Никълъс Спаркс
Виж ме (11)

10.
Мария

Барни се бе скрил в кабинета си — готвеше се за делото, оставил Мария на двоен пост. Цяла сутрин тя водеше разговори с клиенти, стараейки се да увери всекиго, че на случая му се обръща необходимото внимание. През половин час стажантката им Лин донасяше в кабинета й нова купчина документи или формуляри за попълване и макар че едва смогваше, така поне не й оставаше време да нервничи как ще протече предстоящата обедна среща. Или по-точно как родителите й ще реагират, когато се запознаят с Колин. Първо — за разлика от Луис — Колин бе гринго и въпреки че за нейното поколение това не бе проблем, родителите й вероятно щяха да се изненадат. Щом бе решила да ги запознае с Колин, значи връзката им бе сериозна, а дълбоко в себе си те очакваха Мария да се обвърже с мексиканец. Всички в семейството й — дори далечните роднини — бяха мексиканци, а културните различия си казваха думата. Бяха страстни почитатели на теленовелите; на всяко семейно събиране децата получаваха пинята, слушаха мариачи музика и разговаряха само на мексикански. Имаше лели и чичовци, които изобщо не владееха английски. Дори да приемеха спокойно изненадата, родителите й все пак щяха да се учудят защо не им е споменала нищо за произхода на Колин. Мнението на другите членове на семейството зависеше от възрастта им — по-младите изобщо нямаше да обърнат внимание. Не се съмняваше обаче, че в ресторанта ще обсъждат разгорещено темата дълго след като двамата с Колин си тръгнат.

В това отношение едва ли щеше да възникне сериозен проблем, ала не бе сигурна как ще се справи с неизбежните въпроси за миналото на Колин. Какво щеше да стане, ако майка й или баща й започнат да го разпитват още днес? Вероятно щеше да отклони въпросите и да смени темата, като им напомни, че са просто приятели, но докога ще може да отлага? Освен ако отношенията им не охладнееха след съботата — а тя се надяваше да не охладняват — рано или късно щяха да повдигнат въпроса за миналото на Колин. А какво й каза Серена? „Дори не искам да съм в същия щат, когато пуснеш тази бомбичка.“ За родителите й не би имало значение, че е зряла жена; щяха да изразят открито разочарованието си, сигурни, че постъпват правилно, защото дъщеря им явно не разбира в какво се забърква.

И колкото и безумно да звучеше, родителите й вероятно имаха право.

* * *

— Имаш посетител — уведоми я Джил, нарамила дамската си чанта.

Мария тъкмо оставяше телефона след разговор с Гуен, рецепционистката, която й бе съобщила същото.

— Разбрах — отговори Мария, забелязала едва сега, че е дванайсет и петнайсет. — Не знам как отлетя времето. Сякаш току-що пристигам.

Застанала на прага, Джил се усмихна.

— Ще излизаш с Колин?

— О, да… Съжалявам, че не успях да ти кажа по-рано, но не ми остана нито една свободна минута.

— Не се безпокой — махна с ръка приятелката й. — Помня как се работи до припадък, когато Барни се готви за дело. Всъщност дойдох да ти кажа, че ще изненадам Пол в офиса му, за да ме изведе на обяд.

— Нали не ми се сърдиш?

— Не и за обяда. Но нямаше да е зле да ме предупредиш, че Колин ще идва. Щях да накарам и Пол да дойде, за да види как се отразяват на мъжете здравословното хранене и тренировките.

— Пол си е добре.

— Лесно ти е да го кажеш. Знаем кой те чака във фоайето. Пол, от друга страна, се размеква и му е все едно. А съм наясно, че му е все едно, защото напоследък постоянно пускам намеци за самоусъвършенстване. Например: „Остави бисквитите и скачай на бягащата пътечка, за бога“.

— Наистина ли го казваш?

— Не, но го мисля. Едно и също е.

Мария се засмя, събра си нещата и стана.

— Искаш ли да слезем заедно?

— Затова чакам. Искам да видя изражението ти, когато разбереш.

— Какво?

— Скоро ще ти стане ясно.

— Какви ги говориш?

— Хайде! — настоя Джил. — И не забравяй да ни запознаеш. Искам да разкажа на Пол всичко, особено ако обожателят ти започне да флиртува с мен.

— Колин не си пада по флиртовете.

— Все едно. Важното е да го видя отблизо. Да се уверя, че е достатъчно добър за теб.

— Много мило от твоя страна.

— Нали сме приятелки?

Тръгнаха по коридора. Мария си пое дълбоко дъх, усетила как безпокойството отново я обзема. Джил, слава богу, не забеляза, унесена в мисли.

— Чакай! — каза тя и бръкна в чантата си. Извади си червилото, начерви се и го прибра. — Готово. Да вървим!

Мария се втренчи в нея.

— Сериозно?

Джил й намигна.

— Какво да ти кажа? Първото впечатление има значение.

Откъм фоайето се появиха две забързани стажантки, които си шушукаха развълнувано като гимназистки. Джил кимна към тях.

— Разбираш ли сега? Определено си ме държала в неведение. Колин е великолепен мъж.

— Не е чак такъв красавец.

— Ммм… Красавец е и още как. Хайде. Закъсняваш за срещата.

Още щом зърна Колин във фоайето, сърцето на Мария подскочи. Гледаше на другата страна — чака ме, осъзна тя — и в гръб приличаше на млад адвокат, макар и изключително добре сложен и с татуировки. Тя погледна към рецепцията и забеляза колко се старае Гуен да не впива очи в него, докато говори по телефона.

Колин явно долови присъствието им и се обърна. Държеше красив букет — оранжево и жълто с яркочервено пламъче в средата. Очите й леко се разшириха.

— Изненада! — прошепна Джил, но Мария не я чу.

— О… Здравей — успя да изрече най-сетне. Пристъпи към Колин, усещайки смътно, че Джил тактично изостава. Отблизо усети уханието на чистото му тяло, примесено с аромата на цветята. — Нови дрехи?

— Дрехите на свободата — отговори той. — Спасиха ме от затвора.

Тя се усмихна и в следващия момент си каза: „Не е за вярване, че отговорът му не ме смущава“. Не искаше обаче да мисли за това. Кимна към цветята.

— За мен ли са?

— Да. — Той й ги подаде. — Есенен букет.

— Красиви са. Благодаря.

— Няма за какво.

— Ще ги оставя в кабинета. Връщам се веднага.

— Добре.

Зад нея чу Джил да си прочиства гърлото. Обърна се.

— О, това е приятелката ми Джил. И тя е адвокат тук.

Джил приближи и той й протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, Колин. — Тя пое ръката му с дружелюбно, но професионално изражение.

Мария ги остави да си поговорят и тръгна бързо към кабинета. Забеляза, че двете стажантки я поглеждат с известна завист. Опита се да си спомни кога за последно някой й е подарявал цветя. Ако не брои единствената роза, която Луис й бе подарил за Деня на Свети Валентин, след като излизаха цяла година, не се сети за друг случай.

Сложи вазата на видно място в стаята и се върна във фоайето.

Джил се обърна към нея:

— Чувам, че си далеч по-добър фотограф, отколкото признаваш. Колин ми каза, че си направила чудесни снимки на делфини.

— Ласкае ме. Просто от време на време ми върви.

— Все пак искам да ги видя.

— Ще ти ги изпратя по имейла. — После попита Колин: — Готов ли си?

Той кимна, сбогуваха се с Джил и тръгнаха към паркинга.

— Приятелката ти изглежда мила — отбеляза Колин.

— Страхотна е — съгласи се Мария. — Ако не беше тя, щях да обядвам сама на бюрото си, откакто дойдох тук.

— До днес — усмихна се той. — Как е работата?

— Затрупана съм — призна Мария. — Но се надявам да забавим темпото. Днес следобед и утре шефът ми няма да е в кантората.

— Не ти препоръчвам да организираш шумно парти и да обърнеш офиса с главата надолу в негово отсъствие. От опит знам, че това ядосва хората.

— Ще взема съвета ти под внимание — усмихна се тя.

Колин й отвори вратата и тя седна в камарото. Той се настани зад волана и се приведе към нея, стиснал ключовете.

— Смятам да те заведа в центъра. Ще намерим място на открито с хубава гледка.

„О, да — помисли си тя. — Относно това…“ Закопча си старателно колана, докато реши как най-добре да му обясни.

— Звучи чудесно — подхвана — и по принцип не бих възразила. Обаче снощи, когато се обади, бях при родителите си и споменах, че ще обядваме заедно. И… — Тя издиша дълбоко, решила да изплюе камъчето без заобикалки: — Очакват да обядваме в техния ресторант.

Колин потупа с ключовете по седалката.

— Искаш да се запозная с родителите ти?

— Не съвсем. Още не. Но… — Тя сбърчи нос, несигурна как ще реагира Колин и надявайки се да не се ядоса.

— Нещо такова.

Той пъхна ключа в стартера.

— Добре — кимна.

— Така ли? Това не те смущава? Макар да се познаваме съвсем отскоро?

— Да.

— Но би смутило други.

— Добре.

— Ами… хубаво. — Той замълча. След малко отбеляза: — Нервна си.

— За разлика от мен те не те познават — издиша бавно, мислейки си: „Дойде ред на трудната част“. — Имай предвид, че са старомодни. Татко се държи покровителствено, а мама се тревожи непрекъснато. Страхувам се, че ако започнат да задават въпроси…

Колин довърши вместо нея:

— Притесняваш се какво ще им отговоря. И как ще реагират.

Тя не отговори, но долови, че той вече е прочел мислите й.

— Няма да ги лъжа — каза.

— Съжалявам, че се налага да водим подобен разговор. Знам, че съм голяма и имам право да излизам с когото пожелая, независимо какво смятат те. Но мнението им има значение за мен. Защото все още имам нужда от одобрението им. И, повярвай ми, знам колко ужасно звучи това.

— Не звучи ужасно. Звучи нормално.

— Ти не се нуждаеш от одобрение.

— Евън вероятно би казал, че не съм нормален.

Въпреки напрежението тя се засмя, но след миг смехът й секна.

— Ядосах ли те?

— Не.

— Но сигурно те обидих.

— Не — повтори той.

— Как се чувстваш тогава?

Той не отговори веднага.

— Чувствам се поласкан — каза най-после.

Тя примигва.

— Поласкан? Как е възможно да се чувстваш поласкан?

— Сложно е.

— Бих искала да ми обясниш.

Той сви рамене.

— Защото сподели чувствата си с мен, макар да подозираше, че ще ме наскърбиш. И ми каза истината. И го направи от загриженост, защото искаш да ме харесат. Защото не съм ти безразличен. Затова съм поласкан.

Тя се усмихна — от изненада, но и понеже той имаше право.

— Мисля, че ще се откажа от опитите да предвиждам каквото и да било за теб.

— Добре — отвърна той, завъртя ключа и двигателят се съживи с боботене; преди да включи на скорост, Колин се обърна към нея: — Е, какво следва?

— Отиваме на обяд? И се надяваме на най-доброто?

— Звучи като план.

* * *

„Ла Косина де ла Фамилия“ се намираше в стар търговски център на няколко пресечки от Маркет стрийт. Паркингът пред сградата обаче се оказа пълен. Докато вървяха към входа, Колин изглеждаше спокоен както винаги, което напрегна още повече Мария. Той я хвана за ръката. Тя се вкопчи в дланта му както корабокрушенец се улавя за спасителна жилетка.

— Забравих да те попитам дали обичаш мексиканска храна.

— Помня, че навремето ми харесваше много.

— Но вече не? Защото не е здравословна?

— Все ще намеря какво да поръчам.

Тя стисна ръката му и усещането й хареса.

— Мама каза, че ще ни приготви нещо специално. Тоест, вероятно няма да получиш меню. Но пък аз й споменах, че обичаш здравословна храна.

— Всичко е наред — успокои я той.

— Случва ли се да се разтревожиш някога?

— Гледам да не се случва.

— Е, тогава ще започнеш да ми даваш уроци. Защото напоследък имам чувството, че правя само това.

Той отвори вратата и Мария го поведе навътре. Чичо й Тито веднага изникна пред тях, очевидно развълнуван, че е дошла. Обсипа я с порой от думи на испански, поздрави я с целувка, ръкува се с Колин, грабна две менюта и ги поведе към сепаре в ъгъла. Това бе единствената свободна маса — родителите й явно я бяха запазили специално за тях.

Щом седнаха, братовчедка й Ана донесе чаши с вода и кошничка с чипс и салса. Мария поговори набързо с нея и представи Колин за втори път. Приведе се към него, когато Ана се отдалечи.

— Съжалявам. Не идвам достатъчно често тук. Сигурно и те са развълнувани като родителите ми.

— Колко твои роднини работят в ресторанта?

— В момента ли? — Тя огледа мястото; друг чичо стоеше зад бара, две лели обслужваха клиентите по масите. — Вероятно шестима. Но трябва да питам родителите си, за да съм сигурна.

Той се озърна.

— Оживено е.

— Винаги е пълно. На три пъти разширявахме ресторанта. Отначало имаше само шест маси. — Докато говореше, забеляза родителите си да излизат от кухнята и се отдръпна назад. — Е, идват! Родителите ми, имам предвид.

Когато приближиха, тя целуна майка си, после баща си, като през цялото време се молеше да спестят фойерверките.

— Това е приятелят ми Колин — представи го. — Това са родителите ми, Феликс и Кармен.

— Привет — поздравиха те почти в унисон, като и двамата очевидно го преценяваха под лупа.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той.

— Мария каза, че си студент? — подхвана без предисловия Феликс. — И работиш като барман?

— Да — кимна Колин. — Всъщност със Серена посещаваме заедно два семинара. Работя в „Краби Пийтс“ край брега. — После очевидно си спомни тревогите на Мария и махна с ръка към ресторанта, за да не го въвлекат в разговор за миналото му. — Развили сте страхотен бизнес. Откога съществува „Ла Косина де ла Фамилия“?

— От трийсет и една години — отговори Феликс с гордост в гласа.

— Мария спомена, че сте се разширявали неколкократно. Наистина похвално постижение.

— С Божията благословия — съгласи се баща й. — Идвал ли си тук преди?

— Не — призна Колин. — Но Мария ми разказа, че съпругата ви е удивителен майстор готвач.

Феликс поизправи гръб.

— Най-добрата — погледна към Кармен. — Заради това, разбира се, понякога се мисли за шеф.

— Шеф съм — заяви тя на английски със силен акцент.

Колин се усмихна и след като си размениха още няколко изречения, Феликс улови Кармен за ръката.

— Да вървим. Да ги оставим на спокойствие.

Сбогуваха се и тръгнаха към кухнята.

— Нали знаеш, че в момента те обсъждат с Тито, Ана и всички останали? Като изключим Луис, не съм водила друг мъж, освен теб в ресторанта.

— За мен е чест — отвърна той и тя остана с чувството, че наистина го мисли.

— Не беше толкова зле, колкото се опасявах — добави тя.

— Великодушни хора са.

— Да, но аз съм тяхна дъщеря. И не задаваха трудни въпроси.

— Може би няма да задават.

— О, няма да ти се размине. Освен ако не се видим повече, разбира се.

— Искаш ли го?

Мария сведе очи за миг.

— Не — отговори. — Радвам се, че си тук. И съм щастлива, че през уикенда ще бъдем заедно.

— Което значи?

— Че следващия път, когато се съберем всички — ако има такъв — ще съм още по-нервна.

* * *

След няколко минути Кармен и две братовчедки на Мария започнаха да трупат храна върху масата — чинии с тако, бурито, моле поблано и енчилада; тамале, карна асада, чили рейено, тилапия с доматен сос и купа салата. Мария размаха ръце.

— Мамо! Твърде много е! — опита се да възрази.

Дори Колин изглеждаше изненадан, когато чиниите запристигаха.

— Яжте колкото искате — отговори Кармен на испански. — Ние ще върнем другото в кухнята. Ще се намери кой да го дояде.

— Но…

Кармен погледна към Колин, после пак към Мария.

— Сестра ти беше права. Наистина е красив.

— Мамо!

— Какво? Той не ме разбира.

— Това няма значение.

— Просто се радвам да те видя щастлива. С баща ти се безпокояхме. Само работиш. — Тя се усмихна и погледна отново към младия мъж. — Ирландско ли е името му?

— Нямам представа.

— Католик ли е?

— Не съм го питала.

— За какво говорите?

„Нямаш идея — помисли си Мария. — И по-добре.“

— Нелюбезно е да го обсъждаме така.

— Разбира се — съгласи се майка й и смести последната чиния между чашите им с вода. — Имаш право. — Усмихна се на Колин и превключи на английски: — Добър апетит!

— Благодаря.

Кармен се оттегли, оставяйки ги насаме с планините от храна.

— Мирише вкусно — отбеляза той.

— Шегуваш ли се? Това е абсурдно! Кой може да изяде толкова!

— Изглеждаш притеснена.

— Притеснена съм, разбира се. Трябваше да си поръчаш от менюто, но мама изигра номера си.

— Какъв номер?

— Още се опитвам да го разгадая. Да те впечатли? Да се увери, че се чувстваш като у дома си?

— Звучи добре.

— Знам, но е прекалено.

Видя как Колин оглежда чиниите и посочи тилапията:

— Мисля, че е специално за теб. Печена риба с домати, маслини и стафиди. Сипи си.

Той взе няколко филета и сложи салата в чинията си. Тя избра същото, но добави и половин енчилада. Всичко друго остана недокоснато. Колин опита рибата и почука с вилицата по чинията.

— Невероятно вкусно! Нищо чудно, че майка ти е шефът.

— Майстор е.

— Можеш ли да готвиш така?

Мария поклати глава.

— Иска ми се. Не мога да се сравнявам с мама, но започнах работа в кухнята и научих основното. Беше ми приятно, но след известно време родителите ми решиха, че е по-добре да сервирам на клиентите. Смятаха, че като ме принудят да разговарям с непознати, ще преодолея срамежливостта си.

— Пак ли тази срамежливост?

— Според теб очевидно са постигнали целта си. И, между другото, съм отлична сервитьорка.

Той се засмя и през следващия час скачаха от тема на тема — любимите им филми, местата, които искат да посетят; той разказа още малко за семейството си, тя — за своето. Заговореше ли, той я изслушваше мълчаливо и внимателно, без да откъсва очи от нейните. Разговорът бе лек и непринуден, но тя усещаше, че Колин попива всяка нейна дума. Въпреки присъствието на роднините й и гълчавата, носеща се от съседните маси, двамата се чувстваха приятно изолирани от околния свят. Когато родителите им се появиха за втори път до масата — и въпреки разочарованието на майка й колко малко са изяли — Мария бе изпълнена с неочаквано спокойствие и задоволство.

След серия от топли прегръдки за довиждане потеглиха обратно към кантората. Старото камаро се държеше сговорчиво през цялото време. Колин изпрати Мария до входа и когато отново улови ръката й, тя пак почувства колко естествен е досегът му. През вратата той я подръпна леко, за да спрат.

— В колко часа в събота? — обърна се тя към него.

— Имам тренировка от четири до шест. Искаш ли да те взема от апартамента ти в седем и половина? Ще вечеряме и после ще отидем да танцуваме.

— Чудесно — отговори тя. — Какво представлява тренировката?

— Удари и ръкопашни хватки. Наподобяват техниките на борците.

— Позволено ли е да се гледа?

— Предполагам — отговори той. — Сигурен съм, че собственикът на залата няма да възрази, но все пак трябва да го попитам.

— Ще го попиташ ли?

— Защо? Искаш да дойдеш?

— Понеже ще ме водиш на танци, редно е да видя нещо, което ти харесваш.

Той не скри изненадата си.

— Добре. Но преди да излезем, ще трябва да се върна вкъщи, за да се изкъпя. Съгласна ли си да се срещнем в залата?

Мария кимна. Колин й обясни как да стигне дотам, а тя написа домашния си адрес на гърба на визитната си картичка.

Той прибра картичката в джоба си и преди тя да разбере какво се случва, се приведе и устните му срещнаха нейните. Целувката бе нежна и макар Мария да усети същия магнетизъм както предишната неделя, този път долови и топлота, и обещание. Внезапно нямаше значение какво мислят родителите й. Тук и сега единствено Колин имаше значение и когато той се отдръпна, я изпълни желание целувката да е продължила по-дълго. В същия миг обаче с крайчеца на окото си зърна движение и забеляза, че Кен се е появил иззад ъгъла — явно бе паркирал от другата страна на сградата. Закова се на място и се втренчи в тях. Мария усети как тялото й се вцепенява и Колин проследи погледа й.

— Това ли е той? — прошепна. — Кен?

— Да. — Кимна и видя как лицето му ненадейно застива. Не се отдели от нея, но вниманието му се съсредоточи върху Кен. Не сключи пръсти, но тя усещаше колко напрегната е ръката му — дълбоко стаена ярост, овързана с крехка нишка. Не се уплаши, но я обзе внезапна сигурност, че приближи ли, Кен определено ще се стресне.

Той продължи да ги наблюдава. Колин също не откъсваше очи от него, сякаш си премерват силите. Погледна към нея едва когато Кен отклони поглед. Целуна я отново, този път с известно собственическо чувство, и отстъпи крачка назад.

— Не му позволявай да те изнервя. Не си заслужава — каза му тя.

— Изнервя теб.

— Ще се справя.

— И все пак не го харесвам.

— Затова ли ме целуна отново?

— Не.

— Защо тогава?

— Харесваш ми — отговори той.

Думите му — директни, толкова очевидно искрени — накараха сърцето й да подскочи за кой ли път и тя едва се сдържа да не се усмихне идиотски.

— Какво ще правиш довечера и в петък вечерта?

— Имам планове с Евън и Лили.

— Ще бъдеш с тях и през двете вечери?

— Да.

— Какво сте замислили?

— Не искам да ти кажа.

— Защо?

— И това не искам да ти кажа.

Тя стисна ръката му и я пусна.

— Знам, че казваш истината, но всъщност не казваш нищо. Трябва ли да се безпокоя? С друга ли излизаш?

— Не — поклати глава той. — Не се тревожи. Обядът днес бе чудесен. Радвам се, че се запознах с родителите ти.

Тя го погледна изпитателно.

— Добре.

Той се усмихна и отстъпи назад.

— Време е да се връщаш на работа.

— Знам.

— Още ли ни наблюдава?

Тя надникна над рамото му и поклати глава.

— Явно е минал през задния вход.

— Ще го изнерви ли това, което видя?

— Вероятно — замисли се тя. — Но пък разбра, че наистина съществуваш. Ако пак започне да ми досажда, ще намекна, че си ревнив.

— Не съм — възрази той; синьо-сивите му очи я наблюдаваха съсредоточено, ала и нежно. — Но не го харесвам.