Никълъс Спаркс
Виж ме (25)

24.
Мария

Не можеше да откъсне очи от пистолета… и от човека, който го държеше.

Лестър Манинг.

Марголис бе сгрешил. Лестър не беше в клиниката.

Дебнеше я тук. Мисълта я скова. Проследи безпомощно как й взема телефона. Лицето му се разкриви до неузнаваемост.

— Никакво обаждане! — изкрещя и тя подскочи; викът прозвуча пискливо, истерично. — Никаква полиция!

Лестър отстъпи назад. Сетивата й се изостриха и видя ясно всичко — мазната коса, прокъсаното брезентово яке, избелялата червена риза, дрипавите джинси, тъмните дупки на зениците и бързото повдигане и спускане на гърдите му. В главата й се занизаха думи — параноидно разстройство, обострена фаза, натрапчиви заблуди.

И пистолета. Той имаше пистолет.

Родителите й бяха вътре. Серена също. Опасност грозеше семейството й, беше тъмно и нямаше съседи отвън.

Трябваше да побегне още щом го видя, да хукне към вратата и да я заключи отвътре, но тя бе останала като закована на място, сякаш краката й принадлежат на друг човек…

— Знам какво направи! — просъска той.

Думите прозвучаха бързо и почти неразбираемо. Той продължи да отстъпва назад. Телефонът в ръката му просия и зазвъня. Колин. Лестър се сепна и се втренчи в екрана. Натисна бутона за прекъсване на връзката. Телефонът пак просия и зазвъня. Лестър се намръщи и прекъсна отново връзката, говорейки на телефона, сякаш е живо същество:

— Никакво обаждане! Никаква полиция! — После промърмори: — Мисли трезво. Това не е реално. — С разтреперани ръце включи телефона на безшумна вибрация и го прибра в джоба си. — Те няма да дойдат!

„Дано Колин вече да се е обадил в полицията — помоли се тя. — Дано пристигнат бързо. Ще издържа, докато дойдат. Няма да бъда като Кейси. Докосне ли ме, ще крещя и ще се боря с всички сили.“

Но…

Марголис бе споменал, че понякога Лестър се държи нормално; успявал е да работи от време на време. И при първата им среща той бе… странен, но не изглеждаше луд. Може би ще успее да го вразуми. Само да запази спокойствие.

— Здравей, Лестър — подхвана тя, стремейки се гласът й да прозвучи невъзмутимо.

Очите му заискриха; зениците му бяха огромни.

Не, не огромни. Разширени. Дрогиран ли беше?

— „Здравей, Лестър“. Това ли успя да измислиш?

— Искам да знаеш, че съжалявам за Кейси…

— Не, не, не! — извика той. — Не изричай името й. Тя умря заради теб!

Мария вдигна инстинктивно ръце. Очакваше да я нападне, но той отстъпи още една крачка назад. Докато отброяваше секундите, осъзна, че Лестър изглежда не толкова ядосан, колкото… уплашен?

Или на ръба на истерична криза. И за нищо на света не бива да отключва параноята му.

Тя сведе очи. Сърцето й биеше лудешки. Чуваше запъхтяното му дишане. Тишината се проточи. Най-сетне той подсмръкна и каза по-тихо:

— Не.

Дишането му най-сетне се поуспокои и когато проговори отново, гласът му пресекваше, но звучеше по-овладяно.

— Те са в безопасност — кимна към къщата. — Семейството ти. Видях ги през прозорците. Видях и как сестра ти влезе вътре. От теб зависи какво ще им се случи от тук нататък.

По гърба й пролазиха тръпки, но не продума. С усилие на волята той явно се заставяше да си поема бавно дъх. Не откъсваше очи от нейните.

— Дойдох да поговорим. Длъжна си да ме изслушаш. Този път ще ме чуеш, нали, Мария?

— Да.

— Лекарите ми казват, че не е истина — обясни той. — Казвам си, че не е истина. Но после си спомням истината. За Кейси и за мама. За полицията. И какво направиха. И знам, че ти стоиш зад всичко. Лекарите ми казват, че не е вярно и си измислям, но аз знам, че е вярно. Кажи ми! Говориш им за мен, нали?

Тя не отговори и забеляза как жилите по врата му се изопват.

— Безсмислено е да лъжеш. Знам истината.

— Да — отрони тя.

— Пак си говорила за мен на полицаите?

— Да — повтори тя.

— Затова детективът дойде тази сутрин.

„Къде е Колин? — запита се тя. — И полицията.“ Не знаеше докога ще успее да удържи Лестър.

— Да.

Той извърна рязко глава.

— Когато се срещнахме за пръв път, исках да ти повярвам, че ще се постараеш да ни помогнеш и Кейси ще бъде в безопасност. После обаче разбрах, че за теб Кейси е никоя. Просто поредното безлично име. Но тя не беше никоя. Беше ми сестра и твоята работа бе да я защитиш. Но ти не я опази. И тогава…

Той затвори очи.

— Кейси се грижеше за мен, когато мама се чувстваше зле и не можеше да стане от леглото. Правеше ми пилешка супа, четеше ми книжки, гледахме телевизия. Знаеше ли го? Тя не беше никоя. — Той избърса носа си с опакото на дланта и продължи с почти момчешки глас: — Предупредихме те какво ще се случи, но ти не се вслуша. Когато Кейси умря, мама не намери сили да продължи да живее. Самоуби се заради теб. Знаеш ли го? Кажи ми истината.

— Да — призна тя.

— Знаеш всичко за нас, нали, Мария? Знаеш всичко за мен.

— Да.

— И изпрати полицаите при мен след смъртта на Кейси?

— Защото ти ми изпращаше бележки. Заплашваше ме.

— А приятелят ти? Здравенякът в клуба? Видях как се разгневи, когато ти поръчах питието. Искаше да ме нарани, нали?

— Да.

— И тази сутрин ти пак изпрати полицията.

— Защото наряза гумите ми! Защото ме следиш!

— Да.

Той поизправи рамене.

— Това казах на лекарите. Дума по дума. Но те не ми вярват, разбира се. Никой не ми вярва, но ти поне си честна. Знаех, но сега наистина знам. И с цялото си тяло усещам разликата. Разбираш, нали, Мария?

— Не.

— Да.

— Страхът те завладява. Колкото и да се опитваш да се пребориш с него, той те смазва, изцежда живота от вените ти. Както сега. Знам, че се страхуваш от мен. Може би както Кейси се е страхувала, след като я предаде.

Погледна я очаквателно за потвърждение.

— Да.

Той потупа с пистолета по крака си.

— Представяш ли си какво е чувството? Да изгубиш сестра си? И майка си? И да виждаш как хора като теб преследват баща ти? А после мен?

— Не мога да си представя колко ужасно е било.

— Да! Не можеш! — изкрещя внезапно той и в същия момент Мария чу приглушения вой на полицейска сирена.

Лестър наостри слух и по лицето му се изписа разбиране. Погледна отново към Мария.

— Казах ти, че не искам никаква полиция! Никаква полиция! — Гласът му пресекна, удавен в гняв и неверие; той пристъпи крачка към нея. — Няма да се върна там! Чуваш ли? Няма да се върна там!

Тя отстъпи, вдигнала ръце.

— Добре…

— Те ми причиниха болка! — извика той и пристъпи още една крачка към нея; по лицето му избиха червени петна. — Пуснаха ми ток! И ме сложиха в килия с животни, които ме пребиха. А те не направиха нищо! Всички ми се присмиваха, сякаш това е игра! И знам кой ги накара да ме измъчват!

Божичко… той губеше разсъдъка си…

— Ти! — изпищя той, разтреперан от ярост.

Мария отстъпи назад, опитвайки се да запази разстоянието помежду им. Очите й се стрелкаха ту към пистолета, ту към Лестър. Той продължи да приближава, тя — да върви заднишком. Накрая опря гръб във вратата на гаража.

— Ти извика полицията! Не ме оставяш на мира, но този път няма да ти се размине!

„Серена сигурно го е чула — каза си Мария. — Или родителите ми. Ще отворят вратата всеки момент, Лестър ще се обърне и ще стреля…“

През въртопа от трескави мисли долови, че към първата сирена вече се е присъединила втора, по-далечна, но и двете приближават. Челюстта на Лестър изпъкна и очите му запламтяха от гняв, че са го предали. Показалецът му се плъзна към спусъка на пистолета и през тялото й сякаш премина ток.

„Бягай! Бягай!“

Обърна се и заобиколи колата. Втурна се към къщата. Чу Лестър да изкрещява стъписано името й. Чу го да хуква след нея.

„Бягай!“

Двайсет метра. Може би десет.

Предната врата се открехна и сноп светлина падна върху верандата. Мария бе сигурна, че той я гони.

„Бягай!“

Със сетни сили се устреми към светлината. Усети как Лестър се пресяга към нея. Като на забавен каданс видя Серена да излиза на верандата.

„Ще ни убие и двете…“

Застанала в светлия ореол пред отворената врата, Серена не разбираше какво става. Взираше се объркана в Мария, която изкачи на бегом стъпалата.

„Пръстите му шарят по ризата ми…“

Тялото й се напрегна до краен предел.

— Мария? — извика Серена.

Едва по-късно осъзна, че сестра й е изкрещяла името й. Още малко…

И… най-сетне успя.

Сграбчи Серена и я блъсна вътре, затръшвайки вратата зад себе си.

— Какво правиш? — извика сестра й.

Мария заключи вратата, улови я за китката и я дръпна силно.

— Махни се от вратата! — изкрещя. — Той има пистолет!

Серена залитна, едва не падна.

— Кой има пистолет?

— Лестър!

Мария довлече Серена в кухнята и видя майка им, застанала до печката със стъписано изражение. Но баща й го нямаше. Мария се озърна.

Божичко!

— Къде е татко?

— Чакай! Лестър е тук? — Гласът на Серена долетя зад гърба й.

— Отвън е! — извика Мария и погледът й се насочи към стъклената врата с надеждата баща й да е на задната веранда. — Лестър Манинг! Мъжът, който ме преследва! Ще нахлуе през вратата всеки момент.

„Ще убие мен и тях, и себе си. Както Джералд Лос уби Кейси…“

С облекчение зърна баща си до масата на верандата. Смоуки лежеше в скута му.

Серена и майка й заговориха една през друга, но тя не различаваше думите.

— Млъкнете! — извика им. — И двете! — Отвори задната врата. — Влизай тук! — процеди през зъби и махна на баща си да побърза.

Той я послуша и скочи на крака, прегърнал кучето.

Серена и майка й замълчаха. Мария се ослуша — да чуе тропане на вратата, звън на натрошено стъкло.

Тишина.

Серена я гледаше втрещена. Родителите й я наблюдаваха зяпнали.

Нищо.

Ами ако Лестър дебнеше в задния двор?

В тишината воят на сирените проехтя отново. Достатъчно силен да се чува в къщата.

— Не разбирам — не се стърпя най-сетне Серена. — Къде те преследваше Лестър? — попита с разтреперан от сълзи глас.

— В двора. Видя го. Щеше да ме сграбчи.

Сестра й поклати объркано глава.

— Видях те да тичаш, но зад теб нямаше никого. Един мъж тичаше по улицата…

— Имаше пистолет и ме преследваше!

— Не — настоя Серена. — Не беше зад теб.

Преди Мария да осъзнае думите й, оглушителният писък на сирените изпълни къщата и червени и сини отблясъци заиграха ритмично по стените.

„Полицията — помисли си тя. — Слава богу!“

В същия момент предната врата се отвори с трясък.

Мария изпищя.