Никълъс Спаркс
Виж ме (18)

17.
Колин

Колин прецени, че Мария е твърде напрегната да шофира и я закара до дома на родителите й, опитвайки се да разгадае какви мисли я вълнуват, докато се взира през напръсканото с дъждовни капки стъкло. Серена не успя да й обясни много — всъщност знаеха само, че Копо е мъртва. Щом паркираха на алеята, Мария се втурна в къщата и Колин я последва. Родителите й седяха прегърнати на дивана, с изпити лица и зачервени очи. Серена също бършеше сълзите си.

Феликс се изправи, щом Мария влезе, и двамата се разплакаха. След миг всички се прегърнаха, хлипайки, а Колин ги наблюдаваше мълчаливо от прага.

Когато се поуспокоиха, всички седнаха на дивана и заговориха на испански. Колин не разбра много, но чу достатъчно, за да му стане ясно, че смъртта на кучето изглежда необяснима.

* * *

По-късно излезе с Мария на задната веранда и тя му разказа какво е научила, а то не бе много. Родителите й и Серена отишли при роднините след обяда. Обикновено вземали Копо, но този път били поканени доста деца и се притеснявали, че кучето ще се изнерви, а нищо чудно и случайно да го наранят. След час Серена се върнала в къщата, защото била оставила телефона си да се зарежда върху кухненския плот. Видяла Копо да лежи до стъклената врата към задната веранда — която била отворена — и предположила, че спи. Кучето обаче не помръдвало и преди да тръгне, тя го повикала. Копо не реагирала и Серена отишла да провери дали е добре. Разбрала, че кучето е мъртво. Обадила се на родителите си и те се прибрали веднага вкъщи. После дошла и Мария.

— На Копо й нямало нищо, преди да тръгнат. Нахранила се и не изглеждало да й е зле. Няма с какво да се е задавила, а и татко не открил нищо в гърлото й. Нямало кръв или повърнато. — Мария си пое тежко дъх. — Все едно е умряла безпричинно… а татко… никога не съм го виждала да плаче. Водеше я навсякъде. Почти не я оставяха сама. Не можеш да разбереш колко обичаше кученцето…

— Мога да си представя.

— Може би. Но имай предвид, че в селото, откъдето са родителите ми, кучетата работят — пазят стадата или придружават стопаните си на полето. Не ги смятат за домашни любимци. Татко не разбираше американската страст по кучетата. Когато бяхме малки, със Серена го молехме за куче, но той категорично отказваше. После, когато двете напуснахме дома, в живота му зейна огромна празнина. Някой му предложи да си вземе куче и този път сякаш го озари светлина. Копо му беше като дете, но по-послушно и предано. — Тя поклати глава и замълча за миг. — Не беше навършила четири години. Искам да кажа… възможно ли е просто да умре?

— Не.

Мария очакваше отговора, но той не й помогна и мислите й се върнаха към причината да поиска да говори с него.

— Колин… По темата, която обсъждахме преди това…

— Имаше право. За всичко.

Тя въздъхна.

— Не си ми безразличен, Колин. Обичам те и искам да бъда с теб, но…

Думата „но“ увисна тежко във въздуха.

— Не съм мъжът, за какъвто ме смяташе.

— Не — поклати глава тя. — Ти си точно такъв, какъвто мислех, че си. Предупреди ме от самото начало. Реших, че мога да се справя, но снощи осъзнах, че не мога.

— Какво значи това?

Тя прибра кичур коса зад ухото си.

— Мисля, че засега е по-добре да забавим темпото. На връзката ни, имам предвид. Всичко, което се случва… — Тя не довърши. Не се и налагаше.

— Какво ще направиш по въпроса с преследвача?

— Не знам. В момента ми е трудно да мисля разумно.

— Точно това иска той. Да се тревожиш, да се страхуваш, нервите ти да са изопнати до краен предел.

Тя зарови пръсти в косата си и разтърка слепоочията си. Заговори с пресеклив глас:

— Имам чувството, че живея в ужасен сън, и единственото ми желание е да се събудя. На всичкото отгоре сега се налага да подкрепям родителите си. Татко иска да погребе Копо още тази вечер. Ще се разстрои съвсем. Мама — също. И дъждът сякаш не възнамерява да спира… Точно днес ли трябваше да умре Копо?

Колин погледна към задния двор.

— Какво ще кажеш да помогна?

* * *

Мария донесе лопата от гаража, размени няколко думи с баща си и Колин започна да копае до ствола на дъбово дърво. Докато ризата подгизваше върху гърба му, той си спомни как бе направил същото за своето куче — Пени, дългокосмест мини дакел. Пени спеше при него, а когато отиде във военното училище, тя му липсваше повече от семейството му.

Беше му ужасно тежко, докато копаеше гроба й през лятото след втората година в гимназията; разплака се, макар след първата година далеч от къщи почти да не се случваше да отрони сълза. С всяко загребване на лопатата в ума му изникваше спомен за Пени — как тича из тревата или души пеперуда — и искаше да спести на Феликс тази болка.

А и физическото усилие го откъсна от мислите за Мария. Разбираше колко се нуждае от свобода в момента, въпреки че не му се искаше да мисли каква е причината. Знаеше, че се е провалил с гръм и трясък и в момента тя вероятно се двоумеше дали той си струва риска.

Когато изкопа гроба под дървото, семейството погреба Копо. Четиримата пак се разплакаха и се прегърнаха. След като се прибраха вътре, Колин се зае да запълни ямата и се замисли отново за преследвача. Запита се какъв ли ще е следващият му ход. И реши, че независимо дали Мария го иска в живота си, или не, той ще бъде на разположение, ако й потрябва.

* * *

— Сигурен ли си? — попита го Мария, застанала до него на предната веранда. — С радост ще те закарам до апартамента ти.

Вътре Кармен и Серена приготвяха вечеря. Феликс седеше сам на задната веранда, стиснал нашийника на Копо.

— Няма нужда. И бездруго е добре да потичам.

— Но дъждът не е спрял.

— Вече съм мокър.

— Не е ли твърде далеч?

— Трябва да останеш тук със семейството си — каза Колин и за миг и двамата замълчаха. — Може ли да ти се обадя? — попита я най-сетне.

Очите й се стрелнаха към къщата после пак се насочиха към него.

— Нека аз да ти се обадя.

Той кимна, отстъпи назад, безмълвно се обърна и затича.

* * *

Мария не се обади до края на седмицата и за пръв път в живота му това имаше значение. Мислеше за нея в неочаквани моменти или когато телефонът звъннеше, което не се случваше често.

Нямаше да й се обади. Искаше; неведнъж посягаше към телефона, но си напомняше какво го е помолила. Зависеше от нея дали ще се обади.

Стремеше се да е зает, за да не се поддава на унинието. Добави допълнителна смяна в бара, а след лекциите и преди работа тренираше в залата с Дейли и Мур.

Те се вълнуваха повече от него за предстоящия двубой. Схватката с Рийс бе рядка възможност да прецени докъде се простират уменията му, но в дългосрочен план победата или поражението не значеха много за него. За Дейли и Мур обаче един добър мач означаваше приходи за залата. Нищо чудно, че в понеделник сутрин два часа гледаха записи на предишни двубои на Рийс, проучваха техниката му и оценяваха силните и слабите му места.

— Добър е, но не е непобедим — настояваше упорито Дейли и Мур кимаше одобрително.

Колин слушаше и се опитваше да отсява забележките, които му звучаха твърде пожелателно или оптимистично — общо взето, всичко, съдържащо думите „Рийс“ и „мъртва хватка“. На земята Рийс щеше да го изяде жив.

От друга страна, записите показаха, че по отношение на ударите — особено ритниците — Колин има известно предимство. Досега нито един боец не бе атакувал Рийс с ритници по коленете, макар той да предоставяше доста възможности. Той се откриваше и за удари в ребрата — полезна информация при планиране на стратегия. Проблемът бе, че започне ли боят, стратегиите обикновено отиват на вятъра, но точно в това — според Дейли и Мур — бе най-голямото предимство на Колин.

Рийс не се е бил с противник, участвал в повече от шест-седем схватки. Съперниците му са били и под класата му, и наплашени. Колин няма да се уплаши и хладнокръвието му ще го разколебае повече от всичко друго.

Дейли и Мур имаха право. В схватките — в барове, на улицата и дори на ринга — не се изискваха само умения, а и увереност, и самообладание. Главното бе да издебнеш подходящия момент и да се възползваш от него; важен бе и опитът, когато адреналинът пулсира в тялото ти, а Колин наистина имаше повече двубои зад гърба си от Рийс. Рийс бе атлет, който след мача се ръкува със съперника; Колин бе удрял пръв и бе налагал главите на противниците си с бирени бутилки с единствената цел да нанесе възможно най-тежки поражения възможно най-бързо.

Рийс обаче неслучайно бе непобедим. Колин смяташе, че дори в най-добър ден шансът му да спечели е едно към четири, и то ако съумее да оцелее през първите два рунда. Ритниците по коленете и ударите по ребрата, уверяваха го треньорите му, щяха да изтощят Рийс, стига битката да продължи дълго.

„Третият рунд ще е твой“ — обещаваха му те.

Във вторник, сряда и четвъртък се заловиха за работа. По час и петнайсет минути упражняваха различни удари. Дейли излизаше на ринга със солидни кори за колене и с нагръдник и настояваше Колин да му нанася удари, като ту ги предоставяше незащитени, ту ги прикриваше. Същевременно Мур разгорещено инструктираше Колин да стои на разстояние и да се съсредоточава върху ребрата след всяка нападателна комбинация на Дейли. Последните четирийсет и пет минути Колин посвещаваше на хватки на земята и защитни техники. И тримата разбираха, че в това отношение Рийс има значително предимство и Колин може да се надява единствено да оцелее.

Досега не бе тренирал за конкретен съперник и това го напрягаше. Ритниците му се разминаваха с целта, бавеше се с ударите по ребрата; твърде често позволяваше да го впримчат в мъртва хватка, каквато несъмнено щеше да бъде целта на Рийс. Едва в четвъртък излезе от залата малко по-уверен, но с чувството, че са му необходими поне още две седмици да се подготви.

Петък бе почивен ден — първият от години без тренировка. Тялото му обаче се нуждаеше от отдих. Всичко го болеше. Понеже нямаше лекции, използва сутринта и следобеда да довърши две курсови работи. По-късно, на покрива в „Краби Пийтс“ и дори през най-натоварените вечерни часове, клиентите бяха малко, разколебани от по-хладното време. В девет всички се бяха разотишли и мястото остана на негово разположение. Не получи почти никакви бакшиши, но пък успя да премисли предишния уикенд. Или по-точно въпроса, зададен от Мария, който се въртеше натрапчиво в ума му.

Защо Копо избра точно този ден да умре?

По нищо не личеше преследвачът на Мария да е отговорен за смъртта на Копо, но и нищо не оборваше правдоподобността на тази версия. Щом знаеше къде живее Мария, вероятно бе да знае къде живеят и родителите й. Бяха оставили отворена вратата към задната веранда. Не бяха забелязали на Копо да й има нещо, но три часа по-късно кучето бе умряло по необяснима причина. Колин бе наясно, че не би било трудно някой да извие врата на кученцето или да го удуши.

От друга страна, смъртта на Копо може би бе естествена, макар и привидно безпричинна.

Питаше се дали същите обезпокоителни мисли тревожат и Мария; дали подозира като него, че преследването е навлязло в нова фаза и дали ще му се обади. Ако ли не като любовник, дали ще го потърси като приятел, обещал да й се притече на помощ.

Погледна телефона си.

Не беше се обаждала.

* * *

В събота сутринта Колин реши да напредне с ученето. Към обяд обаче се запита защо изобщо се самозалъгва. Не беше в състояние да запомни каквото и да било. Не изпитваше и глад; изпи насила само два протеинови шейка.

Напрежението бе нещо ново за него. Напомни си, че му е все едно дали ще победи, но нямаше как да не признае, че се заблуждава. Ако му е безразлично как ще се представи, защо внимава какво яде и пие? И щеше ли да се съгласи цяла седмица да тренира за мача срещу Джони Рийс?

Всъщност никога не бе влизал в клетката с мисълта, че ще изгуби двубоя. Аматьорите са си аматьори. Рийс обаче бе друг случай. Щеше да го направи на пихтия при първия погрешен ход. Рийс просто бе по-добър.

Освен ако стратегията му не проработи…

Усети внезапен, неочакван прилив на адреналин. Лошо. Твърде рано. Щеше да се изчерпи, преди битката да е започнала. На всяка цена трябваше да отклони мислите си от мача. Най-добрият начин бе да излезе да потича, за да си проясни ума, макар треньорите му да искаха да си запази силите.

Нямаше как да изпълни инструкциите им. Излезе да тича. Тактиката му успя само донякъде.

* * *

Часове по-късно Колин седеше сам в импровизираната съблекалня. Претеглиха и него, и ръкавиците му. Дейли се увери, че защитната превръзка на ръцете му отговаря на правилата. Колин реши да сложи предпазен бандаж, после съдиите инспектираха обувките му. Десет минути преди началото на двубоя помоли Дейли и Мур да го оставят сам, макар да знаеше, че не желаят.

Дразнеха го. Преди старта почти всичко и всеки го дразнеше. Така и трябваше. Проигра мислено ударите по коленете и ребрата; представи си как издръжливостта му разколебава Рийс и го надвива през третия рунд. Адреналинът вече изопваше мускулите му и изостряше сетивата му. Зад стените чуваше ропота на тълпата. Изведнъж виковете проехтяха по-силно — явно някой боец сломяваше съпротивата на друг и мачът бе на привършване…

Колин си пое дълбоко дъх.

Време беше за шоу.

* * *

Сякаш в следващия миг се озова лице в лице с Рийс в средата на клетката. Двамата се измерваха с погледи, докато реферът изреждаше правилата — никакво хапане, никакви удари в слабините и прочее. Докато се взираха един в друг, светът започна да се смалява, а шумът да отслабва. После ги пуснаха в ъглите им. Дейли и Мур го окуражаваха на висок глас, но Колин долавяше смътно насърченията им. Гонгът удари и той пристъпи напред.

Ритна Рийс по коляното още през първите двайсет секунди, после още два пъти. И трите удара явно изненадаха Рийс и когато получи четвърти, Колин зърна първия гневен проблясък в очите му. Петият удар накара Рийс да се отдръпне на разстояние, вече дешифрирал част от стратегията на Колин. През следващите две минути си разменяха удари. Колин успя да нанесе три силни крошета по ребрата и още един ритник по коляното. Боксьорските умения на Рийс не надхвърляха очакванията му, но ударите му бяха по-силни, отколкото предполагаше. Рийс улучи слепоочието му и той видя звезди, и се приземи по гръб. Оттам нататък Рийс владееше битката, но той успяваше да се защитава, докато прозвуча гонгът. И двамата бойци дишаха тежко.

Дейли обобщи, че рундът е равностоен, но Колин има известно предимство.

Вторият се разви почти по същия начин — Колин налагаше Рийс по ребрата при всяка възможност и нанесе три болезнени ритника по коленете му. През последната третина отново се озоваха на земята, където Колин отблъскваше със сетни сили ударите на съперника си. Двайсет секунди преди края на рунда лакътят на Рийс срещна носа на Колин и го разрани. Кръвта заслепи очите му, дезориентира го и Рийс се възползва от предимството, усуквайки крака му. Колин бе на косъм да се предаде. Оттегли се в ъгъла си с пълното съзнание, че е изгубил втория рунд, макар да не е победен.

Забеляза обаче, че Рийс накуцва тежко.

В началото на третия рунд отново атакува коляното му. После започна да отиграва подвеждащи нападения, връщайки се упорито към коляното. При последния удар Рийс инстинктивно се преви одве от болка; Колин се устреми напред и го обсипа с удари по ребрата. Изгубил инерция, Рийс се опита да го приклещи, но той вдигна коляно и усети как то се забива в челото на Рийс и за пръв път в мача съперникът му се просна по гръб, изпаднал в сериозно затруднение.

Колин заудря с всички сили с юмруци и лакти. Рийс не се бе оказвал често в подобно положение и Колин усети как започва да се паникьосва. Улучи го по челюстта и го зашемети. Към края на рунда обаче допусна тактическа грешка. Готвеше се да довърши зашеметения си противник, като извие ръцете му, но той успя да се освободи от хватката. Изтекоха ценни секунди, преди да го притисне отново. Точно когато започна отново да извива ръцете му, гонгът проехтя и реферът прекрати двубоя.

Колин се изправи неохотно и видя как Дейли и Мур размахват победоносно юмруци. Според тях бе кристално ясно кой е спечелил схватката. Рийс явно споделяше мнението им; стана, отбягвайки погледа на Колин.

Съдиите обаче решиха друго. Когато скептичният рефер вдигна ръката на Рийс, Колин разбра, че току-що са му поднесли първото поражение. Ръкува се с Рийс и Дейли и Мур се втурнаха на ринга. Зрителите задюдюкаха и заподсвиркваха.

Колин се абстрахира от шума; беше изчерпан. Излезе от клетката и тръгна сам към съблекалнята, леко разочарован и не особено изненадан.

* * *

— Ако това е утеха, не изглеждаш толкова зле, колкото след предишния двубой — отбеляза Евън. Както се превръщаше в традиция след мачовете му, двамата бяха в долнопробна крайпътна закусвалня и Евън наблюдаваше как приятелят му се храни. — Размина се с разранен нос. Не виждам други поражения, което определено е напредък. Миналия път приличаше на Роки след мача с Аполо Крийд.

— Съперникът ми използваше забранени удари.

— Е, удари те с глава, но тогава съдиите поне отсъдиха справедливо. За разлика от тази вечер. Знаеш, че му срита задника, нали? Хората разбраха. Както и реферът. Видя ли с каква физиономия обяви Рийс за победител?

— Не.

— Не му се вярваше. Дори треньорът на Рийс се изненада.

Колин разряза палачинката с вилица и набоде хапка.

— Добре.

— Ако рундът бе продължил още двайсет секунди, Рийс щеше да се предаде. Може би десет секунди. Нямаше начин да се измъкне от хватката ти, защото вече беше гроги.

— Знам.

— Защо тогава не изглеждаш възмутен? Треньорите ти са бесни. И ти трябва да си бесен.

— Защото мачът приключи — отговори Колин. — Не мога да направя нищо.

— Може да подадеш възражение.

— Няма.

— Защо поне не прасна Рийс, когато подхвана глупавия си танц на победата. Видя ли го?

— Не.

— Мачът е уреден. Искали са Рийс да приключи аматьорската си кариера без загуба.

— Кои са „те“?

— Не знам. Съдиите, агентът… Искам да кажа, че е нагласена работа. Ужилване.

— Ужилване? Говориш като герой от гангстерски филм.

— Казвам само, че каквото и да беше направил, стига да не го нокаутираш и да не се предаде, Рийс щеше да спечели мача.

Колин сви рамене.

— Рийс отива при професионалистите. Аз бях попълнение в последната минута. Най-добре е за всички, ако приключи непобеден като аматьор.

— Шегуваш се. Има ли значение наистина?

— Не официално. Но е добре за всички, ако местен боец отиде в професионалната лига.

— Звучи като бизнес, не като спорт.

— Вярно е, както и да звучи.

Евън поклати глава.

— Както искаш. Приемай го философски и прочее. Мислиш ли, че победи?

Колин заби вилица в яйцата.

— Да.

След секунда приятелят му поклати глава.

— Все пак трябваше да го праснеш, когато затанцува. По дяволите, на мен ми се прииска да го прасна.

— Добре.

Евън се облегна назад.

— Е, щом не си разочарован, радвам се, че видях как ти сритват задника. Особено след фиаското миналата седмица.

— Добре.

— И още нещо.

— Да?

— Мария беше в залата.

Колин вдигна глава, застанал веднага нащрек.

— Придружаваше я момиче, с което си приличаха като две капки вода — добави Евън. — Е, не чак толкова, но разбираш какво имам предвид. Бяха от другата страна, далеч от ринга. Но съм сигурен, че беше тя.

— Добре.

— Какво става всъщност между вас?

Колин набоде парче наденица.

— Не знам.