Никълъс Спаркс
Виж ме (14)

13.
Колин

Колин спря пред къщата няколко минути преди единайсет. Нямаше представа как е протекъл разговорът на Мария с родителите й и щом слезе от колата, реши, че няма смисъл да гадае, понеже и бездруго скоро ще разбере.

Ако бе видял Лили, щеше да я попита какво се носи на късна семейна закуска, но когато се прибра, двамата с Евън вече бяха отишли на църква, а и това едва ли щеше да му помогне особено. Родителите на Мария щяха сами да си съставят мнение и кошничка мъфини нямаше да го промени.

Все пак, докато вървеше към вратата, се надяваше Мария да е добре. По-рано, докато шофираше към апартамента си, мислеше почти непрекъснато за нея — спомняше си картина след картина, една от друга по-пленителни. Случваше му се за първи път, тя беше за първи път и той си пое дълбоко дъх, напомняйки си, че отговорите на всякакви въпроси могат да бъдат формулирани по различен начин и пак да са истина.

Почука на вратата и тя се отвори почти веднага. Серена застана пред него и Колин пак забеляза колко прилича на по-голямата си сестра, макар да изглеждаше по-напрегната от обикновено — вероятно не особено добър знак.

— Здрасти, Колин — рече тя и отстъпи настрани, подканвайки го да влезе. — Видях те да идваш. Заповядай.

— Благодаря. Как мина вечерята снощи?

— Чудесно — отговори тя. — Но по-интересно е как мина твоята?

— Прекарахме добре.

— Сигурна съм — намигна му Серена. — Мария е в кухнята с мама — добави, затваряйки вратата след него. — И съм учудена, че си успял да я заведеш на танци.

— Защо?

— Ако не знаеш, трябва ти още време с нея — отвърна тя. — Но ще ти дам съвет — не се впускай в подробности за снощи, особено за случилото се след танците. Атмосферата тук и бездруго е малко напрегната. Имам чувството, че родителите ми те мислят за терорист.

— Добре.

— Възможно е да преувеличавам, но кой знае? — продължи бодро тя. — Когато дойдох, тримата бяха приключили разговора и мама и татко ме поздравиха с половин уста. Знам със сигурност само, че татко не се усмихва, а мама току се кръсти, въпреки че вечерята с директора на фондацията мина гладко. Не че моите дребни предизвикателства имат значение в момента. Както и да е, реших да те изчакам в дневната.

Стигнаха до кухнята, където Мария стоеше над цвърчащ тиган върху печката, а майка й изваждаше тавичка от фурната. Миришеше на бекон и канела.

— Колин дойде! — подвикна Серена.

Мария се обърна и той забеляза, че носи престилка.

— Здравей, Колин — поздрави го сдържано тя. — Помниш мама, нали?

Кармен си лепна изкуствена усмивка и може би си въобразяваше, но лицето й му се стори по-бледо отпреди два дни.

— Добро утро, госпожо Санчес — кимна той, решил, че вероятно е добре да заложи на етикецията.

— Добро утро — кимна и тя с очевидно неудобство и насочи вниманието си отново към тавичката, оставяйки я върху желязна подложка на плота.

Серена се приведе към Колин.

— Мама реши да ти приготви американска закуска — прошепна му. — Бекон, яйца, препечени филийки, канелени кифлички. Идеята, разбира се, й хрумна, преди сестра ми да й разкаже за теб.

Мария извади две ивици бекон от тигана и ги сложи върху покрита със салфетка чиния до печката.

— Серена? Ще поемеш ли щафетата за малко?

— С удоволствие — изчурулика тя. — Но само ако ми дадеш шикозната престилка.

Мария тръгна към тях. Развърза престилката и я подаде на Серена, сякаш размяната на местата беше нещо съвсем естествено. Колин предположи, че в тази кухня наистина е. Докато надяваше престилката, Серена заговори на испански с майка си.

Колин забеляза колко напрегната е Мария. Целуна го набързо по бузата, предпазливо оставяйки разстояние помежду им.

— Лесно ли намери къщата?

— Гугъл — отговори той.

Погледна през рамо и забеляза веднага, че Кармен е сбърчила чело. Разбра достатъчно, за да не е необходимо да пита как е минал разговорът; предпочете да замълчи. Мария сниши глас и на лицето й се изписа угриженост.

— Ще поговориш ли с татко преди закуската?

— Добре.

— И… ммм… — Тя замълча.

— Той е твой баща — каза Колин. — Няма да забравя.

Тя кимна едва доловимо.

— Аз ще остана тук да помагам на мама. Татко е на задната веранда. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря — поклати глава той.

— Вода?

— Не — повтори.

Тя се отдръпна.

— Ще се връщам в кухнята тогава.

Колин я проследи с поглед как минава край хладилника, украсен с десетки снимки, писма и други спомени. После се обърна и тръгна към плъзгащата се врата. Още щом я отвори, Феликс погледна към него. Не изглеждаше гневен, но по лицето му се четеше стъписване и разочарование, както и враждебност. В скута му спеше бяло кученце.

Колин затвори вратата и тръгна към него, без да свежда очи. Спря до масата и протегна ръка.

— Добро утро, господин Санчес. Мария ми каза, че искате да говорите с мен.

Феликс погледна ръката му и неохотно протегна своята. Младият мъж остана прав, чакайки Феликс да го покани да седне до масата. След известно колебание домакинът кимна към стола срещу него. Колин събра длани и ги облегна върху масата, без да продума. Нямаше смисъл да бърбори за дреболии или да се преструва, че не знае какво ще обсъждат с Феликс.

Бащата на Мария не бързаше. Наблюдаваше го изпитателно.

— Мария каза, че си имал неприятности със закона. Вярно ли е? — попита най-сетне.

— Да — отговори Колин.

През следващия половин час цялата история излезе наяве част по част, както се бе случило с Мария през първата вечер на брега. Колин не се опита да захароса миналото си или да заблуди Феликс; беше такъв, какъвто е. Подобно на дъщеря си Феликс понякога сякаш не вярваше на ушите си и настояваше за подробности. Когато Колин му разказа какво е преживял в първото военно училище, в очите му проблесна колебливо разбиране. Към края на разговора Феликс изглежда се поуспокои, но беше ясно, че му е нужно време да обмисли чутото. Колин не се изненада. Феликс бе баща на Мария и не можеше да му предложи повече.

— Твърдиш, че си се променил, и искам да ти вярвам, но не съм убеден.

— Добре — кимна Колин.

— Ами ако те арестуват пак?

— Не планирам да се случва.

— Това е проблемът. Никой не го планира.

Младият мъж не отговори. Наистина нямаше какво да каже.

Феликс погали кученцето и продължи:

— Какво ще стане, ако те арестуват?

— Няма да я видя повече. Ще сложа край. Най-лошото за нея ще е да мисли, че трябва да чака.

След миг Феликс кимна едва забележимо, доволен, но все още несигурен дали да му повярва.

— Ако наскърбиш дъщеря ми или я изложиш на опасност… — Не довърши, но нямаше нужда.

Колин знаеше какво иска да чуе Феликс и понеже беше вярно, охотно го изрече:

— Няма да се случи.

— Даваш ми дума.

— Да.

В същия момент Мария надникна през вратата, очевидно нервна, но и облекчена, че не е чула викове.

— Приключвате ли? Закуската е готова.

Феликс издиша тежко.

— Приключихме. Да се нахраним.

* * *

След закуската Серена и родителите й се заеха да разтребят, а Колин се накани да си върви.

— Какво му каза? — попита го Мария пред вратата.

— Истината — отговори той.

— Всичко ли?

— Да.

Тя се изуми:

— Значи закуската мина далеч по-добре, отколкото предполагах.

Имаше право — атмосферата бе сравнително приятна. Серена разказваше надълго и нашироко за стипендията, за Стив и за лудориите на безбройните си приятели. От време на време Кармен и Феликс задаваха въпроси и един-два пъти дори заговориха Колин, но само за работата и за колежа. Когато спомена за ММА, Кармен леко пребледня.

— Все пак излезе прав — разсъди Мария. — По-добре е да кажеш истината от самото начало.

„Понякога — помисли си Колин. — Невинаги.“ Феликс се държеше любезно, но нямаше и помен от сърдечност или доверие. Трябваше му време, за да ги извоюва, ако изобщо успееше. Не изрече гласно опасенията си. Пресегна се към вратата.

— Искаш ли да отидем да гребем по-късно? — попита я.

— Да направим нещо по-различно. Да покараме водни ски, да речем? Ще вземем под наем. Ще е забавно?

Той си я спомни как изглежда по бански.

— Всъщност ще е прекрасно.

* * *

По-късно следобед се срещнаха в Райтсвил Бийч и два часа караха водни ски. После Колин се върна вкъщи за кратка тренировка. Приготвиха вечеря в дома на Мария и също както предишната нощ прекараха няколко часа в прегръдките си.

Утрото настъпи твърде бързо, но тази седмица се срещаха възможно най-често. Колин обядва с Мария два пъти, а в сряда тя прекара вечерта в „Краби Пийтс“ с чаша диетична кола, разтворила лаптопа си върху барплота, за да подготви правно резюме за Барни. Като се изключат лекциите, работата и тренировките на Колин и една семейна закуска с родителите на Мария, бяха заедно почти всяка минута. Посетиха земеделския пазар и аквариума — две места, където досега той не бе и помислял да отиде.

През цялото време той просто се опитваше да се потопи в чувствата си към нея. Не мислеше за тях, не се тревожеше, не се стремеше да ги анализира. Наслаждаваше се на смеха й, на очарователния й навик да смръщва съсредоточено вежди, на топлата й длан в неговата, докато се разхождат и разговарят, на разговорите им, движещи се между сериозното и шеговитото.

В неделя вечерта, след като се бяха любили, Мария лежеше по корем и ядеше грозде. Колин не успяваше да откъсне очи от нея. Смутена, тя откъсна зърно и го замери игриво с него.

— Престани да ме зяпаш! Смущаваш ме.

Той взе зърното и го лапна.

— Защо?

— Защото съм католичка и не сме женени например?

Той се подсмихна.

— Майка ти попита дали съм католик, нали? Когато обядвахме в ресторанта?

— Разбираш испански?

— Не точно. Учих го в гимназията и едва взех изпита, но си чух името и думата „catolico“, докато разговаряхте. Преводът не ме затрудни. Но да — продължи той, — роден съм в католическо семейство. Минал съм през обичайните ритуали — кръщаване, първо причастие… Спрях да ходя на църква обаче, след като ме изпратиха във военното училище, така че не съм сигурен какъв се водя.

— Е, тя все пак ще остане доволна.

— Добре.

— Как са те причестили, след като си спрял да ходиш на църква?

— Дарение, предполагам. Вероятно щедро, защото през лятото свещеникът ме включи в курс по вероучение. Не се представих блестящо, меко казано, но на другата година ми дадоха първо причастие.

— Един вид измама?

— Не „един вид“, а измама. За награда обаче получих количка за картинг.

— Количка за картинг?

— Заплаших ги, че иначе няма да участвам в церемонията. Колкото и благотворна да е за мен. Съсипах количката за две седмици и до края на лятото отказвах да разговарям с родителите си, защото не се съгласиха да ми купят нова.

— Браво! — похвали го саркастично тя.

— Не съм крил факта, че създавах проблеми.

— Знам — усмихна се тя. — Понякога обаче ми се приисква да ме изненадаш с приятна история от младежките си години.

Той се замисли.

— Веднъж набих бившия приятел на по-голямата ми сестра. Брои ли се? Той беше абсолютно откачен — уточни.

— Не. Не се брои — поклати глава Мария.

Той се усмихна.

— Искаш ли да обядваме заедно утре?

— Искам, но вече обещах на Джил. Написа ми съобщение по-рано, но забравих да ти кажа. Свободна съм обаче за късна вечеря.

— Не мога. На работа съм — повдигна рамене той.

— Значи утре няма да се видим? Какво ще правя?

Игривият й тон или фактът, че наближава краят на дългия и прекрасен уикенд, го накараха да замълчи. Вместо да отговори, той плъзна поглед по чувствените, почти съвършени извивки на тялото й.

— Толкова си красива! — прошепна най-сетне.

Лека усмивка пробяга по устните й, изкусителна и красива.

— Така ли?

— Да. — Той продължи да я изпива с поглед, изпълнен с увереност, че е на края на дълго пътешествие. Разбираше какво означава това и макар преди месец подобни чувства да изглеждаха невероятни, нямаше причина да отрича съществуването им. Пресегна се към нея и прокара нежно пръсти през косата й. Наслади се на усещането и въздъхна дълбоко.

— Обичам те, Мария — прошепна.

Видя как по лицето й първо се изписва изненада, после сигурност. Тя обви с длан ръката му, вплетена в косата й.

— О, Колин… И аз те обичам.