Никълъс Спаркс
Виж ме (7)

6.
Мария

— Знаех си, че ще го харесаш! — въодушеви се Серена. — Бях права, нали?

Беше неделя сутрин и както обикновено Мария и сестра й седяха на задната веранда, а майка им приготвяше закуската. Баща им разхождаше Копо, изкъпана, изчеткана и нагиздена с розова панделка до ухото.

— Не казах, че го харесвам — възрази Мария. — Казах, че е интересен.

— Но каза и че ще се срещнете днес. И ще бъдеш по бикини.

— Няма да съм по бикини, докато греба.

— Защо?

— Защото не съм като теб. Ще се чувствам неудобно.

— Е, покажи малко кожа, защото, повярвай ми, и на теб ще ти се прииска да го видиш без риза. Зяпането трябва да е двупосочно.

— Не искам да му внушавам погрешни мисли.

— Имаш право. По-добре обуй развлечени панталони. Но независимо как ще си облечена, радвам се, че най-после излизаш на среща.

— Не е среща. Отиваме да гребем.

— Да — кимна Серена. — Както кажеш.

— Не знам защо изобщо споделям с теб.

— Защото знаеш, че ти казвам истината. По същата причина, разбира се, двамата се сдушихте толкова бързо. Защото Колин е като мен.

— Да, да. Имаш право. Всъщност излизам с малката си сестра.

— Не ме вини. Не аз го проследих на кея.

— Не го проследих!

Серена се изкиска.

— Напоследък си много докачлива. Но ако искаш съвет, на твое място щях да сложа бикини под развлечените панталони. В случай, че стане твърде горещо. Защото днес ще е топло.

— Хайде да сменим темата. Да поговорим за теб. Разкажи ми за снощи.

— Няма кой знае какво за разказване. Обиколихме баровете, бяхме на парти. Типична съботна нощ.

— Как върви със Стив?

— Малко е досаден и не съм сигурна дали съм готова за нещо такова. Но да се върнем на Колин. Той е адски секси.

— Забелязах.

— Опита ли се да те целуне, когато се сбогувахте?

— Не. И аз не исках да ме целува.

— Браво! Продължавай да се правиш на недостъпна. На мъжете им харесва. — Мария разкриви лице и Серена се засмя. — Добре де, ще престана. Но наистина мисля, че е чудесно. Имаш среща — истинска среща, както и да я описваш — и на всичкото отгоре си го поканила ти. Същинска модерна жена! И ако искаш да знаеш, завиждам ти, че ще го видиш без риза. Според мен няма нито грам тлъстини по себе си.

— Не съм сигурна. Беше тъмно и той вървеше до мен.

— Днес искам снимки. Нали винаги носиш камерата. Снимай го тайно.

— Няма.

— Не можеш ли да направиш поне това за сестричката си, която те уреди с него?

Мария се замисли.

— Добре де, може би.

— Прекрасно! Снимай го с телефона, изпрати ми снимките и аз ще ги пусна в Инстаграм.

— В никакъв случай.

— Сигурна ли си? Не бих искала да кажа на татко, че излизаш с бивш арестант, който в момента е в пробация.

— Да не си посмяла!

— Шегувам се. Дори не искам да съм в същия щат, когато пуснеш тази бомбичка. Предупреди ме отрано, ако обичаш.

— Непременно.

— Все пак поне си направи селфи с него. Преди да съобщиш новината. Така ще знаеш, че наистина си излизала с него, понеже няма да се повтори.

— Приключи ли?

Серена се разкикоти.

— Да. Приключих.

Мария забеляза колибри да кръжи край хранилката, окачена от майка й, и си спомни как бързокрилите птички я омагьосваха, когато бе малка. Вътре майка й си тананикаше тихо. Апетитният аромат на яйцата и боба обаче не я изкушаваше. Усещаше, че вече е напрегната в очакване на предстоящия следобед. Почуди се колко ли от закуската ще успее да преглътне.

— Още съм изненадана как… ти е разказал всичко — обади се Серена.

— Ако беше там, щеше да си шокирана. Повярвай ми.

— Странно. Май не съм срещала мъж като него досега.

— На мен ли го казваш!

* * *

Два часа по-късно Мария си бе у дома и се питаше какво да облече. Съветът на сестра й я затрудняваше още повече. Обикновено не се замисляше; слагаше къси панталони и горнище на бански и не се къпеше преди това, не се гримираше, а и стомахът нямаше да я присвива от нерви. Но сега я присвиваше. Застанала пред скрина, тя се чудеше какво впечатление иска да създаде. Да изглежда дръзко? Небрежно? Секси?

Реши, че на мъжете им е далеч по-лесно — слагат тениска, къси панталони и джапанки и излизат. Тя обаче трябваше да премисли колко дълги да са панталоните, колко тесни и колко избледнели и дали да облече сексапилно прокъсаните под задните джобове, или да избере нещо по-консервативно. И това бе само началото. Още не бе решила на какъв бански костюм да заложи. Цял или от две части? Макар да възрази на Серена, наистина отиваше на среща, а ако се изключеше фиаското миналата седмица с Джил и Пол, напоследък не ходеше често на срещи. Напрягаше я и фактът, че от снощи Колин не излизаше от ума й.

Какво всъщност търсеше у него? Той бе от хората, които изправяше на подсъдимата скамейка! До вчера щеше да се разсмее, ако някой намекнеше, че ще доближи мъж с минало като неговото. Или по-скоро щеше да се обиди. Редно беше просто да се сбогува с него, когато снощи я изпрати до колата й. Самата мисъл двамата да прекарат заедно днешния следобед беше абсурдна, но все пак… тя го покани и сега се затрудняваше да си спомни какво точно се случи и какво я прихвана.

Колин обаче бе… магнетичен. Тази дума изникна в ума й, докато си вземаше душ, и колкото повече се замисляше, толкова по-уместна й се струваше. Отговорите му я смайваха неведнъж, ала същевременно тактиката му „това е истинското ми аз и ти решаваш дали да ме приемеш или не“ беше убедителна. А и усети, че разкаянието му е искрено и свидетелства за дълбоката промяна, която е постигнал. Не бе наивна и не пренебрегваше вероятността той да се е опитвал да предизвика съчувствие, но някак си не успяваше да съвмести това подозрение с мъжа, който смени гумата й, разхождаше се с нея по брега и посещаваше лекции със сестра й с надеждата да стане учител. Определено не правеше опити да я сваля и ако тя не му бе предложила да отидат да гребат, щеше да се сбогува с нея и толкова.

Нямаше как да отрече, че оценява откровения разказ за миналото му. Ако бе изчакал до днес да разкрие изненадите си, тя щеше да се почувства манипулирана и ядосана, навярно дори уплашена. Химията, която бе усетила, щеше веднага да се изпари, и да останат само съмненията за какво друго я е излъгал. Никой не обича да му поставят уловки.

Всъщност не познаваше мнозина, насочили живота си в съвсем нова посока като Колин. Нямаше представа накъде ще тръгне днешният следобед — и дали изобщо е начало на нещо — ала в крайна сметка си каза „Какво толкова?“ и си сложи черните бикини и тесните дънкови панталони, прокъсани сексапилно под задните джобове. Отгоре облече тясна блуза с дълбоко деколте. Серена все пак имаше право и за друго. Ако Колин си съблечеше тениската — и това, честно казано, нямаше да я смути ни най-малко — поне щеше да има възможност да последва примера му.

* * *

Колин я чакаше, облегнат на колата си. Помаха й, когато паркира зад него. Тя го погледна и занемя. Носеше сива тениска, прилепнала по изваяните му рамене и тясната талия. Ръкавите се опъваха от мускулестите му ръце и дори отдалеч различаваше сиво-синия цвят на очите му, подчертан от високите скули. Макар и невероятно, първата й мисъл бе, че става по-красив не с дни, а с часове. Когато той се отдръпна от колата и се усмихна, сърцето й се преобърна и вътрешният глас й прошепна: „Ако не внимавам, ще си навлека сериозни неприятности с този мъж“.

Пропъждайки мисълта, тя му махна от колата, пое си дълбоко дъх и изключи двигателя. Отвори вратата и горещината я лъхна. За щастие не бе влажно и лек бриз освежаваше донякъде въздуха.

— Здравей — извика тя. — Дошъл си точно навреме.

Видя, че носи раница, малка хладилна чанта и две хавлиени кърпи. Наведе се, взе раницата и я преметна през рамо.

— Подраних. Не бях сигурен, че съм паркирал на правилното място. Няма други коли наоколо.

— В края на острова винаги е по-спокойно — отбеляза тя. — Хората не обичат платения паркинг, което е добре, защото ни спестява дългото ходене. — Тя заслони очи с длан. — Как мина спарингът?

— Малко по-активно от обикновено, но без синини и счупени носове.

— Виждам — усмихна се тя. — А другите? Не ги нарани, нали?

— Невредими са — увери я той и присви очи под жаркото слънце. — Твой ред е. Как мина обядът със семейството?

— Без синини и счупени носове — пошегува се тя и когато го чу да се засмива, отметна косата си зад ухото и си напомни да не се увлича. — Ако трябва да съм сериозна обаче, налага се да те предупредя, че казах на Серена за днешната ни среща. В случай че след лекциите те причака и те засипе с твърде лични въпроси.

— Ще го направи ли?

„Със сигурност“ — помисли си Мария.

— Вероятно.

— Няма ли да попита теб?

— Несъмнено ще ми се обади по-късно. Смята за свой дълг да участва дейно в личния ми живот.

— Добре — усмихна се той. — Изглеждаш прекрасно, между другото.

Тя усети как лицето й пламва.

— Благодаря. — После добави с ведър тон: — Готов ли си за днес?

— Изгарям от нетърпение.

— Имаме късмет, че няма силен вятър. Водата ще е идеална.

Тя започна да разкопчава ремъците, прикрепящи дъските върху покрива на колата. Той пристъпи до нея да й помогне. Докато работеха рамо до рамо, мускулите на ръцете му се движеха като струни на пиано, надипляйки като вълни татуировките му. Миришеше на сол и вятър, на чистота и свежест. Вдигна горната дъска, и я подпря до колата, после сложи другата до нея.

— Как пазиш равновесие върху дъската?

— Доста добре. Защо?

— Защото донесох малка хладилна чанта — посочи я той. — Да я сложим ли върху твоята дъска? Не съм сигурен доколко ще съм стабилен отначало.

— Не е трудно — увери го тя. — Ще се справиш. Но, да, ще сложим хладилната чанта върху моята дъска и всъщност идеята е чудесна, защото ще има къде да оставя кърпите. Мразя мокри хавлии.

Тя отвори вратата на колата и взе камерата и ръкохватките за дъските. Монтира ги съсредоточено, стремейки се да не се взира в него. Усещаше, че Колин я гледа, и й харесваше как погледът му я кара да се чувства. Когато приключи, той вдигна раницата си и двете дъски. Мария взе кърпите и хладилната чанта и тръгнаха към брега.

— Какво има в чантата? — попита тя.

— Закуска. Плодове, ядки и две бутилки с вода.

— Здравословно — отбеляза тя.

— Внимавам какво ям.

— А в раницата?

— Фризби, хек и слънцезащитен крем. Ако отидем на плажа или нещо такова.

— Не ме бива много с фризбито. И през живота си не съм докосвала хек.

— Значи днес и двамата ще научим нещо ново.

Пясъкът блестеше почти снежнобял под слънцето. Освен един мъж, който хвърляше във водата топка на златния си ретривър, плажът пустееше.

Мария вдигна хладилната чанта, сочейки тесния проток.

— Това е остров Масънбъро.

— Не бях го чувал, докато снощи не го спомена.

— Девствен е. Няма пътища и места за пикник. През лятото го посещават много лодкари, но сега е изцяло на мое разположение. Тихо е и е красиво. Прекрасен начин да се отърся от работната седмица, особено ако е била като миналата. След няколко дни партньорът ми има дело и вероятно всяка вечер ще оставам до късно в кантората, за да подготвим всичко необходимо. Ще отивам и по-рано.

— Не е ли изморително?

— Трябва да се стремя напред, знаеш — усмихна се сухо тя.

— Защо?

— Ако не си върша работата, ще ме уволнят.

— Не питах за работата. Това ми е ясно. Чудех се защо е важно да се стремиш напред.

Мария сбърчи чело, осъзнала, че той е първият, задал й подобен въпрос. Нямаше готов отговор.

— Не знам. Сигурно съм устроена така. Или са виновни родителите ми. Нали така казват хората на терапевтите?

— Понякога. И понякога дори е вярно.

— Ти не искаш ли да напредваш?

— Честно казано, дори не разбирам какво значи това. По-голяма къща? По-хубави коли? По-екзотични ваканции? Родителите ми имат всичко, но нямам чувството, че са щастливи. Винаги остава нещо непостигнато, но къде е краят? Не искам да живея така.

— А как искаш да живееш?

— Искам баланс. Работата е важна, защото трябва да се издържам, но приятелите, здравето и почивката също са важни. Да имам време за нещата, които ме радват, и понякога да не правя нищо.

Хладилната чанта я тупна леко по крака.

— Звучи… разумно.

— Добре.

Тя се усмихна. Можеше да предвиди, че ще го каже.

— Имаш право, разбира се. Балансът е важен, но аз винаги съм харесвала чувството да успявам в нещо трудно — оценките, когато бях малка, или добре написано резюме сега. Като си поставям цели и ги постигам, изпитвам удовлетворение, че не се движа по инерция. И ако се справям добре, другите го забелязват и ме възнаграждават. Това също ми харесва.

— Звучи логично.

— Но не и за теб?

— Различни сме.

— Не си ли поставяш цели? Да завършиш колежа, да победиш в двубой?

— Поставям си.

— Защо да сме различни тогава?

— Защото аз не искам да напредвам. И по принцип не се замислям какъв смисъл влагат другите в това.

— А аз се замислям?

— Да.

— Би ли уточнил?

Той повървя мълчаливо, преди да отговори.

— Мисля, че се интересуваш от мнението на другите, но според мен това е грешка. В крайна сметка можеш да доставиш радост само на себе си. Как се чувстват другите зависи от тях.

Тя сви устни. Разбираше, че той е прав, но все пак бе учудена как… го казва просто ей така.

— От терапията ли научи това?

— Да. Но ми отне много време да го приложа.

— Може би трябва да поговоря с терапевта ти.

— Може би — съгласи се той и тя се засмя.

— Е, за твое сведение, вината не е само моя. Причината да се нуждая толкова силно от външно одобрение наистина са родителите ми.

Той повдигна скептично вежди и тя го побутна шеговито с лакът — странно естествен жест.

— Говоря сериозно. Възможно е да съм амбициозна по природа, да се отличавам със съревнователен дух или както там се нарича, но родителите ми определено подхранваха стремежите ми. И двамата не са стигнали по-далеч от осми клас и дълго са търпели лишения, преди да успеят да отворят ресторанта. Наложило се да учат нов език, счетоводство и хиляди други неща от нулата, при това в зряла възраст. За тях доброто образование е всичко. Вкъщи говорехме на испански и от самото начало бях принудена да се трудя по-усърдно от другите деца, защото не разбирах какво казва учителят. Родителите ми работеха по петнайсет часа дневно, но не пропускаха родителска среща и се грижеха винаги да си пиша домашните. Когато започнах да получавам добри оценки, и двамата бяха много горди. Канеха лелите, чичовците и братовчедите ми през уикенда — имам куп роднини в града — и бележникът ми минаваше от ръка на ръка. Не спираха да повтарят, че съм отлична ученичка. Бях център на вниманието и чувството ми харесваше, затова започнах да работя още по-упорито. Сядах на първия чин и вдигах ръка винаги когато учителят задаваше въпрос. По цели нощи учех за тестовете. В гимназията бях абсолютен зубрач.

— Нима? — В очите му отново блеснаха познатите весели искрици.

— Да — кимна смутено тя. — На осем сложих очила — типичните грозилища с дебела кафява рамка. Три години носих шини. Бях срамежлива, непохватна и наистина ми харесваше да уча. За пръв път отидох на училищен бал през последната година в гимназията. Дори тогава бях с група момичета, които също нямаха приятели. За пръв път се целунах с момче месец преди да постъпя в колежа. Повярвай ми, знам какво е зубрач, защото бях една от тях.

— А сега?

— Пак съм нещо подобно. Работя твърде много, не се виждам често с приятелите си, през уикендите идвам тук да греба или съм при семейството си. В петък вечер обикновено чета в леглото.

— Това не значи, че си особнячка. Вече и аз не излизам много. Ако не тренирам и не се състезавам, обикновено слушам музика, уча или съм с Евън и Лили в къщата.

— Лили?

— Годеницата на Евън.

— Каква е тя?

— Руса и синеока. Висока колкото теб. Страхотна личност. И истинска южнячка. От Чарлстън е.

— А Евън? Като теб ли е?

— По-скоро като теб всъщност. Стъпил здраво на краката.

— Такава ли ти изглеждам?

— Да.

— Защо тогава не се чувствам така?

— Нямам представа — отговори той. — Но мисля, че мнозина биха казали същото.

Мария го погледна с присвити очи, доволна от чутото. Бяха стигнали до брега и тя си събу сандалите и се взря във водата.

— Добре! — заяви. — Течението тегли навътре, което ни улеснява. Ако теглеше навън, щяхме да тръгнем оттам — посочи над рамото си. — Готов ли си?

— Почти — отговори той.

Остави дъските и смъкна раницата. Прибра джапанките си и извади слънцезащитния крем. Свали си тениската и пъхна и нея в раницата. Първата мисъл на Мария бе, че изглежда като скулптура. Гърдите и коремът му бяха пейзаж от падини и хребети; всеки мускул се очертаваше добре. Цветният дракон, татуиран върху гърдите му, се виеше към рамото, майсторски преплетен с китайски йероглиф. Той започна да втрива крема, вперил очи във водата.

— Великолепно е — възхити се.

— Да — кимна тя, откъсвайки с усилие поглед от него.

Той изстиска още крем в шепата си и й предложи флакона.

— Искаш ли?

— Може би по-късно. Сложих си по-рано, но обикновено не изгарям. Латиноамериканска кожа.

Той кимна, втри крема в бедрата си и се обърна.

— Ще ми намажеш ли гърба?

Тя кимна с пресъхнала уста.

— Разбира се.

Пръстите им се докоснаха, когато взе лосиона. Изстиска малко и бавно прокара длани по гърба му. Усещаше мускулите под кожата и се опитваше да не обръща внимание на странно интимното преживяване. На Серена щеше да й хареса, ако й разкаже.

— Ще видим ли делфини и костенурки? — попита той, очевидно в неведение какви мисли й минават през главата.

Прокарвайки пръсти по жилавите му рамене, тя отговори с миг закъснение:

— Съмнявам се. По това време обикновено са от другата страна на острова, откъм океана. — После с известно разочарование затвори флакона. — Готово!

— Благодаря. Какво следва?

Тя свали ръкохватките от дъските и ги подаде на Колин да ги прибере в раницата. Вдигна по-малката дъска и попита:

— Вземи хладилната чанта и кърпите и ела с мен. Ще ти покажа как да се качиш.

Нагази във водата и когато тя покри коленете й, легна върху дъската и се разположи по средата. Сложи веслото перпендикулярно на дъската, задържа го и стана първо на колене, а после се изправи.

— Та-дам! Това е всичко. Важното е да застанеш на правилното място, за да не потапяш нито носа, нито опашката. Дръж коленете леко присвити, за да пазиш по-лесно равновесие.

— Разбрах.

— Сложи хладилната чанта зад мен и кърпите върху нея. И ми подай камерата.

Той нагази във водата, следвайки инструкциите й. Тя провеси камерата на врата си, а той взе своята дъска и повтори движенията й. Изправи се, намести тежестта си и дъската се заклати леко.

— По-стабилна е, отколкото предполагах — отбеляза.

— Завива се напред — широко и бавно, или по-рязко назад. — Тя му показа първия начин, после втория, като се завъртя на място и се поотдалечи от брега. — Готов ли си?

— Да тръгваме — каза той.

След няколко замаха я настигна и двамата загребаха един до друг, докато стигнаха пълните с живот, спокойни води на мочурището. Над тях синьото небе бе осеяно с перести облаци. Крадешком наблюдаваше как Колин оглежда мястото и погледът му се зарейва към кафявите пеликани, снежнобелите чапли и орлите рибари, кръжащи над тях. Явно не изпитваше необходимост да наруши мълчанието и тя отново си помисли, че никога не е срещала мъж като него.

Обърна глава към острова и вниманието й привлякоха възлестите останки от дървесни стволове, сиви и покрити с люспици сол, с корени, усукани като хлабаво кълбо прежда. Лъкатушни пътечки се виеха по тревистите дюни — просеки към океана от другата страна на острова; довлечени от водата дънери — почернели в мочурището — се трупаха край брега.

— За какво се замисли? — чу го да я пита; неусетно бе приближил дъската си до нейната.

— За това, че много обичам да идвам тук.

— Всяка седмица ли идваш?

— Почти — отговори тя, гребейки ритмично с веслата. — Ако не вали и не духа силно. Вятърът сякаш те държи на едно място, а и водата е доста разбунена. Допуснах подобна грешка, когато доведох Серена. Издържа двайсет минути и настоя да си вървим. Оттогава не е стъпвала тук. Предпочита да лежи на плажа или да я возят с лодка. Макар да сме близки, не си приличаме толкова. — Очевидният му интерес и вниманието, с което я наблюдаваше и изслушваше, я насърчиха да продължи: — Серена винаги е била по-общителна и по-популярна от мен. Момчетата се влюбват до ушите в нея и има милиони приятели. Телефонът й не спира да звъни, всеки иска да е с нея. С мен не е така. Открай време съм по-тиха, по-срамежлива, предполагам. От малка имам усещането, че някак си не се вписвам.

— На мен не ми изглеждаш срамежлива.

— Нима? Каква ти изглеждам?

Той наклони глава.

— Разсъдлива. Интелигентна. Чувствителна. Красива.

Сигурността в гласа му — сякаш предварително е изготвил списъка — я смути.

— Благодаря — отрони тя. — Много си мил…

— Несъмнено са ти го казвали и преди.

— Всъщност не.

— Значи си общуваш с неподходящи хора.

Тя намести крака върху дъската, опитвайки се да прикрие колко поласкана се чувства.

— А ти? Нямаш ли приятелка?

— Нямам. Преди не ставах за сериозни връзки, а сега съм твърде зает. Ти?

— Все още съм необвързана. В колежа имах сериозен приятел, но не се получи. А напоследък привличам неподходящи мъже.

— Като мен?

Тя се усмихна сконфузено.

— Нямах предвид теб, а управителния директор на кантората. Женен е и има деца. Преследва ме и ми създава главоболия.

— Разбирам.

— Но няма да ми дадеш съвет? Понеже не даваш съвети?

— Да.

— Съзнаваш ли, че не е лесно да се разговаря с теб? Изисква време да свикнеш. Серена например винаги ме съветва.

— Полезни ли са?

— Не.

Изражението му й подсказа, че току-що е потвърдила правотата му.

— Какво се случи с приятеля ти?

— Нищо особено. Излизахме две години и аз мислех, че вървим към по-сериозен етап.

— Брак?

Тя кимна:

— Така предполагах. Но той реши, че аз не съм подходяща за него. Пожела друга.

— Сигурно ти е било тежко.

— Не бях на себе си — призна тя.

— А после?

— Излизах с няколко мъже, но не се получи. — Замълча, припомняйки си предишните години. — С приятелките ми ходехме на салса клуб в Шарлот, но повечето мъже, които срещах там, искаха само едно. Да спиш с някого за мен изразява желание връзката ви да прерасне в нещо по-дълбоко. Мнозина обаче търсят просто мимолетно удоволствие.

— Това си е техен проблем.

— Знам. Но… — Тя се опита да намери най-подходящите думи: — Понякога е трудно. Може би защото родителите ми са толкова щастливи и създават впечатление колко лесно е всичко, ала винаги съм предполагала, че ще успея да открия съвършения мъж без особено усилие. Представях си как на моята възраст вече ще съм омъжена, ще живеем в обновена викторианска къща и ще мислим за деца. Но сега тези неща ми изглеждат по-далеч, отколкото когато бях малка. Изглеждат по-далеч дори отколкото изглеждаха преди няколко години. — Той не отговори и тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти казвам това.

— Интересно ми е.

— Как не! — подсмихна се тя. — Дори на мен ми звучи скучно.

— Не е скучно — възрази той. — Това е твоята история и искам да я чуя. — След миг мълчание, подчертаващ думите му, той смени темата: — Салса, а?

— Това ли чу? От всичко, което казах? — Той сви рамене и тя продължи, питайки се защо е толкова лесно да споделя с него. — Танцувах почти всяка седмица.

— Но вече не?

— Да. Откакто се върнах. Тук няма клубове. Не и официални. Серена се опита да ме заведе на някакво място. Подвоумих се, но в последния момент се отказах.

— Може би е забавно.

— Може би. Но не е истински клуб. Намира се в изоставен склад и съм сигурна, че всичко е нелегално.

— Понякога това са най-добрите места.

— Говориш от личен опит?

— Да.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли нещо за салсата?

— Като тангото ли е?

— Не съвсем. Тангото е салонен танц. Движиш се из залата. Салсата е танц с много въртене и смяна на ръцете. И стоиш на едно място. Чудесен начин да прекараш час-два с приятели, особено ако партньорът ти е добър. Само тогава се чувствах освободена да покажа истинското си лице.

— Не показваш ли истинското си лице сега?

— Разбира се — отговори тя. — Но това е по-сдържаната ми версия и по-типичната. — Тя вдигна веслото да се протегне, после го потопи отново във водата. — Имам въпрос. Чудя се, откакто го спомена. — Той се обърна към нея и тя продължи: — Защо искаш да преподаваш на третокласници? Повечето мъже според мен биха предпочели да са гимназиални учители.

Греблото му описа дъга във водата.

— Защото на тази възраст децата са достатъчно големи да разбират почти всичко, което им обясняват възрастните, но все още са достатъчно малки да вярват, че възрастните казват истината. А и в трети клас започват да се проявяват поведенческите проблеми. Като добавим задължителните тестове, годината наистина е критична.

Плъзнаха се напред по повърхността, гладка като огледало.

— И? — попита тя.

— Какво?

— Каза ми същото снощи, когато реши, че спестявам част от историята. Затова ще те попитам отново — каква е истинската причина да искаш да преподаваш на третокласници?

— Това бе последната ми добра година в училището — призна той. — Допреди две години всъщност бе последната ми добра година изобщо. Заради господин Морис. Пенсиониран офицер, станал учител по-късно. Разбираше точно от какво се нуждая. Не от безсмислената дисциплина, с която се сблъсках във военното училище, а от програма специално за мен. От самото начало господин Морис ни предупреди, че няма да търпи глупости в клас. И когато си показах рогата, ми каза да остана след уроците. Мислех, че ще чистя или нещо подобно, но той ме накара да тичам около училището и да правя коремни преси, щом мина край него. Не го чувствах като наказание обаче, защото през цялото време ми повтаряше колко страхотно се представям, колко съм бърз и силен. На другия ден всичко се повтори през голямото междучасие. После ме подкани да идвам по-рано всяка сутрин, защото е ясно, че имам талант да бягам и съм по-силен от другите деца. По-добър от другите деца. Сега разбирам, че го е правел заради хиперактивността ми и другите емоционални изблици. Искал е да изразходва излишната ми енергия, за да кротувам в час. — Продължи с по-тих глас: — За пръв път обаче някой ме хвалеше. Повече от всичко исках той да се гордее с мен, влагах цялото си старание и училището започна да ми се струва по-лесно. Наваксах с четенето и математиката и вкъщи също се държах по-добре. След година попаднах в класа на госпожа Крендъл и всичко пропадна. Тя беше злобна и гневна и мразеше момчетата. Отново станах непоправимото дете. После, както знаеш, родителите ми ме изпратиха във военно училище. Нататък историята ти е известна. — Колин издиша дълбоко и я погледна. — Затова искам да преподавам на третокласници. Защото може би ще срещна дете като мен и ще знам какво да направя. И в дългосрочен план ще знам какво може да означава тази единствена година за това дете. Ако не беше господин Морис, не бих помислил да постъпя в колежа и да стана учител.

Докато Колин говореше, Мария не откъсваше очи от него.

— Знам, че не би трябвало да се изненадвам след всичко друго, което ми разказа — поклати глава тя. — Но съм изненадана.

— Защото?

— Историята ти е вдъхновяваща. Имам предвид причината да пожелаеш да станеш учител. Аз нямам такава история. Често не съм сигурна дори защо станах адвокат. Просто се случи.

— Как?

— Когато ме приеха в колежа, не знаех какво искам да правя. Обмислях какво ли не — да уча бизнес и дори медицина. През последната година все още не бях решила как да продължа нататък. Съквартирантката ми, от друга страна, искаше да учи право. Убедих се някак си, че идеята е далеч по-добра, отколкото всъщност е. Кандидатствах в юридически университет и три години по-късно работех в кабинета на областния прокурор и се готвех да се дипломирам. И ето ме тук сега. Не ме разбирай погрешно. Добра съм в работата си, но понякога ми е трудно да си представя, че ще правя това до края на живота си.

— Кой казва, че се налага?

— Не мога с лека ръка да захвърля образованието си. И последните четири години. С какво ще се захвана?

Той се почеса по брадичката.

— С каквото поискаш, предполагам — каза най-сетне. — В крайна сметка всички избираме как да живеем.

— Какво мислят родителите ти за колежа?

— Още се чудят дали наистина съм се променил, или ще се върна отново в предишната си роля.

Тя се усмихна. Харесваше й, че казва каквото мисли, без да се тревожи какво ще си помисли тя.

— Не знам защо, но ми е трудно да си представя другия Колин. Някогашният Колин.

— Нямаше да ти допадне.

— Вероятно. И вероятно не би спрял да ми смени гумата.

— Определено — съгласи се той.

— Какво друго трябва да знам за новия Колин? — попита тя и въпросът й сложи началото на разговор за детството му в Райли и за приятелството му с Евън и Лили.

Разказа й за родителите си и за по-големите си сестри и какво е да растеш под опеката на безброй бавачки. Описа й първото си сбиване, училищата, през които е минал, годините след гимназията. Разказа й за ММА и по нейно настояване обрисува по-подробно някои от двубоите си, включително последния с морския пехотинец, завършил със синини и кръв. Повечето му истории се отнасяха до тъмната страна на миналото му — картина, която вече й бе обрисувал. Докато разговаряха, течението се обърна и ги понесе напред един до друг. Слънцето постепенно се сниши над хоризонта и водата засия като сребро. Нежните облаци смекчаваха ослепителната светлина и се оцветиха в розово, оранжево и алено.

— Искаш ли да излезем на брега? — попита най-сетне тя.

Той кимна. Загребаха към сушата и в същия момент Мария забеляза лъскавите, тъмни гърбове на три делфина. Приближаваха бавно към тях и когато ги посочи на Колин, лицето му грейна като на малко момче. Сякаш по даден знак и двамата спряха да гребат и оставиха дъските да се плъзгат по инерция. За нейна изненада делфините смениха курса и се насочиха право към тях. Интуитивно Мария вдигна камерата и започна да снима, нагласявайки в движение фокуса. Като по чудо успя да заснеме и трите делфина, описващи дъги над повърхността, преди да минат тържествено край тях, пръскайки струйки през ноздрите си и достатъчно близо да ги докоснат. Мария се обърна да ги проследи с поглед как се оттеглят през протока към океана, чудейки се какво ги е довело тук точно в този момент.

Когато най-после се скриха от погледите им, тя забеляза, че Колин я наблюдава. Усмихна й се и тя машинално вдигна камерата и го снима, припомнила си внезапно краткотрайната уязвимост, която бе съзряла преди малко у него. Макар външно да излъчваше увереност, очевидно и той като нея искаше да го приемат; по свой начин и Колин бе самотен като нея. Сърцето й се сви и тя внезапно изпита чувството, че двамата са единствените хора на земята. В този тих, съкровен момент разбра, че иска да прекара с него още следобеди като днешния — обикновен следобед, изпълнен с необяснимо вълшебство.