Никълъс Спаркс
Виж ме (1)

Пролог

След по-малко от ден в Уилмингтън разбра, че никога не би живял в подобен град — твърде туристически и сякаш израснал напосоки, без никакъв план. В стария квартал видя обичайните къщи с веранди, колони, декоративна ламперия и пищни магнолии в дворовете, но красивите улици постепенно отстъпваха място на търговски райони с молове, супермаркети, ресторанти за бързо хранене и автосалони. Автомобилите се точеха по шосетата на безкрайни върволици, още по-нетърпими през лятото.

Уилмингтънският университет обаче го изненада приятно. Незнайно защо си представяше грозни сгради от шейсетте и седемдесетте. Имаше няколко, особено в периферията на кампуса, но централната част се оказа истински оазис — оформени алеи, окосени морави, джорджиански колони и тухлени фасади, озарени от късното следобедно слънце.

Хареса му и общото крило с часовниковата кула. Когато пристигна, се загледа в отражението й в езерото зад нея — огледален, неразгадаем лик на времето. Достатъчно бе да седне, да разтвори учебник и да наблюдава оживлението наоколо, незабележим за студентите, потънали в своя свят.

Беше топло за края на септември — студентите бяха по къси панталони и потници; навсякъде се виждаха разголени тела. Запита се дали се обличат така и за лекции. И той като тях бе дошъл тук да трупа знания.

Идваше от три дни, но винаги имаше твърде много хора, твърде много възможни спомени, а не искаше да го запомнят. Почуди се дали да не се премести, но реши, че няма смисъл. Очевидно не правеше впечатление на никого.

Беше близо, много близо, но засега най-важното бе да прояви търпение. Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша. По алеята към аудиториите вървяха неколцина студенти, преметнали раници през рамо. Днес обаче колегите им, подготвящи се да започнат отрано уикенда, бяха далеч по-многобройни. Разговаряха на групички от по трима-четирима и отпиваха от бутилки за вода, изглежда, пълни с алкохол. Две красавици си подхвърляха фризби, а приятелките им бъбреха отстрани. Двама младежи спореха; лицето на жената бе поруменяло. Блъсна приятеля си, за да се отдалечи от нея, а той се усмихна, приемайки спокойно гнева й и факта, че за разлика от него не се чувства длъжна да прикрива чувствата си. Зад тях други студенти играеха футбол с безметежното увлечение на хора, необременени от отговорности.

Сигурно повечето младежи тук щяха да се веселят през тази и следващата нощ. В пансионите. В барове. В клубове. За мнозина уикендът започваше отсега, защото повечето лекции се отменяха в петък. Това го учуди — заради високите университетски такси студентите би следвало да изискват повече време в аудиториите с професорите си, а не тридневни уикенди. Но пък въпросният график вероятно устройваше и двете страни. Нали напоследък всеки иска да го кара леко? Да си спестява усилията? Да върви по най-прекия път?

Да. Точно това научават студентите тук. Научават, че трудните решения са ненужни и да избираш правилно е маловажно, особено ако изисква допълнителна работа. Защо да залягаш над учебниците и да се опитваш да промениш света в петък следобед, след като можеш да се насладиш на слънцето?

Премести поглед от ляво надясно и се запита колко от тези младежи се замислят какъв живот ще водят. Кейси се замисляше, спомни си. Непрекъснато си представяше бъдещето. Имаше планове. На седемнайсет вече бе начертала картата си, но я споменаваше някак предпазливо и той оставаше с чувството, че не вярва напълно на себе си и на лицето, което показва пред света. Иначе щеше ли да вземе такива решения?

Той се опита да й помогне. Постъпи както е редно, спази закона, попълни формулярите в полицията, дори разговаря с областния прокурор. И до онзи момент се доверяваше на обществените правила. Отстояваше наивния възглед, че доброто побеждава злото, опасността е предотвратима, събитията — контролируеми. Правилата пазят хората от беди. Кейси също го вярваше — все пак нали на това учат децата от малки? Защо иначе родителите ще повтарят обичайните съвети? Огледай се наляво и надясно, преди да пресечеш улицата. Не влизай в кола с непознат. Мий си зъбите. Яж зеленчуци. Закопчавай си предпазния колан. Списъкът продължава безконечно с правила, които ни закрилят и спасяват.

Но той бе научил, че правилата понякога са опасни. Правилата са за обичайни случаи, не за особени, а понеже у хората от малки се създава нагласа да ги спазват, предпочитат да ги следват сляпо. По-лесно е да се доверяваш на системата. По-лесно е да не обмисляш извънредните възможности и потенциалните последствия, а когато в петък следобед грее слънце, можеш да подхвърляш най-безгрижно фризби.

Опитът е най-суровият учител. Почти две години той размишляваше над уроците, които бе научил. Отначало те заплашваха да го погълнат, ала постепенно умът му започна да се прояснява. Кейси знаеше каква опасност я грози. Беше я предупредил какво може да се случи. Но в крайна сметка тя заложи на правилата, защото така е удобно.

Той си погледна часовника и видя, че е време да тръгва. Затвори учебника и се изправи. Поспря да провери дали движението му е привлякло нечие внимание. После прекоси двора, пъхнал учебника под мишница. В джоба си носеше писмо, написано собственоръчно. Запъти се към пощенската кутия пред факултета за естествени науки. Пусна плика през процепа и зачака; няколко минути по-късно забеляза Серена да излиза от вратата — точно навреме.

Вече знаеше много за нея. Напоследък, изглежда, всички младежи ползват Фейсбук, Туитър, Инстаграм и Снапчат и животът им е изложен на показ пред всеки, решил да сглоби картината. Какво харесват, кои са приятелите им, къде се подвизават. От Фейсбук бе разбрал, че в неделя тя ще обядва със сестра си в къщата на родителите им, и докато я наблюдаваше как върви пред него с тъмнокафява коса, стелеща се над раменете, за кой ли път си помисли колко е красива. Притежаваше природна грация и младежите, край които минаваше, се усмихваха одобрително. Вглъбена в разговор обаче, тя не ги забелязваше. Придружаваше я ниска, възпълна блондинка — приятелка от колежа. Излизаха заедно от педагогически семинар; той знаеше, че иска да стане начална учителка. Крои планове като Кейси.

Той я следваше от разстояние, зареден с енергия от могъществото, което изпитваше в нейно присъствие. Могъщество, подхранвано от две години. Тя нямаше представа колко е близо и на какво е способен. Не погледна нито веднъж назад, ала и нямаше причина. Той не означаваше нищо за нея, поредното лице в тълпата…

Почуди се дали споделя с блондинката плановете си за уикенда — бърбори къде ще ходи, с кого ще се види. От своя страна той смяташе да се присъедини към семейния обяд в неделя, макар и не като гост. Щеше да ги наблюдава от съседна къща, разположена в квартал на солидната средна класа. Къщата пустееше от месец, собствениците я бяха изгубили, просрочвайки ипотеката, но още не я бяха обявили за продан. Вратите бяха със стабилни ключалки, но той бе успял да влезе лесно през страничен прозорец. Вече знаеше, че от главната спалня се открива изглед към задната им веранда и кухнята. В неделя щеше да види как сплотеното семейство се весели край масата на верандата.

Знаеше по нещо за всекиго. Феликс Санчес бе герой от класическа история за преуспял емигрант. Вестникарската статия, ламинирана гордо и изложена в ресторанта му, разказваше как като тийнейджър пристигнал незаконно в страната, без да знае нито дума английски, как започнал работа като мияч на чинии в местен ресторант, а петнайсет години по-късно станал американски гражданин и спестил достатъчно пари да отвори свое заведение в търговски център „Ла Косина де ла Фамилия“, където сервира специалитетите на съпругата си. В началото тя готвела, а той правел всичко останало. Малко по малко ресторантът се разраснал и сега се смятал за един от най-добрите мексикански ресторанти в града. В него работели над петнайсет човека, но повечето били роднини, за да се запази семейният характер на бизнеса. И двамата родители продължаваха да работят в ресторанта, а три пъти седмично Серена обслужваше клиентите като сестра си Мария преди време. Феликс членуваше в Търговската камара и в Ротарианския клуб и всяка неделя посещаваше със съпругата си литургията в седем сутринта в църквата „Сейнт Мери“, където бе и църковен настоятел. Кармен бе по-загадъчна; знаеше само, че и досега предпочита да говори на испански вместо на английски и като съпруга си се гордее, че Мария е първият член на семейството с университетска диплома.

Колкото до Мария…

Не беше я виждал в Уилмингтън, защото бе заминала за юридическа конференция. Нея обаче познаваше най-добре. Пътищата им се бяха пресичали многократно, когато тя живееше в Шарлот. Бе разговарял с нея. Опитваше се да я убеди, че греши. В крайна сметка тя му причини страдание, каквото никой не заслужава, и той я мразеше до дън душа.

Когато Серена се сбогува с приятелката си и тръгна към паркинга, той продължи напред. Нямаше причина да я следи, а и в неделя щеше да види малкото, но щастливо семейство. Особено Мария. Тя бе дори по-красива от сестра си, но, честно казано, и двете бяха печеливши в генетичната лотария с тъмните си очи и почти съвършеното си телосложение. Опита се да си ги представи седнали една до друга до масата; въпреки седемгодишната разлика във възрастта, мнозина биха ги взели за близначки. И все пак не си приличаха съвсем. Серена бе много общителна, а Мария — по-мълчалива и сдържана, по-сериозната и по-прилежната от двете. Въпреки това бяха близки, не само сестри, но и добри приятелки. Той разсъди, че вероятно Серена вижда у сестра си черти, на които би искала да подражава, и обратното. Усети трепет при мисълта за уикенда — несъмнено последния, когато семейството се събира при нормални обстоятелства. Искаше да види как ще се държат, преди напрежението да зарази сладкото им, щастливо семейство… преди да ги завладее страхът. Преди живота им бавно — а после неумолимо — да започне да рухва.

Той все пак бе дошъл тук с цел и тази цел имаше име.

Името й бе Отмъщение.