Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dracula, 1897 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Слави Ганев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Вампири и върколаци
- Готически роман
- Епистоларен роман
- Приключенска литература
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- Фея Моргана(2015 г.)
- Разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Автор: Брам Стокър
Заглавие: Дракула
Преводач: Слави Ганев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев
Редактор: Емануил Томов
Художник: Христо Чуков
Коректор: Ганка Филиповска
ISBN: 978-954-28-1695-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221
История
- —Добавяне
Глава III
Дневникът на Джонатан Харкър —
продължение
КОГАТО осъзнах, че съм затворник, ме обзе някакво безумие. Затичах се нагоре-надолу по стълбището, опитвах се да отворя всяка врата и поглеждах през всеки прозорец, но не след дълго примирението надви всичко останало: бях безпомощен. Сега, няколко часа по-късно, когато си спомням това, мисля, че трябва да ме е обхванала някаква лудост, защото се държах като плъх в капан. Все пак, щом се убедих, че съм безпомощен, седнах тихо — по-тихо, отколкото съм вършил каквото и да било в живота си — и започнах да обмислям какво е най-добре да предприема.
Все още размишлявам и досега не съм достигнал задоволително решение. Само за едно съм сигурен, че няма смисъл да разкривам намеренията си на графа. Той знае добре, че съм в плен, а след като сам ми го е причинил и несъмнено има своите мотиви за това, единствено би ме измамил, ако му споделя всичко. Засега считам, че единственият ми възможен план е да държа очите си нащрек, а опасенията и това, което знам — за себе си. Разбирам: или съм заблуден като малко дете от собствените си страхове, или наистина се намирам в безизходно положение и ако последното е вярно, тогава имам нужда и ще имам нужда занапред от целия си разсъдък, за да го преодолея.
Едва бях стигнал до този извод, когато огромната входна врата хлопна — графът се бе върнал. Той не дойде веднага в библиотеката, така че предпазливо стигнах в стаята си, където го заварих да оправя леглото. Това беше странно, но само потвърждаваше подозренията ми — в замъка нямаше прислуга. След това го видях през процепа на пантите да приготвя масата в трапезарията и се убедих напълно, понеже, ако изпълнява сам всички тези прислужнически задължения, това е сигурно доказателство, че няма никой друг, който да ги върши. Този факт ме стресна, защото ако бе така, графът най-вероятно е бил кочияшът, който ме доведе тук. Страшна мисъл, защото какво ли тогава означава способността му да повелява на вълците само с мълчаливо вдигане на ръка. Защо всички в Бистриц и спътниците ми след това се бояха толкова много за мен? Защо ми подариха разпятието, чесъна, дивата роза, офиката[67]? Благословена да е онази толкова добра жена, която окачи розария на врата ми! Изпитвам спокойствие и сила всеки път, щом го докосна. Странно, че онова, на което съм възпитан да гледам с неодобрение като на идолопоклонничество, би ми помогнало в моменти на самота и тревоги. Дали нещо се крие в неговата същност, или просто чрез него си спомням за съпричастността и утехата на онези хора? Някой път, ако се измъкна оттук, трябва да обмисля този въпрос. В това време е необходимо да науча всичко, което мога, за граф Дракула, тъй като би ми помогнало да разбера. Довечера може би ще ми разкаже за себе си, ако отклоня разговора в тази посока. Трябва да внимавам много, за да не събудя подозренията му.
Полунощ. Имах продължителен разговор с графа. Зададох му няколко въпроса за трансилванската история, които много го въодушевиха. Разказваше за събития, хора и особено за битки сякаш през собствените си очи. По-късно обясни, че за един бояр гордостта на неговия род и име е и негова собствена гордост, че тяхната слава е и негова слава, че тяхната съдба е и негова съдба. Винаги, когато говореше за своя род, казваше „ние“ и често използваше множествено число като крал. Иска ми се да можех да запиша всичко дословно, защото според мен беше много увлекателно. Разказът му сякаш обхващаше цялата история на страната. Колкото повече говореше, толкова повече се вълнуваше. Обикаляше из стаята, подръпвайки буйния си бял мустак, и впиваше пръсти във всичко, което докоснеше, сякаш за да го смачка със страшна сила. Ще запиша възможно най-точно едно от нещата, които разказа, защото посвоему описва историята на неговия род:
— Ние — секеите, имаме право да се гордеем, защото във вените ни тече кръвта на много безстрашни народи, които са се били лъвски за господство. Тук, във водовъртежа на европейските нации, племето на угрите[68] донесе от Исландия бойния дух, дарен им от Тор и Один[69] и с който техните берсерки се вихреха с гибелно стремление по европейските брегове, а също и по азиатските и дори африканските, докато народите не помислиха, че ги връхлитат същински върколаци[70]. Тук пък срещнаха хуните, чиято войнствена ярост опустошаваше земята като жив огън, докато гинещите народи не повярваха, че в жилите им тече кръвта на онези стари вещици, които, прокудени от Скития[71], се сношили с дяволите в пустинята[72]. Глупци, глупци! Кой дявол и коя вещица са били някога велики колкото Атила, чиято кръв е в тези вени? — Той вдигна ръце. — Какво чудно има, че сме били завоеватели? Че бяхме горди? Че когато маджарите, ломбардите, аварите[73], българите или турците прииждаха с хиляди по границите ни, ги отблъсквахме? Странно ли е, че когато Арпад и неговите легиони се понесоха по унгарската ни родина и достигнаха границата, ни завариха вече тук? Че Honfoglalas беше завършен на това място[74]? Когато унгарският порой се изля на изток, секеите бяха приети като кръвни братя от победоносните маджари и в продължение на векове защитата на границата с турските земи бе нам поверена и дори нещо повече — вечният дълг на гранични стражници, защото, както турците казват, „водата спи, но не и врагът“. Коя друга от четирите нации поемаше „кървавия меч“ с по-голяма готовност и при бойния зов се тълпеше под знамената на краля? Кога беше изкупен големият срам на моя народ — срамът при Косово[75], когато влашките и маджарските байраци бяха прегазени от полумесеца? Не друг, а един воевода от собствената ми кръв прекоси Дунава и разгроми турците на собствената им земя! Истински Дракула! Проклет да бъде недостойният му брат, който след неговата гибел продаде народа си на турчина в робско безчестие![76] Не бе ли точно онзи победоносен Дракула, който вдъхнови един друг свой родственик от по-късна епоха отново и отново да повежда войските си през великата река в турските земи? Който, отблъснат, се връщаше отново и отново, и отново, въпреки че трябваше сам да напуска окървавеното поле, на което воините му са били изклани, защото знаеше, че дори сам накрая ще възтържествува! Казваха, че мисли само за себе си. Ха! Че колко струва селячеството без предводител? Къде приключва войната, поведена без ум и сърце? Отново, когато след битката при Мохач отхвърлихме унгарския хомот, ние от рода Дракула бяхме сред водачите им, защото духът ни не можеше да понесе, че не бяхме свободни[77]. Ех, млади господине, секеите — и родът Дракула, тяхна живителна кръв, техен ум и меч — могат да се похвалят с история, каквато никналите като гъби Хабсбурги и Романови[78] никога не биха достигнали. Дните на война приключиха. Сега кръвта е твърде скъпа в тези времена на позорен мир, а славата на великите народи е като свършена приказка.
Вече бе почти призори и се отправихме към спалните си. (Бел.: този дневник ужасно напомня първите страници от „Арабски нощи“[79] или духа на Хамлетовия баща — при първи петли всичко се отлага до следващата вечер[80].)
12 май. Нека започна с факти — оскъдни прозаични факти, потвърдени от книжа и числа, така че не би могло да има съмнение за тях. Не бива да ги бъркам с преживяванията, които почиват на собствените ми наблюдения и спомени. Снощи, когато графът дойде от стаята си, започна да ме разпитва по юридически въпроси и процедури. Бях прекарал изтощителен ден над книжата и колкото да не бездействам, прегледах материята, на която ме изпитваха в Линкълнс Ин[81]. В запитванията на графа личеше определена целенасоченост, затова ще се опитам да ги поставя в последователност. В определен момент това може да ми бъде от някаква полза.
Първо ме попита дали в Англия можеш да имаш двама или повече адвокати. Казах му, че ако пожелае, може да си наеме и дузина, но че не е добра идея една сделка да е поверена на повече от един, тъй като не биха могли да работят едновременно, а смяната им със сигурност ще бъде във вреда на интересите му. Той като че ме разбра отлично и попита дали би представлявало някаква практическа трудност да си има човек, който да следи, да кажем, за банковите операции, а друг да се грижи за корабните превози, в случай че има нужда от съдействие някъде далеч от дома на банковия му повереник. Помолих го да обясни по-подробно, за да съм сигурен, че няма да го подведа.
— Ще онагледя — каза той. — Вашият и мой приятел, г-н Питър Хокинс, който живее в сянката на прекрасната ви катедрала в Ексетър[82] далеч от Лондон, ми купува чрез ваша милост този мой имот в Лондон. Добре! Сега ми позволете да бъда откровен, та да не се чудите защо съм потърсил услугите на някого толкова отдалечен от Лондон вместо на местен адвокат. Причината беше да не обслужва ничий тамошен интерес, освен моя собствен, понеже някой, който пребивава в Лондон, би имал известни собствени намерения или приятели, за които да се погрижи, се отклоних толкова в търсенето на представител, чиито усилия да бъдат само в моя полза. Да допуснем, че имам многобройни делови отношения и решавам да превозвам стоки, да кажем, до Нюкасъл или Дърам, или Харуич, или Доувър[83]. Не би ли могло това да бъде свършено по-лесно чрез консигнацията[84] му на някои от тези пристанища?
Отговорих му, че определено така ще е най-лесно, но и че ние, адвокатите, сме изградили посредническа система помежду си и работата на разстояние може да се свърши на местно ниво под нарежданията на който и да е адвокат, като клиентът, оставяйки се в ръцете на едного, може да получи удовлетворение, без да си дава допълнителен труд.
— Но — започна той — бих имал свободата и сам да ръководя нещата. Не е ли така?
— Разбира се — отвърнах, — деловите хора често правят така, когато не искат всичките им начинания да бъдат известни другиму.
— Добре! — възкликна той и заразпитва как се извършва консигнация, нужните документи за целта и за всички трудности, които биха могли да възникнат, но и да бъдат предотвратени с предвидливост.
Разясних му всичко, доколкото можах, а той остави у мен впечатлението, че би бил отличен адвокат, защото нямаше нищо, за което да не се сети или да не предвиди. За някого, който никога не е бил в Англия и който не е имал много делови занимания, притежаваше забележителни знания и находчивост.
Когато задоволи любопитството си по тези въпроси и потвърдих всичко, доколкото можах, в книгите, които бяха на разположение, графът внезапно се изправи и попита:
— Случайно да сте писали до приятеля ви г-н Питър Хокинс или до някого другиго след първото ви писмо?
С чувство на горчивина отвърнах, че не съм, тъй като досега не ми се е открила възможност да кореспондирам с когото и да било.
— Тогава напишете сега, мой млади приятелю — каза той, поставяйки тежката си ръка на рамото ми, — пишете на общия ни приятел и до всички останали и кажете, ако обичате, че ще останете с мен още месец.
— Нима искате да остана толкова дълго? — Само при мисълта за това сърцето ми се сви.
— Много бих желал. Нещо повече, няма да приема отказ. Когато вашият господар, работодател или както го наричате, се ангажира някой да дойде от негово име, подразбираше се, че този някой ще обслужва само моите интереси. А аз не съм им поставял ограничения. Не е ли така?
Какво можех да направя, освен покорно да приема? Засягаше се интересът на г-н Хокинс, не моят, и трябваше да помисля за него вместо за себе си. Освен това, докато граф Дракула говореше, имаше нещо в погледа и поведението му, което ми напомни, че съм пленник и че дори да не исках, не бих имал избор. Графът съзря победата си в примирението ми и надмощието си в разтревоженото ми изражение и веднага реши да се възползва от тях по свой собствен лицемерен, недопускащ възражение начин:
— Умолявам ви, добри ми млади приятелю, в писмата си да не се впускате във въпроси извън деловите. Без съмнение близките ви ще се радват да узнаят, че сте добре и очаквате с нетърпение да се върнете у дома. Не е ли така?
Докато говореше, той ми подаде три листа за писма и три плика. Всички те бяха от най-тънката хартия за чуждестранна поща. Погледнах към тях, след това към него и забелязах дискретната му усмивка и острите кучешки зъби върху червената му долна устна, по която разбрах, сякаш го беше изрекъл, че трябва да внимавам какво пиша, защото ще може да го прочете. По тази причина твърдо реших да включа само формалности, но тайно да напиша по-подробно писмо на г-н Хокинс, а също и на Мина. На нея бих могъл да пиша стенографски, което би объркало графа, в случай че го види. Когато привърших двете си писма, седнах спокойно и зачетох книга. В това време графът надраска няколко бележки, току хвърляйки поглед в някоя от книгите на масата. След това той взе моите две и ги сложи при своите, остави настрана принадлежностите си за писане, а в мига, в който вратата се затвори зад него, се надвесих над писмата, обърнати върху масата, и ги заразглеждах. Не изпитвах угризения — предвид обстоятелствата чувствах, че трябва да се браня по всеки възможен начин.
Едно от писмата беше адресирано до Самюъл Ф. Билингтън, „Кресънт“ № 7 в Уитби, другото — до Herr Лойтнер във Варна, третото беше до „Каутс & Ко.“[85] в Лондон и четвъртото — до Herren Клопщок & Билройт, банкери, в Будапеща. Второто и четвъртото не бяха запечатани. Тъкмо щях да ги разгледам, когато бравата помръдна. Отпуснах се отново назад, като едва успях да върна писмата на местата им и да отворя отново книгата, преди графът да влезе с още едно писмо в ръка. Той взе останалите от масата и внимателно им залепи марки. След това се обърна към мен и каза:
— Вярвам, че ще ми простите, но имам много работа за вършене тази вечер, при това поверителна. Ще откриете всичките си досегашни удобства, надявам се.
На вратата той се обърна и след кратко мълчание добави:
— Нека ви посъветвам, скъпи млади приятелю, не, нека най-сериозно ви предупредя, че дори да се наложи да напуснете тези покои, не бива по каквито и да е причини да заспивате другаде в замъка. Той е стар, изпълнен с много спомени, а неразумните, заспали не където трябва, ги очакват кошмари. Внимавайте! В случай че сега или по друго време сънят ви надвие или е възможно да го стори, побързайте към собствената си спалня или насам, защото така почивката ви ще е необезпокоявана. Но ако не внимавате, тогава…
Той завърши зловещо, потривайки ръце, все едно ги мие.
Бързо разбрах какво означава това. Само не бях сигурен дали има по-ужасен сън от чудовищната, страховита пелена на мрак и тайнственост, която сякаш ме обгръщаше.
По-късно. Потвърждавам последните си думи отвъд всякакво съмнение. Никъде не бих се побоял да заспя, стига той да не е там. Закачих разпятието върху таблата на леглото си, където и ще си остане — предполагам, че така почивката ми ще бъде лишена от сънища. Когато той си тръгна, отидох в стаята си. След известно време, в което не дочух и звук, излязох и се изкачих по каменното стълбище към помещението с гледка на юг. За разлика от задушаващата тъмнина на вътрешния двор в онези обширни простори се долавяше някаква свобода, макар и да бе недостижима за мен. Гледайки навън, осъзнавах, че наистина съм в затвор, и почувствах жажда за глътка свеж въздух, дори изтръгнат от нощта. Започвам да усещам, че тези безсънни нощи ми се отразяват зле. Съсипват нервите ми. Стряскам се от собствената си сянка и съм изпълнен с всякакви ужасяващи фантазии. Бог ми е свидетел, грозните ми страхове за това прокълнато място са основателни! Гледах навън към прелестната шир, окъпана в ефирно жълта лунна светлина, докато не се проясни почти като през деня. Далечните хълмове се стопяваха в нежната светлина, а сенките в долините и клисурите се превърнаха в кадифена тъмнина. Девствената красота ме разведри. Във всяка моя глътка въздух имаше спокойствие и утеха. Щом се надвесих от прозореца, погледът ми улови нещо, което се движеше един етаж по-долу и малко вляво от мен точно откъдето ми се струваше, според подредбата на помещенията, че следва да се намират прозорците на графа. Прозорецът, пред който стоях, беше висок и дълбок[86], с каменен мулион[87] и макар повреден от лошото време, все още беше цял. Несъмнено рамката я нямаше отдавна. Дръпнах се зад каменната зидария и внимателно надникнах навън.
Видях главата на графа да се подава от прозореца. Не видях лицето, но го познах по тила и движението на гърба и ръцете. Нямаше как да сбъркам дланите, които имах толкова много удобни случаи да наблюдавам. В началото ме обзе любопитство и дори лека насмешка — учудващо е колко малко е нужно на човек, за да се заинтригува и разведри, когато е в положението на затворник. Чувствата ми обаче преминаха в отвращение и ужас, щом тялото му бавно се подаде навън и запълзя надолу по стената на замъка над чудовищната бездна с главата надолу, а плащът му се вееше около него подобно на огромни криле. Първоначално не можах да повярвам на очите си. Помислих, че това е илюзия на лунните лъчи, някаква необичайна игра на сенките, но не откъснах поглед — не можеше да има грешка. Пръстите на ръцете и краката му се впиваха в ръбовете на камъните, оголени от хоросана под натиска на годините, и така, използвайки всяка издатина и неравност, той се придвижваше със значителна скорост точно както гущер лази по стена.
Що за човек е това или що за същество се крие в човешка кожа? Чувствам, че уплахата от това кошмарно място ме надвива. Боя се, ужасно се боя, а не виждам изход. От всички страни ме обкръжават страхове, за които не смея и да помисля…
15 май. Още веднъж видях как графът излиза навън като гущер. Той се придвижи по диагонал няколкостотин фута надолу и силно наляво, а после потъна в някаква дупка или прозорец. Щом главата му се скри, се надвесих и се опитах да видя повече, но напразно — разстоянието беше прекалено голямо и не предоставяше подходящ ъгъл за наблюдение. Разбрах, че е напуснал замъка, и реших да се възползвам, за да разгледам повече от него, отколкото бях дръзвал дотогава. Върнах се обратно в стаята, взех лампата и една по една пробвах да отворя всички врати. Бяха заключени, както и очаквах, а ключалките им — относително нови. Слязох по каменното стълбище до залата, в която бях влязъл първоначално. Оказа се, че мога достатъчно лесно да дръпна резетата и да откача масивните вериги, но вратата беше заключена, а ключът липсваше! Вероятно е в стаята на графа. Трябва да следя кога ще е отключена, за да го взема и да избягам. Продължих, проучвайки щателно различните стълбища и коридори, и се опитвах да отворя вратите в тях. Една-две малки стаички в близост до залата бяха отворени, но в тях нямаше какво да се види освен стари мебели, прашасвали с векове и проядени от молци. Все пак накрая намерих една врата в най-горната част на стълбището, която, макар да изглеждаше заключена, поддаде леко при натиск. Опитах по-силно и забелязах, че всъщност не е заключена, а се противеше, защото пантите й бяха поразхлабени и се бе отпуснала с цялата си тежест на пода. Имах възможност, която можеше да не получа отново, затова се напрегнах и след много опити я избутах колкото да успея да вляза. Сега се намирах в крило от замъка, което беше по-надясно от познатите ми стаи и етаж по-надолу. От прозорците виждах, че анфиладата[88] е разположена по протежение на южната част от замъка, като последната стая гледаше едновременно на запад и юг. От тази и другата страна зееше огромна пропаст. Замъкът се извисяваше от ръба на величествена скала, съвършено непревземаем от три страни, а тук, където нито прашки и лъкове, нито кулверини[89] могат да ги достигнат, се намираха огромни прозорци, осигурявайки светлина и спокойствие, иначе недостижими в една отбранителна позиция. На запад имаше обширна долина, а оттатък нея в далечината се издигаха връх след връх, огромни назъбени планински твърдини, отвесната скала, осеяна с офика и глог, чиито корени се вплитаха в пукнатините, пролуките и процепите по камъка. По всяка вероятност в отминали времена това крило от замъка е било предпочитано от дамите поради обзавеждането, което внушаваше повече комфорт, отколкото бях виждал досега. Прозорците бяха без завеси и жълтата лунна светлина, лееща се през ромбоидните касети[90], освен че позволяваше дори да се видят цветове, смекчаваше вида на изобилния прах, който се стелеше навсякъде, и прикриваше в известна степен следите на времето и молците. Лампата ми не беше от голяма полза на брилянтната лунна светлина, но бях доволен, че съм я взел със себе си, защото в тук царуваше ужасна самота, която смразяваше кръвта ми и ме караше да настръхвам. Във всеки случай беше по-добре, отколкото да стоя сам в стаите, които намразих покрай посещенията на графа, и след като опитах да поозаптя нервите си, ме обля приятно спокойствие. И ето ме тук на малка дъбова маса, където вероятно в стари времена някоя почтена дама е съчинявала с много размишления и свян своето разкривено от трепереща ръка любовно писмо. Записвам стенографски в дневника си всичко, откакто го затворих за последно. Деветнайсети век безмилостно ни владее, но тук, освен ако сетивата не ме лъжат, отминалите векове са имали и имат сила, която простата „модерност“ не може да погуби.
По-късно: сутринта на 16 май. Боже, опази разсъдъка ми, защото друго не ми е останало. Безопасността ми и обещанията за нея са минало. Докато живея, се надявам само на едно — да не обезумея, ако, разбира се, вече не съм. Ако съм с всичкия си, ме влудява мисълта, че от всички противни неща, които се спотайват в това проклето място, графът най-малко ме ужасява, че мога да се уповавам само на него, макар и само докато съм му от полза. Боже всемогъщи! Милостиви Боже! Дари ме със спокойствие, отвъд него наистина безумие лежи[91]. Някои неща, които досега ме объркваха, започнаха да ми се изясняват. До този момент никога не съм разбирал какво е имал предвид Шекспир, когато неговият Хамлет казва:
„Плочките ми! Бързо, плочките ми!
Тук да запиша, че“ и пр.[92],
защото сега, чувствайки се сякаш собственият ми разум се е смахнал или като че обзелата ме паника ще го помрачи окончателно, се обръщам към дневника си за утеха. Навикът да записвам всичко изчерпателно би трябвало да ми донесе покой.
Тайнственото предупреждение на графа от по-рано ме беше смразило, но когато мисля за него сега, се чувствам дори по-уплашен, защото в бъдеще той ще има страховита власт над мен. Ще се боя да подложа на съмнение която и да е негова дума!
След като приключих с бележките в дневника и за щастие прибрах тефтерчето и писалката в джоба си, се почувствах сънен. Спомних си за предупреждението на Дракула, но се изкуших да му се възпротивя. Желанието за сън ме беше завладяло, а заедно с него и упорството, което винаги е негов спътник. Нежната лунна светлина ме успокояваше, а просторът навън ми даде усещане за свобода, което ме ободри. Твърдо реших тази вечер да не се връщам в онези обладани от меланхолия стаи, а да спя тук, където някога дамите са прекарвали времето си, пеели и живеели честито, докато нежните им сърца са тъжали за възлюбените им далеч от тях, в разгара на безмилостни войни. Придърпах от единия ъгъл масивно канапе близо до ъгъла, така че докато лежа, да наблюдавам прелестната гледка на изток и юг и без да ме е грижа или да мисля за праха, се настроих за сън.
Предполагам, че съм заспал. Надявам се да е било така, но се опасявам в противното, понеже всичко, което последва, изглеждаше поразително истинско — толкова, че сега под ярката, обилна утринна светлина не мога изобщо да повярвам, че е било само сън.
Не бях сам. Стаята беше същата, непроменена, откакто бях влязъл. На ярката луна виждах по пода отпечатъците си там, където бях стъпвал сред отдавнашния прах. И насред тази светлина точно срещу себе си видях три млади жени, благородни дами по облекло и осанка. Тогава си помислих, че сигурно сънувам, понеже, макар луната да беше зад тях, не хвърляха никакви сенки на пода. Те се приближиха, известно време ме наблюдаваха и след това си зашушукаха. Две бяха смугли и подобно на графа имаха носове със силно изпъкнали гърбици и големи тъмни пронизващи очи, които изглеждаха почти червени, когато контрастираха с бледожълтата месечина. Другата беше светла, много светла. Златните й къдри бяха буен водопад, а очите — бледи сапфири. Това лице ми се видя познато във връзка с някакъв неясен страх, но точно тогава не се сещах защо и откъде[93]. Зъбите и на трите бяха искрящо бели и блестяха като перли между сладострастните им рубинени устни. В тях имаше нещо, което ме накара да бъда несигурен в чувствата си — едновременно копнеж и същевременно смъртен страх. В сърцето си изпитвах порочна изгаряща страст да ме целуват с червените си устни. Не е хубаво, че пиша това, защото някой ден може да попадне пред очите на Мина и да я нарани, но това е истината. Те отново си пошушнаха, а след това и трите се засмяха мелодично и звънливо, но и толкова пронизително, че този звук не би могъл да излезе измежду нежните устни на човек. Беше като натрапчивата звънлива сладост на чаши с вода, когато на тях свири умела в това ръка. Русото момиче кокетно наклони глава, а другите две започнаха да я уговарят.
— Хайде! — каза едната. — Ти си първа, ние ще сме след това. Твое е правото да започнеш.
— Той е млад и силен, ще има целувки за трите ни — добави другата.
Аз лежах тихо и премрежил поглед, ги очаквах със сладостна агония. Златокосото момиче пристъпи напред и се наведе над мен толкова, че чувствах как дъхът й ме облива. Беше сладък, сладък като мед и караше сетивата ми да трепнат точно като гласа й — но с горчивина, криеща се под тази сладост, неприятна горчивина, каквато се усеща в мириса на кръв.
Страхувах се да отворя очи, но изпод клепки виждах достатъчно добре. Момичето коленичи и се приведе над мен изкусително. То съзнателно насищаше действията си със страст, която едновременно възбужда и отблъсква. Изви шия и облиза алените си устни като някое животно така, че виждах как на лунната светлина блести влагата по тях и по червения й език, който се плъзна по острите бели зъби. Тя свеждаше глава по-надолу и по-надолу, а с нея и устните си, които подминаха устата и брадичката ми и изглежда се отправяха към гърлото. Тогава спря и чух млясващия звук, който издаваше с език, когато облизваше зъби и устни, и чувствах жаркия й дъх по врата си. Кожата ми там потръпна, както когато гъделичкаща ръка се доближава все по-близо до нея. Усещах нежния тръпнещ допир на устните й по свръхчувствителната кожа на гърлото ми и твърдите върхове на два остри зъба, които само я докоснаха и спряха. Затворих очи в изтощителен екстаз и зачаках… зачаках с разтуптяно сърце.
В същия миг обаче друго усещане ме прониза като мълния. Долових присъствието на графа, сякаш беше обладан от буреносна ярост. Неволно отворих очи и видях как силната му ръка сграбчва изящната шия на светлокосата жена и с великанска сила я дръпна назад. Сините очи се напълниха с гняв, белите зъби изскърцаха бясно, а бледите й страни пламнаха червени от раздразнение. А графът! Никога не съм си представял подобна страховита ярост, дори у демоните в пъкъла. Очите му направо горяха. Червеното им сияние беше толкова жарко, сякаш иззад тях лумтяха адски пламъци. Лицето му бе мъртвешки бледо с черти, изострени като опънати струни. Гъстите му вежди, които бяха смръщени над носа, приличаха на набъбващ къс нажежен до бяло метал. С един свиреп замах на ръката си той изблъска жената от себе си и след това направи жест към другите, все едно ги пъди. Беше същото повелително движение с ръка, което вече бях видял да използва срещу вълците. Той заговори ниско, почти шепнейки, но въпреки това гласът му раздираше въздуха и кънтеше из цялата стая:
— Как смеете да го докосвате? Която и да е от вас! Как смеете да вдигате очи към него, щом съм забранил? Назад ви казвам! Този мъж ми принадлежи! Внимавайте на какво си играете с него, защото иначе ще се разправяте с мен.
Светлокосото момиче се засмя с кокетна подигравателност и се извърна към него с думите:
— Ти сам никога не си обичал и никога не обичаш!
Другите жени се присъединиха към нея и стаята се огласи от звъна на този сподавен пронизителен бездушен смях толкова, че едва запазих свяст. Звучаха като ликуващи дяволици. Тогава графът загледа съсредоточено лицето ми и се обърна към тях с тих шепот:
— Не, аз също мога да обичам. Самите вие го знаете отпреди. Не е ли така? Е, обещавам ви, че щом приключа с него, ще го целувате на воля. Сега вървете! Вървете! Трябва да го събудя, защото има работа за вършене.
— Нищо ли няма да получим тази вечер? — каза една от трите с тих смях и посочи торбата, която графът беше хвърлил на пода — в нея сякаш мърдаше нещо живо.
В отговор той кимна. Една от жените скочи напред и я отвори. Ако слухът не ми е изневерил, се чу въздишка и тихо стенание като на дете, почти останало без дъх. Жените се приближиха в кръг. Бях вцепенен от ужас, но когато погледнах, те изчезнаха, а с тях и страховитата торба. В близост нямаше врата и едва ли биха могли да минат покрай мен, без да забележа. Сякаш се стопиха сред лунните лъчи и минаха през прозореца, защото зърнах неясните им силуети миг преди напълно да избледнеят.
Тогава страхът ме облада докрай и изпаднах в несвяст.