Брам Стокър
Дракула (7)

Глава VII
Изрезка от „Дейлиграф“, 8 август
(Залепена в дневника на Мина Мъри.)

От дописник.

 

ЕДНА от най-силните и внезапни бури, наблюдавани някога, тъкмо премина оттук и остави едновременно странни и забележителни последствия. Времето бе малко задушно, но не и необичайно за месец август. Късният следобед тази събота беше по-приятен от обикновено и огромна маса екскурзианти заплануваха вчерашния ден за посещения до Мългрейв Удс^[155], Робин Худс Бей^[156], Ригмил^[157], Рънсуик, Стиърс^[158] и останалите забележителности в околностите на Уитби. Параходите „Ема“ и „Скарборо“ предприеха обиколки нагоре и надолу по крайбрежието и се проведоха необичаен брой пътувания до и от Уитби. Денят беше нетипично хубав до следобед, когато някои от бъбривците, които често посещават църковния двор на Източния склон и от това внушително възвишение наблюдават просторната морска шир, видима на север и изток, обърнаха внимание на перестите облаци, които внезапно се появиха високо в небето от северозапад. След това задуха умерен северозападен вятър, който на барометричен език е степенуван като „№2: лек бриз“. Дежурният брегови охранител докладва, а един стар рибар, който вече повече от половин век е наблюдавал знаците на времето от Източния склон, предсказа, без да търпи възражение, развихрилата се ненадейно буря. Залезът бе прекрасен и величествен със своите диплести, прелестно обагрени облаци, и мнозина се събраха на алеята по протежение на пропастта в двора на старата църква, за да се насладят на този разкош. Преди слънцето да потъне в черния масив на Кетълнес, издигащ се дръзко в западните небеса, заходът му бе белязан от неизброими облаци във всички цветове на залеза: огнено, мораво, розово, зелено, виолетово и всевъзможни тонове на златисто. А тук-там те образуваха неголеми струпвания, на пръв поглед напълно непрогледни и във всякакви форми, очертани като великански силуети. Художниците не пропуснаха възможността и без съмнение някои от скиците на „Прелюдия към великата буря“ ще украси стените на КА^[159] и КИ^[160] следващия май. Не един капитан се примири, че неговият „кобъл“^[161] или пък „мюл“^[162], както те назовават различните разреди лодки, ще остане в пристанището, докато бурята премине. Късно следобед вятърът утихна напълно. В полунощ цареше мъртвешко безветрие, душна жега и онова повсеместно напрежение, което при приближаване на мълния влияеше на по-чувствителните. В морето се виждаха само няколко светлини, понеже дори крайбрежните параходи, които обикновено се гушат плътно в брега, страняха към морето, а само тук-там се забелязваха рибарски лодки. Единственият платноход, който се открояваше, беше чуждестранна шхуна^[163], вдигнала всички ветрила, на пръв поглед отправена на запад. Безразсъдната смелост или пък невежеството на командирите й беше богата тема за размисъл и докато още се виждаше нещо, имаше няколко опита да й сигнализират да свие платна в името на безопасността. Преди да се спусне нощта, тя се забелязваше с лениво полюшващи се ветрила, докато се клатушкаше върху бурните морски вълни.

Прикована, подобно нарисуван ветроход

въз нарисуван океан.^[164]

Малко след 10 часа затишието във въздуха стана прекалено тягостно и тишината беше толкова осезаема, че блеенето на една овца далеч от брега и лаят на куче в града се чуваха ясно, а игривата френска мелодия на оркестъра от вълнолома нарушаваше величествената хармония на естествения покой. Скоро след полунощ долетя необичаен звук откъм морето и високо в небето вятърът понесе странен немощен глух ек.

Тогава стихията се развихри изневиделица. С бързина, която тогава изглеждаше невероятна и дори по-късно още ни е трудно да осмислим, природата във всичките си лица се разбунтува отведнъж. Вълните свирепо се надигаха, всяка се извисяваше над своята посестрима, докато само за няколко минути доскоро гладкото като огледало море се превърна в ревящ и ненаситен звяр. Белогребенести талази лудо се блъскаха в равните пясъци и връхлитаха стръмните надвиснали скали, други се разбиваха върху пристаните и пометоха с пяната си светилниците на фаровете, които се издигат в края на всеки от вълноломите на пристанището в Уитби. Вятърът тътнеше подобно на гръм и фучеше с такава сила, че с трудност дори силни мъже стояха на крака или се бяха вкопчили плътно в железните стълбове. Беше счетено за необходимо пристаните да се опразнят изцяло от множеството зяпачи или иначе инцидентите тази нощ щяха стремглаво да се увеличат. В добавка към затрудненията и опасностите в тези часове гъсти валма морска мъгла се понесоха навътре към брега — белите влажни валма витаеха подобно призраци толкова подгизнали и студени, че с малко въображение човек би си помислил, че сенките на онези, изгубени в морето, докосваха живите си събратя с хлъзгавите и хладни мъртвешки длани. Мнозина почувстваха тръпки по гръбнака си, обръгнати от пелените морска мъгла. Понякога те се разнасяха и морето се виждаше на известно разстояние под блясъка на зачестилите светкавици, последвани от толкова внезапни тътнещи трясъци, че цялото небе над нас сякаш потреперваше под гръмовните стъпки на бурята.

Някои от така открилите се гледки бяха изумително величествени и представляваха огромен интерес — морето, високо като планина, с всяка вълна хвърляше към небето огромни маси бяла пяна, която яростната буря сякаш сграбчваше и разпръскваха в пространството. Тук-там рибарска лодка с парцал наместо платно препускаше бясно към укритие преди поредния свиреп пристъп на вятъра. От време на време се виждаха белите криле на запокитена от фурията морска птица. На върха на Източния склон бяха монтирали нов експериментален прожектор, но все още не беше изпробван. Отговорниците му го настроиха и запретърсваха повърхността на морето там, където настъпващата мъгла се разсейваше. Един-два пъти се оказа от особена полза, например когато една рибарска лодка с планшир^[165] под водата се спусна в пристанището и успя под напътствията на спасителната светлина да не се разбие в кейовете. Всяка лодка, достигнала безопасността на порта, бе съпроводена с радостните възгласи на множеството от брега — възгласи, които за момент сякаш се издигнаха над стихията само за да се изгубят в последвалия й пристъп.

Не след дълго прожекторът откри на известно разстояние шхуна, вдигнала всички платна — както изглежда, същия съд от по-рано този следобед. Дотогава вятърът беше обърнал посоката си на изток и смут обхвана наблюдаващите от скалите, щом осъзнаха ужасната опасност, в която шхуната се намираше. Между нея и пристанището лежеше огромна плоска подводна скала, от която много хубави кораби са си изпатили през годините, а с този вятър щеше да е невъзможно да достигне входа на порта. Приливът почти бе във връхната си точка, но вълните бяха толкова грамадни, че в браздите им почти се виждаха плитчините на брега и шхуната, вдигнала всички ветрила, летеше с такава бързина, че, както се изрази един стар морски вълк, „ще стигне донякъде, но само ако е в Пъкъла“. После морската мъгла отново се спусна, по-гъста от всякога, кълбеста и влажна, и обгърна всичко подобно пепеляв саван, оставяйки на наше разположение само слуховия орган. Така ревът на халата, трясъкът на гръмотевиците и екът на могъщите талази прииждаха през мъгливото небитие дори по-силни отпреди. Лъчите на прожектора бяха съсредоточени върху излаза на пристанището оттатък Източния вълнолом, където предстоеше сблъсъкът, а хората чакаха, затаили дъх. Изведнъж вятърът се измени на североизток и остатъците морска мъгла се стопиха под напора му. И тогава, mirabile dictu^[166], между пристаните, понесла се от вълна на вълна с главозамайваща скорост, странната шхуна, подета от вихъра, вдигнала всички платна, се добра до безопасността на пристанището. Прожекторът я проследи и всички ни побиха тръпки от страх — за щурвала^[167] беше привързан труп с оклюмала глава, която се люшкаше ужасяващо насам-натам при всяко движение на кораба. Ничия друга фигура не можеше да се види на палубата. Из въздуха започна да витае вцепеняващо страхопочитание, щом осъзнахме, че корабът като че по чудо е намерил пристан без никакъв кормчия, а направляван от ръката на мъртвец! Всичко обаче се случи по-бързо, отколкото написах тези редове. Шхуната не се спря, а устремена към пристанището, се хвърли върху наносите пясък и камъчета, довлечени от много приливи и бури в югоизточния ъгъл на вълнолома, издаден под Източния склон, познат на местните като Тейт Хил Пиър.

Разбира се, щом плавателният съд достигна купчината пясък, последва значителен сблъсък. Целият рангоут^[168], такелаж^[169] и щатовете^[170] се изопнаха и част от топовия товар^[171] се сгромолясаха долу. Но най-странно от всичко бе, че в същия миг, в който шхуната докосна брега, едно грамадно куче изскочи на палубата от трюма, като че изстреляно от сблъсъка, и се затича напред, а сетне скочи от носа право върху пясъка. Пое право към непристъпната скала, където дворът на църквата се издига над пътечката до Източния вълнолом така отвесно, че някои от плоските надгробни плочи — „ка’ък паралешка“ или „ка’ък паралийчя“, както ги наричат на местен език в Уитби — на практика стърчат от местата, където скалните масиви се бяха свлекли. Животното изчезна в мрака, който сякаш бе по-гъст извън обхвата на прожектора.

Така се случи, че точно в този момент нямаше никого на Тейт Хил Пиър, понеже всички, чиито къщи са в близост, бяха или в леглата, или навън по височините. Затова дежурният брегови охранител от източната страна на пристанището, който веднага хукна надолу към малкия пристан, се качи първи на борда. Отговарящите за прожектора озариха входа на пристанището и след като не видяха нищо, насочиха светлината към призрачния кораб и я задържаха там. Бреговият охранител се спусна към кърмата и когато стигна до кормилото, наведе се да го огледа, но изведнъж се отдръпна, като че обладан от някаква внезапна емоция. Това изглежда възбуди всеобщо любопитство и доста хора се затичаха натам. Има добър заобиколен път от Западния склон през Подвижния мост до Тейт Хил Пиър, но вашият кореспондент е сравнително добър бегач и изпревари тълпата. Когато пристигнах обаче, заварих вече събрала се навалица на пристана, която бреговата охрана и полицията отказваха да пуснат на борда. С благосклонното съгласие на главния лодкар^[172] ми беше разрешено като ваш дописник да се кача на палубата и да бъда част от малка група, която видя мъртвия моряк, докато все още бе завързан за кормилото.

Не беше учудващо, че бреговият охранител се е изненадал или дори стъписал: такава гледка не се вижда често. Мъжът беше прикрепен само за ръцете, завързани една върху друга към една от спиците на колелото. Между ръката отдолу и дървото имаше разпятие, а нанизът мъниста, към който то принадлежеше, опасваше двете китки и кормилото. Въжета пристягаха всичко здраво. Несретникът навярно е бил седнал по някое време, но плющенето и развяването на платната са оказали въздействие чрез руля на колелото^[173] и са дърпали мъртвеца насам-натам, докато накрая влакната са протрили плътта на китките му до кокал. За състоянието на нещата бяха заведени подробни протоколи, а лекарят — хирургът Дж. М. Кафин от „Ийст Елиът Плейс“ №33 — който дойде веднага след мен, като привърши огледа си, поясни, че човекът трябва да е починал преди точно два дни. В джоба му имаше, внимателно запушена с тапа, празна бутилка с малък свитък хартия, който се оказа допълнение към корабния дневник. Бреговият охранител заяви, че мъжът трябва сам да е обездвижил ръцете си, връзвайки възлите със зъби. Обстоятелството, че брегови охранител беше първи на борда може по-късно да спести някои усложнения в Адмиралския съд^[174], понеже тези служители не могат да претендират възнаграждение за спасяване на имуществото, каквото е правото на всеки цивилен, стъпил пръв на изоставен кораб. Вече обаче юридическите езици се разшаваха и един млад студент по право твърдеше на всеослушание, че собственикът е направил пълен отказ от правата си, тъй като вещта му се държи в нарушение на законите за мортмейн, понеже румпелът като символ, до доказване на противното, на прехвърлено владение, се държи от мъртвешка ръка^[175]. Няма нужда да споменавам, че покойният кормчия беше преместен с почести от мястото, на което е удържал с благородство поста си чак до смъртта, непоколебим и доблестен като младия Казабианка^[176], и отнесен в моргата, докато започне следствието.

Ненадейната буря вече преминава и яростта й утихва, тълпите се разпръскват към домовете си, а небето над Йоркширските хълмове^[177] поаленя. Ще изпратя навреме за следващото ни издание по-нататъшни подробности за призрачната шхуна, която като по чудо достигна пристанището сред бурята.

 

 

9 август. Развоят на събитията около странното акостиране на призрачния кораб при бурята от снощи е едва ли не по-зашеметяващ дори от самото събитие. Оказа се, че шхуната е руска от Варна и се казва „Деметра“^[178]. Тя е пълна почти изцяло с баласт от сребърен пясък^[179] и само малко количество товар — известен брой големи дървени сандъци, пълни с рохкава пръст. Те са били изпратени до адвоката, г-н С. Ф. Билингтън, от „Кресънт“ №7 в Уитби, който тази сутрин дойде на борда и официално пое под свое разпореждане доставените му вещи. Руският консул, също представлявайки страните по договора за превоз на товари, формално влезе във владение на кораба и плати всички пристанищни разноски и пр. Днес тук не се обсъжда нищо друго освен странното съвпадение. Длъжностните лица от Комитета по търговия^[180] се увериха особено старателно, че във всичко са били спазени съществуващите предписания. Тъй като случаят ще си остане „деветдневно чудо“^[181], по всяка вероятност са отсъдили, че няма да има причини за последващи жалби. Що се отнася до кучето, което изскочи, щом корабът се удари, мнозина живо се интересуваха от него и не малко от членовете на ДПЖЖ^[182], което е доста силно в Уитби, и опитаха да помогнат на животното. За всеобщо разочарование обаче то не можеше да бъде открито. Изглежда бе изчезнало от града безследно. Може би защото се е уплашило и е стигнало до високите полета, където все още се крие от страх. Някои гледат боязливо на тази възможност, за да не се превърне по-нататък то самото в опасност, понеже, както се оказа, е свиреп звяр. Рано тази сутрин един голям пес, нечистокръвен мастиф, който принадлежи на въглищаря близо до Тейт Хил Пиър, беше намерен мъртъв на пътя срещу двора на своя стопанин. Явно се е сражавал срещу жесток противник, тъй като гръклянът му беше изтръгнат, а коремът — разпорен по дължина, сякаш от нечии безмилостни нокти.

 

 

По-късно. С доброжелателството на инспектора от Комитета по търговията ми беше позволено да разгледам корабния дневник на „Деметра“, изряден допреди последните три дни, но не съдържаше нищо особено интригуващо освен сведения за изчезнали мъже. Най-голям интерес обаче представлява свитъкът, открит в бутилката, който днес беше представен на следствието. По-странен разказ от двата, разкрити в тях, не ми е попадал. Тъй като няма причина да се пазят в тайна, ми е разрешено да ги използвам и съответно да ви изпратя преписка, като пропускам само технически подробности за мореплаване и завеждащия товара. Едва ли не изглежда, сякаш капитанът е бил обладан от някаква мания, преди да навлезе в дълбоки води, която растяла непрестанно през цялото пътуване. Разбира се, изложението ми тук трябва да бъде прието cum grano^[183], защото писах под диктовката на един чиновник от руското консулство, който любезно ми превеждаше, тъй като нямахме много време.

Корабен дневник на „Деметра“

Варна — Уитби

Отбелязано на 18 юли. Случват се толкова странни неща, че ще водя подробни бележки отсега, докато стигнем брега.

 

На 6 юли приключихме с товаренето — сребърен пясък и сандъци с пръст. По обед вдигаме платна. Източен вятър — силен. Екипаж — петима моряци… двама помощници^[184], готвач и аз (капитан).

 

На 11 юли при изгрев навлязохме в Босфора. Качиха се турски митничари. Бакшиш. Всичко е точно. На път в 4 следобед.

 

На 12 юли през Дарданелите. Още митничари и флагман^[185] на караулната ескадра^[186]. Отново бакшиш. Обстойна проверка от митничари, но бърза. Искат скоро да се омитаме. По тъмно преминахме в Архипелага^[187].

 

На 13 юли преминахме нос Матапан^[188]. Екипажът е недоволен от нещо. Изглеждат уплашени, но не искат да говорят открито.

 

На 14 юли екипажът беше някак неспокоен. Хората ми са все верни другари, с които съм плавал и преди. Помощникът не може да разбере какво не е наред, те само му казали, че има нещо и се прекръстили. Същия ден той си изпуснал нервите върху един от тях и го ударил. Очаквах жестока кавга, но всичко премина леко.

 

На 16 юли сутринта помощникът докладва, че един от екипажа — Петровски, е изчезнал. Не можех да си го обясня. Снощи поел вахта^[189] на бакборда^[190] за осем камбани^[191], бил заместен от Абрамов, но не отишъл да си легне в каютата. Мъжете са по-унили от всякога. Всички твърдят, че очаквали подобна ситуация, но не искаха да кажат повече, освен че има нещо на борда. Помощникът става много нетърпелив към тях, предчувствам задаващи се неприятности.

 

Вчера, на 17 юли, един от екипажа — Олгарън, дойде в каютата ми и преизпълнен със страхопочитание сподели, че според него на борда имало непознат мъж. Той каза, че по време на вахта се подслонил в рубката на палубата^[192], понеже имало дъждовна буря, когато видял висок слаб човек, който не приличал на никого от екипажа. Изкачил се по вътрешния трап^[193], тръгнал напред по палубата и изчезнал. Олгарън го последвал предпазливо, но като стигнал носа, не открил никого, а всички люкове били затворени. Суеверният страх го беше хвърлил в паника и се боя, че тя може да се разпространи. За да я потуша, днес ще претърся внимателно целия кораб от форщевена до кърмата^[194].

 

По-късно през деня събрах целия екипаж и им казах, че щом са убедени в присъствието на още някого на кораба, ще претърсим от форщевен до кърма. Първият помощник е гневен. Каза, че било безумие и съгласието с подобни щури идеи би обезкуражило останалите. Заяви, че ще се заеме да ги държи настрана от пакостите с един хандшпунг^[195]. Оставих го да поеме руля, докато останалите започнаха обстоен оглед със светилници, без да се отдалечават един от друг: преровихме всяко кьоше. Понеже имаше само големи дървени сандъци, нямаше никакви закътани местенца, в които да се скрие човек. Мъжете доста се успокоиха, щом диренето приключи, и се върнаха към работа с охота. Първият помощник се мръщеше, но не каза нищо.

 

 

22 юли. Последните три дни времето е бурно, всеки чифт ръце е зает с платната — няма време за страхове. Хората изглежда са забравили уплахата си. Помощникът отново е доволен и всички са в добри отношения. Похвали мъжете за работата в лошото време. Отминахме Гибралтар^[196] и пресякохме Пролива^[197]. Всичко е наред.

 

 

24 юли. Сякаш някаква прокоба тегне над кораба. Вече с моряк по-малко навлизаме в Бискайския залив^[198], като ни очаква буйно време, а въпреки това снощи загубихме още един мъж — изчезнал е. Също като първия той си тръгнал от вахта и повече не бил видян. Целият екипаж е в панически страх. Пратиха кръгова петиция^[199], с която молеха на вахта да са по двама, понеже се боят да бъдат сами. Помощникът е ядосан. Страхувам се, че ще има неприятности, тъй като или той, или мъжете ще стигнат до насилие.

 

 

28 юли. Четири дни в ада. Натъкнахме се на водовъртеж и стихиен вятър. Ни миг сън за никого. Всички мъжете изнемогват. Трудно ми е да преценя как да поставя вахта, тъй като никой не е подходящ за тази работа. Вторият помощник се зае доброволно да държи курс и да дежури, така че екипажът да си отмъкне няколко часа сън. Вятър — утихващ. Вълни — все още страховити, но не се усещат така силно, защото корабът е по-стабилен.

 

 

29 юли. Нова трагедия. Тази нощ имахме единична вахта, защото екипажът беше твърде уморен за двойна. Когато сутрешната смяна отишла на палубата, не могли да намерят никого освен кормчията. Надигна се врява и всички се качиха горе. Претърсихме усърдно, не открихме никого. Сега сме без втори помощник и екипажът е в паника. С първия помощник се разбрахме от тук нататък да ходим въоръжени и да сме нащрек за всичко съмнително.

 

 

30 юли. Снощи. Зарадвахме се, че наближаваме Англия. Време — добро, всички платна — вдигнати. Оттеглих се изнемощял и спах дълбоко. Събуди ме помощникът, като ми съобщи, че и вахтеният и кормчията липсват. Освен него оставаме само аз самият и двама моряци екипаж.

 

 

1 август. Два дни мъгла и не се мярка нито един кораб. Надявах се, че стигнем ли веднъж в Ламанша, ще мога да сигнализирам за помощ или да се установим някъде. Нямаме налични сили да движим платната, налага се да плаваме пред вятъра. Не смеем да ги спуснем, понеже не бихме могли да ги вдигнем отново. Сякаш се носим към някаква страховита участ. Помощникът сега е по-отчаян от всички останали. Изглежда по-силният му характер вътрешно се е обърнал срещу самия него. Мъжете са надмогнали страха, като работят упорито и търпеливо, готови за най-лошото. Те са руснаци, той — румънец.

 

 

2 август, полунощ. След няколко минути сън се събудих от вик, който, както изглежда, се чу откъм моя бакборд^[200]. В мъглата не виждах нищо. Втурнах се на палубата и хукнах към помощника. Каза ми, че чул крясък и се затичал, но нямало и следа от човека на вахта. Отиде си още един. Боже, помогни! Помощникът заяви, че трябва да сме преминали Па дьо Кале^[201], тъй като точно когато дочул вика, мъглата се вдигнала за момент и той видял Норт Форланд^[202]. Ако е така, значи сме излезли в Северно море и само Господ може да ни води в мъглата, която сякаш се движи с нас, а Той изглежда ни е забравил.

 

 

3 август. В полунощ отидох да сменя човека на кормилото, но там не открих никого. Вятърът е постоянен и докато се движим пред него, няма отклонения от курса. Не посмях да напусна поста, затова извиках на помощника. След няколко секунди той внезапно изскочи на палубата по фланела. Изглеждаше така слисан и измъчен, че силно се побоях да не си е изгубил ума. Приближи се и дрезгаво прошепна в ухото ми, сякаш се страхуваше, че сам въздухът може да го чуе:

— То е тук. Сега го знам. Видях го снощи на вахта като човек, висок и слаб и мъртвешки блед. То беше на носа и гледаше през борда. Промъкнах се зад Него и Му дадох да опита ножа ми, но той мина през Него като през въздух. — Докато говореше, той извади ножа си и диво го размаха, след което продължи. — Но То е тук и аз ще Го намеря. То е в трюма, сигурно в някой от онези сандъци. Ще ги отворя един по един и ще проверя. Вие дръжте руля.

С предупредително изражение и пръст на устните си той слезе. Вееше променлив вятър и не можех да оставя кормилото. Видях го отново да се появява на палубата с кутия за инструменти и фенер и да слиза през предния люк. Той е луд за връзване, беснеещ безумец и опитите да го спра биха били безполезни. Не би могъл да повреди онези големи сандъци: в товарителницата са записани като „клей“ и колкото и да ги блъска насам-натам, не би могъл да им стори нищо. Та ето ме тук, наглеждам руля и пиша тези бележки. Мога само да се уповавам на Бога и да чакам, докато мъглата се разнесе. След това, ако не мога да удържа курс до някое пристанище със съпътстващия ме вятър, ще отрежа платната, ще чакам и ще сигнализирам за помощ…

 

Сега вече почти всичко приключи. Тъкмо бях започнал да се надявам, че помощникът ще се върне по-спокоен — понеже го чух да удря по нещо в трюма, а работата би му се отразила добре, — когато откъм люка долетя внезапен, изпълнен с ужас крясък, който смрази кръвта ми, и той изхвърча на палубата като изстрелян от оръдие — освирепял безумец с облещени очи и лице, разкривено от страх.

— Помощ! Помощ! — извика той и след това се заозърта в пелената от мъгла.

Ужасът му премина в отчаяние и той промълви със спокоен глас:

— По-добре също да дойдете, капитане, преди да стане твърде късно. Той е там. Вече зная тайната. Морето ще ме спаси от Него, само то ми остава!

Преди да кажа и дума или да се спусна напред, за да го хвана, той скочи на фалшборда^[203] и сам се хвърли в морето. Мисля, че вече и аз зная тайната. Точно този умопомрачен е премахнал хората ми един по един, а сега и сам ги последва. Боже, помогни! Как ще отговарям за тези ужаси, когато стигна пристанището? Когато стигна пристанището ли? А ще го бъде ли изобщо?

 

 

4 август. Още е мъгливо, изгревът не може да пробие. Знам, че слънцето вече се е показало, защото съм моряк, но иначе по нищо не личи. Не посмях да сляза долу, нито да оставя руля, затова останах тук цяла нощ и в неясната тъма видях Онова — видях Него! Господи, прости ми, но помощникът беше прав да скочи през борда. Бе по-добре да умреш като човек. Никой не може да възрази на това да загинеш като моряк в сините води. Но аз съм капитан и не трябва да изоставям кораба си. Ще попреча на този демон или чудовище, защото, щом силите започнат да ме напускат, ще завържа ръцете си за кормилото и заедно с тях и онова, което Той — То! — не смее да докосне и тогава, сред попътни или пък насрещни ветрове, ще спася душата и капитанската си чест. Силите ми все повече се топят, а пада нощта. Ако Той може отново да ме погледне в очите, може и да нямам време да реагирам… ако се разбием, тази бутилка вероятно ще бъде открита и онези, които я намерят, може да разберат. Ако не… е, тогава всеки човек ще знае, че съм бил верен на поста си. Боже, Пресвета Дево и светии, помогнете на една клета безпросветна душа, опитваща се да изпълни дълга си…^[204]

 

Разбира се, решението беше открито^[205]. Няма никакви доказателства за привеждане. Дори самият той да е, или да не е, извършил убийствата, няма кой да потвърди. Хората тук смятат почти единодушно, че капитанът е истински герой и следва да получи почетно погребение. Вече е планирано тялото му да бъде съпроводено с шествие от лодки на известно разстояние нагоре по Еск, а след това върнато до Тейт Хил Пиър и пренесено по стълбите към абатството, където ще бъде погребано в църковния двор на скалите^[206]. Собствениците на повече от хиляда лодки вече заявиха имената си като желаещи да последват капитана до неговия гроб.

Така и не бе открита и следа от грамадното куче. Това бе посрещнато с голяма печал, понеже, съгласно общественото мнение към момента, то ще бъде, струва ми се, осиновено от града. Погребението ще се състои днес и така ще завърши тази поредна „морска мистерия“^[207].^[208]

Дневникът на Мина Мъри

8 август. Луси беше много неспокойна снощи и аз също не можах да спя. Бурята беше страховита, ечеше мощно между цилиндрите на комина и ме караше да тръпна. Всеки рязък порив ми се струваше като далечен изстрел. Колкото и да е странно, Луси не се събуди, на два пъти ставаше и се обличаше. За щастие, всеки път се разсънвах навреме и успявах да я съблека и върна в леглото, без да я събудя. Този сомнамбулизъм е много чудна работа — веднага щом някой й попречи физически, намерението й, ако има такова, се изпарява и тя отстъпва почти както обикновено прави в живота.

Рано сутринта станахме заедно и отидохме до пристанището, за да видим дали нещо се е случило през нощта. Нямаше много хора наоколо и макар слънцето да грееше ярко, а въздухът да бе чист и свеж, големите, свирепи на вид вълни, тъмни наглед заради пяната, която покриваше върховете им като сняг, връхлитаха през тесния отвор към пристанището подобно на побойник през тълпа. Донякъде се зарадвах, че снощи Джонатан не е плавал, а е пътувал по суша. Но, ех, дали е по суша, или по море? Къде и как е? Започвам ужасно да се безпокоя за него. Само ако знаех какво да сторя и дали мога изобщо да направя нещо!

 

 

10 август. Погребението на клетия капитан днес беше особено трогателно. Изглежда всеки плавателен съд от пристанището присъстваше, а ковчегът беше носен от капитани по целия път нагоре от Тейт Хил Пиър до църковния двор. Луси дойде с мен и заедно стигнахме рано до старото ни място, а шествието от лодки тръгна нагоре по реката до виадукта и се върна надолу. Гледката беше възхитителна и наблюдавахме процесията почти през целия й път. Клетникът беше положен доста близо до нашата пейка, така че седнахме там, когато настъпи моментът, и видяхме всичко. Горката Луси изглеждаше много разстроена. Тя беше неспокойна и тревожна през цялото време и нямаше как да не си помисля, че нейните нощни съновидения й се отразяват. В нея има нещо много странно: не би ми признала, че съществуват основания за притеснения, или пък, ако има такива, сама не ги съзнава. Не само това, а и тази сутрин клетият стар г-н Суейлс беше открит мъртъв на нашата пейка. Вратът му бил прекършен. По всяка вероятност, както каза лекарят, той е паднал назад върху пейката, уплашен от нещо, тъй като на лицето му бил изписан такъв ужас, че открилите го мъже потръпнали. Бедният мил старец! Сигурно е видял Смъртта с умиращите си очи! Луси е толкова мила и чувствителна, че всичко й се отразява по-осезаемо, отколкото на останалите. Точно сега тя бе доста разстроена заради нещо дребно, на което аз самата не обърнах особено внимание, въпреки че съм много привързана към животните. Един от мъжете, които често се качват тук горе да наблюдават лодките, дойде с кучето си. Животното винаги е с него. И двамата са тихи, никога не съм виждала мъжа ядосан, нито пък кучето да лае. По време на службата то така и не отиде при стопанина си, който беше на пейката с нас, а на няколко ярда^[209] встрани непрестанно лаеше и виеше. Господарят му говореше благо, след това рязко, а после сърдито, но то нито дойде, нито престана да вдига шум. Гледаше безумно, обзето от някакъв бяс, а цялата му козина беше настръхнала подобно опашката на котарак, заел войнствена поза. Най-накрая мъжът също се ядоса, скочи и ритна животното, след това го хвана за врата и къде го довлачи, къде го хвърли върху надгробната плоча, на която пейката е прикрепена. Веднага щом докосна камъка, бедното същество утихна и цяло затрепери. Не се опита да избяга, а се сви долу, потръпна и се затресе. Беше в такова окаяно състояние, че опитах, макар и без успех, да го успокоя. Луси също се изпълни със съжаление, но не се реши да докосне кучето, а само го погледна измъчено. Ужасно се боя, че по природа е прекалено чувствителна, за да се справя с живота без мъка. Тази нощ ще сънува това, сигурна съм. Всичко накуп ще подхранва сънищата й: корабът, направляван към пристанището от мъртвец, позата му — завързан към кормилото с разпятие и броеница, трогателното погребение, кучето — ту освирепяло, ту ужасено.

Мисля, че ще бъде най-добре за нея да си легне физически изтощена, затова ще я заведа на дълга разходка край скалите на Робин Худс Бей и обратно. Тогава не би трябвало да бъде особено предразположена към ходене насън.