Брам Стокър
Дракула (26)

Глава XXVI
Дневникът на д-р Сюърд

29 октомври. Това е написано във влака от Варна до Галац. Снощи се събрахме малко преди залез. Всеки беше свършил задачата си възможно най-добре и доколкото решителността, усилията и възможността позволяват, сме подготвени за цялото пътешествие и работата ни, когато стигнем до Галац. Когато обичайното време наближи, г-жа Харкър се настрои за хипнотичен сеанс и след по-продължителни и сериозни опити от страна на Ван Хелзинг, отколкото обикновено бяха нужни, тя потъна в транс. Обичайно тя проговаря при подсказки, но този път се наложи професорът да й задава въпроси, и то доста конкретни, преди да научим нещо от нея. Най-накрая отговорът й дойде:

— Нищо не мога да видя. Не се движим. Няма връхлитащи вълни, водата спокойно плисква срещу въжето на котвата. От близо и далеч чувам викове на мъжки гласове, греблата се въртят и скърцат в ключовете си^[467]. Някъде гръмна оръжие, ехото от него изглежда далечно. Отгоре потропват стъпки, въжета и вериги се влачат. Какво е това? Блести светлина. Чувствам как вятърът вее срещу мен.

Тук тя спря, изправи се сякаш несъзнателно, както лежеше на канапето, и вдигна ръце с длани нагоре, все едно повдига някаква тежест. Ван Хелзинг и аз се спогледахме с разбиране. Куинси повдигна лекичко вежди и я загледа съсредоточено, докато Харкър инстинктивно заключи хватката си около своя кукри. Мълчанието продължи дълго. Всички знаехме, че времето, през което може да говори, изтича, но усещахме, че е безсмислено да се намесваме по какъвто и да е начин. Тя внезапно седна и отвори очи с думите:

— Нима никой от вас не иска чаша чай? Сигурно сте много уморени!

Така можехме само да я зарадваме и затова приехме. Тя побърза да донесе чая и когато излезе, Ван Хелзинг каза:

— Виждате, приятели мои. Той е близо до земя: оставил е сандъка си с пръст. Ала има още, докато стигне брега. През нощта може да се спотайва някъде скрит, но ако не биде пренесен на суша или корабът не я допре, няма как да я достигне. В този случай би могъл, ако биде през нощта, да промени облика си и да скочи или прелети до брега, както направи в Уитби. Ала ако денят дойде, преди да е стигнал земя, тогава, освен ако не бъде пренесен, не може да избяга. Ако пък бъде пренесен, митничарите може да открият какво има в сандъка. По тази причина, за радост, ако не се измъкне по суша довечера или преди изгрев, ще си изгуби целия ден. Тогава можем да пристигнем навреме, защото, ако не избяга през нощта, ще му се натъкнем денем, докато е в сандъка, и оставен на нашата милост, защото не се осмелява да биде истинското си аз будно и видимо, за да не бъде разкрит.

Нямаше какво повече да се каже, затова изчакахме търпеливо изгрева, при който можехме да научим повече от г-жа Харкър.

Рано тази сутрин зачакахме със спиращо дъха вълнение отговора, който тя щеше да изрече в транса си. Пътят до хипнотичното състояние беше по-дълъг дори отпреди и когато то настъпи, времето, което оставаше до пълния изгрев, беше толкова кратко, че започнахме да се отчайваме. Ван Хелзинг сякаш вложи цялата си душа в този опит и най-накрая тя отвърна в подчинение на неговата воля:

— Всичко е тъмно. Чувам как водата плиска на едно ниво с мен и нещо скърца, сякаш дърво в дърво.

Тя замлъкна и червената зора разцъфна. Налага се да чакаме до вечерта.

И така пътуваме към Галац, обхванати от мъчително очакване. Би трябвало да пристигнем между два и три сутринта, но още сме в Букурещ и вече закъсняваме с три часа, затова ще бъдем там късно след изгрева. По тази причина ще имаме още две хипнотични съобщения от г-жа Харкър. Едно от тях, а може би и двете, ще хвърли повече светлина над случващото се.

 

 

По-късно. Залезът настъпи и отмина. За щастие се появи, когато нямаше какво да ни притеснява, защото, ако се беше показал, докато бяхме на някоя гара, може би нямаше да си осигурим необходимото спокойствие и уединение. Г-жа Харкър се поддаде на хипнотичното въздействие с по-малка готовност дори от тази сутрин. Боя се, че способността й да разчита усещанията на графа може да заглъхне тъкмо когато ни е най-нужна. Струва ми се, че вече започва да прибягва към въображението си. Досега, когато е била в транс, се е придържала към най-обикновени обстоятелства. В случай че това продължава, може накрая да ни подведе. Ако считах, че властта на графа над нея ще се стопи едновременно с достоверността на информацията й, това би било щастлива мисъл, но се страхувам, че може би не е така. Когато все пак говори, думите й са озадачаващи:

— Нещо излиза. Чувствам как минава през мен като студен вятър. В далечината чувам объркани звуци — като на мъже, говорещи на странни езици, буйни води и вой на вълци.

Тя спря и по нея побягнаха тръпки, които се усилваха няколко секунди, докато накрая започна да се тресе като паралитик. Не каза нищо повече дори при повелителните въпроси на професора. Когато се събуди от транса, изпитваше студенина, изтощение и отпадналост, но умът й бе нащрек. Не можеше да си спомни нищо, но ни попита какво е казала, и щом й споделихме, тя се замисли мълчаливо, дълбоко и продължително.

 

 

30 октомври, 7 сутринта. Вече наближаваме Галац и може би по-късно няма да имам време за писане. Тази сутрин всички очаквахме изгрева с нетърпение. Знаейки колко по-трудно успява с хипнотичния транс, Ван Хелзинг започна със специфичните си жестове по-рано от обикновено. Това обаче не постигна никакъв ефект преди обичайния момент и тя се поддаде с още по-голяма трудност само минута преди слънцето да изгрее. Професорът не се забави нито миг с въпросите си. Отговорът й дойде със същата бързина:

— Всичко е тъмно. Чувам как водата плиска наоколо край ушите ми и скърцането на дърво в дърво. Някъде далеч мучи добитък. Има още някакъв шум, особен е, като…

Тя замлъкна и пребледня, като ставаше все по-бледа.

— Продължавайте, продължавайте! Говорете, заповядвам ви! — каза Ван Хелзинг с измъчен глас.

В същия миг в очите му се появи отчаяние, защото изгряващото слънце зачерви даже и лицето на г-жа Харкър. Тя вдигна клепачи и всички подскочихме, когато нежно и на пръв поглед с безкрайно равнодушие изрече:

— Ах, професоре, защо ме карате да направя нещо, което знаете, че не мога? Нищо не помня.

Тогава, като видя изумените ни изражения, тя каза, като ни изгледа разтревожено един след друг:

— Какво съм казала? Какво съм направила? Не знам нищо, освен че бях задрямала тук и ви чух да казвате: „Продължавайте. Говорете, заповядвам ви!“. Виждаше ми се толкова забавно, че ми нареждате, все едно съм била лошо дете!

— Ах, мадам Мина — каза той тъжно, — доказателство е, ако такова биде нужно, за това колко ви обичам и почитам, когато някоя дума, изречена по-настойчиво за ваше добро, би могла да изглежда толкова странна, защото тя е да наредя на онази, на която за мен е чест да се подчинявам!

Свирките пищят, наближаваме Галац. Изгаряме от нетърпение и притеснение.

Дневникът на Мина Харкър

30 октомври. Г-н Морис ме заведе в хотела, където с телеграма бяхме запазили стаите си. Само него можеха да пуснат с мен, защото не говори никакви чужди езици. Силите бяха разпределени точно както и във Варна с тази разлика, че тъй като времето ни притиска, лорд Годълминг отиде при вицеконсула, понеже званието му може да послужи като непосредствена гаранция пред службите. Джонатан и двамата доктори отидоха при корабния посредник, за да научат подробности около пристигането на „Царица Катерина“.

 

 

По-късно. Лорд Годълминг се върна. Консулът отсъства, а вицеконсулът е болен, затова рутинната работа била свършена от един чиновник. Той бил много любезен и предложил да направи всичко по силите си.

Дневникът на Джонатан Харкър

30 октомври. В девет часа заедно с д-р Ван Хелзинг и д-р Сюърд посетихме „Г-да Маккензи & Стайнков“, представителите на лондонското дружество „Хапгуд“. Те получили съобщение от Лондон в отговор на телеграмата с молбата на лорд Годълминг да ни окажат всички услуги, които са по силите им. Те бяха повече от учтиви и любезни и веднага ни поведоха към борда на „Царица Катерина“, която беше закотвена в речното пристанище. Там се срещнахме с капитана на име Донелсън, който ни разказа за пътуването си. Той заяви, че през целия си живот никога не е имал толкова благоприятно плаване.

— Човече! — каза той. — Ама ни изплъши, щото оча’ахми, че ще са наложи да плащаме за това с нек’ъв рядък случай на болен късмет, така че да си запазим нивото. Ней нормално да са плава ут Лондон до Черно море с вятър зад те’е, се едно Дя’ола сами ду’а у платната и само той си знай що. И в туй вре’е не мо’ехме да зръваме нищо. Колчем кат’ бяхме до някой кораб или пристанище, или нос, падаше мъгла и се хо’еше с нас, докат’ кат’ са беше ’дигнала и погледнахме навън, за един дя’ол не виждахме. Минахме през Гибралтар, без да мо’ем дадем сигнал и докат’ стигнем Дарданелите да си чакаме разрешението за преминаване, съвсем до нищо не са доближихме. Отначало бях склонен да отпусна платната и да лавирам^[468], докат’ мъглата са вдигне, но в това време си ка’ах, че ако Дя’ола е намислил да ни закара бързо до Черно море, вероятно щеше да го направи независимо дали ние искахме, или не. Ако пътуването минеше бързо, не би било за позор пред собствениците или пък за вреда на транспорта, пък Старият Чорт, който се беше стремил към сопствените си намерения, щеше да ни е стабилно благодарен, задет’ не му са месим.

Това съчетание от простота и хитрост, суеверност и търговски нюх ентусиазира Ван Хелзинг, който каза:

— Приятелю, този Дявол е по-умен, отколкото повечето смятат, и е наясно, щом срещне някой, който не му отстъпва!

Шкиперът^[469] не остана разочарован от тази похвала и продължи:

— Когато преминахме Босфора, мъжете започнаха да се оплакват. Някои ут тех, румънците, дойдоха и поискаха да хвърлят зад борда един голям сандък, който някакъв чудат старец донесе на кораба тъкмо преди да потеглим ут Лондон. Бях ги видял как са дзверят на дядката и показват тва пръста, като го видяха, да са пазят ут уроки. Човече! Ама суивернустта на чужденците е толкуз хабсурдна! Набързо ги пратих да си гле’ат работата, ама тъкмо като на обгърна мъглата, са почувствах малишко кат’ тях, макар че ни бих казал, че е зарад’ големия сандък. Ем, продължихме и кат’ мъглата не са ’дигна пет дена, просту оставих вятъра да на носи, щото, ако Дя’олът искаше да стигне някъде — ем, щеше пристигне безпрублемну. Пък ако не искаше, ем, и без туй щяхме да придържаме строго наблюдение. ’Секи случай имахме лек път и дълбоки води през цялото време и преди два дни, слънцето заранта кат’ са появи през мъглата, са намерихме право в реката срещу Галац. Румънците издивяваха и искаха ут мен, право лий или не, да вземат сандъка и да го хвърлят във водата. Трябваше с един хандшпунг да се разправям за това с тях и когат’ и последния ут тях са махна ут палубата, стиснал глава с ръце, ги бях убедил, че урука-ниурука, имотът и доверието на стопанина са по-добре в моите ръце, отколкото в Дунава. Те бяха, само са помислете, изкарали сандъка на палубата, готов за хвърляне, и понеже беше отбелязан „Галац през Варна“, си ка’ах, че ще го оставя да си седи, докат’ са разтоварим на пристанището, и тей ли ин’чи са отръвем ут нея. Тоя ден не свалихме много и са наложи да останем ноща на котва, ама заран, ’ладно и рану час преди да са съмне, един мъж дойде на борда с нареж’ане от Англия, да получи един сандък, отбелязан за някакъв граф Дракула. ’Секи случай това му беше под ръка. Книжата му бяха у ред и рад бях да са отърва от прокле’уту нещо, щото бях почнал себе да са усещам неспокоен ут него. Ако Дя’олът имаше някакъв багаж на бурда, си ка’ам, ня’а е дру’о от туй!

— Какво беше името на мъжа, който я взе? — попита д-р Ван Хелзинг с едва сдържано вълнение.

— Ша ви ка’а ей ся! — отвърна той и като слезе до каютата си, донесе една разписка, подписана „Имануел Хилдешайм“. Адресът беше „Бурген щрасе“ №16.

Разбрахме, че това е всичко, което капитанът знаеше, затова благодарихме и си тръгнахме.

Заварихме Хилдешайм в неговата кантора — юдей тип „Театър Аделфи“^[470] с нос като на овца и фес. Доводите му бяха подчертани от звонкове — ние дръпнахме линията — и след кратък пазарлък ни каза каквото знае. Оказа се малко, но важно. Получил писмо от г-н де Вил от Лондон, в което му казал да приеме, ако е възможно преди изгрев, за да избегне митничарите, един сандък, който щял да пристигне в Галац с „Царица Катерина“. Трябвало да го предостави във владение на някой си Петров Скински, който работи със словаците, извършващи контрабандата надолу по реката до пристанището. За услугата му било платено с английска банкнота, която била надлежно осребрена в злато^[471] от Дунавската международна банка. Когато Скински отишъл при него, той го завел до кораба и му предал сандъка там, за да си спести таксата за пренасяне. Това беше всичко, което знае.

Потърсихме Скински, но не успяхме да го намерим. Един от съседите му, който не таеше особена обич към него, каза, че си е тръгнал преди два дни, без никой да знае накъде. Това беше потвърдено от хазяина му, който получил по куриер ключа за къщата заедно с наема в английски пари. Това се случи между десет и единадесет часа снощи. Отново бяхме на изходна позиция.

Докато разговаряхме, някой дотича и задъхано сподави, че тялото на Скински е било намерено зад оградата на църквата „Св. Петър“ и гърлото му било разкъсано като от див звяр. Тези, с които говорехме, се втурнаха, за да видят ужаса, а жените завикаха „Това е работа на някой словак!“. Побързахме да си заминем, понеже като нищо щяхме да бъдем въвлечени в случката и така да се забавим.

Докато се връщахме в хотела, не можахме да стигнем до никакъв окончателен извод. Всички бяхме убедени, че сандъкът е бил изпратен нанякъде по вода, но къде може да е това, ще трябва да разберем. С натежали сърца се прибрахме в хотела при Мина.

Когато се събрахме, първата ни работа беше да обсъдим дали отново да й гласуваме доверие. Нещата стават отчайващи, а това е най-малкото някаква възможност, макар и рискована. Като предварителна мярка бях освободен от обещанието си към нея.

Дневникът на Мина Харкър

30 октомври, вечерта. Бяха толкова изтощени, преуморени и отчаяни, че преди да си починат, нямаше какво друго да свършим, и затова ги помолих да си легнат за половин час, докато аз опиша всичко до момента. Чувствам се толкова признателна на човека, изобретил „пътната“ пишеща машина, а и на г-н Морис, който ми я взе. Щях да се чувствам напълно загубена, ако се налагаше да пиша на ръка…

Всичко е готово. Клетият скъп, скъп Джонатан, колко ли е изстрадал, колко ли страда сега. Той лежи на канапето и едва-едва диша, цялото му тяло е развалина. Веждите му са смръщени, лицето му е измъчено от болка. Бедничкият, може би размишлява, бърчи цялото си лице, вглъбен в мислите си. Ах, ако само можех да помогна… Щях да направя всичко по силите си.

Помолих д-р Ван Хелзинг и той ми даде книжата, които още не бях виждала… Докато почиват, ще прегледам всичко внимателно и може би ще стигна до някакъв извод. Ще опитам да следвам примера на професора, като мисля без предубеждения за изминалите обстоятелства…

 

 

Вярвам, че благодарение на Божието провидение направих откритие. Ще взема картите, за да ги разгледам…

 

 

По-сигурна съм от всякога в правота си. Изготвих решението си, затова ще събера останалите, за да им го прочета. Те могат да отсъдят, но дано е точно, защото всяка минута е ценна.

Паметна бележка на Мина Харкър

(Поставена в дневника й.)

База на разследване. Целта на граф Дракула е да се върне в дома си.

(а) Трябва да бъде занесен от някой друг. Това е сигурно, защото, ако имаше силата да се придвижва сам, както пожелае, той можеше да го стори като човек, вълк, прилеп или по друг начин. Очевидно се бои от разкриване или намеса при безпомощното състояние, в което сигурно се намира — затворен между изгрева и залеза в дървения си сандък.

(б) Как ще бъде пренесен? Тук от полза ще ни бъде методът на изключването. По път, вода или чрез железницата?

1. По път. Има безбройни трудности особено при напускане на града.

(х) Има хора, а хората са любопитни и проявяват склонност да се намесват. Някой намек, предположение или съмнение за това какво има в сандъка би го унищожило.

(у) Ще се наложи или може би ще се наложи да премине през митничари и октруери^[472].

(г) Преследвачите му могат да го последват. Това е най-големият му страх и за да предотврати предателство, отхвърли, доколкото му е възможно, дори своята жертва — мен!

2. Чрез железницата. Сандъкът не е поверен на никого. Би имало опасност от закъснение, а то може да се окаже пагубно с неприятели по петите му. Наистина възможно е да избяга през нощта, но какво би го сполетяло, ако остане на непознато място без подслон, където да избяга? Намеренията му не са такива и не възнамерява да рискува.

3. По вода. От една страна, това е най-сигурният начин, от друга — най-опасният. По вода той е безсилен, освен през нощта, дори тогава обаче може само да призовава мъгла, буря, сняг и вълците си. Но претърпи ли крушение, течащата вода ще го погълне безпомощен и наистина би бил загубен. Може и да доплава с кораба до брега, но ако се окаже, че това е враждебна земя, по която не е свободен да се движи, пак ще се окаже в окаяно състояние.

От записките знаем, че той е бил по вода, затова трябва да установим къде точно.

На първо място се налага да разберем какво точно е свършил досега. Тогава бихме могли да хвърлим светлина върху предстоящите му кроежи.

Първо. Трябва да разберем какво правеше в Лондон като част от основния си план за действие в моменти на затруднение, за да се справи възможно най-добре.

Второто е да видим, доколкото можем да предположим от познатите ни факти, какво е предприел тук.

Колкото до първото, той очевидно е възнамерявал да пристигне в Галац и е изпратил товарителница до Варна с намерение да ни измами и да не разкрием замисъла му за напускане на Англия по този начин. След това единствената му и непосредствена цел е била да избяга. Доказателство за това е писмото с указания до Имануел Хилдешайм да разтовари и отнесе сандъка преди изгрев. Също нарежданията до Петров Скински. За тях можем само да предполагаме, но трябва да е имало някакво писмо или съобщение, тъй като Скински е отишъл при Хилдешайм.

Знаем, че досега кроежите му са били успешни. Пътуването на „Царица Катерина“ е било забележително бързо — дотолкова, че е събудило подозрения у капитан Донелсън, но съчетанието от неговата суеверност и хитрина са изиграли за графа собствената му игра и той е плавал чрез попътния вятър през мъгли и всичко останало, докато на сляпо е достигнал Галац. Доказа се, че приготовленията на графа са били добре свършени. Хилдешайм разтоварил сандъка, свалил го и предал на Скински. Той го взел… и тук нишката се губи. Знаем само, че сандъкът е някъде по вода и се движи по течението. Ако е имало някакви митничари и октруери, те са били избегнати.

Сега стигаме до онова, което графът трябва да е свършил след пристигането си — по суша, в Галац.

Сандъкът е бил предаден на Скински преди зората. При изгрев графът може да се появява в собствения си облик. Тук се питаме защо Скински е бил избран да помогне в работата. В дневника на съпруга ми е споменато, че той има отношения със словаците, които извършват контрабандата надолу по реката до пристанището, а коментарът на мъжа^[473], че убийството е било работа на словак, е показало всеобщото мнение против неговата прослойка. Графът е целял уединение.

Предположението ми е следното: в Лондон графът е решил да се върне в замъка си по вода, защото това е най-безопасният и скрит начин. Бил е пренесен от замъка с помощта на циганите, а те вероятно са предали товара си на словаците, които са доставили сандъците във Варна, защото оттам те са били изпратени за Лондон. Следователно графът е разполагал със сведения за хората, които могат да уредят тези услуги. Когато сандъкът е бил на суша преди изгрева или след залеза, той е излязъл от него, срещнал се е със Скински и му е дал указания как да организира пренасянето на товара нагоре по реката. След като това е било направено и е знаел, че всичко е наред, той е заличил следите си или поне така си е помислил, като е убил своя посредник.

Проучих картата и открих, че най-подходящите реки нагоре, по които словаците могат да плават, са или Прут, или Серет^[474]. Прочетох в печатния текст, че в транса си съм чула как кравите мучат, водата плиска на едно ниво с ушите ми и скърцане на дърво. В такъв случай графът е бил в сандъка си на открита лодка, задвижвана вероятно с гребла или прътове, защото бреговете са близо, а те карат срещу течението. Звукът нямаше да бъде същият, ако се носят надолу по реката.

Разбира се, има вероятност да не е нито Серет, нито Прут, но бихме могли да направим по-нататъшни проучвания. От двете Прут предполага по-лесна навигация, но при Фунду^[475] в Серет се влива Бистрица^[476], която тече нагоре около прохода Борго. Завоят, който прави, е очевидно най-близкият воден път до замъка на Дракула.

Дневникът на Мина Харкър — продължение

Когато свърших да чета, Джонатан ме взе в обятията си и ме целуна. Останалите се ръкуваха с мен с две ръце, а д-р Ван Хелзинг каза:

— Скъпата ни мадам Мина отново се оказа наш учител. Погледът й е попаднал на онова, за което ние сме били слепи. Сега отново сме по дирите му и този път може би ще успеем. Неприятелят ни е най-беззащитен и ако може да го засечем денем по водата, задачата ни ще бъде свършена. Той има преднина, но няма сили да ускори движението си, понеже не може да напусне сандъка, за да не го заподозрат онези, които го пренасят, защото съмнението им би ги накарало да го хвърлят в потока, където той загива. Това му е известно и не смее. Сега, мъже, към нашия Военновременен съвет. Тук и в тази минута трябва да решим какво се налага да свършим всички и поотделно.

— Ще взема парен катер, за да тръгна след него — каза лорд Годълминг.

— А аз — коне, и ще го следвам от брега, в случай че спре на суша — заяви г-н Морис.

— Добре! — възкликна професорът. — И двете са добра идея. Но нито един от вас не бива да тръгва сам. Нужна е сила да пребори сила, ако се наложи. Словакът е силен, груб и носи яки оръжия.

Всички мъже се усмихнаха, защото те самите носеха със себе си малък арсенал.

— Взел съм някой-друг уинчестър — каза г-н Морис, — от голяма полза са в тълпа, а може да има и вълци. Ако помните, графът взе още някои предпазни мерки. Той даде някакви нареждания, които г-жа Харкър не успя да чуе или разбере добре. Трябва да сме подготвени за всичко.

— Мисля, че е най-добре да отида с Куинси — заяви д-р Сюърд. — Свикнали сме да ловуваме заедно и добре въоръжени, двамата ще можем да се изправим пред всичко, което ни се изпречи. Не бива да си сам, Арт. Може да се наложат сражения със словаците, а опасността от ръкопашен бой — понеже не допускам, че тези приятелчета носят огнестрелни оръжия, би развалила плановете ни. Този път не бива да рискуваме. Няма да се успокоим, докато главата на графа не бъде отделена от тялото и се убедим, че няма как да се съживи.

Докато говореше, той гледаше към Джонатан, а Джонатан — към мен. Забелязвах как бедничкият се разкъсваше в ума си. Той, разбира се, искаше да бъде при мен, но същевременно групата на катера най-вероятно би била тази, която ще погуби В… В… В… Вампира. (Защо ми е трудно да напиша тази дума?) Той помълча за малко и в това време д-р Ван Хелзинг каза:

— Приятелю Джонатан, това е за вас по дваж причини. Първо, защото сте млад, смел и можете да се биете, а вероятно накрая всички сили ще са необходими. Отново ваше право е да погубите онзи… онова, което е причинило скръб на вас и близките ви. Не се страхувайте за мадам Мина, ще се грижа за нея, ако позволите. Аз съм стар. Краката ми не са толкова бързи в движение както преди и не съм привикнал да яздя толкова дълго, да преследвам колкото е нужно или да се бия със смъртоносни оръжия. Но мога да съм от полза, като се сражавам по друг начин. Бих умрял, ако се наложи, също както и по-младите мъже. Сега нека ви кажа, че каквото ще направя, е следното: докато вие, милорд Годълминг, и приятелят Джонатан плавате нагоре по реката със своята малка бърза парна лодка, а Джон и Куинси пазят брега, на който случайно той може да слезе, аз ще заведа мадам Мина точно в сърцето на вражеската страна. Докато старата лисица е вързана в сандъка си, носещ се по течащия поток, откъдето той не може да избяга до брега — където не смее да вдигне капака на своя сандък ковчег, за да не го оставят от страх неговите словашки превозвачи да загине — ние ще тръгнем по стъпките, които Джонатан е извървял — от Бистриц край Борго, и ще стигнем до замъка на Дракула. Тук хипнотичните сили на мадам Мина със сигурност ще са от полза и ще намерим пътя, иначе напълно тъмен и непознат, след първия изгрев, когато наближим съдбовното място. Има много за вършене и други места за освещаване, така че това гнездо на змии да бъде заличено.

— Професор Ван Хелзинг — прекъсна го Джонатан разгорещено, — имате предвид, че ще заведете Мина, при цялата й злощастна участ и омърсена с дяволска зараза, право в смъртоносния му капан? За нищо на света! Ни Дявола, ни Бога ще ме принудят!

За минута той почти онемя и след това продължи:

— Знаете ли какво е онова място? Можете ли да си представите тази отвратителна преизподня на адска поквара, където дори лунната светлина живее под злокобен образ и всяка частица прах, която се рее във вятъра, е всепоглъщащ звяр в зародиш! Нима някога сте чувствали вампирски устни върху гърлото ви? — тук той се обърна към мен и щом очите му съзряха челото ми, протегна ръце с вик. — О, Боже мой, какво сме сторили, та да ни сполети това зло!

Той се отпусна на канапето в безсилие от мъка.

Гласът на професора, който звучеше ясно и ласкаво и сякаш отекваше наоколо, успокои всички ни:

— Ах, приятелю мой, тъкмо защото бих избавил мадам Мина от онова ужасно място, ще отида. Да пази Бог, че трябва да я заведа там. Има работа — безумна работа — за вършене, която нейните очи не бива да виждат. Ние, мъжете тук, всички без Джонатан видяхме с техните собствени очи какво трябва да се направи, преди онова място да се очисти. Помнете, че сме в ужасно затруднение. Ако графът ни избяга този път, а той е силен, хитър и коварен, може би ще реши да се приспи за цял век, а тогава, след време, нашата скъпа — той взе ръката ми — ще отиде при него, за да му прави компания, и ще бъде като онези другите, които вие, Джонатан, сте видели. Вие ни разказахте за техните лукави устни и сте чул скверния им смях, когато сграбчиха движещата се торба, която графът им подхвърли. Треперите, но това може да се случи. Простете ми, задето ви причинявам толкова много болка, но е необходимо. Приятелю мой, не е ли отчаяна надеждата, заради която отдавам може би живота си? Ако се налагаше някой да отиде в това място, за да остане, аз съм този, който щеше да им прави компания.

— Правете, каквото желаете — каза Джонатан с ридание, което го разтресе цял, — в Божиите ръце сме!

 

 

По-късно. Ех, почувствах се добре, като видях старанието на тези решителни мъже. Как биха могли жените да не обичат онези от тях, които са толкова честни, смели и почтени! А също ме накара да се замисля за невероятната мощ на парите! Какво ли не можеш да постигнеш, ако ги използваш както трябва и какво става, ако не съумееш. Чувствам се толкова благодарна, че лорд Годълминг е богат и че двамата с г-н Морис, който също има цяло състояние, са готови да похарчат парите си толкова свободно. Ако не го бяха направили, нашият малък поход нямаше как да започне нито толкова своевременно, нито с такава добра подготовка, както ще се случи само след час. Няма и три часа, откакто беше решено какво трябва да свърши всеки от нас, а вече лорд Годълминг и Джонатан имат един великолепен катер, готов да потегли всеки момент с пълна пара. Д-р Сюърд и г-н Морис се снабдиха с половин дузина старателно отбрани и добри коне. Разполагаме с всички възможни карти и приспособления. Заедно с професор Ван Хелзинг тръгваме довечера с влака от 11:40 за Варещи^[477], където ще намерим превоз, за да ни откара до прохода Борго. Имаме доста пари подръка, понеже трябва да купим карета и коне. Ще я караме сами, защото няма на кого да се доверим за това. Професорът знае по малко от извънредно много езици, затова ще се справим добре. Всички се въоръжихме, дори аз получих висококалибрен револвер. Джонатан нямаше да бъде доволен, докато и аз не съм въоръжена като останалите. Уви, не мога да нося онова, с което разполагат другите. Белегът на челото ми го забранява. Милият д-р Ван Хелзинг ме утешава, като казва, че съм напълно снаряжена, понеже може да има вълци. С всеки час времето става все по-студено, а снежните виелици идват и си отиват като предупреждение.

 

 

По-късно. Имах нужна цялата ми смелост, за да кажа сбогом на моя любим. Смелост, Мина! Професорът те наблюдава внимателно и погледът му е изпълнен с предупреждение. От тук насетне не ще има сълзи, освен ако Господ не благоволи да ги пролея от радост.

Дневникът на Джонатан Харкър

30 октомври. Нощ. Пиша това на светлината от пещта на парния катер — лорд Годълминг я разпалва. Има опит в тази работа, понеже от години разполага със собствен катер на Темза и още един на Норфолкските разливи^[478]. Що се отнася до плановете ни, решихме, че предположенията на Мина са правилни и ако графът е избрал бягство по вода обратно към замъка, това ще бъде Серет, а след вливането й — Бистрица. Счетохме, че някъде около 47-мия градус северна географска ширина се намира мястото, от което е избрал да прекоси местността между реката и Карпатите. Не се боим да плаваме с добра скорост нагоре по реката дори през нощта. Водата е дълбока, а разстоянието между бреговете е достатъчно, за да направят движението лесно дори след мръкнало. Лорд Годълминг ми казва да подремна за малко, тъй като засега стига един от нас да бъде нащрек. Аз обаче не мога да спя — как бих могъл, когато чудовищна опасност е надвиснала над моята любима, а тя се е запътила към онова презряно място… Единствената ми утеха е, че сме в Божиите ръце. Само дето с тази вяра би било по-лесно да умра, отколкото да живея, и така да се избавя от всички неволи. Г-н Морис и д-р Сюърд вече бяха тръгнали на дългата си езда, преди ние да потеглим. Те ще се придържат към десния бряг, достатъчно далеч, за да стигнат до възвишенията, от които ще имат добър изглед към реката и ще избегнат лъкатушенето по завоите й. За началните си преходи разполагат с двама души, които да яздят и водят допълнителните им коне — общо четири, така че да не предизвикат любопитство. Когато отпратят тези мъже, което няма да е след дълго, сами ще се грижат за животните. Може да се окаже необходимо да обединим силите си и ако това стане, те биха могли да осигурят коне за цялата ни група. Едно от седлата има подвижен рог и лесно може да се пригоди за Мина, ако се наложи^[479].

Хвърлили сме се в безумна авантюра. Сега, докато стремително напредваме през тъмата с ледения дъх на реката, който сякаш се издига и ни връхлита, с всички тайнствени гласове на нощта около нас, това стана напълно ясно. Носехме се сред непознато място и по непознати пътища в един цял свят от мрак и злокобност. Годълминг затваря вратичката на пещта…

 

 

31 октомври. Все още бързаме. Денят дойде и Годълминг спи. Аз съм на пост. Утринният студ е хаплив и топлината на пещта е приятна, въпреки че носим тежки кожени палта. Досега минахме само покрай няколко отворени лодки, но в нито една от тях нямаше на борда сандък или товар с размера на онзи, който търсим. Хората се плашеха всеки път, когато насочвахме електрическия ни фенер към тях, падаха на колене и се молеха.

 

 

1 ноември, следобед. Цял ден нищо ново. Не открихме това, което търсим. Вече навлязохме в Бистрица и ако преценката ни е погрешна, губим всички шансове. Преглеждахме всяка лодка, голяма или малка. Рано тази сутрин един екипаж ни взе за правителствен катер и се отнесе към нас съобразно заблудата си. В това видяхме начин да изгладим някои трудности, затова при Фунду, където Бистрица се влива в Серет, си взехме румънско знаме, което сега се вее на видно място. Този номер е успешен при всяка лодка, която сме претърсили оттогава. Срещнахме всяка възможна почит и нито едно възражение на нашите въпроси или действия. Някои от словаците ни казват, че една голяма лодка ги е разминала с по-висока скорост от обичайната, тъй като имала двойно по-голям екипаж на борда. Това се случило, преди да стигнат Фунду, затова не можаха да уточнят дали е завила към Бистрица, или е продължила нагоре по Серет. Във Фунду не чухме за такава лодка, затова сигурно е минала оттам през нощта. Много ми се спи, вероятно студът започва да ми се отразява, а и тялото ми трябва да си отдъхне за известно време. Годълминг настоява да поеме първата смяна. Бог да го благослови за цялата му добрина към бедната ми скъпа Мина и мен.

 

 

2 ноември, сутрин. Посред бял ден е. Скъпият ми приятел не ме е събудил. Каза, че щяло да бъде грехота, защото съм спял спокойно и без да мисля за тревоги. Струва ми се отвратително егоистично, че съм прекарал в сън толкова дълго и така той е останал цяла нощ на пост, но въпреки това е бил напълно прав. Тази сутрин съм нов човек. Както си седя и го гледам да спи, мога едновременно да върша всичко необходимо: да следя машината, да управлявам и да бъда нащрек. Чувствам как силата и жизнеността ми се връщат. Чудя се къде са сега Мина и Ван Хелзинг. Трябва да са стигнали Варещи около обяд в сряда. Отнело им е известно време да вземат карета и коне, затова, ако са потеглили и продължили усилено, би трябвало някъде сега да приближават прохода Борго. Господ да ги пази и направлява! Страхувам се да мисля какво би могло да се случи. Само да се движехме по-бързо! Но не е възможно. Машината бумти и работи на краен предел. Чудя се как ли се справят д-р Сюърд и г-н Морис. Сякаш безкрайно много потоци се спускат от планините, за да се влеят в тази река, но понеже никой от тях не е особено голям — във всеки случай поне към момента, въпреки че без съмнение са ужасни през зимата, когато снеговете се топят, — конниците не са срещнали сериозни препятствия. Надявам се, че преди да стигнем Страсба^[480], може би ще ги срещнем, защото, ако до това време не сме настигнали графа, ще е наложително да обсъдим последващите си действия.

Дневникът на д-р Сюърд

2 ноември. Три дни на път. Няма нищо ново, но и да имаше, ми липсва време да го опиша, защото всеки миг е безценен. Почиваме само колкото е необходимо за конете, но и двамата не се оплакваме. Онези наши дни на приключения се оказват полезни. Трябва да продължим напред, няма да се спрем, докато отново не видим катера.

 

 

3 ноември. Във Фунду научихме, че катерът е продължил нагоре по Бистрица. Иска ми се да не беше толкова студено. Времето вещае сняг и ако натрупа много, ще ни спре. В такъв случай ще трябва да си вземем шейна и да продължим като руснаци.

 

 

4 ноември. Днес чухме, че катерът се е забавил след злополука при опит да си пробие път през бързеите. Словашките лодки се справят с помощта на въжета и умело управление. Някои се изкачиха само преди няколко часа. Годълминг сам е механик любител и очевидно е вкарал катера отново в изправност. Накрая преминали благополучно през водоскоците с местна помощ и подновили преследването. Опасявам се, че лодката не е особено по-добре след инцидента. Селяните ни казват, че когато отново се озовала в спокойни води, спирала от време на време, докато не изчезнала от поглед. Трябва да продължим напред възможно най-бързо. Може би помощта ни скоро ще е необходима.

Дневникът на Мина Харкър

31 октомври. Пристигнахме във Варещи по обед. Професорът ми каза, че тази сутрин на зазоряване едва ме е хипнотизирал и всичко, което съм изрекла, било: „мрак и тишина“. Сега го няма, защото отиде да купи карета и коне. Заяви, че по-нататък щял да набави допълнителни коне и така да имаме възможност за смяната им по пътя. Очакват ни малко повече от 70 мили път. Страната е прелестна и изключително интересна. Ако само бяхме тук при други обстоятелства, би било възхитително да я разгледам цялата. Каква наслада би било, ако с Джонатан пътуваме сами през нея. Да се отбиваме и срещаме хора, от които да научаваме по нещо за живота им, и да наситим умовете си със спомени за всички цветове и живописност на цялата тази дива красива земя и необикновените й хора. Но уви…!

 

 

По-късно. Д-р Ван Хелзинг се върна. Взел е каретата и конете. Ще вечеряме и потегляме след час. Хазяйката подрежда за нас една огромна кошница с провизии. Изглежда достатъчна като за рота войници. Професорът я насърчава и ми шепне, че може да мине седмица, преди отново да намерим прилична храна. Освен това е пазарувал и изпрати вкъщи няколко прекрасни кожени палта, наметки и всякакви топли дрехи. Няма начин да настинем.

 

Тръгваме скоро. Страхувам се да мисля какво може да ни се случи. Наистина сме в Божиите ръце. Само Нему е известно какво ще бъде и Му се моля с цялата сила на клетата ми смирена душа да бди над моя скъп съпруг, а каквото и да стане, той да знае, че съм го обичала и ценяла повече, отколкото бих могла да изкажа, а последната ми и най-чиста мисъл винаги ще бъде за него.