Никълъс Спаркс
Виж ме (8)

7.

На брега Колин седеше на хавлията до Мария и се опитваше да не забелязва как изглежда в черния бански, скрит доскоро под дрехите й. Вчера я възприемаше като интересна непозната; днес, докато гребяха, започна да я възприема като приятел; сега обаче не беше сигурен каква е следващата стъпка. Знаеше само, че черните бикини замъгляват мислите му. Мария, реши, е много привлекателна, определено в категорията на ослепителните красавици, и макар да долавяше, че нещо определено се е променило помежду им, все още не успяваше да го назове.

Нямаше опит с жени като Мария. Вместо университетско образование и сплотени семейства, жените, с които излизаше имаха множество пиърсинги и татуировки, гневни фасади и сериозни проблеми с бащите си. Бяха свикнали да се отнасят зле с тях и по правило той не ги разочароваше. Взаимната липса на очаквания създаваше някакво подобие на удобство, когато бяха заедно. Криворазбрано удобство, разбира се, но нещастието обича компания. Само с две от тях отношенията му бяха продължили повече — има-няма три месеца — но за разлика от Евън Колин не се опитваше да задържи някого в живота си. Не бе замесен от такова тесто. Обичаше свободата и не искаше да отговаря пред другиго. Достатъчно трудно му бе да се грижи за себе си, камо ли да се опитва да оправдава нечии очаквания.

Или поне така смяташе, но сега, докато тайно се възхищаваше на Мария, се почуди дали не си е измислял извинения. Дали не е искал да се впуска в сериозна връзка, защото дори не е пожелавал да опита, или защото не е срещнал подходящата жена. Знаеше, че прибързва, но не можеше да отрече, че иска да прекарва повече време с нея. Недоумяваше защо тя все още не е омъжена. Напомни си, че няма никакъв шанс Мария да прояви интерес към мъж като него.

Ала все пак…

В болницата участваше често в групова терапия, където изискваха от тях да се опитват да разбират какво мотивира другите. Да разбираш другите, означаваше да разбираш себе си — и обратното — и той отдавна бе свикнал да разчита езика на тялото и на гласа, когато хората споделят страховете, недостатъците и съжаленията си. Не бе в състояние да разгадае докрай Мария, ала подозираше, че и тя като него е объркана от случващото се. Естествено. Макар сега да се справяше добре, тя бе длъжна да осъзнае, че старият Колин винаги ще бъде част от него. Това би разтревожило всекиго; самият той, защо да си криви душата, се тревожеше. Експлозивният му гняв в момента спеше като мечка през зимата и той разбираше, че трябва да подрежда живота си така, че пролетта да не настъпва и мечката да продължи да дреме. Да тренира усилено, за да държи яростта под контрол; да участва от време на време в състезания, за да й дава излаз. Да учи усърдно и да работи дълго, за да запълва дните си и да не посещава опасни места. Да страни от дрогата и да ограничава алкохола. Да общува с Евън и Лили, които не само бяха образцови граждани, но и винаги бяха готови да го подкрепят и да го предпазват от неприятностите.

В живота му нямаше много място за Мария. Нямаше време. Нямаше сили.

И все пак…

Бяха сами на безлюден плаж и той си помисли отново, че тя е толкова привлекателна. Съвсем логично щеше да е досега да е побягнала от него, ала тя явно приемаше спокойно миналото му, а той не можеше да престане да мисли за нея.

Тя се отпусна назад и се подпря на лакти, наслаждавайки се на късното следобедно слънце. Той отново си помисли, че не е срещал толкова облагодетелствана от природата жена, и за да се разсее, се обърна настрани и се пресегна зад нея, придърпвайки хладилната чанта. Отвори я, извади две шишета вода и й подаде едното.

— Банан или портокал? — попита я.

— Банан — отговори тя и се изправи плавно и грациозно. — Пръстите ми стават лепкави от портокалите.

Подаде й банан и извади две пликчета с ядки.

— Искаш ли?

— Разбира се. Защо не?

Тя взе пликчето и лапна два бадема.

— Точно от това имах нужда — намигна му. — Усещам как холестеролът ми спада и мускулите ми се издуват.

Той се усмихна и започна да бели портокала. Тя отхапа от банана и пак се облегна назад.

— Никога не идвам на плажа, когато съм тук. Минавала съм край него, но не съм спирала да си почина.

— Защо?

— През лятото винаги има много хора. Ще се чувствам странно сама.

— Аз не бих се притеснявал.

— Не се съмнявам. На теб ти е все едно. Но аз съм жена. Дойда ли тук сама, току-виж се изтълкувало като покана. А ако някой луд седне до мен и започне да ме сваля? Някой в пробация, пушил марихуана и ходил в барове, за да се бие и да рита хората по главите… О, чакай! — с престорен ужас тя се обърна рязко към него.

Той се засмя.

— А ако каже, че се е променил?

— Отначало вероятно няма да му повярвам.

— Ако е чаровен?

— Трябва да е наистина много чаровен, но дори тогава бих предпочела да съм сама.

— Дори да е сменил гумата ти в проливен дъжд?

— Определено ще съм му благодарна за помощта, но не знам дали това ще промени мнението ми. Дори лудите понякога постъпват мило.

— Мъдро решение, предполагам. Такъв мъж може да се окаже опасен и сигурно не бива да оставаш сама с него.

— Очевидно — съгласи се тя. — Винаги съществува възможност, разбира се, наистина да се е променил и да е добър мъж. Тогава ще изгубя. Защото не съм му дала шанс, имам предвид.

— Ясно.

— Както и да е. Затова не идвам сама на брега. Така решавам дилемата.

— Звучи логично. Все пак признавам, че думите ти ме объркват.

— Значи сме квит. — Тя го побутна с лакът. — И твоите признания ме поставиха натясно.

Не беше сигурен дали флиртува, но му хареса колко естествено усеща докосването й.

— Да сменим ли темата с по-безопасна?

— Например?

— Разкажи ми за семейството си. Спомена, че имаш много роднини в града.

— Бабите и дядовците ми живеят в Мексико, но имам три лели и четирима чичовци в Уилмингтън, както и над двайсет братовчеди. И организираме шумни семейни партита.

— Сигурно е забавно.

— Забавно е. Мнозина работят или са работили в „Ла Косина де ла Фамилия“, така че ресторантът ни е като втори дом. Като малка сигурно прекарвах повече време там, отколкото вкъщи.

— Така ли?

Тя кимна.

— Родителите ми бяха отделили кът за игра, за да ме наглежда мама. Когато тръгнах на училище, си пишех домашните в канцеларията. След като се роди Серена, аз я наглеждах в къта за игра, докато свърши смяната на мама. После, щом Серена поотрасна, започнах да работя в ресторанта. Странно, но не помня да съм се чувствала на второ място след ресторанта или че той е главното в живота им. Не само защото цялото ми семейство бе там, но и защото родителите ми никога не ме оставяха за дълго сама — ту татко, ту мама идваха да проверят дали съм добре. И вкъщи бе почти същото. Непрекъснато ни гостуваха роднини. Често живееха при нас, докато спестят достатъчно пари за свое жилище. Няма по-хубава ситуация за дете. Винаги се случва нещо — хората разговарят, играят, готвят или слушат музика. Беше шумна, но щастлива атмосфера. Добра енергия.

Той се опита да свърже разказа й с жената, седнала до него, и установи, че е учудващо лесно.

— На колко започна да работиш в ресторанта?

— На четиринайсет. Работех след училище, през лятната и коледната ваканция, докато завърших юридическия университет. Родителите ми смятаха, че е добре да си заработвам сама парите за харчене.

— Явно се гордееш с тях.

— Кой не би си гордял? Но, честно казано, не съм сигурна какво биха си помислили, ако знаеха, че съм с теб днес.

— Аз пък имам доста добра представа какво биха си помислили.

Тя се засмя, ведро и непринудено.

— Искаш ли да похвърляме фризби?

— Ще опитам. Но не забравяй, че те предупредих.

Оказа се права. Не беше особено ловка; почти винаги фризбито се отклоняваше настрани, забиваше се в пясъка или вятърът го подхващаше и го отнасяше надалеч. Колин тичаше храбро, опитвайки се да го спаси, преди да падне на земята, а тя викаше:

— Съжалявам! Съжалявам!

Успееше ли да го хвърли или да го улови добре, тя се радваше като дете.

През цялото време не спираше да говори. Разказа му за бабите и дядовците си в Мексико, описа му тухлените къщурки, в които живееха, откакто се помнят. Обрисува му и гимназиалните и колежанските си години и сподели няколко истории от работата си в прокурорския кабинет. Той недоумяваше как е възможно първият й приятел да я е зарязал и защо оттогава не се бе появил друг. Слепи ли бяха всички? Не знаеше и му беше все едно. Знаеше със сигурност обаче колко му е провървяло, че тя бе тръгнала по кея.

Той остави фризбито, взе хекчето и я чу да се засмива.

— Никакъв шанс! — възкликна и се строполи върху хавлията.

Колин седна до нея. Усети приятна умора от изпълнения с преживелици ден под слънцето и забеляза, че кожата на Мария излъчва маслинено сияние. Двамата взеха шишетата с вода — отпиваха бавно, съзерцавайки вълните.

— Искам да те видя как се биеш — неочаквано изрече тя.

— Добре — кимна той.

— Кога е следващото състезание?

— След няколко седмици. В „Къщата на блуса“ в Норт Мъртъл Бийч.

— С кого ще се биеш?

— Още не знам.

— Как така не знаеш?

Той прокара пръсти през пясъка.

— При аматьорските двубои програмата често се изготвя в последния момент. Зависи кой иска да участва, кой е готов да се бие и кой е на разположение. И, разбира се, кой наистина ще се запише.

— Изнервя ли те това? Че не знаеш?

— Не особено.

— Ами ако съперникът ти е… гигант или нещо подобно?

— Има категории, така че това не ме тревожи. Притеснявам се по-скоро съперникът ми да не се паникьоса и да наруши правилата. Някои състезатели нямат много опит в клетката и лесно си изпускат нервите. Така се случи последния път, когато противникът ми ме удари с глава. Спряха мача, за да ме превържат, но реферът не забеляза нарушението. Треньорът ми направо побесня.

— И това наистина ти харесва?

— Зависи. Добрата новина е, че в следващия рунд го приклещих в гилотинна хватка и той се предаде. Тази част ми хареса.

— Надявам се да осъзнаваш, че това не е нормално.

— Добре.

— И за да сме наясно, все едно ми е дали печелиш, или губиш, стига да не те окървавяват или насиняват.

— Ще се постарая.

Тя сбърчи чело.

— Чакай… „Къщата на блуса“? Това не е ли ресторант?

— Да. Но има достатъчно място. Аматьорските мачове обикновено не привличат много зрители.

— Странно! Кой не би желал да гледа как двама юнаци се пребиват? Какво им става на хората в наши дни?

Той се усмихна. Тя обгърна коленете си с ръце както предишната нощ, но сега той усети как рамото й докосва неговото.

— Как се получиха снимките? С делфините, имам предвид.

Мария взе камерата, включи екрана и му я подаде.

— Мисля, че тази е най-добра — посочи. — Но има още. Разгледай ги, като натискаш бутона със стрелката.

Той се вгледа в снимката с трите делфина.

— Невероятна е! Сякаш позират!

— Понякога изваждам късмет. Светлината бе подходяща. — Тя се приведе към него и ръката й докосна неговата. — През последния месец направих и други добри снимки.

С помощта на стрелката той върна кадрите назад и разгледа дълга върволица от снимки: пеликани и морски орли, пеперуда в близък план, барбун, уловен в скок. Тя се намести още по-близо до него, за да вижда, и го облъхна с аромат на диви цветя в зноя.

Когато разгледаха цялата серия, тя се отдръпна.

— Трябва да сложиш някои в рамка. — Той й подаде камерата.

— Слагам ги. Но само най-добрите.

— По-добри от тези?

— Ти ще прецениш. Разбира се, първо трябва да ми дойдеш на гости, защото са окачени на стените вкъщи.

— С удоволствие, Мария.

Тя се обърна отново към водата. Колин забеляза леката усмивка на устните й и му се стори странно, че едва вчера я видя на кея. И колко добре успя да я опознае за толкова кратко време. И колко му се искаше да я опознае още по-добре.

— Да тръгваме — предложи тя с нотка на съжаление в гласа. — Скоро ще се стъмни.

Той кимна с известно разочарование и двамата станаха да си съберат багажа. Върнаха се във водата и гребаха до Райтсвил Бийч. Излязоха на брега точно когато първите звезди засияха по небето. Колин помогна на Мария да закрепи дъските върху покрива на колата. После се обърна към нея. Тя отметна косата от челото си и той се почувства странно притеснен — нещо, което не помнеше да му се е случвало с жена.

— Беше прекрасен ден — отбеляза той.

— Гребането е забавно — съгласи се тя.

— Нямах предвид гребането — уточни Колин. Пристъпи от крак на крак и му се стори, че младата жена го чака да довърши. — Имах предвид, че бях с теб.

— Наистина ли? — попита тя тихо.

— Да.

Колин бе сигурен, че Мария е по-красива от всяка жена, която е срещал.

— Какво ще правиш през следващия уикенд?

— Освен обяда в неделя не съм планирала друго.

— Искаш ли да отидем в клуба, за който ти е казала Серена? В събота вечерта?

— На танци ли ме каниш?

— Искам да опозная нетипичната Мария, която е самата себе си.

— Защото по-сдържаната версия не ти допада?

— Нищо подобно — възрази той. — Всъщност е точно обратното. И вече знам какви чувства изпитвам към тази Мария.

Сред дюните пееха щурци, сякаш природен оркестър им изнасяше серенада. Бяха сами и без да откъсва очи от нейните, той инстинктивно пристъпи към нея. Почуди се дали тя ще се отдръпне и ще развали магията. Тя обаче не помръдна и той пристъпи още по-близо и бавно я обгърна с ръка. Притисна я леко към себе си и устните им се срещнаха. В същия момент той внезапно разбра, че точно това е искал през цялото време. Искаше да я прегръща както сега и никога да не се отделя от нея.

* * *

Колин не бързаше да се прибере вкъщи. Избра по-дългия път през живописните уилмингтънски улички, наслаждавайки се на ласкавия спомен за деня, прекаран с Мария. Тялото му се чувстваше изненадващо отмаляло след гребането, а умът му продължаваше да разплита загадъчната жена, която бе срещнал. Най-сетне слезе от колата и тръгна през прясно окосената морава към апартамента си, но чу Лили да го вика от верандата, стиснала мобилния си телефон в ръка.

— Ето те и теб! — отбеляза напевно тя.

Както винаги бе с безупречна прическа. Тази вечер обаче по изключение носеше джинси, макар и с обувки на висок ток, с перлено колие, изискани диамантени обици и гардения, артистично вплетена в косата й.

— Какво правиш тук? — попита я той, крачейки към нея.

— Говорех с мама, докато те чаках — обясни тя, подскачайки по стълбите към него. Лили бе единствената му позната жена, която действително подскачаше от радост. Прегърна го и продължи: — Евън ми каза, че имаш среща днес. Искам да разбера всичко, преди да влезем вътре.

— Къде е Евън?

— Пред компютъра. Проучва фармацевтична компания за клиентите си. Знаеш колко на сериозно взема работата си. Но не се опитвай да сменяш темата. Сега ще седнем на стълбите и ще ми разкажеш за тази специална млада жена. Знаеш, че нямаш избор. И не пропускай нищо. Искам да чуя всичко.

Тя седна и потупа мястото до себе си. Колин наистина знаеше, че няма избор. Примирен, описа накратко деня си. Лили го прекъсваше често, настоявайки за подробности. Когато приключи, го изгледа с присвити очи, очевидно разочарована.

— Наистина трябва да усъвършенстваш разказваческите си умения, Колин — упрекна го. — Изреди цял списък с дейности и обсъдени теми.

— Как другояче да представя историята?

— Глупав въпрос. Трябва да накараш и мен да се влюбя в нея.

— Защо?

— Защото колкото и зле да разказа историята, личи си, че тя те е запленила.

Той не продума.

— Колин? Точно това имах предвид. Трябваше да кажеш нещо от рода на „Когато съм с Мария, аз… аз просто…“, да замълчиш и да поклатиш глава, защото думите не могат да изразят дълбочината на чувствата, които изпитваш.

— По-скоро е в твой стил, отколкото в мой.

— Знам — кимна тя, сякаш го съжаляваше. — Затова си толкова лош разказвач, Бог да те поживи.

Само Лили бе способна да го упрекне така, сякаш на нея й е по-трудно да изрече думите, отколкото на него да ги чуе.

— Как разбра, че съм запленен от нея? — попита той.

Тя въздъхна.

— Ако не беше прекарал приятен ден с нея, щеше да ме погледнеш с типичното си празно изражение и да кажеш: „Няма нищо за разказване“. И така, разбира се, стигаме до главния въпрос — кога ще се запозная с Мария.

— Ще я попитам.

— А имаш ли планове да се срещнеш отново с дамата на сърцето си?

Колин се поколеба, чудейки се дали друг, освен Лили би използвал израза „дамата на сърцето ти“.

— Ще излезем през следващия уикенд.

— Няма да я заведеш в бар, надявам се.

— Не.

Обясни й за склада, където организират танци.

— Мислиш ли, че е разумно решение? Като имаме предвид какво се случи последния път, когато бе на клуб с мен и Евън?

— Искам да я заведа на танци.

— Танците са романтични — призна тя. — Но…

— Ще се справя. Обещавам.

— Ще ти се доверя. Редно е, разбира се, през седмицата да се отбиеш в офиса й и да я изненадаш с цветя или шоколадови бонбони. Жените обичат такива знаци на внимание. Винаги съм смятала обаче, че шоколадовите бонбони са по-подходящи през студените месеци. Така че може би букет цветя…

— Не е в стила ми.

— Не е, естествено, затова ти подсказвам. Повярвай ми, ще остане очарована.

— Добре.

Тя се протегна и го потупа по ръката.

— Забрави ли, че вече го обсъждахме? Навикът да казваш „добре“? Наистина трябва да го преодолееш. Много е досаден.

— Добре.

— Ето пак — въздъхна тя. — Някой ден ще осъзнаеш колко е разумен съветът ми.

Зад тях Евън отвори вратата и забеляза дланта й върху ръката на Колин. Разбираше обаче връзката помежду им по същия начин както Колин.

— Нека позная. Подложила си го на кръстосан разпит за срещата? — обърна се той към годеницата си.

— Нищо подобно — сви устни Лили. — Дамите не разпитват. Просто се поинтересувах как е минал денят му. Колин, горкичкият, едва не ме приспа, но мисля, че приятелят ни е влюбен.

Евън се засмя:

— Колин? Влюбен? Двете неща не се връзват.

— Колин, ще информираш ли годеника ми каква е истината?

Той я посочи с пръст.

— Тя мисли, че съм влюбен.

— Именно — продължи Лили. — А сега, след като уточнихме как стоят нещата, кога планираш да се обадиш на дамата на сърцето си?

— Не знам.

— Нищо ли не си научил от мен? — Тя поклати глава. — Преди дори да се изкъпеш, трябва — абсолютно задължително е — да се обадиш на приятелката си. И да й кажеш колко прекрасно си се чувствал в компанията й.

— Не мислиш ли, че е малко прекалено?

— Колин… — подхвана почти тъжно Лили, — знам, че се затрудняваш да разкриваш емоционалната си страна и аз се стремя да не обръщам внимание на недостатъците ти най-малкото защото си ми скъп приятел. Но тази вечер ще й се обадиш. Още щом влезеш през вратата. Защото джентълмените — истинските джентълмени — винаги се обаждат, а аз общувам само с джентълмени.

Евън повдигна вежди и Колин разбра, че отново няма избор.

— Добре.