Никълъс Спаркс
Виж ме (6)

5.

Колин бе виждал и други да реагират като нея. Знаеше, че Мария обмисля дали да остане. Откровенията за миналото му обикновено отблъскваха хората. Той вече не се кореше за грешките си, но и не се гордееше с тях. Беше такъв, какъвто е, с всичките си недостатъци, и го приемаше. Сега бе неин ред да вземе решение.

Знаеше, че Евън би поклатил неодобрително глава, задето отговори така на въпросите й, но приятелят му не разбираше колко е безполезно да се опитва да скрие истината. Хората са и любопитни, и предпазливи. Който и да напишеше името му в интернет, бързо щеше да открие десетки вестникарски статии за него и нито една похвална. Ако не бе откровен от самото начало, Мария или Серена вероятно щяха да го проверят в Гугъл, както бе направила Виктория.

Срещнаха се в спортната зала преди две години. Разменяха по няколко думи и понякога се уговаряха да тренират заедно. Мислеше, че се разбират, и я смяташе за добър партньор в тренировките, но внезапно тя започна да го отбягва. Не отговаряше на съобщенията и на обажданията му и идваше в залата сутрин, а не вечер. Когато най-сетне успя да поговори с нея, тя му каза какво е научила за него и заяви, че повече не иска да общуват. Не пожела да го изслуша, а и той не се опита да се оправдае. Почуди се обаче защо изобщо го е проучвала в интернет. Не бяха любовници; не беше сигурен дори дали са приятели. След месец тя престана да идва в залата и повече не я видя.

И други, разбрали истината, страняха от него. Евън се шегуваше, че Колин разказва цялата си история на всеки, който го попита, ала не беше точно така. Миналото му не влизаше в работата на никого и обикновено спазваше този принцип, освен ако не сметнеше, че някой е — или може да стане — част от живота му. Бе твърде рано да определи дали Мария попада в тази категория, но със Серена учеха заедно, а щом го бе заговорила веднъж, вероятно щеше да го заговори пак. Признаваше обаче, че нещо у Мария го е заинтригувало. Начинът, по който изглеждаше, разбира се — по-зряла, по-пленителна версия на Серена, със същата тъмна коса и очи — но в бара бе установил колко й е чужда суетата. Привличаше погледите на мъжете, ала не ги забелязваше — рядко качество. Първоначалното му впечатление обаче бе по-дълбоко. За разлика от жизнерадостната, общителна Серена, която не беше негов тип, Мария изглеждаше по-мълчалива, по-сдържана и очевидно интелигентна.

А сега? Наблюдаваше я как размисля дали иска да остане, или да си тръгне, да продължи да разговаря с него, или да се сбогува. Той мълчеше, за да й даде възможност сама да реши. Съсредоточи се върху ласкавия бриз и шума на вълните. Погледна към кея и забеляза, че повечето рибари са се разотишли; останалите си събираха нещата или чистеха улова си.

Мария се облегна на парапета. Тъмнеещото небе криеше лицето й в сянка и й придаваше загадъчен, непроницаем вид. Видя я как си поема дълбоко дъх.

— Какво друго? — попита най-сетне тя и Колин мислено се усмихна.

— Колкото и да обичам да тренирам, понякога не съм в настроение. Но когато знам, че ми предстои мач и трябва да се подготвя за него, ставам от дивана и отивам в залата.

— Всеки ден?

Той кимна.

— Обикновено по две-три различни тренировки. Изисква много време.

— Какво включват тренировките?

— Почти всичко — сви рамене той. — Удари и хватки предимно, но ги съчетавам с атлетика, вдигане на тежести, йога, каяк, кросове, катерене по въже, изкачване на стълби, скокове, силови упражнения и прочее. Доволен съм, стига да се изпотя.

— Занимаваш се с йога?

— Не само подобрява гъвкавостта и равновесието, но и ме успокоява. Като медитацията. — Кимна към водата, червено-златиста под последните слънчеви лъчи. — И идването тук след работа.

Тя го погледна изпитателно.

— Не ми приличаш на любител на йогата. Мъжете, които се занимават с йога, са…

— Кльощави? Брадати? Любители на благовонията и мънистата? — довърши той вместо нея.

Тя се засмя.

— Щях да кажа, че обикновено не си падат по насилието.

— И аз не си падам. Вече. На мач се случва да те наранят, но всъщност не искам да наранявам никого. Искам просто да побеждавам.

— Двете не вървят ли ръка за ръка?

— Понякога, но невинаги. Ако уловиш съперника в правилна хватка, той се предава и си тръгва непокътнат.

Мария завъртя гривната около китката си.

— Страшно ли е? Да влезеш в клетката?

— Ако те е страх, не бива да влизаш там. Лично аз усещам по-скоро прилив на адреналин. Разковничето е да държиш адреналина под контрол.

Той завъртя макарата, за да прибере кордата.

— Явно си добър.

— Бива ме за аматьор, но не мога да се меря с професионалистите. Някои са борци или боксьори от националния отбор и не са ми в категорията. Както и да е. Няма значение. Не мечтая да стана професионалист, просто си намирам занимание, докато се дипломирам. Когато настъпи моментът, ще съм готов да си тръгна.

Вместо да хвърли отново, той прикачи кукичката и плувката към въдицата и опъна кордата.

— Така или иначе, учителската професия и двубоите в клетка не се съвместяват добре. Вероятно ще изплаша децата, както изплаших теб.

— Децата?

— Искам да преподавам на третокласници — уточни той и се наведе да вдигне кутията със стръвта. — Стъмва се — добави. — Ще се връщаш ли? Или искаш да останеш още малко?

— Да вървим — кимна тя.

Колин взе въдицата, а Мария насочи поглед към брега, където пред ярко осветените ресторанти се редяха хора. До кея долиташе приглушена музика.

— Там вече е доста оживено — отбеляза тя.

— Затова поисках дневната смяна. През нощта на покрива ще е истинска менажерия.

— Но бакшишите ще са добри?

— Не си струват напрежението. Има твърде много колежани.

Тя се засмя — топло и мелодично. Тръгнаха към брега. И двамата вървяха бавно с усещането, че не е необходимо да бързат. В тлеещата светлина тя изглеждаше изкусителна, а беглата й усмивка го караше да се чуди за какво ли мисли.

— Винаги ли си живяла тук? — попита я той, нарушавайки спокойната тишина.

— Отраснах тук и се върнах през миналия декември — отговори тя. — Нямаше ме десет години, докато учех в колежа и в юридическия университет и работех в Шарлот. Ти обаче не си оттук, нали?

— От Райли съм. Когато бях малък, прекарвах летата в Уилмингтън, а след гимназията няколко години идвах за по месец-два. От три години живея постоянно тук.

— Нищо чудно да сме били съседи.

— Съседи или не, съмнявам се да сме се движили в едни и същи приятелски кръгове.

Тя се усмихна.

— Значи… се премести тук, за да учиш в колежа?

— Не отначало. Колежът дойде малко по-късно. Дойдох тук, защото родителите ми ме изгониха и не знаех къде другаде да отида. Приятелят ми Евън живее тук и в крайна сметка наех свободната му стая.

— Родителите ти те изгониха?

Той кимна.

— Все някой трябваше да ме събуди. Те го направиха.

— О… — Тя се постара гласът й да прозвучи неутрално.

— Не ги виня — продължи той. — Заслужавах го. И аз бих постъпил като тях.

— Заради сбиванията?

— Не само, но и те бяха част от картината. Бях проблемно дете. А след гимназията известно време бях проблемен възрастен. — Той я погледна. — А ти? С родителите си ли живееш?

Тя поклати глава.

— Имам апартамент на Маркет стрийт. Колкото и да ги обичам, няма начин да живея с тях.

— Работят ли?

— Имат ресторант. „Ла Косина де ла Фамилия“. Намира се в града.

— Чувал съм за него, но не съм ходил.

— Отиди! Храната наистина е добра — мама още готви там — и мястото винаги е пълно.

— Ще получа ли намаление, ако спомена името ти?

— Трябва ли ти намаление?

— Всъщност не. Просто се питах колко сме напреднали.

— Ще видя какво мога да направя. Все ще успея да задействам някоя връзка.

Вече наближаваха стълбите. Тя се спусна грациозно по тях и той я последва.

— Искаш ли да те изпратя до колата ти? — попита я, срещайки погледа й.

— Няма нужда. Наблизо е — отвърна тя.

Той премести въдицата върху другото си рамо. Не искаше вечерта да свършва.

— Щом Серена е с приятели, какви са твоите планове?

— Никакви. Защо?

— Искаш ли да послушаме музика? И бездруго сме тук? Още не е толкова късно.

Въпросът му изглежда я изненада и за миг му се стори, че ще откаже. Тя намести дръжката на чантата си и пръстите й си поиграха с катарамата. Докато чакаше, той отново си помисли колко е красива с дългите тъмни мигли, засенчващи чувствата й.

— Не каза ли, че не ходиш в барове?

— Не ходя. Но може да се разходим по плажа и да чуем нещо добро.

— Има ли добри групи тук?

— Нямам представа.

По лицето й се изписа колебание, после тя най-сетне се предаде:

— Съгласна съм. Но не искам да закъснявам. Нека просто да повървим по брега. Предпочитам да не съм тук, когато нахлуят тълпите.

Той се усмихна и усети как нещо у него се отпуска. Вдигна кутията със стръвта.

— Само да я оставя, за да не я мъкна през цялото време.

Оставиха рибарските му принадлежности в служебното помещение на ресторанта и се върнаха на плажа. Звездите започваха да изгряват — ярки топлийки по кадифеното небе. Вълните продължаваха да се търкалят ритмично, а топлият бриз бе като тиха въздишка. Докато крачеха по пясъка, той усещаше близостта й, но не се опитваше да я докосне.

— Какво право практикуваш?

— Главно застрахователни дела. Проучване, изслушване на показания, преговори и в краен случай — съдебен процес.

— Защитаваш застрахователни компании?

— Предимно. От време на време сме на страната на ищеца, но рядко.

— Много ли си заета?

— Много — кимна тя. — Има полици за всичко и макар привидно полицата да обхваща всякакви възможности, винаги остават тъмни петна. Да речем, че някой се подхлъзне в магазина ти и те подведе под отговорност, или служител съди работодателя си след уволнение, или организираш парти за рождения ден на сина си и някой от приятелите му пострада в басейна ти. Застрахователната компания е длъжна да изплати иска, но понякога решават да го оспорят. Тогава се намесваме ние. Защото другата страна винаги има адвокати.

— Явяваш ли се в съдебната зала?

— Още не. Откакто работя в тази кантора, имам предвид. Уча се. Партньорът, на когото съм сътрудник, често води дела, но повечето ни случаи се разрешават с извънсъдебно споразумение. По-евтино е и по-безболезнено за всички замесени.

— Сигурно си чувала много вицове за адвокати.

— Не мисля. Защо? Знаеш ли някой?

Той повървя мълчаливо.

— Как спи адвокатът? — Тя сви рамене. — Първо се обръща на едната страна, после на другата.

— Ха-ха!

— Шегувам се. Оценявам добрите адвокати. Имах брилянтни защитници.

— И ти бяха необходими?

— Да — призна той. Знаеше, че ще предизвика нови въпроси, но продължи, кимайки към океана. — Обичам да се разхождам нощем по брега.

— Защо?

— По-различно е, отколкото през деня, особено когато има луна. Интересно ми е да си представям как под повърхността може би плува нещо загадъчно, непознато…

— Страховита представа.

— Затова сме тук, а не там…

Тя се усмихна, изпълнена с изненадваща лекота и спокойствие. И двамата не изпитваха нужда да говорят. Колин се наслади на допира на пясъка, поглъщащ нежно ходилата му, и на топлия ветрец, галещ лицето му. Видя как ветрецът развява косата на Мария и осъзна, че разходката се е оказала по-приятна от очакваното. Напомни си, че са непознати, ала незнайно защо не се чувстваше така.

— Искам да те попитам нещо, но не знам дали не е твърде лично — каза тя.

— Давай — насърчи я той, вече разбрал какво предстои.

— Спомена, че си бил проблемен младеж и си участвал в много сбивания. И си имал страхотни адвокати.

— Да.

— Защото те арестуваха ли?

Той намести шапката си.

— Да.

— Неведнъж?

— Няколко пъти — призна той. — Знаех имената на повечето ченгета в Райли и Уилмингтън.

— Осъждали ли са те?

— Няколко пъти.

— И си бил в затвора?

— Не. Вероятно съм престоял общо година в общинския арест — по месец, по два. Не съм стигал до затвора. Имаше опасност — последното сбиване беше доста лошо — но ми дадоха шанс и ето ме тук.

Тя сведе лице, несъмнено разколебана дали решението й да се разходи с него е било правилно.

— Казваш, че са ти дали шанс…

Той отговори след няколко крачки:

— От три години съм в пробация. Остават ми още две от петгодишното съдебно споразумение. В общи линии, ако през следващите две години не се забъркам в неприятности, ще изчистят досието ми. Тоест, ще имам право да преподавам, а това е важно за мен. Хората не искат престъпници да обучават децата им. От друга страна, ако объркам конците, споразумението се отменя и отивам право в затвора.

— Как е възможно? Да ти изчистят напълно досието?

— Поставиха ми диагноза посттравматичен стрес, а това е смекчаващо вината обстоятелство. Знаеш, нали?

— С други думи, не си бил в състояние да се владееш — уточни тя.

Той сви рамене.

— Така казаха психиатрите и за щастие имах доказателства. Ходя на терапия от петнайсет години, периодично вземам лекарства и като част от сделката ме изпратиха в психиатричната клиника в Аризона, където лекуват неврози с гневни пристъпи.

— И… когато се върна в Райли, родителите ти те изгониха от дома си?

— Да. Но всичко, взето заедно — сбиването, опасността да ме пратят в затвора, споразумението, лечението в болницата и необходимостта да се справям сам — ме принудиха да се замисля сериозно. Осъзнах, че съм изморен от живота си. Изморен съм да бъда такъв, какъвто съм. Не исках да бъда побойникът, който рита хората по главата, след като паднат… Исках да ме приемат като… приятел, на когото може да се разчита. Или поне като човек с някакво бъдеще. Прекратих пиянските партита и насочих енергията си в тренировките, колежа и работата.

— Просто така?

— Не беше лесно, но да… просто така.

— Хората обикновено не се променят.

— Нямах избор.

— Все пак…

— Не ме разбирай погрешно. Не се оправдавам. Независимо от мнението на лекарите, че не съм в състояние да контролирам поведението си, знаех колко съм пропаднал, но не исках да се поправя. Пушех марихуана, пиех, правех на пух и прах къщата на родителите си, съсипвах коли и ме арестуваха отново и отново за побои. Дълго време ми беше безразлично и исках единствено да се забавлявам по свой вкус.

— Но сега не ти е безразлично?

— Никак. И не възнамерявам да се връщам към стария живот.

Усети, че Мария го наблюдава, и предположи, че се опитва да свърже миналото му с мъжа пред нея.

— Гневните изблици са едно, посттравматичният стрес — съвсем друго, нали?

— Да.

— Какво се случи?

— Наистина ли искаш да ти разкажа? Дълга история е. — Тя кимна и той продължи: — Както споменах, бях проблемно дете. На единайсет бях направо неконтролируем. В крайна сметка родителите ми ме изпратиха във военно училище и първото беше ужасно място. По-големите момчета се държаха като герои от „Повелителят на мухите“, особено с новодошлите. Започнаха с дреболии — вземаха ми млякото или десерта в столовата, караха ме да им лъскам обувките или да им оправям леглата, а през това време някой отиваше и изтърбушваше стаята ми, та да не успея да я приведа в ред преди проверката. Нищо сериозно — всеки новобранец минава през подобни „ритуали“. Някои момчета обаче бяха различни… просто садисти. Налагаха ме с мокри кърпи в банята, промъкваха се зад мен, докато учех, увиваха ме в одеяло и ме пребиваха. След известно време започнаха да ме нападат нощем, докато спя. Бях дребен за възрастта си и за зла участ плачех много, което ги амбицираше още повече. Превърнах се в любимата им жертва. Тормозеха ме две-три нощи седмично. Винаги с одеялото и с юмруците. Налагаха ме и ми повтаряха, че няма да доживея края на годината. Страхувах се, през цялото време бях нащрек. Опитвах се да не заспивам и се разтрепервах при всеки звук, но няма начин да не заспиш. Те винаги успяваха да ме издебнат. Измъчваха ме месеци наред. Още сънувам кошмари.

— Каза ли на някого?

— Разбира се. На всички. На командира, на учителите, на педагогическия съветник, на родителите ми. Никой не ми повярва. Повтаряха ми да не лъжа и да не хленча, и да се държа мъжки.

— Това е ужасно…

— Несъмнено. Бях малък, но постепенно разбрах, че единственият изход е да се измъкна оттам, защото някой ден те ще стигнат твърде далеч. Взех нещата в свои ръце. Внесох тайно цветен спрей и нашарих административната сграда. Изключиха ме точно както исках. — Той си пое дълбоко дъх. — Две години по-късно затвориха училището, след като местният вестник публикува разследване за смъртта на ученик. Малко дете, на моята възраст. Не ме споменаваха в статията, но разразилият се скандал стана достояние на цялата страна. Повдигнаха обвинения. Някои влязоха в затвора. Родителите ми се почувстваха ужасно, защото не ми бяха повярвали. Сигурно съвестта ги е измъчвала и затова ме търпяха толкова дълго, след като завърших.

— А когато те изключиха?

— Отидох в друго военно училище и се зарекох никога вече да не позволявам да ме тормозят. Винаги да нанасям първия удар. Научих се да се бия. Тренирах и практикувах. Нахвърлеше ли ми се някой, просто… губех разсъдък. Все едно ставах отново малко дете. Изключваха ме пак и пак, едва успях да се дипломирам, а след това някак си топката се търкулна. Както казах, бях съвсем пропаднал. — Той повървя мълчаливо. — Както и да е, всичко това излезе наяве в съда.

— Какви са отношенията ти с родителите ти сега?

— Каквито са и със сестрите ми. Напредваме лека-полека. В момента имат ограничителна заповед срещу мен. — Забеляза смайването, изписано на лицето й, но продължи: — Спречках се с родителите си в нощта, преди да замина за Аризона. Притиснах татко до стената. Повтарях му, че не искам да го нараня. Исках просто да ме изслушат. Те обаче се изплашиха до смърт. Не подадоха жалба срещу мен — иначе нямаше да съм тук — но изискаха ограничителна заповед. Забранено ми е да влизам в къщата им. Сега не спазват стриктно забраната, но все още не е отменена, вероятно за да не си и помислям да се върна при тях.

Тя го погледна изпитателно.

— Все още не разбирам… как е възможно да се промениш. Ами ако пак се ядосаш?

— Ядосвам се. Всеки се ядосва. Но научих различни начини да се владея. Да не посещавам барове, да не поглеждам дрога. Изляза ли с приятели, не изпивам повече от две бири. Ежедневните тренировки също са отдушник на настроенията ми. В болницата научих и полезни техники за самоконтрол. Престоят ми там е една от най-добрите стъпки, които съм предприемал.

— Какво научи?

— Да дишам дълбоко, да се отдръпвам, да насочвам мислите си в друга посока, да назовавам правилно емоцията, за да я обезсиля. Не е лесно, но след време се превръща в навик. Изисква много усилия и воля, но иначе щяха отново да ми предпишат лекарства. Мразя литиума. Отразява се добре на мнозина, но аз не се чувствах на себе си, когато го пиех. Все едно част от мен не живееше. През цялото време изпитвах ненаситен глад. Напълнях много. Предпочитам да тренирам по няколко часа дневно, да се отпускам с йога, да медитирам и да избягвам места, където мога да се забъркам в неприятности.

— И се получава?

— Засега — отговори той. — Не бързам. Напредвам стъпка по стъпка, ден след ден.

Музиката постепенно стихваше, погълната от бученето на вълните, разбиващи се в брега. Зад дюните ресторантите отстъпиха място на къщи с осветени прозорци. Луната се издигаше по-високо в небето, къпейки света в неземно сияние. Призрачни раци шареха по пясъка и се разбягваха пред краката им.

— Доста си откровен — отбеляза Мария.

— Просто отговарям на въпросите ти.

— Не се ли притесняваш какво ще си помисля?

— Не особено.

— Безразлично ти е какво мислят хората за теб?

— До известна степен. За да ме прецениш обаче, трябва да разбереш какво всъщност представлявам. Необходима ти е цялата история, а не само част, каквато аз реша да ти разкажа. Предпочитам да съм честен и да те оставя да избереш дали искаш да разговаряш с мен, или не.

— Винаги ли си бил такъв? — Тя го погледна с любопитство.

— Какво имаш предвид?

— Честен… за всичко?

— Не. Това е част от промените, които реших да внеса в живота си след престоя в болницата.

— Как реагират хората?

— Повечето се объркват. Особено отначало. Евън още не е свикнал. Както и ти. Но за мен е важно да казвам истината. Особено на приятели или на хора, които мисля, че ще видя отново.

— Затова ли ми разказа всичко? Защото мислиш, че може би ще ме видиш отново?

— Да.

Няколко секунди тя не беше сигурна как да тълкува думите му.

— Интересен мъж си — отбеляза най-сетне.

— С интересна история — призна той. — Но и ти си интересна.

— Моята история бледнее в сравнение с твоята. Меко казано.

— Може би. Или пък не. Но още не си побягнала.

— Не е късно. Опасен си.

— Не съм.

— За момиче като мен? Повярвай ми, наистина е страшно. За пръв път прекарвам вечерта с човек, който е ритал глави, участвал е в пиянски побоища и е приковавал баща си към стената.

— И са го арестували. И се е лекувал в психиатрична болница.

— Да.

— И?

Тя отметна няколко кичура коса, разрошени от вятъра.

— Още решавам. В момента нямам представа какво да мисля за всичко, което ми каза. Но ако ненадейно хукна да бягам, не се опитвай да ме догониш.

— Добре.

— Разказвал ли си историята си на Серена?

— Не. За разлика от теб тя не попита.

— Но би й разказал.

— Вероятно.

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да поговорим за теб? Ще се почувстваш ли по-добре?

Тя се усмихна.

— Няма кой знае какво за разказване. Описах ти семейството си. Знаеш, че съм израснала тук. Учих в университета в Северна Каролина и в Дюк. Адвокат съм. Миналото ми не е… колоритно като твоето.

— Това е чудесно — констатира той.

Двамата се обърнаха едновременно и тръгнаха обратно.

— Добре — каза тя и когато той се засмя, спря за миг, сбърчила чело. Хвана се за ръката му за опора и вдигна единия си крак. — Само секунда… Сандалите ме убиват.

Събу ги и пусна ръката му, ала остана приятното усещане от топлия й досег.

— Така е по-добре. Благодаря — кимна му.

Тръгнаха отново, вече по-бавно. Върху покрива на „Краби Пийтс“ тълпата ставаше все по-многобройна. Другите барове сигурно също се пръскаха по шевовете. Над тях звездите мъждукаха плахо, засенчени от луната. В спокойното мълчание той пак се възхити на лицето й — скулите, чувствените устни, извитите мигли и безупречната кожа.

— Мълчалива си — отбеляза.

— Просто се опитвам да осмисля всичко, което ми каза.

— Разбирам.

— Според мен си различен.

— В какво отношение?

— Преди да започна работа тук, бях помощник на областния прокурор в Шарлот.

— Сериозно?

— Малко повече от три години. Първата ми работа след като издържах юридическия изпит.

— Значи си свикнала по-скоро да преследваш, а не да се разхождаш с такива като мен?

Тя кимна леко в знак на съгласие, но продължи:

— Нямах предвид това. Повечето хора избират внимателно как да разкажат историите си. Винаги се стремят да се представят в положителна светлина, но ти… Ти си толкова обективен, все едно описваш друг човек.

— Понякога и на мен ми изглежда така.

— Не знам дали аз бих могла… Всъщност не знам дали искам.

— Говориш като Евън — усмихна се той. — Харесваше ли ти работата в кабинета на прокурора?

— Да. Поне в началото. И натрупах сериозен опит. След известно време обаче осъзнах, че не отговаря на очакванията ми.

— Както разходката с мен?

— Нещо такова… Когато учех право, мислех, че работата в съдебната зала е такава, каквато я представят по телевизията. Е, знаех, че ще бъде различна, но не предполагах до каква степен. Струваше ми се, че повдигам обвинения срещу един и същи човек, със същата биография, отново и отново. Прокурорът водеше значимите дела, а аз се занимавах със заподозрени, които бяха истински клишета — бедни, безработни, необразовани; алкохолът и наркотиците присъстваха почти неотменно в делата. И беше… безпощадно. Имаше адски много случаи. В понеделник сутринта влизах ужасена в кабинета, защото знаех какво ме чака върху бюрото. Бях принудена да подреждам случаите по важност и да сключвам споразумения. Всички знаем, че убийството, опитът за убийство и престъпленията с огнестрелно оръжие са сериозни, но как да степенуваш другите? По-лош ли е човекът, откраднал кола, от крадеца на бижута, проникнал с взлом в чужда къща? И как да сравниш въпросните двама със секретарката, присвоила пари от компанията си? На съдебната скамейка обаче няма достатъчно място; в затворите няма достатъчно място. А в редките случаи, когато делата стигат до съдебната зала, те не са това, което знаеш, че е станало, а онова, което можеш да докажеш безспорно, а тогава положението се усложнява още повече. Обществеността вярва, че прокурорите разполагат с неограничени възможности, с модерни лаборатории и експертни свидетели. Не е така обаче. Сравняването на ДНК отнема месеци, ако престъплението не е от особена значимост. Свидетелите са непоследователни. Уликите — нееднозначни. И пак опираме до купищата случаи. Задълбочиш ли се в някой, загърбваш камарата върху бюрото. Най-често прагматичният подход е да договориш с адвоката на обвиняемия по-лека присъда срещу самопризнание. — Тя ритна пясъка и забави крачка. — Непрекъснато попадах в ситуации, когато хората очакват резултати, каквито не съм в състояние да постигна, и в крайна сметка се оказвах лошият герой. Според жертвите заподозрените са извършили престъпление, наказуемо със затвор, а не получават възмездие. Полицаите също негодуват. Чувствах се като предател. И до известна степен бях. Накрая осъзнах, че съм само винтче в колелото на огромна повредена машина. — Тя придърпа пуловера по-плътно около раменете си. — По света има… зло. Не е за вярване с какви случаи се сблъсквах. Майка, принуждавала шестгодишната си дъщеря да проституира, за да си купува дрога. Мъж, изнасилил деветдесетгодишна жена. Достатъчно е да изгубиш вяра в човешкия род. И понеже се съсредоточаваш върху наистина ужасните престъпления, другите обвиняеми не получават заслуженото наказание и се връщат на улицата. А понякога… — Тя поклати глава. — Както и да е… Към края на третата година почти не мигвах нощем. На работа получавах панически пристъпи. Влизах в кабинета си сутринта и разбирах, че повече не мога да правя това. Подадох молба за напускане. Дори не бях кандидатствала за друго място.

— Работата ти изглежда е била непосилна в много отношения.

— Да.

Тя се усмихна мрачно и по лицето й пробяга калейдоскоп от противоречиви чувства.

— И?

— И какво?

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Какво?

— Истинската причина да напуснеш? Причината за паническите пристъпи?

Сепната, тя се обърна към него.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Но си работила доста там и значи нещо се е случило. По-различно. Лошо. Свързано с твой случай, предполагам.

Тя спря и се обърна към водата. Лунното сияние подчертаваше изражението й — смесица от тъга и вина, при вида на която сърцето му се сви от мимолетна и неочаквана болка.

— Много си прозорлив. — Затвори очи. — Не мога да повярвам, че ще ти разкажа това.

Колин мълчеше. Вече бяха стигнали до мястото, откъдето слязоха на плажа, и музикалната какофония заглушаваше прибоя. Мария посочи дюните.

— Искаш ли да седнем?

— Разбира се.

Тя смъкна чантата си от рамото, остави сандалите и седна върху пясъка. Колин се настани до нея.

— Кейси Манинг — подхвана Мария. — Така се казваше. Рядко говоря за нея. Не обичам да си я спомням. — Гласът й звучеше напрегнато и безизразно. — Случаят й дойде върху бюрото ми три-четири месеца след като започнах работа в кабинета на прокурора. На хартия изглеждаше съвсем типично. Кейси излиза с мъж, скарват се, свадата се задълбочава и мъжът прибягва до насилие. Кейси отива в болницата с подуто око, разцепена устна и спукана скула. С други думи, не е било просто един удар, а истински бой. Името му беше Джералд Лос. В крайна сметка нищо в случая не се оказа типично. Излизали от шест месеца и в началото Кейси го намирала за очарователен. Изслушвал я, отварял й вратите като истински джентълмен. След известно време обаче започнала да забелязва притеснителни черти в характера му. Колкото по-дълго били заедно, толкова по-ревнив и обсебващ ставал. Кейси ми каза, че се ядосвал, ако не вдигне веднага телефона, причаквал я пред педиатричния кабинет, където работела. Веднъж обядвала с брат си и той забелязал Лос в другия край на ресторанта — седял сам и я наблюдавал. Разбрала, че я е проследил, и се разтревожила. Когато й се обадил след това, му казала, че иска да престанат да се срещат за известно време. Той се съгласил, но не след дълго го забелязала да я следи. Виждала го в пощата, пред педиатричния кабинет, когато излизала да тича. Вдигала телефона, но човекът отсреща мълчал. Една нощ Лос се появил в дома й. Казал й, че иска да се извини, и тя го пуснала да влезе. Опитал се да я убеди да започнат да излизат отново. Отказала, той я сграбчил за ръката и тя отвърнала на посегателството. Ударила го с ваза. Той я съборил на пода и… се развилнял. Случайно на съседната улица имало полицай и след като съседите се обадили на 911, защото чули виковете, той пристигнал бързо в къщата. Лос я налагал с юмруци, имало кръв навсякъде. По-късно се оказало, че кръвта е от ухото му, където го ударила с вазата. Полицаят използвал електрошок, за да го усмири. В колата му открили тиксо, въже, два ножа и оборудване за видеозаписи. Страховити находки. Когато говорих с Кейси, тя ми каза, че мъжът е луд и се страхува за живота си. Семейството й също се страхуваше. Родителите й и по-малкият й брат настояваха Лос да лежи в затвора възможно най-дълго. — Мария зарови пръстите на краката си в пясъка. — Аз също. Според мен мъжът не биваше да остава на свобода. А и случаят бе сравнително ясен. В Северна Каролина можехме да обвиним Лос в опит за предумишлено убийство или в опит за непредумишлено убийство. Семейството, особено бащата, искаше да бъде обвинен в опит за предумишлено убийство. Присъдата в такъв случай е между три и седем години затвор. Полицаят, който го бе задържал, също смяташе Лос за опасен. За жалост областният прокурор реши, че не можем да докажем умисъл. Нищо не сочеше, че уликите, открити в колата, имат нещо общо с Кейси. Нараняванията й не бяха животозастрашаващи. А и тя не беше надежден свидетел. Повечето й показания за простъпките му в миналото бяха правдоподобни, но имаше и други, които явно не бяха. Лос от своя страна изглеждаше съвсем порядъчно, работеше като кредитен експерт в банка, нямаше криминално досие. На свидетелската скамейка щеше да е кошмар за прокурора. Затова му позволихме да се признае за виновен в хулиганска саморазправа. Получи една година затвор и точно тук сгреших. Защото Лос се оказа изключително опасен. — Тя замълча, събирайки сили да доразкаже историята: — Освободиха го след девет месеца, защото вече бе излежал три месеца в ареста, преди присъдата му да влезе в сила. През ден пишел писма на Кейси. Извинявал се и молел за втори шанс. Тя не му отговаряла. След известно време спряла дори да отваря писмата, но ги запазила, защото все още се страхувала от него. После, когато ги прочетохме внимателно, забелязахме как тонът постепенно се променя. Лос се разгневяваше все повече, че не получава отговор. Ако Кейси ги бе прочела и ги бе донесла на прокурора… — Мария се втренчи в пясъка. — Щом го освободили от затвора, той се появил на прага й. Тя му затръшнала вратата и се обадила в полицията. Имаше ограничителна заповед и когато полицаите си поговорили с него, той обещал да не я доближава. Всъщност станал по-предпазлив. Изпращал й анонимно цветя. Отровил котката й. Намирала увехнали рози пред вратата си. Нарязал гумите на колата й. — Мария преглътна, очевидно разтърсена. — Една нощ, когато отивала в дома на приятеля си — вече излизала с друг — Лос я причакал. Приятелят й видял как я дръпва от тротоара и я наблъсква в колата си. Не успял да го спре. Два дни по-късно полицаите намериха тялото на Кейси в старо бунгало край езерото, иззето от банката. Лос я завързал, пребил я, подпалил бунгалото и се самоубил. Не се знае дали е била жива, когато пожарът… — Младата жена затвори очи. — Идентифицираха ги по денталните им протоколи.

Усетил, че тя преживява наново случилото се, Колин запази мълчание.

— Отидох на погребението й — продължи най-сетне тя. — Знам, че вероятно сгреших, но изпитвах нужда да го направя. Влязох по-късно и седнах на задния ред. Църквата беше пълна, но виждах семейството. Майката не спираше да плаче. Беше неутешима, почти истерична, а бащата и братът бяха просто… бели като платно. Стомахът ми се сви; прииска ми се всичко да приключи веднъж и завинаги. Уви… — Тя се обърна към него. — Това… унищожи семейството. Бяха малко странни, но последва истинска катастрофа. Няколко месеца след убийството майката на Кейси се самоуби, после отнеха медицинското разрешително на бащата. Братът от самото начало ми се стори малко странен… Както и да е… По това време започнаха да пристигат ужасните бележки — в апартамента ми и в офиса, в различни пликове, обикновено съдържаха едно-две изречения, пълни с обидни думи. Защо съм мразела Кейси? Защо съм искала да съсипя семейството? Полицаите говориха с брата и бележките спряха да пристигат. За известно време. После заприиждаха пак, но бяха различни. По-заплашителни. Много по-заплашителни. Полицаите говориха пак с него. Не бил на себе си. Отрекъл да е виновен, настоял, че съм го взела на мушка и полицаите са ми съучастници. Накрая го изпратиха в психиатрична клиника. Междувременно бащата заплаши да ме съди. Полицията реши, че приятелят на Кейси е изпращал бележките. И той отрече, разбира се. Тогава започнаха паническите пристъпи. Имах чувството, че човекът, който изпраща писмата, никога няма да ме остави на мира. Разбрах, че трябва да се прибера у дома.

Колин не продума. Каквото и да кажеше, нямаше да й помогне да види събитията в друга светлина.

— Трябваше да послушам семейството. И полицая.

Колин се взря мълчаливо във вълните и се вслуша в неспирния им, утешителен ритъм.

Тя се обърна към него:

— Не мислиш ли?

Той подбра внимателно думите:

— Труден въпрос.

— Защо?

— Тонът ти подсказва, че според теб отговорът е „да“, но ако се съглася с теб, ще се почувстваш по-зле. Ако кажа „не“, вероятно ще пренебрегнеш мнението ми, защото вече си решила, че отговорът трябва да е „да“.

Тя понечи да възрази, но се отказа.

— Не знам какво да кажа — призна след малко.

— Не е необходимо да казваш нещо.

Тя въздъхна и подпря брадичка върху коленете си.

— Трябваше да убедя прокурора да обвиним Лос в опит за предумишлено убийство.

— Може би. Но дори да бе успяла и да бяха осъдили Лос на по-дълъг престой в затвора, резултатът вероятно пак щеше да бъде същият. Той е бил вманиачен по нея. И ако те интересува, на твое място сигурно щях да постъпя като теб.

— Знам, но…

— Говори ли с някого за това?

— Терапевт ли имаш предвид? Не.

Той кимна.

— Добре.

— Няма ли да ми препоръчаш терапия?

— Не давам съвети.

— Никога?

Той поклати глава.

— А и не ти е нужен съвет от мен. Ако мислиш, че терапията ще ти помогне, опитай. Ако не мислиш, недей. Мога само да кажа, че на мен ми се отрази благотворно.

Мария замълча и той се почуди дали одобрява отговора му.

— Благодаря — каза тя най-после.

— За какво?

— Че ме изслуша. И не се опита да ми дадеш съвет.

Колин кимна, вперил очи в хоризонта. Сега се виждаха повече звезди. Венера сияеше на южния небосклон, ярка и неотклонна. Малко хора се разхождаха по брега и нощният въздух разнасяше смеха им. Струваше му се, че познава Мария далеч по-отдавна от едничкия час, който бяха прекарали заедно. Изпита съжаление, че вечерта е на привършване.

Интуицията не го подведе — усети го по внезапно изопнатите й рамене. Видя я как си поема дълбоко дъх и поглежда към крайбрежната алея.

— Трябва да вървя.

— И аз — каза той, стремейки се да прикрие разочарованието си. — Чака ме и тренировка.

Изправиха се. Тя изтупа пясъка от краката си и си обу сандалите. Тръгнаха към дюните край ресторантите. При всяка стъпка музиката ставаше по-оглушителна. Подминаха пясъка и се върнаха на твърда земя, където тротоарите бяха пълни от хора, наслаждаващи се на съботната вечер.

Плътно до нея, той й проправяше път сред тълпата, докато стигнаха улицата, където бе по-тихо. За негова изненада тя не се отделяше от него и раменете им се докосваха. Отърсвайки се с неохота от усещането за нежния й допир, той най-сетне попита:

— Какви са плановете ти за утре?

— В неделя обикновено обядвам с родителите си. После сигурно ще отида да греба.

— Така ли?

— Забавно е. Пробвал ли си?

— Не. Отдавна ми се иска, но все не успявам да се наканя.

— Защото си зает с истински тренировки?

— Защото съм мързелив — призна той.

Тя се усмихна.

— А ти какво ще правиш? Ще работиш ли?

— Не. Ще потичам, ще окося тревата в двора, ще сменя алтернатора на колата. Не пали както трябва.

— Да не би да е акумулаторът?

— Мислиш ли, че няма да проверя първо него?

— Не знам. Щеше ли? — Той долови шеговитата нотка в гласа й. — А след като свършиш мъжката работа в двора и по автомобила, какво планираш?

— Ще отида в спортната зала. В неделя предобед има групова тренировка — спаринг, основни техники, боксови круши и т.н. Собственикът на залата Тод Дейли не ни щади. Бивш боксьор е и води тренировките като старши сержант.

— Но ако се изправиш срещу него, ще го победиш, нали?

— Дейли? Никакъв шанс.

Хареса й откровеността му.

— А после?

— Нищо. Сигурно ще поуча.

Свърнаха по друга улица на пресечка от „Краби Пийтс“. Той позна колата й и когато стигнаха до нея, и двамата сякаш се подвоумиха какво да кажат. Очите й срещнаха неговите, все едно го вижда за пръв път.

— Благодаря, че ме изпрати.

— Благодаря за разходката по брега.

Тя вирна леко брадичка.

— Имам още един въпрос.

— Добре.

— Наистина ли би опитал да гребеш?

— Да.

Тя сведе очи и го погледна изпод дългите си мигли.

— Искаш ли да дойдеш с мен утре?

— Да — отговори той, обзет от неочаквано въодушевление. — Искам. Кога?

— В два часа? Ще те заведа на остров Масънбъро. По-отдалечен е, но си струва.

— Чудесно. Къде ще се срещнем?

— Паркингът не е идеален. Единственият начин да стигнеш дотам е да прекосиш Райтсвил Бийч чак до края на острова. Просто паркирай на улицата. Донеси си монети за таксовия автомат.

— Има ли откъде да взема дъска под наем?

— Не е необходимо. Имам две. Ще използваш дъската ми за начинаещи.

— Страхотно.

— Яркорозова е обаче. С лепенки със зайчета и цветенца.

— Наистина ли?

Тя се засмя:

— Шегувам се. — След миг добави: — Странно, но тази вечер се чувствах прекрасно.

— Аз също — отвърна искрено той. — И очаквам с нетърпение да се видим утре.

Мария отключи колата и той й отвори вратата. Проследи я с поглед как сяда зад волана, дава на заден ход и се отдалечава. Вечерта обаче не приключи дотук. Тя спря внезапно, спусна стъклото и подаде глава.

— Хей, Колин? — извика.

— Да?

— Гледай да не ти насинят лицето на спаринга утре.

Той се усмихна. Изпращайки с поглед колата й, отдалечаваща се по булеварда, се запита в какво се въвлича. Не очакваше поканата й и докато вървеше към старото си камаро, си припомни цялата вечер, опитвайки се да проумее какво се е случило. Каквато и да бе причината, не можеше да отрече колко приятно се е чувствал.

Искаше да я види отново.

Несъмнено.