Никълъс Спаркс
Виж ме (13)

12.
Мария

Складът се намираше в занемарен квартал в покрайнините на града и единственият знак, че се различава от останалите запустели складове наоколо, бяха десетките автомобили, паркирани безредно в далечния край на сградата, невидими откъм главното шосе.

Фасадата обаче явно нямаше значение. Освен влезлите вътре дълга опашка от хора — предимно мъже — се виеше пред входа. Мнозина носеха хладилни чанти, несъмнено пълни с алкохол; други пиеха бира или надигаха картонени чашки, докато се придвижваха бавно към музиката, бумтяща на талази отвътре. Ако не бяха с кавалер, момичетата не чакаха и Мария ги наблюдаваше как влизат усмихнати в клуба, сякаш не забелязват купчините с боклуци, подсвиркването и дюдюкането. Почти всички носеха тесни блузи, къси поли и обувки с високи токчета.

Колин бе единственият бял мъж на опашката, но изглеждаше спокоен и мълчаливо наблюдаваше обстановката. Пред входа ги посрещна едър мъж със слънчеви очила, който събираше таксата. Той огледа Колин от главата до петите — несъмнено опитвайки се да прецени дали има нещо общо със служителите на реда — после повтори процедурата с Мария. Накрая неохотно взе банкнотите, които Колин му подаваше, и кимна към вратата.

Вътре се натъкнаха на солидна маса от поклащащи се тела, гръмка музика и накипяла енергия. Никой не обръщаше внимание на изцапания с грес под, на липсата на декорация и на заводското осветление; мъжете стояха около хладилните чанти, пиеха и крещяха, за да надвикат музиката, стремейки се да привлекат погледите на момичетата край тях. Както в почти всички нощни клубове мъжете — двайсет-трийсетгодишни — бяха повече от жените. Мария предположи, че мнозинството са работници, излезли да се повеселят в съботната вечер. Имаше и доста страховити особи, както бе отбелязала Серена, с татуировки, ленти в косите с емблеми на различни шайки и широки панталони, под които лесно може да се скрие пистолет. Обикновено подобна гледка би я изнервила, но атмосферата подсказваше, че повечето хора тук са дошли заради веселбата. Все пак очите й неволно потърсиха изходи за бягство, в случай че възникнат неприятности.

До нея Колин също се оглеждаше внимателно. Приведе се към нея.

— Искаш ли да отидем по-близо до музиката?

Тя кимна и той я поведе към дъното на склада. Проправиха си път през гъмжилото, стараейки се да не блъснат по-силно някого, и наближиха дансинга в далечния край на сградата, където музиката пулсираше още по-оглушително. Докато се придвижваха, неколцина мъже се опитаха да привлекат вниманието на Мария — питаха я как се казва, подвикваха й колко е красива и дори се пресягаха да я уловят през кръста — но за да не дава на Колин поводи да се ядосва, тя ги измерваше безмълвно със смръщен поглед.

Дансингът бе ограден от сковани дъски върху метални варели. Точно срещу тях върху сандъци, подпрени на задната стена, седеше диджеят, разположил оборудването си върху сгъваема маса. От двете му страни се издигаха тонколони колкото хладилници. На дансинга се въртяха двойки, навяващи й спомени от времето, когато животът й бе по-безгрижен.

Мария пристъпи до Колин и долови аромата на одеколона му.

— Сигурен ли си, че си готов да се подложиш на това?

— Да — кимна той и прекрачи бариерата.

Преди да се усетят, се оказаха заобиколени от танцьори. Мария понечи да обясни на Колин какво да прави, но лявата му длан неочаквано обгърна нейната. Дясната му ръка притисна лявата й лопатка и той я поведе, движейки се в ритъм с нея и с музиката. Очите й се разшириха и след съвършеното завъртане, последвано почти веднага от второ, тя занемя от изненада. Колин повдигна шеговито вежди и я разсмя. Постепенно, песен след песен, тя усети как се отпуска и се изгубва в музиката и в него.

* * *

Излязоха от претъпкания склад след полунощ и поеха към апартамента й. И двамата не говореха много, сгорещени и позамаяни от танците. Докато прекосяваха стихналите улици, Колин я държеше за ръката, както през последните няколко часа; палецът му я галеше и караше кожата й да настръхва. Когато наближиха, тя си представи какво е възможно да се случи, ако го покани вътре, и изпита и страх, и вълнение. Не се познаваха отдавна и не беше сигурна дали е готова… но не искаше той да си отива. Искаше вечерта им заедно да продължи; искаше да я целуне и да я прегърне отново. Надмогвайки противоречивите емоции, тя го насочи към паркинга зад сградата.

Колин заключи колата и двамата изкачиха мълчаливо стълбите. Пред вратата пръстите й затрепериха леко, докато отключваше. Влязоха в дневната и тя включи лампата до канапето, но когато се обърна, видя, че Колин стои на прага. Доловил смущението й, явно й предоставяше възможност да го отпрати. Ала завладяна от нещо непреодолимо, тя прибра кичур коса зад ухото си и се усмихна.

— Влизай — подкани го с глас, прозвучал й дрезгав и непознат.

Колин затвори тихо вратата и огледа дневната с тъмен чамов паркет и френски прозорци към малък балкон. Макар да подозираше, че не би обърнал внимание, все пак тя се зарадва, че сутринта почисти и дори изтупа декоративните възглавнички върху канапето.

— Имаш красив дом.

— Благодаря.

Той пристъпи напред да разгледа снимките в рамки над дивана.

— Твои ли са? — попита.

— Да — кимна тя. — От лятото.

Той им се полюбува мълчаливо — особено на снимката с морския орел, стиснал риба в ноктите си и заобиколен от пръски вода.

— Много си добра — отбеляза, видимо впечатлен.

— Не знаеш колко неуспешни опити предшестват тези, но благодаря. — Застанала наблизо, тя усещаше топлината, излъчваща се от тялото му. — Искаш ли нещо за пиене? В хладилника имам бутилка вино.

— Може би половин чаша. Не съм любител на виното. И малко вода, ако имаш.

Тя влезе в кухнята и взе две чаши за вино от шкафа. Извади от хладилника бутилката, която бе отворила предишната вечер, напълни чашите и отпи от своята, преди да извади чаша за водата.

— Искаш ли лед?

— Разбира се, ако не те затруднявам.

— Ще се справя някак — отвърна шеговито.

Подаде му чашата с вода и Колин я пресуши на един дъх. Тя взе празната чаша, остави я върху кухненския плот и посочи френските прозорци.

— Да излезем ли на балкона? Да подишаме чист въздух.

— С удоволствие — съгласи се той и взе чашата си с вино.

Отвориха вратите и пристъпиха навън. Въздухът бе хладен, вятърът носеше влага. По шосето нямаше коли и тротоарите пустееха. Уличните лампи разпръскваха жълто сияние, а от бара на ъгъла долиташе приглушена попмузика от осемдесетте.

Колин посочи люлеещите се столове в ъгъла.

— Седиш ли често там?

— Рядко. Жалко наистина, защото балконът е една от причините да купя апартамента. Представях си как си отдъхвам тук след работа, но обикновено не се получава така. Най-често вечерям набързо и сядам с лаптопа до масата в дневната или до бюрото във втората спалня. — Тя сви рамене. — Пак онзи стремеж да вървя напред, който вече обсъдихме.

— Обсъдихме много неща.

— Значи ли това, че вече ти е доскучало от мен?

Той се обърна към нея и очите му отразиха вечерната светлина.

— Не.

— Знаеш ли какво ми е интересно у теб? — Колин зачака мълчаливо. — Не се чувстваш длъжен винаги да обясняваш защо отговаряш по един или друг начин. Придържаш се към най-същественото. Уточняваш единствено ако те помолят. Пестиш думите.

— Добре.

— Точно това имах предвид! — усмихна се тя. — Но понеже съм заинтригувана, ще те попитам. Защо не се впускаш в подробности, ако не те подканят?

— Защото е по-лесно. И отнема по-малко време.

— Не смяташ ли, че ако осветляваш мислите си, другите ще те разбират по-ясно?

— Необходимата предпоставка тогава е да искат да ме разберат. Ако искат, ще ме попитат и аз ще им обясня.

— А ако не те попитат?

— Вероятно им е все едно какво мисля. Интересува ги само отговорът. Ако попитам някого колко е часът, не е необходимо да ми обяснява историята на часовниците, от кого е получил часовника, колко струва и дали е коледен подарък. Искам да знам само колко е часът.

— Не говоря за това. Имах предвид да опознаваш другия. Да водиш разговор.

— И аз. Но не всеки се интересува от чувствата и мислите ми. Някои неща е по-добре да не се споделят.

— Моля? Защо тогава ми разказа житейската си история през първата вечер на брега?

— Защото задаваше въпроси и аз им отговарях.

— И мислиш, че това е правилният подход?

— При нас се получава. Разговорите ни протичат гладко.

— Защото задавам много въпроси.

— Да.

— Е, значи постъпвам добре. Иначе ще заприличаме на възрастните двойки, които седят в кафенетата и не отронват нито дума, докато закусват. Но всъщност ти сигурно го намираш за редно. Лесно ми е да си представя как цял ден не продумваш на никого.

— Случва се понякога.

— Не е нормално.

— Добре.

Тя отпи от виното и махна с ръка към него.

— По-подробно, моля.

— Не знам какво значи нормално. Мисля, че всеки има свое определение, оформено от културата, семейството, приятелите, характера и опита, от преживяното и стотици други неща. Нормалното за един не е нормално за друг. Някои смятат, че скачането от самолети е лудост. За други животът е безсмислен без него.

Тя кимна, обмисляйки доводите му. Все пак…

— Разбрах. Но искам да споделиш чувствата си за нещо, за каквото и да било, без да те питам. Нещо неочаквано и без никаква връзка. Нещо, което не бих предположила, че ще кажеш. Искам да ми обясниш подробно, без да задавам нито един въпрос.

— Защо?

— Просто ей така. За да се позабавляваме.

Той завъртя чашата и я погледна в очите.

— Удивителна си. Интелигентна, красива и лесно би срещнала мъж, който няма моето минало и не е грешил като мен. Наистина ми е чудно какво правя тук и защо изобщо ме покани. Подозирам, че е твърде хубаво, за да е истина и всичко ще рухне, но дори опасенията ми да се сбъднат, ти пак ще си добавила нещо в живота ми, което дори не съзнавах, че липсва. — Колин замълча и след миг заговори с по-тих глас: — Означава за мен повече, отколкото вероятно предполагаш. Преди да те срещна, имах Евън и Лили и мислех, че това ми е достатъчно. Но не е. Вече не. От миналата събота. Когато съм с теб, отново се чувствам уязвим, а не съм се чувствал така от дете. Невинаги ми харесва, но другата възможност е по-лоша, защото би означавала да не те видя отново.

Мария осъзна, че е затаила дъх. Бе зашеметена, поразена от думите му. Опомни се с усилие на волята, когато той замълча.

Колин, от друга страна, излъчваше обичайната си увереност и именно спокойствието му й помогна да се овладее.

— Не знам какво да кажа — призна тя.

— Не очаквам отговор. Казах ти каквото исках да ти кажа.

Тя обви с длани чашата си.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита смутено. — За нещо друго?

— Разбира се.

— Защо се престори, че не знаеш нищо за салсата?

— Не знаех. Лили ми даваше уроци през седмицата. Това правех в четвъртък и в петък вечерта.

— Учеше се да танцуваш заради мен?

— Да.

Тя се извърна и отпи глътка вино, опитвайки се да скрие удивлението си.

— Благодаря. Дължа благодарност и на Лили, предполагам.

Той се усмихна.

— Може ли да си налея още една чаша вода? Жаден съм.

— Разбира се.

Колин влезе в кухнята и Мария поклати глава, чудейки се кога — и дали — той ще престане да я изненадва.

Луис никога не й говореше така. Тя се облегна на парапета и внезапно й се стори ужасно трудно да си спомни какво е виждала у него. Изглеждаше привлекателен и интелигентен, но всъщност бе арогантен и суетен. Често намираше извинения за поведението му и ако някой подложеше на съмнение чувствата й, се опитваше да го защити. Поглеждайки назад, призна колко отчаяно е търсила одобрението му и той не само го усещаше, но и често се възползваше. Връзката им не бе здравословна, разбира се, и когато се опита да си го представи да се държи като Колин — да й се обажда, да й подарява цветя, да се учи да танцува — не успя. Въпреки това бе обичала Луис с плам, чиито отблясъци понякога съзираше и досега.

По-рано, докато танцуваха с Колин, си помисли, че нощта няма как да стане по-хубава. И после изведнъж нощта стана по-хубава. Занемя, докато го слушаше да споделя чувствата си без страх и без съжаление. Запита се дали е способна на такова нещо. Вероятно не, но Колин не бе като повечето хора. Приемаше се с всичките си недостатъци и си бе простил за допуснатите грешки. И живееше в настоящето, без да се обръща към миналото и към бъдещето.

Най-смаяна бе от откритието колко дълбоко преживява Колин емоциите си, навярно дори по-дълбоко от нея. Поведението му по време на вечерята и на дансинга, а и думите му сега й подсказваха, че даже все още да не е влюбен в нея, е на път да се влюби. И той като нея бе готов да се предаде на неизбежното — мисъл, която накара ръцете й да потреперят. Колин се върна на балкона и тя си пое дъх, наслаждавайки се на обзелото я желание. Той се облегна на парапета до нея и тя отпи пак от виното. Топлината му потече от гърлото й чак до върховете на пръстите й.

Наслаждавайки се на профила му, тя си помисли отново как спокойствието, което излъчва, обвива като в пашкул чувствата у него, и внезапно се запита как ли би изглеждал Колин, надвесен гол над нея, с устни, докосващи нежно нейните. Сърцето й подскочи и на устните й заигра усмивка.

— Наистина ли мислиш това, което ми каза преди малко?

Той не отговори веднага. Наведе глава, после се обърна към нея.

— Всяка дума.

С изтръпнало от завладелите я чувства тяло тя пристъпи към него и го целуна нежно по устните. Те бяха меки и топли. Тя се отдръпна и съзря в изражението му нещо, наподобяващо надежда. Целуна го отново и кожата й се съживи в прегръдката му. Колин я притисна по-силно към себе си и тя затвори очи, забравила за всичко наоколо. Усети силата, стаена в гърдите и ръцете му, долови горещата настойчивост на езика му и разбра с неустоима сигурност, че го иска, иска всичко. Продължиха да се целуват на балкона под звездното небе, докато най-сетне тя го улови за ръката. Пръстите им се преплетоха и той целуна ямката на шията й — изкусителна, възбуждаща целувка. Тя потрепери, наслаждавайки се на усещането, и безмълвно го поведе към спалнята.

* * *

Секунди след като се събуди на другата сутрин, Мария почувства меката ласка на ранното есенно слънце и нощта изплува в паметта й. Обърна се и видя Колин — легнал на една страна, отметнал наполовина чаршафа, буден и разсънен.

— Добро утро — прошепна той.

— Добро утро. Откога си буден?

— Около час.

— Защо не заспа пак?

— Не бях изморен. А и ми беше приятно да те гледам.

— Предупреждавам те, че думите ти съдържат потенциална заплаха.

— Добре.

Тя се усмихна.

— Е, след като си ме наблюдавал, надявам се да не съм направила нещо злепоставящо.

— Не си. Просто спеше и изглеждаше адски съблазнителна.

— Косата ми е разрошена и трябва да си измия зъбите.

— Сега ли?

— Защо? Какво имаш предвид?

Той протегна ръка към нея и прокара показалец по ключицата й. После не бяха необходими думи.

* * *

По-късно те се изкъпаха заедно и се облякоха. Докато Мария си сушеше косата и се гримираше, Колин си донесе чаша кафе от кухнята и се облегна на плота до мивката в банята.

— Ще ходим ли някъде? — попита я.

— Късна закуска. С родителите ми.

— Звучи добре. Но първо трябва да се преоблека. Кога?

— В единайсет.

— Няма да се появим заедно, предполагам.

— Не е добра идея. Достатъчно трудно ще е да ги подготвя за посещението ти. Защото този път ще задават много въпроси.

— Добре.

Мария остави спиралата за мигли и хвана ръката му.

— Притеснен ли си? Страхуваш ли се?

— Не.

— Е, аз определено се страхувам — призна тя, заемайки се отново с грима. — Ужасена съм по-точно.

Той отпи глътка кафе.

— Какво ще им кажеш за мен?

— Възможно по-малко, надявам се. Подробностите ще предизвикат нови въпроси, на които ще отговаряш ти, а не аз.

— Какви са очакванията ти за днес?

— Мама да не се разплаче и татко да не ти посочи вратата.

— Не е висока летва.

— Повярвай ми — поклати глава тя, — по-висока е, отколкото предполагаш.