Никълъс Спаркс
Виж ме (23)

22.
Мария

След срещата с Марголис Мария се върна в кантората, зашеметена от наученото. Надникна в кабинета на Джил, за да й разкаже новините, но тя още не се бе върнала след обедната почивка. Това й напомни, че не е обядвала, но всъщност не можеше дори да си представи да сложи залък в устата си.

Стрес. Продължеше ли в същия дух, щеше да се наложи да си сменя гардероба — да си купи дрехи с по-малък размер или да преправи старите, които вече изглеждаха възшироки.

Барни най-сетне се бе появил в кантората, но през следващите три часа се затвори в кабинета си, където влизаха стажантка след стажантка. Мария предположи, че интервюира кандидати да заместят Лин — неотложно попълнение според нея — и макар да имаше въпроси за случая с болницата, от опит знаеше, че не бива да го безпокои. Реши да организира идеите си, отбелязвайки ги в полето на подадения иск. Някой почука на вратата. Вдигна поглед и видя Барни, застанал на прага.

— Здравей, Мария. Би ли дошла в кабинета ми? — попита я той.

— О, здравей, Барни. — С въздишка на облекчение тя събра листовете и ги пъхна в папка. — Слава богу. Надявах се да обсъдим иска. Според мен има няколко възможни подхода към случая. Исках да разбера как планираш да процедираш, преди да започна да проучвам подробностите.

— По-късно ще обсъдим случая. Искам да поговорим за нещо друго в кабинета ми.

Въпреки предразполагащото му изражение, тонът му я обезпокои и тя се изправи предпазливо. „Темата на разговора — помисли си — едва ли ще е приятна.“

Барни вървеше мълчаливо пред нея. Изчака я да го настигне едва когато застанаха пред вратата. Джентълмен както винаги — дори да се кани да нанесе удар — той й отвори и посочи стола с висока облегалка най-далеч от прозореца срещу писалището му. Едва след няколко крачки тя забеляза кой седи на другия стол. Застина.

Кен.

Барни вече заобикаляше бюрото си. Зае се да напълни три чаши с вода от каната върху него, но Мария не помръдна.

— Седни. Не се безпокой — рече й той. — Ще проведем приятелски разговор.

„Трябва да му отговоря «Не, благодаря», и да изляза“ — помисли си внезапно тя. Какво щяха да направят? Да я уволнят? Все пак старите навици — да уважаваш възрастните и да се подчиняваш на шефа — надделяха и тя седна почти на автопилот.

— Искаш ли вода? — попита той и с крайчеца на окото си тя забеляза, че я наблюдава изпитателно.

— Не, благодаря — отговори и си каза, че все още не е късно да си тръгне, но…

— Радвам се, че се съгласи да се присъединиш към нас — отбеляза Барни малко по-напевно и протяжно от обикновено — гласът, запазен за съдебната зала. — И съм сигурен, че се питаш защо те поканих тук. Е…

— Спомена, че искаш да обсъдим нещо. С теб — прекъсна го тя. — Само двамата.

Барни трепна едва забележимо, издавайки неволно изненадата си, че му отнемат думата. Ала се опомни бързо. Усмихна се.

— Моля?

— Не спомена, че ще присъства и друг.

— Разбира се. — Гласът му отново прозвуча гладко. — Имаш право. Извинявам се за пропуска.

Замълча, за да й даде възможност да отговори — несъмнено да му прости грешката — но Колин вероятно не би продумал и тя също не каза нищо. „Уча се“ — помисли си.

Барни разпери ръце.

— Да започваме тогава, за да не ти губим времето с предисловия. Не бих искал тази среща да удължи работния ти ден.

— Добре. — Тя се усмихна вътрешно.

Пак го изненада, но той бе майстор на самообладанието. Прочисти гърло.

— Сигурен съм, че си чувала слуха за обвиненията, които няколко служителки се канят да повдигнат срещу Кен Мартенсън. Между впрочем, напълно безпочвени обвинения.

Зачака, но и този път тя нищо не каза.

— Прав ли съм? — попита той.

Мария погледна към Кен, после отново към Барни.

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна дали си чула слуховете?

— О, чух ги — потвърди тя.

— За какво тогава не си сигурна?

— Не съм сигурна дали обвиненията са безпочвени.

— Аз те уверявам, Мария, че не са.

Тя изчака две секунди.

— Добре.

„Колин наистина щеше да се гордее с мен“ — помисли си. Нещо повече — започна да разбира как думата „добре“ размества динамиката на силите в стаята. Или поне задаваше желания от нея тон, макар на Барни да не му харесваше. Той обаче бе професионалист и не издаваше чувствата си — напевният и отчетлив глас продължаваше да звучи в адвокатския си ритъм.

— Понеже господин Мартенсън е наш изпълнителен директор, възнамерявам да оспорим енергично и целесъобразно въпросните обвинения. Включително в съдебната зала, ако се наложи. Разбира се, както знаеш, когато на карта е заложена нечия репутация, подобни случаи обикновено се уреждат със споразумение, за да се избегне дългата и скъпа съдебна процедура. В конкретния случай евентуално споразумение ще пренебрегне истинността на обвиненията в името на спестените време, средства и неудобство. И очевидно ще бъде поверително.

Мария кимна, мислейки си: „Да караме по същество. Защо ме извика тук?“.

— Сигурен съм, че не е необходимо да ти припомням блестящата репутация на господин Мартенсън. Тези, които го познават най-добре — хора като теб и мен например — знаят, че винаги е действал на първо място с оглед на интересите на кантората. Правил е огромни жертви и е абсолютно невъзможно да изложи на риск репутацията на кантората или личната си репутация. Обвиненията, длъжен съм да добавя, са абсурдни. През трийсетгодишната му адвокатска кариера нито едно обвинение в сексуален тормоз не е повдигано срещу него в съдебната зала. Три десетилетия усърдна работа, подложена на риск, защото по света има алчни хора.

„Обвиненията не са стигнали до съдебната зала, защото са били уредени извън нея“ — помисли си Мария.

— За съжаление, когато има гърне с пари, някои смятат, че им се полага по право. Готови са дори да излъжат или да изопачат истината с история, която обслужва целите им. Понякога тълкуват погрешно поведение, което всеки друг би сметнал за безобидно. Вярвам, че в нашия случай има по малко и от трите и това е довело до масова лакомия. Алчните акули, подушили кръв във водата, искат да получат своя дял, защото смятат, че им се пада по рождение. Нашата справедлива конституция обаче не казва, че някому е позволено да отнема чужда собственост просто защото вярва, че му се полага. Алчност. Ужасно зло и неведнъж съм виждал да поразява добри хора. Алчни зложелатели съсипаха съседите ми — благовъзпитано, религиозно семейство. Сега, в заника на дните си, не се гневя толкова. Изпитвам по-скоро съжаление към ненаситните. Животът им е празен и те си въобразяват, че ще запълнят празнотата с монетите от джобовете на ближния. Този случай обаче заплашва да опетни репутацията на господин Мартенсън, както и доброто име на кантората, така че е моя отговорност — дори дълг — да ги защитя.

„Бива си го — помисли си Мария, — даже когато самият той изопачава истината. Неслучайно съдебните заседатели го харесват.“

— Сигурен съм, разбира се, че и ти би се застъпила за почтеността и за доброто име на фирмата. Няма да скрия обаче, че се страхувам, Мария. Страхувам се за другите хора тук. Колегите ти. Приятелите ти. Младите семейства с ипотеки и сметки за отопление. Бебетата и децата им. Длъжен съм заради тях да използвам всички умения, които Бог ми е дал, с надеждата правдата и доброто да надделеят над неправдата и алчността. Но пък аз наистина съм остарял и съм изгубил връзка с днешните двигатели на света, така че какво ли знам?

Когато Барни замълча, изиграл картата „дълбоко потресен“, Мария едва не заръкопляска. Лицето й обаче не издаде нищо. След миг той продължи с въздишка:

— Познавам те, Мария. И знам, че споделяш загрижеността ми. Твърде добър човек си и е невъзможно да не се страхуваш за приятелите и колегите си. И знам, че ще пожелаеш да им помогнеш, защото и ти като мен искаш справедливостта да възтържествува. Нашата кантора — всички ние — трябва да се изправим сплотени като един срещу сребролюбците, заблудили себе си, че им се полагат твоите спечелени с труд пари, макар те самите да не са ги заслужили с нищо. — Той поклати глава. — Искаме истината да удържи победа, Мария. Нищо друго. Искаме само чистата истина. И затова си тук. Защото се нуждая от помощта ти.

„Най-сетне“ — помисли си Мария.

— Молим те за нещо, което искаме от всичките си служители. Да подпишеш заявление, подпечатващо истината — че уважаваш дълбоко господин Мартенсън и докато си работила в кантората, никога не си ставала свидетел и не си чувала той да е предприемал действия, които могат да се окачествят като сексуален тормоз към когото и да било. Специално теб и другите жени в кантората ще помолим и да потвърдите, че никога не сте се чувствали подложени на сексуален тормоз по какъвто и да било начин и когато и да било.

Стъписана, Мария се втренчи в него. Забеляза, че Кен се е свил на стола, и преди да успее да отговори, Барни продължи:

— Не си длъжна да изпълниш молбата ми, разбира се. В крайна сметка решението зависи изцяло от теб. Няма причина да вземаш под внимание добруването на когото и да било в кантората. Искам просто да постъпиш правилно.

Барни приключи, свел смирено очи. Олицетворение на благочестието в свят, станал непонятен за него, понесъл бреме, с което все някой трябва да се натовари. Нищо чудно, че бе преуспял.

Мария обаче мълчеше. Колкото и убедително да звучаха думите му, Барни лъжеше и го съзнаваше. Знаеше също, че тя знае, че лъже. Тоест — всичко бе игра. Несъмнено бе настоял Кен да присъства, за да го накаже: „Разбираш ли докъде падам, за да те защитя?“. От своя страна Кен не бе продумал.

И все пак…

Беше ли честно всичките им невинни колеги да пострадат? Заради един идиот? Колко пари искаха жените? Беше се справила с посегателствата на Кен. След седмица-две вероятно щеше да ги забрави напълно. С течение на времето дори щяха да се превърнат в смешна история. Кен бе слабоволев, но не й посегна в хотела след конференцията. Беше твърде несигурен и жалък, за да стигне дотам. Поне с нея. Но с другите, на които бе хвърлил око?

Колебаеше се и имаше нужда от време. Пое си дълбоко дъх.

— Нека помисля.

— Разбира се — кимна Барни. — Оценявам загрижеността ти. И помни — всички в кантората, колегите и приятелите ти искат единствено да постъпиш правилно.

* * *

Мария седна зад бюрото си и се насили да се съсредоточи върху иска срещу болницата, но мислите й непрекъснато се връщаха към разговора с Барни, търсейки начини да се измъкне по-умело от положението. Питаше се как ли би постъпил Колин…

— Ето те и теб.

Унесена в мисли, Мария вдигна глава и видя Джил на прага.

— О, здрасти…

— Къде беше? — попита я приятелката й. — Минах преди малко, но те нямаше.

— Барни ме извика да говорим.

— Ясно. — Джил влезе и затвори вратата. — Как протече срещата с детектива?

Мария разказа какво й е съобщил Марголис. Явно объркана, Джил й зададе същите въпроси, които измъчваха и нея.

— Не знам дали новините са добри, или не — заключи най-сетне тя. — Сега ситуацията изглежда по-заплетена, отколкото сутринта.

„Това не е единственият ми проблем“ — помисли си Мария.

— Какво те гложди сега?

— Какво имаш предвид?

— Изражението ти се промени.

— О… сетих се за срещата с Барни.

— И?

— Кен беше там.

Джил кимна.

— Делото ли обсъждахте?

— Разбира се.

— Нека позная. Барни говореше през цялото време, омайваше те с южняшкия си чар и накрая те помоли „да постъпиш правилно“?

— Добре го познаваш.

— За жалост. Е? Научи ли нещо?

— Искат да създадат „обединен фронт“.

— И по-точно?

— Искат да подпиша изявление, че никога не съм виждала Кен да постъпва нередно, професионалист е до мозъка на костите си и никога не съм била подлагана на сексуален тормоз.

— Помоли ли те Барни? Или настоя да подпишеш?

— Помоли ме. Всъщност подчерта, че иска аз да реша.

— Това е добре.

— Предполагам.

— Предполагаш?

Мария не отговори и Джил я погледна изпитателно.

— Не ми казвай, че има и друго. Нещо, което не ми каза тази сутрин.

— Ами…

— Нека позная. Кен ти е досаждал.

Мария повдигна вежди.

— Откъде знаеш?

— Не помниш ли обяда ни? След като бе излизала да гребеш с Колин? Попитах те дали всичко е наред. Знаех, че си била на конференция с Кен, а работя тук отдавна и съм наясно какво би опитал. Увери ме, че всичко е наред, но не разсея подозренията ми.

— Защо не каза нищо?

Джил повдигна рамене.

— Служебната етикеция е безполезна. Затова с Лесли сме я зачертали. Тогава не исках да те обърквам, ако нищо не се е случило, но помня как съмненията ми се затвърдиха. Което е неприятно, разбира се. Признавам обаче, че се зарадвах, макар да звучи ужасно.

— Как така се зарадва?

— Ако тук ти харесваше, нямаше да пожелаеш да дойдеш при нас. Все още, естествено, не знаех за предстоящото дело.

— Доволна съм, че си загрижена за мен.

— Ти си силна жена, Мария. И, честно казано, мисля, че си по-умна от Кен. Бях сигурна, че ще намериш начин да го парираш.

— Казах му, че приятелят ми, боец от ММА, е ревнив.

Джил се засмя.

— Именно. Много по-умна от Кен. Но да се върнем към срещата с Барни и Кен, нашия блестящ лидер. Барни те помоли да подпишеш заявление и ти му отговори, че ще помислиш?

Мария зяпна.

— Как се досети какво му казах?

— Познавам Барни. Умее майсторски да маскира очевидното, показвайки, че неговата позиция е справедливата. После прибавя щипка чувство за вина, в случай че се колебаеш. Важно е да забравиш словоизлиянията и да помислиш какво наистина се е случило. Между другото, какво всъщност се случи?

Мария й разказа накратко за конференцията. Джил дори не повдигна вежди, но когато тя стигна до следващите епизоди, лицето й се вкамени.

— Чакай — прекъсна я тя. — Едно е да каканижеш, че съпругата ти не те разбира, друго — да пускаш ръце.

— Е, опипа ме по ключицата и може би малко по-надолу. Но не…

— Намеренията му бяха очевидни, нали? И те покани на обяд, за да обсъдите как да станеш по-добър „екипен играч“?

— Да. Но аз го спрях. Той не…

— Ела с мен. — Джил отвори вратата.

— Къде отиваме?

— Да се видим с Барни и Кен.

— Няма смисъл… и бездруго напускам. А и той не ме докосна по гърдите или нещо подобно.

— Е, Барни не знае подробностите. Сигурна съм, че целта на срещата не е била просто да защити кантората, а да те разубеди да се присъединиш към другите жени.

Мария поклати глава.

— Не смятам да повдигам обвинения.

— Сигурна ли си?

Тя се замисли за Барни и за останалите хора в кантората. Намеренията на Кен бяха ужасни и й бяха причинили стрес, но да загърби всичко и да продължи напред, й изглеждаше по-добра перспектива, отколкото да задълбочава въпроса.

— Сигурна съм. Така или иначе напускам.

— Но не мислиш ли, че Кен трябва да поеме отговорност за действията си? За стреса, на който те е подложил?

— Предполагам. Но, както казах, не искам да се обръщам към Комисията.

Джил се усмихна.

— Те не го знаят.

— Какво ще им кажеш?

— Точно каквото трябва. И в никакъв случай не ме прекъсвай. Остави ме да говоря и не казвай нито дума.

* * *

Преди Мария да осъзнае какво се случва, Джил се устреми към кабинета на Барни и се наложи да подтичва, за да я настигне. Вратата бе затворена, но това не смути изобщо Джил.

Барни и Кен, седнали там, където бяха преди няколко минути, се стреснаха от внезапната й поява.

— Какво става? Съвещаваме се… — подхвана Барни, но Джил влетя в кабинета, следвана от Мария.

— Би ли затворила вратата, Мария? — Гласът на Джил прозвуча отмерено и професионално; Мария осъзна, че никога не я е чувала да говори така.

— Чу ли ме, Джил? — попита Барни.

— Мисля, че ти трябва да ме изслушаш.

— След пет минути ще интервюираме нова стажантка.

— Кажи й да почака. Ще говорим за делото и това засяга и двама ви.

Кен не продума. Мария забеляза, че лицето му пребледня. Барни се втренчи в нея, после посегна към телефона и повтори инструкциите на Джил. Изправи се и посочи към стола под прозореца:

— Ще го донеса по-близо…

— Няма да сядаме — прекъсна го рязко Джил.

Барни очевидно разбра тактиката й. Повдигна леко вежди и Мария предположи, че преценява бързо положението. Мнозина на негово място биха седнали отново, но той разбираше колко е важно да проведат разговора очи в очи. Остана прав.

— Спомена, че темата засяга кантората?

— Всъщност казах, че засяга вас двамата. Но, да, в крайна сметка засяга и кантората.

— Тогава се радвам, че сте тук — кимна той, възвърнал напевния си захаросан тон. — Току-що с Мария обсъдихме лъжливите обвинения и съм сигурен, че тя ще постъпи правилно в името на всички замесени.

— Не бъди толкова уверен — отвърна Джил. — Исках първи да разберете какво сподели с мен преди малко за посегателствата на Кен. Всеки съдебен заседател би определил поведението му като сексуален тормоз и тя обмисля да подаде жалба до Комисията за равни трудови права, а после да заведе съдебно дело.

— Не е вярно! — избухна Кен.

Джил се обърна към него и продължи с още по-отчетлив тон:

— Казал си й, че трябва да се постарае повече да играе екипно. И ако си на нейна страна, по-лесно ще стане партньор. После си й посегнал.

— Нищо подобно!

— Опипвал си я по врата и по гърдите.

— Докоснах я… само по рамото.

— Значи признаваш, че си я докоснал? И не си се отдръпнал, макар очевидно да й е било неприятно?

При тези думи Кен осъзна, че вероятно е по-добре да си държи езика зад зъбите. Обърна се към Барни. Дори да бе ядосан от чутото, Барни не го показа.

— На днешната ни среща Мария не обвини Кен в сексуален тормоз. Откакто работи тук, не е споменавала нищо подобно пред мен.

— Защо да споменава? Знаела е, че ще го прикриеш. Както и преди, когато уредихте другите случаи.

Барни си пое дълбоко дъх.

— Сигурен съм, че има някакво недоразумение. Ще уредим миролюбиво въпроса. Няма причина да прибягваме до заплахи.

— Не съм прибягвала до заплахи. Всъщност трябва да си благодарен, че дойдохме, за да ви спестим неприятната изненада.

— Благодарен съм — кимна той. — Мисля обаче, че ще обсъдим въпроса по-цивилизовано, ако седнем. Бих искал да изслушам Мария.

— Разбира се. Ще ти предоставим жалбата й веднага след като я подадем. Засега аз ще говоря от нейно име.

Очите на Кен се разшириха, но Барни погледна спокойно Джил.

— Нали разбираш, че нямаш право да представляваш Мария заради очевидния конфликт на интереси?

— Тук съм като нейна приятелка.

— Не съм сигурен дали има разлика.

— Да започнем тогава със следното — с Мария напускаме кантората. Нямахме намерение да те информираме днес, но реших да ти съобщя новината с оглед на потенциалното дело.

За пръв път дори Барни не знаеше как да реагира. Погледна към Мария, после пак към Джил.

— И двете напускате кантората?

— Да.

— Къде ще работите?

— Няма значение. В момента обсъждаме делото, което Мария смята да заведе. Всички знаем колко сериозни са обвиненията, повдигнати от Лин и другите жени. Представяш ли си колко тежест ще придаде на показанията им Мария?

— Но аз не съм направил нищо — промърмори Кен и Барни го изпепели с очи.

— Мислиш ли, че някой ще ти повярва? След всичко, което свидетелите ще кажат в съда? Но, разбира се, дотам няма да се стигне. Всички в стаята знаем, че се домогваш до споразумение. Подобни случаи почти винаги се уреждат извън съдебната зала. Не съм сигурна обаче, че Мария ще се съгласи. Докато разговаряхме, изглеждаше изключително разстроена. Няма да й бъда адвокат по случая, но подозирам, че е готова да стигне възможно най-далеч.

Барни си приглади сакото.

— Целта ви, предполагам, е не само да ни информирате, че смятате да заведете дело и да напуснете кантората. Тук сте, защото искате да разрешим проблема.

— Защо мислиш така?

— Не бихте спечелили нищо, като ни предупреждавате, че ще подадете жалба до Комисията.

— Може би просто изпитвам известна лоялност към кантората.

— Може би.

— Или пък искам Кен да разбере как, освен че ще съсипе кантората и ще остане без спестявания, вероятно ще се наложи да продаде абсурдната си кола, когато Мария приключи с него.

Кен простена тихо. Барни не му обърна внимание.

— Възможно ли е да разрешим проблема?

— Като за начало Мария иска шест седмици отпуск.

— Защо са й шест седмици отпуск, след като смята да напуска?

— Защото й се полагат. Защото Кен е задник. Защото вчера е видяла дъга над пръскачките в двора. Защото заради вас е работила до късно нощем и през почивните дни. Тоест, няма значение защо иска отпуск. Иска и толкова.

— През първата година на служителите им се полага само едноседмичен отпуск.

— Тогава ще направиш изключение. Платен отпуск, подчертавам, който ще бъде добавен към последния й чек.

Кен понечи да се намеси, но Барни вдигна ръка да го спре.

— Нещо друго?

— Да. Двуседмичното предупреждение за напускане отпада. Днес е последният ден на Мария тук. Но ще й платите и за въпросните две седмици.

Барни изглеждаше, сякаш е сдъвкал нещо противно.

— Това ли е всичко? Двумесечна заплата?

— Не съвсем. За преживения стрес й е необходим бонус. Да речем… още три месечни заплати.

Барни замълча.

— А в замяна?

— Ще го обсъдим, но съм почти сигурна, че няма да чуете нито дума от нея за развратното поведение на Кен. Никакви жалби, никакви съдебни дела. Разделяме се и всеки тръгва по своя път.

Барни замълча отново, вероятно замислен доколко сериозни са намеренията на Мария. Джил обаче прочете мислите му.

— Тя не блъфира, Барни. Познаваш Кен. Знаеш как се е отнасял към други жени и знаеш също, че е тормозил Мария. Нещо повече — знаеш, че не искаме много пари. Тя всъщност ти предлага подарък, защото, колкото и да презира Кен, към теб изпитва уважение.

— А заявлението?

— Изобщо не го споменавай — предупреди го Джил. — Мария няма да лъже. Няма обаче и да подпише заявление какво наистина се е случило. Ще го забрави.

— А ако другите ищци я призоват да даде показания?

— Дотогава ще бъде на Юпитер. Не бой се.

— Моля?

— О — усмихна се Джил. — Съжалявам. Помислих, че сме се пренесли в селенията на фантазията.

— На фантазията ли?

— И двамата знаем, че няма да я призоват, защото няма да позволите да се стигне дотам. Ще сключите споразумение. Налага се, иначе ще ви струва цяло състояние дори да спечелите делото.

Барни погледна към Кен, после отново към Джил.

— Може ли да те попитам какво искаш ти? След като също напускаш кантората?

— Само едно — отвърна тя. — В замяна ще довърша последните си две седмици тук. Ще сътруднича на партньорите, защото не искам промяната да се отрази на клиентите. После ще си тръгна.

— И какво е единственото условие?

— Да ми организирате скромно прощално парти в кантората. Нищо разточително — торта или нещо подобно — но да имам възможност да се сбогувам с всички наведнъж. Дотогава несъмнено е по-добре да не оповестяваме, че ще напускам. Другите партньори трябва да разберат, но не искам да подтикна персонала да си плюе на петите. Вярваш или не, надявам се да разрешиш проблема възможно най-бързо и най-тихо. Тук работят и добри хора.

Барни вероятно оцени благородството на Джил, но Мария забеляза как пресметливо поглажда брадичка.

— Пет месеца заплата за Мария не е малко. Партньорите няма да останат доволни. Три месеца съм сигурен, че мога да осигуря…

— Не тълкувай погрешно желанието ми да помогна на другите като възможност да преговаряме. Няма да преговаряме. Предложението е еднократно. Приемаш или не. Изтича в момента, когато с Мария излезем през вратата. После тя започва да попълва формулярите за жалбата. Честно казано, иска по-малко, отколкото ще дадеш на другите. Така че сега е редно да й благодариш, вместо да се пазариш.

Той не отговори веднага.

— Все пак ще трябва да говоря с останалите партньори — каза най-сетне. — Не мога да взема такова решение сам.

— Можеш, разбира се. И двамата знаем, че партньорите ще те послушат. Стига игрички. Приемаш ли условията, или не?

* * *

— Петмесечна заплата? — възкликна Мария.

Бяха на паркинга до колата й. Няколко минути по-рано Мария бе събрала личните си вещи от кабинета — снимки на семейството и няколко фотографии от гребните й излети — в малък кашон, вече прибран в багажника. По молба на Барни не се сбогува с никого, а и никой не забеляза нищо необичайно.

— Звучи добре, нали? — усмихна й се приятелката й.

Всъщност не беше за вярване. Край на Кен, край на уикендите, през които да наваксва задачи, възложени от Барни, и петмесечна заплата в спестовната й сметка. Никога, никога не й се бе случвало нещо подобно. Чувстваше се, все едно е спечелила от лотарията.

— Още съм зашеметена.

— Вероятно можех да поискам и повече.

— Това е повече от достатъчно. Изпитвам вина, че получавам толкова.

— Недей. Защото, вярваш или не, наистина си била подложена на сексуален тормоз. За теб вероятно не е било толкова очевидно, но е факт. А Барни в момента въздиша от облекчение, иначе нямаше да стоим тук в празнично настроение.

— Благодаря ти.

— Не е необходимо. Ти също би ми помогнала.

— Не съм добра колкото теб. Нападна Барни. И го победи.

Джил се усмихна доволно.

— И знаеш ли кое е поразително?

— Кое?

— Лесли е много, много по-добра от мен.

При тази мисъл лицето на Мария грейна.

— Благодаря ти отново, че избра мен.

— Няма защо. Знам точно какво получавам.

Мария посочи сградата.

— Странно е, че утре няма да работя. И най-вероятно никога няма да мина пак през тази врата. Случи се толкова… бързо.

— Както казват за фалита? Отначало се случваше бавно, после изведнъж.

Мария кимна.

— Предполагам. Колкото и да не ми харесва какво се опитва да постигне Барни в момента, надявам се да се справи.

— Той е единственият адвокат, за когото не е нужно да се безпокоиш. Ще се справи, каквото и да стане. И между нас да си остане. Няма да се изненадам, ако и той напусне кантората.

— Защо да напуска?

— Защото може да си го позволи. Ти би ли искала да продължиш да работиш с Кен?

Мария не отговори, но пък и нямаше нужда. Джил имаше право и се опитваше да осмисли изминалия ден. Мария внезапно си спомни за Лестър Манинг и за срещата с Марголис. Скръсти ръце.

— Какво би направила на мое място? Имам предвид Лестър Манинг? — попита.

— Мисля, че не знаеш достатъчно, за да направиш конкретни изводи. Разбирам, че това вероятно не ти помага, но…

Тя замълча. Мария не можеше да я вини, защото дори на нея й се струваше, че парченцата от мозайката не пасват.

* * *

Мария пое след върволиците коли към „Мейфеър“ — изискан търговски комплекс. Докато пътуваше, се опита да осмисли факта, че утре няма да ходи на работа. Не само утре, но и в понеделник. Това не беше й се случвало, откакто напусна кабинета на областния прокурор в Шарлот.

Тръсна глава да пропъди мисълта. Знаеше точно докъде ще я доведе и не искаше да мисли за Лестър, за приятеля на Кейси и за всичко, което Марголис й каза. Защото щеше да стигне доникъде. Освен ако объркването е „някъде“.

Никакъв Кен повече, въодушеви се. Никакви уикенди, провалени от Барни. След две седмици щеше да работи с Джил. И имаше петмесечна заплата. По отношение на кариерата й нещата едва ли можеха да се развият по-добре. Заслужаваше си да го отпразнува, дори разточително. Дали да продаде колата си и да си купи нещо по-спортно — стига да не е червен „Корвет“? Още щом й хрумна обаче, разбра, че е чиста фантазия. Беше твърде пестелива и не си представяше как се опитва да обясни на баща си защо е купила кола, вместо да изплати част от студентския кредит за юридическия университет или да си разкрие инвестиционна сметка. Или просто да спести парите за бъдещото партньорство в новата кантора.

Сред днешните събития се бе изгубила идеята, че някой ден — още на трийсет навярно — може да стане партньор в юридическа кантора. Кой би предположил?

Когато стигна „Мейфеър“, вече се здрачаваше. Написа съобщение на Серена, че ще е вкъщи към седем, но да не отлагат вечерята заради нея.

След секунди телефонът й изжужа. Прочете отговора на Серена: „И аз ще позакъснея. Не искам да пропуснеш вълнуващите разговори!“.

Мария се усмихна. Написа съобщение на родителите си кога да я очакват и се запъти към „Уилямс-Синома“. Винаги се затрудняваше да подари на майка си нещо специално — Кармен се притесняваше да харчат много пари за нея, особено децата й — ала този път вместо фантасмагоричната нова кола Мария реши да й избере сносни тенджери и тигани. Макар да обичаше да готви — и в ресторанта, и вкъщи — майка й никога не си купуваше кухненски съдове. Сегашните не бяха сменяни, откакто Мария бе в началното училище. Дори и по-отдавна.

Покупките се оказаха по-разточителни, отколкото предполагаше. Качествените съдове бяха скъпи, но изпита радост. Когато навърши шестнайсет, родителите й купиха кола на старо, която издържа, докато я смени със сегашната; бяха плащали таксите й за частно училище, за четирите години в колежа и за половината семестри в юридическия университет, а тя нито веднъж не бе правила подобен жест. Предполагаше, че майка й ще се притесни — баща й нямаше да каже нищо. Обаче майка й го заслужаваше.

Натовари подаръците в багажника до кашона с лични вещи от кантората. Улиците, слава богу, бяха по-спокойни. Преди да запали двигателя, написа съобщение на Серена, че пристига след петнайсет минути, и едва тогава осъзна, че не е разказала на Колин какво се е случило в кантората. Все още й се искаше да отпразнува събитието, а с кого да празнува, ако не с него? По-късно. В нейния или в неговия апартамент. Кой би предположил, че парите са афродизиак?

Понеже той сигурно вече бе зад бара, му написа съобщение. Помоли го да й се обади, когато му остане време. Вероятно щеше да остане на работа до десет-единайсет — тъкмо да й даде възможност да се върне вкъщи след вечерята, да запали няколко свещи, дори да изпие чаша вино. Вероятно щяха да будуват до късно, но какво от това? Утре Колин нямаше лекции, а тя нямаше да ходи в кантората.

Остави телефона на седалката до нея и пое към дома на родителите си. Свърна по тяхната улица и се запита колко ли пъти е минавала оттук. Десетки хиляди вероятно. Удивително, замисли се, като самия квартал. Хората идваха и си отиваха, но къщите сякаш оставаха недокоснати от времето и всеки ъгъл й навяваше спомени — сергии за лимонада, надпревара с кънки, фойерверки на Четвърти юли. Лакомство или беля. Как се разхожда с приятели. Телефонът й зазвъня, прекъсвайки потока от картини. Погледна екрана, видя името на Колин и се усмихна.

— Привет — поздрави го. — Позволяват ли ти да говориш в работно време?

— Не е редно, но видях съобщението ти. Помолих другия барман да ме покрива за няколко минути. Добре ли си?

— Да. Наближавам къщата на мама и татко.

— Мислех, че вече си там.

— Първо отидох да купя подарък на мама и се забавих много — обясни тя. — Но слушай! Няма да познаеш какво се случи днес!

— Марголис ли се обади пак?

— Не. Става дума за работата — уточни тя и докато стигне до дома на родителите си, му разказа накратко историята. — Което значи, че съм богата.

— Така изглежда.

— Купих на мама чудесни съдове за готвене.

— Сигурно ще ги хареса.

— След като преглътне чувството си за вина. Обадих ти се обаче за друго. Реших да те поканя вкъщи днес.

— Не се ли бяхме разбрали вече да дойда? Да ти звънна, когато си тръгвам от бара?

— Да, но тогава не бях в празнично настроение. Сега съм и исках да те предупредя.

— Да ме предупредиш за какво?

— Е, понеже съм богата, тази вечер може да поискам това-онова от теб. В леглото, имам предвид.

Той се засмя. Личеше си, че предложението му допада.

— Добре.

Мария видя колата на Серена, паркирана пред дома на родителите им; тротоарите от двете страни на улицата пустееха. Прозорците на къщите светеха; вътре проблясваха телевизионни екрани — семействата си почиваха в края на дългия ден.

— Все пак не позволявай предвкусването да те разсейва. Не бих искала да си навлечеш гнева на шефа.

— Ще се постарая.

Тя спря зад колата на сестра си и изключи двигателя.

— И още нещо. Помниш ли какво казах на Марголис? Когато ме попита защо съм с теб?

— Да.

Тя слезе от колата и я заобиколи.

— Искам да знаеш, че всяка дума беше вярна.

Той се засмя отново.

— Добре.

Мария отвори багажника.

— За жалост трябва да приключвам. Ще ми трябват и двете ръце, за да пренеса всичко.

— Разбирам. А и аз трябва да се връщам на работа.

— О, преди да…

Оглеждайки кутиите, тя зърна движение встрани и се обърна. Мъж пресичаше улицата и вървеше бързо към нея. За частица от секундата тя се почуди как да реагира. Кварталът бе спокоен; не беше чувала дори за кражба или за по-бурна домашна свада и никога не се бе страхувала. Намираше се на метри от къщата на родителите си на толкова безопасна улица, че през топлите летни нощи като малка спеше в палатка в задния двор. При вида на забързания непознат обаче настръхна, защото инстинктивно разбра, че мястото му не е тук.

В тъмното не различаваше ясно лицето му, но след миг той се озова в ореола от светлина, струяща през прозорците на дома на родителите й. Зърна проблясък на метал в ръката му и при вида на пистолета сърцето й изстина. Страхът я парализира, едва си поемаше дъх. Смътно долови, че по телефона Колин повтаря името й и все по-загриженият му глас най-сетне я изтръгна от вцепенението.

— Той е тук — прошепна тя.

— Кой? — попита Колин. — Какво става?

— Има оръжие — каза тя.

— Кой? — повтори той.

— Лестър Манинг. Пред къщата е.