Никълъс Спаркс
Виж ме (27)

26.
Мария

Мария, която беше заспала на дивана, усети как Колин я целува за довиждане. Прошепна й, че ще се върне в осем, и излезе през вратата на гаража. Чудно, но тя успя да поспи още час-два, преди да я събудят домашните шумове.

Тя разказа на семейството плановете на Колин. Те я изслушаха изненадани. Родителите й предпочитаха да остане при тях, за да я наглеждат, но разбираха доводите на Колин и приеха решението й. Помолиха я само да им се обажда.

Колин се върна към осем с мобилен телефон с предплатена карта и последва Мария до апартамента й. Тя се изкъпа, сложи си джинси, бяла тениска и черни мокасини. Взе си най-необходимото за една нощ извън дома и в девет отидоха в съда, където попълни документите за ограничителната заповед. Марголис спази обещанието си — чиновникът каза, че съдията ще я подпише, преди да влезе в съдебната зала.

Мария изпрати съобщение на Марголис с номера на предплатената карта и го помоли да я държи в течение за напредъка по случая с Лестър Манинг.

За нейна изненада той й се обади след по-малко от половин час и поиска да се срещнат.

— На две пресечки от съда има кафене. Там ще поговорим на спокойствие — отсече без повече обяснения.

Тя се чувстваше добре, че е подала молбата за ограничителната заповед и е приела идеята на Колин. За пръв път действаше, вместо просто да реагира. Нямаше гаранция, че ще успеят да връчат заповедта на Лестър, но фактът, че е поела инициативата, й вдъхваше увереност.

В кафенето двамата с Колин седнаха на маса в ъгъла, за да наблюдават входната врата.

Половин час по-късно Марголис влезе и веднага ги видя. Докато заобикаляше масите, Мария забеляза как бицепсите му изопват ръкавите на овехтялото му сако. Явно и Марголис прекарваше доста време във фитнеса.

Той спря до касата, поръча чаша кафе и седна срещу двамата. На Мария й се стори, че в погледа му към Колин долавя по-малко враждебност от обикновено.

Или си въобразяваше.

— Някакви проблеми с ограничителната заповед?

— Не — отговори Мария. — Благодаря за помощта. Беше ясно, че ме очакват.

Той кимна.

— Днес съдия Карсън ще гледа дела в залата. Запознах асистента му със случая, за да не се бавим. Ако не се свържат с теб, звънни ми.

— Разбира се.

Келнерката донесе кафето на Марголис. Той я изчака да се отдалечи и продължи:

— Как мина снощи?

— Не спах добре — призна тя. — Но поне Лестър не се появи.

Детективът кимна.

— Проверих тази сутрин. Патрулите също не са го забелязали. Но няма да се крие дълго. Хора като него се набиват на очи и смущават хората. Все някой ще го забележи и ще ни сигнализира.

— Ако е в града — каза Мария. — Възможно е да се е върнал в Шарлот. Или бог знае къде другаде.

— Със сигурност не е в болницата. Проверих сутринта. Няма и помен от него. Помолих и приятеля си да мине край къщата на Манинг. Няма го и там.

Мария кимна.

— Уведомих обаче шерифството. Не възразяват да връча ограничителната заповед на Лестър, щом го открием. Това всъщност е добра новина. Невинаги е толкова лесно. Не бих искал Лестър да се появи и да пропуснат възможността, защото няма шерифи на разположение.

— Какъв е планът всъщност? — попита тя. — Да чакаме, докато се покаже?

— Не съм сигурен, че има друга възможност. Опитвам се да извлека най-доброто от неизгодната ситуация.

— Затова ли поиска да се срещнем? Да ми кажеш, че не можете да го откриете?

— Не. Натъкнах се на интересна информация и трябва да я обсъдим.

— Нали нямаше право да разгласяваш сведения за разследването?

— Да — съгласи се детективът. — Затова ще спестя част от разкритията. Искам да говоря с теб обаче, защото се нуждая от помощта ти.

— Защо?

— Защото колкото повече се задълбочавам в тази ситуация, толкова по-неясна ми изглежда. Надявам се да ми помогнеш да сглобя картината.

„Добре дошъл в моя свят“ — помисли си Мария.

Марголис продължи:

— Относно снощните събития. Казах ти, че търся евентуални нарушения на закона за оръжията. Но както всичко друго в този случай, очевидното се оказва подвеждащо. Да започнем със следното — Лестър няма разрешително да притежава оръжие и не е купувал оръжие по законния ред. Реших, че това е чудесна новина за теб. Ейвъри Манинг обаче има разрешително за пистолет, купен преди около година.

— И?

— Проблемът е, че Лестър и Ейвъри, баща и син, живеят на един и същи адрес. Не е незаконно да вземеш назаем нечие оръжие, ако за него има разрешително. Така че мога да повдигна обвинения само със съгласието на Ейвъри Манинг. Има и други усложнения обаче.

— Например?

— Тази сутрин Ейвъри Манинг ме посети. — Помълча, преди да продължи: — Затова закъснях, между впрочем. Реших, че е по-добре да поговоря с него, преди да обсъдя положението с вас. И историята се заплете.

— Как?

— Възможно е оръжието да не е било истинско.

— Моля?

Марголис взе лъжичката и разбърка кафето, преди да продължи:

— Да започнем отначало. Сядаме и първата ми мисъл е, че доктор Манинг изглежда ужасно. Обяснението не закъсня — оказа се, че е пътувал от Тенеси. Беше разтревожен. Унищожи цял пакет с дъвки, докато разговаряхме. Лапваше ги и ги изплюваше една след друга. Не понечи да контролира разговора, което е учудващо с оглед на твоето описание. Както и да е. Попитах го какво го води при мен и той веднага ме осведоми, че Лестър е напуснал „Плейнвю“. Опасявал се, че синът му може да те навести. Помоли ме да те предупредя да се обадиш в полицията, ако се появи. Параноята на Лестър била в обострен стадий, макар от години да се борел с нея и прочее, и прочее. Същите неща, които вече ми беше казал.

— Но нали до вчера не знаеше, че синът му е в клиниката?

Марголис отпи от кафето.

— От клиниката му се обадили, щом установили, че синът му е изчезнал. Той бил човекът за връзка при спешни случаи. Лестър пропуснал среща със социалния работник и персоналът го търсил два часа из болницата. Решили, че вероятно е напуснал. Тогава се обадили на доктор Манинг.

— Как е възможно да изчезват пациенти на психиатрична клиника? Не ги ли наблюдават?

— Според доктор Манинг Лестър постъпвал там често. Познавал режима и персонала. Администраторът също подчерта, че нямало основание да не се доверяват на Лестър. Постъпил доброволно и за пръв път се случвало да избяга. Предполагат, че се е измъкнал през свободното време. После или е използвал чужда кола, или някой го е докарал до Уилмингтън. И очевидно е имал оръжие, оставено някъде по пътя. — Той сви рамене. — Параноик е все пак.

— Щом доктор Манинг е искал да ме предупреди, защо не ти се е обадил веднага, след като е разбрал?

— Обадил се е — изражението на Марголис й подсказа, че е изненадан не по-малко от нея. — Снощи ми е оставил гласово съобщение, но за съжаление успях да го чуя едва тази сутрин след срещата ни. Но не съм сигурен доколко щеше да помогне. Обаждал се е, след като Лестър вече е бил при теб.

Мария кимна.

— Както и да е. Казах на доктор Манинг, че Лестър не само се е появил пред дома на родителите ти снощи и те е причакал, но е имал и оръжие. Доктор Манинг се притесни още повече. След като се поуспокои, настоя, че е невъзможно пистолетът на Лестър да е бил истински.

— Логично.

— И аз си помислих така.

— Попитах го защо е толкова сигурен. Обясни ми, че притежава само две оръжия — стара пушка, която имал от дете и вероятно била повредена, и пистолет, който държал в заключен сейф в багажника на колата си. Добави, че никога не го оставя в къщата, където Лестър може да се добере до него.

— Знам какво видях!

— Не се съмнявам, но нека довърша. Доктор Манинг ми каза, че Лестър имал пистолет със сачми. Купил му го, когато бил тийнейджър. Прибрали го в кашон на тавана, където държали и други вещи на Лестър. Предположи, че синът му го е взел оттам. Искам да те попитам възможно ли е Лестър да е носел пистолет със сачми?

Мария се опита да си спомни пистолета, но подробностите й се губеха.

— Не знам — призна тя. — На мен ми се стори истински.

— Нищо чудно. Същият цвят, същият размер. Било е тъмно, страхувала си се. Кой знае? Но това вероятно обяснява защо Лестър не го е вдигнал. Предполагал е, че ще забележиш твърде малкото дуло.

Мария се замисли. После поклати глава.

— Това не доказва, че пистолетът на Лестър не е бил истински. Възможно е да го е купил на старо. Или от улицата.

— Вярно — съгласи се Марголис. — Не изключвам нищо.

— И откъде знаеш, че доктор Манинг не те е излъгал за своя пистолет?

— Защото ми го показа след разговора. Видях го в сейфа в багажника му. — Мария не продума и той продължи: — Има и нещо друго.

— Какво?

Марголис извади от папката формуляр за постъпване в психиатричната клиника „Плейнвю“. Плъзна го по масата към Мария.

— Лестър Манинг е бил в болницата в нощта, когато са нарязали гумите ти. Получих го по факса тази сутрин. Вижда се датата, когато са го приели в клиниката.

Тя се взря скептично в документа пред нея.

— Сигурен ли си, че не е подправен?

— Да. Доктор Манинг го изиска в мое присъствие и факсът пристигна след няколко минути направо от болницата.

— Не е ли възможно Лестър да се е измъкнал тайно? Както вчера?

— Не и през онази нощ. Според картоните им е бил в стаята си до сутринта. Персоналът го е проверявал през няколко минути. — Марголис замълча и отпи глътка кафе. — Това е една от причините да поискам да се срещнем. Ако някой друг е нарязал гумите, кой може да е? Зададох този въпрос на доктор Манинг и той ме посъветва да проуча Марк Аткинсън.

— Защо?

— Защото според него Марк Аткинсън вероятно се опитва да натопи Лестър.

— Не звучи логично.

— Може би… освен ако Марк Аткинсън не е познавал Лестър и не е имал мотив. А се оказва, че случаят е точно такъв. Лестър запознал Кейси с Аткинсън.

Няколко секунди Мария мълча, докато осмисли чутото.

— Лестър и Аткинсън са се познавали? — отрони най-сетне.

— И двамата са работили във фирмата за почистване. Според доктор Манинг след смъртта на Кейси двамата се скарали. Лестър обвинил Аткинсън, че не е успял да защити Кейси, когато Лос я отвлякъл, нарекъл го страхливец и двамата се сбили. Случаят не е документиран, но това не значи нищо. При подобни разпри обикновено не алармират полицията. Накратко, според доктор Манинг Аткинсън се вбесил.

— Сигурен ли си, че казва истината?

— Няма как да съм сигурен за свадата. Но е вярно, че Лестър и Аткинсън са работили заедно. След вчерашния ни разговор се обадих пак на майката на Аткинсън, после на контрольор във фирмата. Това имах предвид, между другото, когато споменах, че проучвам други възможности. Защото ненадейното изчезване на Аткинсън ми се стори подозрително от самото начало. Бих приел версията, че е хукнал да се срещне с жената на мечтите си и прочее — мъжете са склонни да изглупяват — но да не се обади нито веднъж на майка си или на приятелите си? Да й изпраща писма, напечатани на компютър? Точно когато с теб започват да се случват произшествия? Изглежда съмнително.

— Все още не разбирам защо Аткинсън ще ме преследва? Както ти казах, дори не съм го виждала.

— Възможно ли е да ти е ядосан по същата причина? Да те обвинява, че Лос се е измъкнал от затвора и е убил Кейси?

— Може би — отвърна колебливо Мария. — Но… ме преследва Лестър. Той ми е изпратил цветята и е поръчал питието. Той се появи пред къщата на родителите ми снощи.

— Именно — съгласи се Марголис. — И затова ме усъмни, че доктор Манинг греши за отношенията между Аткинсън и Лестър. Ако е прав и Аткинсън наистина се опитва да натопи Лестър, как го е накарал да заиграе по свирката му? Особено снощи? Има обаче и други възможности. Първо, Лестър да е разбрал, че Аткинсън те преследва и да е решил да се включи. Това, разбира се, повдига въпроса как Лестър е разкрил плановете на Аткинсън и пак попадаме в задънена улица. Има обаче и втора възможност.

Мария погледна към Марголис, почти уплашена какво ще чуе.

— Ами ако Лестър и Аткинсън действат заедно? И взаимно си осигуряват алиби? — предположи детективът.

Мария мълчеше, опитвайки се да осмисли въпросите му.

— Знам, че ти звучи налудничаво. И на мен ми звучи така. Но от трите обяснения единствено това изглежда вероятно.

— Все още недоумявам защо смяташ, че Аткинсън е замесен. Може би Лестър е накарал някой бездомник или дете да ми нареже гумите и да остави бележката, защото е знаел, че има сигурно алиби. Всичко друго по-скоро подсказва, че Лестър действа сам.

— Не всичко — поправи я Марголис. — Проверих регистрациите на колите край парка, както предложи Колин. И едната се оказа сериозен червен флаг.

— Защо?

— Защото е регистрирана на името на Марк Аткинсън.

* * *

— Как ти се струва? — попита Мария, след като Марголис си тръгна. — Дали Лестър и Аткинсън действат заедно?

— Не знам — призна Колин.

Тя поклати глава.

— Лестър е сам. Сигурна съм. — Дори на нея думите й прозвучаха, сякаш иска да убеди себе си. — И ако действат заедно, защо колата на Аткинсън е край парка? Как са избягали? Лестър няма кола.

— Вероятно е откраднал, както предположи Марголис снощи.

Тя пак поклати глава.

— Объркана съм. Положението е като руска матрьошка. Отваряш едната кукла, от нея изскача друга и така до безкрайност. Какво да правя сега? Ако детективът открие улики срещу Аткинсън, нова ограничителна заповед ли ще искам?

— Възможно е да се наложи.

— А ако не успеят да намерят и Аткинсън? Дори майка му не знае къде е. Каква ще е ползата от ограничителната заповед, ако не могат да му я връчат?

Той не отговори, но усети, че не е необходимо. Мислите на Мария продължаваха да се лутат, а думите да се изливат една след друга.

— Бог знае къде е Лестър, но положението е същото. Ограничителната заповед е безполезна, ако не могат да го открият.

— Ще го открият.

— Как?

Колин я хвана за ръката.

— Мисля, че в момента е най-добре да се придържаме към плана, особено след като е възможно да са двама.

— Защото е по-лесно да ме следят?

— Да. И защото докато разберем какво наистина става, можем да се съсредоточим единствено върху безопасността ти.

* * *

Оставиха колата на Мария пред апартамента й и поеха към търговски център „Индипендънс“ с камарото на Колин. Избраха заобиколен маршрут по странични улици и внезапни завои. И двамата не забелязаха някой да ги следи, но не искаха да поемат рискове.

В мола четирийсет минути обикаляха ръка за ръка из различни магазини. От време на време се връщаха и оглеждаха лицата на хората зад тях, но Мария не бе сигурна каква полза ще им донесе това. Знаеше как изглежда Лестър, но Аткинсън бе загадка. Сутринта Колин включи компютъра й, влезе в Пинтерест и й показа снимката му в раздела за издирвани лица. Тя я разгледа съсредоточено, чудейки се доколко е реалистична. Той имаше обикновено лице, което лесно би се смесило с тълпата, а нищо не му пречеше да промени цвета на косата си. Или да си пусне мустаци, или да си обръсне главата. През цялото време предположенията на Марголис се преследваха в ума й.

Аткинсън се опитва да натопи Лестър. Лестър се опитва да натопи Аткинсън. Лестър и Аткинсън действат заедно. Или Лестър работи сам, а Аткинсън е избягал с момиче и в този случай колата е просто съвпадение?

Кой знае? Всяка възможност, анализирана по пътя на логиката, се пречупваше в някой момент.

Накрая, следвайки плана, тръгнаха към магазин за дамски дрехи. Мария свали няколко блузи от закачалките. Беше й все едно как изглеждат, но се преструваше, че избира много внимателно. Колин стоеше до нея и даваше съвети. Точно в дванайсет тя му каза, че отива в пробната, и тръгна натам.

— Връщам се след малко — подвикна му.

Щом застана пред кабинките, Лили надникна иззад една от завесите. Мария влезе бързо при нея и забеляза облеклото й — червени мокасини, джинси, червена блуза и карамфил в косата. Държеше големи слънчеви очила и връзка ключове. На пода лежаха тъмносиня чанта и хартиен пазарски плик.

— О, скъпа — Лили я хвана за ръцете, — знам колко ти е тежко и не мога да си представя как запазваш самообладание. Не е за вярване, че изглеждаш прекрасна както при първата ни среща! На твое място щях да съм се изринала цялата!

„Съмнявам се!“ — помисли си Мария. Лили бе от момичетата, които сигурно не са имали нито една пъпка през целия си живот. Но комплиментът й прозвуча мило.

— Благодаря — каза. — Знам колко те затруднявам…

— Нищо подобно — прекъсна я Лили. — Не искам да чувам нито дума повече! Приятелка съм ти, а приятелите си помагат, особено в такива ужасни ситуации.

— Не видях Евън — отбеляза Мария.

— Преди няколко минути влезе в залата за хранене. Сигурно яде нещо абсолютно нездравословно, но понеже е толкова сговорчив, се зарекох да не отварям уста за хранителните му навици.

— Мислиш ли, че ще се получи?

— Разбира се — кимна Лили. — Хората обикновено виждат, каквото очакват да видят. Научих го в театралния курс. Имах чудесна учителка, между другото. Но по-късно ще ти разкажа. Да започваме ли? Колин и Евън сигурно отброяват минутите. — Подаде на Мария чантата, очилата и ключовете. — Перуката и дрехите са тук — посочи. — Сигурна съм, че ще ти бъдат по мярка. Мисля, че носиш моя размер.

„Не съвсем, но горе-долу“ — помисли си Мария.

— Как намери перуките толкова бързо?

— От магазин за перуки. Откъде другаде? Не са идеални, защото нямах време да подбирам, но и двете ще свършат работа.

Мария разгледа нещата в чантата.

— Ще ти ги платя…

— В никакъв случай — отвърна другата жена. — И може би ще ти прозвучи ужасно нетактично, но потайните дейности тази сутрин ми се сториха малко вълнуващи. Припомниха ми баловете с маски в кънтри клуба на родителите ми. Е, да започваме… И не забравяй карамфила. Подобни подробности привличат вниманието. Ще напиша съобщение на Евън и той ще дойде след минути.

Мария излезе от пробната на Лили и влезе в съседната. В чантата имаше същите дрехи, каквито носеше Лили, както и руса перука, и червен карамфил. Мария се облече, надяна перуката и я поприглади пред огледалото. Забоде си карамфила и сложи слънчевите очила.

Отблизо изобщо не приличаше на Лили, но отдалеч може би…

Обу червените мокасини и точно в дванайсет и четвърт излезе от пробната. Евън тръгна към нея.

— Здрасти, Лили — изрече. — Хареса ли си нещо?

В ъгъла Колин се бе вторачил в екрана на телефона си.

Мария поклати глава. Евън я целуна по бузата и я улови за ръката. Излязоха бавно от магазина, после минаха през супермаркет и се насочиха към изхода.

Колата на Лили се намираше на две места от портала. Мария натисна бутона за отключване и седна зад волана, а Евън се настани до нея. Тя си погледна часовника.

След две минути Лили щеше да излезе от пробната в магазина за облекло, преоблечена като Мария и с тъмна перука. Колин щеше да я поведе към друг магазин и пробна, където тя щеше отново да си сложи своите дрехи. После щеше да излезе от търговския център с Евън. Колин щеше да тръгне сам към колата си, сякаш Мария никога не е стъпвала в мола.

„Вероятно ненужни предпазни мерки“ — помисли си Мария. Но разбираше, че ключовата дума е „вероятно“. Ако наистина я следяха двама души, не биваше да рискуват. Крайната им цел бе да се скрие на място, където никой не би помислил да я търси; място, което никога не бе посещавала.

Апартаментът на Лили.

Мария запали двигателя и потегли. Никой не излезе от вратата зад нея. След нея не тръгна кола. Тя заобиколи мола, следвайки указанията на Евън, и спря. Той слезе бързо пред друг вход.

— Благодаря — каза му Мария.

— Радвам се, че ти помагам — отговори той. — И помни, че нищо не те заплашва. С Лили ще пристигнем след малко с нещата ти.

Тя кимна; все още беше напрегната. След минута свърна по главното шосе. И както твърде често правеше тези дни, взе няколко случайни завоя, взирайки се в огледалото за обратно виждане. Най-сетне усети как лека-полека се успокоява.

Невъзможно бе някой да я е проследил. Беше сигурна.

Е, почти.

Напоследък нищо не изглеждаше абсолютно сигурно.

* * *

Апартаментът на Лили се намираше на около километър от „Краби Пийтс“. Пред сградата имаше ограден частен паркинг, а от прозорците на дневната се откриваше изумителна гледка към океана. Стилната атмосфера в бяло, жълто и синьо не я изненада. Мястото изглеждаше и гостоприемно, и удобно. Няколко минути съзерцава брега, без да излиза на балкона. После дръпна щорите и седна на дивана.

Протегна се с въздишка и си помисли, че ще й се отрази добре да поспи. В същия момент телефонът, който Колин й беше дал, звънна. Позна гласа на Марголис:

— Две неща. Обадих се на приятеля си от управлението в Шарлот. Оставих му съобщение да проучи Аткинсън — да говори с майка му и да посети жилището му. Тази част е задействана. По-важното е, че ограничителната заповед е издадена. Чакам документите.

— Благодаря — отговори Мария, без да споменава очевидното: че трябва да открият Лестър, за да му я връчат.

И може би да поискат втора за Аткинсън. Обади се на Колин и на родителите си да им съобщи новината. Няколко минути успокоява разтревожената си майка и когато най-сетне прекъсна връзката, осъзна колко е изтощена. Все едно е тичала дни наред без почивка. И всъщност това донякъде бе вярно.

Затвори отново очи, но сънят не дойде веднага. Разговорът с Марголис, макар и кратък, породи нови въпроси. В крайна сметка обаче умората победи и тя най-после, слава богу, потъна в сън.