Никълъс Спаркс
Виж ме (3)

2.
Мария

Навремето, докато работеше в кабинета на областния прокурор на Мекленбърг, Мария Санчес бе виждала в съдебната зала престъпници от всякакъв вид, включително извършили жестокости, които я държаха будна нощем. Сънуваше кошмари за случаите, а веднъж я заплаши социопат, но всъщност никога не се бе чувствала толкова уплашена, колкото сега, на това безлюдно шосе, когато колата на този мъж внезапно отби и спря в аварийната лента.

Нямаше значение, че беше на двайсет и осем, завършила бе с отличие Чапълхилския колеж и имаше диплома от Университета по право в Дюк. Нямаше значение, че беше изгряваща звезда в кабинета на областния прокурор, преди да постъпи на работа в една от най-добрите правни кантори в Уилмингтън. Нямаше значение, че досега винаги беше успявала да овладее емоциите си. Щом той излезе от колата, всички тези факти отлетяха, заличени от една-единствена мисъл — сама е с този човек. Паникьоса се, когато той тръгна към нея. „Ще умра тук — хрумна й внезапно — и никой няма да намери тялото ми.“

Преди малко, докато колата му бавно заобикаляше нейната, тя го забеляза как се втренчва в нея — почти безочливо, пресметливо — и първо си помисли, че носи маска, което бе достатъчно ужасяващо, ала не чак толкова, колкото ненадейното прозрение, че вижда лицето му. Беше изранено: едното му око беше подпухнало, другото — яркочервено и кървясало. Кръв се стичаше и от челото му. Едва се сдържа да не изкрещи, но незнайно защо от гърлото й не излезе нито звук. „За бога — спомни си как се помоли, — продължавай напред. Не спирай, не спирай…“

Бог очевидно не я беше чул. А и защо да се меси? Има ли причина да не я остави да умре, захвърлена в крайпътна канавка на ничия земя? Няма. Бог бе позволил на мъжа да спре и сега мъжът с обезобразеното лице вървеше бавно към нея като герой от нискобюджетен филм на ужасите. Или избягал затворник, защото определено изглеждаше напомпан, а нали това правят затворниците? Вдигат тежести по цял ден? Косата му бе подстригана ниско, във военен стил — вероятно запазен знак на затворническа банда. Овехтялата тениска не помагаше, както и прокъсаните му джинси. Уплаши я и начинът, по който носеше якето си. Защо не го беше облякъл в тази буря? Може би крие нещо под него…

Нож…

Или пистолет… Мили боже!

От гърлото й се изтръгна немощен писък, а в ума й се завъртяха възможности за спасение. Какво да направи? Да хвърли гумата към него? Дори не можеше да я извади от багажника. Да изкрещи за помощ? Нямаше никого наблизо; от десет минути не бе минавала кола, а телефонът й бе забравен бог знае къде — иначе нямаше да се опитва да смени сама гумата. Да побегне? Може би, но съдейки по въздушната лекота, с която се придвижваше, мъжът сигурно щеше да я догони бързо. Оставаше й единствено да влезе в колата и да заключи вратите, но той вече бе приближил и нямаше начин да го заобиколи…

— Да ти помогна ли?

Гласът му я изтръгна от транса. Тя пусна гумата и отстъпи назад, съсредоточена единствено върху усилието да увеличи разстоянието помежду им. Пак проблесна светкавица и тя забеляза празнота в лицето му, сякаш му липсва нещо градивно — материалът, който дава сигнал, че не е редно да изнасилваш и да убиваш жени.

— Какво искаш? — попита задавено тя.

— Нищо — отговори той.

— Защо си тук тогава?

— Реших, че ти е нужна помощ да смениш гумата.

— Ще се справя сама — отвърна тя.

Той погледна към нея, към спуканата гума и после отново към нея.

— Добре — кимна, извърна се и тръгна обратно към колата си.

Реакцията му бе толкова неочаквана, че за секунда се почувства парализирана. Отиваше ли си? Защо? Радваше се всъщност — меко казано — но все пак, все пак…

— Не мога да извадя гумата от багажника! — призна тя, долавяйки паниката в гласа си.

Той застана до колата си и се обърна.

— Така изглежда. — Пресегна се към вратата и я отвори.

— Чакай! — извика внезапно тя.

Той присви очи под проливния дъжд.

— Защо? — извика в отговор.

Защо ли? Не беше сигурна, че го е чула правилно. Но пък нали му каза, че не й е нужна помощ? Или й е нужна, но как да се обади на някого? Мислите й кръжаха лудо и напосоки и следващите думи се изсипаха машинално.

— Имаш ли телефон?

Той пристъпи няколко крачки напред. Спря, когато реши, че ще го чува, без да се налага да крещи, но не съвсем близо. Слава богу.

— Да — отговори.

Тя пристъпи от крак на крак. А сега какво?

— Изгубих своя — каза. — Не че съм го изгубила — уточни, усещайки, че говори несвързано, но погледът му й пречеше да възпре думите. — Или е в офиса, или съм го оставила у родителите си, но ще разбера, когато се добера до лаптопа си.

— Добре. — Той не добави друго; не помръдваше и не откъсваше очи от нейните.

— Използвам програмата за намиране на телефони. Приложението, имам предвид. Проследявам си телефона, защото е синхронизиран с компютъра.

— Добре.

— Е?

— Какво „е“?

— Ще ми дадеш ли телефона си за малко? Ще се обадя на сестра си.

— Разбира се. — Той уви телефона в якето и пристъпи напред.

Тя отстъпи инстинктивно крачка назад. Той остави якето върху капака на колата й и го посочи.

Тя се поколеба. Мъжът определено беше странен, но пък се отдръпна тактично настрани. Тя взе бързо вързопа и намери айфона му, пъхнат вътре — същия модел като нейния. Натисна бутона, екранът светна и, разбира се, имаше обхват. Но това нямаше да й помогне, ако…

— Пет-шест-осем-едно — продиктува той.

— Даваш ми кода?

— Няма как да използваш телефона без него — отбеляза той.

— Но ти не ме познаваш!

— Ще ми откраднеш ли телефона?

Тя примигна.

— Не. Не, разбира се.

— Тогава няма проблем.

Не знаеше какво да отговори, но все едно. Въведе кода с треперещи пръсти и набра номера на сестра си. След третото позвъняване разбра, че ще се включи телефонният секретар на Серена. Стараейки се да не издава тревогата си, остави съобщение. Обясни какво се е случило с колата и помоли сестра си да дойде да я вземе. Прибра телефона в якето върху капака и отстъпи встрани, без да откъсва очи от мъжа.

— Не ти ли отговориха? — попита той.

— Сестра ми ще дойде.

— Добре. — Блесна нова светкавица и той посочи багажника на колата й. — Докато я чакаме, искаш ли да ти сменя гумата?

Тя отвори уста отново да отклони предложението му. Хрумна й обаче, че не се знае кога и дали Серена ще получи съобщението. А и никога не беше сменяла гума. Вместо отговор издиша, опитвайки се да възпре издайническия трепет в гласа си.

— Може ли да те попитам нещо?

— Да.

— Какво… какво се е случило с лицето ти?

— Бих се.

Тя изчака няколко секунди, преди да осъзнае, че мъжът няма да добави друго. Това ли е? Никакви обяснения? Поведението му бе толкова странно, че се чудеше как да го тълкува. Той я наблюдаваше, очевидно очаквайки да чуе отговор на въпроса си. Тя погледна към багажника и се упрекна, че не се е научила да сменя гуми.

— Да — каза най-сетне. — Искам да ми помогнеш.

— Добре — кимна той. Взе си якето, пъхна телефона в джоба си и се облече. — Страхуваш се от мен — отбеляза.

— Какво?

— Страхуваш се, че ще те нараня. — Продължи, защото тя не продума: — Няма, но дали ще повярваш, зависи от теб.

— Защо ми го казваш?

— Защото, за да сменя гумата ти, трябва да се приближа до багажника. Което значи, че ще се доближа и до теб.

— Не се страхувам — излъга тя.

— Добре.

— Наистина не се страхувам.

— Добре — повтори той и тръгна към нея.

Тя усети как сърцето й се свива, когато се разминаха, и се почувства глупаво, когато той продължи напред, без да забавя ход. Развъртя нещо, после вдигна резервната гума, остави я и пак изчезна зад багажника, явно да вземе крика.

— Трябва да върнем колата ти на шосето — каза. — Ако не е на равно място, може да се подхлъзне, когато наместя крика.

— Но гумата ми е спукана.

Стиснал крика, той подаде глава иззад багажника.

— Не пречи. Просто ще караш бавно.

— Но ще блокирам платното.

— И бездруго си го блокирала.

— Имаш право… и все пак.

Ако всичко е част от плана му? Да й отвлече вниманието? Да я накара да се обърне с гръб?

Планът му включва разрешение да се обади от неговия телефон и изваждане на гумата от багажника?

Объркана и смутена, тя влезе в колата и включи двигателя. Бавно, но сигурно се върна на шосето и дръпна аварийната спирачка. Когато отвори вратата, той вече търкаляше гумата към нея.

— Остани вътре, ако искаш — предложи й. — Няма да отнеме много време.

Тя се подвоуми и в крайна сметка затвори вратата. Няколко минути наблюдава в огледалото за обратно виждане как той развива болтовете и намества крика. Не след дълго усети как колата се повдига леко, накланя се бавно напред и спира. Той доразви болтовете и свали спуканата гума точно когато бурята се развилня още по-свирепо и дъждът се изля на плътни пелени. Резервната гума зае бързо мястото си, както и болтовете, и колата внезапно се смъкна отново надолу. Мъжът прибра в багажника спуканата гума, крика и гаечния ключ и затвори внимателно капака. И толкова. Готово. Все пак тя се сепна, когато почука на стъклото й. Спусна го и през пролуката плисна дъжд. Лицето му оставаше в сянка и така успяваше донякъде да си го представи без синините, без подутото и кървясало око. Донякъде, но не съвсем.

— Тръгвай! — изкрещя той, за да надвика бурния вятър. — Трябва обаче да смениш гумата. Резервната не е предвидена за постоянна употреба.

Тя кимна, но преди да успее да му благодари, той се обърна и затича към колата си. Отвори бързо вратата и седна зад волана. Тя чу как двигателят му заработи и после — преди да се усети — остана отново сама на шосето, ала вече в кола, която може да я отведе у дома.

* * *

— Чух телефона, но не познах номера и не вдигнах — каза Серена, отпивайки от портокаловия сок. На масата пред Мария стоеше чаша кафе. Седяха на задната веранда, където утринното слънце вече затопляше въздуха. — Съжалявам.

— Е, следващия път просто отговори.

— Няма начин — усмихна се сестра й. — Ами ако се обажда някой маниак?

— Точно това беше проблемът! Аз бях с маниак и ти трябваше да ме спасиш.

— Не изглежда така. Явно си попаднала на услужлив човек.

Мария я изпепели с поглед.

— Не си го виждала. Повярвай ми. Виждала съм страховити хора, а той беше по-страшен от тях.

— Нали ти обяснил, че се е бил?

— Именно! Очевидно е агресивен.

— Но не се е държал така с теб. Каза, че отначало дори не те е доближил. После ти дал телефона си. След това ти сменил гумата, върнал се в колата си и си тръгнал.

— Пропускаш същественото.

— Кое е то? Че не бива да съдиш за книгата по корицата?

— Говоря ти сериозно!

Серена се засмя.

— О, някой е докачлив. Знаеш, че се шегувам. Ако бях на твое място, сигурно щях да умра от страх. Спукана гума, пусто шосе, без телефон, непознат с окървавено лице… като в най-лошия кошмар на всяко момиче.

— Именно.

— Намери ли си телефона?

— В офиса е. Вероятно върху бюрото.

— Там е от петък? И разбра чак в събота през нощта?

— Е, и?

— Май не ти се обаждат мнозина, а?

— Ха-ха!

Серена поклати глава и взе телефона си.

— Аз пък не мога да живея без моя.

Направи снимка на Мария.

— Това пък за какво е?

— За Инстаграм.

— Сериозно?

Пръстите на Серена вече сновяха по бутоните.

— Не се безпокой. Забавно е — добави тя, преди да й покаже снимката и надписа. — Мария, оцеляла след Кошмара на тъмната улица.

— Няма да я публикуваш, нали?

— Вече го направих — намигна й сестра й.

— Трябва да престанеш. Наистина! Ами ако някой от клиентите ми попадне на снимката?

— Обвини мен — сви рамене Серена. — Къде е татко, между другото?

— Разхожда Копо.

Копо беше женско, почти снежнобяло шицу. След като Серена се бе преместила в пансиона, двете сестри се върнаха вкъщи на Коледа и откриха, че родителите им са си купили куче. Сега Копо ходеше навсякъде с тях — в ресторанта, където имаше легло в офиса; в супермаркета, дори в счетоводната къща. Копо бе по-разглезена и от двете момичета.

— Още не мога да свикна — промърмори Серена. — Те обичат кучето!

— Нима?

— Забеляза ли какъв нашийник с изкуствени диаманти му е купила мама? Едва не повърнах.

— Бъди мила.

— Мила съм! Просто не си ги представях да имат куче. Ние нямахме, макар да ги умолявах години наред. Обещавах дори да се грижа за него.

— Знаели са, че няма да се грижиш.

— Не съм прескачала учебна година и не постъпих в колежа на седемнайсет като теб, но съм сигурна, че бих се справила с куче. И сега е моментът да те осведомя, че кандидатствам за стипендията „Чарлс Александър“.

— Ммм… браво! — Мария повдигна скептично вежда.

— Не се шегувам. Отпускат я за двуезични студенти по педагогика. Попълних формулярите, написах есе, получих препоръки от двама професори и прочее. Фондацията е частна. Следващата събота ще ме интервюира председателят й. Е? — Тя скръсти ръце.

— Уха! Чудесно!

— Не казвай на татко. Искам да го изненадам.

— Ще е във възторг, ако спечелиш.

— Знам. Помисли си колко нашийника ще могат да купят на Копо, ако не се налага да ми плащат учебните такси.

Мария се засмя. Чуваха как майка им си тананика в кухнята, а през отворения прозорец долиташе аромат на хуевос ранчерос.

— Както и да е, да се върнем на предишната нощ — продължи Серена. — Защо беше навън толкова късно? Доста след обичайното ти време за лягане.

Мария се намръщи, после реши да приключи въпроса:

— Всъщност бяха на среща.

— Леле!

— Какво толкова?

— Нищо. Просто бях решила, че си дала обет за целомъдрие.

— Защо?

— Ехо! Забрави ли с кого говоря?

— Излизам.

— Ходиш да гребеш, но не излизаш вечер. Работиш. Четеш. Гледаш глупава телевизия. Вече дори не танцуваш, а навремето обожаваше танците. Помниш ли как те продумвах да дойдеш с мен в онзи склад? Където танцуват салса в събота?

— Ако не ме лъже паметта, спомена, че там се събират много откачени типове.

— Но и се забавлявах. А за разлика от теб танцувам ужасно.

— Не всички сме в колежа, където лекциите започват по пладне, а петък е почивен ден. Някои имат отговорности.

— Да, да, чувала съм го и преди — махна с ръка Серена. — Значи не ти провървя?

Мария погледна през рамо към открехнатия прозорец на кухнята, за да се увери, че майка им не ги чува.

Серена въздъхна.

— Вече си голяма. Не е нужно да криеш социалния си живот от мама и татко.

— Да, добре, в това отношение винаги сме били малко различни.

— Какво? Мислиш, че им казвам всичко?

— Не, надявам се.

Серена се подсмихна.

— Съжалявам, че не се е получило.

— Откъде знаеш? Може би грешиш.

— Не мисля — поклати глава Серена. — Иначе нямаше да се прибираш сама вкъщи.

Серена винаги съобразяваше бързо, но и нещо повече — притежаваше здрав разум, какъвто понякога липсваше на Мария.

— Ехо! Има ли някой вкъщи? — изтръгна я от унеса Серена. — Питах те за срещата.

— Не мисля, че ще ми се обади.

По лицето на Серена се изписа престорено съчувствие, но в очите й блестяха хапливи искрици.

— Защо? Носеше си компютъра и работеше през цялото време?

— Не. И причината не съм аз. Беше просто… неприятно.

— Сподели с мен, сестро. Разкажи ми всичко.

Мария огледа задния двор. Серена беше единственият човек на света, с когото наистина можеше да разговаря.

— Няма кой знае какво за разказване. Всъщност изобщо не планирах да излизам на среща…

— Нима? Ти!

— Искаш ли да ме изслушаш, или не?

— Извинявай — ухили се Серена. — Цялата съм в слух.

— Помниш ли Джил? Приятелката ми от кантората?

— Супер умна, на около четирийсет, умира да се омъжи, адски забавна? Която дойде на обяд, гушна Копо и татко едва не получи сърдечен удар?

— Да.

— Не, не я помня.

— Както и да е — рече Мария. — Преди няколко дни обядвахме заедно и тя ме убеди да изляза на вечеря с нея и с приятеля й Пол, след като се върна от конференцията. Без да ме уведомят обаче, поканили и приятел на Пол от службата…

— Чакай малко. Хващаше ли окото човекът?

— Определено беше привлекателен. Проблемът беше, че го знае. Държеше се грубо и арогантно и през цялото време флиртуваше със сервитьорката. Мисля, че дори й взе телефонния номер, докато седях до него.

— Стилно.

— Джил се сконфузи повече и от мен. Пол обаче сякаш не забеляза нищо. Заради виното сигурно, но постоянно повтаряше как четиримата трябва да отидем на клуб след вечерята. Знаел си, че ще си допаднем. Радвал се, че се разбираме толкова добре. Странно, защото обикновено не е такъв. Мълчалив е, а ние с Джил поддържаме разговора.

— Може би просто харесва приятеля си. Или си е помислил, че с него ще имате красиви бебета и ще кръстите едното на него.

Думите й успяха да разсмеят Мария.

— Може би. Както и да е, не мисля, че съм негов тип. Сигурна съм, че ще се чувства по-удобно с…

Сестра й довърши вместо нея:

— С по-глупава жена.

— Щях да кажа руса, като сервитьорката.

— Ако искаш да знаеш, това е част от проблема ти с мъжете. Твърде умна си. А мъжете се плашат от умни жени.

— Не всички. С Луис бяхме заедно повече от две години.

— Бяхме — подчерта Серена. — Това е точната дума. И знаеш ли какво? Адски сексапилният Луис беше пълен неудачник.

— Преувеличаваш.

— Не съжалявай за добрите му страни. Нямаше бъдеще с него и го знаеш.

Мария кимна. Сестра й беше права, но за миг се поддаде на тъгата.

— Да, живей и се учи.

— Радвам се, че си решила пак да излизаш на срещи.

— Не съм. Джил и Пол го решиха.

— Все едно. Трябва да си…

Докато Серена търсеше точните думи, Мария предположи:

— Да съм повече като теб?

— Защо не? Да излизаш, да се наслаждаваш на живота, да създаваш приятелства? Многократно по-хубаво е от работата.

— Откъде знаеш? Работиш само по няколко смени седмично.

— Уместна забележка. Приеми го като умозаключение, основано на асоциалния ти живот.

— Вярваш или не, наистина ми харесва да работя.

— Ще се погрижа да го напиша на надгробната ти плоча — обеща й Серена. — Как върви работата, между другото?

Мария се намести на стола, питайки се доколко да е откровена.

— Добре.

— Току-що каза, че ти харесва.

— Да, но…

— Нека позная… Конференцията, нали? Където отиде с шефа си? — Мария кимна и Серена продължи: — Беше ли ужасно, както предполагаше?

— Не точно ужасно, но…

— Сваляше ли те?

— Нещо такова — призна тя. — Но се справих с положението.

— Става дума за женения тип? С трите деца?

— Да.

— Кажи му да се разкара. Заплаши, че ще го съдиш за сексуален тормоз и прочее.

— По-сложно е. Засега е по-добре да не му обръщам внимание. — Устните на Серена трепнаха насмешливо и Мария попита: — Какво?

— Помислих си, че определено имаш подход към мъжете. Бившият ти приятел ти изневери, последният кандидат флиртува с други момичета, шефът не те оставя на мира…

— Добре дошла в моя свят.

— Е, не всичко е черно. Снощи срещна добър мъж, който помага на жена в беда въпреки бурята…

Мария се намръщи, а сестра й се засмя и продължи:

— Ще ми се да ти бях видяла лицето!

— Не беше красиво.

— Но си тук, невредима и непокътната — напомни й Серена. — Радвам се дори само заради възможността и занапред да попиваш мъдростта ми.

— Наистина трябва да поработиш върху самооценката си — посъветва я кисело Мария.

— Сериозно, радвам се, че се върна в града. Тези обеди щяха да са ужасни, ако те нямаше. Като си тук, мама и татко имат и за кого другиго да се безпокоят.

— Доволна съм, че извличаш полза от мен.

— Оценявам го. А и ще се опознаем по-добре.

— Винаги сме се познавали добре.

— Замина в колежа, когато бях на десет.

— Връщах се вкъщи почти всеки уикенд и прекарвах тук всяка ваканция.

— Вярно. През първите две години ти липсвахме толкова, че плачеше през целия уикенд.

— Беше ми трудно да съм толкова далеч от дома.

— Защо според теб постъпих в местния колеж? В това отношение съм умница като теб.

— Умница си. Вероятно ще получиш стипендия, забрави ли?

— Не съм умна като теб. Но няма проблем. По-лесно ще си намеря мъж — не че в момента ме вълнуват сериозните връзки. Но ако искаш, ще се оглеждам за някой подходящ за теб. Непрекъснато се запознавам с момчета.

— Колежани?

— Някои предпочитат по-зрели жени.

— Не си в ред.

— Не знам… Имам добър вкус.

— Имаш предвид Стив?

— Излизаме отскоро. Още не е сериозно. Но ми изглежда мило момче. Даже работи като доброволец в „Хуманно общество“. В неделя помага при осиновяването на домашни любимци.

— Харесваш ли го?

— Искаш да кажеш… много? Или нормално?

— В основното училище ли се върнахме?

Серена се засмя:

— Още не съм сигурна как се чувствам. Но той е симпатичен, което ми дава повече време да разбера.

— Кога ще се запозная с него?

— Ммм… да видим как ще се развият нещата. Защото ако ти се запознаеш с него, мама и татко също ще поискат да се запознаят с него и тогава ще изпусна съвсем конците. Независимо какво ще последва, той ще си помисли, че намирам отношенията ни за сериозни, а за разлика от теб съм твърде млада да се обвързвам трайно.

— И аз не искам да се обвързвам трайно.

— Може би. Но определено имаш нужда да ходиш на срещи.

— Ще престанеш ли?

— Добре де, добре. Няма нужда да ходиш на срещи. Трябва просто да ти провърви.

Мария не си направи труда да отговори и Серена се разкикоти.

— Докоснах тънка струна, а? — изчурулика тя. — Както и да е. Какви са ти плановете за днес? След като си тръгнем оттук? Пак ли ще гребеш?

— Вероятно.

— Сама?

— Освен ако не поискаш да опиташ пак.

— Изключено. Още не разбирам защо ти харесва толкова. Не е като танците. Скучно е.

— Добро раздвижване е. И успокоява.

— Не казах ли точно това? — попита Серена.

Мария се усмихна.

— А ти? Какво ще правиш?

— Ще се наспя добре. После ще импровизирам.

— Надявам се да си намериш занимание. Истинска загуба ще е да пропуснеш дивата неделна нощ.

— Хайде, хайде… завистта е гадно нещо. — Серена посочи прозорците. — Татко най-сетне се върна, а аз умирам от глад. Време е да хапнем.

* * *

По-късно, докато Серена спеше дълбоко, Мария гребеше на Масънбъро Саунд — любимото й място през почивните следобеди. Масънбъро Айлънд бе най-големият бариерен остров по южния бряг на щата и понякога тя заобикаляше откъм атлантическата му страна, но най-често предпочиташе кристалните води на мочурището. Както винаги животинският свят я очарова. През първия час във водата видя орли рибари, пеликани и бели чапли и засне добри снимки, поне според нея. През юни, за рождения си ден, се бе поглезила с висококачествена водоустойчива камера и не съжаляваше, макар все още да изплащаше вноските по кредита. Едва ли щяха да публикуват снимките й в „Нешънъл Джиографик“, но няколко бяха достатъчно сполучливи да ги окачи на стената в апартамента си — разумна декорация всъщност, защото едва си позволяваше и наема за жилището.

Тук обаче й беше лесно да мисли за тези неща, без непременно да изпитва безпокойство. Започна да гребе, след като се върна в Уилмингтън, но гребането й въздействаше по същия начин, както танците навремето. Вече умееше да пази равновесие без никакво усилие и плавният ритъм на веслата премахваше стреса. Обикновено след няколко минути във водата я изпълваше оптимизъм, че всичко е наред и светът е безоблачен. Топлото, отпускащо сияние започваше от врата и раменете й и се разпростираше по цялото й тяло. Под топлия душ, след като се върнеше вкъщи, вече се чувстваше готова за поредната седмица в кантората. Серена грешеше за гребането. Не беше скучно, напротив — отразяваше се отлично на душевното й здраве, а и, честно казано, на фигурата й. През последната година заякна на места, които дори не предполагаше, че могат да се променят, и се наложи да прекрои костюмите си, защото й станаха широки на талията и хълбоците.

Не че имаше значение. Серена грешеше за гребането, но имаше право за лошия късмет на Мария в любовта. Луис бе първият мъж, с когото се впусна в сериозна връзка, първият, когото наистина обикна. Бяха приятели почти цяла година, преди отношенията им да се задълбочат, и привидно ги свързваха много неща. И той като нея бе дете на мексикански емигранти, искаше да стане юрист и обичаше танците. След две години заедно й беше лесно да си представи бъдеще с него. Луис обаче й даваше ясно да разбере, че предпочита настоящото положение — да продължава да спи с нея, стига тя да не очаква нищо повече. Дори споменаването на думата „брак“ го ужасяваше и отначало тя се опита да си внуши, че няма значение, ала дълбоко в себе си усещаше, че има.

Въпреки това раздялата я изненада. Той й се обади една вечер и й каза, че всичко е приключило. Тя се утеши с факта, че житейските им цели са различни и Луис не е готов за сериозна връзка, каквато иска тя. После обаче? След малко повече от година, точно след като издържа изпита за правоспособен юрист, тя разбра, че той се е сгодил. Прекара следващите шест седмици, опитвайки се да проумее защо другото момиче е било подходящо за съпруга, а с нея е бил неспособен дори да обсъжда темата за семейство. Къде е сгрешила? Твърде настойчива ли е била? Или отегчителна? Или… нещо друго? И досега нямаше представа. Щеше да й е по-лесно, разбира се, ако бе срещнала някого след Луис, но с всяка изминала година все по-често се питаше къде са изчезнали добрите момчета. И дали изобщо съществуват. Къде са мъжете, които не очакват да спиш с тях след първата или втората среща? Мъжете, които смятат за естествено да платят сметката при първата среща? Или даже мъжете с прилична работа и планове за бъдещето? След раздялата с Луис тя не заживя в уединение. Ни най-малко. Въпреки дългите часове, посветени на подготовката за изпитите в университета, а после на работата в Шарлот, през почивните дни излизаше редовно с приятели. Обаче никой поне що-годе приемлив не я покани на среща.

Тя спря да гребе за миг и изопна гръб, докато дъската се плъзгаше леко напред. Е, всъщност я бяха канили, помисли си. Но тогава държеше много на външния вид и отказа на тези, които не й се сториха достатъчно привлекателни. И вероятно в това се състоеше проблемът. Може би бе отхвърлила Господин Подходящ, защото не е бил достатъчно висок и прочее, а сега — понеже е Господин Подходящ — той вече не е на витрината. Напоследък подходящите господа се разграбваха мигом, навярно защото се срещаха рядко като калифорнийския кондор.

Обикновено този факт не я измъчваше. Бе различна от майка си, която вярваше, че семейното положение на жената е определящо за нея. Мария имаше свой живот, можеше да идва и да си тръгва когато пожелае, и макар да нямаше кой да се грижи за нея, тя също не бе обременена с грижи за други. През последните две години обаче — когато започна да наближава трийсетте — понякога й се приискваше да има с кого да отиде на танци, да гребе или дори някой, готов да изслуша негодуванието й след работния ден. Широк приятелски кръг — като на Серена — вероятно би запълнил празнотата, но повечето приятели на Мария живееха или в Райли, или в Шарлот, и да се види с тях, почти винаги означаваше да пътува дълго и да спи на нечий диван. Освен семейството, роднините, Джил и малкото колеги — и, да, дори Пол въпреки предишната нощ — единствените й познати тук бяха съучениците й от гимназията, от които се бе отчуждила заради дългото отсъствие. Вероятно би могла да опита да възстанови отношенията си с тях, но след работа обикновено й се искаше да се отпусне във ваната с чаша вино и хубава книга. Или, ако се чувстваше заредена с енергия, да грабне веслата. Дори приятелствата изискват енергия, а напоследък не й оставаха много сили. В резултат животът й не бе особено вълнуващ, ала същевременно се отличаваше с необходимата предсказуемост. Последната й година в Шарлот бе тежка и…

Тя тръсна глава, прогонвайки спомена за тази година. Пое си дъх и си заповяда да се съсредоточи върху положителното, както се бе научила. В живота й имаше достатъчно добри неща. Имаше семейството си, имаше дом и работа, която я удовлетворяваше.

„Сигурна ли си? — прошепна внезапно вътрешният й гласец. — Защото знаеш, че не е съвсем вярно.“

Започна добре, но не е ли винаги така? „Мартенсън, Херцберг и Холдман“ беше кантора от среден мащаб и тя работеше основно за главния съдебен адвокат Барни Холдман, специализирал се в застрахователни дела. Шейсетгодишният Барни, стожер на кантората и юридически гений, носеше раирани костюми и говореше с бавен, мелодичен акцент от планините на Северна Каролина. Пред клиентите и съдебните заседатели играеше ролята на дружелюбен помъдрял старец, ала под повърхността бе непреклонен, подготвен за всичко и взискателен към подчинените и съдружниците си. Работейки за него, тя се радваше на привилегията да разполага с време, експерти и пари, за да подготвя случаите — всичко, което й липсваше в прокурорския кабинет.

Джил беше бонус. С нея бяха единствените жени в кантората, като се изключат секретарките и стажантките. Джил и Мария се сближиха веднага, макар да работеха в различни отдели. Обядваха заедно три-четири пъти седмично и Джил често се отбиваше в кабинета на Мария за по няколко минути. Притежаваше буден ум и я разсмиваше, но се отличаваше и с професионална проницателност, и бе една от ключовите фигури в кантората. Чудно как все още не бе станала партньор. Мария понякога се питаше дали Джил не е прекалено добра за кантората.

Истинският проблем бе Кен Мартенсън, изпълнителният директор на кантората, който наемаше стажантки въз основа на външния им вид, а не на квалификацията им, и твърде дълго се въртеше край бюрата им. Това не притесняваше Мария; не я притесняваше и фамилиарното му отношение към стажантките, което не изглеждаше съвсем професионално. През първата й седмица в кантората Джил я осведоми за репутацията на Кен, особено за интереса му към младите стажантки, но тя не прояви интерес. Поне докато Кен не я набеляза. Не й беше приятно, а напоследък ситуацията се усложняваше все повече. Едно е да се опитваш да отбягваш шефа си в кантората, където винаги е пълно с хора, друго — на конференцията в Уинстън-Сейлъм миналата седмица, която задълбочи страховете й, че положението се влошава. Кен се задоволи да я изпрати до вратата на хотелската й стая — слава на Бога за дребните му услуги — но и през двата дни я принуди да вечеря с него. А после? Изнесе й обичайната тирада „съпругата ми не ме оценява“, като непрекъснато питаше дали иска още една чаша вино, макар очевидно да не бе преполовила първата. Описа й вилата си край брега — колко тихо и спокойно е мястото — и отбеляза неколкократно, че обикновено е пуста. Прииска ли й се да отиде там, трябва само да му каже. А споменавал ли е колко рядко се случва да работиш с жена, която е и интелигентна, и красива?

Можеше ли да е по-прозрачен? Когато намекваше какво иска обаче, тя се преструваше на наивна и насочваше разговора към темите, обсъждани на конференцията. Най-често успяваше да отклони вниманието му, ала не излъга Серена — наистина се намираше в сложно положение. Понякога й се искаше преди да бе кандидатствала в юридическия факултет, някой да й бе обяснил, че дипломата й не гарантира работно място, както си представяше. Напоследък канторите съкращаваха служители, заплатите падаха, а в момента твърде много юристи се бореха за твърде малко работни места. След като напусна кабинета на областния прокурор, й отне почти пет месеца, докато постъпи в „Мартенсън, Херцберг и Холдман“, а доколкото знаеше, никоя друга кантора в града не търсеше служители. Дори само да прошепнеше думите „сексуален тормоз“ или да намекнеше, че ще заведе дело, вероятно нямаше да си намери работа в целия щат. Адвокатите мразят най-силно други адвокати да завеждат дела срещу тях.

За момента нямаше изход. Успя някак си да издържи конференцията, но се зарече да не се поставя повторно в подобна ситуация. Щеше да избягва стаята за почивка, да бъде по-предпазлива, когато остава да работи извънредно, особено ако Кен е там. Засега можеше да направи само това и да се моли той да вземе на прицел поредната стажантка.

Това бе поредният пример как животът се бе оказал по-труден от очакваното. Започна първата си истинска работа като идеалист — приемаше живота като приключение. Вярваше, че й е отредена значима роля да опази улиците безопасни и да даде на жертвите възможност да получат справедливост и възмездие. С течение на времето обаче се разочарова. Стана й ясно, че дори опасни престъпници често остават на свобода, задръстените колела на системата се въртят невъзможно бавно, а папката й с дела е безкрайна. Сега живееше отново в града, където бе отраснала, и практикуваше право, съвсем различно от работата й като помощник-прокурор. Беше сигурна, че хоризонтът ще се разведри щом натрупа опит, но постепенно осъзна, че професионалният стрес е просто с различни вкусове, а вкусът на този не е по-приятен от предишния.

Това я изненада, но пък през последните седем години почти всичко я изненадваше. Светът я възприемаше като млад професионалист със собствен дом, ала понякога тя имаше чувството, че е надянала фалшива маска. Отчасти заради финансите — след като си платеше сметките в края на месеца, й оставаше по-малко за харчене от джобните й в гимназията. Но и защото повечето й приятелки от колежа вече бяха омъжени, а някои дори имаха деца. Когато разговаряше с тях, й изглеждаха напълно удовлетворени от живота си, сякаш се развива точно по план, а тя, от друга страна, имаше похотлив шеф, апартамент, който едва изплащаше, и по-малка сестра, по-мъдра и по-безгрижна от нея. Ако това бе зрелостта, Мария се чудеше защо изобщо е бързала толкова да порасне.

През следващия час се съсредоточи върху ритмичното движение на веслата. Опитваше се да се наслади на гледката, докато дъската се плъзгаше напред. Наблюдаваше бавните облаци и дърветата, отразени във водата, вдъхваше свежия солен въздух и попиваше топлината на слънцето, галеща ръцете и раменете й. От време на време снимаше. Засне орел рибар, сграбчил риба в ноктите си, да се издига над водата. Мястото бе твърде сенчесто и отдалечено, но с известна обработка с фотошоп щеше да се получи нещо.

Когато най-после се върна вкъщи, си взе душ, наля си чаша вино и седна на люлеещия се стол, сместен някак на тясната й задна веранда. Наблюдаваше хората по Маркет стрийт и се питаше как ли живеят. Обичаше да си измисля истории за тях — „Онзи сигурно е нюйоркчанин“, „Обзалагам се, че тази майка е извела децата си да им купи сладолед“. Безобидно и успокоително забавление в края на уикенда, белязан с приятни и не толкова приятни моменти.

Спуканата гума например. Което й припомни, че утре трябва да я смени. Но кога? Знаеше, че докато е била на конференцията, Барни е напълнил пощата й с работа. Следобед имаха две важни срещи и това не я улесняваше. Нямаше и представа какъв ще е следващият ход на Кен.

На сутринта страховете й се задълбочиха, когато забеляза Кен в кабинета на Барни, докато тя разговаряше с Лин — пищната, макар и не особено способна стажантка, назначена в екипа им. Кен и Барни често се срещаха преди съвещанието в понеделник сутрин, но за разлика от друг път, след като Кен излезе, Барни й кимна без да се усмихне, и тръгна по коридора. От една страна, деловият поздрав я изпълни с облекчение, ала същевременно внезапният му студен професионализъм я вледени, защото несъмнено означаваше, че й е ядосан.

Няколко минути по-късно Джил, явно разкаяна, надникна в кабинета й да се извини за злополучната вечеря. Поговориха набързо — Джил заминаваше да изслушва показания и до края на седмицата щеше да отсъства от града — и Мария й разказа историята за спуканата гума и непознатия спасител, което накара приятелката й да се почувства още по-зле.

Щом Джил си тръгна, Мария започна да звъни на автосервизи, за да намери близко място, където да сменят гумата й след работа. Не след дълго обаче откри, че всички ще са затворени, преди да пристигне. Единствената възможност бе да използва обедната почивка. След шест опита най-сетне успя да се уговори за дванайсет и половина — само час преди срещата с първия клиент в един и половина. Предупреди Барни, че може да закъснее няколко минути. Той се намръщи, но й каза да се постарае да дойде навреме, подчертавайки колко е важно да присъства. Излезе от кантората в дванайсет без четвърт с надеждата автомонтьорите да успеят да започнат по-рано.

Те обаче не успяха. Дори не започнаха навреме. В крайна сметка чака цял час. Обзета ту от паника, ту от бавно нарастващ гняв, се обаждаше на секретарката, на стажантката и на мобилния телефон на Барни. Взе колата си едва след два и веднага пое към кантората. Влезе в съвещателната зала четирийсет и пет минути след началото на срещата. Барни изрази недоволството си с леден поглед, прикрит зад проточен, вежлив поздрав.

След срещата тя му се извини най-смирено. Той очевидно бе ядосан; нямаше и помен от неговата приветливост, с която клиентите бяха свикнали. Отношенията им останаха обтегнати през целия следобед. На другия ден положението не се подобри. Мария се зае със задачите, натрупали се по време на конференцията, и с подготовката на документите, необходими за делото на Барни през следващата седмица. В понеделник и вторник работи до след полунощ, а понеже Джил я нямаше, до края на седмицата работеше и през обедната почивка; хранеше се на бюрото и пишеше резюмета. Барни сякаш не забелязваше или не го интересуваше. Едва в четвъртък вкамененото му лице започна да поомеква.

По-късно следобед обаче, докато с Барни обсъждаха в кабинета му застрахователен иск, и според двамата най-вероятно подправен, Кен ги прекъсна. Мария вдигна глава и го видя, застанал на прага.

— Извинете — обръщаше се и към двамата, но гледаше към Барни. — Може ли да поговоря с Мария?

— Разбира се — отговори Барни и й кимна. — Обади им се и ги уведоми, че утре ще насрочим съвещание.

— Непременно. Ще те информирам какво са отговорили — кимна тя.

Усети как Кен я наблюдава и се обърна към него със свито сърце. Той вече се отдалечаваше и тя го последва безмълвно по коридора и през приемната. Краката й натежаха, когато разбра, че се е запътил към кабинета си. Щом наближиха, секретарката му отвърна поглед.

Кен й отвори вратата, после я затвори. Настани се делово зад писалището и й посочи да седне на стола срещу него. Втренчи се през прозореца и най-после я погледна.

— Барни спомена, че в понеделник си пропуснала важна среща с клиент.

— Не я пропуснах. Закъснях…

— Не те извиках тук да спорим за подробности — сряза я той. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво се случи?

Сварена неподготвена, Мария разказа безспорно жалка история за опитите си да открие подходящ автосервиз и за последвалите събития.

Когато приключи, той помълча известно време.

— Разбираш какво правим тук, нали? И защо те наехме? Клиентите ни очакват професионализъм.

— Разбира се. И знам колко са важни клиентите ни.

— Знаеш ли, че Барни смяташе да ти повери въпросното дело? А ти проигра възможността, защото си изпитала внезапна, отчаяна нужда да смениш гумата си в работно време?

Мария се изчерви, поразена от неочакваното откровение.

— Не знаех — заекна тя. — И както казах, исках да отида след работа, но нямаше отворен сервиз. Наистина смятах, че ще успея да се върна навреме. Разбирах, че съществува риск, но…

— Риск, който очевидно охотно си поела — прекъсна я отново той.

Тя отвори уста да отговори, но осъзна, че няма начин да го умилостиви. В последвалата тишина усети как стомахът й се свива на възел.

— Изключително съм разочарован от постъпката ти — наруши мълчанието Кен с авторитетен тон. — Наехме те, защото аз реших да заложа на теб. Работата ти в кабинета на прокурора няма отношение към практиката ни тук, както знаеш. Сметнах обаче, че имаш възможности. Сега не съм сигурен какво да мисля и дали съм преценил правилно.

— Наистина съжалявам. Няма да се повтори.

— Надявам се. За твое добро, не за мое.

Възелът в стомаха й се стегна още повече.

— С какво мога да поправя грешката си?

— Засега с нищо. Ще говоря с Барни и ще разбера какво мисли. После ще те уведомя какво сме решили.

— Да се обадя ли на клиентите? Да им се извиня?

— Засега не предприемай нищо. Казах ти, че с Барни ще обсъдим положението. Но ако случаят се повтори…

Той се приведе и включи настолната лампа върху писалището.

— Няма — прошепна тя, опитвайки се да се съвземе.

Барни е смятал да я назначи за водещ адвокат? Защо не й бе споменал? В същия момент телефонът върху бюрото на Кен звънна и той го вдигна. Представи се, кимна и закри слушалката с длан.

— Обаждането е неотложно. Ще довършим разговора си друг път.

Начинът, по който го каза, не остави никакво съмнение, че ще си поговорят отново, и Мария се изправи, унизена и паникьосана. Неспособна да подреди мислите си, излезе с несигурна крачка от кабинета на Кен. Мина край секретарката му, благодарна, че жената не й обърна внимание. Когато стигна до кабинета си, затвори вратата и си повтори мислено разговора. Неволно се запита докога ще е в състояние да продължава да работи тук. И дали ще има избор.