Брам Стокър
Дракула (6)

Глава VI
Дневникът на Мина Мъри

24 юли. Уитби. Луси ме посрещна на гарата, по-очарователна и по-прелестна от всякога, и заедно отидохме до къщата на „Кресънт“^[117], в която имат стаи. Мястото е прекрасно. Малката река Еск^[118] прекосява ниска долина, разширявайки се край пристанището. Пресича я внушителен виадукт^[119] с високи опори, а между тях пейзажът изглежда някак по-далеч, отколкото е всъщност. Долината е прелестно зелена и толкова стръмна, че когато си на някое от възвишенията, от едната й страна виждаш чак до другата, освен ако не се намираш достатъчно близо, за да погледнеш надолу. Всички къщи в стария град, които са от другата страна, имат червени покриви и изглеждат натрупани безредно една върху друга също като познатите ни снимки от Нюрнберг. Точно оттатък града са развалините на абатство Уитби, разграбено от датчаните^[120] и където се развива част от действието в „Мармиън“ — тогава, когато вграждат момичето в стената^[121]. То е изключително величествена руина, необятна, изпълнена с красив и романтичен полъх: съществува легенда, че на един от прозорците се явява дама в бяло. Между него и града има друга църква — енорийската, около която се простира голямо гробище, цялото изпълнено с надгробни камъни. Според мен това е най-приятното място в Уитби, понеже се намира точно над града и има пълен изглед към пристанището и нагоре по целия бряг дотам, където носът, наречен Кетълнес, се врязва в морето. Гробището се спуска толкова стръмно над пристанището, че част от скалната тераса се е свлякла и някои от гробовете са били унищожени. На едно място отломки от каменната им зидария са разпръснати върху песъчливата пътека ниско долу. Алеи кръстосват църковния двор, а край тях са подредени пейки. Хората прекарват по цял ден там, пред красивата гледка, наслаждавайки се на бриза. Често ще работя оттук. Дори сега пиша с тефтера на колене, докато слушам разговора на трима старци, седнали наблизо. Изглежда не правят нищо по цял ден, а само седят тук и си говорят.

Пристанището се намира под мен, а от далечната му страна навътре в морето се простира дълга гранитна стена с външна чупка в края и насред нея се издига фар. Яка дамба опасва външната й част. От близката страна и тя прави чупка, но в обратната посока, в чийто край също се издига фар. Между двата вълнолома една тясна пролука води към пристанището, което рязко се разширява.

Красиво е при прилив, но отдръпне ли се водата, пресъхва до дъно и остава единствено потокът на Екс между пясъчни насипи, тук-там осеяни с камъни. Извън пристанището на отсамната страна се издига голям риф, чийто остър хребет се издига право зад южния фар. Там, където свършват подводните скали, се носи шамандура с камбана, която се люлее при лошо време и изпраща траурна мелодия по вятъра. Разказват, че когато някой кораб се изгуби, в открито море зазвучават камбани. Трябва да попитам стареца за това. Ето го, идва насам…

 

 

Забавно старче. Сигурно е ужасно възрастен, понеже лицето му е съсухрено и сбръчкано като кората на дърво. Каза ми, че е почти на сто и бил моряк в Гренландския риболовен флот, когато се били при Ватерло^[122]. Страхувам се, че е много скептичен човек, защото, когато го попитах за камбанните удари сред морето и бялата лейди в абатството, той отвърна твърде безцеремонно:

— Ни бих са съкълдисвал^[123] за тях, госпожице. Тез’ неща вечи съм всички отживелица. Гле’йте, ни казвам, чи никога ни са ста’али, ама казвам, чи ни са по мое време. Те ’сички са много добре за пос’тители, обикалящи и дру’ите кат’ тях, ама не и за мила млада лейди кат’ вас. Онез скитници от Йорк и Лийдс, коит’ все идът мариновани херин’и и пиат чай и са оглеждат да купят на евтино гагат^[124], биха изповядвали ’сичко. Чудя са кой са’й занимавал да им разправа лъжи — даже да са вестниците, коит’ са пълни с шутовщини.

Реших, че той ще е подходящ събеседник, от когото да науча нещо интересно, така че го попитах дали би имал нещо против да ми разкаже нещо за китоловците от едно време. Той тъкмо смяташе да започне, когато часовникът удари шест, при което се изправи с усилие и каза:

— Трябва вече да са замъквам у къщи, госпожице. Унуката ни обича да ча’а, когат’ чаят е готов, понеже трябва време да са доклатя пу лествицата^[125], ’щот’ има мно’о от нея, и госпожице, вече ми липсва гориво за шкембето, кат’ гле’ам по часовника.

Той се отдалечи, куцукайки, и го изпроводих с поглед, докато бързаше, доколкото му се отдаваше, надолу по стълбите. Те са местна забележителност. Водят от града нагоре до църквата. Стотици са — не знам точно колко — и се извиват в плавна дъга. Наклонът им е толкова лек, че кон лесно би се качвал и слизал по тях. Предполагам, че поначало са имали нещо общо с абатството. Аз също ще се прибирам у дома. Луси излезе за няколко визити с майка си и понеже бяха все формални, не отидох с тях. Вече ще са вкъщи.

 

 

25 юни. Дойдох тук с Луси преди час и завързахме извънредно интересен разговор с моя стар приятел и другите двама, които винаги идват, за да се присъединят към него. Той определено е уважаемият им оракул^[126] и няма как да не си помисля, че преди години е бил изключително властна личност. С нищо не се съгласява и кара всички да сведат погледи. Ако не може да ги обори, той ги смъмря и след това приема мълчанието им за одобрение. Луси изглеждаше очарователно красива в роклята си от нежен бял лен. Откакто е тук, е добила прелестна руменина. Забелязах, че когато седнахме, старците не се поколебаха и секунда, преди да се приближат, за да седнат край нея. Тя е толкова мила към възрастните хора. Мисля, че те всички се влюбиха в нея от пръв поглед. Дори моят старец се поддаде и не й противоречеше, а вместо това аз го отнесох като за двама. Подхванах го на темата за легендите и той веднага се впусна в нещо като поучение. Ще се опитам да си го спомня и запиша:

— ’Сичко т’ва са шутовщини от игла до конец, туй сий то и нишо друго. Тез’ чумосвания и таласъми, и каракон’жули, и баргести^[127], и бутани^[128], и ’сичко кот’ има за тях, само уйдисва да разцивря лапетии и сащисани жени. Те ни са дру’о, освен вятър ра’ота. Те и ’сички плашила и личби и увещания са само измъдрица на попове и ваджишки сплетници и влакови хързулвачи да плашат и отвръща’ат глама’ите и да подкокоросват хората да напра’ят нешо, за коет’ инак няма рачат. Разлютя’а ма само кат’ сетя за тия. За ко кат’ ни им сти’а да печа’ат лъжи на харти’а и да ги разпра’ат от амвона искат да ги дълба’ат и по надгробните ка’ъни? Огледайте са наоколо, на дет’ решите, ’сички тез’ ка’ъни, вирнали гла’и горе кой как мо’е, доколкот’ гордостта му дава, са шатат^[129], напра’а са ’трополясват под теглото на лъжите написани о тях: „Тук почива тялото“ или „Посветено в памет на“, написано на ’сички тях, пък в кажи-речи поло’ината ’ептен не’а тела, па за тяхната памет ни им пука и за илач, камо ли е свещена. Лъжи са ’сичко, нишо, ми лъжи — таки’а или онаки’а! Ей, Богу, ще е небивал калабалък в Деня на страшния съд, когат’ се дотътрят тук горе в погребалните си кошули^[130], кат’ са наблъскат заедно и са мъчат да замъкнат надгробните си ка’ъни със се’е, да дока’ат колко добри са били, някои от тях трепер’ки и тресейки са с ръце, толкоз’ залинели и хлъзга’и от лежане под морето, че не’а да’е мо’ат задържат хватката си о тях.

По самодоволната физиономия на старчето и начинът, по който се огледа наоколо за одобрението на другарите си, разбрах, че се фука и по тази причина казах още нещо, за да го задържа на темата:

— Но, г-н Суейлс, едва ли говорите сериозно. Със сигурност не всички тези надгробни камъни са погрешни?

— Лазда^[131]! Мо’е би и’а някой-друг негрешен, кат’ ни смятам, дето изкарват хората прекалено добри, шот’ има люде, дет’ мислят цокалото е кат’ море само да е тяхно. ’Сичко туй е само лъжи. Са погледнете тук, вий дойдохте тук чужда и видяхте тая цръковна авлия^[132]. — Кимнах, защото реших, че е по-добре да покажа съгласие, въпреки че съвършено не разбирах диалекта му. Знаех само, че става дума за църквата. Той продължи:

— И си рекохте, че ’сички тез’ ка’ъни са отгоре хора, дет’ са опрятно и скопосно закупчени тука? — Съгласих се отново. — Ха, точно тука идат лъжите. Па то има бая от тия креватчета, дет’ са порожни кат’ та’аке’ата^[133] на стария Дън петък вечер. — Той смушка с лакът един от придружителите си и те всички се засмяха. — Ей, Богу! Как па ше са другояче? Гле’йте тоя, най-’следния по посока свечното връвище^[134]. Прочетете го!

Отидох там и прочетох:

— Едуард Спенслаг, капитан на търговски кораб, убит от пирати край Андреското крайбрежие^[135], април 1854, aet. 30.

Върнах се и г-н Суейлс заговори:

— Интересно ми’й кой го’й донесъл у дома, та да го закупчи тука? Убит край Андреското крайбрежие! И вий ши речете, че тялото му лежи долу? Па аз мога ви ка’а дузина, дет’ кокалите им почи’ат с Гренландските моря отгоре — той посочи на север, — или на дет’ течението ги’й завлякло. Ка’ъните са около вас. Мо’ете с младите си очи да прочетете малките букви на лъжите оттук. Тоя Брейтуейт Лоури — знаех баща му, потъна с „Лайвли“ край Гренландия през 20-те^[136] или Андрю Удхаус, удави се в същите моря през 1777-ма, или Джон Пакстън, удави се край нос Феъруел^[137] година по-късно, или старият Джон Ролингс, дет’ с дядо му плавахме заедно, удави се във Финския залив^[138] през 50-те. Вий мислите ли, че ’сички тия мъже ше трябва са втурнат у Уитби, когат’ тръбата засвири? Шупе ме е за т’ва!^[139] Ка’ам ви, че когат’ дойдат, тук ше е така’а бутаница и толкотня един в друг по тоя път, че ше е кат’ бой по леда от е’но време, дет’ щяхме да бъ’ем един с друг от ден до мрак, кат’ са опитваме да си превържем раните на светлината от aurora borealis^[140].

Очевидно това беше местна шега, защото старецът се изкикоти силно, а другарите му с удоволствие се присъединиха.

— Но — казах аз — със сигурност не сте напълно прав, понеже изхождате от твърдението, че ще се наложи всичките клети човеци или душите им да вземат надгробните си камъни в Деня на страшния съд. Мислите ли, че това наистина ще бъде необходимо?

— Ем за какво дру’о ше са тез надгробни камъни? Кажете ми това, госпожице?

— Предполагам за удовлетворение на близките им.

— Предполагате за удовлетворение на близките им! — изрече той с бурна насмешка. — Как ше удовлетвори близките им да знаят, че върху тях са написани лъжи и всеки наоколо знае, че са лъжи? — Той посочи един камък в краката ни, поставен долу като плоча, към който пейката беше прикрепена близо до ръба на скалата. — Прочетете лъжите от този ка’ък паралешка^[141] — каза той. От моето място буквите се виждаха наобратно, но Луси беше по-близо до срещуположната страна, така че се наведе и прочете:

— „Посветено в памет на блаженопочившия Джордж Канън с надежда за славно възкресение, който загина на 29 юли 1873 г., като падна от скалите при Кетълнес. Тази гробница бе издигната от скърбящата майка вдовица за нейния скъп любим син, единствена нейна мъжка рожба.“ Наистина не виждам нищо особено смешно в това, г-н Суейлс! — Тя произнесе коментара си много сериозно и някак строго.

— Ни ’иждате нишо смешно! Ха! Ха! Т’ва е, ’шото ни снайти, че скърбящата майка беше харпия, коят’ го мразеше, шото той беше кьопав — обикновен сакатлия беше, па той я ненавиждаше толкоз, че се самоуби, та тя да ни мое земе застраховката живот, коят’ му беше напрайла. Комай си отвя горната част на гла’ата с един стар мускет, дет’ го полз’аха да плашат гарги. Н’бил е за гарги де, шото му донесе охли и църни чавки^[142]. Тъй падна от скалите. Пък колкот’ до надеждите за славно възкресение, често съм го чу’ал да ми ка’а, че са надя’а да оди в ада, закот майка му била толкоз набожна, че със сигурност ше отиде в рая, и той ни ще да я мъти, дето е била тя. Ся, ней ли тоя ка’ък от ’сякъде — и той почука по него с пръчката си, докато говореше, — ней ли куп лъжи? И не’а ли да разхихика Гавраил, кат’ Джорди дойде запъхтян по лествицата с ка’ъка от гробницата, крепящ се на гърбицата му, и помоли да го ’земат за доказателство!

Не знаех какво да кажа, но Луси смени темата на разговора, като каза, докато се поизправяше:

— Но защо ни разказахте за това? Това е любимата ми пейка и не искам да я сменям. Сега ще знам, че от тук нататък се налага да седя до гроба на самоубиец.

— Т’ва не’а ви пакости, хубавице, па мо’е да зарадва бедния Джорди, че толкоз докарана момица седи в скута му. Не’а ви пакости. Та аз седя тука и далеко от тука кажи-речи двайсе’ години и ни мий пакостило. Ни са сакълдисвайте за туй, кот’ лежи под вас или пък ни лежи! Ши има време са стрясвате, кат’ ви’ите надгробните ка’ъни ’сички да бягат на нерде и туй място голо кат’ стърнище. Ей го, удря часовникът и тре’а са упътвам. На ваште услуги, дами! — каза и се отдалечи с куцукане.

С Луси останахме още малко, а гледката пред нас беше толкова красива, че се хванахме за ръце и тя отново ми разказа отначало всичко за Артър и предстоящата им сватба. Това леко ме жегна в сърцето, понеже цял месец не бях чувала нищо от Джонатан.

 

 

Същият ден. Качих се тук сама, понеже ми е много мъчно. Нямаше писмо за мен. Надявам се, че не се е случило нещо лошо с Джонатан. Часовникът тъкмо удари девет. Виждам светлините, пръснати из целия град, понякога във върволици покрай улиците, а друг път самотни точици. Отдясно се простират нагоре по Еск и чезнат в скута на долината. Наляво покривът на старата къща до абатството скрива гледката с черния си силует. Овцете и агнетата блеят в полята далеч зад мен, а от павирания път надолу се чува тропот от магарешки копита. Оркестърът на пристана свири вихрен бърз валс, а по-нататък по вълнолома в една странична улица са се събрали от Армията на спасението^[143]. Нито една от двете групи не чува другата, но оттук чувам и виждам и двете. Чудя се къде е Джонатан и дали си мисли за мен! Иска ми се да беше тук.

Дневникът на д-р Сюърд

5 юни. Колкото повече разбирам Ренфийлд, толкова по-интересен ми става случаят му. Някои от чертите на характера му са силно развити: егоизъм, потайност и целеустременост. Бих искал да разбера към какво е насочено последното. Изглежда следва някакъв план, но какъв — все още не зная. Негово балансиращо качество е любовта към животните, но и там има такива любопитни отклонения, че понякога ми се струва анормално садистичен. Домашните му любимци са странни. В момента обича да хваща мухи. Понастоящем е събрал толкова много, че ми се наложи да изразя недоволството си. За мое удивление той не побесня, както очаквах, а прие думите ми с простодушна сериозност. Ренфийлд помисли за момент и каза:

— Може ли да получа три дни? Ще ги махна.

Разбира се, отвърнах, че това ще свърши работа. Трябва да го наблюдавам.

 

 

18 юни. Вече предпочита паяци и е събрал няколко доста големички в една кутия. Постоянно ги храни с мухите си, чиито брой чувствително се е снижил, макар да използва половината от храната си за тяхна примамка.

 

 

1 юли. Паяците му вече са толкова голяма напаст, колкото и мухите, затова днес му казах, че трябва да се отърве от тях. Понеже много се натъжи, му наредих при всяко положение да се отърве поне от някои от тях. Той радостно прие и му дадох същия срок като по-рано за редуцирането им. Пациентът изключително ме погнуси, докато бях с него, понеже когато една противна месарка, охранена със загнила храна, изжужа в стаята, той я хвана, за миг я подържа тържествуващо между палец и показалец и преди да усетя, я сложи в устата си и я изяде. Смъмрих го, но той спокойно възрази, че било много вкусно и здравословно, че било живот, силен живот, и вливало живот и в него. Това ми даде идея или поне рудимент^[144] на такива. Трябва да наблюдавам как ще се отърве от паяците. По всяка вероятност има наум някаква главоблъсканица, понеже води малко тефтерче, в което винаги драска нещо. Изписва цели страници с купища математически символи, основно едноцифрени числа, сборувани в колони, а след това събира сумите по същия начин, като че е „фокусирал“ някаква сметка, както го наричат одиторите.

 

 

8 юли. В лудостта му има някаква система^[145], а рудиментарната идея в главата ми се развива. Скоро ще се оформи изцяло и тогава, о, несъзнавани мисли^[146]! Ще се наложи да направите път на своите съзнателни сестрици. Няколко дни стоях настрана от приятелчето си, за да забележа, ако има промяна. Нещата са каквито бяха, освен че се е разделил с някои от домашните си любимци и си е намерил един нов. Успял е да хване врабче и дори донякъде го е опитомил. Понеже паяците вече са по-малко, съдя, че способите му за дресура са прости. Останалите обаче са добре нахранени, защото той продължава да примамва мухи с храната си.

 

 

19 юли. Нещата прогресират. Моето приятелче вече има цяла колония врабчета, а мухите и паяците са почти ликвидирани. Когато влязох, той изтича към мен и каза, че иска да ме помоли за една голяма услуга, много, много голяма услуга, а междувременно се умилкваше като куче. Попитах го какво иска и той отвърна с известен възторг в гласа и поведението си:

— Котенце, хубаво малко добре охранено игриво котенце, с което да си играя, да дресирам и да храня — и да храня — и да храня!

Не се изненадах, понеже забелязвах как растат любимците му и жизнеността им, но не ми се понрави, че прекрасното му домочадие от дресирани врабци щеше да последва съдбата на мухите и паяците. Казах, че ще помисля, и го попитах дали не би предпочел да има котка вместо малко котенце. Той се предаде на нетърпението си и отвърна:

— О, да, бих искал котка! Помолих за котенце само за да не ми откажете котка. Никой не би ми отказал котенце, нали?

Поклатих глава и казах, че за момента не би било възможно, но ще помисля. Той оклюма, но съзрях в лицето му заплаха, понеже хвърли внезапен и свиреп поглед встрани, който вещаеше убийство. Човекът има недоразвита хомицидна мания^[147]. Ще го изпитам чрез последните му желания, за да видя резултата. Тогава ще зная повече.

 

 

10 вечерта. Отново посетих стаята му и го заварих да седи в ъгъла, обзет от мрачни мисли. Когато влязох, той падна на колене пред мен и започна с увещания да му позволя котката, тъй като спасението му зависило от това. Аз обаче бях непоколебим и му казах, че не може, а той безмълвно се върна в ъгъла, и седна, гризейки ноктите си. Трябва да го видя рано сутринта.

 

 

20 юли. Навестих Ренфийлд много рано — още преди санитарят да започне обиколките си. Беше станал и когато го заварих, си тананикаше някаква мелодия. Разстилаше захарта, която беше събрал, на прозореца и очевидно отново започваше да лови мухи жизнерадостно и с охота. Огледах се наоколо за птиците му, но не ги видях и попитах къде са. Той отвърна, без да се обръща, че всички са отлетели нанякъде. В стаята имаше няколко пера, а на възглавницата му — капка кръв. Не казах нищо, а вместо това отидох при пазача и му наредих да ми докладва, ако през деня се случи нещо нередно.

 

 

11 сутринта. Санитарят току-що беше при мен, за да ми съобщи, че Ренфийлд бил много зле и повърнал цял куп пера.

— Моето мнение, докторе, е — каза той, — че е изял всичките си птици, че просто ги е взел и погълнал живи!

 

 

11 вечерта. Тази вечер дадох на Ренфийлд силен опиат, достатъчен да приспи дори него, и взех джобното му тефтерче, за да го прегледам. Мисълта, която се върти в ума ми отскоро, е вече завършена, а теорията — доказана. Моят хомициден маниак е особен по вид. Трябва да измисля за него нова класификация, маниак зоофаг (живоядец)^[148]. Желанието му е да погълне възможно най-много животи и си е поставил за цел да постигне това по кумулативен начин: много мухи за един паяк и много паяци за една птица, а след това поиска котка, която да изяде всичките врабчета. Какво ли щеше да последва? Почти би си струвало да довърша експеримента. И бих могъл с достатъчно добри основания. Хората са се присмивали на вивисекцията^[149], а я вижте резултатите от нея днес! Защо науката да не се развива в най-сложното и важно свое направление — познанието за разума? Ако познавах тайната на един такъв ум — държа ли ключа към въображението дори на един лунатик, — бих могъл да разработя свой собствен клон на науката до ниво, в сравнение с което физиологията на Бърдън-Сандерсън^[150] или познанието за разума на Фериър^[151] биха били нищо. Де да имаше достатъчно основание! Не бива да мисля прекалено много за това или може да се изкуша. Добър предлог може да наклони везните в моя полза — нима не е възможно и аз да съм роден с изключителен ум?

Колко добре разсъждаваше този мъж. Лунатиците са способни на отлична мисъл в рамките на собствените си ограничения. Чудя се на много ли животи оценява този на човека, или само на един. Той е приключил сметката съвършено точно и днес е започнал начисто. Колко от нас започват начисто с всеки ден от живота си? Сякаш беше вчера, когато целият ми живот приключи заедно с новата ми надежда и когато наистина започнах на чисто. А така и ще бъде, докато Великият съдник сумира всичко и закрие и моята сметка с положителен или отрицателен баланс. Ех, Луси, Луси, не мога да се сърдя на теб, нито пък на своя приятел, чието щастие е и твое, ала трябва отчаяно да продължа да чакам и да работя. Да работя! И да работя!

Ако само мотивацията ми бе толкова силна, колкото на този мой клет луд приятел — добра безкористна причина, която да ме тласка към работа — бих бил истински щастлив.

Дневникът на Мина Мъри

26 юли. Чувствам тревога и единствената ми утеха е да я излея тук. Това е като да споделиш сама със себе си и същевременно да се изслушаш. Има и нещо в стенографските символи, което ги различава от обикновеното писмо. Тъжа за Луси и за Джонатан. От известно време нямах вести, което беше много обезпокоително, но вчера скъпият г-н Хокинс, любезен както винаги, ми препрати писмо от него. Бях писала на г-н Хокинс, за да го попитам дали не е научил нещо, и той отговори, че запечатаният плик тъкмо е пристигнал. Съдържа само ред, датиран от замъка Дракула — Джонатан пише, че тъкмо е потеглил за дома. Това не му е присъщо, не го разбирам и ме обезпокоява. Освен това, въпреки че Луси е напълно добре, напоследък се върна към стария си навик да ходи насън. Майка й ми каза за това и заедно решихме да заключвам вратата на стаята ни всяка нощ. Г-жа Уестънра си е въобразила, че сомнамбулите винаги излизат по покривите на къщите и вървят по ръбовете на скали, а след това внезапно се събуждат и падат с отчаян вик, отекващ навред. Бедничката, винаги е загрижена за дъщеря си. Разказа ми, че съпругът й, бащата на Луси, имал същия навик и ако не го спирали, всяка нощ ставал, обличал се и излизал. На Луси й предстои сватба през есента и вече планира тоалетите и подредбата на къщата си. Разбирам я, понеже и аз правя същото, само че заедно с Джонатан ще навлезем в живота на много скромни начала и ще правим всичко по силите си, за да свържем двата края. Г-н Холмуд — той е Н. Б. Артър Холмуд, единствен син на лорд Годълминг — ще дойде тук горе много скоро, веднага щом може да напусне града, понеже баща му не е особено добре, и предполагам, че милата Луси брои миговете до неговата поява. Тя иска да го заведе до пейката при скалата в църковния двор и да му покаже красотите на Уитби. Не се съмнявам, че чакането е онова, което я смущава. Тя ще се оправи, когато той пристигне.

 

 

27 юли. Никакви новини от Джонатан. Вече съм силно обезпокоена за него, въпреки че не зная защо. Иска ми се да беше писал, дори само ред. Луси започна да ходи насън още по-често и всяка нощ се будя от нейните разходки из стаята. За щастие, времето е толкова горещо, че не би могла да настине, но все пак безпокойството и постоянното будуване започват да ми се отразяват и вече ме мъчат нервност и безсъние. Слава Богу, тя е добре със здравето. Г-н Холмуд беше ненадейно повикан от Ринг^[152] при баща си, който се е разболял тежко. Луси се ядосва, че срещата им се отлага, но това сякаш не влияе на вида й. Мъничко е напълняла, а страните й са прелестно румени като рози. Изгубила е анемичния си вид и се моля това да остане така.

 

 

3 август. Още една седмица измина, а няма никакви вести от Джонатан дори до г-н Хокинс, от когото разбрах това. Ех, дано не е болен. Със сигурност би писал. Препрочитам онова последно писмо, но то някак не ме удовлетворява. Не е присъщо за него, но все пак носи почерка му. В това не може да има грешка. През изминалата седмица Луси не ходи особено често насън, ала това, което не разбирам, е странната й съсредоточеност — сякаш ме наблюдава дори когато спи. Опитва се да отвори вратата, а когато се окаже заключена, тръгва из стаята, търсейки ключа.

 

 

6 август. Още три дни без новини. Това очакване става нетърпимо. Само да знаех докъде да пиша или къде да отида, бих се чувствала по-спокойно, но никой не е получил и дума от Джонатан след онова последно писмо. Трябва само да се моля на Бога за търпение. Луси е по-напрегната от всякога, но иначе е добре. Снощи небето вещаеше лошо време и рибарите казаха, че предстои буря. Трябва да се опитам, като наблюдавам природата, да долавям знаците, които времето дава. Денят е мрачен и докато пиша, слънцето се крие зад гъсти облаци високо над Кетълнес. Сивотата е навсякъде — освен в зелената трева като изумруд сред останалото: сиви камъни по земята; сиви облаци, обагрени в далечината от слънцето, са надвиснали над сивото море, в което пясъчните полуострови се протягаха като сиви пръсти. Морето се мята с рев в плитчините и пясъчните крайбрежия, обгърнато в морски мъгли, стелещи се към сушата. Хоризонтът се губи в сивите валма. Всичко е необятно. Облаците са струпани като гигантски камъни, а над морето нещо тътне като предвестник на гибел. Тук-там на морския бряг има мрачни силуети, понякога наполовина скрити в мъглата, прилични на „човеци, минаващи като дървета“^[153]. Рибарските лодки се надбягват към дома, издигат се и се спускат в мъртвото вълнение, докато навлизат в пристанището, наклонени почти до крушение. Ето че идва старият г-н Суейлс. Насочил се е право към мен и забелязвам от начина, по който вдига шапката си, че иска да поговорим…

Бях доста трогната от промяната в клетия старец. Когато седна до мен, той много учтиво заяви:

— Искам да ви кажа нещо, госпожице.

Видях, че е обезпокоен, така че поех неговата клета стара, сбръчкана ръка и го помолих да ми каже всичко. Като положи дланта си в моята, той каза:

— Боя се, скъпа моя, че съм ви поразил с всички безбожни неща, коит’ бях ка’ал за мъртвите и тям подобните през изминалите седмици, ама не ги мислех и искам да си спомните това, когат’ съм си отишъл. Ний, дъртите ’ора, дет’ сме изкуфели и с един крак у темната яма, съвсем ни искаме да си мислим за това и ние ни щем да са усещами сряснати за не’о. Затуй му бях отпуснал края, че да си развее’ля малишко сърцето. Ама Господ на обича, госпожице, аз ни са плаша да умра ни малко, само дет’ ни ща да умирам, ако мога, тей. Мойто време трябва вече да е бая наближило, закот’ съм дърт и сто години са прекалено много за очакванията на който и да било, па аз съм толкоз’ близо до туй, че Оня дъртият вече си остри косата. Виждати ли, ни мога да са отърва от навика да са майтапя за туй из един път. То, ченето, ше трака, както си знае. Някой ден наскоро Ангелът на смъртта ще засвири с тромпета си за мен. Ма ни са кахърете и ни хлипайте, скъпа моя! — Той беше видял, че плача. — Ако той трябва да дойде още тази нощ, аз не’а откажа да обадя на повика му. Щот’ животът все пак е само ча’ане за нешо различно от туй, дет’ пра’йм, пък смъртта е ’сичко, на коет’ можем с право да разчитаме. Ама аз съм съгласен, закот’ тя ид’а за мен, скъпа моя, и скоро че ше са появи. Мо’е са появи, докат’ са оглеждаме и чудим тука. Мо’е би е в тоя вятър над морето, дет’ носи с нея крушение и корабни отломки, и скръбна печал, и тъга на сърцето. Гле’йте! Гле’йте! — извика той неочаквано. — Има нещо в тоя вятър и в думана^[154] отвъд, дет’ звучи, дет’ изглежда, дет’ има вкус и мирис на смърт. То е във въздуха, чувствам, че ид’а. Владико, нека охотно отвърна, щом ме повикат!

Той благоговейно протегна нагоре ръце и повдигна шапката си. Устните му помръдваха, сякаш се молеше. След няколко минути мълчание се изправи, ръкува се с мен, благослови ме, сбогува се и тръгна, куцукайки. Всичко това силно ме развълнува и разстрои.

Зарадвах се, когато бреговият охранител дойде насам с далекогледа си под мишница. Той се спря, за да поговори с мен, както правеше винаги, но през цялото време непрестанно наблюдаваше един странен кораб.

— Не мога да го разпозная — каза той, — на вид е от Русия, но блуждае наоколо по много смахнат начин. Изобщо не знае какво иска. Изглежда вижда задаващата се буря, но не може да реши дали да поеме на север към открито море или да се отбие тук. Вижте го пак! Държи курса си страшно необичайно, не го е грижа за ръката на руля. Сменя позиция с всеки повей на вятъра. До утре по това време ще знаем повече за него.