Никълъс Спаркс
Виж ме (26)

25.
Колин

Колин реши, че е постъпил правилно. Адреналинът се бе оттекъл от вените му и се чувстваше изтощен до смърт, но нямаше как да не отбележи факта, че лежи по корем с ръце, закопчани с белезници зад гърба, под изпепеляващите погледи на двама полицаи, и вероятно му предстоят дълги дни зад решетките.

Може би трябваше да послуша полицаите в патрулната кола и да спре.

И може би не трябваше да спира със свистящи гуми зад втората полицейска кола, вече паркирала пред дома на Санчесови. И може би не биваше да щурмува вратата, когато полицаите, запътили се към нея, му изкрещяха да остане на място. Ако бе постъпил другояче, полицаите вероятно нямаше да извадят оръжията си, а той да се моли да не стрелят по него.

Погледнато положително, всъщност не докосна и с пръст полицаите. След като разби с ритник вратата обаче, те не бяха в настроение да го изслушат, когато се опита да им обясни за необитаемата къща и за парка — местата, накъдето Лестър вероятно бе побягнал. И четиримата бяха твърде вбесени. Обвиниха го в опасно шофиране с превишена скорост и в неподчинение на служителите на реда. Обясниха му, че няма да му се размине с глоба. Арестуваха го, което означаваше, че съдебното споразумение ще бъде преразгледано и вероятно отменено.

Адвокатът му несъмнено щеше да оспори решението, но сигурно щяха да информират съдията, постановил решението — справедлив и разумен човек, който обаче даде кристално ясно да се разбере какво се очаква от Колин. Като се добави фактът, че Марголис ще настоява да го въдворят за постоянно сред опасните насилници, съдбата му бе повече от предвидима.

Затвор.

Не се страхуваше да го заключат. По принцип се справяше добре в места с правила и строг порядък, макар и без свобода. Знаеше как да си гледа своята работа, да отвръща поглед при нужда и да си държи езика зад зъбите, а след известно време всичко навярно щеше да се превърне в рутина. Щеше да оцелее, да го пуснат и да започне наново. Но…

Мария нямаше да го дочака и нямаше да стане учител.

Не искаше да мисли за това. Ако можеше да върне лентата назад, пак би постъпил така. Преследвачът на Мария се появява с оръжие? Трябва да я спаси. Чисто и просто. Как би могъл да предвиди, че Лестър ще изчезне яко дим?

Ако го бяха послушали, полицаите вече щяха да са го заловили. Изгубиха обаче ценни минути, докато закопчаваха белезниците на Колин, декламираха му правата и едва след като се успокоиха, най-сетне разпитаха Мария, която им разказа малко несвързано историята си. После дадоха думата на Феликс, който каза, че не възнамерява да повдига обвинение за разбитата врата и откъртената рамка. И Серена, и Кармен плачеха през цялото време. Твърде късно двама от четиримата полицаи тръгнаха с едната патрулна кола да търсят Лестър. После, след като молбите й да освободят Колин удариха на камък, Мария го изненада, настоявайки да извикат детектив Марголис.

Колин затвори очи с надеждата детективът да се окаже зает.

След миг един от полицаите съобщи, че Марголис пътува насам.

Щеше да остане очарован. Несъмнено щеше да го възнагради със самодоволна усмивка и с реч „Предупреждавах те какво те чака“. Сигурно вече репетираше в колата.

И все пак Колин не съжаляваше. Мария и семейството й бяха невредими и единствено това имаше значение. Както и да спрат Лестър. Мария обясни на полицаите как се разгневил, щом чул сирените. Дотогава обаче успявала да го усмирява, като му говорела. Или по-точно изслушвала налудничавите му мисли и се съгласявала с него. Но следващия път? Толкова лесно ли ще се поддаде Лестър? Или просто ще я сграбчи и ще я отведе някъде, където полицията няма да ги открие?

Призля му при тази мисъл и му се прииска да се срита, задето не е проверил сам клиниката. Как се бе измъкнал Лестър? Щом тази сутрин бе изпаднал в криза при появата на детектива, защо не го бяха задържали насила? Или вече не правеха така?

Тревожеше го и друго — как Лестър бе разбрал, че Мария ще е тук. Вероятно е проверил в кантората и в апартамента й и е видял, че я няма, но…

От главоблъсканицата го изтръгнаха първо фарове, после бръмчене на паркираща кола. Двигателят замлъкна, отвори се врата и след секунда се захлопна.

Марголис.

* * *

— Имаш ли чувството, че Коледа е подранила? — попита детективът, клекнал до него. Щом влезе, Марголис се насочи първо към Мария, но видя Колин на пода, закопчан с белезници, и буквално доприпка при него. — Защото за мен май е дошла.

Колин не продума. Каквото и да кажеше, щеше да се обърне срещу него.

— Тъкмо отивам да хапна, представи си, на десетина минути оттук, но ми се обаждат да дойда спешно. И кого заварвам? Старата си дружка Колин? Признавам, че отдавна не съм те виждал да изглеждаш толкова добре. — Колин забеляза отражението на усмивката му в излъсканите му до блясък обувки. — Какво направи? Счепка се с приятелката си? Нахвърли се срещу мама и татко, когато се опитаха да се намесят? Или срещу полицаите, докато те усмиряваха? — Марголис изплю клечката за зъби и тя падна опасно близо до лицето на Колин. — Изплюй камъчето. И бездруго ще разбера.

Колин въздъхна.

— Шофиране с превишена скорост.

Марголис наклони изненадано глава.

— Сериозно? — Колин не отговори и детективът се подсмихна. — Признавам, че не го очаквах. Но не бих се отказал от такъв подарък. Отивам да поговоря с приятелката ти. Ако все още я наричаш така, разбира се. Дори и с пръст да не си я докоснал, не ми прилича на жена, която ще посещава всяка седмица възлюбения си в затвора, за да го подкрепя. А имай предвид, че открай време преценявам отлично хората.

Марголис се изправи и тръгна към Мария.

Колин прочисти гърло:

— Може ли да стана?

Марголис го погледна през рамо и след няколко секунди повдигна рамене.

— Не знам. Можеш ли?

Колин се подпря с глава на земята, повдигна хълбоци, сви колене и пъргаво се приземи на крака.

Марголис махна с ръка да възпре полицая, понечил да пристъпи към Колин. Подсмихна се отново.

— Сигурен съм, че затворниците ще се редят на опашка да танцуват с теб, ако им демонстрираш уменията си. Все пак потърпи малко, докато разбера какво става тук.

Даде знак на двамата полицаи да приближат и тримата заговориха тихо. Единият на няколко пъти посочи с показалец Мария. Неколцина съседи вече надничаха към тях от моравите си или от улицата, опитвайки се да видят по-добре. Не само Колин ги забеляза. Марголис размени няколко думи със семейството и всички тръгнаха към къщата. Учудвайки Колин, Марголис му махна да ги последва.

В дневната Мария отново разказа всичко от самото начало и описа как е бил облечен Лестър, само че този път историята прозвуча по-свързано. Родителите й и сестра й стояха зад нея с още по-разтревожени лица, а двамата полицаи, арестували Колин, бдяха от двете страни на входната врата. Марголис си водеше бележки, Серена от време на време вмъкваше уточнения. Едва когато Мария приключи, детективът зададе първия си въпрос:

— Заплаши ли те с пистолета?

— Държеше го в ръка.

— Но не го вдигна? Не го насочи към теб?

— Има ли значение? Дойде с пистолет пред къщата на родителите ми. Трябва да го арестуваш — настоя Мария.

Марголис разпери ръце.

— Не ме разбирай погрешно. На твоя страна съм. След като е признал, че е изпратил розите и е поръчал питието, несъмнено ще получиш ограничителната заповед. Никой съдия не би отхвърлил молбата, а аз ще се обадя да видя дали може да я издадат по-бързо. Питам те, защото искам да определя дали Лестър е нарушил и закона за огнестрелните оръжия.

— Той е душевноболен. Незаконно е да притежава оръжие в този щат.

— Може би.

Очите на Мария заискриха.

— Тази сутрин е бил в психиатрична клиника. Така ми каза ти.

— Няма причина да не вярвам, че не е бил там, но ще проверя дали детективът не е сгрешил. Колкото до душевното заболяване, не сме сигурни, че е освидетелстван официално. Нямам достъп до медицинските му досиета, а когато са го арестували, обвиненията са били оттегляни. Има и разлика дали постъпваш доброволно в болница, или те въдворяват принудително.

— Цепиш косъма на две — възнегодува тя. — Обясних ти как се държеше. Говореше на телефона, за бога! Халюцинираше и ме заплаши с пистолет!

— Сигурна ли си?

— Слушаш ли ме изобщо?

Марголис изправи рамене в очевидна защитна позиция.

— Не спомена да е насочвал оръжието към теб и да те е принуждавал да направиш нещо. А когато си се оттеглила към къщата, той е побягнал в обратната посока.

Мария замълча и Колин забеляза как по лицето й се изписва мимолетно колебание.

— А фактът, че ми наряза гумите и ми открадна телефона?

— Каза ли ти, че е нарязал гумите?

— Не, но… — Тя го погледна втренчено. — Защо му намираш извинения? Все едно търсиш причина да не го арестуваш.

— Точно обратното. Опитвам се да открия нещо категорично. Няма смисъл да го арестувам, ако не мога да го задържа.

— Имаше пистолет! Нищо ли не значи това?

— Щеше да значи, ако се е опитвал да го скрие. Или те е заплашил. Но според теб нито едното, нито другото е налице.

— Това е… нелепо.

— Такъв е законът. Ако няма разрешително за оръжието, разбира се, ще го използвам. Но няма да е достатъчно да го задържа за дълго. Както и фактът, че е взел телефона ти.

— А нарязаните гуми?

— Призна ли? — попита отново Марголис.

— Не, но…

Марголис въздъхна.

— Знам колко е мъчително за теб, но наистина се опитвам да ти помогна. Търся основание за арест със сериозни обвинения, за да остане заключен.

— Добре тогава. Сгреших. Сега си спомням, че насочи пистолета към мен. През цялото време ме държеше на мушка.

Марголис повдигна вежди.

— Променяш версията си?

— Коригирам я.

— Добре — кимна той. — Но преди да тръгнем по този път, трябва да разбереш, че цялата ситуация вероятно е по-сложна, отколкото предполагаш.

— В какъв смисъл?

— Не мога да уточня. Разследването не е приключило. Засега е достатъчно да знаеш, че проучвам други вероятности.

— Други вероятности? — учуди се Колин.

Мария го погледна въпросително, после пак обърна глава към Марголис точно когато някой почука на вратата. Един от полицаите, отишли да търсят Лестър, надникна в стаята. Марголис се извини и излезе. След минута се върна при Мария и семейството. Влязоха и другите двама полицаи и застанаха до вратата.

— Не са успели да го намерят — каза детективът. — Обиколили са два пъти квартала, говорили са със съседите отвън. Никой не го е виждал.

Колин отвори уста, но размисли и замълча. Марголис го забеляза.

— Нещо ти хрумна?

— Питах се дали са проверили парка. И къщата зад тази.

— Защо? — намръщи се Марголис.

Колин сподели разкритията си, както и подозренията си за безлюдната къща и шпионажа на Лестър. Спомена и къде според него той паркира колата си. Призна, че е посещавал квартала късно нощем и рано сутринта и е проучвал автомобилните табели. Родителите на Мария пребледняваха все повече, а непроницаемите очи на Марголис не се откъсваха от него.

— Казваш ми го чак сега? Че през цялото време си играл на частен детектив?

Колин кимна към полицаите.

— Когато ме арестуваха, им обясних къде може да е избягал Лестър. Не ме изслушаха.

В стаята се възцари тишина. Един от полицаите пристъпи тежко от крак на крак.

— Но той не тичаше към парка — обади се тихо Серена. — Нито към къщата.

— Моля? — погледна я Марголис.

— Паркът е на няколко пресечки в онази посока. — Серена махна към кухнята. — А ако не е искал да заобиколи по далечната пряка, не е тичал и към празната къща. Бягаше в обратната посока.

Марголис поразмисли, после размени шепнешком няколко думи с полицаите и двама от тях излязоха от стаята. С половинчасово закъснение, каза си Колин.

Марголис се върна при Мария.

— Ако Лестър е дошъл тук с кола и след като няма регистриран автомобил на негово име, полицаите ще проверят дали има откраднати коли и можем ли някак да ги свържем с него. Възможно е, разбира се, Лестър просто да е избягал, но важното сега е да се уверя, че си в безопасност. Ще се връщаш ли в апартамента си?

— Ще остане при нас — заяви Феликс. — Серена също.

Детективът посочи над рамото си.

— Вратата е разбита.

— Имам дъски в гаража. Ще я укрепя. А утре ще я поправя.

— Имате ли аларма?

— Да, но не я използваме често.

— Тази нощ я включете. Заковете вратата и спуснете щорите за всеки случай.

— А полицейска охрана? — попита Серена. — Ще остане ли някой в къщата?

— Няма начин — отговори Марголис. — Изберете си причина — орязан бюджет, недостатъчна жива сила, лимит на извънредните смени, няма ограничителна заповед. Ще се обадя обаче на началника и ще уредя патрулната кола да минава през час-два.

— Ако Лестър се върне?

— Не мисля, че е вероятно.

— Защо?

— Защото се страхува от полицията, а сигурно ще предположи, че тук има полицаи.

— Освен ако не е луд и му е все едно — уточни Мария.

— Избягал е по-рано — каза Марголис, но явно осъзна колко неубедителен е доводът му и продължи: — Знам, че си уплашена и разстроена. Ще се погрижа патрулът да обхожда квартала през час. А и кой знае. Може да им провърви и да го заловят. Ще го доведат в ареста, ще го тикна в стаята за разпити и ще видим накъде ще задуха вятърът. Утре ще подадеш молба за ограничителна заповед и следващия път, когато те доближи, ще го задържим. И няма да се измъкне.

Колин видя как по лицето на Мария пробягват противоречиви чувства. Тя погледна към полицаите до вратата и си пое дълбоко дъх.

— Може ли да поговорим насаме?

След известно колебание Марголис кимна и махна на полицаите да излязат. Серена и родителите й се оттеглиха в кухнята и Мария подхвана с въздишка:

— Какво ще стане с Колин?

Детективът погледна към него.

— Как какво?

— Надявах се да убедиш полицаите да го пуснат. Да го глобят за превишена скорост, вместо да го арестуват.

Марголис повдигна смаяно вежди.

— И защо? Казаха ми, че е карал със сто километра в час в жилищен квартал. Едва не се е сблъскал челно с друг автомобил на няколко преки оттук. Отказал е да спре, когато са му сигнализирали. — Поклати глава. — После не се е подчинил на полицаите да остане на място и е създал критична ситуация.

— Бях в опасност. И ти би направил същото, ако твой близък е в беда.

— Редно е било да остави полицаите да си свършат работата. А скоростта, с която е шофирал, е изложила на опасност живота на други хора.

— Лестър имаше пистолет, за бога!

— Още една причина да не пречи на полицаите.

— Не е справедливо. Знаеш го! — извика Мария, загубила самообладание. — Ще го изпратиш в затвора за превишена скорост?!

„Не беше само това — помисли си Колин. — Полицаите ме видяха през последните две минути на пътя.“

— Той е направил своя избор — отсече Марголис. — Не забравяй, че се е наложило полицаите да извадят оръжия. Можеше да пострадаш. Семейството ти — също.

— Щом разбра, че съм в безопасност, той се остави доброволно да го задържат. Не повиши глас, не оказа съпротива. Наистина ли искаш да съсипеш живота му? Защото е бързал да ме спаси?

— Не съм го арестувал аз — сви рамене Марголис.

— Не си. Но имам чувството, че ще те послушат. — Тя скръсти ръце, за да срещне погледа му. — Знам, че не вярваш на Колин, и мислиш, че мястото му е в затвора. И ако беше оказал съпротива на полицаите или бе направил друга глупост, нямаше да те моля да се намесиш. Но той не направи нищо подобно, а ти не ми изглеждаш твърдоглав и отмъстителен. Моля те…

Невъзможно дълго се проточиха секундите, през които Марголис я гледаше, без да помръдне. После безмълвно тръгна към вратата.

* * *

Пет минути по-късно Колин стоеше до канапето и разсеяно разтриваше китките си, където белезниците ги бяха протрили.

— Благодаря, че ми помогна — каза той.

— Няма защо.

— Още не мога да повярвам, че те послуша.

— Аз мога. Знаеше, че е правилно да постъпи така. А и полицаят, който те арестува, не възрази. След като чу цялата история, решимостта му да те затвори зад решетките изглежда се изпари.

Колин посочи вратата:

— Съжалявам. Ще платя щетите.

— На татко му е все едно. Твърде е ядосан, че Лестър е шпионирал семейството, та да се ядосва за вратата.

— Да помогна ли да я укрепим?

Тя кимна и го поведе към гаража. Върнаха се с дъски, чук и пирони. Мария държеше дъските, а той ги сковаваше. Когато приключиха, пристъпи към него, прегърна го дълго и се отдръпна.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се обадя в бара. Ще кажа на управителката къде съм и ще разбера дали са ме уволнили. После ще стоя на пост на улицата. Искам да съм тук, ако Лестър се появи.

Тя кимна.

— Какво имаше предвид Марголис, когато каза, че разследва други възможности? Лестър призна за почти всичко…

Той сви рамене.

— Нямам представа. Приятелят на Кейси може би? Марк Аткинсън? Понеже е изчезнал от хоризонта.

Колин разказа малкото, което бе научил по-рано.

Феликс влезе в дневната, придружен от Кармен. Кармен подаде на Колин чаша вода с лед, а Феликс огледа как е сковал вратата.

— Съжалявам — каза Колин сконфузено. — Казах на Мария, че ще платя щетите.

Баща й кимна.

— Добра работа. Солидна. — Пристъпи към Колин и го погледна. — Искам да ти благодаря, че се притече на помощ на Мария. И се обади в полицията.

— Няма защо.

Кармен застана до Феликс. Зад тях Колин виждаше Серена в кухнята, която очевидно слушаше внимателно.

— Когато се запознахме, не те прецених правилно — продължи Феликс. — Мария ме увери, че с теб се чувства сигурна. Сега разбирам защо.

При тези думи Мария хвана ръката на Колин.

— Казал си на Мария, че ще стоиш отвън на пост през нощта. В случай че Лестър се върне.

— Да.

— Това не ми харесва.

Колин го погледна.

— Ще останеш вкъщи. Като наш гост.

Мария стисна леко ръката му.

— Добре — усмихна се той.

* * *

Колин кръстосваше дневната. Надничаше през завесите на прозореца отпред, после през кухненските прозорци.

Никаква следа от Лестър.

Марголис спази дадената дума — патрулната кола мина край къщата четири пъти; два пъти, докато всички от семейството все още бяха будни, и още два пъти, след като си легнаха. Мария остана при Колин най-дълго — до един. Преди да се оттегли, Феликс му каза, че ще стане в четири и ще поеме дежурството, за да му даде възможност да поспи.

Затишието настъпи като благословия за Колин, позволявайки му да осмисли случилото се вечерта. Все още въпросите бяха повече от отговорите, понеже всичко изглеждаше объркано. Ако например Лестър наистина се заблуждаваше, че Мария го преследва, страхът би следвало да го държи далеч от нея, а не да го привлича постоянно към нея.

Но нали Лестър бе признал, че я е дебнел?

И защо Марголис каза на Мария, че разследва различни възможности?

Измъчваха го и други въпроси — защо Лестър бе признал за цветята и за питието, но не и за нарязаните гуми. Наистина ли бе дошъл дотук с кола и откъде я беше взел? Ако бе оставил колата до парка, а бе избягал в обратната посока, защо полицаите не го откриха? И отново, как Лестър бе разбрал, че Мария ще бъде в къщата на родителите си, след като самата тя бе забравила рождения ден на майка си?

Колкото повече научаваше, толкова по-объркан се чувстваше.

— Изнервяш ме — каза Мария. — И прокопа улей в пода.

Колин се обърна и я видя в коридора, облечена в пижама.

— Събудих ли те?

— Не. Успях да поспя.

— Колко е часът?

— Минава три. — Мария седна на дивана и му махна с ръка да отиде при нея. Колин седна на дивана и я прегърна, а тя облегна глава на рамото му. — Искаш ли да поспиш?

— Остава само час, докато стане баща ти.

— Не мисля, че спи. Сигурно се върти и се мята като мен. — Целуна го по бузата. — Радвам се, че си тук. Родителите ми също се радват. Преди да си легнат, ми се извиниха, че досега са се отнасяли така към теб.

— Няма за какво да се извиняват. Проявиха великодушие. Особено за разбитата врата.

Тя сви рамене.

— Честно казано, беше грандиозно. Вратите обикновено задържат хората навън, но тази не успя дори да те забави. Присъствието ти успокоява мама и татко.

Той кимна. През процеп между завесите струеше лунна светлина, къпейки дневната в сребристо сияние.

— Исках да ти кажа, че си се справила удивително с Лестър. Малцина биха запази спокойствие в подобно положение.

— Не бях спокойна. Бях ужасена. Затворя ли очи, виждам лицето му. И беше толкова… странно. Имах чувството, че се страхува от мен повече, отколкото аз от него, макар той да държеше пистолета.

— И аз не разбирам.

— Дано полицаите да го открият. Неприятна ми е мисълта, че е някъде там. Следи ме, наблюдава ме, крои планове и се крие. Каква ще е ползата от ограничителната заповед, ако не му я връчат? А ако се появи отново преди това? Мислех да напусна града, но ако той ме проследи някак? Искам да кажа, дори аз не знаех, че ще бъда тук тази вечер. Как е разбрал той? И как е разбрал, че ще бъда в клуба?

— И аз се питах същото.

— Е? Какво да направя? Искам най-накрая да се почувствам… в безопасност.

— Имам идея. Малко странна, но…

— Но?

Той й обясни.