Никълъс Спаркс
Виж ме (33)

32.
Мария

Колин караше толкова бързо, че пейзажът отвъд прозорците се размазваше. Макар и с колан, Мария се лашкаше насам-натам при всеки завой, натискане на спирачка или ускоряване. Мислеше обаче само за Серена и че сестра й е била целта през цялото време. И той си бе играл с нея…

Мнимата стипендия. Разговорите. Малко по малко е печелел доверието й.

И е планирал. Преследвал е Серена. Дебнел е. Не само на живо, но и в социалните мрежи. Бе дошъл на вечеря със семейството, защото бе разбрал, че Мария няма да присъства. Серена бе огласила на целия свят, че сестра й има среща. Бе разбрал, че Мария ще празнува рождения ден на майка си, защото Серена бе писала и за това. Осъзнавайки лека-полека случилото се, почувства как безмилостна паника обсебва цялото й същество. Все по-трудно си поемаше дъх и гърдите й се стягаха. Опита се да прогони усещането. От опит знаеше, че има панически пристъп, но продължаваше да мисли за Серена. Ами ако са закъснели? Ако доктор Манинг вече я е отвлякъл и се кани да й причини това, което бе сполетяло Кейси?

Припомни си снимките от местопрестъплението и белите й дробове се сгърчиха съвсем. Беше като риба на сухо. Повтаряше си, че е само панически пристъп, но с всяко мъчително вдишване разбираше, че е сгрешила. Не беше панически пристъп. Пронизваща болка преряза гърдите й и плъзна по лявата й ръка.

„Божичко — помисли си тя. — Получавам сърдечен удар…“

Колин удари спирачките и коланът се впи в рамото й. След миг, на следващия завой, инерцията тласна главата й в стъклото. Мария почти не усети болката; усещаше единствено натиска в гърдите и задухът. Опита се да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Чу смътно, че телефонът й изжужава, сигнализирайки за получено съобщение, ала мисълта потъна тутакси в дебрите на почерняващия свят.

— Мария? Какво има? — извика Колин. — Добре ли си?

„Получих сърдечен удар — опита се да каже тя. Очите й започнаха да се затварят. — Умирам…“ Думите обаче отказваха да прозвучат. Не можеше да диша, сърцето й отказваше. Чуваше Колин да повтаря името й, но гласът му долиташе сякаш от водни дълбини. Не разбираше защо не прави нищо, защо не й помага. Трябваше да извика линейка или да я откара в болница…

Мислите й секнаха. Някой стисна рамото й и я разтърси.

— Овладей се, Мария! — наред й Колин. — Имаш панически пристъп!

„Не е панически пристъп — изкрещя съзнанието й, докато тя се бореше за всеки дъх, продължавайки трескаво да се пита защо той не й помага. — Този път е наистина, не виждаш ли?“

— Мария! Чуй ме! Мария! — изкрещя Колин. — Кажи ми къде е Серена! Манинг е с нея! Трябва да ми помогнеш! Трябва да помогнеш на Серена!

Серена…

Тя инстинктивно отвори очи при споменаването на името на сестра й. Пресегна се към него, опита се да го задържи, да се съсредоточи, но беше твърде късно…

— Мария!

Този път нейното име я издигна на повърхността. „Колин ми говори — помисли си. — Серена! Доктор Манинг.“ Някак си успя да задържи очите си отворени, макар едва да си поемаше дъх. „Серена — повтори замаяното й съзнание. — Божичко, Серена се нуждае от помощ.“

Помощ.

Всяка клетка в тялото й вещаеше смърт и давеше действителността. С нечовешко усилие на волята се опита да проясни ума си. Наложи си да мисли за Серена и си спомни, че отиват към брега, за да я спасят. Спомни си, че е получила съобщение.

Със сетни сили обърна екрана към себе си, присви очи и някак си успя да разчете думите.

„Извинявай. Изключила съм звука. Вървя към мястото на срещата. Пожелай ми късмет на интервюто!“

Серена. Сестра й беше жива. Бързаха към нея, за да я спасят. Мария вдиша дълбоко веднъж, после втори път. „Паническа атака — каза си, — ще я преодолея.“

Тялото й обаче продължаваше да се съпротивлява, макар съзнанието й да бе започнало да се прояснява. Ръцете й трепереха; пръстите не й се подчиняваха. Натисна бутона за повторно набиране, но се включи гласова поща. Междувременно Колин продължаваше да й крещи, слаломирайки през завоите.

— Мария! Добре ли си? Кажи ми, че си добре!

Напрягайки се да се съсредоточи, тя видя, че са стигнали до Саут Франт стрийт и се движат в правилната посока.

— Добре съм — заекна запъхтяна, удивена, че изобщо е способна да говори и дишането вече не изглежда невъзможно. — Дай ми секунда.

Колин погледна бързо към нея и пак се обърна напред, натискайки газта.

— Близо ли сме? — попита я. — Къде е тя?

— Не знам — отговори Мария с немощен глас, борейки се с неподатливото си тяло. — Още няколко пресечки — прошепна замаяно.

— Сигурна ли си?

Сигурна ли беше? Погледна към улицата, за да се увери.

— Да.

— Наляво или надясно?

— Наляво — разтреперана, тя се поизправи на седалката.

Колин профуча през следващото кръстовище. Втренчена през прозореца, Мария смътно забеляза пет-шест бараки и навеси за лодки край реката — тъмни и забулени в сянка. Уличните лампи не успяваха да разпръснат мрака. Колин забави ход. Подминаха още една пряка и кръстовище. Тук архитектурата рязко се промени. Сградите с плоски покриви се притискаха една в друга, всяка в различно състояние. На някои етажи светеха офиси, но повечето тъмнееха, а между колите край бордюра имаше по-големи празнини. И в двете посоки нямаше движение. На следващата пресечка мястото изведнъж се стори познато на Мария. Разбра, че са близо, завладяна от внезапен гняв и чувство за вина, че е получила панически пристъп във възможно най-лошия момент, когато Серена се нуждае най-много от нея.

Напомни си, че е била тук, и макар тялото й да продължаваше да се бунтува, се насили да вдишва дълбоко и да оглежда съсредоточено сградите. Трудно бе да различи коя точно им трябва, защото предишния път не бе внимавала особено. Смътно си спомни, че Серена я чакаше на кръстовище, а от отсрещния край на улицата я зяпаха строители. Присви очи и забеляза скеле до сградата на ъгъла. После — от другата страна на улицата — колата на Серена.

— Там! — посочи. — Четириетажната тухлена сграда на ъгъла!

Колин веднага натисна рязко спирачките. Изскочи от колата и затича, докато Мария се бореше с вратата, разгневена, че тялото не й се подчинява и иска време, за да се възстанови. Нямаше време. Не сега. Най-сетне успя да отвори вратата, да се изправи с мъка и да тръгне напред.

Колин вече бе пред вратата на фоайето. Бутна я, установи, че е заключена, и заби показалец в нещо до бравата. Мария вдигна глава — седем-осем офиса на различни етажи все още светеха. Колин заблъска по стъклото. Езикът на тялото го издаде, че обмисля да го разбие, за да влезе. Инстинктът обаче подсказа на Мария, че Серена не е тук. Нито доктор Манинг. До този момент беше проявявал извънредна предпазливост, едва ли би допуснал грешка сега. Обмисляше педантично възможностите, а в сградата имаше прекалено много потенциални свидетели и твърде много неща биха могли да се объркат. Тя предположи, че доктор Манинг е чакал Серена на тротоара отпред и вероятно е съчинил история за спукана тръба или нещо друго, за да проведе другаде мнимото интервю. На усамотено място, където няма да го открият и което лесно би пламнало.

— Колин! — опита се да извика Мария. Гласът й прозвуча слабо. Вдигна ръце да ги размаха, но замайването се върна и тя залитна. — Колин! — повтори и този път той я чу и се втурна към нея.

— Вратата е с кодирана ключалка. Не открих името на фондацията и натиснах всички бутони, но никой не отваря.

— Серена не е тук — изрече на пресекулки тя. — Манинг я е завел другаде. Вътре има твърде много хора.

— Ако е влязла в колата му…

— Написа ми, че върви пеш.

— Къде тогава е колата му? Не я виждам?

— Потърси наоколо — прошепна Мария, борейки се със замайването. — Сигурно е паркирал наблизо. За да не го безпокои никой, вероятно я е завел в някоя барака край реката. Побързай! — подтикна го тя с чувството, че всеки момент ще падне. — Отивай! Аз ще си взема телефона и ще се обадя в полицията.

„И на родителите ми, на роднините, на Лили, на всички, които ни последваха“ — добави мислено.

Колин вече тичаше към кръстовището, без да е сигурен дали да й се довери.

— Откъде знаеш, че са там?

— Защото… — подхвана тя, питайки се кога ли ще пристигне полицията; спомни си отново бунгалото край езерото, където Кейси бе убита, и бараките, осеяли тази част от крайбрежието на Кейп Фиър, и довърши: — Защото там би отишъл Лос.