Никълъс Спаркс
Виж ме (29)

28.
Мария

Разговорът с Колин накара Мария да се замисли за случилото се.

Колин проследява Лестър. Лестър прострелва Марголис. Прицелва се в Колин. Колин събаря Лестър. Колин и Евън се опитват да спасят живота на детектива. Натоварват Марголис в линейката. Лестър оказва съпротива на полицаите, крещи, че знае какво е направила Мария.

Лестър.

От самото начало знаеше, че е той. Сега си напомняше, че е зад решетките. Този път не бе изчезнал, не бе успял да избяга. Бяха го заловили, бе ранил полицай и нямаше начин да се добере до нея.

„А Аткинсън?“ — обади се вътрешният й глас.

Не искаше да предизвиква нови въпроси. Все още се колебаеше. Той някак си не се вместваше в картината…

Идваше й твърде много. И без това се затрудняваше да осмисли случилото се. Както и факта, че Колин и Евън са били в окото на бурята.

Лили също бе обзета от противоречиви емоции; откакто пристигнаха в болницата преди няколко минути, тя не продумваше и току поглеждаше към паркинга, търсейки с очи колата на Евън. Мария имаше чувството, че приятелката й изпитва болезнена нужда да докосне и да прегърне годеника си, сякаш да си докаже, че той наистина е невредим.

А Колин…

Той бе открил Лестър, разбира се; беше се спуснал към него, сякаш не вижда как пистолетът го взема на прицел; беше обезвредил Лестър, без да пострада. И сега, разбира се, Лестър бе в затвора и тя изпитваше облекчение, ала и гняв. Също и тревога — за Марголис. Недоумяваше как се е оставил Лестър да го изненада. Беше го предупредила, че е опасен и има оръжие. Защо детективът не я бе послушал? Защо не бе проявил повече предпазливост? Как бе позволил да го прострелят? Мария не знаеше. И Колин не знаеше. По телефона сподели с нея, че не е сигурен дали Марголис ще стигне жив до болницата. Детективът обаче сигурно бе оцелял. Докато чакаха с Лили, половин дузина полицаи влязоха в болницата и никой не излезе, което означаваше, че е жив, нали?

Страхуваше се да попита.

Когато колата на Евън най-сетне спря на паркинга, Мария едва се владееше. Последва Лили и посрещна Колин с трескава прегръдка.

Четиримата влязоха в болницата, упътиха ги и се качиха на втория етаж с асансьора. Прекосиха коридора към чакалнята пред операционните, където бе пълно с полицаи и неколцина приятели или роднини. Към тях моментално се обърнаха сериозни и мрачни лица.

Евън пристъпи по-близо до Колин.

— Май мястото ни не е тук — прошепна той.

— Нямаше да го прострелят, ако не му се бях обадил — отвърна Колин с безизразно лице.

— Не си виновен ти — възрази приятелят му.

— Така е, Колин — намеси се Лили. — Лестър го е ранил, не ти.

Въпреки думите им Мария разбираше, че Колин още се опитва да се убеди, че е така, но не е повярвал напълно.

— Не виждам медицинска сестра — озърна се Евън. — Кого да попитаме за състоянието на Марголис?

— Него. — Колин посочи мъж на около четирийсет с късо подстригана прошарена коса.

Той също ги забеляза и тръгна към тях.

— Кой е той? — прошепна Мария.

— Детектив Райт. Изслуша показанията ми преди малко. Разпита и Евън.

Райт се приближи и се ръкува с Колин и Евън.

— Не очаквах да ви видя тук — каза детективът.

— Исках да разбера как е той — обясни Колин.

— Дойдох преди няколко минути, но засега няма информация от хирурга. Все още се държи обаче. Както знаеш, беше в доста тежко състояние… — Колин кимна и Райт посочи към другия край на помещението. — Ще поостанеш ли? Съпругата на Марголис, Рейчъл, иска да говори с теб.

— Не съм сигурен, че е добра идея — поклати глава Колин.

— Моля те, важно е за нея.

— Добре — кимна след секунда Колин.

Райт се запъти към далечния край на стаята и спря пред привлекателна жена с кафява коса, заобиколена от шестима души. Посочи й Колин и Евън. Рейчъл Марголис веднага се извини на групата и тръгна към тях. Отблизо пролича ясно, че е плакала. Очите й бяха зачервени, гримът й беше леко размазан. Изглежда едва запазваше самообладание.

Райт ги представи и Рейчъл ги поздрави с бегла усмивка, изпълнена с тъга.

— Лари ми каза, че сте помогнали да спасят живота на съпруга ми.

— Наистина съжалявам за това, което му се случи — каза Колин.

— И аз… — Тя попи очите си с кърпичка. — Благодаря ви от сърце… Задето сте действали хладнокръвно, не сте се паникьосали и сте извикали линейката. Притискали сте раните му. Парамедиците ми казаха, че ако не сте го направили, Пийт нямаше да има никакъв шанс. Ако не сте били там… — Тя едва сдържаше сълзите си и гърлото на Мария се сви. — Благодаря ви отново и на двамата. — Пое си дъх, за да се овладее. — Искам да знаете, че той е жилав, ще се справи. Не познавам по-издръжлив мъж…

— Да — съгласи се Колин, но на Мария й се стори, че Рейчъл Марголис не го чу, защото всъщност говореше на себе си.

* * *

Вечерта напредваше. Мария седеше до Колин в очакване на новини. Преди няколко минути Евън и Лили бяха слезли в закусвалнята и Мария долавяше как разговорите постепенно стихват в тревожен шепот. В чакалнята влизаха и излизаха хора.

Колин бе по-мълчалив от обикновено. От време на време полицай или детектив идваше да му благодари и да му стисне ръката. Макар да отговаряше учтиво, Мария усещаше, че той изпитва неудобство, защото продължава да се обвинява за случилото се, макар очевидно никой друг да не мислеше така.

Дълбочината на терзанията му я изненадваше. Беше ясно, че Колин и Марголис изпитват един към друго единствено омерзение. Ставаше свидетел на особен парадокс и въпреки че й се искаше да извади Колин от черупката му и да обсъдят чувствата му, разбираше, че той предпочита да ги осмисли сам. След известно колебание се приведе към него:

— Нали не възразяваш да изляза за малко в коридора? Искам да се обадя на родителите си. И на Серена. Сигурна съм, че се питат какво става.

Колин кимна, тя го целуна по бузата и тръгна по коридора отвъд чакалнята към по-тихо място, предлагащо поне някакво усамотение. Родителите й, разбира се, споделяха безпокойството на всички пред операционната. Обсипаха я с въпроси. Накрая майка й каза, че ще приготви вечеря и я помоли да отидат с Колин, Евън и Лили. Молбата й прозвуча твърде настойчиво, но тя не се подразни. След случилото се и тя искаше да види семейството си.

Върна се в чакалнята и завари Колин на същото място, където го бе оставила. Той нищо не й каза, но взе ръката й и я стисна нежно. Лили и Евън се върнаха от закусвалнята и не след дълго хирургът най-сетне се появи.

Мария видя как Рейчъл Марголис тръгва към него, придружена от детектив Райт. Възцари се тишина. Всички обърнаха тревожни лица към тях, нетърпеливи да разберат как е детективът. Невъзможно бе да не чуе думите на лекаря, макар и отдалеч.

— Преживя операцията — каза той. — Но раните се оказаха по-тежки, отколкото предполагахме. Затрудни ни и сериозната загуба на кръв. Сега обаче жизнените му показатели са стабилни.

— Кога ще мога да го видя? — попита Рейчъл Марголис.

— Искам да го следя още няколко часа — отговори хирургът. — Ако състоянието му се развива както се надявам, ще ви пусна при него за няколко минути по-късно през нощта.

— И той ще се възстанови, нали?

„Най-сложният въпрос“ — помисли си Мария.

Хирургът явно го очакваше и продължи със същия професионален тон:

— Както казах, съпругът ви засега е стабилизиран, но все още е в критично състояние. Следващите няколко часа са решаващи и се надявам утре да успея да ви дам по-категоричен отговор.

Рейчъл Марголис преглътна.

— Искам само да разбера какво да кажа на момчетата ни, когато се върна у дома.

„Момчета? — помисли си Мария. — Марголис има момчета?“

Тонът на хирурга поомекна:

— Кажете им истината. Че баща им е преживял операцията и скоро ще стане ясно дали ще се възстанови. — Той не отдели очи от нея. — Разберете, госпожо Марголис, трахеята е пострадала сериозно и в момента съпругът ви е на вентилатор…

Мария не издържа, когато хирургът се впусна в подробности за травмите на Марголис. Отвърна поглед и в същия момент чу гласа на Колин.

— Хайде — прошепна той, несъмнено обзет от същите чувства. — Това не е наша работа. Да ги оставим на спокойствие.

Двамата се изправиха. Евън и Лили ги последваха и четиримата излязоха от стаята. Отвън Мария спря и им каза какво са я помолили родителите й.

— Знам, че сигурно сте изморени и току-що бяхте в закусвалнята, но мама ни е приготвила вечеря и…

— Добре — кимна Колин. — Трябва да си прибера колата, но тя ще почака.

— Не е нужно да обясняваш — вметна Евън. — Разбираме.

* * *

Мария се качи при Колин в колата на Евън; Лили и Евън ги следваха с колата на Лили. Когато паркираха пред семейната къща, Серена ги чакаше отпред заедно с Феликс и Кармен. Още щом Мария слезе от колата, сестра й я прегърна.

— Мама и татко се поболяха от притеснение за теб. Мама не излезе от кухнята с часове, а татко непрекъснато проверява прозорците и вратите. Държиш ли се?

— Горе-долу — призна Мария.

— Мисля, че ще ти е необходима дълга ваканция след всичко това.

Мария успя да се усмихне.

— Вероятно.

Прегърна и родителите си, после им представи Евън и Лили. За нейна изненада — а и на родителите й и Серена — Лили заговори на испански, макар и с южняшки акцент. Понеже входната врата все още бе закована, влязоха през гаража и седнаха в кухнята, където масата не след дълго бе отрупана с подноси с храна.

Докато вечеряха, Мария разказа на семейството си за сутрешната среща с Марголис, а Колин им описа какво се е случило после. Спираше от време на време, та Мария да превежда на майка си. Евън добавяше подробности, особено за сблъсъка с Лестър.

— Той все още е в затвора, нали? — попита Феликс, когато Колин приключи. — И няма да го освободят?

— Луд или не, прострелял е полицай — отбеляза Евън. — Не знам дали изобщо ще излезе оттам.

— Добре — кимна Феликс.

— А Аткинсън? — намеси се Серена. — Спомена, че е съучастник на Лестър.

— Не знам. Марголис проучваше тази възможност. Познавали са се, но ми изглежда съмнително да са действали заедно — отговори Мария.

— Кой тогава е нарязал гумите ти? — настоя сестра й.

— Може би Лестър е платил на някое дете, защото е знаел, че клиниката му осигурява алиби.

— А колата до парка?

— Може би Лестър я е използвал — сви рамене Мария. — Не знам.

— Ако Аткинсън продължава да те дебне, какво ще правиш?

— Не знам — повтори Мария, долавяйки раздразнение в гласа си. Знаеше, че остават много неизяснени въпроси, но… — Лестър ме плашеше — продължи. — Независимо дали е действал с Аткинсън, знам със сигурност единствено, че Лестър вече няма да ме преследва и…

Тя замълча и Серена поклати глава.

— Съжалявам, че задавам толкова въпроси, просто съм…

— Разтревожена — довърши баща й.

„И аз се тревожа — помисли си Мария. — Колин — също, но…“

Мислите й прекъсна приглушеният: звън на телефона на Серена. Тя го извади и включи гласовата поща с обнадеждено и същевременно притеснено изражение.

— Кой беше? — попита Феликс.

— Чарлс Александър — отговори Серена.

— Малко късно се обажда — отбеляза баща й. — Може би е нещо важно?

— Утре ще се свържа с него.

— Не, обади му се сега — поощри я Мария, благодарна, че са сменили темата. — Може би е важно, както предположи татко.

Не искаше да мисли нито за Аткинсън, нито за Лестър. Нямаше сили да отговаря на невъзможни въпроси. Едва смогваше да осмисли последните няколко часа…

Серена се поколеба дали да я послуша, после натисна бутона за избиране. Всички я проследиха мълчаливо как се отдалечава към кухнята, притиснала телефона до ухото си.

— Чарлс Александър? Защо съм чувал това име? — прошепна Колин на Мария.

— Той е директорът на стипендиантската програма, за която ти разказвах — отговори тя.

— Какво става? — попита Евън.

Лили се приведе към тях и Мария им обясни накратко. Междувременно Серена кимаше ли, кимаше и когато най-сетне се обърна, на лицето й сияеше усмивка.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Печеля?

Мария видя как майка й улавя ръката на баща й.

Серена продължи развълнувано, неспособна да сниши глас:

— Разбира се. Няма проблем… Утре вечер… Седем часа… Благодаря много.

Прекъсна връзката и срещна погледите на родителите си.

— Чухте, нали?

— Поздравления! — каза Феликс и се изправи. — Чудесна новина!

Кармен се втурна към нея, сипейки похвали, и през следващите няколко минути, докато се прегръщаха въодушевено, Мария си помисли какво чудесно чувство е заменило безпокойствата отпреди малко и й се прииска вълшебството никога да не отминава.

* * *

След вечерята Колин, Евън и Лили се сбогуваха и отидоха да приберат старото камаро. Кармен и Феликс излязоха да разходят кучето, а Мария и Серена останаха в кухнята да измият чиниите.

— Притеснява ли те интервюто? — попита Мария.

Серена кимна, бършейки поредната чиния.

— Малко. Репортерът ще води и фотограф. Мразя да ме снимат.

— Шегуваш ли се? Ти си кралицата на селфитата.

— Селфитата са друго нещо. Те са за мен или за приятелите ми. Не ги публикувам във вестниците.

— Кога ще излезе статията?

— В понеделник — отговори Серена. — Тогава ще обявят официално победителя.

— Ще има ли тържество или презентация?

— Не знам. Забравих да попитам. Развълнувах се.

Мария се усмихна. Изплакна следващата чиния и я подаде на Серена.

— Кажи ми, когато разбереш. Искам да дойда. Сигурна съм, че мама и татко също ще поискат да присъстват.

Сестра й прибра сухата чиния при другите.

— По-рано… когато ти задавах онези въпроси… Съжалявам, че не съобразих…

— Няма проблем. Ще ми се да знаех отговорите, но уви…

— Тук ли ще останеш? Мама и татко ще се радват да им погостуваш.

— Да, но първо ще отида до апартамента си, за да си взема някои неща.

— Нали си беше събрала багажа? Не смяташе ли да отседнеш при Лили?

— Бях се приготвила само за една нощ. Ще ми трябват още дрехи. А и искам да си взема колата.

— Да те закарам ли сега?

— Не е необходимо. Колин ще се върне да ме вземе.

— Кога?

— Не знам. Към единайсет и половина може би. Дванайсет без четвърт?

— Късно е. Не си ли изморена?

— Изтощена съм — призна Мария.

— Защо да не те закарам тогава… — подхвана Серена, но млъкна. Погледна към Мария. — О… няма значение. Разбрах.

— Какво разбра?

— Съгласна съм. Определено трябва да те закара той. Забрави, че предложих. Ама че съм глупава!

— Какви ги говориш?

— Е, понеже няколко дни ще си под зоркия поглед на грижовните ни родители… и след като Колин не само откри Лестър, но и го залови, макар в това да няма нищо секси… а и защото трябва да се поотпуснеш след ужасно стресиращия ден… да кажем просто, че разбирам отлично защо би искала да поостанете насаме.

— Казах ти, че искам само да взема това-онова.

— И какво по-точно?

Мария се засмя.

— Изтрий от съзнанието си мръсните помисли.

— Съжалявам — извини се Серена. — Не се стърпях. Но си признай. Права съм, нали?

Мария не отговори, но нямаше и нужда. И двете знаеха отговора.