, стара. — Замълчава, загледан с тревожен поглед към сградата в сянка. Поглед на алпинист, който съзерцава стръмния склон на планината. — Проблемът е да стигна дотам — обобщава той. — Да се кача, без да се усети нито един проклет болшевик.

— Болшевик — тя се изсмива. — Вече никой не говори така.

Припламване. Меча пали цигара. Третата, откакто е в градината.

— Макс, трябва да опиташ. Правил си го и друг път.

Тишина. Носи се лекият тютюнев дим.

— Спомни си Ница — припомня тя. — Къщата на Сузи Фериол.

Забавно е, мисли си той. Или парадоксално — да го използва като аргумент.

— Не беше само Ница — отговаря спокойно. — Но бях на половината на сегашните си години. — Замълчава за момент, пресмятайки невероятните вероятности… В тишината на градината се долавя далечна музика, която идваше от някой бар на площад „Тасо“. — Ако ме хванат… — Отново замълча мрачно. Всъщност почти не беше в състояние да изрече тези думи на висок глас.

— За теб ще е лошо — призна тя. — Без съмнение.

— Не ме интересува много, че ще се проваля — усмихва се неспокойно, сякаш се присмива на себе си. — Но си мислех… Страх ме е да не отида в затвора.

— Колко странно е да те чувам да казваш това.

Наистина изглеждаше изненадана. Той направи безразличен жест.

— И друг път съм бил изплашен, но сега съм на шейсет и четири.

В далечината музиката продължаваше да свири. Бърза, модерна. Прекалено далечна, за да може Макс да разпознае мелодията.

— Това не е като на кино — продължи. — Не съм Кари Грант, от онзи абсурден филм, където играе ролята на крадец по хотели… Истинският живот никога няма щастлив край.

— Глупак. Ти беше много по-привлекателен от Кари Грант.

Хванала го е за едната ръка и я стиска нежно между своите: фини и кокалести. А също така и топли. Макс продължава да слуша внимателно музиката в далечината. Разбира се, че не е танго, заключава той, правейки гримаса.

— Знаеш ли… Ти си тази, която прилича на онова момиче, актрисата. Или може би тя приличаше на теб… Винаги ми е напомняла на теб: слаба, елегантна. Все още приличаш на нея. Да… Или тя прилича на теб.

— Макс, той е твой син. Бъди сигурен поне в това.

— Може и да е — отговаря той. — Само че…

Вдига ръката на жената до лицето си, подканвайки я да го докосне. Да усети следите на времето.

— Може да има друг път — допирът й прилича на милувка. — Може би трябва да го проучиш утре, на дневна светлина. И ще ти хрумне нещо.

— Ако има друг начин… — той почти не я слуша. — Ако аз бях по-млад и подвижен… Опасявам се, че условията са прекалено много.

Меча отдръпва ръката си.

— Макс ще ти дам всичко, каквото имам. Колкото ми поискаш.

Поглежда я отново, изненадан. В тъмнината виждаше профила й, очертан от далечните светлини и огънчето на цигарата.

— Така се казва, разбира се — отбелязва той.

Профилът се раздвижва. Двойно, меднозлатисто проблясване, насочено към Макс. Очите на жената са втренчени в него.

— Да, така се казва — огънчето на цигарата припламва два пъти. — Но ще ти го дам. Бих ти го дала.

— Включително и чаша кафе в къщата ти в Лозана?

— Разбира се.

— Заедно с перлената огърлица?

Отново дълго мълчание.

— Не ставай глупав.

Огънчето пада на земята и угасва. Тя отново хваща ръката му. Далечната музика от площада е спряла.

— Проклет да съм — казва той. — Караш ме да се държа галантно като някой глупак. Караш ме да се чувствам по-млад.

— Опитвам се.

Колебае се малко. Вече само малко. Челюстите го болят от стискане, в опит да сдържа онова, което е на път да признае.

— Меча, нямам пукнат сантим.

Тя изчаква да минат няколко секунди.

— Знам.

Макс остава без дъх. Стъписан и изумен.

— Как така знаеш? — вътрешното избухване най-накрая се случва и се превръща в паника. — Какво знаеш? Какво?

Иска да се освободи от ръката й, да се изправи. Да избяга оттам. Но тя нежно го задържа.

— Че не живееш в Амалфи, а тук, в Соренто, че работиш като шофьор в един дом, „Вила Ориана“, че през последните години нещата не са се развили добре за теб.

За щастие съм седнал, мисли Макс, облегнал се със свободната си ръка на пейката. Щях да падна като талпа на земята. Като някой глупак.

— Проучих те, когато се появи в хотела — заключи Меча.

Объркан е. Опитва се да си изясни мислите и чувствата си: унижение, срам. Покруса. Толкова дни, изпълнени с ненужни преструвки, през които се правеше на глупак. Надуваше се като палячо.

— Знаела си го през цялото време?

— Почти през цялото.

— И защо се включи в играта ми?

— По много причини. Първо от любопитство. Прекрасно беше да разпозная онзи, същия Макс от едно време: елегантен, непочтен и аморален. — Замълчава за момент. Ръката му все още е между нейните. — Освен това ми е приятно с теб — добавя накрая. — Винаги е било така.

Макс освободи ръката си и се изправи.

— Другите знаят ли?

— Не. Само аз.

Има нужда от въздух. Да диша дълбоко, да се разсее от противоречивите емоции. Или може би има нужда от питие. Нещо силно. Да го разтърси, за да дойде на себе си.

Меча остава спокойно на мястото си.

— Ако Хорхе не беше замесен, при други обстоятелства… Е, добре, щеше да е забавно. Да съм с теб. Да разбера какво целиш. Докъде мислиш да стигнеш. — Замълчава за момент. — Какво беше намислил?

— Сега не съм сигурен. Може би да си припомним старите времена.

— В какъв смисъл?

— Може би във всеки.

Тя става бавно. Макс отбелязва, че това й струва известно усилие.

— Старите времена умряха. Мина им модата, също като на нашето танго. Мъртви са, като твоите момчета от едно време или като теб самия… Като нас.

Беше се хванала за ръката му по същия начин, както преди двадесет и девет години, през нощта, когато бяха в „Ловуващи лъвове“, в Ница.

— Това ме ласкае — добавя тя. — Да те виждам как възкръсваш заради мен.

Хваща едната му ръка и я поставя нежно върху устните си. Приятно дихание. В гласа й се долавя усмивка.

— Да се опитам да те погледна отново така, както те гледах някога.

 

 

Слънцето вече е високо. Залепил бинокъла за лицето си, Макс продължава да изучава блока с апартаменти до хотел „Витория“. Току-що бе обиколил сградата, наблюдавайки внимателно вратата към главната алея, а сега се намира сред бугенвилии и лимонови дръвчета, проучвайки другата страна. В близост има езерце и малък параклис с пейка. Приближава се към параклисчето и оттам наблюдава страната, която преди това беше скрита. Сега пред него се открива цялата фасада заедно с балкона на Соколов и корниз от червеникави тухли, покрай който минава водосточен улей, а отгоре се откроява антената на гръмоотвод. Водосточен улей и гръмоотвод, заключва Макс. Нужен им е някой, който да се качва и да ги поддържа в подходящо състояние. С искрица надежда оглежда всеки метър от фасадата. И това, което вижда, го кара да се усмихне по стария начин, подмладява го, сякаш изтрива следите на времето от лицето му: от градината нагоре водят вградени в стената железни стъпала.

Макс слага бинокъла в калъфа и се приближава към сградата, все едно че се разхожда. Щом стига под стъпалата, вдига поглед. Ръждясали са, петна от ръжда има и по стената, но изглеждат стабилни. Първото е близо до земята, върху една цветна леха. Разстоянието до покрива е четиридесет метра, а стъпалата не са много раздалечени едно от друго. Усилието изглежда приемливо: десет минути за изкачване на тъмно с всички предпазни мерки. Казва си, че няма да е зле да носи едно въже с карабинка, което да му позволи да се осигури по средата и да почине, ако се измори прекалено. Другата част от екипировката няма да е обемна: лека раница, въже за алпинизъм, няколко инструмента, фенерче и необходимото облекло. Поглежда часовника. По това време магазините в центъра и железарията „Порта Марина“ вече са отворени. Ще има нужда и от маратонки и боя за обувки, за да боядиса всичко в черно.

Също като в най-добрите моменти, мисли си той, докато обръща гръб на сградата и се отдалечава през градината; вълнуващо е да действа както преди, и дори самата неизбежност на действието: старото, познато гъделичкане на неизвестността, което успокояваше с едно питие или цигара, когато светът все още беше ловен периметър, запазен за интелигентните и дръзките. Когато животът имаше аромат на турски тютюн, на коктейли в изискания бар на някой „Палас“ и на женски парфюм. На удоволствие и опасност. И сега, докато си спомня това, Макс има чувството, че с всяка крачка, която прави, пристъпва все по-леко, възвръщайки си някогашната подвижност. Но не това е най-хубавото. Когато гледа пред себе си, установява, че си е възвърнал сянката.

Слънцето, което се процежда през високите корони на боровете, я проектира на земята, отново дълга и ясно очертана, каквато беше преди. Лежи в краката му, както едно време. Без възраст, без старчески петна и умора. Без лъжи. Възвърнал си изгубената сянка, старият салонен танцьор започва да се смее така, както не го е правил от много време.