Никълъс Спаркс
Виж ме (15)

14.
Мария

Любиха се рано на другата сутрин. После Колин й каза, че има да вмести кратка тренировка преди лекциите, и макар слънцето още да не бе изгряло, когато той си отиде, Мария се въртя в леглото, неспособна да заспи отново. Най-сетне стана, решена да отхвърли отложени задачи.

Свари си кафе, изкъпа се, облече се и изпълнена с добри намерения, отвори лаптопа си, за да поработи час и половина, преди да тръгне към кантората. Не успяваше обаче да се отърси от необяснимо, ала настойчиво чувство, че нещо не е наред. Замисли се, но не откри причината. Подозираше, че е свързана с Колин; връзката им наистина се развиваше шеметно, но не съжаляваше. Бяха се влюбили и в това нямаше нищо нередно. Беше нормално. Случваше се всеки ден на други хора. А и бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, така че резултатът не бе толкова неочакван.

Какво тогава я безпокоеше?

Наля си втора чаша кафе, стана от масата и излезе на балкона. Пристанищният град бавно се пробуждаше. Лека мъгла се стелеше над тротоара и създаваше впечатление, че земята не е на фокус. Отпивайки от кафето, тя си спомни как стоеше на същото място в нощта, когато се любиха за пръв път, и макар да извика усмивка по устните й, мисълта бе придружена и от тревога.

Добре. Все пак чувствата й към Колин не бяха толкова еднозначни, колкото й се искаше. Но какво точно я смущаваше? Че правят любов? Думите, които си казаха снощи? Фактът, че родителите й не го одобряват? Или защото преди месец не би повярвала, че е възможно да се влюби в мъж като него?

„Това горе-долу обобщава положението“ — призна си тя. Но защо опасенията изникнаха точно тази сутрин? Изглеждаше нелепо изречените гласно думи „обичам те“ да нарушат дотолкова равновесието й. Тя допи кафето и реши да отиде по-рано в кантората, сигурна, че притесненията й са преувеличени.

И все пак през цялата сутрин чувството не изчезна. Всъщност стана още по-натрапчиво. В десет дори стомахът я присви. Колкото повече се опитваше да се убеди, че тревогите й за Колин са безпочвени, толкова по-трудно се съсредоточаваше. Докато часовникът отброяваше минутите до обяд, в ума й се въртеше единствено мисълта, че има нужда да поговори с Джил.

* * *

Мария разказа всичко, включително как се чувства, наблюдавайки как Джил слага едно след друго парчета суши в чинията си и ги сдъвква доволно. От своя страна Мария осъзна, че в момента не би могла да преглътне нито хапка. Когато приключи, приятелката й закима.

— Нека повторя — каза тя. — Срещнала си мъж, двамата сте се любили, преди да сте излизали твърде дълго, запознала си го с родителите си, които не са се втурнали да се скрият в миша дупка, и той ти е казал, че те обича. Тази сутрин обаче ненадейно си се разколебала. Правилно ли обобщих историята?

— В общи линии.

— И се питаш защо?

Мария сви устни.

— Обясни ми.

— Просто е. Преживяваш зряла версия на срамната разходка.

— Моля?

— Срамната разходка? Колежански жаргон? Препиваш на парти, лягаш с момче, което ти се е струвало идеално, а на сутринта не можеш да повярваш какво се е случило? После по пътя до апартамента си се чудиш какви, по дяволите, ги вършиш, все още облечена в дрехите от предишната вечер?

— Знам какво е срамна разходка. И не е това.

Джил взе с пръчиците последната хапка маки.

— Може би не точно, но най-вероятно чувствата ти се сменят от една крайност към друга, което е характерно за разходката на срама. Например: „Наистина ли се случи? Толкова добре ли беше, колкото си спомням? Какво направих?“. Да се влюбиш, е ужасяващо. Затова казват „влюбен до полуда“. Влюбването не е път, осеян с цветя. — Тя погледна към чинията на Мария и поклати тъжно глава. — Изядох всичко и ще обвиня теб, когато се кача на кантара.

— С други думи, мислиш, че чувствата ми са нормални?

— Щях да се разтревожа, ако не подлагаше на съмнение всичко. Защото тогава наистина щеше да си луда.

— Така ли се чувстваше, когато се влюби в Пол?

— Разбира се. Имаше дни, когато мислех само за него, и други, когато се чудех дали не допускам най-голямата грешка в живота си. И ето ти една тайна — и досега е така. Знам, че го обичам, но не съм сигурна дали го обичам достатъчно, за да излизам вечно с него. Искам да се омъжа и да имам деца. Или поне едно. Между впрочем, родителите му не ме харесват особено, та се налага да се боря и с това.

— Защо не те харесват?

— Мислят ме за твърде бъбрива и своенравна.

— Шегуваш се.

— Знам, знам…

Мария се засмя, но усмивката й бързо се стопи.

— Трудно е, защото връзката ми с Колин е толкова… различна. С Луис всичко изглеждаше нормално. Първо бяхме приятели и едва след шест месеца му казах, че го обичам. Родителите ми го харесваха, произхождаше от добро семейство и в миналото му нямаше нищо съмнително.

— Споменавала си, ако не ме лъже паметта, че Серена никак не го харесвала. И в крайна сметка се оказал егоистично мекотело.

— О, да. Да. Но…

— Луис е първата ти любов. Не може да сравняваш връзката си с него със сегашната.

— Точно това казах.

— Не схващаш. Имам предвид, че първата любов винаги изглежда идилична, защото нямаш опит с нищо по-добро. Всичко е за пръв път и неизпитаното заглушава предупредителните звънчета. В началото поне. Сега си по-голяма и по-мъдра и ти е необходим някой също по-зрял и по-мъдър. Не искаш да играеш на криеница и с Колин получаваш това, което виждаш. Доверяваш му се и се наслаждаваш на времето, прекарано с него. Или поне така ми каза.

— И според теб не прибързвам?

— В сравнение с какво? Това е твоят живот. Съветът ми е да плуваш по течението ден за ден. И, да, днешните ти опасения са съвършено нормални.

— Не искам да се чувствам така.

— Кой би поискал? Но предчувствам, че ще ти олекне, когато поговориш отново с него. Така става обикновено.

Мария побутна парченцето суши в чинията, усетила най-сетне, че е гладна.

— Надявам се да си права.

— Права съм, разбира се. Любовта усложнява всичко и в началото чувствата винаги се разбесняват. Но когато е истинска, не бива да я проиграваш, защото и двамата сте достатъчно големи да знаете, че истинската любов не се намира под път и над път.

* * *

След обяда с Джил Мария наистина се почувства по-добре. Може би не съвсем нормално, но поне някак по-уравновесена. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше, че приятелката й е права за почти всичко. Да се влюбиш наистина е страшничко и в началото те изважда от равновесие. Толкова отдавна не й се бе случвало, че бе забравила усещането.

Джил излезе права и за друго — че поговори ли с Колин, опасенията й ще се разсеят. Той й се обади малко след четири на път за работа. Не говориха дълго, но като чу гласа му, напрежението във врата и раменете й премина. И когато я попита дали е свободна следващата вечер, за да се видят, осъзна колко силно иска точно това.

Мисълта за предстоящата среща с Колин й помогна работният й ден да мине по-бързо от обикновено. Дори Барни, който току влизаше в кабинета й или се обаждаше да се информира за различни случаи, не успя да помрачи доброто й настроение. Когато следобед телефонът й звънна, тя отговори машинално, очаквайки да чуе гласа на Барни. Оказа се обаче, че е Джил.

— Вече се перчи — заяви приятелката й.

След секунда Мария позна гласа й.

— Джил?

— Или двамата сте се скарали снощи и се надява да му простиш, или се опитва да подлее вода на другите мъже.

— За кого говориш?

— За Колин. Току-що ти изпрати букет от рози.

— Изпратил ми е рози?

— Доставчикът те чака.

Мария погледна към телефона.

— Защо се обаждаш от рецепцията?

— Защото говорех с Гуен, когато се появи куриерът. Настоях да ти се обадя, защото положението става абсурдно. Знаеш ли колко пъти Пол ми е изпращал цветя в кантората? Пробвай — нито веднъж. И ако не дойдеш бързо, ще взема букета и нищо чудно да го стъпча, защото отново поставя под въпрос връзката ми. А повярвай ми, не би искала това да ти тежи на съвестта.

Мария се засмя.

— Не стъпквай букета. Идвам!

Влезе във фоайето и видя Джил до куриер с бейзболна шапка, който, разбира се, държеше букет бледочервени рози. Преди да успее да му благодари, мъжът й връчи цветята и бързо се обърна. След миг входната врата се затвори зад гърба му, сякаш изобщо не се е появявал.

— Мил човек — отбеляза Джил. — Пести си думите. Повтаряше само името ти, когато понечих да го поразпитам. Но трябва да признаеш, че букетът е красив.

Мария се съгласи. Пъпките, обгърнати от клонки нежна гипсофила, бяха затворени или тъкмо започваха да се разтварят. Наведе се да ги помирише и установи, че цветарят е съобразил да подреже бодлите.

— Каква приятна изненада! — възхити се тя, вдъхвайки деликатния аромат.

— Тъжно е — поклати глава Джил. — Сигурно има сериозни проблеми със самочувствието. Понеже търси одобрението ти, имам предвид.

— Не мисля, че Колин има проблеми със самочувствието.

— Тогава е настоятелен. Скъсай с него, преди да стане по-зле. Трябва ти мъж като Пол, който мисли най-вече за себе си.

Мария изгледа с присвити очи приятелката си.

— Приключи ли?

— Усети ли колко ти завиждам?

— Да.

— Значи приключих. Да разбирам ли, че двамата сте разговаряли и отново всичко е наред?

— Всъщност ще излизаме тази вечер. — Мария подаде букета на Джил. — Ще го подържиш ли, за да видя картичката.

— Защо не? Личи си, че не се опитваш да ми натриеш носа.

Мария въздъхна престорено, извади картичката от плика и я прочете. Примигна, прочете я още веднъж и сключи вежди.

— Какво има? — попита Джил.

— Май са сбъркали картичката. Звучи безсмислено.

— Какво пише?

Мария показа надписа на приятелката си.

„Ще разбереш какво е чувството“ — прочете на глас.

Джил сбърчи нос.

— Някаква ваша шегичка?

— Не.

— Какво значи тогава?

— Нямам представа — отговори Мария, все по-притеснена.

Приятелката й върна букета.

— Странно послание.

— Определено — съгласи се тя.

— Защо не му се обадиш да го попиташ какво е имал предвид?

„Може би“ — помисли си Мария.

— Сигурно тренира.

— Е, и? Обзалагам се, че си носи телефона. Възможно е, разбира се, цветарят да се е объркал. Сложил е друга картичка или я е надписал грешно.

— Вероятно — кимна тя и се опита да се убеди, че е станало точно така.

Дълбоко в себе си обаче се съмняваше. А и Джил не изглеждаше уверена.

* * *

Мария сложи розите във вазата от първия букет и продължи да се взира в картичката, докато най-сетне реши: „Какво пък толкова!“. Извади мобилния си телефон от чантата и позвъни на Колин.

— Привет — поздрави той. — Нали не се обаждаш да отмениш срещата довечера?

Беше запъхтян. Край него се чуваше музика и трополене на крака по ходеща пътечка.

— Не. Очаквам я с нетърпение. В неудобен момент ли се обаждам?

— Не. Какво има?

— Само един въпрос. Исках да те питам за картичката.

— Каква картичка?

— От букета с рози, който получих днес. На нея пише: „Ще разбереш какво е чувството“. Не съм сигурна какво искаш да кажеш.

Чуваше го как диша в слушалката.

— Не съм аз. Не съм ти изпращал нито рози, нито картичка.

Мария усети как косъмчетата по тила й настръхват. „Ще разбереш какво е чувството.“ Звучеше доста странно дори да го бе написал Колин, а ако не беше той, бележката изглеждаше съвсем… Необяснима. Зловеща.

— Какво ще рече това? — наруши мълчанието Колин.

— Не знам. Опитвам се да разбера.

— И не знаеш от кого са цветята?

— Картичката не е подписана.

Той нищо не каза и за да скрие безпокойството си, тя смени темата:

— Знам, че ти прекъснах тренировката. А аз трябва да се залавям за работа. Кога ще дойдеш довечера?

— В шест и половина? Мислех да отидем до реката и да импровизираме. Искам да се поразходя, а не само да седя. Може да хапнем нещо някъде.

— Чудесна идея. От два дена почти не съм ставала от стола и една разходка ще ми се отрази добре.

Сбогуваха се и тя прибра телефона. Представи си го как изглежда в залата… но после погледът й се насочи отново към розите и картичката.

„Ще разбереш какво е чувството.“

Огледа картичката отново, чудейки се дали да се обади на цветаря и да попита кой е поръчал букета. Осъзна обаче, че върху плика не е отбелязан нито адрес, нито телефонен номер.

* * *

— Разсеяна си — констатира Колин, докато се разхождаха по алеята край река Кейп Фиър.

В средата на седмицата улиците не бяха оживени и макар все още да бе топло, северният ветрец предвещаваше по-хладни дни. За пръв път от месеци тя бе доволна, че носи джинси.

— Мисля кой ли ми е изпратил розите — поклати глава тя.

— Таен обожател?

— Освен теб не съм се запознавала с никого наскоро. А и не излизам често. Или съм при родителите си, или на гребане, или вкъщи.

— Или на работа.

— Никой от кантората не би ми изпратил букет — отвърна тя, но веднага се сети за Кен. „Невъзможно е“ — каза си. — А и посланието не звучи любезно. Точно обратното всъщност.

— Някой клиент?

— Възможно е — съгласи се колебливо тя.

Колин стисна ръката й.

— Ще разбереш кой е.

— Мислиш, че е мъж?

— А ти?

Тя кимна, абсолютно сигурна, макар да нямаше никакви доказателства.

— Картичката ме… безпокои.

Надяваше се Колин да й каже нещо успокоително. Той обаче повървя мълчаливо и после кимна.

— И аз съм разтревожен.

* * *

Присъствието на Колин разсея донякъде безпокойството й. Или поне възпря натрапчивите мисли кой е изпратил цветята и картичката. Нямаше отговор. Колкото и да не харесваше Кен, не си го представяше да направи нещо подобно.

Докато се разхождаха, разговорът им скачаше от тема на тема. Спряха да купят сладолед и Колин я изненада, взимайки фунийка и за себе си. Изядоха сладоледа, облегнати на парапета, откъдето се откриваше изглед към „Северна Каролина“ — боен кораб, участвал във Втората световна война, а днес официално освободен от служба и закотвен на док от другата страна на речното устие. Мария си спомни какво изпита, когато от училище ги бяха завели да го разгледат. Каютите и тесните коридори долу й се сториха потискащи и се почуди как моряците издържат месеци наред на кораба, без да полудеят.

Тръгнаха пак по крайречната алея, съзерцавайки позлатената от залеза вода. После влязоха в няколко магазина, чиито витрини им привлякоха вниманието. Когато луната засия над хоризонта, най-сетне спряха за вечеря. Седнала до масата срещу Колин, Мария неволно си помисли колко й се иска родителите му да опознаят тази страна от него, която я кара да се чувства спокойна и сигурна. Надяваше се да забележат колко щастлива е с него. На път към апартамента й тя го покани отново на късна закуска в дома им, макар да не бе сигурна, че родителите й са готови за ново посещение.

Тази нощ се любиха бавно и нежно, сякаш изпълняват изящен танц. Надвесен над нея, той шепнеше името й и я уверяваше колко много значи за него. Тя се наслаждаваше на ласките му, забравила всичко останало. После заспа, сложила глава на рамото му, унесена от ритмичното туптене на сърцето му. Събуди се два пъти — малко след полунощ и малко преди зазоряване. Гледаше го в тишината, удивена, че са заедно, и по-сигурна от всякога, че всеки от тях е точно това, от което другият се нуждае.

* * *

В сряда сутринта влезе в кабинета си и първата й мисъл бе, че непременно трябва да се отърве от картичката. Разкъса я на парчета и ги изхвърли в кошчето за боклук, после седна пред компютъра. Прегледа съобщенията, провери дали някой клиент е споменал за изпратен букет и не откри нищо.

Междувременно Барни я повика в съвещателната зала и едва преди обедната почивка успя да се върне в кабинета си. В имейла я чакаше поредният документ от Барни, придружен от забележка да се залови незабавно с него, защото резюмето трябва да е готово до утре сутрин. Тоест, отново щеше да обядва на бюрото. Тя погледна към розите и осъзна, че не иска да ги вижда повече. Грабна букета и дамската си чанта и излезе от сградата. Свърна зад ъгъла към контейнерите за отпадъци.

Хвърли цветята и тръгна към колата си, но внезапно почувства, че някой я наблюдава. Наоколо нямаше никого. Опита се да прогони усещането, ала то се засили и докато търсеше ключовете си в дамската чанта, тя вдигна поглед към сградата.

И видя Кен, втренчен през прозореца на кабинета си.

Тя сведе очи, преструвайки се, че не го е забелязала. Какво правеше шефът й и откога стоеше там? Вероятно разговаряше с някого, но ако бе застанал до прозореца, когато тя излизаше от кантората, навярно я бе видял как хвърля розите. И това не бе добре. Ако той бе изпратил букета, щеше да се ядоса; ако не беше той, щеше да предположи, че са скъсали с Колин. И в двата случая съществуваше опасност да се отбие отново в кабинета й, за да обсъдят дали наистина е екипен играч.

Мария отвори вратата на колата и отвътре я лъхна сгорещеният от слънцето въздух. Включи двигателя и веднага пусна климатика. Реши да отиде до пазара за органични продукти, където имаше страхотен бар за салати. На излизане от паркинга се взря в огледалото за обратно виждане с надеждата Кен да е изчезнал.

Но той продължаваше да стои до прозореца. И макар отдалеч да бе трудно да прецени със сигурност, обзе я натрапчивото чувство, че той я наблюдава неотклонно.

* * *

Мария се върна от пазара и паркира на същото място. Реши да остави прозорците открехнати, за да се проветрява купето. Колата на Кен вече я нямаше, а от опит знаеше, че няма да се върне преди един и половина. След преживяното с розите и картичката, а сега и Кен, вече се чувстваше готова да си събере нещата и да се прибере вкъщи. Замисли се дали да не се престори, че има силно главоболие, за да си тръгне по-рано. Но какъв бе смисълът? Барни очакваше да свърши възложената й работа, а и вкъщи щеше да продължи да мисли за случилото се през деня.

„Ще разбереш какво е чувството.“

Какво чувство?

Понеже бе парирала авансите му, дали Кен възнамеряваше да й създава допълнителни главоболия в кантората?

И какви по-точно?

Опита се да прогони въпросите и да се съсредоточи върху случая с клиент, пострадал при падане в супермаркет и решил да съди собственика. Щеше да запълни почти целия й следобед и тя започна да нахвърля бележки с чувството, че професията й е огромна игра, чиято цел е да събираш платими часове и в която единствените победители са адвокатите.

Циничен възглед, но как иначе да обясни факта, че постоянно е заета, макар правосъдната система да е всичко друго, ала не и експедитивна? Още работеше по случаи отпреди години, а последният, възложен й от Барни, изобщо нямаше шанс да стигне до съдебната зала поне още осемнайсет месеца. При това, ако всичко върви гладко, което на практика бе невъзможно, защото нещата никога не вървяха гладко. Защо тогава Барни искаше да подготви срочния план до утре? Какво спешно имаше?

Работейки, продължаваше да си представя как Кен я наблюдава. Нямаше да му позволи да я изненада пак, появявайки се неочаквано уж да обсъдят кариерата й. Реши да държи вратата на кабинета си отворена, макар шумът отвън да я разсейваше. Така, ако Кен й дойдеше на посещение, щеше да разполага с няколко секунди да се подготви.

От прозореца й се виждаше мястото, където Кен паркираше. Той, разбира се, караше червен корвет и в един и половина изникна в полезрението й. Очакваше веднага да се появи в кабинета й, но за нейно облекчение опасенията й не се оправдаха. Не се отби и по-късно, дори за да побъбри със стажантките. Когато и в пет от него нямаше и следа, Мария си напомни да не остава до късно. Затвори лаптопа и прибра принтираните документи в чантата си. Погледна през прозореца, огледа внимателно паркинга и установи, че колата на Кен вече я няма.

Както и да е. Утрешният ден вероятно щеше да й донесе нови изненади.

Излезе от кабинета си, сбогува се с Джил и тръгна към колата си. Както винаги отвори първо вратата на пътническата седалка, за да си остави чантата. Погледна надолу обаче и от устата й се изтръгна вик.

Розите, вече повехнали в жегата, лежаха върху седалката, цинично подредени в спретнато ветрило.

* * *

Колин седеше срещу нея в дневната, подпрял лакти върху коленете си. Мария му се бе обадила веднага след като отново изхвърли розите в кофата и когато се прибра вкъщи, той я чакаше пред вратата й.

— Не разбирам — каза тя, все още объркана и паникьосана. — Какво иска Кен?

— Знаеш какво иска.

— И мисли, че така ще го получи? Като ми изпраща цветя и безумни анонимни картички? И като връща розите в колата ми, за да ме изплаши до смърт?

— Не мога да ти отговоря — поклати глава той. — Според мен истинският въпрос е какво смяташ да направиш?

Той не откъсна очи от нейните, но стиснатите му челюсти показваха, че е разтревожен не по-малко от нея.

— Не знам дали мога да направя нещо. Бележката не е подписана и не го видях да слага розите в колата ми. Нямам доказателства.

— Но си сигурна, че е Кен?

— Да. Наоколо нямаше никого.

— Сигурна ли си?

Тя отвори уста да отговори, но бързо я затвори, защото дори не й бе хрумнало да обмисли друга възможност. Не бе видяла никого, но това не означаваше, че е нямало никого. Идеята обаче бе твърде плашеща.

— Той е бил — каза тя. — Трябва да е бил той.

Но дори на нея думите й прозвучаха, сякаш се стреми да убеди себе си.