Никълъс Спаркс
Виж ме (20)

19.
Колин

Откакто постъпи в колежа, Колин не бе пропуснал нито една лекция, камо ли цял ден. Само веднъж бе на косъм — колата му не запали и се наложи да ходи пеш до университета с раница, пълна с учебници. Пристигна минути преди началото на часовете.

Тоест, днес щеше да отсъства за пръв път. Мария му се обади и той тръгна веднага към апартамента й. Прочете бележката и докато тя се свърже с Марголис, извика камион с платформа, понеже колата й лежеше върху джантите. Докато чакаха камиона, Колин свари на Мария чаша чай, но тя отпи две глътки и побутна чашата настрани.

След като камионът най-сетне дойде и откара колата й, Колин я закара до полицейското управление. Мария съобщи името си на дежурния полицай и двамата с Колин седнаха в тясното фоайе, наблюдавайки отмерения, но спокоен работен ритъм в участъка. Тя изпрати съобщение на Барни, че ще закъснее. Марголис несъмнено вече бе някъде в сградата, вероятно заровен в документи за инцидентите през почивните дни. Като детектив той се занимаваше с тежките престъпления и навярно съжаляваше, че е предизвикал Мария да го потърси, ако реши да подаде жалба. Преследването — ако случващото се с нея получеше официално подобен статут — не влизаше в отговорностите му, а и фактът, че Колин я придружаваше, несъмнено го бе подразнил. Накара ги да чакат почти час и половина, преди най-сетне да се появи, понесъл картонена папка. Ръкува се с Мария, но не протегна ръка на Колин, а и той така или иначе не би я поел. Нямаше смисъл да се преструват, че се харесват.

Марголис поиска да говори насаме с Мария; тя настоя Колин да присъства. С нежелание Марголис кимна и ги поведе към стая за разпити. От личен опит, натрупан в полицейските участъци, Колин знаеше, че в трескавите сутрини единствено в стаите за разпит може да се разговаря на спокойствие. „Великодушна постъпка, макар като цяло да е задник“ — помисли си той. След като затвори вратата и ги подкани да седнат до масата, Марголис остави папката настрани и зададе няколко общи въпроса — името на Мария, възраст, адрес, за да започне да попълва формулярите. После Мария — с пресеклив глас, но учудващо логично — повтори историята за Кейси Манинг и Джералд Лос, която бе разказала на Колин през първата им вечер заедно. Описа и какво й се е случило през предишните две седмици. Подчерта съвпаденията и накрая подаде на Марголис писмото, което бе намерила днес.

Той го прочете бавно и попита дали може да го копира. Тя се съгласи и той се изправи и излезе от стаята. Не след дълго се върна с копието и го подаде на Мария.

— Ще задържа оригиналното писмо, ако не възразяваш — каза с безизразно лице; седна, прочете писмото за трети път и продължи: — Сигурна ли си, че Лестър Манинг го е написал?

— Да — отговори Мария. — Той ме преследва.

— Братът на Кейси Манинг?

— По-малък брат.

— Защо мислиш, че е той?

— Защото съм виждала да използва същите думи.

— Кога?

— След смъртта на Кейси. Пишеше подобни неща в бележките, които ми изпращаше.

— Например?

— Кръвта на невинните. Сърцето, пълно с отрова.

Марголис кимна и си записа нещо.

— В първата порция бележки или във втората?

— Моля?

— Спомена, че бележките се променили, когато започнали да пристигат отново. Били по-заплашителни.

— Втората група.

— И откъде знаеш, че той ги е изпратил?

— Кой друг може да е?

Детективът прегледа бележките си.

— Ейвъри Манинг предположил, че може да е приятелят на Кейси.

— Не беше той.

— Откъде знаеш?

— Полицаите го определиха като малко вероятен заподозрян. Бил съкрушен от смъртта на Кейси, но не ме обвинявал. Отрекъл дори да знае коя съм.

— Говорила ли си с него?

— Не.

Марголис пак си записа нещо.

— Помниш ли името му? И как се е запознал с Кейси?

Мария сви устни.

— Май беше Мат, Майк или Марк… И не знам как се е запознал с Кейси. Но защо говорим за него? Преследва ме Лестър! Той пишеше и бележките в Шарлот!

— Не ми ли каза, че отрекъл, когато полицаите го разпитали.

— Отрекъл е, разбира се.

— И не ти е минавало през ума, че може да е… Майкъл? Приятелят?

— Защо да е той? Дори не ме познава. Казал е на полицаите, че не е той.

— Като Лестър.

— Изслуша ли ме изобщо? Лестър е луд. Бележките са налудничави. Лесно е да събереш две и две.

— Пазиш ли първите бележки?

Мария поклати глава, очевидно раздразнена.

— Изхвърлих ги, когато се преместих тук. Не исках да ги виждам. Възможно е да пазят нещо в полицейското управление в Шарлот, но не съм сигурна.

— Казваш „бележки“? Какво имаш предвид?

— Едно-две изречения.

— Не са като… писмото.

— Не. Но използваше същите думи и фрази.

— Тоест, писмото е различно.

— Очевидно.

Марголис почука с химикалката върху формуляра пред него.

— Добре. Да речем, че е Лестър. Казваш, че бележките му били заплашителни. Какво имаш предвид? Заплашваше ли да те нарани по някакъв начин?

— Не, но беше ясно, че ме вини за смъртта на сестра си. Всъщност цялото семейство ме обвиняваше.

— Опиши ми семейството.

— Бяха… странни. Отношенията им, имам предвид.

— И по-точно?

Колин се обърна към нея, осъзнал, че не я е чувал да ги описва подробно.

— Ейвъри Манинг, бащата, беше психиатър. Още при първия разговор изтъкна, че се смята за експерт по престъпното поведение. Никога не остави Кейси да разговаря сама с мен. Винаги беше с нея и й отнемаше думата. Дори в болницата, когато разпитвах Кейси, той отговаряше вместо нея. Помолих го да излезе от стаята, но той отказа. Склони само да се оттегли в ъгъла и обеща да не се намесва. Останах обаче с чувството, че Кейси подбира много внимателно думите, все едно се опитва да говори така, както би искал той. Сякаш са репетирали предварително. Мисля, че затова понякога… разкрасяваше историите си.

— Разкрасяваше ги?

— Каза ми, че Лос я удрял и преди. Това бе важна информация, която щеше да ни помогне да повдигнем по-сериозни обвинения. Кейси ми разказа, че Лос я ударил на паркинг и Лестър бил свидетел. Версиите на Кейси и Лестър съвпадаха, почти дума по дума, но когато ги проверихме, разбрахме, че Лос е бил в друг щат през въпросния ден. Тоест, и двамата лъжеха. Разпитахме я пак, но тя не си призна. Това е сред причините, наложили сключване на споразумение. Адвокатът на Лос щеше да остане очарован, ако тя бе свидетелствала.

— А майката?

— Елинор. Видях я само два пъти. Ейвъри я контролираше изкъсо. Не помня дали изобщо каза нещо. Плачеше през цялото време.

Марголис продължаваше да си води бележки.

— Да поговорим за Лестър.

— И него видях само два пъти. Все едно се срещнах с двама различни мъже. На първата среща не забелязах нищо необичайно. Всъщност ми се стори най-нормалният в семейството. Втория път обаче, след като ги информирах какви обвинения са повдигнати, той се промени. Сякаш… сякаш се страхуваше от мен. Мърмореше, че не бива да е тук, че никой от семейството не бива да ме доближава, защото съм опасна. Баща му току изшъткваше и той млъкваше. Въртеше се неспокойно на стола и ме гледаше втрещено, все едно съм се съюзила с дявола.

— Знаеш ли в коя психиатрична болница са го въдворили?

— Не.

— Но бележките спряха?

— След като се преместих. Сега обаче той започна отново.

Детективът завъртя химикалката, после се пресегна към картонената папка, която бе донесъл.

— След като ми се обади, поисках от Шарлот да ми изпратят по имейла докладната за смъртта на Кейси Манинг. Още чакам документите за ареста на Лос. Не успях да се задълбоча в подробностите, но е ясно, че Джералд Лос е убил Кейси Манинг. Освен това ти не си взела решението, позволило му да пледира дребно хулиганство. Шефът ти е отговорен. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава защо според теб семейство Манинг те обвиняват? Или в случая с Лестър, те смятат за „опасна“?

— Защото аз поддържах връзка с тях. Разчитаха на мен да убедя областния прокурор да повдигне по-сериозно обвинение. Колкото до Лестър, той очевидно е болен… Както казах, постъпи в психиатрична клиника.

Марголис кимна.

— Добре. Да речем, че си права и Лестър Манинг наистина е отговорен за случващото се с теб. — Облегна се назад. — Не съм сигурен обаче, че мога да направя нещо.

— Защо?

— Не си го видяла. Никой не го е видял. Не знаеш кой е купил розите. Знаеш само, че не е бил шефът ти. Никой не е видял Лестър да оставя букета в колата ти. За мъжа, поръчал питието ти, знаем само, че е млад и е носел бейзболна шапка. Не си познала човека, донесъл розите. С две думи, нямаш доказателства, че наистина е Лестър.

— Казах ти, че в писмото има същите фрази както в предишните бележки!

— Бележките, които не пазиш? Не казвам, че грешиш. Всъщност мисля, че вероятно си права. Но като бивш прокурор знаеш какво означава изразът „безспорни доказателства“. И в момента не разполагаме с достатъчно, за да повдигнем обвинение в преследване.

— Той ме следи и ме наблюдава. Действията му отговарят на наказуемото поведение, описано в закона. Написал ми е писмо, което ме ужасява. Наряза гумите ми. Това е посегателство. Причинява ми тежък емоционален стрес и затова съм тук. Несъмнено ме преследва и това е престъпление.

Марголис повдигна вежди.

— Добре, госпожице бивш прокурор. Но ако той вече е отрекъл да е писал бележките, ще отрече и сега. А после какво?

— А схемата? Бележки, цветя, следене, мъртви цветя. Той имитира Лос.

— Има съвпадение, но не съвсем. Лос е изпращал писма, в които се е представял. Ти получаваш къси, неподписани съобщения. Лос е шпионирал Кейси по време на вечеря в ресторант, но така, че да го забележи. Някой ти е купил питие в клуб, но анонимно. Кейси е знаела, че Лос й е изпратил цветята. Ти не знаеш със сигурност от кого са.

— Достатъчно сигурно е.

— За теб вероятно. Но в съдебната зала е различно.

— С други думи, понеже е внимавал, той ще се измъкне безнаказано. Дори няма да говориш с него?

— Не ме разбирай погрешно. Ще се опитам да говоря с него.

— Ще се опиташ?

— Ако все още е в града и успея да го открия. Ако обаче е в Шарлот или другаде, ще се наложи да предам случая на местен детектив.

— И какво ще му кажеш, ако го откриеш?

— Ще го уведомя, че знам какво прави и в негов интерес е да престане. Иначе властите ще се намесят. — Стана ясно колко неочаквани са думите му за Мария и той продължи: — С други думи, вярвам ти. Не мога обаче да го арестувам, защото мислиш, че ти е купил розите. Или защото мислиш, че ти е поръчал питие. Или защото мислиш, че е пъхнал писмо под чистачките на колата ти. И двамата знаем, че няма начин. А в крайна сметка той може да ти причини още неприятности.

— Моля? — повдигна вежди тя.

Детективът сви рамене.

— Обвинила си го преди и бащата е заплашил със съд и теб, и полицията. Сега го обвиняваш отново. Възможно е той да те обвини в тормоз.

— Това е нелепо!

— Но е възможно.

— Какво да правя тогава? Щом няма да предприемеш нищо, за да ми помогнеш?

Марголис се приведе напред и сключи ръце върху масата.

— Изслушах показанията ти и жалбата ти е регистрирана официално. Казах ти, че ще говоря с него, ако успея да го открия. Или ще изпратя някой друг да го разпита. Ще проуча досието за ареста на Лос и смъртта на Кейси. И ще се опитам да науча повече за Лестър Манинг. Ще говоря с шарлотската полиция и ще ги помоля да проверят дали пазят старите бележки. Понеже не ми предоставяш никакви доказателства, че са те заплашвали, и имайки предвид съмнителната ти преценка при избора на приятел, това е достатъчно, нали?

Лицето на Мария остана безизразно като маска.

— А ограничителна заповед?

— Всичко е възможно, но и двамата знаем, че не се издава автоматично поради същите причини, които вече обсъдихме. Но да речем, че стане чудо и някой съдия се окаже сговорчив. По закон ограничителната заповед не е валидна, докато не бъде връчена на Лестър Манинг. Което, пак повтарям, може би е възможно, а може би не.

— С други думи, казваш ми да се правя, че нищо не се е случвало.

— Не. Казвам ти да ме оставиш да си свърша работата. — Той взе папката. — Ще те уведомя какво съм открил.

* * *

— Чудя се защо изобщо го потърсих — рече Мария с изопнато лице, докато вървяха към колата. — И знаеш ли какво наистина ме вбесява? — Не дочака отговор. — Че е прав. За всичко. И знам, че е прав. Ако детектив ми донесе такъв случай, бих го отпратила. Няма никакви доказателства. Дори да съм сигурна, че е той.

— Марголис ще се заеме.

— И какво от това?

— Задник е, но умът му сече. Ще накара Лестър да изрече нещо уличаващо.

— И после? Мислиш ли, че ще го убеди да спре? Залъгвах се, че всичко е приключило, когато се преместих тук. Но не е приключило. Лестър знае къде живея и вероятно е убил Копо. Нищо чудно да е влизал в къщата на родителите ми!

За пръв път Колин я чу да свързва смъртта на Копо с другите събития и очевидният й страх го изпълни с решимост. Това трябваше да спре. Каквото и да предприемеше Марголис, в момента то не бе достатъчно за Колин. Време бе, помисли си той, някой да разбере какво наистина крои Лестър.

* * *

Остави Мария в кантората, пъхна си слушалките в ушите, пусна музика и седна пред компютъра.

Лестър Манинг.

Доказателства или не, името му помагаше да организира мислите си и щеше да му послужи като отправна точка в търсенето. Проблемът бе, че без достъп до държавните бази с данни и до официалните архиви нямаше кой знае колко възможности. В Белите страници не бе вписан човек на име Лестър Манинг от Северна Каролина. Не откри и номер на мобилен телефон. Във Фейсбук имаше двама — единият Лестър Манинг живееше в Аурора, Колорадо, другият — в Медисън, Уисконсин. Първият бе тийнейджър, вторият — мъж на четирийсет. Инстаграм, Туитър и Снапчат също не дадоха резултати, както и търсенето в Гугъл по име и град в различни варианти.

Няколко сайта обещаваха повече информация — телефонен номер, актуален адрес и прочее — срещу заплащане. След известно колебание той написа номера на кредитната си карта и му провървя — появи се адрес в Шарлот.

Натъкна се и на информация за Ейвъри Манинг, включително телефонен номер в Шарлот и същия адрес, който бе открил за Лестър.

Баща и син живееха заедно?

Или беше остаряла информация?

Имаше и няколко кратки статии за бащата. Последната потвърди думите на Мария, че лицензът му да практикува медицина е отнет за осемнайсет месеца, очевидно за небрежно отношение към пациентите. Най-фрапиращият случай бе на млад мъж, извършил самоубийство. Според статията Ейвъри Манинг не поставил правилна диагноза на младежа, който страдал от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, и не следял стриктно лечението му с адерал. Други пациенти се оплакали, че състоянието им се влошило под неговите „грижи“. Ако датата на отнемането на лиценза беше точна, Ейвъри Манинг все още не практикуваше.

Интересно.

Имаше и снимка — мъж на около петдесет и пет, с рядка руса коса, светлосини очи и ъгловато, костеливо лице като на гробокопач. Колин не можеше да си представи да седи срещу него цял час, да споделя съкровените си мисли и да се надява на съчувствие.

Друга статия споменаваше, че Манинг е работил със затворници. Цитираха мнението му, че мнозина затворници са социопати и не подлежат на рехабилитация. Въдворяването им в институции с хуманни условия, казваше той, е най-прагматичното решение на проблема с криминалната патология. Мария бе подхвърлила, че Манинг се смята за експерт по престъпното поведение, но не бе споменала за работата му в затвора и Колин се почуди дали това изобщо й е известно.

Продължи да търси и откри съобщение за смъртта на Елинор Манинг. Самоубийството бе премълчано, но той не се изненада. Повечето хора не биха искали да оповестяват подобен факт. Пишеше обаче, че е майка на три деца, а опечалените са съпруг и син. Знаеше за Кейси, но кое бе другото дете?

Прочете половин дузина статии за Ейвъри Манинг, докато открие отговора. В интервю по темата за депресията Ейвъри обясняваше, че съпругата му се бори с депресията, откакто шестгодишният им син Александър Чарлс Манинг починал в автомобилен инцидент.

Алекс. Кейси. Елинор.

Трагична семейна история. И Лестър винеше Мария за смъртта на един — вероятно и на двама — членове на фамилията.

Достатъчна причина да я тормози и заплашва?

Да. Първите бележки го показваха ясно. Както и втората серия в същия стил.

Мария преживяваше същите страхове, каквито бе изпитала Кейси. И Колин, и Мария знаеха как се развива нататък историята на Кейси.

След като излиза от затвора, Лос се среща с Кейси.

Тя иска ограничителна заповед.

Полицията не открива Лос.

Кейси е похитена и убита.

Включваше ли планът на Лестър подобен финал?

От случилото се досега с Мария бе твърде рано да се съди за последната стъпка. Да тормозиш някого е едно, да убиеш — съвсем друго. Колин не знаеше достатъчно за Лестър, за да се опитва да предугажда предстоящите му ходове. Това обаче не означаваше, че Мария трябва да поема рискове.

Колин прекара още час пред компютъра, но не научи нищо повече. Дотук с лесната част — информацията, достъпна за всекиго. Запита се каква да бъде следващата му стъпка.

Какво знаеше за Лестър? И какво би могъл да предположи?

Лестър имаше кола. Или бе използвал кола.

Незабележително умозаключение, естествено, но се почуди какво ли ще разбере, ако разполага с номер на автомобил. Две-три ключови думи в търсачката и резултатът не закъсня — няколко компании с достъп до публични регистри, включително автомобилни регистрации. Излизаше скъпо, но вероятно щеше да се окаже полезно. Записа си уебсайтовете, в случай че му потрябват.

Нещо друго?

Да. Ако подозрението му бе основателно, Лестър бе използвал за укритие покрива на сградата срещу кантората, където работеше Мария. Колкото до апартамента й, бе проследявал кога излиза и се прибира най-малкото заради предсказуемия й график. Не му се бе налагало да дебне часове наред; вероятно я бе следил от кафенето отсреща или от паркирана кола. Проследяването до ресторанта и нощния клуб обаче е било по-сложна задача.

И?

След разговора с Марголис Колин си даваше сметка, че са им необходими доказателства. Запита се дали да не отиде в Шарлот, за да види с очите си Лестър. Дори да го снима, ако успее да го открие. Но това също нямаше да е достатъчно. Цветарят призна, че не го е огледал добре. Келнерката едва ли щеше да го познае. Дори Мария не го бе познала отблизо.

Не биваше да забравя и Копо. Смъртта на кучето се вписваше в модела и колкото повече мислеше за злощастния случай, толкова по-вероятно му се струваше Лестър да е убил Копо, за да причини страдание на Мария и на семейството й. Бе следил младата жена и знаеше къде живеят родителите й. Нещо повече — навярно бе наблюдавал редовно семейството. Как иначе би разбрал, че са оставили Копо вкъщи? Мария бе споменала, че Феликс води Копо навсякъде, дори в ресторанта; рядко я оставяли вкъщи.

Но как ги бе наблюдавал?

Задният двор имаше ограда, а в малките квартали дебнещите непознати не остават незабелязани.

Как наистина?

Двайсет минути по-късно Колин обикаляше с колата квартала на семейство Санчес с надеждата да сглоби картината.

Къщата на родителите й изглеждаше притихнала; явно нямаше никого. По тротоара и в дворовете обаче имаше хора — жена правеше крос, старец подкастряше храстите пред дома си, мъж се качи в паркирания на алеята му автомобил и потегли нанякъде.

Колин свърна в съседната пряка, после зави отново и мина по улицата край задните дворове на къщите.

Навсякъде кипеше живот; тук хората несъмнено познаваха съседите си и си отваряха очите на четири.

Определено биха забелязали Лестър.

Освен ако…

Колин забави ход пред къщата точно зад Санчесови и отговорът се проясни.

Къщата се продаваше.

Нещо повече — изглеждаше необитаема.

* * *

Когато надвечер я взе след работа, Мария бе по-мълчалива от обикновено. Личеше, че не иска да говори за Лестър или за Марголис.

Каза му, че ще прекара нощта при родителите си, и той я откара до апартамента й и изчака отвън, докато си събере багажа. После я закара до автосервиза, където бяха сменили гумите на автомобила й. Изпрати я с поглед и едва тогава излезе от паркинга. Размисли дали да не я последва, но предложението му сигурно щеше да я изнерви още повече и затова я помоли само да му съобщи, че е в дома на родителите си. Петнайсет минути по-късно тя му се обади, че е пристигнала.

Не спомена нищо, но той предположи, че по целия път е поглеждала в огледалото за обратно виждане, питайки се дали Лестър е зад нея.

* * *

Колин се върна в квартала след полунощ, обсебен от мисълта за Лестър Манинг.

Облечен в черно, паркира на няколко преки и тръгна към безлюдната къща. В раницата си носеше фенерче, две отвертки и малък лост. Ако обаче Лестър бе влизал в къщата неведнъж — и ако не бе експерт по разбиване на ключалки и нямаше ключ — той предполагаше, че ще успее да се вмъкне през същия прозорец или през вратата, използвана от него. Стига брокерът да не бе забелязал, те вероятно още бяха отворени, защото нямаше начин Лестър да ги е заключил на излизане.

Колин трябваше само да ги открие.

А ако Лестър бе разбрал, че Мария не е в апартамента си, и дебнеше тук?

Колкото и да му се искаше да го накаже лично, щеше да се обади на Марголис. Може би щяха да обвинят Лестър не само за преследване, но и за влизане с взлом в частна собственост.

Улицата бе тиха и пуста. От двете му страни, през пролуките между завесите на близките къщи, тук-там проблясваха телевизори, но повечето хора сигурно си бяха легнали.

Той стигна до необитаемата къща и след бърз оглед на предната врата установи, че е залостена с катинар. На верандата нямаше открехнати прозорци, нито следи от взлом. Заобиколи отстрани и безшумно се прехвърли през оградата в задния двор. Включи фенерчето и огледа прозорците един по един, търсейки пролука или следи от разбиване.

Откри мястото чак от другата страна на къщата.

Прозорец на спалня, пет стъпки над земята, който не бе напълно затворен. Личеше, че рамката е повредена. Колин щеше да се изкатери лесно въпреки височината, но как се бе добрал дотам Лестър? Огледа двора и забеляза стара маса за пикник, пригодена за деца. Съдейки по четирите отпечатъка върху смачканата, пожълтяла трева, някой наскоро бе местил масата.

Бинго.

Открехна рамката с помощта на отвертката и после бутна прозореца с ръце. Скочи бързо вътре. Прекоси тъмната къща, отбелязвайки, че стаите са разположени както в дома на родителите на Мария. От прозорците на кухнята и дневната се виждаше задната им веранда. Нищо обаче не препречваше гледката и в двете посоки, а Лестър едва ли би искал да го забележат.

Оставаше само една възможност.

Колин мина по късия коридор и влезе в спалнята в задната част на къщата. Тук прозорецът с изглед към задната веранда на Санчесови имаше завеси. Колин включи фенерчето и огледа килима.

Следи до прозореца. От стъпки.

Лестър Манинг бе идвал тук.

И може би щеше да се върне.

* * *

Едва по обратния път Колин осъзна, че е пропуснал нещо важно.

Мястото, където бе паркирал Лестър?

Изглеждаше невероятно да е спрял на алеята пред пустата къща или на улицата пред нечий дом. Биха го забелязали веднага, защото хората обикновено паркират колите пред къщите си. От друга страна, Лестър сигурно не бе паркирал далеч.

Колин зави обратно и обиколи още веднъж квартала, без да знае какво се надява да открие. Мина край парк с обширна морава, детска площадка и пейки под дъбови дървета. В отсрещния край на улицата десетина коли бяха спрели в редица. Край парка имаше още седем. Късният час подсказваше, че принадлежат на хората, живеещи в съседство — собственици на повече автомобили, които няма къде другаде да ги паркират.

Още една кола тук обаче най-вероятно щеше да остане незабелязана — идеално за Лестър. Колин бе убеден, че е прав. Извади телефона си от джоба и снима колите и табелите с номерата им. Щеше да разбере на кого принадлежат. Набеляза си нещата, които трябваше да свърши.

Искаше да разбере как изглежда Лестър.

Да открие колата му и регистрационния й номер.

Да открие дали Лестър е отседнал в района и къде.

После няколко дни да го наблюдава и да научи всичко за него.

* * *

— Защо? — присви очи Евън, седнал срещу него до кухненската маса.

Лили вече спеше в спалнята.

— Марголис каза, че има нужда от доказателства. Ще му ги дам.

— И целта ти не е да го пребиеш?

— Да.

— Да, че искаш да го пребиеш, или да, че няма да го пребиеш, макар да ти се иска?

— Не смятам да го доближавам.

— Добра идея. Защото имаш сериозни проблеми.

— Да.

— И как точно смяташ да го откриеш? Ще висиш в парка и ще чакаш да се появи непозната кола?

— Вероятно.

— Защото мислиш, че някой ден Лестър пак ще паркира там?

— Да.

— И как ще разбереш кои коли са на местни хора и кои — не?

— С постоянство.

Евън замълча.

— Все пак мисля, че е най-добре да оставиш Марголис да си свърши работата — отбеляза най-сетне.

Колин кимна.

— Добре.

* * *

След няколко часа сън на другия ден Колин се върна в квартала на Санчесови с бележник. Паркира на няколко пресечки и тръгна към парка. Разстла рогозка и започна да прави упражнения, докато чака.

Беше рано, слънцето още не бе изгряло. Всички коли, които бе видял през нощта, си стояха по местата.

Едва след час от една от къщите наблизо излезе мъж, качи се в автомобил и потегли нанякъде. Колин отбеляза марката, модела и цвета в бележника си. На два пъти настъпи истинско оживление — в седем и половина и четирийсет и пет минути по-късно. Още двама влязоха в колите си, когато Колин се готвеше да тръгва за лекции. До парка вече имаше само една червена кола — „Хюндай“ с две врати. Други две коли останаха в отсрещния край на улицата.

Вероятно нищо, но той отбеляза информацията.

По обратния път мина край необитаемата къща. По улицата нямаше хора и той реши да рискува. Спря няколко къщи по-надолу и се върна. Застана до оградата, надникна над нея и видя, че масата за пикник е на мястото си; прозорецът също изглеждаше недокоснат. Ако Лестър не бе идвал тук, колата му най-вероятно не бе сред останалите три. Това беше с деветдесет и девет процента сигурност.

В колежа си налагаше с усилие на волята да записва думите на професорите. Беше разсеян. Току се питаше дали да тръгне към последния известен адрес на Лестър Манинг в Шарлот, или да продължи да наблюдава пустата къща. Или, ако Мария спеше в апартамента си, да дебне Лестър там.

Добри идеи, но беше невъзможно да е на три места едновременно.

Ако избере погрешно място?

Това не му даваше мира и обсебваше мислите му.

* * *

След лекциите се върна в квартала на Санчесови. Червеният хюндай до парка беше там; двете коли отсреща ги нямаше.

Самотната кола се набиваше на очи. Изглеждаше не на място. По обратния път Колин пак спря край пустеещата къща и надникна през оградата. Никаква промяна.

Лестър не дебнеше там. Логично. Мария и родителите й не бяха у дома.

* * *

Зарече се през следващите дни да не се отделя от Мария. Ако Лестър бе решил да й отмъсти, рано или късно щеше да я открие, независимо къде се намира. А Колин трябваше да бъде там, където смята да се намира.

Обади й се и я покани на вечеря. По телефона тя звучеше малко по-добре, но все още бе напрегната. Взе я след работа и я заведе в бистро край брега, където чуваха успокоителния ритъм на вълните.

Тя отново отбягваше да говори за Лестър и за Марголис. Разказа му за плановете им с Джил за новата кантора и темата за обнадеждаващото начинание, придружена от две чаши вино, явно я ободри.

Върнаха се в дома на Колин и поговориха с Евън и Лили. Не след дълго Мария го хвана за ръката. Макар да изглеждаше поуспокоена, очевидно нямаше желание да се връща в апартамента си.

* * *

В сряда сутринта Колин нагледа безлюдната къща. После мина край парка и продължи да отбелязва движението на колите, спрели наоколо. Точно когато реши, че Лестър или е зарязал наблюдателницата си, или паркира другаде, вечерта донесе промяна. Червеният хюндай бе напуснал мястото си.

Може би не означаваше нищо, но Колин прецени, че е време да провери табелата. Оказа се загуба на време.

Колата принадлежеше на собственик на съседна къща.

* * *

В четвъртък сутринта Колин и Мария закусваха в кухнята му с бъркани белтъци, овесена каша и плодов сок. Тя му каза, че ще вечеря с Джил и Лесли и после ще нощува при родителите си.

— Тревожат се за мен — обясни, но Колин разбираше, че не е готова да се върне сама в апартамента си, докато той е на работа. — Мисля, че се тревожат и за Серена.

— Защо?

— Защото им казах, че съм при нея. Не сме женени, а разбиранията им са старомодни. Знам, че не одобряваш лъжите, но в момента не мога да понеса и разочарованието на мама.

— Не казах нищо.

— Знам. Но те чух как си помисли, че трябва да бъда честна с тях.

Той се усмихна.

— Добре. Имаш ли новини от Марголис?

Тя поклати глава.

— Още не. Не съм сигурна дали това е добра или лоша новина.

— Може би е никаква новина?

— Това попада в лошата категория. Не ме убеди, че възнамерява да се залови усърдно с проблема. Вероятно не е направил нищо.

Колин кимна, признавайки, че споделя мнението й. После смени тактично темата:

— Утре е големият ден.

— Защо?

— Нали щеше да връчваш двуседмичното си предизвестие?

— О, да — усмихна се тя. — Да, утре е, но кой знае защо мисля за това само когато съм с Джил. Толкова е нереално! Преди няколко седмици не бих повярвала, че ще постъпя в прохождаща кантора.

— Какво мислят родителите ти?

— Мама е въодушевена, но татко е неспокоен. Знае колко трудно се започва бизнес. А и му харесваше да казва на хората, че работя в „Мартенсън, Херцберг и Холдман“.

— Засега.

— Да. — Тя се усмихна бегло. — Засега.

— Как е настроението в кантората?

Тя сви рамене.

— Трудно е да се каже. По-добре е от предишната седмица, но все още е мрачно. Работата се трупа, а чувам, че и други се канят да напускат. Слуховете пълзят един след друг. Вчера шушукаха, че партньорите са на път да сключат споразумение с ищците, но вероятно е твърде оптимистична прогноза. Съдейки по жалбите, подадени в Комисията, Кен е в по-неизгодно положение, отколкото си мислех.

— Разказвала ли си на родителите си за него?

— Как не! Татко щеше да побеснее. Латиноамериканската кръв понякога се сгорещява като твоята.

— Тогава вероятно си постъпила правилно.

— Може би. Но ти не направи нищо.

— Не си ми дъщеря.

Тя се засмя.

— Той все още не е сигурен за теб. Заради миналото ти, имам предвид.

— Добре.

— И заради настоящата ти персона.

— Добре.

— Хрумна му дори безумната идея, че ти ме преследваш.

— Защо?

— Защото му се сторило, че видял колата ти в квартала вчера сутринта, докато разхождал кучето. Знам, че се тревожи за мен, но понякога е склонен да прекалява.

— Аз също.