Никълъс Спаркс
Виж ме (32)

31.
Колин

След вечерята Колин излезе в предния двор, търсейки усамотение. Двама чичовци, седнали на сгъваеми столове, обърнати към улицата, му кимнаха учтиво. Той си представи разрухата в апартамента на Мария, опитвайки се да я свърже с Лестър и Аткинсън.

Двамата бяха работили заедно и Лестър бе запознал Аткинсън със сестра си. И макар Мария да бе убедена, че Лестър й изпраща съобщенията, доктор Манинг бе обвинил Аткинсън.

Изчезването на Аткинсън съвпадаше с началото на преследването на Мария. Той вероятно бе нарязал гумите й, но кой от двамата бе убил Копо? Лестър бе прострелял Марголис; Аткинсън бе откарал колата от бунгалото и по-късно бе опустошил апартамента на Мария. Информацията, открита в компютъра на Аткинсън, сякаш доказваше безспорно съучастничеството му в преследването, но някои подробности продължаваха да безпокоят Колин.

Доктор Манинг бе споменал, че между сина му и Аткинсън е настъпил разрив. Кога се бяха сдобрили? Кой режисираше сценария? Защо доктор Манинг настояваше, че Аткинсън иска да натопи Лестър, след като те явно работеха заедно? А щом работеха заедно, защо бяха отишли с две коли до къщата на Санчесовн в нощта, когато Лестър бе нападнал Мария?

Докато разчистваше апартамента на Мария, Колин обмисли отново разговора с детектив Райт и осъзна, че все още няма доказателства, свързващи категорично Аткинсън с опустошението. Нямаше и безспорни доказателства, че е нарязал гумите. Въпреки информацията, открита в компютъра му, Мария никога не бе разговаряла с него и дори не го бе виждала. От самото начало тя настояваше, че идеята Аткинсън да е замесен й се струва неправдоподобна. А това означаваше…

Какво?

Ако Аткинсън наистина бе заминал да се срещне с жена? Ако Лестър е знаел, че той няма да е в града? Би могъл да запише уличаващата информация в компютъра му и да вземе колата му. Би могъл — както Мария бе посочила предишната вечер — да плати на някое дете да нареже гумите и дори да повилнее в апартамента й. Съвършена инсценировка. Стига Лестър да е способен да замисли толкова сложен план. Съдейки по поведението, на което Колин бе станал свидетел пред бунгалото, и по сведенията на Райт за буйствата му в полицейския участък, изглеждаше невероятно. А Аткинсън очевидно е дебнел някъде наблизо, след като бе откарал Лестър в Шейлът след появата му пред дома на Санчесови. Сигурно бяха действали заедно. Сирените бяха уплашили Лестър, Аткинсън също ги бе чул. Паникьосан, той се бе втурнал да вземе Лестър, за да избягат от квартала. Вероятно бяха карали бързо и безразсъдно като Колин, но в обратната посока…

Като колата на няколко преки от Санчесови, с която едва не се бе сблъскал?

В този момент сякаш ключ се превъртя в катинар. Колин се напрегна да си спомни какво точно бе видял. Колата изскача срещу него, свива в последната минута, минава на сантиметри от неговата. Двама мъже на предните седалки. Каква кола?

„Камри“.

Синьо.

Той извади телефона си и се обади на детектив Райт, който вдигна на второто позвъняване.

— Как е Марголис? — попита Колин.

— Подобрява се. Така казват. Все още е в интензивното отделение и в безсъзнание. Как са нещата при вас?

— Добре. Мария е на сигурно място.

— А през нощта?

— Ще остане тук. Ще я пазят.

— Щом казваш. Защо ми се обади?

— Мисля, че Аткинсън може би кара синьо камри. Сравнително ново.

— Защо мислиш така?

Колин му разказа какво си е спомнил.

— Случайно да видя номера?

— Не.

— Добре. Не е много, но ще разпространя информацията. Всички искат да намерят Аткинсън възможно най-бързо.

Колин прекъсна връзката, незнайно защо убеден, че Лестър е бил в синьото камри през онази нощ. Навярно подсъзнанието му някак си изпреварваше съзнанието, уверено, че отговорите ги има и остава само да ги открие.

* * *

— Какво правиш тук? — попита Евън, приближавайки до него в предния двор.

— Мисля — отговори Колин.

Беше шест и половина и сумракът се бе превърнал в мрак, а есенният въздух вещаеше още по-ниски температури през нощта.

— Предположих. Видях, че ушите ти димят.

Колин се усмихна.

— Току-що се обадих на детектив Райт — обясни. — А ти какво правиш тук? — повтори въпроса.

— Колкото и да е мила Кармен, храната й е доста пикантна. Лили ме помоли да й донеса дъвка от жабката в колата, за да си охлади устата. Мен ако питаш, Лили просто иска дъхът й да мирише на мента, защото на дамите не подобава да нямат ментов дъх. — Той сви рамене. — Между другото, как ти се струва всичко това? Семейството на Мария, имам предвид?

— Мисля, че са страхотни.

— Удивително е, нали? Всичките й роднини да дойдат, за да я пазят?

Колин кимна.

— Съмнявам се, че някой от моите би дошъл. Дори най-близките.

Приятелят му повдигна вежди.

— Не се залъгвай. Когато положението беше тежко, дори твоето семейство се сплоти около теб.

— И приятелите — съгласи се Колин. — Благодаря ти за помощта днес. Знам, че искаше да прекараш деня в леглото с Лили.

— Няма проблем — сви рамене Евън. — И бездруго мислех все за Марголис, и настроението ми не бе на ниво. Още се чудя как се остави Лестър да го изненада.

Колин замълча.

— Когато беше на верандата, стори ли ти се объркан?

— Стори ми се ядосан — отговори Евън. — Защото не си тръгнахме.

— Как изглеждаше преди това?

— Нямам представа, човече — поклати глава Евън. — Всичко ми се слива. Не съм сигурен какво всъщност се случи. Помня гърмежи, видях те да изпълняваш безумния си номер, но после… Помня само кръв. Мозъкът ми е претоварен. Забравих дори защо излязох тук.

— Да вземеш дъвка за Лили — подсети го Колин.

— О, да. Да. Ментова свежест. — Евън тръгна към колата и попита: — Искаш ли една?

— Не — отвърна Колин.

„Но доктор Манинг вероятно би поискал…“

Колин се почуди защо в ума му изскочи описанието на Марголис за маниакалното дъвчене на доктор Манинг, но след кратък размисъл тръсна глава и реши да се върне с Евън при Мария и семейството й. Те наистина бяха чудесни. Сплотени. В критични моменти понякога се уповаваш единствено на семейството си. По дяволите, дори доктор Манинг се бе притекъл на помощ на Лестър. Бе говорил с Марголис, бе дошъл в полицейския участък и веднага му бе уредил адвокат, понеже синът му не бе в състояние да се погрижи сам.

Но… как доктор Манинг бе разбрал, че са арестували Лестър? Райт бе споменал, че адвокатът се появил десет минути след като довели Лестър в участъка. Колин знаеше от опит, че е почти невъзможно да се осигури адвокат толкова бързо, особено в петък вечер след работно време. Това означаваше, че доктор Манинг е знаел за ареста на сина си дълго преди да пристигне в управлението. Все едно е присъствал на местопроизшествието.

И е паркирал на алеята?

Не, помисли си Колин. Марголис би познал колата. Беше я видял преди ден — сутринта, когато Манинг му бе показал пистолета в багажника. И ако колата пред бунгалото наистина е била на доктор Манинг, детективът вероятно би се учудил. Объркал?

Колин спря рязко. Не, невъзможно. Но…

Семействата се сплотяват. Син и баща. Лестър и доктор Манинг. Доктор Манинг нервно лапа дъвка след дъвка, докато говори с Марголис.

Колин търсеше трескаво отговора… забравена подробност… И?

Не беше ли забелязал обвивки от дъвка върху покрива на сградата срещу кантората на Мария?

Дъхът му секна. Не бяха Аткинсън и Лестър. Бяха бащата и синът и изведнъж отговорите заваляха в ума му по-бързо, отколкото успяваше да формулира въпросите.

Защо Марголис не бе по-предпазлив в бунгалото?

Защото е видял, че Ейвъри Манинг, бащата, вече е там.

А пистолетът на Лестър?

Доктор Манинг бе казал на Марголис, че оръжието вероятно не е истинско.

Защо Марголис бе влязъл вътре?

Защото доктор Манинг го бе извикал, уверявайки го, че всичко е наред.

Отговаряше; всичко си идваше на мястото, помисли си Колин, най-сетне сглобил картината.

Но Лестър бе в ареста.

Само защото Колин го бе обезвредил. Иначе и той щеше да избяга.

Но Лестър може би щеше да проговори.

Адвокатът, нает от доктор Манинг, щеше да се погрижи да мълчи.

Но доктор Манинг бе оставил съобщение на Марголис да предупреди Мария…

Твърде късно, когато вече е било безсмислено.

А Аткинсън?

Мъжът, не успял да спаси Кейси от Лос? Който според доктор Манинг също заслужава наказание?

А лаптопът на Аткинсън… снимките, документите…

Всичко необходимо Аткинсън да стане изкупителна жертва.

Колин извади телефона си, стъписан колко е очевидна истината и как е могъл да я пропусне.

Кой притежаваше познанията и уменията, необходими да се манипулира Лестър?

Доктор Манинг, психиатърът.

Как името на Аткинсън се бе появило?

Доктор Манинг.

А съвпадението с начина, по който Лос бе преследвал Кейси?

Доктор Манинг знаеше всяка подробност.

Колин чу глас от другата страна на линията. Райт явно беше ангажиран и напрегнат.

— Пак ти — каза Райт. — Какво има?

— Провери дали доктор Манинг има синьо камри.

Детективът се поколеба.

— Защо?

— Накарай някой да провери, докато говорим — настоя Колин. — Направи го. Важно е.

Чу Райт да предава молбата му на друг полицай и после му разказа всичко. Когато приключи, детективът замълча за момент.

— Звучи доста невероятно, не мислиш ли? — каза най-сетне. — Но имаш право, Марголис ще осветли въпроса, след като дойде в съзнание. Освен това…

Райт сякаш се бореше със собствените си съмнения.

— Да?

— Доктор Манинг не се опитва да се скрие. Нищо подобно. Снощи беше в участъка, днес се появил в болницата…

— Бил е там? — попита Колин, борейки се с нарастващата паника.

— Говорил с Рейчъл. Извинил й се за постъпката на Лестър и помолил да посети Пийт, за да се извини и на него…

— Не го пускайте при Марголис! — извика Колин, вече обзет от паника.

— Спокойно — каза Райт. — Не са пуснали Манинг при Пийт. Дори аз не успях да го видя. В интензивното отделение допускат само роднини…

— Манинг е искал да го убие! — прекъсна го Колин. — Той е лекар. Знае как да инсценира естествена смърт.

— Не мислиш ли, че заключенията ти не са съвсем основателни?

— Лестър не е прострелял Марголис! Доктор Манинг го е направил! Лестър държеше Марголис на мушка, но не успя да дръпне спусъка. Ако не ми вярваш, тествай ръцете на Лестър за следи от барут.

— Твърде късно е. Няма да разберем нищо. Резултатността на тестовете отслабва с всеки изминал час.

— Знам, че съм прав!

Райт пак замълча.

— Добре… но какво ще кажеш за компютъра на Аткинсън? — попита най-после.

— Аткинсън е мъртъв — изрече Колин с неочаквана увереност. — Доктор Манинг го е убил. Представил е изчезването му като пътешествие, взел е колата му, записал е мними улики в компютъра му, нарочил го е за основен заподозрян. Планирал е всичко.

Райт не продума. След миг приглушеният му глас наруши тишината. Говореше с някого. С нарастващо напрежение Колин зачака детективът да се върне на линия.

— Доктор Манинг — сякаш след цяла вечност подхвана бавно той — има синьо камри. Трябва да вървя. Отивам да проверя дали камрито е било до бунгалото…

Райт прекъсна връзката, преди да довърши изречението.

* * *

Колин се върна бързо в къщата да сподели новината с Мария. Тя седеше на задната веранда с Лили, Евън, родителите си и неколцина чичовци и лели. Изслуша съсредоточено разказа за разкритията му и накрая затвори очи, явно уплашена, но и донякъде с облекчение, че вече знае истината. Роднините й мълчаха в очакване да чуят отговора й.

— Добре — кимна тя най-сетне. — Какво следва?

— Райт вероятно ще издаде заповед за арест на доктор Манинг, ще предприеме издирване и ще събере доказателства по случая.

Мария се замисли.

— А повтарящият се сценарий? — попита плахо. — Ако доктор Манинг иска да преживея всичко, което Лос е причинил на Кейси, защо опустоши апартамента ми снощи? Така усложнява задачата си да ме похити. И защо Лестър не ме отвлече, когато имаше възможност да…

„Да ме пребие, да ме изгори жива и после да се самоубие“ — не се наложи да довършва. Колин помнеше какво е направил Лос, но беше сигурен, че доктор Манинг не възнамерява да слага край на живота си. Искаше полицаите да намерят в пепелта изгорялото тяло на Аткинсън, за да закрият случая завинаги, оставяйки го безнаказано на свобода. Колин поклати глава.

— Не знам — призна.

* * *

В седем часа небето притъмня съвсем. Над хоризонта се издигаше тънък лунен сърп.

Семейството, оглавявано от Феликс, започна да обмисля допълнителни мерки за сигурност, за да опази Мария. Колин отиде в кухнята и извади чаша от шкафа. Беше жаден, но и искаше да обмисли на спокойствие въпросите на Мария.

Приближи до хладилника и постави чашата под кранчето. Напълни я с вода и я пресуши на една дълга глътка. Преди да я напълни отново, огледа разсеяно вратата на хладилника. Видя снимки на Мария и Серена, стихотворения, свидетелството за първото причастие на Мария, пастелна рисунка на дъга с името на Серена, грижливо изписано в ъгъла. Ъглите на някои спомени бяха започнали да пожълтяват, а най-прясното попълнение изглежда бе писмото, което Серена бе получила от фондация „Чарлс Александър“. Намираше се в горния край и закриваше пощенска картичка, изобразяваща катедралата в Мексико Сити. Колин се взря в адреса на подателя и името му се стори странно познато.

Но…

Въпросите на Мария го бяха разтревожили. Защо наистина доктор Манинг бе опустошил апартамента й? Ако искаше тя да преживее участта на Кейси, защо се бе отклонил от първоначалния модел? И защо бе написал думите „Ще разбереш какво е чувството“ на стената в спалнята й, след като по този начин би засилил бдителността й? Възможно бе доктор Манинг да се е паникьосал и да е изгубил самообладание след ареста на Лестър. На Колин му се искаше да го повярва, но не успяваше. Чувстваше, че пропуска нещо. Или липсваше парче от мозайката, или на доктор Манинг вече му бе все едно дали ще се добере до Мария…

Но защо да му е все едно?

Колин откъсна очи от хладилника и отпи глътка, утешавайки се, че макар да не знаят отговора, Мария е в безопасност и ще остане на сигурно място, докато арестуват доктор Манинг. Колин и семейството й щяха да се погрижат за нея. И още как! Та нали всички се бяха събрали тук да бдят и да я пазят!

В същия момент той осъзна, че греши. Не всички бяха тук. Липсваше един… и на доктор Манинг наистина му беше все едно дали ще се добере до Мария…

Защото Мария не бе крайната му цел?

Мислите му най-сетне се проясниха. Името в писмото, което му звучеше толкова познато… Разрухата в апартамента на Мария… Как Лестър бе разбрал за рождения ден на Кармен… Истинското значение на думите върху стената в спалнята.

„Ще разбереш какво е чувството.“

Колин остави чашата и изтича от кухнята. Прекоси дневната и късия коридор до стаята на Мария. Извади лаптопа й от чантата. Вдигна капака, молейки се: „Дано да греша, дано да греша…“.

Отвори програмата за търсене и написа името на фондацията, присъдила стипендията на Серена. Нямаше търпение да види резултата. Не излезе сайт — само съобщение, че сайтът временно не функционира и името на домейна е запазено.

Не, не, не…

Написа „Ейвъри Манинг“. Появиха се същите линкове, които бе проверил след първата им среща с Марголис. Спомни си статията със снимката на Ейвъри Манинг и я отвори, втурвайки се обратно към дневната. Видя Кармен, но не и Феликс.

— Кармен! — извика той с надеждата да разбере молбата му.

Няколко роднини се обърнаха стреснато към него. Колин сякаш не ги виждаше. Забеляза как по лицето на Кармен се изписва страх и как задната врата се отваря и Мария прекрачва прага.

Застана до Кармен, вдигна компютъра и посочи снимката.

— Познаваш ли го? — попита бързо на висок глас. Страхът му се превръщаше в паника. — Този мъж ли дойде на вечеря у вас? Това ли е директорът на фондацията?

Жената поклати глава.

— No sé… No entiendo… Habla más despacio, por favor.

— Какво става? — извика Мария. — Какво правиш, Колин? Плашиш я!

— Това е той! — изкрещя той.

— Кой? — страхът му зарази Мария. — Какво става? — повтори тя.

Феликс също влезе през плъзгащата се врата, следван от Евън, Лили, роднини…

— Погледни! — Колин посочи снимката на Кармен, опитвайки се напразно да понижи глас. — Виж снимката! Директорът! Той ли е? Той ли дойде да вечеря у вас?

— Mira la foto, Mamá! — преведе Мария. — Es ésto el director de la fundación? Quón vino a la casa para la cena?

Очите на Кармен засноваха уплашено между Колин и Мария. Най-сетне тя се приведе към екрана да види по-ясно снимката и след миг закима бързо.

— Si! Charles Alexander! Él es el director! Él estaba aqui en la casa!

— Колин! — извика Мария и го сграбчи за ръката.

Той я погледна ужасен.

— Къде е Серена? — попита. — Къде е тя?

— На интервюто, знаеш… Какво има?

— Къде ще се проведе?

— Не знам. В офиса на фондацията, предполагам.

— Къде е офисът? — извика той.

— Край брега — заекна Мария. — В по-старата търговска част на града, не в историческата. Кажи ми какво става!

„Изоставени сгради — каза си Колин. — Пожар…“ Мислите му падаха една след друга, сякаш някой разбърква тесте карти. На доктор Манинг му беше безразлично дали ще се добере до Мария. Тя щеше да разбере какво е чувството. Защото целта не бе само Мария да изпита ужаса на Кейси, а и да бъде наказана, да се почувства така, както доктор Манинг и Лестър се бяха почувствали след убийството на любимия им човек.

Божичко!

— Обадете се в полицията! — изкрещя Колин.

— Колин! — извика Мария. — Кажи ми!

— Ейвъри Манинг се е престорил на Чарлс Александър! — обясни припряно той, защото минутите изтичаха и нямаше време за подробности. — Доктор Манинг е имал дете на име Александър Чарлс. Няма никаква фондация. Нито стипендия. Доктор Манинг е замислил всичко. Не е искал да се добере до теб, а до Серена. В момента тя е с него и трябва да разбера къде е, преди…

Мария мигом разбра всичко и по лицето й се изписа потрес. Колин я сграбчи за ръката и я поведе тичешком към вратата за гаража. На излизане тя извика през рамо:

— Llame a la policia! Eemergencia! Llame a nueve-uno-uno!

Мария седна бързо в колата. Докато я заобикаляше, Колин чу Евън да му вика, че двамата с Лили също тръгват.

Колин скочи зад волана и инструктира Мария да се обади на детектив Райт. Завъртя силно ключа, съживявайки рязко двигателя, и със свистящи гуми се отдалечи от къщата. В огледалото за обратно виждане забеляза смътно зад тях да светват фарове и Лили и Евън да потеглят, сподиряни от неколцина роднини.

— Кога е интервюто на Серена? — попита Колин, докато Мария чакаше детектив Райт да приеме обаждането.

— Не помня точно… в седем може би?

— Къде? Кажи ми адреса.

— Взех я веднъж от офиса на фондацията, но не помня…

Колин натисна педала на газта и колата взе с ропот първия завой. Той се измъчваше, че навярно е закъснял. Проклинаше се, че не се е досетил по-рано. Фаровете в огледалото за обратно виждане се смалиха. Стрелката на скоростомера подскочи до сто и двайсет, после до сто и четирийсет километра в час.

Той натисна рязко спирачките, стрелвайки се по главното шосе пред пищящите гуми на друга кола. Продължи невъзмутимо напред, чувайки смътно как Мария крещи по телефона на детектив Райт.

Колин увеличи още скоростта. С чувство за дежавю профучаваше по лентата за велосипедисти и подминаваше червените светофари, без да спира. Натискаше клаксона, примигваше с фаровете и прекосяваше паркинги, за да спести ценни секунди.

След разговора с детектив Райт Мария започна трескаво да набира отново и отново номера на Серена.

— Не отговаря!

— Разбери кога е излязла от пансиона! — извика Колин.

— Но… как?

— Не знам!

Колин смени платната, прелетя край поредния червен светофар и погледна в огледалото за обратно виждане. Фаровете на Евън вече не се виждаха. Той стисна волана, разярен, че е бил толкова глупав и е пропуснал очевидното. Мислеше за Серена, повтаряше си, че ще пристигне навреме, за да я спаси.

Ще стигне. Трябва да стигне.

Чарлс Александър. Александър Чарлс. Бе видял името в компютъра и връзката беше там, на видно място върху хладилника! Серена дори го бе споменала, докато вечеряха. Колин недоумяваше как се е забавил толкова да сглоби картината. Ако нещо се случеше със Серена заради проклетата му глупост…

Чу смътно Мария да крещи името на Стив в телефона. Чу я да пита кога е тръгнала Серена. Чу я да казва, че Серена е закъсняла. Тръгнала в 6:40.

— Колко е часът? — попита Колин; движеше се толкова бързо, че не смееше да откъсне очи от шосето дори за секунда. — Виж на телефона!

— Седем й дванайсет…

Серена може би не е пристигнала още.

Или вече е пристигнала…

Колин стисна зъби и мускулите на челюстта му запулсираха. Ако нещо й се случи…

Щеше да преследва доктор Манинг до края на света. Той заслужаваше да умре. Мислите му се стесниха в сноп от първичен, осезаем порив да убива.

Подтикван от яростта, шофираше, повтаряйки си наум: „Давай, давай, давай!“.