Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (10)

8.
La vie est breve^[1]

— Продължаваш да пушиш тези турски цигари — отбеляза тя.

Гледаше го повече с любопитство, отколкото с изненада, като че ли искаше да постави всяка отделна част на мястото й: идеално скроения смокинг, чертите на лицето му. Отражения от електрическата светлина сякаш провисваха по миглите на жената. Същият светлинен ефект от близките лампи се плъзгаше и по сатена на вечерната рокля с цвят на слонова кост, която очертаваше раменете и бедрата й, по голите ръце и дълбоко изрязаното деколте на гърба. Кожата й имаше бронзов загар, а косата си носеше по модата, малко по-дълга, отколкото в Буенос Айрес, на леки вълни, сресана на път и с открито чело.

— Макс, какво правиш тук?

Каза го след миг мълчание. Не беше въпрос, а констатация с напълно ясен смисъл: нямаше начин това да се случи. Никаква възможна извивка в житейския път на мъжа, с когото Меча Инсунса се беше запознала на борда на „Кап Полонио“, не би могла да го доведе по естествен начин до тази къща.

— Отговори… Какво правиш тук?

Сега в настойчивия й тон се прокрадваше твърдост. А Макс, който след първоначалното слисване — с проблясъци на паника — започваше да си възвръща хладнокръвието, разбираше, че би било грешка да продължава да мълчи. Потискайки желанието да отстъпи и да се защити — чувстваше се като сурова мида, върху която току-що са изстискали лимон — се взря в двете еднакви като близнаци меднозлатисти сияния, опитвайки се да оправдае всичко с една усмивка.

— Меча — каза той.

Беше само начин да печели време. Името й и усмивката. Съобразяваше възможно най-бързо или поне се опитваше да го направи. Без резултат. Предпазливо, почти незабележимо се озърна на едната и другата страна, за да види дали разговорът им не беше привлякъл вниманието на някой гост. Жената явно забеляза погледа му, защото златистите отражения в очите й, под очертаните с кафяв молив в две фини линии вежди, се втвърдиха. Тя все така е много хубава, помисли той съвсем не на място. По-завършена и по-женствена. После погледна устата, полуотворена, с наситеночервено червило — въпреки всичко тя все още не изглеждаше гневна, а се държеше по-скоро очаквателно — и накрая погледът му се плъзна по шията. Тогава забеляза огърлицата: красиви перли с мек, почти матов блясък, навита три пъти. Този път изумлението се изписа на лицето му. Или беше идентична с тази, която той беше продал преди девет години, или беше същата.

Може би това го спаси, щеше да прецени той по-късно. Стъписването му при вида на огърлицата. Внезапният проблясък на триумф в очите й, когато започна да прониква в мислите му като през стъкло. Ироничният поглед отстъпи място на презрителна гримаса. После лек, сдържан смях завибрира в гърлото и разтвори устните й, ставайки все по-силен и бурен. Беше вдигнала едната си ръка — в другата държеше малка, плоска чантичка от змийска кожа — а дългите й, красиви пръсти с нокти, лакирани в същия тон като устните, без друго бижу освен златната халка, докоснаха перлите.

— Върнах си я една седмица по-късно в Монтевидео. Армандо я потърси за мен.

Образът на мъжа й премина бегло сред спомените на Макс. От Буенос Айрес насам го беше виждал на снимки в илюстровани списания. Дори няколко пъти в кинопрегледите, на фона на музиката на известното му танго.

— Къде е той?

Озърна се неспокойно, докато го казваше, питайки се доколко присъствието на Армандо де Троейе може да влоши нещата, но се успокои, когато я видя да повдига печално рамене.

— Няма го… Сега е далеч.

Макс беше човек с много умения, годините бяха калили характера му в критични мигове. Поддържането на контрол над емоциите беше предпоставка често да успява да избягва на косъм опасностите. В онзи момент, докато се опитваше да мисли бързо и точно, убеждението, че ако се покаже притеснен, това може да го доведе в опасна близост до някой френски затвор, му помогна да намери изход, път, по който да си възвърне контрола над положението или да ограничи загубите. Парадоксално, но инстинктът му подсказа, че тъкмо огърлицата може да го спаси.

— Огърлицата — каза.

Направи го, без да знае какво би казал после, само за да спечели време и да намери опорна точка за защитата си. Но и това беше достатъчно. Тя отново докосна перлите. Този път не се засмя както преди, но отново му отправи онзи предизвикателен поглед. Триумфиращата усмивка.

— Аржентинската полиция се отнесе много добре с нас. Изслушаха мъжа ми, когато отиде да заяви за изчезването на перлите, и го свързаха с уругвайските им колеги… Армандо отиде в Монтевидео и откупи огърлицата от човека, на когото си я продал.

Той бе допушил цигарата си и се оглеждаше с димящата угарка между пръстите, търсейки къде да я остави, като че ли това изискваше цялото му внимание. Най-накрая я загаси в намиращия се на една близка масичка пепелник от дебело гравирано стъкло.

— Макс, не танцуваш ли вече?

Най-сетне застана срещу нея. Погледна я в очите с цялото спокойствие, на което беше способен. Сигурно беше го направил с необходимата самоувереност, тъй като след въпроса, изречен с остър тон, тя продължи да го гледа, замислена, а после кимна, сякаш в мълчаливо потвърждение на някаква своя мисъл, която той не можа да разбере. Като че ли едновременно се възхищаваше и се забавляваше от спокойствието на мъжа. От неговата невъзмутима наглост.

— Промених начина си на живот — каза той.

— Ривиерата не е лошо място за тази цел… От къде познаваш Сузи Фериол?

— Дойдох с една приятелка.

— Каква приятелка?

— Ася Шварценберг.

— Аха.

Гостите започваха да се насочват към трапезарията. Младата руса жена, която говореше на френски, мина наблизо, следвана от кавалера си: тя остави след себе си мирис на евтин парфюм, а той гледаше ръчния си часовник.

— Меча. Ти си…

— Стига, Макс.

— Чух тангото. Хиляда пъти.

— Да. Предполагам.

— Бих искал да ти обясня някои неща.

— Да ми обясниш? — още едно двойно златисто проблясване. — Не е присъщо за теб… Когато те видях, си казах, че тези години са ти повлияли добре. Предпочитам твоя цинизъм пред обясненията ти.

Макс прецени, че е по-разумно да не коментира. Стоеше до жената, изправен и привидно спокоен, пъхнал четири пръста на дясната ръка в джоба на смокинга. Тогава я видя да се усмихва леко, като че ли се подиграваше на самата себе си.

— Известно време те наблюдавах отдалеч — каза тя, — преди да се доближа.

— Не съм те видял. Съжалявам.

— Знам, че не ме видя. Беше вглъбен, замислен. Питах се за какво ли мислиш… Какво правиш тук и за какво мислиш.

Няма да ме издаде, заключи Макс. Поне не тази нощ. Или поне не преди да поднесат кафето и цигарите. Независимо от това, въпреки тази моментна сигурност, той съзнаваше, че теренът си остава хлъзгав. Нуждаеше се от време, за да помисли. Да установи дали появата на Меча Инсунса на сцената усложняваше много нещата.

— Веднага те познах — продължаваше тя. — Трябваше само да реша какво да правя.

Посочи към другата част на фоайето, към стълбата, която водеше към горния етаж. В подножието й имаше големи саксии с фикуси и масичка, от която келнер събираше празните чаши.

— Забелязах те, когато слизах по стълбите, защото не беше седнал. Ти си от малкото, които не го направиха… Има мъже, които сядат и мъже, които остават прави. Обикновено не се доверявам на последните.

— От кога?

— Откакто се запознах с теб… Не съм те виждала седнал почти никога. Нито на борда на „Кап Полонио“, нито в Буенос Айрес.

Направиха няколко крачки към трапезарията и се спряха на вратата, за да проверят местата си на описанието, поставено на статива. Макс се упрекна, че не беше огледал по-рано всички имена, отбелязани около масата. Нейното беше там: госпожа Инсунса.

— А ти какво правиш тук? — попита той.

— Живея наблизо, поради ситуацията в Испания… Наела съм къща в Антиб и понякога посещавам Сузи. Познаваме се от училище.

В залата гостите заемаха местата си около масата, където сребърните прибори блестяха върху покривката до стъклени свещници във формата на червени, зелени и сини спирали. Сузана Фериол, която наблюдаваше гостите си, забеляза с леко объркване Меча и Макс. Беше учудена да ги види — той беше сигурен, че домакинята дори не си спомняше името му — да разговарят отделно от другите, помежду си.

— А ти, Макс? Все още не си ми казал какво правиш в Ница? Въпреки че мога да предположа.

Той се усмихна. Уморена усмивка на светски човек. Пресметната до милиметър.

— Може би грешиш в предположенията си.

— Виждам, че си усъвършенствал тази усмивка — сега тя го изучаваше от горе до долу с иронично възхищение… — Какво най-много си усъвършенствал през тези години?

 

 

Той вижда отдалеч Ирина Ясенович близо до катедралата на Соренто: черни очила, къса рокля с щампован десен, сандали с равна подметка. Момичето гледа витрината на магазин за дрехи на улица „Италия“, а Макс остава наблизо, следейки я от другата страна на улицата, докато тя продължава по посока на площад „Тасо“. Всъщност не я следи с определена цел: има желание единствено да я наблюдава дискретно, сега, когато знае за възможната тайна връзка между нея и агентите на руския играч. Може би от любопитство. От желание да се приближи още малко до плетеницата на интригите. Вече беше имал възможност да го направи с Емил Карапетян, когато след закуска го срещна в едно от фоайетата на хотела. Разположил в едно кресло дебелото си тяло, той седеше, заобиколен от вестници. Всичко се свърши с размяна на любезни поздрави, някой и друг коментар за хубавото време и кратки реплики относно развитието на партиите, които бяха накарали другият да остави отворения вестник на коленете си, за да му отговаря накратко и без прекален ентусиазъм — дори за въпроси, свързани с шаха, Карапетян нямаше голямо желание за размяна на нещо повече от едносрични думи с възпитания елегантен господин, посивяла коса и любезна усмивка, който изглежда беше отдавнашен приятел на майката на ученика му. И накрая, когато Макс стана и остави другия на спокойствие, за да отвори отново вестника си и да забие нос в него, единственото заключение, което извлече бе, че арменецът се доверява сляпо на превъзходството на ученика си над руския противник. И че какъвто и да е резултатът на двубоя в Соренто, Карапетян е убеден, че след няколко месеца Хорхе Келер ще бъде новият световен шампион.

— Това е шахът на бъдещето — обобщи той по настояване на Макс, в най-продължителната си реплика по време на разговора. — След неговото преминаване по шахматните дъски отбранителният стил на руснаците ще мирише на нафталин.

Карапетян не изглежда като предател, такъв е изводът на Макс. Със сигурност не и на човек, който би предал ученика си за тридесет сребърни рубли. Въпреки това, през живота си шофьорът на доктор Хугентоблер беше научил, на свой гръб и на гърба на ближните си, колко тънки са нишките, които задържат човешкото същество далеч от предателството или измамата. И най-вече, колко е лесно предателят, докато все още обмисля решението си, да получи един последен импулс, допълнителен тласък, от страна на самия предаден. Никой не е застрахован от това, заключава той почти с облекчение, докато върви по улица „Италия“ след приятелката на Хорхе Келер, поддържайки дистанция. Кой би могъл да каже, поглеждайки се в очите в някое огледало: никога не съм бил предател, или никога няма да бъда.

Момичето е седнало на една от масите на „Фауно“. След като премисля за миг, Макс се приближава уж случайно и завързва разговор. Преди това, хвърля инстинктивно дискретен поглед наоколо. Не защото очаква да види маскирани съветски агенти зад палмите на площада, а защото тази предпазливост е съставна част от някогашната му подготовка и се е превърнала в полезен навик. Ако един стар вълк е загубил зъбите си и козината по опашката си, решава той на себе си с горчив хумор, това не означава, че теренът, на който ловува, е по-малко опасен.

Докато сяда, в главата му се мяркат спомени за млади жени. Онова, което е съхранил. Онова, което знае. Това е следващо поколение, или дори по-следващото, мисли той, наблюдавайки късата пола на момичето, голите й колене, докато поръчва коктейл „Негрони“ и разговаря за какво ли не.

— Соренто е приятен град… Посетихте ли вече Амалфи? А Капри? — старите, съхранили въздействието си усмивки, любезни жестове, упражнявани и изпробвани хиляди пъти. — По това време има по-малко туристи… Уверявам ви, че си заслужава.

Не може да се каже, че е хубава, установява той отново. Нито пък грозна. Всъщност е просто млада. По-скоро със свежа кожа и вид, отколкото нещо друго — като онези реклами на „Пеги Саж“^[2]. Накратко, привлекателността на нейните двайсет и няколко години, за онзи, който намира двайсет и няколко години за привлекателни. Ирина е свалила слънчевите си очила — прекалено големи, с бяла рамка — а гримът й се състои в плътна черна линия на клепачите, над големите, изразителни очи. Косата е прибрана назад с широка лента, в същите цветове като късата рокля. Едно обикновено лице, чието изражение в момента е любезно. Шахът не придава характер, казва си той. Нито при жените, нито при мъжете. По-голям интелект, математически ум, удивителна памет — всичко това може да се съвмести с безразлично-светска усмивка, нищо незначещи думи, простовати жестове. Все неща, които шахматистите споделят с останалите мъже и жени, също както споделят естествения ход на живота. Шахматистите не са по-интелигентни от другите смъртни, беше отбелязала Меча Инсунса преди два дни. Просто става въпрос за интелект от друг тип. Като радиоапарати, които предават на други дължини.

— Никога не съм си представял Меча да се грижи по този начин за сина си, сред шахматисти — отбелязва Макс, опипвайки терена. — Спомням си я по-различна. От едно време отпреди всичко това.

Ирина изглежда заинтригувана. Навежда се, опира лакти на масата, до чаша кока-кола, в която плуват кубчета лед.

— Отдавна ли не сте се виждали?

— Години — потвърждава. — А приятелството ни е отдавна.

— Каква щастлива случайност тогава. Соренто.

— Да. Много щастлива.

Пристига келнер с напитката. Девойката гледа любопитно Макс, докато той вдига чаша към устните.

— Познавахте ли бащата на Хорхе?

— Слабо. Запознахме се малко преди войната — той поставя бавно чашата на масата. — Всъщност познавах по-добре първия й съпруг.

— Де Троейе? Музикантът?

— Да, същия. Който композира онова известно танго.

— А, ясно. Тангото.

Тя гледа файтоните с коне, които чакат клиенти на площада. Кочияшите скучаят под палмите, на сянка.

— Сигурно тогава животът е бил ослепителен. Тези рокли, тази музика… Меча каза, че сте били изключителен танцьор.

Жестът на Макс изразява нещо средно между учтив протест и изискана скромност. Научил го беше преди тридесет години, от един филм на Алесандро Блазети.

— Справях се.

— А каква беше тя тогава?

— Елегантна. Много красива. Една от най-привлекателните жени, които съм срещал.

— Странно ми е да си я представя такава. Тя е майка на Хорхе.

— А как се справя с ролята на майка?

Мълчание. Ирина докосва с пръст леда в чашата си, без да отпие.

— Струва ми се, че не съм най-подходящият човек, на когото можете да зададете този въпрос.

— Прекалено обсебваща?

— Тя го е формирала — девойката пак замълчава за известно време. — Без нейните усилия Хорхе не би станал такъв, какъвто е. Нито такъв, какъвто предстои да стане.

— Мислите ли, че иначе би бил по-щастлив?

— О, не моля ви. Нищо подобно. Хорхе е щастлив човек.

Макс се съгласява учтиво, докато отново намокря устни в питието си. Не му е необходимо да насилва паметта си, за да си спомни някои щастливи мъже, чиито съпруги, в друго време, им бяха изневерявали с него.

— Тя никога не се е опитвала да създаде чудовище, като други майки — добавя Ирина след малко. — Винаги се е стремяла да го възпитава като нормално дете. Или се е опитвала да съвмести това с шаха. И го е постигнала, донякъде.

Казва го, гледайки към площада, забързвайки притеснено последните думи, като че ли Меча Инсунса можеше да се появи там всеки момент.

— Наистина ли е бил изключително дете?

— Вие ще кажете. На четири години се научил да пише, като гледал как го прави майка му, а на пет знаел наизуст всички страни и столици по света… Тя бързо си дала сметка не само какъв би могъл да стане, но и какъв не бива да става в никакъв случай… И работила усилено с него. — При думата „усилено“ чертите й като че ли за момент се изопнаха. — И продължава да го прави — додаде. — През цялото време… Като че ли я е страх той да не падне в дупката.

Не каза „някаква дупка“, отбелязва Макс, а „дупката“. Шумът от една ламбрета, която минава с трясък и пукот наблизо, като че ли я стряска.

— Има право — добавя тя намръщена, с по-тих глас. — Виждала съм мнозина да падат там.

— Преувеличавате. Вие сте млада.

Бързата й, почти жестока усмивка я променя, сякаш я състарява с десет години. След това чертите й отново се смекчават.

— Играя от шестгодишна — отбелязва тя. — Виждала съм много играчи да свършват зле. Да се превръщат в карикатури на самите себе си, когато не са пред шахматната дъска. Да бъдеш пръв изисква адска работа. Най-вече когато никога не можеш да го постигнеш.

— Мечтали ли сте да сте първа?

— Защо говорите в минало време? Продължавам да играя шах.

— Извинете. Не знам. Мислех си, че един анализатор е като онези помощници на тореадорите в Испания. Хора, които не са стигнали до първа шпага, остават като помощници. Но не исках да ви обидя.

Тя поглежда ръцете на Макс. Старчески петна по опакото на ръката. Заоблени и добре поддържани нокти.

— Вие не знаете какво е поражение.

— Моля? — той едва удържа смеха си. — Не съм знаел какво?

— Достатъчно е да ви види човек. Външния ви вид.

— Ахаа.

— Да седиш пред дъската и да виждаш последствията от една тактическа грешка. Да виждаш колко лесно се изпаряват талантът и животът ти.

— Разбирам… Но не залагайте на това. Шахматистите нямат изключителни права върху пораженията.

Ирина сякаш не го чува.

— Аз също знаех наизуст всички страни и столици в света — казва тя. — Или нещо подобно. Но нещата невинаги се развиват съобразно очакванията.

Сега се усмихва, почти като победител. За уважаемата публика. Само едно момиче, мисли си Макс, може да се усмихва така. Разчитайки на ефекта.

— Трудно е да бъдеш жена — добавя тя, а усмивката й угасва. — Все още е така.

Слънцето, чиито лъчи се местят от маса на маса по терасата, стига до лицето й. Тя примигва раздразнено и си слага очилата.

— Запознанството с Хорхе ми даде нова възможност. Да изживея това много отблизо.

— Обичате ли го?

— Въпросът ви е нахален… Смятате, че възрастта ви дава това право, така ли?

— Разбира се. Все някакво предимство трябва да дава.

Тишина. Шум от трафика. В далечината се чува клаксон на автомобил.

— Меча казва, че сте били красавец.

— Бил съм, вероятно. Щом тя го казва.

Слънчевата светлина сега стига до Макс, който вижда отражението си в големите стъкла на черните очила на девойката.

— О, да — отбелязва тя с безличен тон. — Разбира се, че обичам Хорхе.

Кръстосва крака и Макс вижда за момент младите й, голи колене. Плоските кожени сандали откриват краката с нокти, лакирани в много тъмночервено, почти лилаво.

— Понякога го наблюдавам пред дъската — продължава да говори тя, — как мести някоя фигура, рискувайки по обичая си, и си мисля, че много го обичам… Друг път го виждам да прави грешка, решава да смени в последния момент нещо, което заедно сме подготвили, или се колебае дали да го направи… И в този момент го мразя от цялата си душа. — Млъква за момент и сякаш обмисля точността на това, което току-що е казала. — Мисля, че когато не играе шах, го обичам повече.

— Естествено. Вие сте млади.

— Не… Младостта няма нищо общо.

Сега мълчанието е толкова дълго, че той решава, че разговорът е приключил. Вика келнера и прави във въздуха жест, като че ли се подписва, за да му донесе сметката.

— Знаете ли какво? — казва Ирина изведнъж. — Всяка сутрин, когато Хорхе има турнир, майка му слиза десет минути по-рано за закуска, за да се увери, че всичко ще е наред, когато той дойде.

Струва му се, че долавя известно разочарование. Нотка на озлобление. Той познава тези нотки.

— И какво? — пита кротко.

— Нищо — Ирина клати глава и отражението на Макс танцува по тъмните стъкла. — Той слиза и тя е там, всичко е готово: портокалов сок, плод, кафе и препечени филийки. Очаква го.

Червените и зелени светлини на един кораб, който напускаше пристанището на Ница, се движеха бавно между тъмните пространства на морето и небето, озарявани от просветванията на фара. Отделен от тъмната грамада на хълма със замъка, градът се простираше от другата страна, следвайки контура на Залива на ангелите като светеща линия, леко извита на юг, от която сякаш се бяха откъснали отделни точки, за да се струпат на неразличимите близки височини.

 

 

— Студено ми е — потръпна Меча Инсунса.

Седеше зад волана на автомобила, който самата тя беше шофирала до там, с роклята, която се виждаше като светло петно, и шапа от бродирана коприна с дълги ресни на раменете си. На съседната седалка Макс се наведе към таблото, свали сакото си и наметна с него жената. По риза и с леката жилетка на смокинга, той също усети студа на утрото, който започваше да прониква през пролуките на затворения гюрук.

В тъмното Меча бъркаше в чантата си. Чу я да смачква празен пакет от цигари. Беше ги свършила след вечерята, пушейки в колата, когато пристигнаха тук. Като че ли беше изминала цяла вечност, каза си Макс. От момента, в който той зае мястото си на масата, между една много слаба французойка, зряла и елегантна, дизайнерка на бижута за „Ван Клийф и Арпелс“ и младата русокоса жена с евтиния парфюм: певица и актриса на име Ева Попеску, която се оказа приятна сътрапезница. По време на вечерята Макс отдели внимание да поговори и с двете, но в крайна сметка разговаря повече с младата русокоса жена, много доволна, че красивият и добре сложен кавалер, седнал от лявата й страна, е аржентинец по произход — тангото ме подлудява, заяви тя. Младата жена често се смееше, най-вече докато Макс правеше дискретна и наистина оригинална имитация на начина, по който си палят цигара или държат чаша киноартисти като Леели Хауард или Лорънс Оливие, или когато пробута няколко забавни анекдота — умееше да разказва увлекателно, а неговият френски с испански акцент се харесваше на дамите — които накараха и дизайнерката на бижута да се засмее и да се наведе заинтригувана към тях. И всеки път, когато младата Попеску избухнеше в смях, както и в други случаи по време на вечерята, Макс прикриваше безпокойството си, защото чувстваше погледа на Меча Инсунса от другия край на масата, където седеше тя, до чилиеца с русите мустаци. По време на десерта я видя да изпива две кафета и да изпушва четири цигари.

След това всичко се разви по подходящ начин. Без да насилват нещата, тя и Макс се избягваха, след като всички напуснаха трапезарията. А по-късно, докато той разговаряше със семейство Кол, младата Попеску и чилийския дипломат, господарката на дома се приближи до групата и каза на баронесата, че една нейна добра приятелка била дошла сама от къщата си в Антиб и искала да си тръгне, защото не се чувствала много добре и че тя самата щяла да бъде много благодарна, ако Ася Александровна позволяла на Макс да придружи приятелката й, била научила току-що, че двамата са стари познати. Макс потвърди, показвайки готовност и баронеса Шварценберг изрази съгласие след едно кратко и почти незабележимо колебание в началото. Разбира се, че нямаше нищо против, заяви тя, била очарована да помогне. От друга страна, добави тя с лукавство на светска дама, Макс беше перфектната компания за която и да е дама, която се чувства зле или пък дори добре. Последваха разбиращи усмивки, извинения, благодарности и след един продължителен, оценяващ поглед на баронесата към Макс (просто е поразително как успяваш да постигнеш тези неща, като че ли искаше да му каже тя, възхитена) той се отдалечи, съпроводен от Сузана Фериол, която го изучаваше косо с ново и зле прикрито любопитство, към фоайето, където ги чакаше Меча Инсунса, увита в своя шал. След официалното сбогуване излязоха навън, където за негова изненада нямаше голям автомобил с чакащ шофьор, а един малък двуместен „Ситроен 7“ със запален двигател, току-що паркиран отпред от един прислужник. Меча спря пред отворената врата на колата, за да си сложи червило пред едно огледалце, което извади от чантата, на светлината на фенерите, осветяващи стълбите и площадката пред входа. След това се качиха на колата и тя шофира мълчаливо в продължение на пет минути, а Макс гледаше профила й в отблясъците от фаровете по стените на къщите, докато автомобилът спря до морето на едно място близо до Лазарето, между борове и агаве, откъдето в далечината се виждаха светлините на фара и входът на пристанището, тъмното петно на хълма със замъка и осветената Ница отзад. Тогава тя спря двигателя и заговориха. Разговорът продължаваше, прекъсван от дълги мълчания, докато пушеха в тъмното. Говореха, почти без да се виждат — освен в отблясъка от далечни светлини или когато припламваха огънчетата на цигарите. Без да се гледат.

— Дай ми една от твоите турски цигари, моля те.

Беше запазила останки от онзи тон и непринудените си маниери, които Макс беше оценил още на борда на „Кап Полонио“ — присъщи на младите жени от нейното поколение, подхранвани от киното, романите и илюстрованите женски списания. Но бяха минали девет години и тя вече не беше момиче. Трябваше да е на тридесет и две или тридесет и три години, пресметна той, припомняйки си. С две по-малко от него.

— Разбира се. Извинявай.

Извади табакерата от вътрешния джоб на сакото, потърси цигара пипнешком и я запали с дънхила. След това, все още без да загася пламъка, издиша дима от първото дръпване и я постави направо в устните й. Преди да загаси запалката отгатна още веднъж очертанията на неподвижния й профил, обърнат към морето, както всеки път, когато проблясването на фара го осветяваше в полумрака.

— Не ми каза къде е съпругът ти.

Цяла вечер търсеше отговора на този въпрос. Въпреки изминалото време, прекалено много спомени се трупаха в паметта му. Прекалено много ярки образи. Отсъствието на Армандо Де Троейе осакатяваше до известна степен положението. Правеше го непълно и още по-нереално.

Огънчето на цигарата проблесна два пъти, преди Меча отново да заговори.

— Затворник е в Мадрид… Задържаха го малко след бунта на военните.

— При тази негова известност?

Тя се разсмя горчиво, едва доловимо.

— Кажи по-добре „заради“ нея. Онова е Испания, забравил ли си? Раят на завистта, варварството и подлостта.

— Дори така ми се струва безобразие. Защо той? Не знаех, че развива политическа дейност.

— Никога не е имал политически прояви. Сред приятелите му имаше както републиканци отляво, така и монархисти отдясно. Ако прибавиш към това и озлоблението, породено от международния му успех… И за да завърша с изреждането, някои негови изказвания във „Фигаро“ за хаоса в страната и за липсата на авторитет на правителството му спечелиха още неприятели. И като че ли това не стигаше, шефът на тайните служби на републиката е комунист, също композитор, и посредствен до немай-къде. Това е всичко.

— Мислех, че неговият престиж ще ви гарантира безопасност. Влиятелни приятели, слава в чужбина…

— Така мислеше и той. И аз. Но сбъркахме.

— Ти беше ли там?

Меча потвърди. Бунтът на военните ги беше заварил в Сан Себастиан. Когато Армандо Де Троейе видял накъде отиват нещата, я убедил да прекоси границата. Имал намерение да се види с нея в Биариц, но преди това пожелал да отиде до Мадрид с автомобил, за да уреди някакви семейни въпроси. Задържали го веднага след пристигането му, предала го портиерката.

— Знаеш ли нещо за него?

— Имам само едно писмо, писано преди три месеца в затвора „Модел“. Не зная дали още е там. Направих постъпки чрез приятели, зае се и Пикасо, и Международният Червен кръст… Опитахме да направим размяна с някой техен затворник, който лежи при франкистите, но досега без резултат. И се притеснявам. Постоянно пристигат новини за екзекуции и от двете воюващи страни.

— Имаш ли средства да поддържаш този начин на живот?

— Това, което се случи в Испания, се очакваше, така че Армандо взе мерки. А аз познавам подходящите хора, за да вървят нещата ми както трябва, докато тази лудост премине.

Макс погледна отблясъците на фара, без да казва нищо. Мислеше за подходящите хора, при които парите бяха на сигурно място, а също и за това, което от гледна точка на гостите на вечерята у Сузана Фериол, означаваше „да ти вървят нещата както трябва“. Размишленията му бяха прекъснати от едно отдавна познато пробождане на смътна ненавист. Всъщност, каза си той, в това, че Армандо де Троейе е бил предаден от портиерката си и отведен с милиционери до затвора, нямаше нищо странно, предвид начина, по който вървяха нещата в света. От време на време се налагаше някой да плати от името или за сметка на „подходящите хора“. И излизаше даже доста евтино. Но въпреки това думата „лудост“, използвана от Меча за положението в Испания, не беше лишена от точност. С венецуелския си паспорт Макс беше посетил Барселона по свои дела преди няколко месеца. Пет дни му бяха достатъчни, за да оцени тъжната картина на потъващата в хаоса република: каталунски сепаратисти, комунисти, анархисти, съветски агенти се избиваха помежду си, далеч от фронтовата линия — всеки за своя интерес. Разчистваха вътрешни сметки с повече ожесточение от онова, с което се обръщаха срещу франкистите. Завист, варварство и подлост, беше отбелязала Меча с прецизна яснота. Беше добър диагностик.

— За късмет нямам деца — казваше тя. — Не е удобно да бягаш с дете на ръце, когато Троя гори… Ти имаш ли деца?

— Не, доколкото знам.

Кратко мълчание… Стори му се, че долавя у нея някаква предпазливост. Отгатна следващия въпрос.

— И не си се женил?

Усмихна се на себе си. Меча не можеше да види лицето му.

— Не съм. Доколкото знам.

Тя не реагира на шегата и пак настъпи тишина. Светлините на Ница трептяха в черната, спокойна вода, на десет метра под каменния парапет на панорамната площадка.

— Един път ми се стори, че те видях отдалеч. На хиподрума „Лоншан“, преди три години… Възможно ли е?

— Възможно е — излъга Макс, който никога не беше ходил на „Лоншан“.

— Помолих съпруга си да ми даде бинокъла, но не можах да се уверя. Изгубих те.

Макс гледаше в тъмнината по посока на сега невидимите скали на Лазарето. Вилата на Сузана Фериол се очертаваше като черен силует в далечината, между сенките на боровете. Каза си, че би трябвало да се приближи към нея в деня, когато щеше да направи опита си. Ако пристигнеше откъм брега, сигурно нямаше да бъде трудно да прескочи оградата на някое скрито място. Във всеки случай, щеше да е необходимо да огледа внимателно всичко на дневна светлина. Да разучи подробно терена. Начина за влизане и най-вече за излизане.

— Странен спомен имам от теб, Макс… „Тангото на старата гвардия“, нашата кратка авантюра.

Той се върна бавно към думите на жената. Към нейния неподвижен профил в сумрака.

— От години слушам тази мелодия — казваше тя. — Навсякъде.

— Предполагам, че съпругът ти е спечелил баса с Равел.

— Наистина ли си спомняш за това? — тя изглеждаше учудена. — За баса за тангото срещу болерото? Беше много забавно. Равел се държа като добро момче. Още вечерта на премиерата, която се състоя в зала „Плейел“ в Париж, той призна поражението си и плати вечерята в „Льо Гран Вефур“, със Стравински и други приятели.

— Съпругът ти композира прекрасно танго. Съвършено е.

— Всъщност го създадохме тримата… Танцувал ли си го?

— Много пъти.

— С други жени, естествено.

— Разбира се.

Меча облегна глава на седалката.

— Какво стана с ръкавицата ми? Бялата, спомняш ли си, онази, която използваше като кърпичка на сакото си… Взех ли си я накрая?

— Мисля, че да. Не си спомням да е у мен.

— Жалко.

С ръката, опряна на волана, тя държеше цигарата, и върху всеки проблясък на фара над нея се очертаваха в контражур димни спирали.

— Мъчно ли ти е за съпруга ти? — попита Макс.

— Понякога — Меча забави отговора си. — Но Ривиерата е добро място. Нещо като чуждестранен легион, където допускат само хора с пари: испански бегълци от едната или от другата воюващи страни, италианци, които не харесват Мусолини. Богати германци, които бягат от нацистите… Единственото неудобство е, че не съм била в Испания от повече от една година. Тази глупава и жестока война.

— Нищо не ти пречи да пътуваш до зоната, контролирана от бунтовниците, стига да поискаш. Границата при Ендайа е отворена.

— Глупостта и жестокостта са присъщи и на едните, и на другите.

Огънчето просветна още веднъж. След това тя завъртя ръчката, за да свали стъклото на прозореца и хвърли огънчето в нощта.

— Така или иначе, никога не съм била зависима от Армандо.

— Само парите ли имаш предвид?

— Забелязвам, че скъпите дрехи не прикриват нахалството ти, миличък.

Знаеше, че жената го гледаше, но не отмести поглед от далечината, където примигваше фарът. Меча се размърда леко и той усети отново близостта на тялото й. Горещо, спомни си той. Стройно, меко и горещо. Беше се възхищавал на голия й гръб в къщата на Сузана Фериол: деколтето на сатенената рокля с цвят на слонова кост, откритите ръце, контурите на шията, когато накланяше глава, движенията й, когато разговаряше с останалите гости, любезната усмивка. Внезапната й сериозност, когато, от другия край на трапезарията или салона, осъзнаваше, че той я наблюдава и насочваше към него златистите отражения.

— Запознах се с Армандо, когато бях още момиченце. Той имаше голям опит и въображение.

Спомените на Макс се блъскаха безредно, с притеснителна необузданост. Прекалено много усещания, каза си той. Положи усилие да се овладее. За да обърне внимание на онова, което тя казваше.

— Да — настоя Меча. — Най-доброто у Армандо беше въображението… В началото беше така.

Нощният бриз нахлуваше през прозореца, който тя беше оставила отворен. След миг завъртя ръчката, за да вдигне стъклото.

— Започна да ми разказва за други жени, които е познавал — продължи. — За мен беше като игра… Възбуждаше ме. Едно предизвикателство.

— И освен това те биеше. Кучият му син.

— Не говори така… Не го разбираш. Всичко бе част от играта…

Пак се помести и Макс чу лекия шум от плъзването на роклята по кожата на седалката. Когато излизаха от къщата на Сузана Фериол, той бе докоснал талията с лек жест на любезност, докато я пускаше да мине пред него през вратата, преди да я изпревари, слизайки по стълбите. В онзи момент, напрегнат, следящ необичайната ситуация, усещанията му — може би бяха чувства, каза си той — бяха минали незабелязани. Сега, в почти интимния полумрак на автомобила, споменът за начина, по който вечерната рокля очертаваше бедрата й, го накара да почувства истинско желание, изключително физическо. Учудваща жажда за тази кожа и това тяло.

— Приключихме с думите и преминахме към действията — казваше тя. — Да гледаме и да бъдем гледани.

Той се върна към действителността, като че ли идваше отдалеч, и не разбра веднага, че тя продължаваше да говори за Армандо де Троейе. За странната им връзка, в два епизода от която, в Буенос Айрес, самият Макс беше свидетел и изненадан участник.

— Открих у себе си, или той ми помогна да открия, смътни извращения. Желания, които дори не бях си представяла, че имам… А това подхранваше неговите.

— Защо ми разказваш това?

— Защо сега, искаш да кажеш? Защо днес?

Остана мълчалива доста време. Изглеждаше учудена от прекъсването или от въпроса. Гласът й прозвуча печално, когато заговори отново.

— Онази последна нощ, в Буенос Айрес…

Изведнъж спря внезапно. Отвори вратата на колата, прекоси мрака под боровете и спря до каменния парапет над крайбрежните скали. Объркан, Макс изчака за миг, после се присъедини към нея.

— Промискуитет — чу я да казва. — Каква грозна дума.

Навън, в нощта, светлините на Ница блещукаха в далечината, заличавани на интервали от проблясването на фара. Меча се сгуши в черното сако от смокинга, отдолу се виждаха светлите ресни на шала. По жилетка и риза, Макс усети студ. Без да й каже нищо, се приближи още малко и разтвори ръцете на жената върху реверите на сакото, търсейки табакерата във вътрешния джоб. При Движението докосна за миг, неволно, гърдите под копринения шал и сатена на роклята. Спокойна, Меча не се отдръпна.

— Парите улесняваха всичко. Армандо можеше да ми купи каквото и да е. Каквато и да е ситуация.

Макс потупа последната цигара и я сложи в уста. Не трябваше да полага усилие — беше видял достатъчно през последната нощ в Буенос Айрес — за да си представи ситуациите, за които говореше тя. Краткото припламване на запалката освети много отблизо перлите на огърлицата и, малко по-надалеч, ръцете, с които той пазеше пламъка.

— Благодарение на него открих удоволствия, които удължаваха удоволствието — добави тя. — Които го правеха по-плътно и по-силно… Може би и по-долнопробно.

Макс се раздвижи притеснен. Не му беше приятно да слуша. И все пак, каза си той с крайно раздразнение, той самият беше участвал в това. Беше необходим помощник или съучастник: „Ла Феровиария“, „Каса Марго“, русата танцьорка на танго, Армандо де Троейе, натъпкан с алкохол и кокаин, излегнал се на дивана в апартамента на хотел „Палас“ докато те се боричкаха, безсрамни, пред замаяния му поглед. Дори сега, при спомена, желанието го възбуждаше.

— И тогава се появи ти — продължи Меча, — на онзи дансинг, полюляващ се от движението на трансатлантическия кораб… С твоята усмивка на добро момче. И твоите танга. Появи се тъкмо в подходящия момент. И въпреки това…

Раздвижи се леко, отстъпвайки към далечното сияние на фара, чиято светлина се завъртя, отдалечавайки се към скалите на Лазарето и оградите на къщите близо до морето.

— Колко глупав беше, мили.

Макс се облегна на парапета. Не такъв разговор беше очаквал през тази нощ. Нямаше нито обвинения, нито заплахи. Беше отделил време да се подготви, да се опълчи на нещо друго, не на това. Беше готов за сблъсък с упрека и озлоблението, естествени за една измамена и следователно опасна жена. Но не и за странната меланхолия, която съдържаха думите и мълчанието на Меча Инсунса. Изведнъж си даде сметка, че думата „измама“ нямаше място тук. Меча не се беше почувствала измамена нито за миг, нито дори през онова утро, в хотел „Палас“ в Буенос Айрес, когато се е събудила, за да установи, че той си е тръгнал и че перлената огърлица е изчезнала.

— Тази огърлица… — поде той, но внезапното съзнание, че се държи глупаво, го накара да замълчи.

— О, за бога — презрението на жената беше безкрайно. — Бих я хвърлила още сега в морето, ако имаше смисъл да ти доказвам нещо.

Макс изведнъж почувства как тютюневият дим загорча в устата му. Първоначално застина объркан, с полуотворена уста, като че ли се беше спрял по средата на думата, после бе обзет от една странна и внезапна нежност. Много подобна на угризение. Ако можеше щеше да се доближи до Меча, за да я погали по косата… Ако тя би му позволила… Но разбра, че няма да му позволи.

— Какво си намислил, Макс?

Сега тонът й беше различен. По-твърд. Нейният миг ранимост, прецени той, продължи толкова, колкото бе необходимо да се произнесат няколко кратки думи. С безпокойство, каквото досега не беше подозирал у себе си, различно от обичайното, той се запита колко би продължила неговата слабост. Онова хладно замиране на сърцето, което току-що беше забелязал.

— Не зная. Ние…

— Не говоря за нас — беше си възвърнала подозрителността. — Питам те отново какво търсиш тук, в Ница… В къщата на Сузи Фериол.

— Ася Шварценберг…

— Зная коя е баронесата. Не може да сте двойка. Тя не е за теб.

— Тя е отдавнашна позната. Просто някакви съвпадения.

— Чуй ме, Макс. Сузи е моя приятелка. Не зная какво си намислил, но се надявам, че то няма никаква връзка с нея.

— Не искам нищо. От никого. Казах ти, че имам друг живот.

— По-добре да е така. Защото съм решена да те издам при най-малко подозрение.

Макс се позасмя през зъби, неуверено.

— Ти няма да направиш това — подметна той.

— Не рискувай да го провериш. Това не е дансингът на „Кап Полонио“.

Направи крачка към жената. Този път тя не беше пресметната. Беше искрена, импулсивна.

— Меча…

— Не се приближавай.

Беше свалила сакото, оставяйки го да падне на земята. Тъмно петно в краката на Макс. Белият шал отстъпваше много бавно, призрачен, сред сенките на боровете.

— Искам да изчезнеш от живота ми и от живота на всички, които познавам. Сега.

Докато той се надигна със сакото в ръце, моторът на ситроена заработи и фаровете го заслепиха, проектирайки силуета на Макс върху каменния парапет. След това гумите изсвистяха по чакъла на пътя и автомобилът се отдалечи по посока на Ница.

Вървя дълго по обратния път до хотела, следвайки шосето от Лазарето до пристанището, вдигнал реверите на смокинга, за да се прикрие от студа на утрото. За щастие, в сенките до кея Касини Макс намери един фиакър със заспал кочияш на капрата, разположи се под брезентовото чергило и докато се изкачваше с колата по склона над Роба-Капьо, приспивай от люлеенето, заслушан в потропването на конските копита по асфалта, една виолетова ивица започваше да разделя тъмните пространства на морето и небето. Ето, това е историята на моя живот, мислеше той, или поне част от нея: търсене на такси на разсъмване, просмукан от мирис на жена или на загубена нощ, при което едното не изключваше другото. В контраст със слабо осветеното пристанище и редките светлини в околностите на града, когато заобиколи хълма на замъка, пред очите му изникна далечната дъга на запалените улични лампи по „Алеята на англичаните“, която като че ли стигаше до безкрайността. Когато стигнаха до Поншет, той изпита глад и необходимост да запуши, затова се сбогува с кочияша, премина под арките на булевард „Салея“, покрай излъчващия гробищен мирис пазар за цветя, под тъмните клони на младите платани, търсейки някое кафе от онези, които отварят много рано.

Плати дванадесет франка за пакет „Голоаз“ и три за чаша кафе с прясна сметана и филия хляб, а след това седна до един прозорец, който гледаше към улицата, и запуши, докато сенките навън сивееха и двама общински служители, след като изметоха цветята, сухите стъбла и листенца, свързаха един маркуч с дълъг наконечник и започнаха да мият паважа. Макс обмисляше събитията от миналата нощ и събитията, които щяха да се случат през следващите дни, опитвайки се да вмести в разумни граници непредвидения фактор, който Меча Инсунса току-що беше вмъкнала, най-неочаквано, в плановете и живота му. За да си възвърне контрола над действията и чувствата, той се опита да се съсредоточи върху техническите подробности на това, което го очакваше. Върху контролираните реакции при опасност и възможните варианти. Само така ще можеш, каза си той, само по този начин би се справил с объркването, с риска да направиш грешки, които водят към провал. Замисли се за италианските агенти, за мъжа, представил се като Фито Мостаса, и се размърда притеснено на стола, като че ли студът на утрото проникваше в тялото му през стъклото на прозореца. Прекалено много неща бяха заложени в тази игра, заключи той, за да допусне Меча Инсунса, споменът за нея и за последствията да замъглят разсъдъка му. За да допусне случилото се преди девет години и случилото се през току-що изминалата нощ, в неподходящо съчетание, да нарушат равномерния ритъм на пулса му, който трябваше да е стабилен заради толкова други неща.

В продължение на пет минути обмисляше възможността за бягство. Да отиде в хотела, да си стегне багажа и да се спаси с бягство към нови ловни полета, в очакване на по-добри времена. Обмисляйки тази възможност, той се озърна в търсене на идеи. Търсеше предишната сигурност, нещо от колоритния си занаят и рискования си живот, на което да се опре. На стената бяха закачени с кабарчета два туристически плаката, единия за френските железници, а другия за Лазурния бряг. Макс ги загледа замислено, с полупритворени очи и цигара, увиснала на устните. Много обичаше влаковете — повече от трансатлантическите кораби или затвореното елитно общество в пътническите самолети — с постоянната възможност за авантюри, която предлагаха, неизвестностите, които можеше да предложи животът между една и друга гара, възможността да установиш изгодни контакти с изисканите клиенти на вагон-ресторантите. Да пушиш, излегнал се на тясното легло в купето на спалния вагон, сам или в компанията на жена, заслушан в потракването на колелата по релсите. Спомни си и един от последните спални вагони, с които бе пътувал — от „Ориент Експрес“, по маршрута Истанбул — Виена — беше слязъл от него в четири часа на една студена утрин на гарата в Букурещ, след като се облече внимателно и затвори тихо вратата на купето, оставяйки след себе си куфара и фалшивия паспорт при кондуктора, с бижута за две хиляди лири стерлинги, издули джобовете на палтото му. Що се отнася до втория плакат, докато го гледаше, по лицето му се изписа усмивка. Разпозна мястото, откъдето художникът беше нарисувал картината: оттам се разкриваше гледка към залива Жуан между борове; можеше да се види и един терен, който преди година и половина, срещу тлъста комисионна като посредник и в съучастие със свой стар приятел, унгарец на име Шандор Естерхази, Макс бе помогнал да се продаде на една богата американка — госпожа Зундел, собственичка на компанията „Зундел и Щраус“ от Санта Барбара, Калифорния, като я убеди, по време на интимната им връзка, покрай рулетката на казиното, тангата и лунната светлина, колко е подходящо да инвестира четири милиона франка в този терен до морето. Пропусна само една важна подробност, че широката сто метра брегова ивица, разделяща парцела от морето, има други собственици и не се продава.

Реши, че няма да си тръгне. Светът ставаше все по-малък и думите „да заминеш надалеч“ все повече губеха смисъл. Тук не бе по-зле откъдето и да било другаде, дори беше по-добре: умерен климат и подходящо обкръжение. Ако в Европа избухнеше война, това щеше да бъде удобно място да избегнеш бурята или да извлечеш изгода от нея. Макс познаваше напълно терена, нямаше полицейско досие тук, а и навсякъде другаде по света щеше да срещне същите полицаи, заплахи и опасности. Всеки шанс има своята цена, реши той. Всеки път завърташ наново рулетката. Това важеше и за писмата на граф Чано до Томас Фериол, опасната усмивка на Фито Мостаса и обезпокоителната сериозност на италианските шпиони. А от няколко часа и за неразрешения въпрос с Меча Инсунса.

„La vie est breve: un peu de reve,

un peu d’amour. Fini! Bonjour!“^[3]

Той затананика през зъби, вглъбен в мислите си. Примирен със съдбата. Никой не твърдеше, че е било лесно да остави зад себе си скромното жилище под наем в квартал Баракас, или африканския склон изсъхнали трупове край пътя, където дори хиените нямаха настроение да се смеят. Някои мъже — и той беше един от тях — нямаха друг избор, освен пътищата без връщане назад. Несигурните пътувания с еднопосочен билет. С такива мисли той изпи останалото кафе и стана, възвръщайки си старата професионална самоувереност, която сам беше изградил. Преди време Маурицио, портиерът на хотел „Аниели“ във Венеция, който в продължение на четиридесет години беше виждал да спират пред него и да искат ключа си най-богатите мъже и жени на света, го беше казал, прибирайки страхотния бакшиш, който Макс току-що му беше дал: „Единствената сериозна съблазън, господин Коста, е жената. Не е ли така? Всичко останало може да се купи“.

„Малко мечти, малко любов…“

Излезе от кафенето, без да бърза, с ръце в джобовете и нова цигара в устата, и тръгна към трамвайната спирка по мократа настилка, която отразяваше сивата светлина на утрото. Приятно е да си щастлив, помисли си. И да го осъзнаваш. Булевард „Салея“ вече не миришеше на увехнали цветя, а на влажни павета и млади дървета, от които капеше утринна роса.

 

 

Седнал сред публиката, под херувимчетата и синьото небе, нарисувани по тавана на салона в хотел „Витория“, Макс следи развитието на партията на окаченото на стената табло, където се възпроизвеждат ходовете на играчите. След като прозвуча последното изщракване на часовника — тринайсетият ход на Хорхе Келер, — настана абсолютна тишина. Меката светлина, насочена към подиума, където са масата, два стола, шахматната дъска и шахматистите, оставя почти в полумрак останалата част от помещението. Навън се свечерява, а през големите прозорци се вижда как клоните на дърветата по шосето, което слиза към пристанището на Соренто, се оцветяват в червеникави тонове.

Макс не успява да вникне в детайлите на партията, която се разиграва пред очите му. Знае, защото Меча Инсунса му бе разказала, че Хорхе Келер, който играеше с черните, трябва да направи определени ходове с пешката и офицера, прелюдия към други, по-рисковани и сложни. Те ще създадат възможностите за предполагаемите отговори съгласно информацията, с която разполага Соколов, ако тя произтича от анализа на Ирина. След пожертваната пешка от Келер неговият противник ще трябва да очаква опасна атака с офицера срещу коня — който Макс мисли, че е забелязал разположен отляво на белите фигури върху дъската. В този случай отговорът, за да се избегне и неутрализира маневрата, би трябвало да е напредване с две полета с една от белите пешки.

— Тези две полета ще издадат Ирина — беше обобщила Меча следобеда, когато се бяха срещнали във фоайето преди началото на партията. — А какъвто и да е друг ход би ни насочил към Карапетян.

Вдясно от Макс, насочил единственото си око към таблото, капитан Тедеско пуши, използвайки за пепелник книжна фунийка. От време на време, по настояване на Макс, се навежда към него, за да коментира тихо някоя позиция или ход. До него, стиснал ръце, въртейки палци, Ламбертучи — сложил сако и вратовръзка за събитието — следи с напрегнато внимание подробностите на партията.

— Соколов владее абсолютно центъра — казва много тихо Тедеско. — Само ако Келер освободи офицера си, има възможност да промени положението, така ми се струва.

— А ще го направи ли?

— Познанията ми не се простират дотам. Тези хора са способни да мислят с много повече ходове напред, отколкото аз мога да си представя.

Ламбертучи, който слуша приятеля си, го потвърждава с нов шепот:

— Задава се удар, типичен за Келер. И да, този офицер мирише на барут, стига да успее да напредне.

— А какво става с черната пешка? — се интересува Макс. Другите наблюдават таблото, а после се обръщат объркани към него.

— Коя пешка? — пита капитана.

Освен таблото, на което се вихрят непознати сили, чийто механизъм му е непознат, Макс наблюдава играчите. Соколов, с цигара, догаряща между жълтите му от никотина пръсти, навежда русата си глава, докато влажните му сини очи изучават натъжено позициите на фигурите. Хорхе Келер не е пред таблото. С разхлабен възел на вратовръзката, оставил сакото си на облегалката на стола, той току-що е станал — Макс е установил, че обикновено го прави по време на дългите изчаквания, за да се раздвижи — и прави няколко крачки с ръце в джобовете и разсеян вид, съзерцавайки пода, като че ли го измерва, правейки дълги крачки със спортните си обувки. В началото на партията влезе решително, без да поглежда никого, с обичайната си бутилка портокалов сок. Здрависа се с противника, който го чакаше седнал, сложи бутилката на масата, проучи как Соколов беше открил играта и направи ход с пешката. През по-голямата част от времето стои неподвижен, навел глава и опрял чело в скръстените си пред дъската ръце, отпива глътка сок направо от бутилката или става да направи няколко крачки, както прави сега. От своя страна руснакът не е ставал от мястото си нито веднъж. Облегнат на стола, той поглежда често ръцете си, като че ли няма нужда от дъската, и играе напълно спокойно: отпочинал, невъзмутим, оправдавайки прякора си „Съветската стена“.

Лекото шумолене на филц върху дърво, последвано от щракването на часовника; когато Соколов натиска пружината, за да започне да отмерва времето на противника, връщат Келер на стола му. Сподавено, почти недоловим шепот преминава през залата. Младежът гледа черната пешка, която неговият противник успява да вземе, сложена отстрани с другите взети фигури. Веднага отразен на таблото от помощника на съдията, ходът на руснака като че ли освобождава пътя на един от офицерите на Келер, блокиран до този момент.

— Лошо за него — шушука капитанът. — Мисля, че руснакът сбърка.

Макс гледа Меча, седнала на първия ред, без да вижда лицето й: само неподвижната глава с късата, посребрена коса. До нея се провижда профилът на Ирина. Очите на момичето не следят таблото, а дъската и играчите. На съседния стол Емил Карапетян гледа с полуотворена уста и вглъбено изражение. На края на първия ред и на част от втория съветската делегация е в пълен състав: дузина и половина са, пресмята Макс. Оглежда ги един по един — дрехи, които вече са демоде на Запад, бели ризи, тесни вратовръзки, димящи цигари, непроницаеми физиономии, — неизбежно е да се запиташ колко от тях работят за КГБ. И дали има някой, който да не работи.

Не бяха минали и пет минути от последния ход на руснака, когато Келер придвижва офицера по-близо до една бяла пешка и кон.

— Ето го, идва — шепне Тедеско, в очакване.

— Рискува — мърмори Ламбертучи. — Но забележете хладнокръвието на руснака. Не мигва дори.

Сред публиката отново се понася краткотраен, тих шум, а след това — пълно мълчание. Соколов размишлява, непоклатим, като изключим това, че е запалил цигара и сега гледа с по-голямо внимание дъската. Може би към бялата пешка, както Макс знае, е ключът към онова, което може да се случи. И в момента, в който Келер, след като отпива глътка сок, понечва да стане отново, другият придвижва с две полета именно тази пешка. Придвижва я изведнъж, агресивно и удря по часовника почти свирепо. Като че ли го прави нарочно, за да задържи противника си на стола. Така и става. Младежът, вече почти станал, спира, поглежда руснака — за първи път при играта погледите им се кръстосват — и сяда отново, много бавно.

— Почти в последния момент — шепне Тедеско, възхитен, разбирайки най-сетне мащабния ефект на хода.

— Какво става? — пита Макс.

Капитанът не отговаря веднага, следейки стремителната размяна на фигури, почти заплашителна, която сега изпълняват играчите. Офицер за пешка, кон за офицер, пешка за кон. Чук, чук, чук… Часовникът изщраква на всеки три или четири секунди, като че ли ходовете са предвидени предварително. И вероятно е така, заключава Макс.

— Тази бяла пешка форсира размените, парирайки атаката на офицера — казва накрая Тедеско.

— Пресече го изведнъж.

— И го видя бързо. Светкавично.

Келер все още държи в ръка последната фигура, взета от съперника. Слага я настрана, до другите, отпива дълга глътка от портокаловия сок и навежда леко глава, като че ли изведнъж го е обзела умора след дълго усилие. След това, на пръв поглед случайно, се обръща за момент към майка си, Ирина и Карапетян, с безизразно лице. С все същия меланхоличен вид Соколов се облакътява още малко на масата и раздвижва устни, наведен към младежа, казвайки нещо тихо.

— Какво става? — интересува се Макс.

Тедеско кимва, като че ли всичко е решено.

— Предполагам, че му предлага реми… Равенство.

Келер проучва дъската. Като че ли не слуша какво казва руснакът, а изражението му не издава нищо. Може би мисли дали няма възможност за още някакъв ход, казва си Макс, или мисли пък за друго. За жената която го е предала, например, и защо го е направила. Накрая се съгласява и стиска ръката на противника, без да го поглежда, после двамата стават. На пет крачки от сина си, на първия ред, Меча Инсунса не е помръдвала през последните минути. От своя страна учителят Карапетян продължава да стои с полуотворена уста; изглежда объркан. Седнала между двамата, Ирина гледа, безизразно и вторачено, дъската и празните столове.