Никълъс Спаркс
Виж ме (19)

18.
Мария

— Благодаря отново, че дойде — каза Мария на Серена по обратния път към Уилмингтън.

Фаровете на колите в отсрещната лента мъждукаха в дъжда, сипещ се на меки пелени.

— Беше забавно — констатира сестра й, която седеше до нея, стиснала кутийка кола между краката си. — Отдавна не съм прекарвала по-интересна съботна вечер. Май познах един боец.

— Ха! Нали ти ни запозна!

— Не говоря за Колин. Мисля, че съм виждала един от другите в двора на колежа. От мястото, където бяхме, не мога да съм сигурна, разбира се. Обясни ми пак защо не седнахме по-близо?

— Защото не исках Колин да разбира, че съм там.

— И… защо?

— Защото не сме говорили от миналия уикенд. Вече ти разказах.

— Да, да. Той се разкрещял на келнерката, дошла полицията и ти си изгубила ума и дума. Дрън-дрън.

— Благодаря за разбирането.

— Проявявам разбиране. Но мисля, че допускаш грешка.

— Не го каза миналата неделя.

— Е, поразмишлявах. И в този дух, благодаря, че дотогава ме държа на тъмно за преследвача.

Гласът й прозвуча саркастично, но Мария нямаше право да я вини.

— Дотогава не знаех със сигурност.

— А когато разбра? Колин е бил до теб и се е опитвал да открие отговора.

— Направи доста повече.

— Би ли предпочела да излизаш с мъж, който не прави нищо и бездейства като пън? Или с мъж, който поема нещата в свои ръце? Да му се не види, ако бях там, и аз сигурно щях да се развикам на тъпата сервитьорка. Кой не помни лицето на човек, поръчал питие преди минути?

— Видях страна на Колин, която не харесвам.

— Е, и? Мислиш ли, че мама не е виждала страна на татко, която не харесва? И обратното. Аз съм те виждала в лоша светлина, но не съм те изключила от живота си.

— Например?

— Има ли значение?

— Да.

— Добре. Винаги смяташ, че си права. Влудяваш ме.

— Не е вярно.

— Доказваш думите ми.

— А ти започваш да ме дразниш.

— Някой трябва да те вкарва в правия път и да ти посочва грешките. И в този ред на мисли, допускаш грешка и с Колин. Обади му се. Той е мъжът за теб.

— Не съм убедена.

— Защо тогава поиска да гледаме мача му днес?

* * *

Защо поиска да отидат? Заусуква го, че е обещала на Колин да гледа мача, но Серена само изсумтя презрително.

— Признай си, че го харесваш — настоя тя.

Миналата седмица наистина усети остра нужда от пространство и време за размисъл. Въртопът от чувства, разбунени от преследвача и от Колин, нарушаваше равновесието й и ден след ден положението се влошаваше.

Дори атмосферата в кантората й се струваше странна. Разсеян и напрегнат, Кен влизаше и излизаше от кабинета на Барни, макар и да не разменяше нито дума с нея. Барни също изглеждаше изнервен; в четвъртък двамата с Кен изобщо не се появиха в кантората и когато Лин не дойде на работа в четвъртък и петък, без дори да се обади, Мария очакваше Барни да вдигне шум до бога. Той обаче само й прехвърли задачите на Лин без обяснение и коментар.

Чудно.

Беше загрижена и за родителите си. Баща й продължаваше да тъгува за Копо. Посърна и престана да ходи дори в ресторанта и майка й се безпокоеше за него. Мария вечеря с тях във вторник и в четвъртък, Серена — в понеделник и в сряда, а по пътя за мача на Колин двете решиха единодушно, че нещо трябва да се направи, макар да не бяха сигурни какво.

Предвиждаше се двубоят да я поразсее, или поне така си казваше. Ала още щом Колин излезе на ринга, я обзе болезнен копнеж, примесен с остро разкаяние.

Което значеше… какво?

* * *

Понеже родителите й скърбяха, бе немислимо да не се яви на обичайния неделен обяд, въпреки че не се чувстваше в състояние да подкрепя когото и да било. Затова се изненада при вида на Серена, която я чакаше на предната веранда, поруменяла от въодушевление. Втурна се към нея още щом паркира на алеята.

— Какво става?

— Знам какво трябва да направим — обяви Серена. — Нямам представа защо не се сетих по-рано, освен че съм идиотка! Плюсът е, че двете с теб ще си върнем живота… Искам да кажа, обичам мама и татко, но не мога да идвам тук за обяд в неделя и за вечеря няколко пъти в седмично. И бездруго съм с тях в ресторанта и имам нужда от лично пространство.

— Какво си измислила?

— Как да помогнем на мама и татко!

Мария слезе от колата.

— Как са те?

— Не са на седмото небе.

— Интересно защо.

— Както казах, имам план.

* * *

Наложи се да ги увещават, но каквито и съмнения да имаха, родителите на Мария не бяха от хората, свикнали да отказват на децата си, особено когато и двете ги молеха за едно и също.

Качиха се в минивана на Феликс и поеха към „Хуманно общество“. Когато стигнаха до паркинга на ниската, неугледна постройка, Мария веднага забеляза колко мудно вървят родителите й и каква неохота издават походките им.

— Твърде скоро е — възрази майка й, когато Серена сподели идеята си.

— Просто ще видим какво предлагат — увери ги тя. — Не ви притискаме.

Сега Феликс и Кармен следваха бавно дъщерите си към входа.

— Не съм сигурна, че е добра идея — прошепна Мария, привеждайки се към сестра си. — Ами ако никое куче не му хареса?

— Стив е доброволец тук, помниш ли? Е, когато му разказах за Копо, той спомена, че има едно много подходящо куче — отвърна шепнешком Серена. — Дори се съгласи да ни го покаже лично.

— Помисли ли дали да не му вземем друго шицу? От развъдника, където им предложиха Копо?

— Разбира се — кимна Серена. — Но не исках да изглежда, сякаш се опитваме да заменим Копо.

— Не правим ли точно това?

— Не и ако кучето е различно.

Логиката на Серена не убеди напълно Мария, но тя замълча. Стив, очевидно нервен, ги посрещна пред прага. Серена го поздрави с прегръдка и го представи на родителите си. Стив ги поведе ентусиазирано към клетките.

Кучетата веднага се разлаяха оглушително. Минаха бавно край първите няколко клетки — имаше мелези на лабрадор, на питбул и на териер. Феликс и Кармен останаха напълно равнодушни.

Пред тях Серена и Стив спряха пред по-малка клетка.

— Какво ще кажете за него? — посочи Серена.

Родителите й приближиха неохотно, сякаш предпочитаха да са другаде. Мария ги последва.

— Как ви се струва? — настоя сестра й.

В клетката се гушеше дребно черно-кафяво кученце с муцунка като на плюшено мече. Не издаваше нито звук. Мария призна, че не е виждала по-миловидно животинче.

— Мелез между шицу и йоркширски териер — обясни Стив. — Много е сладък и е две-тригодишен.

Служителят отвори клетката, извади кученцето и го подаде на Феликс.

— Искаш ли да го изведеш навън? Ще се зарадва да подиша чист въздух.

Все още колебливо, Феликс пое кученцето. Кармен се приведе любопитно към него. Кученцето облиза пръстите на Феликс и се прозя, издавайки звук, напомнящ писукане.

След няколко минути Феликс се влюби; Кармен също. Серена ги наблюдаваше, стиснала ръката на Стив и очевидно доволна от себе си.

Не че нямаше основание.

Нищо чудно, че я бяха включили сред малцината избраници за стипендията; понякога Серена бе просто брилянтна.

* * *

Когато Мария се върна на работа в понеделник, напрежението в кантората се усещаше осезаемо. Всички бяха изнервени, стажантките си шушукаха над преградите около бюрата им и замълчаваха, ако приближи адвокат. От сутринта всички партньори се бяха усамотили в съвещателната зала, което означаваше, че се мъти нещо важно.

Лин отсъстваше за трети пореден ден и понеже нямаше представа какво да прави — Барни не бе оставил никакви инструкции — Мария надникна в кабинета на Джил.

Джил заклати глава и заговори на висок глас, та да я чуят в коридора:

— Ще обядваме заедно, разбира се! Очаквам с нетърпение да ми разкажеш как си прекарала почивните дни.

* * *

Партньорите продължаваха да се съвещават, когато Мария седна на масата срещу Джил в ресторант в съседство с кантората.

— Какво става днес, за бога? Все едно сме в Зоната на здрача. И какво обсъждат партньорите? Сякаш никой не знае нищо!

Джил издиша шумно.

— Много са потайни, но несъмнено си забелязала отсъствието на вашата стажантка?

— Тя има ли нещо общо със случващото се?

— Може да се каже — промърмори Джил и замълча, когато келнерът дойде да вземе поръчката им. Изчака го да се отдалечи и продължи: — Ще стигнем и до това. Ще ти отговоря, доколкото съм в течение. Но поисках да обядваме заедно, за да ти доверя нещо.

— Да, разбира се — кимна Мария.

— Доволна ли си от работата в кантората?

— Справям се. Защо?

— Защото се питах дали би напуснала, за да дойдеш да работиш в моята кантора.

От изумление тя не успя да отговори.

Приятелката й кимна.

— Знам, че е сериозно решение и не е необходимо да ми отговаряш веднага. Но искам да помислиш. Особено сега, с оглед на случващото се.

— Още не знам какво се случва. И чакай… Наистина ли напускаш?

— Планираме го отдавна. Още не беше дошла в кантората.

— Планирате го?

— Ще работя с Лесли Шоу. Тя е адвокат по трудово право в „Скантън, Дили и Мардсън“. Учихме заедно в юридическия университет. Страхотна е, умът й сече като бръснач и е адски находчива. Бих искала да ви запозная, ако предложението да работиш с нас те заинтригува. Сигурно ще я харесаш, но ако не искаш да напускаш, надявам се да забравиш какво съм ти казала. Засега се опитваме да не вдигаме шум.

— Няма да кажа на никого — обеща Мария, все още стъписана. — И, разбира се, искам да се запозная с нея, но… Защо ще напускаш?

— Защото кантората ни има сериозен проблем. Нещо като „Титаник“ се врязва в айсберга. Следващите месеци няма да са приятни.

— Какво имаш предвид?

— Лин ще съди управителния ни директор Кен за сексуален тормоз. И предполагам, че две, вероятно дори три други стажантки също ще повдигнат обвинение. Това обсъждат партньорите цял ден. Защото случаят ще влезе в новините и ще бъде тежко. Доколкото разбрах, срещата с частния медиатор миналата седмица не е минала добре.

— Кога?

— В четвъртък.

— Това обяснява защо Лин, Кен и Барни отсъстваха. Защо не съм чула нищо?

— Защото Лин все още не е подала жалба до Комисията за трудово равноправие.

— Защо тогава се е намесил медиатор?

— Защото Кен е бил предупреден преди две седмици и прави всичко възможно да предотврати делото. Несъмнено си забелязала, че оттогава се държи съвсем благоприлично. Ужасен е. И той, и другите партньори се надяват да постигнат извънсъдебна договорка. Кен обаче няма пари.

— Как така?

— Две бивши съпруги? И не се случва за пръв път. Има и предишно споразумение. Затова те разпитвах за него. Понеже си млада и привлекателна и работиш в кантората, което е достатъчно за Кен. Човекът мисли с нещо от кръста надолу. И, разбира се, Лин ще настоява, че партньорите са му съучастници, защото са знаели какъв е, а са бездействали. Вероятно ще иска милиони. А и клиентите ще странят от кантора, станала известна с дело за сексуален тормоз. Което ме връща към първоначалния ми въпрос — как намираш идеята да се присъединиш към мен и Лесли в новата ни кантора.

Мария не вярваше на ушите си.

— Нямам опит в областта на трудовото право.

— Разбирам, но това не ме притеснява. Умна си и амбицирана. Ще навлезеш в материята по-бързо, отколкото предполагаш. Единственият минус е, че вероятно няма да сме в състояние да ти предложим висока заплата от самото начало. Работното ти време обаче ще е по-гъвкаво. А и ако постъпиш в кантората от самото начало, ще имаш възможност по-бързо да станеш партньор.

— Кога мислиш да напуснеш?

— След четири седмици. Вече наехме и обзаведохме кантора на няколко преки оттук. Всички документи са готови.

— Сигурна съм, че има по-квалифицирани кандидати. Защо се спря на мен?

— Защо не? — усмихна се Джил. — Приятелки сме, а от опит знам, че работата е по-приятна, когато харесваш колегите си. Взела съм си дозата от Кен и Барни, благодаря много.

— Поласкана съм.

— Значи ще помислиш? Ако с Лесли си допаднете?

— Защо не? Разкажи ми за нея.

* * *

Около три следобед партньорите най-сетне напуснаха съвещателната зала. Всички изглеждаха мрачни. Барни веднага се затвори в кабинета си, очевидно изгубил настроение за разговори. Другите партньори последваха примера му — вратите на кабинетите се затвориха една по една. Както повечето служители Мария реши да си тръгне няколко минути по-рано и на излизане забеляза колко нервни и уплашени изглеждат колегите й.

Джил й се бе обадила да потвърди, че ще обядват с Лесли в сряда. Въодушевлението й бе заразително, но рязката промяна тревожеше Мария. Новата работа, новата практика (отново) и прохождащата кантора й се струваха рисковано начинание, макар че да остане тук, изглежда, бе още по-рисковано.

Осъзна, че има нужда да поговори с някого извън семейството. Качи се в колата, мина край къщата на Евън и край спортната зала, оглеждайки се за колата на Колин. После се насочи към Райтсвил Бийч.

Барът в „Краби Пийтс“ пустееше. Колин я забеляза едва след като седна срещу него. Мария видя как учудването му бавно се превръща в нещо по-сдържано.

— Привет, Колин — изрече тихо. — Радвам се да те видя.

— Изненадан съм, че си тук.

Вперила поглед в него, тя си помисли, че е един от най-красивите мъже, които е срещала, и изпита същото съжаление, каквото бе изпитала в съботната вечер.

Тя въздъхна.

— Аз не съм изненадана.

* * *

Барът бе подходящо място за разговор. Бариерата помежду им и фактът, че Колин работи, предотвратяваха сериозните теми. Колин й разказа как Евън е настоявал, че двубоят с Рийс е нагласен. Мария му разказа за кучето, което бяха осиновили родителите й, за кризата във фирмата и за възможността да започне работа с Джил.

Както обикновено той я изслуша, без да я прекъсва; както винаги тя задаваше въпроси, за да разбере какво мисли. Когато дойде време да си тръгва обаче, Колин помоли келнера да го замества няколко минути, за да я изпрати до колата й.

Не се опита да я целуне и когато осъзна, че няма да го направи, тя се надигна на пръсти и го целуна. Усети познатата топлина на устните му и се почуди защо е пожелала да се разделят.

Вкъщи изтощението от деня най-сетне си каза думата и тя заспа бързо. Когато се събуди, прочете съобщение от Колин — благодареше й, че е отишла, и й пишеше, че му е липсвала.

* * *

Във вторник атмосферата в кантората бе още по-мрачна. Партньорите очевидно бяха решили да се държат делово, но спестената информация тормозеше всички. Повечето служители очевидно си представяха най-лошите сценарии и слуховете се разпространяваха като пожар. Мария ги чуваше да си шушукат за уволнения. Мнозина имаха семейства и ипотеки, което означаваше, че животът им вероятно ще се усложни значително.

Мария се стараеше да се съсредоточи върху работата; Барни мълчеше и изглеждаше разсеян. Часовете се изнизаха бързо, посветени на усилието да се концентрира, и когато излезе от кантората, осъзна, че нито веднъж не е помислила за преследвача.

Почуди се дали това е добре, или зле.

В сряда обядът с Лесли и Джил надмина очакванията й. В редица отношения Лесли допълваше съвършено най-добрата й приятелка в кантората — жизнерадостна и пряма, но и внимателна и разсъдлива. Представата да работят заедно започна да й се струва твърде хубава, за да е истина. След обяда Джил се отби в кабинета й да й съобщи, че Лесли също е останала очарована от срещата им, и Мария си пое облекчено дъх. Джил й представи в общи линии и предложението им, включително заплатата й, която бе значително по-ниска от сегашната, но тя не се разколеба. Все някак щеше да се справи.

— Вълнувам се — призна.

Почуди се дали да сподели за преследвача и че с Колин предпазливо пак са заедно, но се сети, че не е споменавала изобщо за раздялата им.

Твърде много неща се случваха едновременно.

В „Мартенсън, Херцберг и Холдман“ черният облак притъмняваше все повече и Джил я предупреди:

— Не се изненадвай, ако утре чуеш важна новина.

И наистина, в четвъртък сутринта из кантората плъзна слух, че Лин е подала жалба до Комисията за трудово равноправие. Кен отново отсъстваше. Жалбата бе поверителна, но в кантора с мастити адвокати с множество връзки съдържанието й не след дълго се появи буквално в компютрите на всички. Мария също прочете обвиненията, включващи всички скандални подробности. Детайлно се описваха множеството нежелани посегателства на Кен, включително обещанията му за напредък в кариерата и по-висока заплата в замяна на конкретни сексуални услуги. Служителите, чиито страхове се бяха потвърдили, се щураха из кантората като в мъгла.

Мария и Джил избягаха от местопроизшествието. По време на обяда обсъдиха кога да обявят, че напускат кантората. Мария предпочиташе да уведомят Барни възможно най-скоро, за да не го поставят в безизходица — може би след няколко дни.

— Той е взискателен, но справедлив. Научих много от него — поясни тя. — Не искам да го затруднявам допълнително.

— Имаш право и е похвално, че проявяваш великодушие, но се питам дали да не изчакаме бурята да стихне.

— Защо?

— Защото обявим ли, че напускаме, вероятно ще поощрим и други адвокати да побегнат и ще отприщим унищожителен потоп. Тръгваме си вкупом, след това клиентите си тръгват и преди да се усетиш, дори хората, решили да останат, може да се окажат без работа.

— Сигурна съм, че мнозина вече обмислят спасителни варианти.

— И аз съм сигурна. Но да размисляш и наистина да напуснеш са две различни неща.

В крайна сметка стигнаха до компромисно решение — да съобщят на Барни след две седмици, за да му предоставят възможност да им намери заместници. После заговориха каква кантора искат да основат — какви дела ще поемат, как ще набират клиенти, кои от сегашните им клиенти биха ги последвали, от какъв помощен персонал ще се нуждаят в началото.

В петък падна нова бомба. Понесе се мълва, че Хедър, стажантката на Кен, и рецепционистката Гуен също са подали жалби с тежки обвинения. Партньорите пак се усамотиха в съвещателната зала, където несъмнено унищожаваха Кен с погледи.

Един по един служителите и адвокатите се разотидоха — някои в три следобед, други в четири. Изморена от изминалата седмица, Мария реши да ги последва. Все пак по-късно имаше среща с Колин и искаше да си почине преди това.

* * *

— Не е за вярване каква сюрреалистична седмица си преживяла — отбеляза Колин.

— Беше… ужасно. Колегите ми са ядосани, уплашени и всички се чувстват измамени. Не са подозирали какво ги чака.

Седяха отново в „Пилотската къща“ и макар да бяха разговаряли по телефона — и двамата опитвайки се да се върнат лека-полека към нормалното — Мария виждаше Колин за пръв път след срещата им в „Краби Пийтс“. По джинси и бяла риза с ръкави, навити до лактите, той изглеждаше — невероятно! — още по-добре, отколкото в понеделник. „Странно — помисли си тя, — до какво води дори кратката раздяла.“

— А Джил?

— Спасява ми живота. Не знам какво щях да правя без нейното предложение. Канторите не търсят нови попълнения и вероятно щях да съм съсипана. Джил има право. След като три служителки са подали жалба, почти сигурно е, че дори кантората да оцелее, партньорите ще претърпят сериозно финансово сътресение и през следващите няколко години положението ще е тежко.

— Сигурно са изнервени.

— По-скоро бесни. Несъмнено им се иска да удушат Кен.

— Нямат ли застраховка за подобни случаи?

— Съмнително е застрахователят да ги обезщети. Кен очевидно е нарушавал закона; към жалбите са приложени записи, имейли, съобщения. Една от стажантките разполагала и с видео.

— Това не е добре.

— Никак — съгласи се Мария. — Мнозина невинни ще пострадат. Не мога да ти опиша каква късметлийка съм.

— Добре.

— Не започвай пак.

Колин се усмихна.

— Добре.

* * *

През нощта се любиха, преоткривайки се, а после заспаха прегърнати. Сутринта Мария се събуди с леко сърце и с изненада установи, че си представя нещо дългосрочно помежду им. Мисълта я изпълни със странно вълнение. След като прекараха съботата заедно, пускайки хвърчила на брега, чувството се засили още повече.

По-късно тя излезе да вечеря с Джил и Лесли, а Колин отиде на работа. След края на смяната му се срещнаха в апартамента му. Евън и Лили бяха там и четиримата разговаряха до три след полунощ. Сънят обори Мария и Колин и те се любиха чак призори.

Покани го на обяд с родителите й, но той отказа. Преди вечерната смяна в бара се налагаше да учи за предстоящите изпити. Когато пристигна в дома на родителите си, Мария със задоволство разбра, че Смоуки — името на новия им домашен любимец — вече има нашийник с мъниста, легло и играчки, разхвърляни из дневната. Най-доволен обаче изглеждаше в скута на баща й. В кухнята Кармен си тананикаше както обикновено. Серена говореше за Стив повече отпреди.

— Добре де, май става по-сериозно — капитулира най-сетне тя под настойчивите въпроси на майка си.

На масата дойде ред на Феликс да я разпита за Стив, а на Мария й оставаше само да се усмихва. С кариерата, семейството й и Колин всичко беше наред. Докато разчистваха масата, тя осъзна, че се е освободила от натрапчивите мисли за мъжа с бейзболната шапка, отчасти заради всичко случващо се, но и защото напоследък от него нямаше и следа.

Искаше й се да смята, че се е отказал да я тормози. Но колкото и да се наслаждаваше на временния отдих, още не бе готова да приеме, че всичко е приключило.

Преди дъгата все пак обикновено има буря.

* * *

Бе прекалено студено за гребане и понеже Колин бе зает, Мария посвети следобеда и вечерта на работата. Лин отсъстваше, Барни не работеше както преди, а и фактът, че напуска след три седмици, я изпълваше с угризения. Недостатъчно да промени решението си, но достатъчно да не откъсва поглед от лаптопа, докато документите се замъглиха пред очите й и опитите да пише се обезсмислиха.

Събуждайки се на другата сутрин, Мария се замисли за предстоящата седмица — колко по-тягостна ще е атмосферата в кантората и дали някой друг е решил да напусне. Повечето партньори бяха разсеяни като Барни и Кен, което означаваше, че всички отдели изостават с работата, а разнесеше ли се новината за проблемите им, нямаше да е лесно да наемат нови служители. Всъщност информацията сигурно вече бе изтекла.

Мария реши да се постарае напускането й да причини възможно най-малко главоболия на Барни. Преметнала чанта през рамо, тя взе куфарчето си и излезе. Погледът й попадна на изтривалката. Едва след миг разбра какво вижда и дъхът й секна.

Увехнала роза с почернели листенца и бележка:

Ще разбереш какво е чувството.

Като насън застина на прага, защото разбра, че това не е всичко. Върху парапета до стълбите имаше още една мъртва роза, приведена под тежестта на втора картичка. С усилие на волята Мария пристъпи напред, прекрачи цветето пред вратата и присви очи, за да прочете надписа: „Защо я мразеше?“.

Паркингът пред сградата пустееше. Тротоарът — също. Нямаше непознати автомобили. С пресъхнали устни тя заключи вратата и вдигна розата от изтривалката. Грабна цветето от парапета и слезе по стълбите, оглеждайки колата си.

Както се опасяваше, гумите й бяха нарязани. Под чистачката върху предното стъкло бе пъхнат плик.

По-късно тя се учудваше колко спокойно е приела откритията и колко ясни са останали мислите й. Хвана плика за крайчеца, за да не повреди пръстовите отпечатъци. Не беше паникьосана; изпитваше по-скоро примирение пред неизбежното. Някак си, незнайно как бе предчувствала какво предстои.

Писмото бе принтирано от компютър върху най-обикновен бял лист. Продаваха ги във всяка книжарница. Последният ред обаче бе написан с ъгловат, детински почерк.

Мислиш, че не зная какво направи? Мислиш, че не зная кой стои зад всичко? Мислиш, че не мога да прочета мислите ти и да разбера какво направи! Проля невинна кръв.

Сърцето ти е пълно с отрова. Ти си унищожителка. Отровното ти сърце няма да остане ненаказано. Ще разбереш какво е чувството, защото сега аз съм на ход.

Аз съм оцелелият невинен.

Виж ме, както аз те виждам!

Мария прочете писмото още веднъж с чувството, че е болна. Изгнила роза лежеше върху предното стъкло и тя я взе, прибавяйки я към другите в печален букет.

Обърна се и тръгна обратно към апартамента си с натежали от ужас крака. Знаците, осъзна, бяха очевидни, но тя целенасочено ги бе пренебрегнала. Изведнъж в ума й изплуваха спомени като ослепителни видения — полицията разпитва Джералд Лос, мъжа със сресаната му на път коса и бели зъби; младото лице на Кейси Манинг, разкривено от страх; бащата Ейвъри Манинг, убеден в зловещите намерения на Лос; майката на Кейси, Елинор, безлична, мълчалива и най-вече изплашена. И накрая Лестър, нервният брат с изгризаните нокти, който й изпращаше заплахи след смъртта на Кейси. Ужасни послания, израз на все по-необуздания му гняв. Като писмата, които Лос бе изпращал на Кейси от затвора.

Първата стъпка от повтаряща се схема.

Докато изкачваше стълбите пред вратата, телефонът й звънна. Серена. Не вдигна. Искаше да говори с Колин. Искаше той да й вдъхне сигурност; тук и сега се чувстваше уязвима. С разтреперани пръсти набра номера му, питайки се кога ще успее да дойде при нея.

Схема…

Марголис й бе предложил да го потърси, ако реши да се обърне към полицията. Тя искаше Колин да я придружи. Трябваше да разкаже на Марголис за Джералд Лос и за убитата Кейси Манинг. Искаше да му разкаже за семейство Манинг и за всичко, случило й се в последно време. Но най-вече искаше да му каже, че знае кой я преследва и какво цели.