Никълъс Спаркс
Виж ме (5)

4.
Мария

— Къде отиваме? — попита Мария от шофьорското място.

Преди половин час бе взела Серена от Саут Франт стрийт, която лъкатушеше край река Кейп Фиър. Серена я чакаше на кръстовище в квартал, пълен с по-стари офис сгради, бараки и навеси за лодки край брега. Стоеше, сякаш не забелязва как я зяпат работниците от строежа в отсрещния край на улицата. Бавно, но сигурно мястото се съживяваше, както и цялото крайбрежие на реката, но цялостното преображение предстоеше.

— И защо ме извика да те взема?

— Вече ти обясних. Отиваме на ресторант — отговори сестра й. — Взе ме, защото тази вечер не смятам да шофирам. Ще пийна чаша-две. — Отметна косата от рамото си. — Между другото, интервюто мина добре. Чарлс каза, че явно съм много разсъдлива. Благодаря, че попита.

Мария въздъхна.

— Как стигна дотук?

— Стив ме докара. Мисля, че ме харесва. По-късно ще се срещнем наблизо.

— Несъмнено те харесва, щом се е примирил с този трафик.

Първата половина на септември бе отминала, но горещината напомняше по-скоро началото на август и на плажа имаше много хора. Мария вече бе обиколила два пъти улицата, търсейки място да паркира.

— На кого му пука? Нали сме на плажа!

— В града има по-добри ресторанти.

— Откъде знаеш? Идвала ли си на Райтсвил Бийч, откакто се върна?

— Не.

— Именно. Живеем в Уилмингтън. От време на време трябва да идваш на плажа.

— Забрави ли, че греба? Виждам брега по-често от теб.

— Имах предвид място, където има хора, а не само птици, костенурки и подскачащи риби. Забавно е, има страхотна гледка и атмосфера.

— „Краби Пийтс“?

— Местна забележителност.

— Туристически капан.

— Е, и? Не съм била там и искам да видя защо го превъзнасят.

Мария сви устни.

— Защо имам чувството, че не ми казваш всичко?

— Защото си адвокат. Мнителна си.

— Може би. Или наистина замисляш нещо.

— Защо ме подозираш?

— Защото е събота вечер. Никога не излизаме в събота вечер. Никога не си ме канила да излезем в събота вечер.

— Затова ще вечеряме рано — отговори Серена. — В баровете наоколо ще свирят няколко банди. Със Стив и други приятели ще послушаме музика, после ще ходим на парти. Концертите обаче започват след десет, така че имаме достатъчно време.

Мария знаеше, че сестра й крои нещо, но нямаше представа какво.

— Нали не очакваш да се влача с вас?

— Как не! — изсумтя Серена. — Твърде стара си. Все едно да излизам с нашите.

— О, благодаря.

— Не ме вини. Ти каза, че си надраснала момчетата на моята възраст. Защо? Да не би да си промени мнението?

— Не съм.

— Затова само ще вечеряме.

Мария внезапно забеляза кола да освобождава място и свърна, готова да го заеме. Намираше се на пресечка две от ресторанта, но се съмняваше да успее да паркира по-близо. Докато маневрираше, непрекъснато имаше чувството, че Серена е прекалено потайна, и тя явно прочете мислите й.

— Престани да се притесняваш. Убиваш настроението ми. Толкова ли е трудно да прекараш малко време със сестричката си?

Мария се поколеба.

— Добре, но държа да сме наясно… Ако си поканила някого да вечеря с нас или друга подобна щуротия, няма да ми бъде приятно.

— Не съм Джил и Пол! Не бих ти уредила ужасна среща на сляпо, без дори да те попитам. Но ако ще ти олекне, гарантирам ти, че никой няма да седи на масата ни. Всъщност ще вечеряме на бара. Гледката оттам била по-красива. Става ли?

След известен размисъл Мария изключи двигателя.

— Става.

* * *

Разположен в съседство с един от кейовете на Райтсвил Бийч, „Краби Пийтс“ съществуваше от близо четирийсет години. Оцелявайки на косъм ураган след ураган, сградата щеше да е обречена, ако не я укрепваха непрекъснато. Боята й се лющеше, покривът изглеждаш килнат, няколко прозореца бяха със счупени кепенци.

Макар и неугледен, ресторантът бе пълен с клиенти. Двете сестри едва си проправиха път през хората, чакащи за маса. Докато се провираше след сестра си до стълбите към бара на покрива, Мария оглеждаше дървените маси, разностилните столове и графитите по стените. От тавана висяха предмети, които първият собственик, Пийт — споминал се преди години — изглежда уловил в рибарските си мрежи: джанти, маратонки, спукани баскетболни топки, женски сутиен, играчки и множество автомобилни табели от над десет щата.

— Бива си го, а? — подхвърли Серена.

— Определено е претъпкано.

— И това е нещо. Хайде!

Изкачиха скърцащите стъпала до покрива. Излязоха на светло и Мария присви очи под безоблачното небе. За разлика от ресторанта долу, край масите тук седяха възрастни и пиеха бира или коктейли. Три келнерки по къси панталонки и блузи без ръкави сновяха между клиентите и сръчно прибираха празните бутилки и чаши и сервираха нови. Върху половината маси имаше метални подноси с рачешки крака и хората чупеха черупките, за да се доберат до месото.

— Върви ни — отбеляза Серена. — Има две свободни места на бара.

Барът се намираше в далечния край, отчасти покрит с ръждясал алуминиев навес и обрамчен от десет високи стола. Мария последва Серена, слаломирайки между масите под палещото слънце. В сянката под навеса бе по-хладно и след като седнаха, тя усети как соленият бриз се вмъква под дългата коса над врата й. Над рамото на сестра си видя вълните, разбиващи се в брега — синьото ненадейно се превръщаше в бяло и после пак възвръщаше лазурния си оттенък. Макар да наближаваше време за вечеря, стотици хора се плискаха във водата или се излежаваха върху хавлии на пясъка. Кеят бе пълен с рибари, преметнали въдиците си над парапета в очакване нещо да клъвне. Серена хвърли поглед към брега и се обърна към сестра си:

— Признай си — предизвика я. — Точно от това имаше нужда. Кажи, че бях права.

— Добре. Права беше.

— Харесва ми да го чувам! — изчурулика сестра й. — А сега да си поръчаме нещо за пиене. Какво искаш?

— Чаша вино.

— Не, не — поклати глава Серена. — Никакво вино! Сбъркала си мястото. Трябва ни нещо по… по плажно, все едно сме на почивка. Пиня колада, „Маргарита“ и прочее.

— Сериозно?

— Наистина е време да се научиш да живееш. — Серена се надвеси над бара. — Хей, Колин! Може ли да поръчам две питиета?

Мария не бе забелязала бармана и очите й проследиха погледа на сестра й. С избелели джинси, риза с бяла яка и навити над лактите ръкави, той довършваше поръчка на келнерката в далечния край на плота. Мария машинално констатира, че е изключително атлетичен, с добре оформени рамене и тесни хълбоци. Косата му, подстригана късо, почти по войнишки, разкриваше сложна татуировка с бръшлянови клонки, виещи се по врата му. Беше с гръб към тях, но Мария се възхити колко бързо приготвя коктейлите. Приведе се към сестра си.

— Не каза ли, че не си идвала тук?

— Не съм.

— Откъде знаеш името на бармана тогава?

— Приятел ми е.

При тези думи барманът се обърна. Лицето му оставаше в сянка и Мария не различи веднага чертите му. Едва когато пристъпи по-близо, забеляза поизбледнялата синина върху скулата му и тутакси разбра. Барманът също замръзна за секунда, несъмнено отразявайки огледално мислите й: „Що за шегичка?“. В последвалия неловък момент тя остана с впечатлението, че макар да не е очарован от изненадата на Серена, не е и особено притеснен от нея. Той продължи напред, застана пред тях и облегна ръка върху бара, разкривайки изваяния си, изпъстрен с татуировки мускул под лакътя.

— Здрасти, Серена — поздрави. Отмереният му, уверен глас беше точно какъвто го помнеше. — Дойде значи.

Серена явно реши да се държи, сякаш не е режисирала цялата сцена.

— Защо не? Денят е чудесен! — Разпери широко ръце. — Мястото е страхотно! Имаше право за гледката. Невероятна е. Много работа ли имаш днес?

— Затрупан съм.

— Логично. Кой би пропуснал такъв ден? О, между другото, това е сестра ми Мария.

Очите на Колин срещнаха нейните, неразгадаеми, с изключение на едва доловимите шеговити искрици в дебрите им. Отблизо съвсем не изглеждаше както през нощта, когато смени гумата й; стига да поиска, с високите си скули, синьо-сивите очи и дългите мигли несъмнено би омаял почти всяка жена.

— Здравей, Мария. — Той й протегна ръка над бара. — Аз съм Колин.

Тя пое дланта му и усети силата, стаена в нея. Пусна я и забеляза как очите му се насочват към Серена и после отново към нея.

— Какво да ви донеса? — попита.

Серена огледа внимателно двамата и се облакъти на бара.

— Две пиня колади?

— Веднага! — кимна ведро той.

Обърна се, взе блендера и се приведе да отвори хладилника. Мария забеляза как джинсите се изопват по бедрата му, проследи с поглед как приготвя съставките и накрая се обърна с присвити очи към сестра си.

— Сериозно? — повдигна вежди с тон, прозвучал по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Какво? — повдигна рамене Серена, очевидно доволна от себе си.

— Затова ли дойдохме? Защото искаше да се срещнем?

— Ти каза, че не си успяла да му благодариш. Сега имаш възможност.

Удивена, Мария поклати глава.

— Как…

— Колин е в моя курс. — Бръкна в кошничката с фъстъци върху плота и разчупи един. — Всъщност сме заедно на два семинара, но се запознахме тази седмица. Докато се опознавахме, той спомена, че работи тук и е на смяна днес следобед. Реших, че ще е забавно да се отбием и да го видим.

— Разбира се.

— Какво толкова? Ще си тръгнем след малко и ти ще се прибереш вкъщи да плетеш терлички за котенца и така нататък. Не е голяма работа.

— Нима?

— Все ми е едно дали ще разговаряш с него, или не — сви рамене Серена и си взе още фъстъци. — Това е твоят живот, не моят. Но след като сме дошли тук, нека се позабавляваме, а?

— Наистина ми е неприятно, че…

— Ако случайно те интересува, Колин е много мил — прекъсна я сестра й. — И умен. А и няма как да не признаеш, че е доста сексапилен барман. — Понижи глас и продължи шепнешком: — Татуировките му са доста секси според мен. Обзалагам се, че има и по невидимите места.

Мария беше объркана.

— Мисля… — заекна тя, опитвайки се да проумее случващото се и обзета от същото объркване както през нощта, когато срещна Колин. — Може ли просто да си изпием коктейлите и да си тръгнем?

Серена разкриви лице.

— Но аз съм гладна!

Колин се върна с чашите им и остави разпенените питиета пред тях.

— Нещо друго? — попита.

Преди Мария да откаже, Серена изрече високо, за да надвика гълчавата наоколо:

— Ще ни донесеш ли менюто?

* * *

Докато вечеряха, Серена се преструваше, че не забелязва неудобството на по-голямата си сестра.

Все пак Мария нямаше как да не признае, че неудобството не беше чак толкова непреодолимо, колкото се опасяваше, защото Колин бе твърде зает и се отнасяше с тях както към всички останали клиенти. Не спомена, че е сменял гумата на Мария, нито че е състудент на Серена, понеже едва смогваше да изпълнява поръчките на бара. Сновеше непрекъснато от единия до другия му край, приготвяше питиета, уреждаше сметки, подаваше това или онова на келнерките. През следващия час на покрива стана още по-оживено и макар че не след дълго пристигна втори барман — красива блондинка, вероятно година по-голяма от Серена — работата не секваше. Единствено по бързата поява на вечерята им и вторите две чаши с питиета пролича, че Колин познава Серена. Той разчисти чиниите им секунди след като се нахраниха, подготви им сметката и я уреди още щом Мария извади кредитната си карта. Междувременно Серена не спираше да бърбори оживено.

Мария ту забравяше за присъствието на Колин, ту го търсеше неволно с поглед. Серена не го спомена нито веднъж, но на нея той й се струваше твърде възрастен за студент. Понечи да попита сестра си, но реши да не й доставя това удоволствие, понеже й беше ядосана за погодения номер.

Призна си обаче, че Серена е права за Колин — когато не бе насинен, окървавен и мокър на безлюдно шосе, той изглеждаше много привлекателен. Странно спретнат въпреки татуировките и силното тяло, с непринудена усмивка, доколкото можеше да прецени, всичките три келнерки бяха влюбени в него. Както и жените, настанили се преди двайсетина минути в отсрещния край на бара. Издаваха ги усмивките, когато им приготвяше питиетата, и погледите им, когато се отдалечеше. Същото важеше и за барманката; макар и заета колкото него, тя явно се разсейваше, ако Колин се пресегнеше до нея за чаша или бутилка с алкохол.

Привлекателните бармани се срещаха достатъчно често, та да са клише, както и флиртовете с тях, но реакцията на Колин към деликатните и не толкова деликатните сигнали я изненада. Държеше се любезно с всички, ала сякаш не забелязваше вниманието на обожателките си. Или поне даваше вид, че не го забелязва. Докато се опитваше да разгадае мотивите му, друг по-възрастен барман се появи зад плота и отчасти закри Колин. До нея Серена бе извадила телефона си и пишеше съобщение.

— Казвам на Стив и Мелиса, че сме приключили — обясни й тя.

— Тук ли са?

— Идват насам. — Мария кимна и сестра й продължи: — Той е на двайсет и осем, между другото.

— Стив ли?

— Не. Стив е колкото мен. Колин е на двайсет и осем.

— И?

— И ти си на двайсет и осем.

— Знам.

Серена довърши питието си.

— Реших да го спомена, понеже през цялото време го наблюдаваше крадешком.

— Нищо подобно.

— Не можеш да ме заблудиш.

Мария взе чашата си, леко замаяна от алкохола.

— Добре де — призна тя. — Погледнах го веднъж-дваж. Но да си в колежа на двайсет и осем е малко странно, не мислиш ли?

— Зависи.

— От какво?

— Кога си започнал. Колин е започнал преди две години, така че се движи по график. Иска да стане начален учител като мен. И ако си любопитна, оценките му са по-добри от моите. Учи много сериозно. Сяда на първите редове в залата и си води абсурдни бележки.

— Защо ми го казваш?

— Защото е очевидно, че проявяваш интерес към него.

— Не проявявам интерес.

— Заявяваше го ясно цяла вечер — съгласи се уж невинно Серена. — С мъж като него определено не би излязла на танци. С такъв красавец? Моля ви се.

Мария понечи да отговори, но се отказа. Каквото и да кажеше, само щеше да насърчи сестра си. В последвалата тишина телефонът на Серена изжужа и тя погледна екрана.

— Стив е долу. Готова ли си да тръгваме? Или ще останеш тук?

— Защо? Защото искаш да пофлиртувам с Колин?

— Той не е тук.

Мария се огледа. Колин наистина беше изчезнал.

— Беше следобедна смяна, работното му време сигурно е свършило — добави Серена, плъзвайки се от стола си. Преметна чантата си през рамо. — Благодаря за вечерята, между другото. Искаш ли да слезеш с мен?

Мария взе чантата си.

— Нали каза, че не искаш да се запознавам със Стив?

— Пошегувах се. Всъщност той иска да стане адвокат. Може би ще успееш да го разубедиш.

— Защо да го разубеждавам?

— Аз ли да ти обяснявам след всичко, което преживя?

Мария замълча. Серена и родителите й знаеха колко мъчителни бяха последните й две години.

— Жалко все пак — додаде сестра й.

— Какво имаш предвид?

— Колин наистина бе много зает днес, но ти така и не му благодари, че ти смени гумата. Дори да не искаш да говориш с него, той ти е помогнал и можеше да му благодариш.

Мария отново не продума. Когато заслиза по стълбите след Серена обаче, си помисли, че както винаги сестра й има право.

* * *

Стив бе симпатичен по момчешки, а карираните къси панталони и светлосиньото поло в тон с мокасините му допълваха впечатлението. Изглеждаше добре, ала от пръв поглед личеше, че той проявява по-жив интерес към Серена — която разговаряше предимно с Мелиса — отколкото тя към него. Мария се укори мислено, но когато тръгна към колата си, усети известна завист към сестра си за лекотата, с която направляваше живота си.

От друга страна, колко труден е животът на двайсет и една годишна студентка? Колежът е сапунен мехур, който те изолира от външния свят. Имаш много свободно време, приятели, които живеят или с теб, или в съседство, и си изпълнен с оптимизъм за бъдещето, макар да нямаш точна представа какво те чака. В колежа всеки е убеден, че животът му ще протече по план, пренасяйки го от един прекрасен спомен до друг сред каскада от безметежни тридневни уикенди.

Мария се поколеба. Да, така се чувстваха хората като Серена. Нейният опит бе различен, защото гледаше на ученето по-сериозно от другите; помнеше колко често нервите й бяха изопнати. Хвърляйки поглед назад, осъзна, че вероятно е залягала твърде много над учебниците и се е тревожела прекалено за изпитите. Пишеше курсови работи до късно през нощта, редактираше ги отново и отново, докато изглади всяка дума. Тогава това й се струваше най-важното нещо на света, но през последните няколко години започна да се пита защо е смятала така. Бил Гейтс, Стив Джобс, Майкъл Дел и Марк Зукърбърг не бяха завършили колеж, а живееха добре, нали? Интуитивно бяха разбрали, че светът не държи на оценките и дори на дипломите, поне в дългосрочен план, особено в сравнение с качества като креативност и постоянство. Оценките, разбира се, вероятно й бяха помогнали да я назначат като помощник в кабинета на областния прокурор, но поинтересувал ли се беше някой оттогава? Когато я наеха в кантората, обърнаха внимание единствено на професионалния й опит, без да отдават каквото и да било значение на първите двайсет и четири години от живота й. В момента разговорите й с Барни засягаха само настоящата й работа, а интересът на Кен бе от съвсем друго естество.

Тя съжали, че не си е взела свободна година след дипломирането, за да обиколи Европа, да постъпи като доброволец в Американския учителски корпус или нещо подобно. Честно казано, нямаше значение какво, стига да е интересно. От бързане да порасне обаче и да стане зрял човек, изобщо не й бяха хрумнали такива идеи. Невинаги имаше чувството, че живее истински, и понякога се упрекваше за решенията, които е вземала. Но сега всъщност не беше ли твърде млада да се разкайва? Горчивите равносметки не са ли характерни за средната възраст? Родителите й бяха на средна възраст, ала определено не страдаха от душевни терзания. Серена от своя страна се държеше, сякаш няма никакви грижи. Къде тогава беше сбъркала Мария?

Отдаде меланхолията на коктейлите, чието въздействие все още усещаше. Реши да отложи сядането зад волана, присви очи към кея и си каза: „Защо не?“. Беше се здрачило, но щеше да се стъмни едва след час.

Обърна се и тръгна към водата, наблюдавайки хаотичното море от семейства, оттеглящи се от плажа — загорели от слънцето деца, преуморени и хленчещи, се тътреха след загорелите си от слънцето и преуморени родители, натоварени с плувни дъски, хладилни чанти, чадъри и хавлии.

Мария се спря да си събуе сандалите, питайки се дали ще познае някого от гимназията и дали те ще я познаят. Не забеляза обаче нито едно познато лице. Тръгна през пясъка и изкачи стълбите към кея точно когато слънцето започна бавно да потъва зад хоризонта. През пролуките под краката й пясъкът отстъпи място на плитки води, а те на свой ред — на вълни, носещи се към брега. И от двете страни сърфистите продължаваха да преследват прибоя. Възхитена от грациозните им движения, тя подминаваше рибари — мъже и жени, млади и стари, вглъбени в собствените си светове. Спомни си как, когато бе тийнейджърка, момчето, което харесваше, я придума да опита. Денят се оказа горещ, а въдичарството — по-трудно, отколкото предполагаше. Тръгнаха си с празни ръце и по-късно тя осъзна, че харесва момчето повече, отколкото някога ще хареса риболова.

Тълпите оредяваха към края на кея, където с гръб към нея стоеше самотен рибар. Носеше избелели джинси и бейзболна шапка, но от пръв поглед личеше, че е добре сложен. Тя прогони мимолетната мисъл и се обърна към хоризонта. Луната изгряваше от морето, в далечината се плъзгаше катамаран и Мария се запита дали някой уикенд ще успее да убеди Серена да отидат на екскурзия с платноход.

— Следиш ли ме? — Гласът долетя от ъгъла на кея.

Тя се обърна и едва след няколко секунди позна Колин. Рибарят с бейзболната шапка, осъзна внезапно. Изчерви се. Серена ли бе инсценирала и тази среща? Не, сестра й не би предположила, че ще й хрумне да дойде тук. Не бе споменала нито Колин, нито кея. Значи бе съвпадение както през онази нощ, когато той спря и й помогна да смени гумата.

Каква бе вероятността да го срещне тук? Незначителна, но все пак… тя бе тук, и той бе тук и явно очакваше отговор.

— Не — отвърна колебливо тя. — Не те следя. Дойдох да се насладя на гледката.

Той явно прецени отговора й.

— И?

— И какво?

— Гледката. Харесва ли ти?

Смутена, тя проумя бавно въпроса му. Най-сетне отговори:

— Красива е.

— По-добра от ресторанта?

— Различна. По-безметежна.

— И аз мисля така. Затова съм тук.

— Но ти ловиш риба…

— Не точно — призна той. — По-скоро се наслаждавам на пейзажа. — Усмихна се и се облегна на парапета. — Не искам да те притеснявам. Съзерцавай спокойно залеза, Мария.

Тук името й прозвуча някак по-топло, отколкото в бара, и тя проследи разсеяно с поглед как Колин навива кордата и я хвърля отново, описвайки дъга над морската повърхност. Не знаеше дали да остане, или да се отдалечи. Той явно й предоставяше охотно лична територия, както през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път. Което й припомни…

— Колин?

Той се обърна към нея.

— Да?

— Трябваше да ти благодаря, че ми смени гумата. Наистина ме спаси.

— Радвам се, че ти помогнах — усмихна се. — И се радвам, че днес дойде в ресторанта.

— Серена ме доведе.

— Разбрах. Не изглеждаше доволна да ме видиш.

— Не е така. Просто… се изненадах.

— И аз.

Очите му се задържаха върху нея още миг и после той извърна глава. Мария се почуди как да отговори и се възцари мълчание. Колин изглеждаше съвършено спокоен, докато тя се стараеше да се потопи отново в гледката. Лодка за скариди пореше по-тъмните води в далечината, а над рамото й блещукаха светлините на „Краби Пийтс“. От друг ресторант долетя приглушен ритъм на рокмузика, предизвестяващ началото на нощните забавления.

Тя наблюдаваше Колин с крайчеца на окото си, питайки се защо изглежда толкова различен от другите мъже. Съдейки от личен опит, мъжете на нейната възраст попадаха в пет категории: арогантни типове, смятащи се за божии любимци; дружелюбни мъже, от които биха излезли добри покровители, стига да не залагаха по-скоро на повърхностните връзки; срамежливци, които едва отронват по някоя дума; мъже, които не се интересуват от нея по една или друга причина, и наистина добри мъже — покровители по природа — които почти винаги се оказваха обвързани. Колин изглежда не спадаше към първата категория, а съдейки по видяното в бара, явно не беше и от втората или от третата група. Тоест, очевидно принадлежеше към четвъртата или петата категория. Не се интересуваше от нея, но все пак дълбоко в себе си тя усещаше, че е възможно да греши, макар да не разбираше защо. Тогава оставаше възможността да е от петата категория, ала за жалост тя бе сложила край на разговора им, а мълчанието му вероятно бе реакция на хладната й сдържаност.

След като смени гумата й. След приятелската му услужливост в бара. След като Серена я увери, че е приятен мъж. И след като преди няколко минути той я заговори. Беше разочарована. Нищо чудно, че прекарва уикендите сама.

— Колин? — опита отново.

Облегнат на парапета, той се обърна и тя забеляза същите шеговити искрици, каквито проблясваха в очите му в бара.

— Да?

— Може ли да те попитам нещо?

— Да. — Синьо-сивите му очи сияеха като морско стъкло.

— Защо харесваш риболова?

Той вдигна ръка и побутна леко шапката си назад.

— Всъщност не ми харесва. И не ме бива особено. Рядко улавям нещо.

Направи й впечатление колко внимателно подбира думите.

— Защо тогава го правиш?

— Добър начин е да отдъхнеш след работа, особено след натоварен ден. Приятно е да отделиш няколко минути за себе си. Тук е тихо и светът забавя ход за малко. Започнах да нося въдица, за да не изглежда, сякаш просто се помайвам и се взирам в хоризонта.

— Като мен?

— Именно. Искаш ли да ти дам въдицата? — Тя се подсмихна и той продължи: — Хората се изнервят, като ме гледат да стоя умислен. А в началото на седмицата определено щях да изглеждам страшен с насиненото си лице.

— Или съзерцателен?

— Едва ли. Ти обаче очевидно обичаш да размишляваш. За живота. За целите. За мечтите.

Тя се изчерви и замълча сконфузено. Неволно се съгласи със Серена — Колин наистина бе привлекателен. Тръсна леко глава, за да прогони неуместната мисъл.

— Може ли? — Той посочи към нея и се приведе да вземе кутията си със стръв. — На това място не ми върви особено.

Въпросът му я изненада.

— Ммм… да… разбира се. Но щом не те бива в риболова, не ти обещавам, че тук ще ти потръгне.

— Вероятно си права — призна той, пристъпвайки по-наблизо. Намести кутията, оставяйки разстояние между тях. — Но пък няма да се налага да говоря толкова високо.

За разлика от нея той изглеждаше абсолютно спокоен. Разви с отмерени движения кордата и я заметна в друга посока. Приведе се напред и изопна леко.

— Сестра ти е интересен човек — отбеляза след малко.

— Защо мислиш така?

— Когато се запознахме, използва думите: „Хей, ти, с насиненото лице!“.

Мария се усмихна. Типично за Серена!

— Неповторима е наистина.

— Но ти е повече приятелка, отколкото сестра, нали?

— Тя ли ти го каза?

— Не. Забелязах го, когато бяхте в ресторанта. Личи си колко сте близки.

— Така е — съгласи се Мария. — Имаш ли братя и сестри?

— Две по-големи сестри.

— Близки ли сте?

— Не като вас двете — призна той и намести въдицата. — Обичам ги, но поехме по различни пътища в живота.

— Което значи?

— Не си говорим много често. Веднъж на два месеца, да речем. Напоследък положението се подобрява, но много бавно.

— Лошо!

— Колкото, толкова.

Отговорът му подсказа, че не иска да обсъждат повече въпроса.

— Серена спомена, че посещавате едни и същи лекции? — Мария насочи разговора към по-безопасна тема.

Той кимна.

— Настигна ме по пътя към библиотеката. Явно си й разказала как съм изглеждал през онази нощ и тя е събрала две и две. Не че й е било трудно… с насиненото лице и прочее.

— Не беше толкова зле. Не му обърнах особено внимание. — Той повдигна вежди и тя сви рамене. — Добре де. Поуплаших се, когато се появи.

— Логично. Беше късно, намираше се на пусто място. Това е една от причините да спра.

— А другата?

— Жена си.

— Мислиш, че всички жени се нуждаят от помощ, когато сменят гума?

— Не всички. Но сестрите и майка ми определено не биха се справили сами. А и ти очевидно не се забавляваше.

Тя кимна.

— Благодаря ти отново.

— Вече го каза.

— Знам. Но си заслужава да го повторя.

— Добре.

— Просто „добре“?

— Това е оборотната ми дума, когато някой констатира нещо, вместо да зададе въпрос.

Тя сбърчи чело.

— Звучи уместно.

— Добре — каза той и тя се засмя, най-после поуспокоена.

— Харесва ли ти да си барман? — попита го.

— Горе-долу — отговори той. — Плаща ми сметките, докато съм в колежа, избирам си графика, бакшишите са прилични. Надявам се обаче да не ми стане постоянна професия. Искам да постигна повече.

— Серена каза, че искаш да станеш учител.

— Да — кимна той. — Къде изчезна тя, между другото?

— Срещна се с приятели. Ще обиколят баровете, за да послушат музика, после ще отидат на парти.

— Защо не тръгна с тях?

— Малко съм стара за колежански партита, не мислиш ли?

— Не знам. На колко години си?

— Двайсет и осем.

— И аз съм на толкова, но съм още в колежа.

„Да — помисли си тя, — знам.“

— И ходиш на колежански партита?

— Не — поклати глава той. — Не защото съм твърде стар обаче. Просто не ходя на партита. И на барове.

— Но работиш в бар.

— Различно е.

— Защо?

— Защото работя. А и на такова място не бих се забъркал в неприятности, понеже е по-скоро ресторант.

— В баровете се забъркваш в неприятности?

— Преди. Не сега.

— Но току-що каза, че не ходиш в барове.

— Затова не се забърквам в неприятности.

— А ходиш ли в клубове?

Той сви рамене.

— Зависи в кой клуб и с кого. Рядко, от време на време.

— Защото и там се забъркваш в неприятности?

— Преди се забърквах.

Тя обмисли отговора му и пак се обърна към хоризонта. Луната сияеше в сивкавото небе, което бавно потъмняваше. Колин проследи мълчаливо погледа й.

— Какви неприятности? — наруши тишината тя.

Той повдигна капака на макарата, дръпна кордата и отговори:

— Биех се.

За момент тя се поколеба дали е чула правилно.

— Биеше се в барове?

— Допреди няколко години непрекъснато се сбивах с някого.

— Защо?

— Мъжете обикновено отиват на бар по четири причини: да се напият, да се видят с приятели, да свалят момичета или да се бият. Аз ходех и заради четирите.

— Искаше да се биеш?

— Обикновено.

— Колко пъти?

— Май не разбрах въпроса ти.

— Колко пъти си се сбивал?

— Не помня точно. Над сто вероятно.

Тя примигна.

— Сто пъти?

— Да.

Тя се почуди какво да каже.

— Защо ми го казваш?

— Защото ме попита.

— Отговаряш винаги, каквото и да те попитат?

— Невинаги.

— Но мислиш, че е добре да ми кажеш нещо такова?

— Да.

— Защо?

— Адвокатка си, нали?

Тя си пое рязко дъх, изненадана от рязката смяна на темата.

— Серена ли ти каза?

— Не.

— Откъде знаеш тогава?

— Не знам. Предположих, защото задаваш много въпроси. Като повечето адвокати.

— А понеже си се сбивал често в баровете, вероятно си се срещал с доста адвокати?

— Да.

— Още не мога да повярвам, че ми го каза.

— Защо не?

— Защото когато се запознаят с някого, хората обикновено не признават, че са участвали в пиянско сбиване.

— Добре… Но както споменах, вече не се бия.

— Ами онази вечер?

— Това беше ММА мач. Смесени бойни изкуства. Няма нищо общо с това, което правех някога.

— Но все пак е бой, нали?

— Спорт е. Като бокса и таекуондото.

Тя присви очи.

— Биеш се в клетка? И всичко е позволено?

— Да на първия въпрос, не на втория. Има правила. Всъщност има много правила, дори да изглежда жестоко.

— Жестокостта ти харесва?

— Отразява ми се добре.

— Защо? Помага ти да не се забъркваш в неприятности?

— И това. — Той се усмихна и за пръв път от много, много отдавна тя откри, че наистина няма думи.