Никълъс Спаркс
Виж ме (17)

16.
Мария

Колин бе твърде мълчалив, откакто я взе, и Мария се изнерви, защото знаеше с какво се е занимавал през деня. Макар да не подхващаше темата, тя знаеше, че мисли за цветята. Отговаряше й разсеяно и сърцето й се свиваше все повече. Когато спряха пред ресторанта, не се стърпя и попита:

— Кой е изпратил розите?

Той изключи двигателя и й разказа какво е разбрал.

Тя сбърчи замислено чело.

— Ако не е Кен и не мислиш, че Кен го е наел, кой е тогава?

— Не знам.

Тя обърна глава и погледна през прозореца. Възрастна двойка вървеше към ресторанта. Усмивки озаряваха лицата им. Безгрижни като птички.

— Вчера пак видях Кен в кабинета на Барни — каза тя. — Стори ми се малко разсеян, но иначе се държеше съвсем делово. Всъщност сякаш почти не ме забелязваше. Предполагам, че… — По мълчанието на Колин отсъди, че е успял да довърши мисълта й. — Не е бил Кен.

— Хайде да не се тревожим тази вечер? — предложи й той.

Тя кимна, ала усети как раменете й се вцепеняват от напрежение.

— Ще се опитам. Но няма да е лесно.

— Знам. Трябва обаче да се подготвиш за Лили. Обожавам я, но ти трябва време да свикнеш с нея.

Мария пресилено се усмихна.

— Това е прикрит комплимент.

— Познай от кого го научих?

* * *

Мария откри Лили само секунда след като влязоха в ресторанта. Още щом с Колин прекрачиха прага, ослепителна блондинка със съвършена прическа и очи като тюркоази се плъзна грациозно към тях. Носеше стилна рокля до коляното и перли. Буквално всички мъже в ресторанта се обръщаха, когато минаваше край тях. След нея вървеше Евън в елегантно облекло в колежански стил.

Усмивката не слизаше от лицето на Лили и щом приближи до тях, тя обви ръцете на Мария с длани — меки като копринено бебешко одеялце.

— За мен е неописуемо удоволствие да прекарам вечерта в твоята компания! Колин е възхитен от теб! — Евън застана до нея. — Но къде са ми обноските, за бога? Аз съм Лили, а красивият мъж до мен е годеникът ми Евън. Приятно ми е да се запознаем, Мария!

— Привет — кимна Евън с искрена топлота. — И, моля те, не се обиждай, ако Лили не ми даде думата до края на вечерта.

— Тихо, Евън! — сгълча го тя. — Не бива да създаваш у новата ни приятелка погрешно впечатление за мен. — Обърна се отново към Мария: — Прости му. Той е мил и по-интелигентен, отколкото показва, но е учил в Щатския и е бил в братство. Знаеш какво значи това.

— Моят университет поне беше смесен — възрази Евън.

— И съм го уверявала многократно — Лили побутна леко с лакът Мария, — че няма да използвам тази информация срещу него.

Мария се усмихна.

— Радвам се да се запозная и с двамата.

Стиснала ръцете й, Лили се обърна към Колин:

— Трябва да признаеш, че не ми описа Мария както подобава! Тя е пленителна! — После се обърна отново към Мария: — Нищо чудно, че напоследък Колин мисли и говори само за теб. — Пусна ръцете й и целуна Колин по бузата. — Днес си много красив. Аз ли ти купих тази риза?

— Благодаря — каза той. — И, да, ти ми я купи.

— Проявих съобразителност, нали? Иначе щеше да сложиш някоя от ужасните си тениски с лозунги.

— Харесвам ги.

Тя го потупа по ръката.

— Знам, знам… Да седнем ли? Цял ден съм на тръни и искам да разбера всичко за жената, която вече те върти на малкото си пръстче.

— Не съм сигурна, че е вярно — възрази Мария.

— Вярно е и още как. Колин си придава непроницаем вид, но всъщност изразява доста ясно чувствата си, щом го опознаеш. Е, да вървим ли?

Тя се обърна към масата и Колин сви рамене към Мария: „Казах ти“. В колежа в Чапъл Хил бе имала възможност да наблюдава феномена „южняшка красавица“, но Колин имаше право — Лили се числеше към най-забележителните му представителки. Отначало Мария реши, че поведението й донякъде е престорено, но пространният разговор по време на вечерята постепенно промени мнението й. Любопитно бе, че колкото и да говореше — а тя сякаш бе информирана за всичко — Лили умееше и да изслушва. Привеждаше се леко напред и кимаше съсредоточено; вмъкваше забележки и възклицания в най-подходящия момент и задаваше уместни въпроси. Мария нито веднъж не остана с впечатлението, че Лили обмисля каква ще е следващата й реплика, преди да я доизслуша, и за своя изненада разказа на нея и на годеника й за букета с картичката и какво се е случило после.

По-късно, когато след вечерята двете жени се оттеглиха да се освежат в тоалетната, Мария вдигна глава към отражението на Лили в огледалото.

— Имам чувството, че не ви дадох думата — каза тя. — Съжалявам.

— Не се извинявай. В момента имаш доста грижи и съм поласкана, че ни се довери.

Мария си сложи червило и добави:

— Не си изненадана от постъпката на Колин, нали? Имам предвид снимката и как откри откъде са поръчани розите.

— Не — отговори Лили. — Той е такъв. Обича ли някого, готов е на всичко за него.

— Имам чувството, че все не успявам да проумея що за човек е.

— Не съм изненадана — кимна Лили. — Понеже бе толкова откровена с мен и Евън, длъжна съм да споделя, че преди вечерята бях загрижена единствено за Колин. Исках да се запозная с теб, за да се уверя, че наистина си такава, каквато те описва.

— Наистина си привързана към него.

— Обичам го като брат — призна тя. — И предполагам какво си мислиш. Двамата наистина сме коренно различни и отначало не разбирах какво намира Евън у него. Татуировки, мускули, буйства в миналото… — Лили поклати глава. — Проговорих на Колин едва след петото гостуване у Евън. Посъветвах го да отиде да живее другаде, представяш ли си? И знаеш ли какво ми отговори той?

— „Добре“ — имитацията на Мария разсмя Лили.

— И с теб го прави значи, Бог да го поживи. Опитвам се да го отуча от този навик, но напоследък имам чувството, че му отива. Ала тогава се обидих. Оплаках се на Евън и той обеща да поговори с него. При условие обаче, че аз също се съглася да разговарям с Колин. Отказах, разбира се. Отстоявах позицията си.

— И кой разтопи леда? Ти или той?

— Колин. Бях купила телевизор за рождения ден на Евън. Носех го в багажника. Колин ме видя да се боря с кашона. Веднага предложи да ми помогне. Внесе го вътре и попита дали искам да го монтира, или да го остави в кашона. Не бях се замисляла. Казах му, че Евън ще го монтира, но той се засмя — приятелят му нямал представа как се правят такива неща. Преди да възразя, тръгна към железарския магазин и двайсет минути по-късно монтира телевизора на стената. Беше купил и голяма панделка и най-вече това ме накара да се замисля дали у него има нещо, което си струва да опозная. Заговорих го. След трийсет секунди разбрах, че не познавам мъж като него.

— Колин спомена, че си го посъветвала да се върне в колежа. И си му помагала да учи.

— Някой трябваше да го направи. Той, горкичкият, не бе отварял книга от години. Не се оказа трудно обаче, защото щом реши, вложи всички необходими усилия да се представи на ниво. И е интелигентен. Макар да се е местил от училище в училище, явно е прихванал нещо по пътя.

— И ще бъде кум на Евън?

Лили извади кърпичка от чантата си и избърса червилото по устните си.

— Да. Моите родители, разбира се, са ужасени. За тях той е приятел на Евън, но не и мой. Непрекъснато намекват, че трябва да страня от него. Когато видя за пръв път Колин, татко буквално разкриви лице, а мама предложи дори да не го каним на сватбата, камо ли да ни е кум. Повтарям им, че Колин е и мой приятел, но те се преструват на глухи. Държат на своето и за тях аз винаги ще бъда безценното им дете, Бог да ги поживи.

— Мама и татко също не останаха очаровани от него.

— Разбираемо е. Но за разлика от моите родители, обзалагам се, че твоите ще му дадат шанс и в крайна сметка ще променят мнението си. Все пак моето се промени. Дори сега понякога ми се струва невероятно. Честно казано, с Колин нямаме почти нищо общо.

— Съгласна съм.

Лили се усмихна, оправи перлите си и се обърна към Мария:

— Признавам обаче, че откровеността му, съчетана с абсолютното пренебрежение към чуждото мнение, ми влезе под кожата.

Мария кимна с усмивка.

— Уверявам те също — продължи Лили, — че е по-шлифован, откакто го срещнах за пръв път. Положих извънредни усилия. — Намигна. — Но не е нужно да ми благодариш. Готова ли си? Сигурна съм, че момчетата вече копнеят за нас.

— Не мисля, че Колин копнее.

— Напротив. Макар да не го признава.

* * *

— Не копнеех — каза Колин, докато вървяха към колата. — С Евън обсъждахме двубоя ми.

— Онзи в Мъртъл Бийч?

— Не. През следващия уикенд.

— Какъв двубой?

Той й разказа накратко и добави:

— Евън ще дойде. Ела и ти.

— Лили ще дойде ли?

— Не. Боевете не са любимото й забавление.

— Изненадана съм, че интересуват Евън.

— Той винаги идва на мачовете ми. Харесва му.

— Така ли? Не ми изглежда такъв тип.

— Какъв тип?

— Като теб — подкачи го Мария. — Едри мускули и татуировки. И най-вече да не изглеждаш, сякаш ще припаднеш при вида на капка кръв.

Той се усмихна.

— Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. Но правилото продължава да важи. Не бива да те нараняват, защото ще си спомня първата нощ, когато се срещнахме.

— Добре.

— Съгласяваш се, но както ми описа Джони Рийс, едва ли можеш да го гарантираш.

— Не мога — кимна той. — За какво си говорихте с Лили на четири очи?

— Главно за теб.

— Добре.

— Няма ли да ме поразпиташ?

— Не.

— Не се ли интересуваш какво сме обсъждали?

— Разговорът си е между теб и Лили. Не е моя работа. А и явно не е толкова зле, след като ме държиш за ръка.

— В какъв клуб отиваме?

— Знам само, че пускат музика от осемдесетте. Тайна слабост на Лили. Евън ми каза, че като тийнейджърка слушала Мадона. Така се бунтувала.

— Хм… Не е кой знае какъв бунт.

— Не е за мен и теб. Но за родителите на Лили? Сигурен съм, че са се тревожили години наред. Не ме харесват много, между другото.

— Защо не ги поканиш на двубоя? — предложи Мария. — Може би ще си променят мнението.

Той се засмя и й отвори вратата. Продължи да се смее, заобикаляйки колата.

* * *

Въпреки гръмката музика клубът не отговаряше на очакванията й. Вместо разведени жени и плешиви мъже над четирийсетте, опитващи се да съживят младостта си, вътре беше пълно със студенти. Мария дори се озърна да не би Серена да е тук с приятели. Колежанки танцуваха на групи и припяваха песните.

Колин се приведе към ухото й:

— Как ти се струва?

— Чувствам се стара — призна тя. — Но музиката ми харесва.

Евън посочи дъното на залата и Колин кимна. Улови я за ръката и я поведе край масите към стълпотворението около бара. Най-сетне успяха да привлекат вниманието на бармана и Колин, верен на себе си, поръча вода, Евън — бира, а Мария и Лили коктейли „Морски бриз“. Когато преполовиха чашите, зазвуча песен на Мадона и Лили плесна доволно с ръце и дръпна Евън към дансинга. „Какво пък?“ — каза си Мария, хвана ръката на Колин и двамата тръгнаха след тях.

Вечерта продължи на бързи обороти. Танцуваха три-четири песни и спираха за кратка почивка. Мария поръча втори „Морски бриз“ и макар да не бе допила първия, усети, че е приятно замаяна. За пръв път от седмица наистина се забавляваше.

В единайсет и половина успяха да заемат малка маса. Седнаха и тъкмо обсъждаха докога да останат, когато младата келнерка се появи с поднос напитки. Остави още един „Морски бриз“ пред Мария.

Тя махна с ръка.

— Не съм го поръчвала.

— Приятелят ви го поръча — обясни келнерката на висок глас, за да надвика музиката.

Мария погледна въпросително към Колин.

— Ти ли го поръча?

Той поклати глава и тя се обърна към Евън, който също изглеждаше изненадан.

— Кой го е поръчал тогава? — попита Мария.

— Приятелят ви на бара — посочи келнерката. — С бейзболната шапка. — Приведе се. — Каза ми да ви предам, че се е натъжил, задето не сте харесали розите му.

Мария ахна. Частица от секундата по-късно видя как Колин скача от масата и столът му се преобръща назад. През следващите минути успяваше само да регистрира поредица от мимолетни картини.

Изопнал лице, с две крачки Колин стига до келнерката… толкова бързо, че събаря подноса.

Евън и Лили се изправят и разплискват чашите си.

Клиенти се обръщат да видят какво е предизвикало бъркотията.

Колин настоява келнерката да му опише точно мъжа до бара. Разярен, повтаря отново и отново въпроса.

Жената отстъпва ужасена назад.

Охранителите тръгват към тях.

Евън приближава до Колин, вдигнал ръце.

През цялото време Мария седеше като вкаменена и думите на келнерката отекваха в главата й. Бейзболна шапка. Натъжил се, че не харесвате розите…

Той беше тук. Беше я проследил. Следеше я неотстъпно.

Задъхваше се, картините се премрежваха, светът се смаляваше…

Охранителите си проправят път през тълпата. Движат се с опасна бързина.

Колин крещи. Иска да разбере как изглежда мъжа, поръчал питието.

Келнерката продължава да отстъпва назад. Разплаква се.

Хора се скупчват около тях.

Евън сграбчва ръката на Колин.

Лили тръгва към Мария.

Мария усети как нечии ръце я хващат за раменете и й помагат да се изправи. Нямаше сили да се съпротивлява. Осъзна внезапно, че Лили я вдига на крака. Чуваше как Колин крещи, виждаше как Евън го дърпа за ръката, как келнерката плаче от страх, как ги заобикалят непознати и охранителите застават плътно зад тях.

Непознат в синя риза: „Какво става, по дяволите?“.

Колин на келнерката: „Как изглеждаше той?“.

Непознат с щръкнала коса: „Успокой се! Остави я на мира!“.

Келнерката през сълзи: „Казах ви, че не знам! Беше с шапка! Не знам!“.

Непознат с татуировки на Колин: „Какво те прихваща?“.

Евън: „Да вървим!“.

Колин: „Млад ли беше или стар?“.

Келнерката: „Не знам! На двайсет? Трийсет? Не знам!“.

Евън: „Хайде, Колин! Хайде!“.

Лили поведе Мария настрани и отдалечавайки се от масата, с крайчеца на окото си тя зърна как Евън блъсва Колин. Той реагира инстинктивно, отдръпна се мълниеносно и вдигна юмруци, готов за бой. Лицето му бе зачервено и напрегнато, мускулите на врата му — изпъкнали. Сякаш не разпознаваше Евън.

— Колин! Не! — извика Лили.

Евън отстъпи назад и бързо, както се бе надигнал, гневът на Колин се уталожи.

Охранителите вече бяха до тях. Колин сложи ръцете си зад гърба, обвил лявата си китка с дясната длан. Охранителят го сграбчи за лактите, ядосан и враждебен както самия Колин преди малко.

— Ще дойда с вас. Спокойно — увери го Колин и се обърна към разплаканата келнерка: — Съжалявам. Не исках да те уплаша.

Думите му не трогнаха нито охранителите, нито келнерката; издърпаха Колин навън и няколко минути по-късно пристигна полицейска кола с мигащи сини лампи. След секунди тъмен седан паркира до нея.

* * *

— Кой е този? — попита Мария, застанала със скръстени ръце до Евън.

Преди няколко минути Лили се бе върнала в клуба. На паркинга Колин бе заобиколен от двама полицаи, единия охранител и мъж с износено спортно сако, който дъвчеше клечка за зъби.

Гласът на Евън прозвуча угрижено:

— Детектив Марголис. Чака Колин да оплете конците отново.

— Защо?

— Защото мисли, че мястото му е в затвора.

— Ще го прати ли там?

— Не знам.

— Но той не е направил нищо! — възнегодува Мария. — Дори не я докосна!

— Слава богу. Иначе вече щяха да са му закопчали белезниците. И няма да му се размине, ако магията на Лили не сработи.

— Какво прави тя?

— Разрешава проблема — отговори Евън. — Това е стихията й.

След известно време Лили излезе от клуба и спря да се ръкува с един от охранителите, измъкнали Колин навън. После се запъти към полицаите с чистосърдечна усмивка.

Марголис я забеляза и вдигна ръка да я спре. Тя не му обърна внимание и продължи напред, докато стигне достатъчно близо, за да я чува. Няколко безкрайни минути Евън и Мария наблюдаваха сцената, чудейки се какво ли му казва Лили. Накрая охранителят влезе вътре с единия полицай, а Марголис и другият останаха с Колин. Марголис очевидно кипеше от гняв, но все още не посягаше към белезниците. Случилото се през изминалия половин час караше мислите на Мария да отскачат като топки за пинг-понг, забърквайки хаос от емоции. Бяха я проследили до бара, което означаваше, че са я проследили от ресторанта, а следователно и от дома й.

„Знае къде живея и ме е проследил дотук.“

Дъхът й секна и гласът на Евън прозвуча някъде отдалеч:

— Добре ли си?

Тя стисна лакти. Прииска й се Колин да я прегърне и същевременно му бе ядосана, че е изгубил самообладание. Или се страхуваше за него? Не беше сигурна.

„Знае къде живея и ме е проследил дотук.“

— Не — призна тя и едва сега усети, че трепери. — Не съм добре.

Евън я прегърна през рамо.

— Гадна работа — кимна той. — На твое място щях да съм развалина.

— Какво ще стане с Колин?

— Всичко ще е наред.

— Откъде знаеш?

— Лили изглежда спокойна, а Марголис — вбесен.

Мария погледна към тях и разбра, че Евън има право. Но тази нощ всичко се бе объркало.

След минута полицаят излезе от клуба и приближи до Марголис. Поговориха кратко и двамата полицаи се върнаха неохотно в колата си. Лили тръгна бързо към Евън и Мария. Евън пристъпи към нея и я прегърна.

— Няма да повдигнат обвинения. Пускат го — каза тя.

— Какво направи? — попита Мария.

— Говорих с келнерката и с управителя на клуба. Казах им истината — отвърна Лили. — Че някой те следи и Колин е реагирал твърде бурно, защото си изплашена, и е помислил, че си в опасност. Проявиха изненадващо съчувствие. Особено след като дадох на келнерката щедър бакшиш, платих за разлетите питиета и предложих на управителя да го възмездя за причинените неприятности.

Мария се ококори.

— Подкупила си ги?

— Нищо подобно. Просто се опитах да разреша ситуацията по начин, задоволителен за всички замесени. Когато полицаят дойде да говори с тях, и двамата категорично отказаха да повдигнат обвинения. Все пак признавам, че отначало се колебаех дали ще се получи отново.

— Отново?

— Не се случва за пръв път — поясни Евън.

* * *

Колин тръгна към тях, следван от Марголис. На другите Колин вероятно изглеждаше хладнокръвен както обикновено, но Мария забеляза нещо в изражението му, подсказващо разбиране, че е бил готов да избухне. Застана до нея, докато Марголис оглеждаше лицата им. Колин не отмести поглед, невъзмутим както Евън и Лили.

— Динамичното дуо пак нанася удар — озъби се Марголис. — Колко ви излезе този път?

— Нямам представа за какво говориш — излъга сладко Лили с мелодичния си глас.

— Разбира се — проточи иронично детективът. — Чудя се какво ще кажат управителят и келнерката, ако ги разпитам под клетва. — Замълча, за да придаде тежест на думите си, преди да продължи: — Но няма причина, нали? Защото отново спасихте добрия си приятел Колин.

— Нямаше нужда да го спасяваме — увери го напевно Лили. — Нищо нередно не е направил.

— Странно. Защото си спомням, че същото се е случвало поне още два пъти във ваше присъствие.

На лицето на Лили се изписа престорено недоумение.

— Имаш предвид онези случаи, когато Колин бе излязъл с нас и пак не бе направил нищо лошо?

— Залъгвайте се. Само отлагате неизбежното. Колин знае какво представлява. Питайте го. Ще ви каже. — Обърна се към него: — Нали, Колин? Понеже обичаш да убеждаваш всички, че си честен като младенец? Макар винаги да си готов да избухнеш.

Мария забеляза как очите на Колин се присвиват.

Марголис кимна рязко към Евън.

— Благодари на него, че те е спрял навреме. Ако някой те беше докоснал, и двамата знаем, че щяхме да прекараме много време заедно. Ти щеше да се върнеш в килията, а аз да кажа на прокурора да хвърли ключа надалеч.

— Колин не е докоснал никого — намеси се Евън.

Марголис премести клечката за зъби в другия край на устата си.

— А сервитьорката? Казаха ми, че била ужасена от виковете на Колин. Поне десет свидетели ще го потвърдят.

— Искаше просто да разбере кой е поръчал питието — възрази Мария и усети как потръпва, когато очите на Марголис се насочиха към нея.

— О, да. Заради така наречения преследвач, нали? Непременно ще проуча показанията ти.

Мария не продума, съжалила, че се е намесила.

— Но чакай! Ти не си подала жалба. Говорила ли си поне с адвокат?

— Тя е адвокат — осведоми го Лили.

— Тогава е още по-странно, нали? Адвокатите вечно подават жалби. — Обърна се към Мария: — Ще ти кажа едно обаче — ако стигнеш дотам, потърси мен.

— Не я замесвай — изръмжа Колин.

— Казваш ми какво да правя?

— Да — потвърди той.

— Или какво? Ще ме удариш?

Без да откъсва очи от него, Колин хвана ръката на Мария.

— Хайде!

Отдалечи се, следван от Евън и Лили.

— До скоро — подвикна им Марголис.

* * *

— Колко ти дължа? — попита Колин.

— По-късно ще уредим въпроса — отговори Лили.

Четиримата стояха на верандата пред къщата на Евън. По пътя дотук цареше мълчание; мислите на Мария бяха твърде разпокъсани да води разговор, а Колин не бе в настроение да нарушава тишината. Дори сега Мария се чувстваше като страничен наблюдател на живота си.

— Какво, по дяволите, те прихвана? — Евън изгледа сърдито Колин. — Нали го обсъждахме! И Марголис има право! Какво щеше да стане, ако Лили не беше там?

— Не знам — отговори Колин.

— Знаеш отлично! — Евън прокара пръсти през косата си. — Защо продължаваш така? Трябва най-сетне да се научиш да се владееш.

— Добре.

— Никакво „добре“! — извика приятелят му. — И на мен ми писна да го повтаряш. Мислех, че си взе поука след случая, когато онзи мъж поля неволно Лили с питието си.

— Имаш право — отговори с равен глас Колин. — Допуснах грешка. Изпуснах си нервите.

— Нима? — процеди през зъби Евън. Обърна се и тръгна към вратата. — Както и да е. Вие двете се оправяйте с него. Аз бях дотук.

Вратата се затръшна след него. Тримата останаха сами на верандата.

— Знаеш, че Евън има право — каза Лили.

— Не бих я наранил.

— Няма значение — продължи с тих глас тя. — Едър си и силен и когато се ядосаш, хората усещат стаена агресивност. Горката келнерка се беше свила и плачеше, а ти не престана, докато Евън не те блъсна. И тогава бях почти сигурна, че ще го удариш.

Колин впери поглед в земята. После вдигна бавно глава и за миг увереността му сякаш се стопи. На нейно място Мария видя срам и разкаяние, може би дори следа от отчаяние.

— Няма да се повтори.

— Може би — кимна Лили и го целуна по бузата. — И миналия път каза така.

Обърна се към Мария и я прегърна.

— И съм абсолютно сигурна, че ти е ужасно тежко. Ако някой ме преследваше и предизвикваше, вече щях да съм избягала в Чарлстън, за да се скрия при родителите си, а доколкото ги познавам, те щяха да ме изпратят извън страната. Съжалявам, че си подложена на такива преживелици.

— Благодаря — отговори Мария; обзета от внезапно изтощение, едва позна гласа си.

— Искате ли да влезете? — попита Лили. — Сигурна съм, че Евън се е успокоил. Може да обсъдим някакви възможности и идеи… или просто да те изслушаме, ако имаш нужда да поговориш с някого.

— Дори не знам какво да кажа — поклати глава другата жена.

Лили я разбра, затвори тихо вратата след себе си и Мария и Колин останаха сами на верандата.

— Съжалявам, Мария — каза смутено той.

— Знам.

— Искаш ли да те закарам вкъщи?

Сградите и в двете посоки тъмнееха.

— Не искам да се прибирам. Той знае къде живея — отрони тя.

Колин й протегна ръка.

— Хайде. Ще останеш при мен.

Слязоха от верандата и заобиколиха къщата към входа за долния етаж. Влязоха и Колин включи лампите. С надеждата да се разсее, тя огледа стаята. Не особено просторна, с кухня вдясно и малък коридор отпред, водещ очевидно към спалня и баня. Беше изненадващо спретната; никаква неразбория върху масичката за кафе и по полиците. Мебели с неутрален цвят; стени без снимки и лични спомени. Сякаш тук не живееше никой.

— Това ли е апартаментът ти?

Той кимна.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Само вода.

Колин напълни две чаши в кухнята и й подаде едната. Тя отпи и в главата й веднага изплува мисълта, че я следят. Представи си Колин, когато гневно разпитва келнерката. Спомни си частицата от секундата, когато Евън го блъсна и дивото му, свирепо изражение в онзи миг.

— Как се чувстваш? — наруши мълчанието той.

Тя се опита да прогони картината и осъзна, че не може.

— Не се чувствам добре. Никак.

* * *

И двамата сякаш не намираха думи — и в дневната, и по-късно, легнали един до друг в спалнята. Очакваща единствено да я прегърне, Мария отпусна глава върху гърдите на Колин и усети колко е напрегнато все още тялото му.

Надяваше се, като остане тук, където Колин е до нея, да се почувства в безопасност.

Но не се чувстваше сигурна. Вече не. Дълго лежа будна, загледана в мрака, питайки се дали някога отново ще се почувства в безопасност.

* * *

На сутринта Колин закара Мария до апартамента й и седна в дневната, докато тя се изкъпе и преоблече. Не я придружи обаче до дома на родителите й. Разбираше, че в момента има нужда да бъде със семейството си — стабилно и предсказуемо убежище сред живот, излязъл неочаквано от релсите. Изпрати я до колата й и когато я прегърна, тя несъзнателно се отдръпна леко.

Феликс и Кармен останаха в блажено неведение, но Серена долови веднага, че нещо тревожи Мария — нещо, което не иска да споделя с родителите им. Серена изигра съвършено ролята си, като бърбореше ведро, докато готвеха и се хранеха, и запълваше всяко затишие с различни теми.

После двете сестри отидоха на разходка. Щом се отдалечиха на безопасно разстояние от къщата, Серена се обърна и каза:

— Изплюй камъчето.

Седнаха на пейка под бряст, чиито листа вече жълтееха, и Мария й разказа всичко, съживявайки ужаса от последните няколко дни. Завърши с просълзени очи и сестра й също се разплака. И тя се почувства объркана и уплашена; и тя както Мария имаше повече въпроси, отколкото отговори. Въпроси, при които сестра й поклащаше мълчаливо глава.

* * *

След обяда Серена и родителите й поеха към къщата на един от чичовците им — семейно събиране като безброй други, но Мария се оправда, че има главоболие и иска да поспи. Баща й се примири с обяснението; майка й обаче явно се усъмни, макар да й спести деликатно въпросите. На излизане се сбогува с Мария с по-дълга прегръдка от обикновено и я попита как вървят нещата с Колин. Името му предизвика нови сълзи и докато вървеше към колата, Мария заключи: „Вече съм развалина“.

Дори да се съсредоточи в шофирането се оказа необяснимо трудно. Въпреки натовареното движение в ума й непрестанно се въртеше мисълта как някой я дебне да се върне… или даже я следи в момента. Импулсивно смени лентата и свърна в странична уличка, приковала очи в огледалото за обратно виждане. Зави отново, после още веднъж и накрая отби от шосето и спря. И макар да й се искаше да бъде силна — молеше се Бог да й помогне да е силна — отпусна глава върху волана и се разхлипа.

Кой беше той и какво искаше? Безименният, безлик мъж с бейзболната шапка — защо не бе обърнала внимание как изглежда? Помнеше само сенки и фрагменти…

Ала още нещо я безпокоеше и натъжаваше. Машинално тя включи двигателя и пое към по-тихо кътче на Каролина Бийч.

Денят бе хладен и докато крачеше по пясъка, вятърът я облъхваше с пориви, предвестници на зимата. По небето се носеха облаци — бели и сиви — вещаещи дъжд. Вълните се търкаляха в успокоителен ритъм и тя най-сетне усети как мислите й се уталожват и проясняват.

Нервите й не бяха изопнати само защото я следяха. Нито защото помнеше ярко страха за Колин и за бъдещето му, който изпита при вида на полицаите. Разбра, че се страхува и от Колин, и колкото и горчиво да беше прозрението, не успяваше да се отърси от разрушителното чувство.

* * *

Обзета от непреодолимо желание да поговори с Колин, Мария пое към къщата на Евън. Колин отвори вратата на апартамента си и тя видя, че учи в малката кухня. Покани я да влезе, но тя отказа, обхваната внезапно от непоносима клаустрофобия. Седнаха на люлеещите се столове на верандата точно когато се изля дъждът.

Колин се приведе, подпрял лакти върху коленете си. Изглеждаше изморен; изминалите напрегнати часове очевидно си казваха думата. Не направи опит да наруши мълчанието и за миг Мария се поколеба откъде да започне.

— От снощи не съм на себе си — подхвана тя. — Ако говоря несвързано, причината вероятно са обърканите ми все още мисли. — Тя си пое дъх. — Знам, че искаше да ми помогнеш. Лили обаче има право. Вярвам ти, че не би наранил келнерката, но действията ти подсказваха друго.

— Почти изгубих самообладание.

— Не. Ти изгуби самообладание — поправи го тя.

— Не мога да контролирам чувствата си. Мога да контролирам единствено поведението си и не я докоснах.

— Не се опитвай да омаловажаваш случилото се.

— Не го омаловажавам.

— Ами ако аз те ядосам?

— Никога не бих те наранил.

— Но може би ще се изплаша като сервитьорката и ще се разплача. Ако постъпиш така с мен, не бих ти проговорила повече. И после… с Евън…

— Не съм направил нищо на Евън.

— Но ако друг те беше хванал… някой непознат… Нямаше да успееш да се овладееш. Точно както каза Марголис. — Тя продължи да го гледа в очите. — Или ще ме излъжеш за пръв път и ще отречеш?

— Страхувах се за теб. Защото онзи човек беше там.

— Но поведението ти не доведе до нищо добро.

— Исках да разбера как изглежда.

— И аз исках! — прекъсна го рязко тя. — Но ако той беше още там? Седнал на бара? Какво щеше да направиш? Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да си поговориш с него? Не. Щеше да реагираш безразсъдно и сега щеше да си в затвора.

— Съжалявам.

— Вече се извини. — Тя се поколеба. — Обсъждахме миналото ти и мислех, че те познавам, но сега разбирам, че съм се лъгала. Снощи ти не беше мъжът, в когото се влюбих, нито дори мъж, с когото бих излязла. Видях човек, когото бих отблъснала.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам — поклати глава тя. — Знам само, че нямам сили да се тревожа как ще направиш нещо глупаво и ще изхвърлиш живота си през прозореца, или ще ме уплашиш, защото нещо у теб ще се отключи внезапно.

— Не е твоя работа да се тревожиш за мен.

При тези думи тя се изчерви. Страховете, безпокойствата и гневът й изплуваха на повърхността като мехурчета, клокочещи във вода.

— Не бъди лицемер! Каква според теб е причината за случилото се снощи? Или през цялата изминала седмица? Качи се на покрив, за да снимаш шефа ми, обади се на всички цветарски магазини в града, кара два часа, за да покажеш снимката на абсолютно непознат човек! Направи го, защото се тревожеше за мен! А сега казваш, че не ми е позволено да се тревожа за теб! Защо ти имаш право да се безпокоиш, а аз…

— Мария…

— Не ме прекъсвай! Казах ти, че това, което ми се случва, не е твой проблем. Казах ти да не се замесваш. Но ти се заинати и не ме послуша. Да, уговори ме за снимките. Убеди ме. Реших, че си наясно какво предприемаш и си в състояние да се справиш. Но снощи показа, че не си! Едва не те арестуваха. И какво щеше да стане тогава? Имаш ли представа какво щеше да ми причиниш? Как щях да се почувствам?

Тя притисна с пръсти очите си и се опита да подреди мислите си. В същия момент телефонът й иззвъня. Извади го от джоба си и видя номера на Серена. Почуди се защо ли се обажда. Не спомена ли, че има среща?

Отговори и веднага долови паниката в гласа на сестра си. Думите се изляха като поток на испански.

— Идвай вкъщи веднага! — проплака тя, преди Мария да успее да отвори уста.

— Какво има? — попита със свито сърце. — Добре ли е татко?

— Не са добре. И мама, и татко. Защото Копо е умряла.