Никълъс Спаркс
Виж ме (16)

15.
Колин

Колин прекара нощта при Мария. Тя не го помоли да не си тръгва, но беше ясно, че не иска да остава сама. Беше напрегната през цялата вечер, не успя да хапне нищо и изглеждаше замислена. След като тя най-сетне заспа, Колин се загледа в тавана, опитвайки се да сглоби картината. От разказите на Мария бе добил достатъчно ясна представа за Кен и още от самото начало едва се сдържаше да си поговорят на четири очи. Сексуалният тормоз бе едно на ръка. Кен несъмнено бе и тираничен, а от личен опит знаеше, че подобни хора не спират да злоупотребяват с властта си, докато някой не ги принуди. Или не ги сплаши.

Мария обаче му даде ясно да разбере, че не иска той да разговаря с Кен и дори да го доближава. Той приемаше доводите й — Кен бе известен адвокат и една заплаха бе достатъчна да го прати зад решетките. Не се съмняваше, че Марголис и местните съдии ще се погрижат.

Все пак положението изглеждаше по-непонятно, колкото повече го обсъждаха. Съчетана с факта, че някой бе сложил розите в колата на Мария, бележката определено звучеше заплашително и много лично. Кен явно се затрудняваше да контролира либидото си и тя наистина го бе видяла на прозореца, но всичко останало не се връзваше. Какво означаваше посланието? Как би могъл Кен да знае, че Мария ще реши да хвърли розите точно в онзи момент? И ако е възнамерявал да ги сложи в колата й, защо е продължил да стои на прозореца с пълното съзнание, че Мария ще го сметне за виновен? На всичкото отгоре уплахата логично би я подтикнала да огласи простъпката му. Ако някой служител от кантората бе забелязал как взема букета от контейнера за боклук и го оставя в колата на Мария? Би ли поел подобен риск? Повечето кабинети имаха прозорци.

Всичко това означаваше… Какво? Ако наистина бе виновен, Кен очевидно бе пропаднал през ръба на здравия разсъдък и се спускаше стремително към земята, неспособен да мисли трезво. А ако не беше Кен?

Този въпрос го тревожеше най-много.

Когато сутринта Мария се събуди, Колин й предложи да я придружи до кантората, но тя отказа. По обратния път към къщата на Евън обаче той осъзна, че нервите му са изопнати. Усещаше как у него се надига гняв и още щом се прибра, надяна спортния екип и излезе.

Увеличи музиката и ускори ход, докато се задъха. Най-после почувства, че гневът му се уталожва и мислите му бавно се проясниха.

Реши да послуша Мария и да не доближава Кен, но не и да бездейства.

Никой нямаше право да плаши безнаказано Мария.

* * *

— Хрумна ли ви да се обадите в полицията? — попита го Евън.

Седяха до масата в кухнята му. Колин му бе разказал накратко какво се е случило и какво смята да направи.

— Полицията не може да помогне — поклати глава той.

— Но някой е разбил колата й.

— Колата й е била отключена, прозорците — отворени. Нищо не липсва и нищо не е повредено. Първо ще попитат какво е престъплението. После кой е извършителят и тя ще може да отговори само с хипотези.

— А картичката? Да преследваш някого е незаконно, нали?

— Бележката е странна, но не съдържа ясна заплаха. И няма доказателство, че човекът, изпратил цветята, ги е сложил в колата й.

— Понякога забравям, че имаш сериозен опит в тази сфера. Но не разбирам защо смяташ за необходимо да вземеш нещата в свои ръце.

— Не смятам, че е необходимо. Искам да го направя.

— Ами ако Мария не одобри плана ти? — Колин не отговори и Евън махна с ръка. — Ще й кажеш, нали? Понеже винаги залагаш на честността?

— Не е толкова трудно.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ще й кажа.

— Кога?

— Днес.

— И ако те помоли да не го правиш?

Той не отговори и приятелят му вирна брадичка.

— Ще го направиш така или иначе. Защото вече си решил. Прав ли съм?

— Искам да разбера какво става.

— Нали разбираш, че си следвал тази максима в миналото? Прави каквото искаш, бъдещето да върви по дяволите?

— Ще проведа няколко телефонни разговора. Не е незаконно — сви рамене Колин.

— Безспорно. Но имам предвид това, което ще решиш да предприемеш после.

— Знам какво правя.

— Сигурен ли си?

Той не отговори веднага и Евън се облегна назад.

— Споменах ли, че Лили иска четиримата да излезем през почивните дни?

— Не.

— В събота вечер, да речем? Иска да се запознае с Мария.

— Добре.

— Не трябва ли първо да попиташ Мария?

— Ще говоря с нея, но съм сигурен, че няма да възрази. Къде ще отидем?

— Ще вечеряме. После ще намерим някое забавно място. Уроците изглежда я вдъхновиха да потанцува.

— Салса?

— Твърди, че нямам необходимото чувство за ритъм. Би предпочела нещо друго.

— В клуб?

— Понеже последния път се размина без неприятности, Лили е склонна да ти се довери отново.

— Добре.

— Имам обаче още един въпрос. — Колин зачака и приятелят му го погледна втренчено. — Какво ще стане, ако откриеш човека?

— Ще говоря с него.

— Дори да е шефът й? — Колин не продума и Евън поклати глава. — Знаех си.

— Какво?

— Нямаш представа в какво се забъркваш.

* * *

Колин разбираше загрижеността на Евън, но не мислеше, че е основателна. Едва ли щеше да се затрудни да разбере дали Кен е изпратил розите. Няколко телефонни разговора, два-три въпроса, снимка и… толкова. Често го бяха разпитвали и знаеше, че за да получиш необходимите отговори, е достатъчно да излъчваш увереност, да си мериш думите и да им придаваш тежест. Повечето хора искат да говорят и не успяват да си държат езика зад зъбите дори да е в тяхна полза. Провървеше ли му, следобед щеше да е разрешил загадката.

В кухнята той отвори лаптопа си и проведе кратко проучване на Кен Мартенсън. Лесно го откри — оказа се по-популярен, отколкото очакваше — но снимките бяха малко, а и недостатъчно ясни и в твърде далечен план, за да му послужат. Дори снимката в уебсайта на кантората бе поне отпреди десет години — сега мъжът имаше брада, която го променяше значително. Налагаше се да го снима лично. Само че нямаше висококачествена камера с телеобектив. Съмняваше се Евън да има приличен фотоапарат — не би похарчил толкова. Приятелят му меко казано беше пестелив.

Мария обаче имаше.

Обади й се и остави съобщение на мобилния й телефон. Попита я дали е свободна да обядват заедно. Беше в колежа, когато тя му отговори да я вземе в дванайсет и половина. Докато четеше съобщението й в съпровод с монотонния глас на професора, осъзна с изненада колко е напрегнато тялото му. Започна да диша дълбоко и равномерно, за да се отпусне.

* * *

— Искаш да ти дам камерата?

Седяха в градината на малко кафене и чакаха да им сервират храната. Колин не се беше хранил от предишната вечер, но не чувстваше глад.

— Да — кимна той.

— Защо?

— Трябва ми снимка на Кен.

Тя примигна.

— Моля?

— Ще разберем кой е поръчал цветята единствено ако открием цветаря. Ще му покажа снимката и ще го питам дали Кен ги е купил.

— Ами ако ги е поръчал по телефона?

— Ако е платил с кредитна карта, ще науча името.

— Няма да ти го кажат.

— Може би. Но може и да ми го кажат. Все пак бих искал да взема камерата ти.

След кратък размисъл Мария поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Първо, той ми е шеф. Освен това те е виждал. Забележи ли те, положението ми в кантората ще се усложни още повече. А и от разговора ни тази сутрин останах с впечатление, че всичко е приключило.

— Говорила си с Кен?

— Дойде да обсъди с мен и Барни един от случаите ни. Да ни уведоми, че вече фигурира в списъка с делата за разглеждане.

— По телефона не спомена…

— Не знаех, че трябва.

За пръв път в тона й се прокрадна раздразнение.

— Как се държа той?

— Любезно. Нормално.

— И появата му не те притесни?

— Притесни ме, разбира се. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите, но какво да направя? Барни беше до мен. И Кен не пожела да разговаряме насаме. Не се отби и при стажантките. Държеше се делово.

Колин сплете пръсти под масата.

— Със или без камерата ти ще разбера кой е изпратил цветята.

— Не искам да разрешаваш проблемите ми, Колин.

— Знам.

— Защо тогава продължаваме да го обсъждаме?

Лицето му не трепна.

— Защото все още не знаеш със сигурност дали го е направил Кен, или не. Градиш хипотеза.

— Не е хипотеза.

— Толкова ли е нередно да се уверим?

* * *

Колин съзнаваше, че навремето щеше да му е все едно. Нямаше причина да се замесва. Мария имаше право. Проблемът си беше неин, а той, честно казано, имаше достатъчно свои.

Смяташе се обаче за експерт по гнева. И в крайна сметка всичко опираше до него. В клиниката бе научил разликата между открития и скрития гняв. В живота си бе изпитвал неведнъж и двата вида. В баровете, когато бе в настроение да се бие, гневът му се отприщваше. Целта му бе ясна, без стаен смисъл, без срам, без разкаяние. През първите седмици в клиниката обаче не му позволяваха да изразява гнева си в действия. Лекарите го предупредиха, че ако се развилнее — дори само ако повиши тон — ще отиде в отделението за обострени състояния, което значеше, че ще дели стая с още десетима пациенти, ще пие литиум в дози, притъпяващи ума, а лекарите и медицинските сестри ще следят всеки негов ход. Понеже не искаше и да помисля за такъв вариант, започна да потиска и да крие гнева си, но не след дълго осъзна, че той не отшумява. Просто се преобразяваше от открита в скрита ярост. Подсъзнателно започна да манипулира хората, усещаше кой точно бутон вбесява някого и го натискаше, докато избухне. Другите пациенти отиваха един по един в отделението за обострени състояния, а той се преструваше на невинен, докато лекарят най-после не му потърси сметка. Безброй часове на терапия по-късно Колин проумя, че гневът си е гняв, независимо дали е открит или скрит, и двата вида са еднакво разрушителни.

Така действаше и изпращачът на букета. Подтикван от гняв и с намерение да манипулира. Искаше да досегне чувствителните струни у Мария и макар засега гневът му да оставаше стаен, Колин подозираше, че това е само началото.

В този ред на мисли Кен изглеждаше още по-малко вероятен заподозрян, но той нямаше друго име. Нямаше избор. Трябваше да започне оттук. След като Мария неохотно му даде ключа за апартамента си в края на обяда, отиде и взе камерата й. Включи я, за да се увери, че батериите са заредени. После провери настройките и засне няколко кадъра от балкона. После обаче осъзна, че трябва да снима лица, за да разбере колко близо трябва да се намира.

Пусна ключа в саксията до вратата, както Мария го бе инструктирала, и потегли към брега, където мъж с фотоапарат нямаше да направи впечатление на никого. Нямаше много хора, но бяха достатъчно за целта му и половин час той снима хора от различно разстояние. В крайна сметка изчисли, че не бива да бъде на повече от сто метра. Добре, но не идеално. Кен пак би могъл да го познае. Трябваше да застане на място, където няма да го забележат.

Повечето исторически сгради от двете страни на кантората бяха на два или три етажа и с плоски покриви. От двете страни на улицата се редяха автомобили и макар да имаше дървета, те не бяха достатъчно големи, за да се скрие зад тях. По тротоарите нямаше много пешеходци, но и не пустееха; нямаше начин да остане невидим, дебнейки цял час с камера в ръка.

Колин вдигна глава и огледа сградите срещу кантората, край които току-що бе минал. Разстоянието бе добро, ъгълът — отличен, но как — и дали — щеше да се добере дотам?

Обиколи още веднъж улицата с надеждата да намери авариен изход. Модерните сгради на два или три етажа нямаха външни стълби. Той свърна в пресечката, стигна до тясната задна алея и осъзна, че донякъде му е провървяло. Нямаше достъп до покривите на сградите точно срещу кантората, но триетажната постройка до тях имаше старомодна стълба на десетина стъпки над земята, която водеше до метална козирка на втория етаж. Трудна, но достижима цел. Обзорът не беше идеален, но предлагаше най-добрата и единствена възможност. Колин тръгна по алеята, провеси камерата на врата си и я пъхна под блузата. Засили се към стената с надеждата да я използва като трамплин, за да се изтласка нагоре и да спечели необходимите няколко сантиметра. Успя и сграбчи с две ръце последното стъпало. Пресегна се рязко и прехвърли дясната си ръка върху следващото. Продължи да се катери, докато стигна до козирката. За щастие стълбата бе прикрепена към стената и след няколко секунди той се озова на покрива. Никой на улицата сякаш не го забеляза.

Засега добре.

Насочи се към ъгъла, най-близък до кантората на Мария. Покривът се издигаше на не повече от педя, но все пак предоставяше известно укритие. Чакълът наоколо бе загладен. Имаше обаче няколко хартии от дъвка и той ги смете с ръка, лягайки по корем. Намести камерата и зачака. Изненадан, забеляза Мария зад бюрото й в кабинета; видя и колата й и кофите за смет зад нея. Колата й бе паркирана на обичайното място, недалеч от тази на Кен.

След малко повече от час от кантората започнаха да излизат хора — обикновено по един, понякога по двама. Стажантки — всичките привлекателни, както бе отбелязала Мария, двама мъже на около четирийсет, Джил, приятелката на Мария, още неколцина, последвани след минути и от самата Мария. Той я проследи с поглед през обектива, мислейки си, че върви по-бавно от обикновено. Когато стигна до ъгъла на сградата, се озърна, несъмнено търсейки го с очи. После, сбърчила леко чело, се запъти към колата си.

Съсредоточен отново върху входа, Колин не виждаше никаква следа от Кен. Тъкмо когато се запита дали здрачът няма да скрие необходимите подробности, Кен мина през вратата. Затаил дъх, Колин засне десетина снимки, преди шефът на Мария да свърне към паркинга. Обърна се на една страна да види снимките, надявайки се една-две да са достатъчно добри.

Бяха.

Изчака Кен да потегли, изправи се и слезе от покрива по същия начин, както се бе качил. Отново сякаш никой не го забеляза. Когато стигна до камарото си, вече се свечеряваше. Спря във фотоателие и избра две снимки за проявяване. После потегли към дома на Мария. Беше обещал да й върне камерата.

* * *

— Нищо чудно, че не те видях — отбеляза тя по-късно, впила очи в снимките върху кухненската й маса. — Значи утре…

— Ще започна да звъня на цветарите. И се надявам да разбера истината.

— А ако букетът е поръчан по телефона?

— Ще им кажа истината — че се питаш дали не са сложили картичка, предназначена за друг. И се чудиш от кого са цветята.

— Възможно е да не ти дадат информация.

— Искам само име, не телефонен номер. Обзалагам се, че повечето хора ще помогнат охотно.

— И когато разбереш, че е Кен?

Неотдавна Евън му бе задал същия въпрос и оттогава той обмисляше отговора.

— Ти ще решиш какво ще последва.

Мария кимна със свити устни, изправи се и тръгна към балкона. Застана до вратата и дълго мълча. Колин стана. Приближи се до нея, обгърна я през кръста и усети как потреперва.

— Омръзна ми да говорим за това. Омръзна ми дори да мисля за това.

— Да излезем и да направим нещо, което ще те поразсее.

— Какво?

— Искаш ли да те изненадам?

* * *

Взряна през прозореца на камарото, паркирано между два минивана, тя очевидно се двоумеше дали да слезе.

— Това ли е изненадата?

— Мислех, че ще е забавно.

— Миниголф? Сериозно?

Мария наблюдаваше скептично веселите лампички около входа. Зад стъклените врати различаваше арка; наляво се намираше миниатюрното игрище с вятърни мелници, вероятно имитиращи скандинавски пейзаж.

— Не само миниголф. Фосфоресциращ миниголф.

— И… май ме вземаш за дванайсетгодишна?

— Добро развлечение е. Кога си играла за последно?

— Току-що ти казах. На дванайсет. Кевин Рос си организира рождения ден тук. Покани обаче целия шести клас, а и мама дойде, така че не се брои за среща.

— Но явно пазиш ярък спомен. После, ако искаш, ще пробваме лазерния лабиринт.

— Лазерен лабиринт?

— Видях плаката преди два месеца, когато минавах оттук. Опитваш се да прекосиш стая, без да докоснеш лъчите или нещо подобно. — Тя не отговори и той продължи: — Неприятно ми е да мисля, че те спира страхът да не те победя.

— Не се страхувам, че ще ме победиш. Ако не ме лъже паметта, бяха най-добрата в класа.

— Това „да“ ли е?

— Давай!

* * *

В петък сутринта Колин се събуди рано и излезе преди зазоряване. Тича и посети спортната зала, преди да се включи в Мрежата и да намери необходимите телефонни номера. С изненада установи, че в Уилмингтън има над четирийсет цветарници плюс зарзаватчийниците, където също продават цветя. Явно му се отваряше доста работа.

Чувстваше се ободрен след предишната вечер. Едва след няколко удара, при които късметът й се усмихна, Мария се поотпусна. Накрая се смееше с глас и дори потанцува на тревата, когато улучи от първи опит шестнайсетата дупка и подпечата победата си. Огладнели, пропуснаха лазерния лабиринт. Колин я заведе в крайпътен ресторант до брега, където сервираха рибно тако. Пиха и леденостудена бира, и той я попита дали иска да излязат с Евън и Лили. „Разбира се“, отговори му тя и когато го целуна за лека нощ, личеше, че точно от такава вечер е имала нужда.

Седнал до плота в кухнята, той започна първите телефонни разговори с надеждата за няколко часа да отметне целия списък. Не след дълго обаче разбра, че хората, с които иска да разговаря, невинаги са на разположение и се налага да набира по два или дори по три пъти един и същи номер. Винаги обаче се придържаше към най-целесъобразните според него обяснения и въпроси: дали е възможно картичката да е сгрешена; дали са изпратили куриер до кантората; аранжирали ли са изобщо букет от бледочервени рози. За щастие повечето хора се оказаха услужливи. В ранния следобед му оставаха само няколко магазина и той вече подозираше, че ще чуе обичайния отговор — букетът не е поръчан при тях.

Излезе прав. Питайки се какво да предприеме по-нататък, реши да пробва няколко цветарници извън града; единственият въпрос бе коя посока да избере. Избра север. Обади се в двете цветарници в Хампстед, после откри още осемнайсет в Джаксънвил.

На шестото обаждане улучи десетката. Собственикът на „Цветен рай“ му каза, че помни мъжа, поръчал букета. Платил в брой, добави. Да, магазинът щял да работи утре и той щял да бъде там.

По-късно вечерта, докато обслужваше бара в „Краби Пийтс“, Колин си мислеше, че някой се е постарал твърде грижливо да скрие самоличността си.

* * *

В петък през нощта се разрази буря и понижи температурите. След джогинга и работата в двора в събота сутринта Колин пое с колата към „Цветен рай“ в Джаксънвил. Малко повече от час по-късно влезе в магазина, извади снимката на Кен и я показа на собственика.

— Това ли е човекът?

Собственикът — закръглен шейсетинагодишен мъж с очила — поклати почти веднага глава.

— Мъжът на снимката е много по-възрастен. Купувачът на цветята вероятно наближава трийсетте. Макар че не го огледах добре.

— Така ли?

— Беше странен, затова изобщо го запомних. Носеше бейзболна шапка и говореше с очи, забити в тезгяха. Измърмори набързо какво иска и излезе. Върна се след час, плати в брой и си тръгна.

— Забелязахте ли дали е сам?

— Не обърнах внимание. Ще ми обясните ли пак защо се интересувате?

— Както споменах по телефона, на картичката е било написано странно послание.

— Той не пожела картичка. Запомних го, защото всички искат картичка. Както казах, човекът бе странен.

* * *

Следобедната тренировка на Колин бе посветена на защитните техники и хватките при близък бой. За негова изненада Дейли работеше почти през цялото време с него, натоварвайки го повече от обикновено. На младини Дейли бил истински звяр в клинча и неведнъж Колин се оказваше натясно с чувството, че се бори за живота си. Към края на тренировката осъзна, че нито веднъж не е помислил за мъжа с бейзболната шапка.

Който и да беше той.

Тревогата обаче се върна още щом слезе от ринга. Преди да стигне до съблекалнята, Дейли дотича и го дръпна настрани.

— Може ли да поговорим?

Колин избърса потта от лицето си с тениската си.

— Искаш ли да се биеш следващия уикенд? В Хевънлок? — Преди Колин да отговори, Дейли продължи: — Знам, че почиваш три седмици, но днес ми се обади Бил Йенсен. Познаваш го, нали?

— Организира състезания — кимна Колин.

— Знаеш колко е направил за бойците ни… включително и за теб. В момента обаче е затруднен. Джони Рийс ще участва, но съперникът му си счупил ръката и се отказал. Трябва му нов.

Още щом чу името, Колин си спомни разговора с Евън в закусвалнята. „Движи се като котка“. Дейли продължи:

— Йенсен се опитал да намери човек и се оказало, че единствено с теб от неговата категория ще се получи интересна битка. Това е последният двубой на Рийс, преди да отиде при професионалистите. Има всички данни — шампион от Националната колежанска лига, шлифовани удари, безстрашен. След година-две се кани да стигне до национално ниво. Затова Йенсен не иска да отмени двубоя. И затова те поизмъчих днес. Исках да разбера дали си готов да се изправиш срещу него.

— Не съм достатъчно добър за Рийс.

— Днес доста пъти ме принуди да се защитавам. Готов си, повярвай ми.

— Ще изгубя.

— Вероятно — призна Дейли. — Но ще бъде най-напеченият бой в живота му досега, защото си по-добър, отколкото смяташ. — Той усука края на тениската си и й изцеди потта. — Знам, че ще поемеш риск, но ще ни помогнеш. А и ти ще извлечеш полза. Йенсен никога не забравя услуга. И ще направим реклама на залата.

Колин си избърса отново лицето и най-сетне реши: „Защо не, по дяволите?“.

— Добре — кимна той.

Излезе от залата, замислен за Джони Рийс. Незнайно защо обаче не се вълнуваше. Преди да преполови пътя до вкъщи, предстоящата битка изскочи напълно от ума му. Мислите му обсеби мъжът, изпратил розите, и въпросът как друг, освен Кен е разбрал, че Мария ги е изхвърлила.

* * *

— Не е шега работа! Рийс, а? Бива си го — отбеляза Евън.

Бяха на верандата. Колин пиеше вода, приятелят му бавно отпиваше от бутилката бира.

— Благодаря, че отбягваш очевидното.

— О, имаш предвид Мария и преследвачът й? За това ли искаш да говорим? — Евън замълча, преди да продължи: — Добре. Хрумна ли ти, че Кен може да е наел мъжа да купи и да достави розите?

— Защо тогава ще ги взема от място на цял час път оттук?

— Може би мъжът, когото е наел, е оттам?

Колин отпи от водата.

— Може би. Но не ми звучи правдоподобно.

— Защо?

— Защото не мисля, че Кен е замесен.

Евън зачопли етикета на бутилката си.

— Ако ще те утеша, мисля, че си прав. Положителното е, че детективските ти и фотографски дейности дадоха резултат. Тоест, не си пълен идиот. Макар да не успя да разбереш кой всъщност е изпратил букета.

— Научих и нещо друго.

— Какво?

— Обзалагам се, че са следили Мария от същото място на покрива, откъдето заснех Кен.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото чакълът беше загладен и вятърът не бе успял да издуха всички обвивки от дъвки, разпилени наоколо. Значи някой наскоро е бил там. И оттам се вижда кабинетът на Мария. Както и колата й и кофата за смет. Току-що събрах две и две.

За пръв път Евън замълча.

— Хмм — проточи накрая.

— Това ли ще кажеш само?

— Може и да си прав, може и да грешиш. Не знам отговора.

— На всичкото отгоре следващия уикенд ми предстои и двубой.

— Е, и?

— Колебая се.

— Защо?

— Заради всичко, което се случва с Мария.

— Тренираш, за да се биеш. Харесва ти. Предложили са ти двубой. Какво общо има това с Мария?

Колин не отговори.

— Знаеш ли какво? Постоянно ми натякваш, че Лили ме върти на малкото си пръстче, но е повече от ясно, че аз съм по-разумен от теб. Защото сега ти тънеш в догадки дали можеш да разрешиш проблема на Мария. Макар да ти е казала, че не е необходимо, съобразяваш живота си с нея. Разбираш ли колко е погрешно? Спомена, че е поискала да види как се биеш. Покани я да дойде, изведи я на вечеря и го наречи среща. Бум! Главоблъсканицата е разрешена.

Колин се подсмихна.

— Според мен настояваш да се бия, защото си сигурен, че ще загубя.

— И? Добре, признавам, че ще е забавно да видя как ще те натупат, защото си ужасен таралеж в гащите. — Колин се засмя и Евън продължи: — Значи е уредено. А за довечера? Вълнуваш ли се?

— Довечера ли?

— Ти и Мария? Аз и Лили? Забрави ли? Резервирах маса за седем и половина в бистро „Каприс“. После отиваме в клуб, където пускат музика от осемдесетте.

— От осемдесетте?

— Ехо ли има? Да, от осемдесетте. Лили е таен фен на Мадона. Спомен от така наречения й бунтарски пубертет. Така твърди поне. Е? Отиваме ли? Ако Мария не се е отказала, имам предвид.

— Защо да се откаже?

— Може би защото си й развалил настроението с това, което си разбрал?

— Още не съм й казал.

— Господин Честност? Шокиран съм!

— Смятах да й кажа тази вечер.

— Гледай да не раздухваш нещата. Не искам да помрачиш вечерта. Доколкото знаем, случило се е веднъж и вероятно няма да се повтори.

— Или може би ще се повтори — поклати глава Колин.