Никълъс Спаркс
Виж ме (4)

3.
Колин

В понеделник след двубоя Колин излезе от апартамента си и тръгна към старото камаро. Внезапно пред очите му се появи детектив Пийт Марголис. Полицаят бе паркирал на улицата отсреща и се бе облегнал на седана си. Стискаше картонена чаша с кафе, а от устата му стърчеше клечка за зъби. За разлика от повечето полицаи, с които Колин се бе сблъсквал в миналото, Марголис прекарваше в спортната зала почти толкова време колкото него. Ръкавите му бяха навити нагоре и бицепсите му изопваха плата. Наближаваше четирийсет, тъмната му коса бе пригладена назад с бог знае какво. Веднъж, понякога два пъти месечно той се появяваше изневиделица да провери Колин съгласно съдебното споразумение. Марголис очевидно се наслаждаваше на властта, която упражняваше над подопечния си.

— Изглеждаш ужасно, Ханкок — констатира той, когато Колин приближи. — Правил ли си нещо, за което трябва да ме информираш?

— Не — отговори Колин.

— Сигурен ли си?

Той погледна мълчаливо полицая. Знаеше, че в крайна сметка ще изплюе камъчето.

Марголис премести клечката за зъби от единия ъгъл на устата си в другия.

— На паркинга пред „Лудия кон“ малко след полунощ е имало бой. Неколцина размахвали бутилки един срещу друг, поочукали колите наоколо, единият паднал в несвяст. Свидетелите казаха, че го ритали по главата, след като се строполил на земята. В момента е в болницата със счупен череп. Това е нападение със смъртоносно оръжие и още щом разбрах за случая, почеркът ми се стори познат. Не те ли арестувах за нещо подобно точно тук, в Уилмингтън? Преди няколко години? И не си ли се сбивал още два-три пъти след това?

Марголис знаеше отговорите, но Колин все пак не го разочарова:

— „Да“ на първия въпрос. „Не“ на втория.

— О, ясно, ясно… защото приятелите ти се намесиха. Изтупаният тип и русата мацка, нали?

Младият мъж не продума. Марголис го изгледа втренчено. Колин продължи да чака, докато полицаят най-сетне продължи:

— Затова дойдох, между другото.

— Добре.

— Просто добре?

Колин пак замълча. Беше се научил да говори възможно по-малко в присъствието на полицаи.

— Постави се на мое място — настоя Марголис. — Проблемът е, че почти всички се разбягали, щом чули сирените. Останали само двама очевидци. Говорих с тях, но реших да не си губя времето. По-лесно е да отидеш направо при източника, нали?

Колин намести раницата си на рамото.

— Приключихме ли?

— Не съвсем. Май не разбираш какво става.

— Разбирам. Но не ме засяга. Не бях там.

— Можеш ли да го докажеш?

— Можеш ли да докажеш, че съм бил там?

Полицаят отпи от кафето, после извади нова клечка за зъби от джоба си. Пъхна я бавно в устата си.

— Отговорът ти прозвуча, сякаш се опитваш да скриеш нещо.

— Беше просто въпрос — уточни Колин.

— Добре тогава. Да се захващаме с въпросите. Къде беше през нощта в събота?

— В Джаксънвил.

— О, да — каза Марголис. — Смесени бойни изкуства. ММА и тем подобни? Разказа ми. Победи ли?

На Марголис му беше все едно и Колин го знаеше. Изгледа го как отпива отново от кафето.

— Въпросът е, че успяхме да изкопчим описания от свидетелите. Мъжът, който ритал падналия, бил на около двайсет и пет, мускулест, с татуировки по ръцете и къса кафява коса, почти военна подстрижка. И това не е всичко. Бил доста насинен още преди да започне боят. Хората го видели вътре. И понеже знаех, че ще се биеш в Джаксънвил… е, не е нужно да си гений, за да разбереш какво е станало.

Колин се почуди доколко е вярна историята на детектива, ако в нея изобщо има капчица истина.

— Имаш ли други въпроси?

Марголис пак премести клечката за зъби и остави кафето върху капака на колата.

— Беше ли в „Лудия кон“ през нощта в събота?

— Не.

— Дори не си се отбивал? За няколко минути?

— Не съм.

— А ако имам очевидец, който твърди, че те е видял там.

— Значи лъже.

— Но ти не лъжеш.

Той отново не отговори. Нямаше смисъл. Подозираше, че дори Марголис го знае, защото след дълъг момент той скръсти ръце, издувайки бицепси сякаш неволно, но не съвсем. Ако детективът наистина имаше доказателства, вече щеше да го е арестувал.

— Така… — проточи Марголис. — Отговори ми тогава на следния въпрос: къде беше между полунощ и един в неделя?

Колин се замисли.

— Не съм поглеждал часовника. Но или съм си тръгвал от „Трейс Дайнър“ на магистрала 17, или съм пътувал към къщи, или съм сменял гумата на една жена по време на бурята. Прибрах се към един и половина.

— „Трейс Дайнър“? Защо си вечерял там, по дяволите?

— Бях гладен.

— Кога си тръгна от Джаксънвил?

— След полунощ. Пет-десет минути по-късно. Не знам със сигурност.

— Свидетели имаш ли?

— Десетки.

— И, предполагам, си вечерял сам в „Трейс“?

— Бях с хазяина си.

Марголис изсумтя.

— Евън? Половината от динамичното дуо? Колко удобно!

Колин стисна зъби, преглъщайки предизвикателството.

— Сигурен съм, че сервитьорката ни помни.

— Защото лицето ти е като прекарано през месомелачка?

— Не. Защото Евън се набива в очи на такова място.

Детективът се ухили, но работата си е работа.

— Значи си тръгна от закусвалнята?

— Да.

— Сам?

— Да. Евън излезе няколко минути преди мен. Беше със своята кола.

— Значи няма кой да потвърди къде си бил след това?

— Вече ти казах какво се случи след това.

— О, да. Сменил си гумата на някаква жена.

— Да.

— В бурята?

— Да.

— Познаваше ли я?

— Не.

— Защо спря тогава?

— Защото реших, че се нуждае от помощ.

Марголис обмисли отговора му и несъмнено сметна, че съзира грешка.

— Как разбра, че има нужда от помощ, преди да спреш?

— Видях, че се затруднява да извади гумата от багажника. Спрях и слязох от колата. Предложих й помощ. Отначало тя отказа. Помоли ме да й дам телефона си, за да се обади на сестра си. Дадох й го и тя се обади на сестра ри. После ме помоли да й помогна да смени гумата. Смених я. После се върнах в моята кола и се прибрах направо вкъщи.

— По кое време беше това?

— Не знам. Но жената се обади на сестра си от моя телефон. Ако искаш, ще ти покажа списъка си с набрани номера.

— Непременно.

Колин бръкна в задния си джоб и извади телефона; натисна няколко бутона и списъкът се появи на екрана, потвърждавайки алибито му. Показа го на Марголис.

Полицаят си измъкна бележника и бавно и демонстративно записа номера. Обаждането несъмнено съвпадаше с времето на сбиването, защото бицепсът му се сви отново.

— Откъде да знам, че това е номерът на сестрата?

— Не би могъл да знаеш.

— Но не възразяваш да позвъня и да проверя.

— Прави каквото искаш. Губиш си времето.

Очите на Марголис се поприсвиха.

— Мислиш се за много умен, а?

— Не.

— О, да. Но знаеш ли какво? Не си.

Колин не отговори и двамата дълго се гледаха. Марголис грабна отново чашата с кафето, заобиколи колата и застана до шофьорската врата.

— Ще проверя версията ти — обеща. — Защото и двамата знаем, че мястото ти не е по улиците. Колко души си изпратил в болницата през годините? Агресивен си и дори да смяташ, че можеш да се владееш, все някога ще се поддадеш. И когато това се случи, аз ще бъда там. И пръв ще ти кажа: „Предупреждавах те“.

След миг седанът се озова на шосето. Колин го проследи с поглед, докато изчезна зад ъгъла.

* * *

— Това пък какво беше?

Колин се обърна и видя Евън на верандата. Вече облечен за работа, приятелят му слезе по стълбите и тръгна по тротоара.

— Обичайното.

— За какво те подхвана този път?

— Сбиване в „Лудия кон“.

— Кога?

— Когато бях с теб. Или шофирах. Или сменях гумата.

— Значи този път съм ти алиби?

— Съмнявам се. Той знае, че не съм аз. Иначе щеше да ме арестува и да ме разпита в управлението.

— Защо тогава прави сцени?

Колин сви рамене. Въпросът беше реторичен, понеже и двамата вече знаеха отговора. Колин махна с ръка към приятеля си.

— Това не е ли вратовръзката, която Лили ти подари за рождения ден?

Евън огледа индийския десен — калейдоскоп от цветове.

— Ами да. Добра памет имаш. Как ти се струва? Прекалено?

— Няма значение какво мисля.

— Но не ти харесва.

— Мисля, че ако искаш да я носиш, трябва да я носиш.

Евън сякаш се подвоуми за миг.

— Защо го правиш?

— Какво?

— Отказваш да отговориш на въпроса ми.

— Защото мнението ми няма значение. Ще носиш, каквото искаш.

— Просто ми кажи!

— Вратовръзката ти не ми харесва.

— Наистина ли? Защо?

— Защото е грозна.

— Не е грозна.

Колин кимна.

— Добре.

— Говориш напосоки.

— Вероятно.

— Дори не носиш вратовръзки.

— Имаш право.

— Защо тогава ме интересува мнението ти?

— Не знам.

Евън се намръщи.

— Разговорите с теб понякога ме вбесяват.

— Знам. Казвал си ми го и преди.

— Разбира се! Защото е вярно. Не го ли обсъждахме снощи? Не е нужно да казваш всичко, което ти хрумне.

— Но ти ме попита.

— Просто… Забрави! — Той се обърна и тръгна към къщата. — По-късно ще поговорим пак.

— Къде отиваш?

Евън изкачи две стъпала и отговори, без да се обръща:

— Да си сменя проклетата вратовръзка. И, между другото, Марголис е прав. Лицето ти все още изглежда като прекарано през месомелачка.

Колин се усмихна.

— Хей, Евън!

Приятелят му спря и се обърна.

— Какво?

— Благодаря.

— За какво?

— За всичко.

— Да, да. Имаш късмет, че няма да кажа на Лили какво мислиш за вратовръзката.

— Кажи й, ако искаш. Вече го е чула от мен.

Евън втренчи поглед в него.

— Естествено!

* * *

В аудиторията Колин седеше на третия ред, водеше си записки и се опитваше да се съсредоточи върху думите на преподавателя. Курсът бе посветен на развитието на езиковите умения и грамотността и през първите няколко седмици той бе раздвоен — първо, повечето заключения на професора му звучаха като плод на най-обикновено здравомислие и следователно не беше сигурен каква полза ще извлече от тях; второ, възможно бе да има някакво неизвестно предимство в това да превърнеш здравомислието в педагогическа стратегия при съставянето на учебните планове. Притесняваше го единствено фактът, че професорът — невротична жена на средна възраст с приспивен глас — скачаше от тема на тема и го затрудняваше да се съсредоточи.

Започваше третата му колежанска година, но първата в Уилмингтънския университет. Първите две прекара в Кейпфиърския общински колеж, където завърши с отличен успех. Засега не можеше да прецени дали е по-трудно тук или там; в крайна сметка зависеше от изпитите и от изискванията към курсовите му работи. Не се тревожеше особено — стремеше се да изчита предварително материала, а и Лили му помагаше да учи и редактираше писмените му работи. По правило залягаше над учебниците поне по двайсет и пет часа седмично без времето в клас. През свободните часове между лекциите отиваше в библиотеката и засега усилията му се отплащаха. За разлика от повечето студенти, дошли тук както да се образоват, така и заради социалния живот, неговата цел бе единствено да учи и да получава възможно най-добри оценки. Вече бе видял „широкия“ свят и всъщност едва успя да се спаси от него.

Все пак го изпълваше удовлетворение, че е стигнал дотук. Имаше Евън и Лили, тренировките и свое жилище. Работата не му допадаше особено — ресторантът, където три пъти седмично обслужваше бара, бе твърде туристически за вкуса му — но пък там нямаше опасност да си навлече неприятности. Повечето клиенти идваха да се нахранят, включително много семейства с деца, а седналите до бара обикновено чакаха да се освободи маса за вечеря. Мястото не приличаше на бърлогите, където се подвизаваше някога. През дивите му години посещаваше „професионални“ барове — за професионални алкохолици — мрачни, съмнителни капани в глухи улички със или без оглушителна музика. Очакваше проблеми още щом пристъпеше прага и не се лъжеше. Сега отбягваше подобни места. Знаеше какво го предизвиква и докъде се простират границите му и макар да бе изминал дълъг път от времената, когато не съумяваше да контролира гнева си, винаги съществуваше риск да попадне в неуправляема ситуация. А не се съмняваше ни най-малко, че дори да се замеси неволно в инцидент в друг щат, Марголис ще разбере и през следващите десет години ще живее зад решетки, заобиколен от хора със същите проблеми с гнева като него.

Осъзнал, че вниманието му се отклонява, той се насили да се съсредоточи отново върху лекцията. Професорът им обясняваше как някои учители намират за ползотворно да четат откъси от книги, съобразени с възрастта на учениците, а не от текстове, предназначени за по-големи или по-малки деца. Запита се дали да отбележи думите й — наистина ли бе необходимо да запомня подобна информация? — но накрая реши: „Какво толкова?“. Щом тя я смяташе за важна, щеше да си я запише.

Кажи-речи в същия момент обаче забеляза, че тъмнокосо момиче наднича през рамо към него. Когато влезе в залата, привлече очакваните погледи — дори преподавателката се втренчи в него и засече по средата на изречението — но колегите му отдавна бяха насочили очи към центъра на залата.

С изключение на това момиче. Наблюдаваше го почти изпитателно. Не остана с впечатление, че флиртува; изглеждаше по-скоро заинтригувана. Не че имаше значение. Ако иска да гледа — нейна воля.

След няколко минути лекцията свърши, Колин затвори бележника и го пъхна в раницата си. Преметна я през рамо и разкриви лице, когато тя удари натъртените му ребра. След лекциите планираше да потренира, но още не бе готов за спаринг и схватки — само тежести, основни упражнения и половин час скачане на въже. След кратка почивка щеше да си сложи слушалките и да пробяга девет километра, слушайки музиката, омразна за родителите му, а после да се изкъпе и да отиде на работа. Почуди се как ще реагира шефът му, когато го види; едва ли щеше да остане очарован. Лицето му не подхождаше на туристическата атмосфера, но какво да направи?

Следващата лекция започваше след час и той тръгна към библиотеката. Миналата седмица се бе заел с най-неотложната курсова работа, но искаше до два дни да завърши черновата, а нямаше да му е лесно. Налагаше се да използва целесъобразно ограниченото време, което му оставаше между тренировките и работата.

Тялото още го болеше след двубоя. Вървеше бавно и наблюдаваше реакциите на момичетата, с които се разминаваше. Бяха почти еднакви — забелязваха го, поглеждаха го бързо още веднъж, по лицата им се изписваше стъписване и страх, после се преструваха, че изобщо не го виждат. Мисълта го развесели — едно зловещо „Ухууу!“ и щяха да си плюят на петите.

Свърна по друга алея, но някой извика зад него:

— Хей, чакай! Хей!

Сигурен, че не викат него, Колин продължи напред.

— Хей, ти, с насиненото лице! Чакай!

Едва след секунда схвана, че е чул правилно. Спря и се обърна. Тъмнокосото момиче от аудиторията му махаше с ръка. Озърна се през рамо — никой друг не гледаше към тях. Момичето приближи и той се увери, че не се е припознал — беше любопитната непозната.

— На мен ли говориш?

— Ти как мислиш? — Тя спря на няколко крачки от него. — Да виждаш другиго с насинено лице?

Колин не беше сигурен дали да се обиди, или да се разсмее, но тя изрече думите така, че беше невъзможно да й се разсърди.

— Познаваме ли се?

— В един курс сме.

— Знам. Забелязах, че ме гледаш. Но не те познавам.

— Имаш право — съгласи се тя. — Не се познаваме. Но може ли да те попитам нещо?

Той разбра какво ще последва — „насиненото“ лице изискваше обяснение. Намести раницата си и призна:

— Бих се.

— Очевидно — каза тя. — Но исках да те питам друго. На колко си години?

Той примигна изненадано.

— На двайсет и осем. Защо?

— Чудесно — констатира тя, сякаш не чу въпроса му. — Къде отиваш?

— В библиотеката.

— Добре. Аз също. Може ли да дойда с теб? Мисля, че трябва да поговорим.

— За какво?

Тя се усмихна, смътно напомняйки му за нечие друго лице.

— Ще разбереш, ако поговорим.