Никълъс Спаркс
Виж ме (30)

29.
Колин

Лили се върна в апартамента си край брега, а Колин и Евън се отбиха първо в „Уол март“ — денонощен магазин, където щяха да намерят всичко необходимо — а после поеха към Шейлът. Евън паркира зад камарото. Колин вдигна капака и започна да развива скобите на акумулатора.

— Защо мислиш, че е акумулаторът? Колата ти отдавна отказва да пали.

— Не знам какво друго може да бъде. Смених стартера и алтернатора.

— Не трябваше ли първо да смениш акумулатора?

— Смених го — каза Колин. — Сложих нов преди два месеца. Може да е бил дефектен.

— Да знаеш, че утре няма да те карам дотук, ако и този не проработи. Отивам при Лили и двамата ще останем цял ден в леглото. Искам да проверя каква полза ще ми донесе героичната роля. Мисля, че ще й се сторя още по-привлекателен.

Колин се усмихна, извади стария акумулатор и го смени с новия.

— Исках да те попитам нещо — продължи Евън. — Уточнявам само, че съм те виждал да вършиш доста глупости. Но днес? Нямам представа как изобщо успя да се добереш до Лестър. От моравата? През парапета? Направо летеше! А той те държеше на прицел. Признавам, че се усъмних в здравомислието ти. Какво си мислеше, за бога?

— Не мислех.

— Така и предполагах. Това е един от многото ти проблеми. Наистина трябва да започнеш да мислиш, преди да действаш. На всичкото отгоре те предупредих изобщо да не ходиш там.

Колин вдигна глава и го погледна.

— Накъде биеш?

— Искам да кажа, че въпреки глупостта и вероятно безумието ти, всъщност се гордея с теб. Не само защото спаси живота на Марголис.

— За какво друго?

— Защото не уби Лестър, макар да имаше възможност. Можеше да го надробиш на парчета или да го удушиш. Но не го направи.

Колин затегна скобите.

— Гордееш се с мен, защото не го убих?

— Точно това казах — кимна Евън. — Особено след като вероятно щеше да се измъкнеш безнаказано. Той бе прострелял полицай. Беше въоръжен и опасен. Едва ли някой щеше да те обвини в престараване. Та въпросът ми е защо не го уби?

Колин се замисли. Накрая поклати глава.

— Не знам.

— Е, кажи ми, когато разбереш. За мен отговорът е очевиден, понеже не бих убил никого. Не е в природата ми. Не бих могъл да го направя, но ти си различен. И ако искаш да знаеш, уважавам повече този Колин, отколкото предишния.

— Винаги си ме уважавал.

— Винаги съм те харесвал, но и съм се страхувал малко от теб — призна Евън. — Има разлика. — Посочи акумулатора. — Готов ли си да го пробваме?

Колин заобиколи колата и седна зад волана. Не беше сигурен какво да очаква и се изненада, когато камарото запали при първото завъртане на ключа. В същия момент погледът му неволно се насочи към бунгалото и забеляза, че дворът е наполовина опасан с полицейска лента, както и верандата.

— Готово — обяви Евън. — Е, сигурно ще блокира, преди да стигнеш до Мария. Просто да ти направи мръсно. Гледай обаче да не се забъркваш в неприятности. Напоследък неприятностите сякаш те преследват.

Колин не отговори. Взираше се в бунгалото и едва след няколко секунди осъзна, че нещо се е променило. Или по-точно нещо липсва. „Възможно е полицията да го е прибрала като улика — помисли си. — Може би е имало пръски кръв или забит куршум и са го взели за балистична експертиза.“

— Слушаш ли ме? — попита приятелят му.

— Не.

— Какво гледаш?

— Помниш ли въпросите на Серена? Дали Аткинсън е участвал в това?

— Помня ги. Защо?

— Мисля, че има голяма вероятност да е участвал.

— Защото колата му е била до парка? И няма начин Лестър да е нарязал гумите?

— Не само. Мисля си за колата, която видях по-рано. Паркирана на алеята до бунгалото.

Евън се обърна, после отстъпи крачка назад, за да се огледа по-добре.

— Каква кола? — попита най-сетне.

— Именно — кимна замислено Колин. — Изчезнала е.

* * *

Колин пристигна в дома на Санчесови няколко минути преди полунощ. Мария седеше с родителите си в дневната. Изправи се, каза нещо на испански на майка си — най-вероятно, че ще се върне скоро — и тръгна с Колин към колата.

— Къде е Серена?

— Легна си.

— И тя ли ще нощува тук?

— Само тази вечер. Родителите ми казаха да ти предам, че и ти си поканен. Но понеже щеше да се наложи да спиш на дивана, им обясних, че вероятно ще предпочетеш да се прибереш вкъщи.

— Защо не дойдеш и ти?

— Изкушавам се, но…

— Няма проблем — прекъсна я той и отвори вратата на колата.

— Какво се беше повредило, между другото? — попита тя, докато сядаше.

— Акумулаторът.

— Излязох права, а? Това значи, предполагам, че трябва да ме слушаш повече.

— Добре.

* * *

Докато пътуваха към апартамента й, Колин й каза за липсващата кола.

— Може би полицаите са я откарали.

— Може би.

— Мислиш ли, че Аткинсън се е върнал да я вземе?

— Не знам. Утре ще се обадя на детектив Райт. Може и да не ми кажат, но се надявам да са услужливи, след като опазих Марголис жив, докато дойде линейката. Както и да е, сигурно ще знаят.

Тя се обърна към прозореца и се взря в опустелите улици.

— Още не мога да повярвам, че Лестър го простреля.

— Ако беше там, щеше да повярваш. Не беше на себе си. Все едно беше изключил.

— Мислиш ли, че ще получат отговори от него?

Колин се замисли.

— Да. Щом се опомни. Нямам представа обаче колко време ще отнеме.

— Знам, че не може да се добере до мен, но…

Мария не изрече името на Аткинсън, но не беше и нужно. Колин не възнамеряваше да рискува. Избра заобиколен маршрут до апартамента, бдейки зорко за подозрителни коли. Мария разбираше какво цели и не възразяваше.

Минаваше полунощ, когато спряха на мястото за посетители пред апартамента й. Колин си отваряше очите на четири, но нищо не наруши тишината, докато изкачваха стълбите към входа.

Пред прага обаче застинаха.

И двамата забелязаха едновременно, че бравата е счупена и вратата е открехната.

* * *

Някой бе преобърнал дома й.

Кипнал от гняв, Колин наблюдаваше как Мария се лута зашеметена из стаите, плачейки при вида на опустошението.

Разпорени канапета, столове и възглавници. Преобърнати маси със счупени крака. Натрошени лампи. Разкъсани снимки. Продуктите от хладилника стъпкани и разпилени из кухнята. Нейните вещи. Нейният дом. Плячкосан. Съсипан.

Матракът в спалнята бе нарязан, скринът — съборен, чекмеджетата — счупени, лампата — на парчета. Празни кутии от червен спрей се търкаляха на пода и всичките й дрехи бяха изцапани.

„Така изглежда гневът“ — помисли си Колин. Варваринът, вилнял тук, бе по-луд и от Лестър. Той самият все по-трудно овладяваше яростта, бушуваща в него. Искаше му се да причини болка на негодника, да го убие…

До него Мария хлипаше истерично. Колин я прегърна и едва тогава забеляза думите, изписани с червена боя върху стената: „Ще разбереш какво е чувството“.

* * *

Колин се обади на 911, после на детектив Райт. Не очакваше отговор, но детективът вдигна при второто позвъняване. Колин му описа какво се е случило и той каза, че тръгва веднага към тях, за да огледа лично пораженията.

Мария го помоли да се обади и на родителите й. Те настояха да дойдат, но тя поклати глава. В момента нямаше сили и за техните страхове и тревоги. Едва запазваше самообладание. Колин обясни на родителите й, че полицаите ще пристигнат всеки момент, и им обеща да я пази.

Двама полицаи се появиха след няколко минути и разпитаха Мария, която не успя да им каже много. Провървя им повече със съсед, излязъл да провери какво става. Прибрал се в апартамента си преди два часа и бил сигурен, че вратата й не е била отворена. Би забелязал светнатите лампи. Не чул нищо, освен силна музика. Шумът секнал тъкмо когато се канел да помоли да изключат уредбата.

След като Мария се поуспокои, Райт прочете показанията й. После поговори с нея и с Колин. Младата жена се затрудняваше да отговаря свързано на въпросите му. В общи линии Колин повтори онова, което вече му бе разказал в Шейлът, като през цялото време имаше желание да удари нещо.

Искаше да открие Аткинсън. Дори повече, отколкото да пипне Лестър.

И искаше да го убие.

* * *

Наближаваше два след полунощ, когато Райт им позволи да си вървят. Изпрати ги до колата на Колин. Мария разбираше, че не е в състояние да шофира, и не възрази. Пред колата Райт вдигна ръка и се втренчи в Колин със същото изражение както го наблюдаваше Марголис.

— Чакай! Не знам защо, но чак сега се сетих кой си.

— Кой съм?

— Побойникът, когото Пийт искаше да тикне в затвора. Онзи, дето прави хората на пихтия.

— Вече не.

— Лестър Манинг може би няма да се съгласи. Не че му пука какво мисли Лестър Манинг.

— Знаеш ли кога полицията ще си свърши работата тук? — попита Мария. — И кога ще мога да се върна?

— Като изключим вандалщината, апартаментът ти не е местопрестъпление — обясни детектив Райт. — Криминалистите обаче не бързат. Ще те допуснат вътре, предполагам, най-рано утре сутрин. Ще те уведомя, когато разбера със сигурност.

Мария кимна. На Колин му се прииска да може да направи нещо повече за нея, но…

— Знаеш ли дали полицаите са прибрали колата, паркирана до бунгалото? — попита той. — Там, където простреляха Марголис?

Райт се намръщи.

— Нямам представа. Защо?

Колин му обясни.

Райт сви рамене.

— Вероятно са я взели. Ще проверя. — Погледна към Мария, после пак към младия мъж. — Разбирам, че и двамата сте изтощени и искате да се махнете оттук. Случайно да знаете обаче името на детектива в Шарлот, с когото работеше Пийт?

— Не. Не го е споменавал — поклати глава Колин.

— Няма значение. Лесно ще открия отговора. Последен въпрос — къде възнамерявате да нощувате?

— В дома на родителите ми — каза Мария. — Защо?

— Така и предполагах — кимна Райт. — Затова попитах. Случи ли се нещо подобно, хората обикновено отиват при приятели или при семейството си. Лично аз обаче не смятам, че е добра идея.

— Защо? — попита отново тя.

— Защото не знам на какво е способен Аткинсън и това ме притеснява. Очевидно ти има зъб, а съдейки по опустошението вътре, явно е не само опасен, но и освирепял. По-разумно е да преспите другаде тази нощ.

— Къде?

— В „Хилтън“, да речем? Имам познати там и съм сигурен, че ще успея да ви осигуря стая и полицейска охрана. Дори да е само за днес. Беше тежък ден и двамата се нуждаете от почивка. Не твърдя, че нещо ще се случи, но предпазливостта не е излишна, нали?

— Марголис каза, че е невъзможно да ни предостави полицейска охрана — каза тихо Мария.

— Говоря за себе си. Аз ще дежуря пред стаята ви. Не съм на смяна, така че няма проблем.

— Защо го правиш? — попита Колин.

Райт се обърна към него и обясни просто:

— Защото спаси живота на приятеля ми.