Никълъс Спаркс
Виж ме (9)

8.
Мария

В понеделник Мария реши, че е най-добре да се скрие в кабинета си, където да се съсредоточи на спокойствие. Предстоящото дело изнервяше все повече Барни и тя не искаше да попадне на прицел. Затвори вратата и нахвърли бележки за предстоящата среща с клиенти преди обед. След няколко телефонни обаждания отговори на получените имейли, за да започне гладко седмицата. И все пак въпреки деловия устрем от време на време се улавяше, че се взира през прозореца и си припомня картини от уикенда.

Обаждането на Колин в неделя вечерта не й помагаше да се съсредоточи. Ако приятелките и списанията бяха прави, никой мъж не се обаждаше веднага, а повечето — никога. Но пък всичко у Колин я изненадваше. След като се сбогуваха, тя разгледа снимката му и си помисли, че вижда и мъжа, когото познава, и непознатия Колин. Изражението му беше лъчезарно, а тялото — карта от белези и татуировки. Беше обещала да покаже снимката на Серена, но реши да я запази само за себе си.

— Някой е в добро настроение.

Мария вдигна глава и видя Джил на прага.

— О, здрасти, Джил. Как си?

— По-скоро аз трябва да те попитам как си. — Приятелката й влезе и затвори вратата. — Определено ми се стори унесена, когато надникнах, а никой не изглежда така в понеделник.

— Беше хубав уикенд.

— Нима? Съдейки по тона ти, явно е минал далеч по-добре от командировката ми. Миналата седмица за пръв път ми се прииска да се върна в офиса.

— Толкова зле ли беше?

— Ужасно.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Само ако искаш да умреш от скука. А и имам съвещание след няколко минути. Дойдох да те попитам дали имаш планове за обедната почивка. Зажадняла съм за суши и приятна компания.

— Звучи чудесно.

Джил подръпна ръкава на ризата си.

— Възможно е да греша, но май вече не ми се сърдиш.

— Защо да ти се сърдя?

— Може би заради рекордно отвратителната среща на сляпо, която ти уредих?

— О, да… — Мария се изненада, че почти е забравила.

— Наистина съжалявам — каза Джил. — Нямаш представа колко ужасно се чувствах миналата седмица, особено след като не успях да поговоря с теб.

— Говорихме. И ми се извини.

— Не достатъчно.

— Всичко е наред. И всъщност ми помогна.

— Как?

— Срещнах някого.

Минаха две секунди, преди Джил да изрече:

— Нямаш предвид мъжа, който ти смени гумата, нали? Насиненият и окървавен тип, който те изплаши до смърт?

— Точно него имам предвид.

— Как е възможно?

— Трудно е за обяснение.

Джил повдигна вежди.

— Охо!

— Какво?

— Отново се усмихваш.

— Така ли?

— Да. И ми се приисква да отменя съвещанието и да седна срещу теб.

— Няма начин. След малко с Барни имаме консултация с клиент.

— Но ще обядваме заедно, нали? И ще ми разкажеш всичко?

— Определено.

* * *

Десет минути по-късно Серена й позвъни на мобилния телефон. Мария видя кой я търси и изпита внезапна тревога. Сестра й никога не се обаждаше преди десет. Най-често не се събуждаше преди десет.

— Серена? Добре ли си?

— Къде е?

— Какво?

— Снимката на Колин. Няма я в имейла ми.

Мария примигна.

— Обаждаш ми се в работно време за снимката?

— Нямаше да се обадя, ако ми я беше изпратила. Добре ли мина? Кажи ми, че не си успяла да го разкараш.

— Не. Всъщност ще излизаме в събота.

— Добре — каза сестра й. — Постът обаче няма да е толкова ефектен без илюстрация. Е, в краен случай ще използвам някоя от детските ти снимки, ако не получа…

— Чао, Серена.

Прекъсна връзката, но след няколко минути взе отново телефона, защото любопитството не й даваше мира.

И, разбира се, видя снимката си в Инстаграм. От основното училище. Шини. Акне. Очила. Неловка усмивка. Най-лошата училищна снимка в историята. „Не ревнувайте, момчета, но сестра ми Мария има среща в събота!“

Мария затвори очи. Щеше да убие сестра си. Определено.

Но нямаше как да не признае, че Серена има чувство за хумор.

* * *

Няколко часа по-късно пред поднос със суши и сашими Мария разказа на Джил за Колин. Историята наистина звучеше невероятно — дори за нея.

— Леле! — ахна Джил.

— Мислиш ли, че съм луда? Имайки предвид миналото му?

— Коя съм аз да съдя? След изненадващата среща, която ти устроих? При нещо толкова необичайно най-добре е да се вслушваш в инстинктите си.

— Ами ако грешат?

— Тогава най-малкото ти е сменена гумата. И си излязла на приятна среща, а това, надявам се, ме оневинява за фиаското в ресторанта.

Мария се усмихна.

— Значи изслушването на свидетели те отегчи?

— И монах би откачил, понеже половината охотно лъжеха под клетва, а другите казваха, че не помнят нищо. А след като изгубих цяла седмица, сега вероятно ще сключим споразумение. Изгодно за всички страни, но няма да почувствам удовлетворение. — Тя взе още едно парченце суши. — Как върви с Барни?

— По-добре — отговори Мария.

— Тоест?

— О, да… теб те нямаше — спомни си Мария и разказа на Джил как си е сменяла гумата и е закъсняла за среща с клиенти; както и за многото работа, която се е почувствала длъжна да свърши след това. Сподели и как я нахока Барни, но пропусна сблъсъка с Кен.

— Барни ще се успокои. Винаги е напрегнат преди дело.

— Да, но… — Мария се намести на стола. — Чух, че искал да ми възложи този случай.

— Кой ти каза? — Клечките на Джил застинаха във въздуха. — Не ме разбирай погрешно, ти си изключителен сътрудник, но нямаш достатъчно опит, за да те натоварят с подобна отговорност.

— Слухове… — промърмори Мария.

— Не бих им обръщала внимание. Барни обича светлината на прожекторите. Не сдава лесно властта и не се доверява дори на най-старшите сътрудници. Затова се преместих в отдела по трудово право. Реших, че никога няма да се придвижа нагоре и да натрупам опит в съдебната зала.

— Още не мога да повярвам, че си успяла да се прехвърлиш.

— Улучих момента. Както знаеш, преди да дойда в кантората, специализирах в областта на трудовото право. — Мария кимна и тя продължи: — Не бях сигурна обаче, че това е моето призвание. Възползвах се от възможността да опитам със застрахователни казуси. Работих с Барни девет месеца и едва не се убих от престараване, преди да разбера, че съм в задънена улица. Канех се да напусна, но точно тогава кантората откри отдела по трудово право и останах.

— За жалост аз нямам изход. Освен ако не започнем да защитаваме обвиняеми.

— Винаги можеш да смениш кантората.

— Не е толкова лесно.

— Не търсиш ново място, нали?

— Още не. Но се питам дали да не започна.

Джил я погледна изпитателно, пресягайки се за чашата си.

— Знаеш, че можеш да споделяш с мен, нали? Всякакви тревоги. Не съм партньор, но управлявам отдел и имам известна тежест.

— В момента ми се струпаха много неща.

— Надявам се, че не говориш за Колин.

Споменаването на името му съживи още спомени за времето, прекарано с него, и тя смени темата:

— Как е Пол?

— Добре е. Няколко дни беше в немилост заради срещата, но ще го преглътне. През уикенда ходихме в Ашвил да дегустираме вино.

— Сигурно е било забавно.

— Да. Само че все още няма никакъв пръстен, а биологичният часовник тиктака и времето изтича. Да се преструвам, че всичко е наред, не дава резултат и може би е назрял моментът да приложа нова тактика.

— Каква?

— Нямам представа. Ако ти хрумне находчива идея, казвай.

— Непременно.

Джил лапна още едно суши.

— Каква ти е програмата за следобед?

— Обичайната. Подготвителна работа за делото! Без да отлагам всичко останало, разбира се.

— Както казах, Барни очаква много от сътрудниците си.

— А Кен очаква нещо друго.

— Това ми е работата — сви рамене тя.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Дори с похотливия партньор?

— Защо питаш?

— Защото отиде на конференция с него, а го познавам по-дълго от теб. И не забравяй — знам как действа.

— Конференцията мина добре.

Джил я изгледа втренчено и вдигна рамене.

— Както и да е. Усещам обаче, че нещо те тревожи.

Мария прочисти гърло, чудейки се защо ли изведнъж се е почувствала като на разпит.

— Наистина няма нищо. Просто се опитвам да работя усърдно.

* * *

Последваха дни, твърде напрегнати за мечтания — през половин час Барни нахлуваше в кабинета й, възлагаше й да провери допълнителни подробности или да се обади тук-там, независимо колко е ангажирана с работа за други клиенти. Почти не й оставаше време да стане от бюрото и в сряда следобед, докато пишеше черновата на първоначалното изявление на Барни, тя пропусна да забележи как слънчевите лъчи струят косо през прозореца, а колегите й си тръгват един по един. Взираше се съсредоточено в екрана на лаптопа, когато някой почука на вратата и я отвори бавно.

Кен.

Паникьосана, Мария погледна към коридора. Лин я нямаше зад бюрото й. В кабинета на Барни не светеше. Не чуваше никого.

— Видях, че при теб свети — каза той, влизайки в стаята. — Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Тъкмо приключвах — отвърна тя, долавяйки неувереност в гласа си. — Изгубила съм представа за времето.

— Радвам се, че те сварих — каза той невъзмутимо. — Исках да довършим разговора, който започнахме миналата седмица.

С разтуптяно сърце тя започна да събира документите по бюрото и да ги пъха в папките им. Изобщо не искаше да остава сама с него. Преглътна тежко.

— Има ли начин да го отложим до утре? Вече закъснях, а днес ще вечерям с родителите си.

— Няма да се бавим — пренебрегна думите й той, заобиколи бюрото и застана до прозореца, зад който небето вече притъмняваше. — По-лесно ще ти е да обсъдим положението далеч от любопитни уши. Няма причина всички да разбират какво се случва с клиентите на Барни.

Объркана, тя замълча. Кен се взираше към хоризонта.

— Как ти се струва работата с Барни? — попита най-сетне.

— Научавам много от него — подхвана Мария, подбирайки внимателно думите. — Ненадминат стратег е, има забележителен нюх, клиентите му се доверяват, а като колега умее да обяснява отлично какво мисли.

— Уважаваш го значи.

— Разбира се.

— Важно е да уважаваш хората, с които работиш. Важно е двамата да се сработвате като екип. — Кен намести щорите — попритвори ги, после ги върна в първоначалното им положение. — Смяташ ли се за добър екипен играч?

Въпросът увисна във въздуха, преди тя да успее да отговори.

— Старая се.

Кен изчака секунда и продължи:

— В петък отново обсъдих положението с Барни. Признавам, че малко се изненадах колко е ядосан от случилото се. Затова те попитах дали си способна да действаш в екип. Защото те защитих и мисля, че успях да разреша проблема. Исках да се уверя, че съм постъпил правилно.

Мария преглътна, чудейки се защо Барни не е разговарял лично с нея, след като все още се чувства ядосан.

— Благодаря — промърмори.

Кен се извърна от прозореца и пристъпи към нея.

— Направих го, защото искам да имаш дълга и успешна кариера в кантората. Ще се нуждаеш от човек, който да се застъпва за теб в подобни ситуации. Аз съм на разположение. Готов съм да ти помагам. — Застана до нея и сложи длан върху рамото й. Пръстите му обходиха мястото под ключицата й. — Смятай ме за приятел, макар и високопоставен.

Тя потрепери, погнусена от допира му, и внезапно разбра, че всичко — понеделнишкият студен душ, лекцията в четвъртък и сегашният спектакъл „ти и аз срещу света“ — са част от плана му да легне с нея. Удиви се, че не е успяла да го предвиди.

— Добре е утре да обядваме заедно. — Пръстите му продължиха да сноват по кожата под разтворената яка на ризата й. — Ще обсъдим как да те упътвам в териториите на кантората, особено ако се надявам един ден да станеш партньор. Имам чувството, че двамата ще работим много ефективно заедно. Как мислиш, Мария?

Името й я изтръгна от унеса и тя най-сетне регистрира думите му. „За нищо на света“ — помисли си.

— Утре не мога да обядвам с теб — отговори, стремейки се гласът й да прозвучи спокойно. — Вече имам уговорка.

— С Джил? — леко раздразнение пробяга по лицето му.

Обикновено обядваше с нея и Кен го знаеше. Несъмнено би й предложил да отмени уговорката. За нейно добро.

— Всъщност ще обядвам с приятеля си.

Ръката му бавно се отдели от рамото й.

— Имаш приятел?

— Не ти ли казах за Колин? Когато бяхме на конференцията?

— Не. Не го спомена.

Усетила шанса си, Мария се изправи и отстъпи встрани. Продължи да събира документи и да ги пъха в папките. По-късно щеше да ги подреди.

— Странно — повдигна вежди. — Струва ми се, че стана дума за него.

По киселата му усмивка пролича, че се опитва да реши дали да й повярва или не.

— Разкажи ми за приятеля си — настоя той.

— Участва в състезания по смесени бойни изкуства — отговори тя. — Сещаш ли се? Двубоите в клетка? Безумно е според мен, но той е много запален. Тренира ежедневно по цели часове и обича да се бие, затова се чувствам длъжна да го подкрепям.

Представи си как колелцата се въртят в ума му и метна чантата си през рамо.

— Не мога да обядвам с теб, но ако искаш, ще поговорим в кабинета ти. Сигурна съм, че ще намеря време утре сутринта или следобед.

Когато другите са тук — не си направи труда да добави.

— Не знам дали ще е необходимо.

— Да поговоря с Барни тогава?

Той поклати глава.

— Най-уместно е засега да не повдигаме повече въпроса.

Разбира се. Защото всичко е уловка и изобщо не си говорил с Барни.

— Добре тогава. Пожелавам ти хубава вечер.

Тя стигна до вратата и си пое облекчено дъх, че е успяла да се спаси. Извинението с приятеля бе находчиво хрумване, но козът вече бе използван. От тук нататък не би го изненадала; Кен щеше да е подготвен. В дългосрочен план — и дори в краткосрочен — се съмняваше да възпре посегателствата му, макар да беше истина.

Или щеше да стане истина?

Все още напрегната от разговора, тя се запита дали иска да стане истина. Знаеше със сигурност само, че когато Колин я целуна, усети нещо шеметно — вълнуващо и същевременно плашещо.

* * *

Излъга Кен, че ще вечеря с родителите си, но не беше в настроение да остава сама и неусетно пое по познатите улици към мястото, където бе отраснала.

Кварталът бе по-скоро работнически, с къщи, показващи признаци за отложени ремонти, и няколко с табели „За продан“. По всички алеи бяха паркирани по-стари модели автомобили и пикапи. Родителите й съжителстваха с водопроводчици, дърводелци, чиновници и секретарки. В подобни квартали в предните дворове играят деца, млади двойки бутат колички по тротоарите, хората прибират пощата на съседите си, когато са извън града. Родителите й не говореха за това, но Мария бе чувала, че когато баща й купил къщата, семействата наоколо се разтревожили. За пръв път тук се заселвали латиноамериканци и местните шушукали как цените на имотите ще паднат и престъпността ще се увеличи, сякаш всеки, роден в Мексико, е свързан с наркокартелите.

Мария предполагаше, че това е една от причините баща й винаги да поддържа двора си безупречен и да подрязва изрядно храстите; през пет години да пребоядисва фасадата в един и същи цвят; винаги да паркира колата си в гаража, а не на алеята, а на пилон на предната веранда да се развява американският флаг. Украсяваше къщата за Хелоуин и Коледа, а през първите години раздаваше на съседите купони за двойно по-ниски цени в ресторанта. Когато не работеше в ресторанта, през почивните следобеди майка й приготвяше подноси с храна — бурито, енчилада и тако — и черпеше всяко хлапе, излязло да играе кикбол или футбол. Малко по малко ги бяха приели в квартала. Оттогава препродаваха неведнъж повечето съседни къщи и родителите й винаги посрещаха новите собственици с подарък за добре дошли, надявайки се да предотвратят бъдещи проблеми.

Мария понякога се затрудняваше да си представи колко тежко им е било, въпреки че в училището повече от две години бе единствената мексиканка в класа. Понеже бе отлична ученичка, макар и мълчалива, не помнеше да е усещала дискриминацията, както родителите й я бяха преживели. Дори да се бе случило обаче, майка й и баща й щяха да я посъветват да постъпи като тях. Щяха да й кажат да бъде каквато е — любезна и добросърдечна към всички. Щяха да я предупредят да не пада до ничие ниво. И накрая, помисли си с усмивка тя, щяха да й кажат да учи усърдно.

За разлика от Серена, която все още се наслаждаваше на дългоочакваната свобода извън родителската опека, Мария се радваше да се връща у дома. Обичаше старата къща — зелените и оранжевите стени; пъстрите керамични плочки в кухнята; разностилните мебели, събирани от майка й през годините; вратата на хладилника, украсена със снимки и семейни спомени, с които Кармен особено се гордееше. Обичаше как майка й си тананика, когато е щастлива и когато готви. Като малка бе приемала тези неща за даденост, но помнеше какво спокойствие я обземаше, когато отвори входната врата при всяко завръщане от колежа, дори да е след кратко отсъствие.

Тъй като знаеше, че родителите й ще се обидят, ако почука, Мария влезе направо, мина през дневната и отиде в кухнята. Остави чантата си върху плота.

— Мамо? Татко? Къде сте? — извика.

Както винаги вкъщи говореше на испански — смяна на езика, лесна и несъзнателна като дишането.

— Тук сме! — отговори майка й.

Обърна се към задната веранда и видя как родителите й стават от масата. Щастливи, че е тук, и разперили ръце за прегръдка, тя заговориха едновременно:

— Не знаехме, че ще дойдеш…

— Каква приятна изненада!

— Изглеждаш чудесно.

— Толкова си кльощава.

— Гладна ли си?

Мария поздрави майка си, после баща си, после отново майка си и пак баща си. За тях тя винаги щеше да остане малкото им момиче. И макар през няколкото тийнейджърски години този факт да я ужасяваше — особено когато се проявяваше на обществено място — напоследък, честно казано, й харесваше.

— По-късно ще хапна нещо.

— Ще ти приготвя вечеря — отсече решително майка й и тръгна към хладилника.

Баща й я проследи с поглед. Безнадежден романтик както винаги.

На петдесет и пет, той не бе нито слаб, нито пълен. Косата му беше леко прошарена, но Мария забелязваше упорита, почти постоянна умора — резултатът от твърде много работа твърде дълги години. Днес й се стори още по-отпаднал.

— Като ти приготвя вечерята, се чувства все още важна за теб — отбеляза той.

— Важна е за мен, разбира се. Защо да не е?

— Защото не се нуждаеш от нея както някога.

— Не съм дете.

— Но тя винаги ще ти остане майка — каза твърдо той и посочи масата на верандата. — Искаш ли да седнем отвън и да пийнем вино? С майка ти тъкмо си бяхме налели по чаша.

— Ще си взема чаша. После ще поговоря с мама и ще дойда при теб.

Баща й се върна на верандата, тя извади чаша от шкафа, наля си вино и отиде в кухнята. Кармен вече бе напълнила тавичка с печено месо, картофено пюре, зелен фасул и сухар — достатъчно калории за няколко дни, изчисли Мария — и я слагаше във фурната. Незнайно защо — вероятно защото никога не сервираха такава храна в ресторанта — баща й обожаваше печено месо и картофено пюре.

— Радвам се, че дойде — каза майка й. — Какво има?

— Всичко е наред. — Мария се облегна на плота и отпи от виното. — Исках просто да ви изненадам.

— Сигурно се е случило нещо — настоя майка й. — Никога не идваш през седмицата.

— Затова е изненада.

Кармен я измери с поглед от главата до петите, взе чашата си от плота и попита:

— Сестра ти ли е направила нещо?

— Какво да е направила?

— Не са я отхвърлили за стипендията, нали?

— Казала ти е?

Кармен посочи писмо, подпряно върху хладилника.

— Чудесно е, нали? Снощи ни съобщи. В събота директорът ще дойде на вечеря вкъщи.

— Така ли?

— Пожелахме да се запознаем с него. В писмото пише, че тя е полуфиналист. Но да се върнем на сестра ти. Какво се е случило? Ако не е стипендията, значи е момче. Неприятности ли има?

Майка й говореше толкова бързо, че дори Мария я разбираше трудно.

— Серена е добре, доколкото знам.

— А! — Майка й кимна. — Добре! Значи е работата ти. Създава ти проблеми.

— Работата си е… работа. Защо да ми създава проблеми?

— Защото идваш направо оттам.

— Е, и?

— Винаги правиш така, когато нещо те притеснява. Не помниш ли? Дори в колежа, ако решеше, че имаш лоша оценка, или през първата година, когато не се спогаждаше със съквартирантката си. Или след спречкване с Луис. Винаги идваше тук. Майките не забравят такива неща.

„Чудно — удиви се Мария. — Не съм обърнала внимание.“

— Мисля, че се безпокоиш твърде много — смени темата тя.

— А аз мисля, че познавам дъщеря си.

Мария се усмихна.

— Как е татко?

— Мълчалив е, откакто се прибра. Тази седмица се наложи да уволни двама работници.

— Защо?

— Миячът на чинии пропусна две смени, а сервитьорът хранеше безплатно приятелите си. Знаеш как е. Но баща ти го преживява тежко. Иска да вярва на всички и подведат ли го, винаги се разочарова. Това го изтощава. Когато се прибра днес, легна да спи, вместо да изведе Копо на разходка.

— Може би трябва да отиде на лекар.

— Тъкмо го обсъждахме, когато ти дойде.

— Какво мисли той?

— Каза, че ще отиде. Но знаеш какъв е. Ако не му запиша час, няма да намери време.

— Искаш ли аз да се обадя?

— Ще те затрудни ли?

— Не, разбира се — отговори Мария. От малка провеждаше телефонните разговори, защото майка й не се справяше с английския. — Доктор Кларк, нали?

Майка й кимна.

— И ако е възможно, уговори пълно изследване.

— Татко няма да остане очарован.

— Няма, но е необходимо. От три години не се е преглеждал.

— Не бива да отлага толкова. Има високо кръвно. Миналата година не работи цяла седмица заради болки в гърдите.

— Знам, но той се инати, че сърцето му е добре. Опитай се да го вразумиш.

Майка й отвори фурната. Доволна, сложи готварска ръкавица и извади тавичката. Започна да пълни поднос за Мария.

— Много е — каза тя.

— Трябва да се храниш — настоя майка й и продължи да отрупва подноса, докато Мария изваждаше приборите. — Да седнем при баща ти.

На верандата гореше цитрусова свещ, за да отблъсква комарите. Нощта бе прекрасна — с лек бриз и небе, извезано със звезди. Копо лежеше в скута на баща й и похъркваше тихо, а той прокарваше пръсти през козината й. Мария започна да реже печеното месо на парченца.

— Разбрах какво се е случило днес — каза тя, подхващайки разговор за ресторанта, местните новини и семейните клюки.

В многобройна фамилия като тяхната винаги имаше драми, които да обсъждат и анализират. Когато Мария приключи с вечерята — успя да се справи само с четвъртина от подноса — щурците вече бяха подхванали песента си.

— Изглежда си била на слънце миналия уикенд.

— Отидох да греба след обяда с вас.

— С новия си приятел? — поинтересува се майка й. — Мъжът от кея?

Забелязала изненадата на дъщеря си, Кармен сви рамене.

— Чух ви със Серена. Сестра ти е доста гръмогласна.

„Серена отново нанася удар“ — помисли си Мария. Не искаше да повдига темата, но как да отрече? Дори баща й внезапно се заинтригува от разговора.

— Казва се Колин. — Знаеше, че родителите й ще настояват за повече подробности, но не искаше да се задълбочава, затова продължи предпазливо: — Серена го познава от колежа. В събота ме заведе на вечеря в бара, където работи. Случайно се срещнахме на кея и решихме да излезем в неделя.

— Учи в колежа? На колко години е?

— Колкото мен. Започнал е преди две години. Иска да стане учител.

— Серена каза, че е много красив — отбеляза майка й с палава усмивка.

„Благодаря, Серена. Следващия път говори по-тихо.“

— Да.

— И с него ти беше приятно?

— Да.

— Кога ще ни запознаеш?

— Не мислиш ли, че е малко рано? — попита Мария.

— Зависи. Ще излизате ли пак?

— Да… В събота.

— Тогава трябва да се запознаем. Покани го на късна закуска в неделя.

Мария отвори уста и веднага я затвори. Родителите й не бяха готови за Колин, особено след като нямаше спасителен изход. Сърцето й се разтуптя при мисълта, че той ще отговаря на въпросите им с обичайната си откровеност. Усмихна се на баща си с нотка отчаяние.

— Защо е чакал толкова дълго, преди да постъпи в колежа? — попита баща й.

Мария се замисли как да отговори най-добре, без да се отклонява от истината.

— Едва преди две години разбрал, че иска да стане учител.

Баща й открай време четеше по-сполучливо между редовете и тя се подготви за още въпроси за миналото на Колин. Отклони го обаче тихото, но отчетливо звънене на мобилен телефон в кухнята.

— Моят е — каза тя, благодарейки Богу за помощта. — Ще видя кой ме търси.

Стана и тръгна бързо към кухнята. Извади телефона от чантата си и погледна екрана. Беше Колин. Почувства се като ученичка, когато натисна бутона и опря телефона до ухото си.

— Привет! Точно за теб разказвах.

Сновеше из кухнята, докато обсъждаха как е минал денят им. Той пак беше внимателен слушател и веднага долови нещо в гласа й. Тя му описа инцидента с Кен и той замълча. Попита го обаче дали би обядвал с нея и той охотно се съгласи. Тя се усмихна, защото така историята й добиваше достоверност, а и понеже бе очарована, че ще види Колин толкова скоро. Уговориха се кога да я вземе от офиса и тя остави телефона с чувството, че каквото и да си помислят родителите й, той вероятно е точно това, от което се нуждае в живота си сега.

Върна се на верандата, където майка й и баща й още седяха до масата.

— Съжалявам. Беше Колин — обясни тя, пресягайки се за чашата си.

— Обади ти се просто да се чуете?

Мария кимна.

— Утре ще обядваме заедно.

Разкая се още щом изрече думите. Майка й не разбираше как някой ще отиде да обядва другаде, освен в семейния ресторант.

— Чудесно — заяви тя. — Ще ви сготвя нещо специално.