Никълъс Спаркс
Виж ме (28)

27.
Колин

След като приключи телефонния разговор с Мария, Колин прибра чантите й от колата, сложи си слушалките и пусна музика. Включи компютъра й и седна до кухненската маса. Искаше да провери нещо. Идеята му хрумна по-рано, но реши да не я споделя с Мария и с Марголис. Беше изстрел в тъмното, но след като съдията бе подписал ограничителната заповед, си струваше да опита. Дали Аткинсън бе замесен или не, в момента не бе главното; най-важното бе да открият Лестър.

Досети се сутринта; целуна Мария за довиждане и докато вървеше към колата си, се опита да обобщи фактите — че ограничителната заповед е безполезна, ако не намерят Лестър; времето е от значение; Лестър е опасен; издебнал е Мария с пистолет и я е ужасил до смърт; и, разбира се, взел е телефона й.

Телефонът й…

При тази мисъл го осени спомен — за нощта, когато срещна Мария. Когато валеше като из ведро и той спря зад колата й. Тя се изплаши при вида на обезобразеното му лице. Помоли го да й даде телефона си, защото не знаела къде е нейният. Говореше малко несвързано, но какво точно каза? Той спря до колата, напрягайки паметта си.

„Не съм го изгубила… В кантората е или съм го забравила в къщата на родителите си. Ще разбера със сигурност, когато включа лаптопа. Използвам онази програма… «Намери айфона ми»… Мога да проследя къде е, защото е синхронизиран с компютъра.“

Значи той също можеше да проследи телефона й.

Изненада се, че идеята не е хрумнала на Марголис. Или е проверил, но следата не е довела доникъде, защото Лестър е изхвърлил телефона, изключил го е или батерията се е изтощила? Или Марголис нямаше право да споделя подобна информация? От друга страна, събитията се развиваха толкова бързо, че бе възможно детективът да е пропуснал тази подробност.

Колин не искаше да се обнадеждава прекалено — разбираше колко нищожен е шансът щастието да му се усмихне — но след няколко щраквания с мишката сърцето му заби трескаво. Телефонът беше включен и батерията имаше достатъчно заряд да му съобщи, че телефонът се намира в къща на Робинс Лейн в Шейлът — малък градец на югоизток от Уилмингтън, близо до Холдън Бийч. От Шейлът го деляха цели четирийсет и пет минути и Колин се взря в светещата точка, за да види дали телефонът се движи.

Не се местеше. Сайтът позволяваше да се проследи и предишното движение на телефона, и след още две щраквания той научи, че от дома на Санчесови е бил пренесен право в къщата на Робинс Лейн.

Интересно. Твърде интересно, но все още не беше доказателство. Може би Лестър знаеше, че ще проследят телефона, и тичайки го бе хвърлил в нечия кола или в багажника на пикап. Или го бе изпуснал и някой го бе намерил случайно.

Или Лестър бе с твърде объркан разсъдък, за да обмисля подобни дреболии.

Нямаше начин да разбере със сигурност, но си струваше да провери.

Запита се дали да се обади на Марголис, но реши, че е по-добре да му съобщи сигурна информация. Шейлът не се намираше дори в същата област, а не искаше да му губи времето за нищо.

Някой го потупа по рамото и той рязко се отдръпна. Обърна се и видя Евън, застанал зад него. Извади слушалките от ушите си.

— Нали не възнамеряваш да направиш това, което си мисля? — попита го приятелят му.

— Как се озова тук? Не те чух да влизаш.

— Почуках, но никой не отговори. Надникнах. Видях те пред компютъра на Мария. Почудих се дали не си замислил нещо глупаво. Реших да те попитам, за да се уверя.

— Не е глупаво. Проследявах телефона на Мария.

— Знам. — Евън посочи екрана на лаптопа. — Виждам. Кога ти хрумна?

— Тази сутрин. На тръгване от къщата на родителите на Мария.

— Умно! — похвали го Евън. — Обади ли се на Марголис?

— Не.

— Защо?

— Защото ти влезе. Нямах време.

— Обади му се сега — настоя Евън и въздъхна дълбоко, когато приятелят му не посегна към телефона си. — Това имах предвид. За глупавия замисъл. Защото не смяташе да му се обадиш, нали? Мислеше да провериш, преди да му звъннеш.

— Може да не е Лестър.

— Е, и? Марголис ще провери. Най-малкото ще върне телефона на Мария. Нужно ли е пак да ти напомням, че това е работа на полицията? Остави Марголис да си върши работата. Обади му се.

— Ще му се обадя. Когато разбера какво е положението.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Евън. — Че лъжеш.

— Не лъжа.

— Може би не лъжеш мен. Но в момента залъгваш себе си. Не те е грижа за времето на Марголис. Истината е, че искаш да си в центъра на събитията. Искаш да застанеш очи в очи с Лестър. Мисля, че си вбесен и си свикнал да действаш сам. Искаш да си герой. Да правиш снимки от покриви и да разбиваш врати, макар полицията вече да е там.

Колин си призна мълком, че той може би има право.

— И?

— Допускаш грешка.

— Ще разбера дали е Лестър и ще се обадя на Марголис.

— И как ще разбереш? Ще почукаш на вратата и ще попиташ дали там живее Лестър? Ще се прокраднеш и ще надникнеш през прозореца? Ще се надяваш да излезе, за да си измие колата? Ще пъхнеш бележка под вратата?

— Ще го измисля, когато стигна там.

— О, страхотен план! — отбеляза саркастично Евън. — Защото винаги постигаш блестящи резултати, когато импровизираш? Забрави ли, че Лестър има пистолет? И нищо чудно да попаднеш в ситуация, която би могъл да избегнеш? Или да влошиш още повече положението? Ами ако Лестър те види? Ще се измъкне през задния вход и ще се скрие още по-добре.

— Или вече планира бягство, а аз ще го проследя.

Евън се подпря на облегалката на стола му.

— Няма да те разубедя, нали?

— Няма.

— Тогава почакай да откарам Лили в апартамента й и ще дойда с теб.

— Не.

— Защо?

— Защото няма смисъл да идваш.

Евън се отдръпна от стола. Изправи рамене.

— Не го прави. Обади се на Марголис за свое добро — рече най-сетне.

Несъмнено, за да подчертае казаното, взе лаптопа на Мария и го пъхна в чантата й. Взе и другите й вещи и излезе, затръшвайки вратата зад себе си.

Колин го изпрати мълчаливо с поглед.

* * *

Петнайсет минути по-късно в колата на път за Шейлът Колин обмисляше думите на Евън.

Защо отива сам? Защо не се обади на Марголис? Какво се надява да постигне?

Защото, както бе намекнал Евън, ситуацията бе станала лична. Искаше най-сетне да се изправи лице в лице с Лестър; искаше да го види със собствените си очи. Искаше да види как Марголис му връчва ограничителната заповед, а после да намери начин да го наблюдава, макар че и това нямаше да сподели с детектива. Време беше, помисли си той, Лестър да започне да се озърта, а не обратното.

Ако беше Лестър, разбира се…

Евън обаче бе припомнил на Колин какви рискове крие възможността идеята му да даде резултат. Приятелят му го биваше за такива неща и Колин разбираше, че трябва да внимава. От затвора го делеше една грешна стъпка и той си обеща да наблюдава и нищо повече. Дори ако Лестър мине край колата му, няма да го докосне. И все пак се чувстваше напрегнат, усещаше притока на адреналин.

Наложи си да вдишва дълбоко и ритмично.

Излезе от Уилмингтън след няколко червени светофара и пое по шосе 17. Беше въвел адреса на Робинс Лейн в телефона си и картата се появи на екрана. Следвайки гласовите инструкции, малко след два следобед взе последните завои през тих работнически квартал, който на пръв поглед напомняше мястото, където живееха родителите на Мария. Но само на пръв поглед. Къщите бяха по-малки и не изглеждаха добре поддържани; видя няколко буренясали морави, а тук-там се мяркаха табели „Под наем“, придавайки номадски облик на района. На подобно място хората не общуваха със съседите си и не се задържаха за дълго.

Или искаха да се скрият?

Може би.

Колин паркира пред малко бунгало зад стар автомобил комби, преживяло и по-добри дни. Намираше се на две врати от къщата — поредния пристан за наематели с малка веранда. Виждаше входа и едната й страна, където прозорец със спуснати завеси гледаше към съседния двор. От далечната страна на къщата имаше синя кола, но не различи марката.

Някой си беше вкъщи?

Сигурно. Колата на Аткинсън чакаше край парка. Според Марголис преди няколко часа я бяха открили там.

Прииска му се компютърът на Мария да беше при него. Щеше да провери дали телефонът още е тук. Почуди се дали да не се обади на Евън и да го попита, но приятелят му щеше да използва възможността да му прочете поредната лекция, а не бе в настроение за това. Всъщност Евън и Лили най-вероятно вече бяха потеглили към апартамента на Лили с вещите на Мария. Което означаваше, че не му остава друго, освен да наблюдава с надеждата Лестър да се подаде навън.

Не че беше сигурен как точно изглежда Лестър, както Евън уместно му бе посочил.

* * *

Колин погледна телефона си и видя, че наближава три. Наблюдаваше от час. Зад завесите на бунгалото нямаше и помен от движение. Никой не бе излизал отвън. Синята кола не бе помръднала от мястото си.

Положителното бе, че съседите очевидно не го забелязваха, а и улицата бе тиха. Двама души минаха край колата му; няколко деца прекосиха тротоара, подритвайки футболна топка. Пощальонът дойде и Колин се обнадежди — може би щеше да разбере името на човека в къщата, като надникне в пощенската кутия. Пощальонът обаче я подмина, без да остави нищо вътре.

Странно. Спираше пред всяка друга къща по улицата.

Може би не означаваше нищо.

Или означаваше, че обитателят на къщата не получава поща, защото му я изпращат на друг адрес.

Любопитно.

Времето продължи да се влачи. В четири часа Колин изгуби търпение. Поведе битка с желанието да направи… нещо. Почуди се отново дали да се обади на Марголис. Дали да рискува да почука на вратата. Вярваше си, че няма да избухне. Донякъде поне.

Остана в колата, дишайки бавно и дълбоко. Телефонът му изжужа и го сепна. Евън.

„Какво правиш?“

„Нищо“, отговори Колин.

* * *

Мина още час. В пет слънцето се заспуска над хоризонта, все още ярко, но вещаещо началото на свечеряването. Колин се запита кога ли — и дали — ще светнат лампите вътре. След дългото очакване му изглеждаше все по-вероятно в бунгалото да няма никого.

Телефонът му изжужа отново. Евън. Пак.

„Идвам след минута. До колата съм.“

Колин сбърчи вежди, погледна през рамо и видя Евън да приближава. Приятелят му се вмъкна бързо вътре, затвори вратата и двамата вдигнаха стъклата на прозорците.

— Знаех си, че си тук, макар да ме излъга. Написа ми, че не правиш нищо.

— Не те излъгах. Не правя нищо.

— Дошъл си тук. Дебнеш Лестър. Това е нещо.

— Не и ако не съм го видял.

— Какъв е планът сега?

— Още го обмислям — отговори Колин. — Как е Мария?

— Беше заспала на дивана, но още щом се събуди, Лили започна да й разказва как ще организираме сватбата. Реших да те нагледам, понеже Лили може да говори с часове по темата…

В същия момент Колин зърна движение. Вратата на бунгалото се отвори. Излезе мъж, понесъл тенекиена кутия с нещо.

— Сниши се — просъска Колин и също се наведе. — Не се изправяй!

Евън се подчини машинално.

— Защо?

Колин подаде предпазливо глава, за да вижда по-добре. Мъжът стоеше на верандата. Вратата зад него зееше. Колин присви очи, напрягайки се да си спомни снимката на Аткинсън. Определено не беше той. Как бе описала Мария облеклото на Лестър снощи? „Износена червена риза и прокъсани дънки“?

Мъжът бе облечен по същия начин.

— Лестър?

— Сигурно.

Колин усети как тялото му се напряга. Лестър бе в бунгалото. Дори не се бе преоблякъл.

След няколко секунди се обърна и се върна вътре. Предната врата се затвори зад гърба му.

— Той ли е? — прошепна Евън.

— Да. Той е — отговори Колин.

— И сега ще се обадиш на Марголис, нали? Както каза?

— Добре — кимна Колин.

* * *

След като наруга Колин, задето е скрил информация, Марголис отсече, че тръгва към тях и ще пристигне възможно най-бързо. Каза им да не преследват Лестър — или когото и да било — ако излезе от къщата. Предупреди Колин, че ако си подаде носа от колата, ще намери повод да му закопчае белезниците, защото му е писнало да се прави на всезнайко. Вметна и още няколко подбрани думи и когато Колин прекъсна връзката, Евън го погледна многозначително.

— Казах ти, че няма да остане доволен — отбеляза.

— Добре.

— И ти е все едно?

— Защо не?

— Защото може да ти стъжни живота.

— Само ако оплета конците.

— Ако например си напъхаш носа в полицейски работи?

— Седя си в колата. Обадих му се и го информирах. Не се меся. Потенциален свидетел съм. Каза ми какво да правя и ще го направя.

Евън изпуфтя.

— Може ли да се изправя? Схванах се.

— Не знам защо стоиш там.

* * *

Четирийсет минути по-късно Марголис паркира до колата на Колин и го погледна през смъкнатото стъкло на пътническото място.

— Нали ти казах да се омиташ оттук? — изръмжа той.

— Не ми каза — възрази Колин. — Каза ми да не излизам от колата и да не го следя.

— Нарочно ли се правиш на умник?

— Не.

— Така звучи. Снощи те отървах от ареста, а ти „забрави“ да споделиш идеята си с мен тази сутрин? За да си поиграеш пак на детектив?

— Мария ти каза, че Лестър й е взел айфона. Лесно се проследяват. Реших, че вече си проверил.

Изражението на Марголис го издаде, че не е догледал очевидното. Опомни се бързо и отсече:

— Вярваш или не, светът ми не се върти около теб и приятелката ти. Имам и други случаи. Големи случаи. Щях да стигна и дотам.

„Разбира се“ — помисли си хапливо Колин.

— Ще вземеш ли телефона на Мария?

— Ако е у него. Нямам доказателства, освен твоята дума.

— Преди два часа беше тук — намеси се Евън. — Проверих, преди да тръгна насам.

Марголис го погледна втренчено с очевидно раздразнение и най-сетне поклати глава.

— Ще взема телефона — кимна. — Вие изчезвайте. И двамата. Не ми трябвате тук и не искам да сте тук. Аз ще се погрижа.

Вдигна стъклото, освободи спирачката и се придвижи по инерция до бунгалото. Спря точно пред него. Излезе от колата, огледа мястото и тръгна по алеята.

Докато изкачваше стълбите към верандата, погледна към Колин и махна с показалец, напомняйки му, че е време да потегля.

„Има право“ — помисли си Колин. Ключът бе в стартера и той го завъртя, но не чу нищо. Двигателят не гъкна. Опита отново. Същият резултат.

— Нека позная — обади се Евън. — Колата ти е трошка.

— Днес може би.

— Марголис няма да остане доволен.

— Какво да направя?

Той сви рамене, без да откъсва очи от Марголис, който още не бе почукал на вратата. Застанал в далечния край на верандата, надничаше към колата, паркирана на алеята. Обърна се и на Колин му се стори, че на лицето му се изписва объркване. Поколеба се за миг, преди да почука. След дълга пауза хвана бравата и я натисна, открехвайки бавно вратата.

Някой го подкани да влезе? Каза му, че е отключено?

Марголис каза нещо през пролуката, после извади значката си, бутна вратата и влезе.

— Да вървим в моята кола — предложи Евън. — Ще изчезнем, преди да излезе. Знам, че те мрази, но не искам да те намрази още повече. Или мен. Изглежда злобен.

Колин не продума, замислен за изражението на Марголис точно преди да почука на вратата. Детективът бе видял нещо, което… го разколеба? Изненада? Нещо неочаквано?

И защо Лестър го покани вътре, след като изпитваше страх от полицаи?

— Нещо не е наред. — Колин изрече гласно предчувствието си, преди да го е осъзнал.

Евън го погледна въпросително.

— Какви ги говориш? — повдигна вежди и в същия момент Колин чу пукот на пистолет, оглушителен и отривист; два бързи изстрела един след друг.

Вече посягаше към вратата, когато Марголис политна през вратата с окървавено сако и риза, стиснал с длан врата си. Залитна, строполи се по гръб върху стъпалата на верандата и се плъзна на алеята.

Колин вече изскачаше от колата… действаше инстинктивно… тичаше към Марголис… все по-бързо и по-бързо… без да откъсва очи от детектива, сгърчен на земята.

Лестър се появи на верандата, крещеше несвързано и размахваше пистолета. Вдигна го и го насочи към Марголис. По лицето му се четеше страх, но и гняв. Пръстите му трепереха. Изпищя отново, свали оръжието, после го вдигна отново.

Колин продължи да тича към бунгалото. Прекоси моравата на съседната къща, прескочи нисък храст и се втурна към верандата. Право към Лестър. Още няколко секунди.

Лестър държеше на прицел Марголис, но не натискаше спусъка. Лицето му аленееше, очите му бяха кървясали. Не беше на себе си. Крещеше на детектива:

— Не съм виновен! Нищо не съм направил! Няма да се върна в затвора! Знам какво прави Мария!

Лестър приближи стълбите към верандата. Дулото на пистолета в разтрепераната му ръка сочеше неотклонно към детектива. Лестър долови движението, извърна се рязко и насочи оръжието към Колин.

Твърде късно.

Колин прескочи парапета, разпери широко ръце и се хвърли върху него. Пистолетът отлетя, превъртя се във въздуха и се приземи върху верандата.

Колин бе по-тежък от Лестър поне с петнайсет килограма. Усети как ребрата му изхрущяват, когато се строполиха върху дъските. Лестър изпищя от болка, парализиран за миг.

Колин светкавично се отдръпна от него и обви пръсти около гърлото му. После изви лакътя му със свободната си ръка. Лестър се замята и загърчи, приклещен като в менгеме. Колин притисна сънните му артерии с класическа задушаваща хватка. Със сетни сили Лестър се опита да се освободи. След миг обаче подбели очи, лицето му побледня и тялото му се отпусна.

Колин продължи да притиска шията му, за да го извади от строя за повече от няколко секунди. После се изправи на крака и се втурна към Марголис.

Детективът дишаше, но не помръдваше. Лицето му беше бяло като тебешир. Колин огледа раните му. Беше прострелян два пъти — в корема и във врата. Губеше много кръв.

Колин си свали ризата и я разкъса. В същия момент дотича Евън с ужасено лице.

— Божичко! Какво ще правим?

— Обади се на 911! — изкрещя Колин, борейки се с паниката, защото съзнаваше, че повече от всякога е длъжен да мисли трезво. — Извикай линейка! Бързо!

Той не разбираше от огнестрелни рани, но ако кръвта на Марголис продължеше да изтича, нямаше да оцелее. Раната на врата изглеждаше по-зле и Колин притисна първо нея. Кръвта веднага се процеди през скъсаната му риза. Притисна и раната на корема, от която също избликваше кръв и образуваше разширяваща се локва под гърба на детектива.

Лицето на Марголис придоби мъртвешки сив оттенък.

Колин чуваше как Евън крещи в телефона, че е прострелян полицай и трябва веднага да изпратят линейка.

— Побързай, Евън! Помогни ми!

Евън прекъсна връзката и се втренчи в Марголис, сякаш всеки момент щеше да припадне. С крайчеца на окото си Колин видя Лестър да обръща глава. Идваше в съзнание.

— Вземи белезниците! — извика. — Закопчай Лестър!

Вторачен в Марголис, Евън изглеждаше като вкаменен.

Колин усещаше как кръвта се процежда през ризата, стопля дланите му и облива червените му лепкави пръсти.

— Евън! — изкрещя той. — Белезниците! Върху колана на Марголис! Бързо!

Приятелят му тръсна глава и се засуети с белезниците.

— После се върни веднага тук! — нареди му Колин. — Трябва да ми помогнеш!

Евън тръгна бързо към Лестър, стегна китката му с едната скоба, издърпа го към верандата и закопча втората към парапета. Лестър простена. Събуждаше се. Евън хукна обратно и коленичи до Марголис, ококорил очи.

— Какво да правя?

— Притисни корема… където е ръката ми. Натискай силно!

Кръвта определено изтичаше по-бавно, но Марголис дишаше на пресекулки и все по-плитко.

Евън го послуша и Колин притисна с две ръце раната на врата. След секунди чу първата сирена. После цял хор, който приближаваше към тях. Молеше се да побързат и повтаряше мислено: „Не умирай в ръцете ми. Не умирай“.

На верандата Лестър простена отново и най-сетне отвори очи и се озърна с помътен поглед.

Първи пристигна заместник-шериф, последван от полицай от шейлътското полицейско управление. И двамата спряха по средата на улицата със свистящи гуми и включени светлини. Изскочиха от колите и се втурнаха към Колин и Евън, извадили пистолети и несигурни какво да правят.

— Простреляха детектив Марголис! — изкрещя им Колин. — Рани го мъжът, закопчан за парапета! — Заместник-шерифът и полицаят погледнаха към верандата и Колин си наложи да продължи с по-спокоен тон: — Пистолетът е там горе. Не бива да пускаме раните. Погрижете се линейката да дойде по-бързо. Изгуби много кръв и не знам докога ще издържи!

Полицаят тръгна към верандата, а заместник-шерифът се втурна обратно към колата си и закрещя по радиото, че има пострадал полицай и линейката трябва да побърза. Колин и Евън не отделяха ръце от раните; Евън се бе поопомнил и лицето му бе възвърнало донякъде цвета си.

След няколко минути пристигна линейката и двама парамедици изскочиха от нея и извадиха носилка. Заприиждаха още заместник-шерифи и полицаи и улицата пред бунгалото се задръсти от автомобили.

Когато парамедиците най-сетне отмениха Колин и Евън, Марголис изглеждаше още по-зле. Не реагираше и дишаше едва-едва, докато го слагаха върху носилката. Парамедиците действаха експедитивно; натовариха носилката в линейката, единият седна зад волана, а другият остана при Марголис. Потеглиха с полицейски ескорт и виещи сирени и едва тогава светът започна бавно да се връща на фокус.

Краката и ръцете на Колин отмаляха, изопнатите му нерви се отпуснаха. Дланите и китките му бяха покрити със засъхваща кръв. Ризата на Евън изглеждаше, сякаш са я потопили на топка в кофа с яркочервена боя. Той се отдалечи, преви се и повърна.

Един от заместник-шерифите извади от багажника си две бели тениски и ги подаде на Колин и Евън. Още преди да даде показания, Колин извади телефона си, за да се обади на Мария и да й разкаже какво се е случило.

Докато говореше обаче, мислеше единствено за Марголис.

* * *

През следващия час, докато небето притъмняваше и накрая почерня, още полицаи се струпаха около бунгалото. Дойде и детектив от Уилмингтън, придружен от областния шериф.

Лестър бръщолевеше несвързано и се съпротивляваше яростно. Най-сетне го качиха на задната седалка на патрулна кола, за да го отведат към затвора.

Колин даде показания пред шерифа, полицай от Шейлът и детектив Райт от Уилмингтън. И тримата се редуваха да му задават въпроси. После процедурата се повтори с Евън. И двамата признаха, че нямат представа какво се е случило, след като Марголис е влязъл в бунгалото. Обясниха само, че изстрелите са проехтели малко след това. Колин уточни, че Лестър е можел да довърши Марголис, но не го е направил.

По-късно, след като им разрешиха да си тръгнат, Колин се обади на Мария, че ще се прибере вкъщи да се преоблече. Помоли обаче Лили да я докара в болницата, за да се срещнат там. Докато разговаряха, чу полицай да казва на детектив Райт и на шерифа, че в къщата няма никого и Лестър явно е живеел сам.

След като приключи разговора с Мария, Колин се загледа в бунгалото, питайки се къде се крие Аткинсън. И защо, ако Лестър страда от болезнена параноя, е пуснал Марголис в бунгалото.

— Готов ли си да вървим? — изтръгна го от мислите Евън. — Искам да се изкъпя, да се преоблека и най-вече да се махна оттук!

— Да. Добре — кимна Колин.

— Какво ще правим с колата ти? — попита приятелят му.

Колин погледна към старото камаро.

— По-късно ще решим. Сега нямам сили.

Евън явно прочете нещо в изражението му.

— Сигурен ли си, че е добра идея да ходиш в болницата?

За Колин това не бе въпрос на избор, а на дълг.

— Искам да разбера дали Марголис ще се оправи.