Никълъс Спаркс
Виж ме (12)

11.
Колин

В събота сутринта Колин се събуди рано и излезе с колелото точно когато слънцето изгряваше. Велосипедът му — поръждясал ветеран, купен на старо на безценица — бе почти десетгодишен, но си вършеше работата и той успя да се изпоти сериозно още преди да стигне до спортната зала. Там се упражнява цял час — дърпа тежки въжета, бута натоварени шейни, хвърля медицинска топка. После с колелото се прибра вкъщи. Окоси моравата и подкастри храстите, замислен как след първата им среща Мария не излизаше от ума му, но сега го бе обсебила напълно. Дори Евън не пропусна да забележи — когато излезе на верандата преди малко, по лицето му се изписа самодоволна усмивка, подсказваща на Колин, че е съвсем наясно какво го вълнува. Приятелят му от своя страна изглеждаше доста отнесен в четвъртък и в петък вечерта. Колин предполагаше, че причината се крие в „чувствеността“ на салсата, но не беше негова работа да разпитва.

Лили също бе забелязала, че Колин е запленен от Мария, но бе съсредоточила вниманието си върху уроците по танци. Препоръча му обаче ресторант в центъра на града, напомняйки му два пъти да направи резервация. Благодарение на напътствията й научи за танците повече, отколкото смяташе за възможно, но все още не бе уверен в уменията си. Не искаше да си представя колко неподготвен щеше да бъде без своевременната й намеса.

След като приключи с двора, Колин изпи втория си протеинов шейк за деня и подреди апартамента си. После се зае с курсовата работа за семинара по контролиране на учебната среда. Изискваха се само пет страници, но установи, че е твърде разсеян. Нахвърли само най-общ план и облече пак спортния си екип, взе раницата за тренировки и излезе. Макар напоследък колата да се представяше отлично, днес двигателят кашля и киха дълго, преди най-после да се съживи. Явно проблемът не бе нито в стартера, нито в алтернатора. Вместо да се замисли как да го разреши, в ума му отново изплува Мария. Обзе го странно безпокойство дали срещата им днес ще мине гладко. Обади й се след работа в четвъртък и в петък. И през двете вечери говориха повече от час — нещо ново за него. Не помнеше да е разговарял толкова дълго по телефона с когото и да било. С нея обаче изгубваше представа за времето и неведнъж се улавяше, че думите й го карат да се усмихва. Успокои го, че Кен страни от нея, и го разсмя с историята за изненадващата среща, устроена й от Джил и Пол в деня, когато бе сменил гумата й. След като се сбогуваха, заспа трудно, макар обикновено нощем да се строполяваше в леглото, неспособен да държи очите си отворени.

За пръв път от много време му се прииска да се обади на родителите си. Не беше сигурен какво го прихваща, но предположи, че му е повлиял начинът, по който Мария говори за родителите си, и привързаността им един към друг. Почуди се колко ли различно щеше да се развие животът му, ако бе отраснал в семейство като нейното. Още преди да проходи, разбира се, бе трудно дете, но ако семейната атмосфера играе поне малка роля, значи не само той бе определял пътя си. Сега се чувстваше доволен от избраната посока, ала до неотдавна се бе сблъсквал с пропасти и препятствия. Как Мария, от висотата на собствената си безоблачна история, бе успяла да прогледне отвъд лутаниците му, все още го изненадваше, макар и приятно.

Той паркира пред залата и забеляза Мария, застанала пред входа. Беше с къси панталони и тениска и той отново си помисли, че не е срещал по-красива жена.

— Здравей — рече тя, когато приближи. — Готов ли си да поступаш някого?

— Само ще тренирам.

— Сигурен ли си, че може да гледам?

Той кимна и отвори вратата.

— Тази сутрин говорих със собственика. Няма дори да те накара да подпишеш формуляр, че действаш на своя отговорност, освен ако не поискаш да влезеш в клетката.

— Умееш да преговаряш.

— Старая се. — Той задържа вратата отворена, оглеждайки фигурата й, докато минава покрай него.

Видя я как се оглежда. За разлика от по-модерните зали тук атмосферата напомняше по-скоро склад. Заобиколиха много стойки за тежести и други тренировъчни приспособления и се запътиха към главната зала в далечния край на сградата. Минаха през втора врата и Колин я въведе в просторно помещение с тапицирани стени, големи дюшеци, оборудване, натрупано в ъглите, и клетка в дъното. Неколцина от групата му се разтягаха и загряваха и Колин им кимна, оставяйки раницата си на пода. Мария сбърчи нос.

— Тук мирише.

— Ще стане по-зле — обеща й той.

— Къде да седна?

Колин посочи купищата оборудване в ъгъла — сандъци с боксови ръкавици, подложки, въжета за скачане и кутии за плиометрия.

— Седни върху кутиите, ако искаш — предложи й. — Обикновено не използваме тази част на залата.

— Къде ще бъдеш ти?

— Навсякъде вероятно — отговори той.

— Много мъже ли ще тренират?

— Осем-девет. В събота обикновено няма много желаещи. През седмицата сме петнайсетина.

— С други думи, само най-запалените са тук.

— По-скоро вманиачените да поддържат форма или новаци, които искат да пробват всичко възможно. В събота най-сериозните обикновено са на състезания извън града.

— Това е добре. Понеже ще излизаме, имам предвид. Не искам да те насинят както през първата нощ, когато те видях.

— Ще го забравиш ли някога?

— Не мисля. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата. — Картината е запечатана завинаги в ума ми.

Колин направи бърза загрявка — разкърши ръце и крака и поскача на въже. Не след дълго се появи Тод Дейли — главният треньор и бивш професионален боксьор — придружен от Джаред Мур, който се боксираше професионално, но все още не на национално ниво. Дейли показа на групата още упражнения за загрявка.

Докато чакаше реда си за клетката, Колин тренираше техники за ръкопашен бой: ключове с ръце и крака и различни хватки за впримчване на противника. Повечето техники се използваха в бойните изкуства и борбата, като бързината, рефлексите и равновесието бяха далеч по-важни от бруталната сила. Както обикновено в събота Дейли първо показваше движенията — използвайки понякога Колин като партньор — и после разделяше групата на две. Всички се редуваха да упражняват техниката, повтаряйки я десет-дванайсет пъти. След десет минути Колин вече дишаше тежко; половин час по-късно ризата му подгизна от пот. През цялото време Дейли ги поправяше — обясняваше им къде да си сложат крака за допълнителна опора, как да сключват по-ефективно бедра. Тънките подробности сякаш бяха неизброими.

Един по един мъжете влизаха в клетката и след час дойде ред на Колин. С каска и по-тежки ръкавици той подхвана тренировъчна схватка с партньора си под шумните напътствия на Мур — бивш шампион от турнира „Златната ръкавица“ в Орландо. В продължение на седем рунда от по две минути Колин подскачаше, обикаляше в кръг и се възползваше от пробойните в защитата на партньора си, за да нанася юмручни удари и ритници, като същевременно се стараеше да не открива слаби места. Очевидно надделяваше, но не толкова заради собствените си умения, а по-скоро заради липсата на такива у съперника му. Мъжът срещу него не бе в добра физическа форма и се състезаваше сравнително отскоро — имаше само един бой зад гърба си, в който бе претърпял поражение.

После всички се върнаха на дюшеците, където тренираха поваляне, докато противникът им е с гръб към стената. След това си смениха местата и упражняваха предотвратяване на поваляне. Към края на тренировката мускулите на Колин трепереха от изтощение.

През цялото време погледът му се насочваше към Мария. Очакваше да се отегчи, но тя го следеше непрестанно с поглед, превръщайки тренировката в по-трудно занимание от обикновено. Най-често успяваше с лекота да се съсредоточи единствено върху съперника, но присъствието й необяснимо защо го смущаваше. По време на двубой липсата на концентрация би му създала сериозни неприятности. Остана с усещането, че психически е направил две крачки назад. Налагаше се да работи усърдно, за да навакса. Все пак този спорт изискваше еднакво добра психическа и физическа форма, макар малцина да го съзнаваха.

Накрая Колин тръгна право към раницата си, прибра си екипировката и я преметна през рамо. Мария дойде при него.

— Как ти се стори? — попита я той.

— Трудно. Изморително. И потно.

— Накратко е точно това.

— Как мина според теб?

— Добре — отговори той. — Разсейвах се.

— Заради мен?

— Да.

— Съжалявам.

— Недей. — Усмихна й се и подръпна тениската си. — Ще ми дадеш ли няколко минути да се измия и да се преоблека? Ако не смъкна тези дрехи, седалката в колата ще подгизне, преди да стигна до вкъщи.

Мария сбърчи нос.

— Звучи… гадно.

— Това да ли е, или не?

— Да, разбира се. Ще те чакам отпред.

Когато Колин най-сетне излезе от съблекалнята, видя Мария точно пред входа да говори по телефона. Със слънчевите очила приличаше на ослепителна филмова звезда от петдесетте. Прекъсна връзката, щом той приближи.

— Беше Серена.

— Добре ли е?

— Днес ще вечеря вкъщи с директора на някаква стипендиантска програма. Малко е нервна, но иначе е добре. — Тя сви рамене. — А ти как се чувстваш?

— По-чист. Временно. Още се потя.

Докосна ръката му.

— Радвам се, че дойдох. Беше по-интересно, отколкото предполагах.

— Остава ли уговорката ни за седем и половина?

— Надявам се — каза тя. — Но те предупреждавам, че танцувалните ми умения са малко ръждясали.

— Не бой се. На мен ще ми е за пръв път. И, Мария?

— Да?

— Благодаря, че дойде. Това значи много за мен.

* * *

Щом Колин слезе от колата, Евън се появи на верандата, понесъл найлонов плик.

— Ето — подаде му го. — За теб е. И ми дължиш пари.

Колин спря пред верандата.

— За какво?

— Лили реши, че ти трябва нещо за обличане днес.

— Имам дрехи.

— Не ме обвинявай. Казах й същото. Но Лили си е Лили. Помъкна ме по магазините и както споменах, дължиш ми пари. Касовата бележка е в плика.

— Какво купи?

— Всъщност не е толкова зле. Представях си как избира нещо с пискюлчета или звънчета, но не познах. Спря се на черни панталони, червена риза и черни обувки.

— Откъде знае какъв размер нося?

— Купи ти дрехи миналата Коледа.

— И е запомнила?

— Познаваш я. Помни такива неща. И би ли взел плика? Ръката ме заболя.

Колин взе дрехите.

— Какво ще стане, ако не ги облека?

— Първо, така или иначе ще се наложи да ми ги платиш. Второ, ще я обидиш, а това не е редно след всичките уроци по танци. И, разбира се, ще трябва да й обясниш защо не си с тях.

— Как ще разбере дали съм с тях, или не?

— Ще разбере, защото е тук. И настоява да се отбиеш при нас, преди да излезеш. Иска да говори с теб.

Малко объркан, Колин не продума.

— Просто сложи проклетите дрехи!

Колин продължи да мълчи и Евън присви леко очи.

— Длъжник си ми.

* * *

Колин застана пред огледалото в банята и призна, че можеше да е много по-зле. Ризата се оказа по-скоро тъмночервена и макар никога да не би избрал подобна дреха, му стоеше прилично, особено след като нави ръкавите. И без друго смяташе да обуе черни панталони — поредните сувенири от дните в съдебната зала — а обувките бяха горе-долу като неговите, само че не ожулени. Недоумяваше как Лили е разбрала, че се нуждае от нови, ала отдавна бе спрял да се изненадва от хрумванията й.

В кухнята написа чек на Евън, взе си ключовете и изключи лампите. Заобиколи къщата, изкачи стълбите и забеляза, че входната врата е открехната. Побутна я и видя Лили и Евън в кухнята, стиснали по чаша вино. Лили му се усмихна и остави своята върху плота.

— Колко си красив! — възхити му се тя и го целуна по бузата. — Цветът ти подхожда идеално и съм сигурна, че Мария ще остане очарована.

— Благодаря — каза Колин.

— За мен бе удоволствие. И се надявам да си запомнил уроците. Упражни ли стъпките днес?

— Не.

— Какво, за бога, прави?

— Ходих в залата.

— Разбира се. — Тя не скри разочарованието си. — Наистина трябва да се научиш да степенуваш приоритетите. За нищо на света няма да те оставя да тръгнеш, преди да се уверя, че не си забравил наученото.

— Сигурен съм, че ще се справя. И трябва да я взема след няколко минути.

— Тогава да побързаме. Евън? Ще пуснеш ли музика?

— Разбира се — кимна той. Грабна си телефона и занатиска бутоните в движение. — Имам песен тук.

Лили явно бе планирала всичко предварително. Улови Колин за ръката.

— Води ме. Да повторим стъпките на пълни обороти.

Колин се подчини. После се отдръпна от нея.

— Доволна ли си?

— Ще я смаеш — намигна му Лили. — Както с цветята.

— И знаеш ли с какво друго ще я смаеш? — попита Евън. Колин се обърна към него и разбра, че мислите му са взели сериозен обрат. — Първо, ако колата ти запали. Второ, ако не те арестуват.

* * *

Колин почука на вратата и преди да успее да отдръпне ръка, Мария застана пред него. Той занемя. Ризата подчертаваше изкусителните й извивки, а полата й стигаше едва до средата на бедрото; със сандалите с каишки и тънките токчета изглеждаше висока почти колкото него. С дискретната очна спирала и червилото не приличаше никак на деловата жена, с която бе обядвал само преди два дни, нито на слънчевото момиче върху дъската за гребане. Взрян в нея, той се чудеше коя версия предпочита, макар тази, честно казано, да бе наистина зашеметяваща.

— Точен си като швейцарски часовник — отбеляза тя и го целуна по бузата. — Впечатлена съм.

Ръцете му машинално обхванаха хълбоците й.

— Красива си — прошепна.

Отблизо го лъхна парфюмът й — нежно цветно ухание. Съвършено.

— Благодаря. — Тя го потупа по гърдите. — Ризата ми харесва.

— Нова е.

— Нима? За тази вечер?

— Може да се каже.

— Чувствам се поласкана.

— Готова ли си да вървим?

— Ще си взема чантата и съм готова. Къде отиваме?

— В „Пилотската къща“.

— О! Харесвам това място. Храната е чудесна.

— Така чух. Лили ми го препоръча.

— Значи има добър вкус.

Ресторантът не беше далеч, но Колин караше бавно със смъкнати прозорци и двамата се наслаждаваха на звездите и на бриза, достатъчно силен да заличи упоритата дневна горещина.

Край реката Колин свърна по пресечка на Маркет стрийт и паркира пред ресторанта. Заобиколи колата да отвори вратата на Мария, хвана ръката й и я поведе към входа. Влязоха и с изненада забеляза, че обстановката е изненадващо непринудена — чисто, непретенциозно място с бели маси и гледка за милиони. Беше пълно; край бара се трупаха хора, чакащи да се освободи маса отвън или вътре. Колин се представи на салонната управителка и я последва към ъглова маса, откъдето се откриваше спираща дъха гледка към река Кейп Фиър. Лунната пътека се стелеше върху бавната вода, очертавайки светла вена между катраненочерните брегове. Докато Мария съзерцаваше пейзажа, Колин мислено проследяваше изящните контури на профила й и наблюдаваше как вятърът роши косата й. Как бе станала толкова важна част от живота му за толкова кратко?

Сякаш прочела мислите му, тя го погледна и му се усмихна леко. Протегна ръце върху масата и той улови дланите й, удивлявайки се колко са топли и кадифени.

— Великолепна нощ, нали? — отрони тя.

— Великолепна — отговори той, но всъщност имаше предвид нея.

Седнал срещу Мария, Колин имаше чувството, че живее благословения живот на някой друг, по-заслужил от него. Към края на вечерята, когато върху масата останаха празните чинии, изпитите чаши и догарящите свещи, го осени мисълта, че цял живот е търсил Мария и едва сега е сполучил да я открие.