Брам Стокър
Дракула (21)

Глава XXI
Дневникът на д-р Сюърд

3 октомври. Нека изложа с подробности всичко, което се случи след последния ми запис, доколкото си го спомням. Нито миг, за който мога да се сетя, не бива да бъде забравен. Трябва да продължа в пълно спокойствие.

Когато стигнах стаята на Ренфийлд, го заварих да лежи на пода на лявата си страна в лъщяща локва кръв. Щом отидох да го преместя, веднага ми стана ясно, че е получил жестоки наранявания — сякаш липсваше всякакъв синхрон между частите на тялото, присъщ дори на апатичен здрав разум. Щом лицето му се откри, забелязах, че то беше ужасно насинено, сякаш е било блъскано в пода — нещо повече, кръвта със сигурност беше от раните по него. Когато обърнахме тялото, санитарят коленичи до него и ми каза:

— Сър, мисля, че гръбнакът му е счупен. Вижте, двата му десни крайника и цялата страна на лицето са парализирани.

Санитарят беше безмерно поразен как нещо подобно може да се случи. Той изглеждаше съвсем объркан и каза със сбърчени вежди:

— Не мога да свържа тези две неща. Възможно е да обезобрази така лицето си, като сам го блъска в пода. Веднъж видях как една млада жена го прави в Евърфийлдската лудница, преди някой да я е докоснал. Предполагам, че може да си е счупил и врата, като е паднал от леглото, ако е получил лошо изкривяване. Но за Бога, не мога да си представя как са се случили и двете. Ако гръбнакът му е бил счупен, не би могъл да си удари главата, а ако лицето му е било в такова състояние, преди да падне от леглото, щеше да има следи от това.

— Отидете при д-р Ван Хелзинг — казах му аз — и го помолете учтиво да дойде тук веднага. Нужен ми е без нито миг отлагане.

Мъжът изтича и след няколко минути професорът се появи по халат и чехли. Щом видя Ренфийлд на земята, за момент той вглъбено се загледа в него, а след това се обърна към мен. Мисля, че отгатна какви предположения имам по очите ми, понеже каза много тихо, за да не достигне до ушите на санитаря:

— Ах, тъжно нещастие! Ще се нуждае от много, много внимателно наблюдение и грижи. Аз ще остана с вас, но първо да се облека. Ако ме изчакате, ще дойда след няколко минути.

Сега пациентът дишаше хрипливо и не беше трудно да се забележи, че е претърпял ужасно нараняване. Ван Хелзинг се завърна с необикновена бързина, понесъл един хирургически куфар. Очевидно беше взел някакво решение, защото още преди да е погледнал към пациента, ми прошепна:

— Отпратете санитаря. Трябва да сме сами, когато се свести след операцията.

— Мисля, че засега е достатъчно, Симънс — казах по тази причина. — За момента направихме всичко по силите си. По-добре да продължите към обиколката ви, а д-р Ван Хелзинг ще оперира. Веднага ме уведомете, ако някъде се случва нещо необичайно.

Човекът се оттегли, а ние започнахме детайлен преглед. Раните на лицето бяха повърхностни, а истинската травма бе импресионна фрактура на черепа^[412] точно над моторния център^[413]. Професорът се замисли за момент и каза:

— Трябва да намалим налягането и доколкото е възможно, да го върнем към нормално състояние. Бързото разпространение на отока показва ужасното естество на нараняването. Изглежда целият моторен център е засегнат. Кръвонасядането в мозъка бързо ще нарасне, затова трябва веднага да трепанираме или може да се окаже прекалено късно.

Докато говореше, се чу тихо почукване на вратата. Отидох да я отворя и заварих в коридора Артър и Куинси по пижами и чехли. Първият каза:

— Чух как твоят човек вдига д-р Ван Хелзинг и му казва за някакво нещастие, затова събудих Куинси или по-скоро го повиках, защото той не беше заспал. Напоследък нещата се случват твърде бързо и ненадейно за всички ни, за да спим непробудно. Мислех си, че утрешната вечер няма да завари нещата такива, каквито са били. Ще се наложи да погледнем назад… и напред малко по-внимателно, отколкото досега. Може ли да влезем?

Кимнах и задържах вратата отворена, докато влязат, а след това я затворих отново. Когато Куинси видя позата и състоянието на пациента и забеляза ужасяващата локва на пода, каза тихо:

— Бога ми! Какво му се е случило? Бедният несретник!

Разказах му набързо и добавих, че очакваме да дойде в съзнание след операцията — във всеки случай за кратко. Той веднага отиде и седна отстрани на леглото до Годълминг. Всички зачакахме смирено.

— Ще потърпим — каза Ван Хелзинг — само колкото е достатъчно да определим най-добрата точка за трепанация, така че възможно най-бързо и успешно да премахнем съсирека, понеже е видно, че кръвотечението се усилва.

Минутите, през които чакахме, изминаха с нетърпима мудност. На сърцето ми лежеше ужасна тежест, а от лицето на Ван Хелзинг разбрах, че той изпитва някакво мрачно предчувствие или страх за това, което щеше да се случи. Думите, които Ренфийлд можеше да изрече, ме ужасяваха. Наистина се боях да мисля, но убеждението в това, което следваше, ме беше застигнало както хората, за които бях чел, че са чули мъртвото часовниче^[414]. Дъхът на клетника излизаше на колебливи пресекулки. Изглеждаше сякаш всеки миг ще отвори очи и ще проговори, но след това винаги последваше продължителна хриплива въздишка и той изпадаше отново в по-дълбока безчувственост. Въпреки че съм свикнал с легла на болни и смърт, това безпокойство нарастваше все повече и повече у мен. Почти чувах туптенето на собственото си сърце, а кръвта, напираща в слепоочията ми, звучеше като ударите на чук. Накрая мълчанието се превърна в мъчение. Изгледах другарите си един по един и разбрах от зачервените им лица и унили вежди, че те преживяваха същото изтезание. Напрегнатото безпокойство беше обгърнало всички ни, сякаш някаква погребална камбана щеше да заечи над главите ни, когато най-малко очакваме.

Най-накрая дойде момент, в който беше очевидно, че пациентът започва бързо да гасне и можеше във всеки момент да умре. Погледнах към професора и улових погледа му, насочен към мен. Заговори със строго лице:

— Няма време за губене. Думите му могат да струват много животи. Така си мислех, докато седя тук. Може да е заложена нечия душа! Ще оперираме точно над ухото.

Без нито дума повече Ван Хелзинг проведе операцията. За още няколко мига дишането беше все така хрипливо. След това пациентът си пое дъх толкова продължително, че сякаш гърдите му щяха да се разкъсат. Внезапно очите му се отвориха и се втренчиха с безумно и безпомощно изражение. Това продължи за кратко и след малко то се стопи в радостно изумление, а от устата му долетя въздишка на облекчение.

— Ще бъда мирен, докторе — докато говореше, той се размърда конвулсивно. — Кажете им да ми свалят усмирителната риза. Сънувах нещо ужасно и то така ме изтощи, че не мога да се движа. Какво е станало с лицето ми? Чувствам го цялото подуто и ме боли ужасно.

Той опита да извърне глава, но дори само от това усилие очите му сякаш отново се превърнаха в стъкло и по тази причина внимателно го обърнах. Тогава Ван Хелзинг каза с тих и сериозен глас:

— Разкажете ни съня си, г-н Ренфийлд.

Щом чу това, лицето му се проясни въпреки обезобразяването му и той заговори:

— Д-р Ван Хелзинг. Колко мило от ваша страна, че сте тук. Дайте ми малко вода, пресъхнаха ми устните. Ще се опитам да ви разкажа. Сънувах…

Той прекъсна и сякаш загуби съзнание.

— Бренди — в кабинета ми е — бързо! — обърнах се тихичко към Куинси.

Той изтича и се върна с чаша, гарафа бренди и кана вода. Навлажнихме изпръхналите устни и пациентът бързо се съвзе. Изглежда обаче нараненият му агонизиращ мозък е работил в промеждутъка, понеже, когато дойде в пълно съзнание, той ме погледна пронизващо с измъчено и объркано изражение, което никога няма да забравя, и каза:

— Не бива да се заблуждавам, не беше сън, а жестока реалност.

Тогава очите му зашариха из стаята и щом попаднаха на двете фигури, които търпеливо седяха отстрани на леглото, той продължи:

— Ако все още не бях сигурен, щях да се уверя по присъствието им.

За миг очите му се затвориха — не от болка или сънливост, а съзнателно, като че събираше всичките си сили, за да издържи. Когато ги отвори, той каза, несдържано и по-оживено, отколкото досега:

— Бързо, докторе, бързо. Умирам! Чувствам, че имам само няколко минути и след това ще да се върна към смъртта — или нещо по-лошо! Наквасете устните ми отново с бренди. Има нещо, което трябва да кажа, преди да умра или преди клетият ми смазан мозък да го стори. Благодаря ви! Беше онази нощ, след като ме оставихте, когато ви умолявах да ме пуснете да си вървя. Тогава не можех да продумам, понеже чувствах езика си вързан, но с изключение на това бях трезв колкото и сега. Отчаянието ме измъчваше дълго след като си отидохте. Сякаш продължи с часове. Тогава ме заля внезапен покой. Умът ми като че отново се проясни и осъзнах къде се намирам. Чух как кучетата лаят зад нашата сграда, но не където беше Той!

Докато говореше, очите на Ван Хелзинг не мигаха, но ръката му се протегна, срещна моята и я сграбчи силно. Той обаче не се издаде, а само кимна лекичко и с тих глас каза: „Продължете“. Ренфийлд започна отново:

— Той се качи до прозореца с мъглата, както често съм го виждал и преди, но тогава беше плътен — не дух, и очите му бяха свирепи, сякаш беше гневен. Той се смееше с червените си устни и острите му бели зъби блестяха на лунната светлина, когато се обърна да погледне назад към дървесния пояс, откъм който лаеха кучетата. В началото не исках да го поканя вътре, макар да знаех, че както винаги иска именно това. Тогава той започна да ми обещава някои неща — не на думи, а като ги правеше.

Той беше прекъснат от професора с една дума:

— Как?

— Като ги караше да се появят точно както преди пращаше вътре мухи, когато слънцето грееше: огромни, тлъсти и сочни със стомана и сапфир по крилете, и големи нощни пеперуди вечерта с череп и кръстосани кости на гръбчетата им.

Ван Хелзинг му кимна, като ми прошепна неволно:

— Acherontia Aitetropos от Sphinges — която наричате „мъртвешка глава“^[415]?

Пациентът продължи, без да спира.

— Тогава той започна да шепти: „Плъхове, плъхове, плъхове! Стотици, хиляди, милиони и всеки от тях — по един живот, и кучета да ги ядат и също — котки. Всички са животи! Всички с червена кръв, съдържаща години живот в себе си, а не просто жужащи мухи!“. Присмях му се, защото исках да видя какво може да направи. Тогава кучетата завиха далеч оттатък притъмнелите дървета на Неговия дом. Посочи ми към прозореца. Аз станах и погледнах навън. Той вдигна ръце и сякаш изкрещя без думи. Черна лавина се разля навсякъде по тревата, прииждаща във формата на пламък. Тогава Той раздели мъглата надве и видях хиляди плъхове с искрящи червени очи като Неговите, само че по-малки. Той протегна ръка, а те всички спряха и мисля, че сякаш изрече: „Всички тези животи ще ти дам, да, и много още и по-могъщи през безбройните векове, ако паднеш и ми се поклониш!“^[416]. И тогава червена пелена, с цвета на кръвта, сякаш се спусна над очите ми и преди да осъзная какво върша, вече бях отворил прозореца и Му казвах: „Влезте, Господарю и Повелителю!“. Плъховете всички си бяха отишли, но Той се пъхна в стаята през рамката, макар че беше отворена само на инч — точно както сама Луната често се промъкваше през най-тясната пролука, а после сияеше пред мен в своята пълнота и великолепие.

Гласът му отслабваше, затова отново навлажних устните му с бренди, и той поднови историята си, но изглежда паметта му беше продължила сама през промеждутъка, защото разказът му бе отишъл по-напред. Щях да му кажа да се върне назад, но Ван Хелзинг ми прошепна:

— Оставете го да продължи. Не го прекъсвайте. Той няма как да се върне и може би не би успял изобщо да започне отново, ако веднъж загуби нишката на мисълта си.

Ренфийлд продължи:

— Цял ден чаках да получа вести от него, но не ми изпрати нищо, нито дори една месарка и когато луната изгря, му бях много ядосан. Веднага щом се мушна през прозореца, макар да беше затворен, без дори да почука, побеснях. Той ми се усмихна подигравателно, бялото му лице погледна от мъглата с искрящите си червени очи и тръгна, сякаш аз бях никой, а притежаваше сам цялото място. Дори не миришеше по същия начин, когато мина покрай мен. Не можех да го задържа. Стори ми се, че някак г-жа Харкър беше дошла в стаята.

Двамата мъже, които седяха на леглото, станаха и се приближиха, заставайки зад него, така че да не ги вижда, но откъдето можеха да чуват по-добре. Те бяха безмълвни, но професорът се стресна и потрепери. Лицето му обаче стана още по-мрачно и строго. Ренфийлд продължи, без да забележи:

— Когато г-жа Харкър влезе да ме види този следобед, тя не беше същата. Беше като чая, след като чайникът е напълнен отново.

Тук всички помръднахме, но никой не каза и дума. Той не прекъсна:

— Не разбрах, че беше тук, докато не проговори, но тя не изглеждаше по същия начин. Бледите хора не ме вълнуват. Допадат ми с много кръв в тях, а нейната сякаш всичката беше изтекла. Тогава не обърнах внимание, но когато тя си тръгна, се замислих, и обезумях от ярост, че Той й отнема живота — усещах, че останалите потръпнаха също като мен, но иначе останахме спокойни. — Затова, когато Той дойде тази нощ, бях подготвен за Него. Видях мъглата да се прокрадва вътре и я сграбчих здраво. Чувал съм, че лудите притежават неестествена сила, и понеже знаех, че съм такъв — във всеки случай понякога, — реших да използвам мощта си. Ах, и Той също го почувства, защото излезе от мъглата, за да се бори с мен. Държах го здраво и мислех, че ще победя, понеже нямах намерение Той да вземе още от живота й, докато не видях очите Му. Те се врязаха в мен и силата ми се разпадна като вода. Той се изплъзна от нея и щом опитах отново да Го притисна, ме вдигна и тръшна на земята. Падна червена пелена, чу се звук като от мълния и мъглата сякаш се прокрадна под вратата^[417].

Гласът му изнемогваше, а дъхът ставаше по-хриплив. Ван Хелзинг инстинктивно се изправи.

— Сега знаем най-лошото — каза професорът. — Той е тук и знаем защо. Може би не е прекалено късно. Нека се въоръжим — по същи начин, както онази нощ, но без да губим време, нямаме нито един излишен миг.

Какъв беше смисълът да изказваме опасенията си, по-точно онова, в което бяхме убедени, с думи — споделихме ги и без тях. Всички побързахме да вземем от стаите си същите вещи, които носихме, когато влязохме в къщата на графа. Професорът вече беше подготвил своите и щом се срещнахме в коридора, ги посочи многозначително и каза:

— Никога не ги оставям и няма да го направя, докато това безрадостно дело не завърши. И вие бъдете разумни, приятели мои. Врагът, с който си имаме работа, не е обикновен. Уви! Уви, че се налага скъпата мадам Мина да страда!

Той прекъсна. Гласът му секваше и не знаех дали яростта или ужасът надвива в сърцето ми.

Спряхме пред вратата на Харкърови. Арт и Куинси се отдръпнаха и последният каза:

— Налага ли се да я безпокоим?

— Трябва — отвърна мрачно Ван Хелзинг. — Ако вратата биде заключена, ще я разбия.

— Няма ли това да я изплаши ужасно? Не е обичайно да се нахлува така в стаята на една лейди!

Професорът каза важно:

— По принцип сте прав, но това е на живот и смърт. За един лекар всички стаи са еднакви, а дори да не бяха, тази нощ за мен всички са като една. Приятелю Джон, щом завъртя дръжката, ако вратата не се отвори, слагате ли рамото си и бутате и вие също, приятели мои. Сега!

С тези думи той завъртя дръжката, но вратата не помръдна. Ние се хвърлихме върху нея. Тя се разби с трясък и едва не паднахме по очи в стаята. Всъщност професорът падна и му помогнах, когато се изправи на ръце и колене. Онова, което видях, ме смрази. Усетих как космите на тила ми се изправят като четина, а сърцето ми замира.

Луната беше толкова ярка, че въпреки плътната жълта щора всичко в стаята се виждаше. На леглото до прозореца лежеше Джонатан Харкър. Той дишаше тежко, сякаш беше в ступор^[418], а лицето му се багреше в червенина. Коленичила на отсамния край на леглото, обърната напред, беше облечената в бяло фигура на неговата съпруга. От същата страна стоеше висок слаб мъж, облечен в черно. Беше с гръб към нас, но на мига забелязах, че всички разпознахме графа — във всяко отношение, дори по белега на челото му. Лявата му ръка стискаше двете китки на г-жа Харкър и ги държеше настрана, изпъвайки напълно ръцете й. Дясната се беше впила в нейния тил, натискайки главата й надолу към гърдите му. Бялата й нощница бе изцапана с кръв, а тънка струйка се процеждаше от голите гърди на мъжа, които се виждаха от разкъсаната му дреха. Начинът, по който бяха застанали, ужасно напомняше на дете, което натиска носа на коте в паничка мляко, за да го накара да пие. Щом нахълтахме в стаята, графът се обърна с лице към нас и адският поглед, за чието описание бях чувал, изведнъж светна пред мен. Червените му очи горяха със сатанински гняв. Огромните ноздри на бледия орлов нос се разшириха и потрепнаха, а острите бели зъби зад пълните устни, от които капеше кръв, изскърцаха като на див звяр. С един замах той запрати жертвата си назад върху леглото, сякаш беше хвърлена от високо, и като се обърна, скочи към нас. Но в този миг професорът вече бе на крака и държеше напред плика със светата нафора. Графът внезапно спря точно както клетата Луси беше направила пред гробницата си, и отстъпи. Той се отдръпваше все по-назад и по-назад, докато ние, издигнали разпятията си, се приближавахме. Лунната светлина секна ненадейно, щом един огромен черен облак заплава през небето, а когато газената лампа пламна от кибритената клечка на Куинси, не видяхме нищо освен разпръскваща се пара. Докато я наблюдавахме, тя пропълзя под вратата, която, отскачайки след внезапното й отваряне, се беше затръшнала в старото си положение. Ван Хелзинг, Арт и аз тръгнахме към г-жа Харкър, която вече си бе поела дъх и надала безумен, пронизващ ушите отчаян писък, за който сега ми се струва, че ще звънти в главата ми, докато съм жив. За няколко секунди тя остана да лежи разсъблечена в беззащитната си поза. Лицето й беше мъртвешко с бледност, която изпъкваше от кръвта, обагряща устните, страните и брадичката. От гърлото й се процеждаше струя кръв. Очите й бяха обезумели от ужас. Тогава тя вдигна пред лицето си своите клети безсилни ръце, а по бялата кожа личаха червените белези от страховитата хватка на графа и от нея се откъсна глух сиротен плач, пред който ужасяващият писък изглеждаше само като моментен израз на иначе безкрайна печал. Ван Хелзинг се приближи и внимателно дръпна покривката на леглото върху тялото й, докато Арт, след като погледна към лицето й за миг, побягна от стаята. Професорът ми прошепна:

— Джонатан е в ступор, какъвто знаем, че Вампирът може да причини. Няма как да направим нищо за бедната мадам Мина през следващите няколко минути, докато се съвземе. Трябва да го събудя!

Той навлажни една кърпа със студена вода и с нея започна да го удря леко по лицето. През цялото време съпругата му държеше длани пред лицето си и ридаеше по начин, който разкъсваше сърцето ми. Аз вдигнах щората и погледнах през прозореца. Блясъкът на луната беше силен и забелязах как навън Куинси Морис тича по моравата и се скрива в сянката на едно огромно тисово дърво. Учудих се защо прави това, но в същия миг чух краткото възклицание на Харкър, когато частично се върна в съзнание, и се обърнах към леглото. На лицето му, както се очакваше, се изписа изражение на безумно удивление. За няколко секунди изглеждаше зашеметен, но след това пълното съзнание сякаш наведнъж нахлу в него и той подскочи. Съпругата му, сякаш тласната от бързото движение, се обърна към него с разтворени ръце, за да го прегърне. Веднага обаче тя отново ги сви и като събра лакти, задържа длани пред лицето си и затрепери, докато леглото под нея не се разклати.

— За Бога, какво значи всичко това? — извика Харкър. — Д-р Сюърд, д-р Ван Хелзинг, какво има? Какво се е случило? Какво не е наред? Мина, скъпа, какво има? Какво означава тази кръв? Господи, господи! Дотам ли се е стигнало! — и като се надигна на колене, плесна с ръце като безумен. — Мили Боже, помогни ни! Помогни й, ах, помогни й!

С бързо движение той скочи от леглото и започна да облича дрехите си — цялото му същество се беше разбудило при необходимостта от неотложни действия.

— Какво се е случило? Разкажете ми всичко! — крещеше той, без да спира. — Д-р Ван Хелзинг, вие обичате Мина, зная. О, направете нещо, за да я спасите. Все още не може да е отишло твърде далеч. Пазете я, докато аз огледам за него!

Съпругата му въпреки своя страх, ужас и злочестие прозря някаква неизбежна опасност за него: забравяйки веднага за собствената си скръб, тя го сграбчи и извика:

— Не! Не, Джонатан, не бива да ме оставяш. Бог ми е свидетел, изстрадах достатъчно тази нощ и без той да те е наранил. Трябва да останеш с мен. Остани с приятелите, които ще се погрижат за теб!

Докато говореше, изразът на чувствата й стигна до безумие. Той й крещеше, а тя го дърпаше, за да седне на леглото, и го притискаше бурно към себе си.

С Ван Хелзинг опитахме да ги успокоим. Професорът вдигна своето златно разпятие и каза с невероятно спокойствие:

— Не се страхувайте, скъпа моя. Ние сме тук и докато това е близо до вас, нищо страшно не може да ви доближи. В безопасност сте за тази нощ. Трябва да бъдем спокойни и да се посъветваме заедно.

Тя потръпна и остана тиха, облегнала глава върху гърдите на съпруга си. Щом я вдигна, неговият бял халат се оцапа с кръв на мястото, където устните й го бяха докоснали, а дребната отворена рана на шията й беше прокървила. Веднага щом видя това, тя се дръпна назад с тих плач и прошепна между сподавени хлипове:

— Нечиста, нечиста!^[419] Никога повече не бива да го докосвам или целувам. О, сега аз съм тази, която ще бъде най-лошият му неприятел и от която той би имал най-голяма причина да се бои.

На това той отвърна решително:

— Глупости, Мина. Срамота е за мен да чувам подобни думи. Не бих ги слушал от теб и няма да ги слушам. Нека Бог ме съди по собствените ми заслуги и да ме накаже с по-тежко страдание дори от този час, ако заради някое мое действие или решение някога нещо застане между нас!

Той протегна ръце, притисна я до гърдите си и за известно време тя полежа на тях, хлипайки. Харкър погледна към нас зад приведената й глава с очи, които премигнаха насълзени над потрепващите му ноздри. Устните му бяха застинали като стомана. След малко хлиповете станаха по-редки и слаби и тогава той ми каза, говорейки с преднамерено хладнокръвие, което почувствах, че изпитва силите на психиката му до краен предел:

— А сега, д-р Сюърд, разкажете ми всичко. Твърде добре ми е известно основното, разкажете ми всичко, което се е случило.

Казах му какво точно е станало, а той слушаше с привидна невъзмутимост, но ноздрите му се свиха, а очите му пламнаха, когато обяснявах как грубите ръце на графа бяха държали съпругата му в онази страшна и противна поза с уста до отворената рана върху гърдите на вампира. Развълнува ме да видя, че дори в този момент, докато застиналото му лице, пребледняло от гняв, потрепваше конвулсивно над сведената й глава, ръцете му нежно и любящо галеха нейните разбъркани коси. Тъкмо когато привърших с разказа си, Куинси и Годълминг почукаха на вратата. Те влязоха в отговор на поканата ни. Ван Хелзинг ме погледна въпросително. Доколкото разбрах, имаше предвид дали да се възползваме от появата им, за да отклоним, ако е възможно, злощастните съпрузи от мислите им един за друг, затова, като му кимнах в съгласие, той попита новодошлите какво са видели. На това лорд Годълминг отвърна:

— Не го открих в коридора и в стаите ни. Погледнах в кабинета, но макар да е бил там, е заминал. Той обаче…

При тези думи Арт внезапно прекъсна, загледан в клетата оклюмала фигура на леглото. Ван Хелзинг каза важно:

— Продължете, приятелю Артър. Не искаме тук повече тайни. Сега надеждата ни е знанието за всичко. Разказвайте свободно!

Тогава той започна отново:

— Бил е там и макар че може да е било само за няколко секунди, съвсем е обърнал мястото с краката нагоре. Всички ръкописи са изгорени, сините пламъци мъждееха сред бялата им пепел. Цилиндрите от твоя фонограф също са били хвърлени в огъня и восъкът го е подсилил.

Тук го прекъснах.

— Слава Богу, че има още едно копие в касата!

За миг лицето му грейна, но отново оклюма, щом продължи:

— Изтичах на долния етаж, но не намерих и следа от него. Погледнах в стаята на Ренфийлд, но там нямаше нищо освен…!

Той отново прекъсна.

— Продължете — каза дрезгаво Харкър.

Той наведе глава, навлажни устни с език и добави:

— Освен че нещастникът е мъртъв.

Г-жа Харкър вдигна лице и като ни изгледа един след друг, каза сериозно:

— Да бъде волята Божия!

Нямаше как да не почувствам, че Арт премълчаваше нещо, но тъй като съобразих, че го прави умишлено, не казах нищо. Ван Хелзинг се обърна към Морис и каза:

— А вие, приятелю Куинси, имате ли нещо за казване?

— Малко — отговори той. — Може да е съвсем случайно, но в момента не съм сигурен. Реших, че е добре да разбера, ако е възможно, къде ще отиде графът, когато излезе от къщата. Не го видях, но забелязах как един прилеп се издига от прозореца на Ренфийлд и полита на запад. Очаквах, че под някакъв образ ще се върне в Карфакс, но той очевидно е търсил друго убежище. Няма да се върне тази нощ, защото на изток небето почервенява и зората наближава. Трябва да действаме утре!

Той изрече последното през стиснати зъби. За около две минути цареше мълчание и ми се стори, че чувах сърцата ни. Тогава Ван Хелзинг каза, полагайки много нежно ръка върху главата на г-жа Харкър:

— А сега, мадам Мина — клета скъпа, скъпа мадам Мина — разкажете ни точно какво се случи. Бог ми е свидетел, че не искам да бъдете наранена, но е нужда да знаем всичко. Засега, повече от всякога, трябва цялата работа да бъде свършена бързо, решително и на всяка цена. Денят наближава до нас, в който всичко трябва да приключи, ако това е възможно, и сега имаме шанс да живеем и учим.

Бедната мила лейди потръпна и долових напрежението, с което тя притисна своя съпруг по-близо до себе си и започна да свежда глава все по-ниско до гърдите му. Тогава тя вдигна лице гордо и протегна едната си ръка към Ван Хелзинг, който я пое със своята и крепко я задържа, след като се наведе и я целуна почтително. Другата й длан беше вплетена в тази на съпруга й, който я прегърна закрилнически. След кратко мълчание, в което очевидно подреждаше мислите си, тя подхвана:

— Взех приспивателното, което така любезно ми бяхте дали, но дълго време то не подейства. Сякаш се разсънвах повече и безбройни мисли започнаха да заливат ума ми — всички свързани със смърт и вампири, с кръв, болка и тревоги.

Съпругът й неволно изстена и тя се обърна към него, като му каза любящо:

— Не се измъчвай, скъпи. Трябва да си смел и силен и да ме подкрепиш в тази ужасна задача. Ако само знаеше какво терзание е за мен дори да разкажа за всички тези страхове, би разбрал колко се нуждая от помощта ти. Та стана ми ясно, че трябва да засиля действието на лекарството чрез волята си, ако изобщо щеше да ми бъде от полза, затова решително се настроих да заспя. И наистина сънят трябва скоро да ме е навестил, защото не си спомням повече. Джонатан не ме е събудил при влизането си, понеже следващото, за което се сещам, е, че той лежеше до мен. В стаята имаше същата рядка бяла мъгла, която и преди бях забелязвала. В момента нямам представа дали знаете за това. Ще го прочетете в дневника ми, който ще ви покажа по-късно. Долавях същия неясен ужас, който ме беше обхващал преди, и онова чувство за нечие присъствие. Обърнах се да събудя Джонатан, но се оказа, че спи толкова дълбоко, сякаш той беше взел приспивателното, а не аз. Опитах, но не можах да го разсъня. Това много ме уплаши и се огледах ужасена наоколо. Тъкмо тогава сърцето ми замлъкна — до леглото, сякаш беше излязъл от мъглата — или по-скоро все едно мъглата се бе превърнала в неговата фигура, понеже тя беше изчезнала напълно — стоеше един висок слаб мъж, облечен изцяло в черно. Веднага го познах от описанието на другите: восъчното лице, носа с висока гърбица, върху който светлината падаше като тясна бяла ивица, разтворените алени устни с остри бели зъби между тях и червените очи, които ми се стори, че бях виждала при залеза в прозорците на църквата „Сейнт Мери“ в Уитби. Познах също червеникавия белег на челото му, където Джонатан го е ударил. За миг сърцето ми спря и щях да изпищя, само че бях вцепенена. Междувременно той заговори с пронизителен и остър шепот, гледайки към Джонатан, сякаш се обръщаше към него: „Тишина! Ако издадете и звук, ще го хвана и ще му разбия главата пред очите ви“. Бях ужасена и прекалено объркана, за да направя нещо. С подигравателна усмивка той сложи едната си ръка върху рамото ми и като ме стисна здраво, оголи гърлото ми с другата. Докато правеше това, той каза: „Първо малко освежаване като награда за моите усилия. По-добре да седите мирна. Това не е първият път, нито пък вторият, когато вашите вени утоляват жаждата ми!“. Бях объркана и твърде странно, но не исках да му попреча. Предполагам, че това беше част от ужасната му прокоба, когато докосне жертвите си. И ах, Боже мой, Боже мой, смили се над мен! Той положи зловонните си устни върху шията ми!

Съпругът й изстена отново. Тя стисна ръката му по-силно и го погледна със съжаление, сякаш той беше пострадалият, и продължи:

— Почувствах как силите ми чезнат и почти загубих съзнание. Колко дълго продължи този ужас, не зная, но ми се стори, че измина много време, преди да отдръпне противната си зловеща озъбена уста. А прясната кръв капеше от нея!

За момент сякаш споменът я надви, тя оклюма и щеше да се свлече долу, ако не я беше подкрепила ръката на съпруга й. С голямо усилие тя се съвзе и продължи:

— Тогава той ми заговори подигравателно: „Значи вие, както и другите, искате да съревновавате ума си с моя. Искате да помогнете на тези мъже да ме преследват и осуетят намеренията ми! Сега сте наясно, а те вече знаят отчасти и не след дълго ще разберат напълно какво означава да застанеш на пътя ми^[420]. Трябваше да запазят енергията си по-близо до дома. Докато те играха хитро срещу мен — срещу мен, който съм господствал над цели нации, съзаклятничел съм за тях и съм се бил за тях стотици години, преди те да се родят — аз им провалях сметките. И вие, най-скъпото за тях, сега сте за мен плът от плътта ми^[421], кръв от кръвта ми, род от рода ми, за кратко моя изобилна преса за вино, а по-късно ще бъдете моя спътница и помощник^[422]. На свой ред вие ще бъдете отмъстена, защото нито един от тях не ще откаже да служи на вашите нужди. Но засега ще бъдете наказана за онова, което сте направили. Вие спомагахте да ми пречат, сега ще се отзовете на моя призив. Когато умът ми ви каже «Елате!», ще прекосите земи и морета, за да изпълните повелята ми, и за тази цел ще направя това!“. С тези думи той разтвори ризата си и с дългите си остри нокти разкъса една вена на гърдите си. Когато кръвта започна да блика, той хвана ръцете ми с една от своите, като ги стисна здраво, а с другата ме сграбчи за шията и притисна устата ми до раната, така че бях принудена или да се задуша, или да погълна част от… О, Боже мой! Боже мой! Какво съм сторила? Какво съм сторила да заслужа такава съдба аз, която опитах да изживея в смирение и праведност всичките си дни. Смили се над мен, Господи! Сведи поглед към клетата ми душа, която е в опасност, по-лоша от смъртта, и с милост пожали онези, на които тя е скъпа!

Тя започна да трие устни, сякаш за да ги изчисти от опетняването^[423].

Докато разказваше ужасната си история, небето изсветля от изток и всичко се проясняваше. Харкър беше тих и спокоен, но докато непоносимото описание продължаваше, на лицето му се смрачаваше все повече и повече на утринната светлина, докато накрая, щом първият червен блясък на зората пламна, плътта се открояваше тъмна под побелелите му коси^[424].

Погрижихме се един от нас винаги да бъде в близост до злощастната двойка, докато не успеем да се съберем и обсъдим действията си.

Сигурен съм за следното: днес слънцето няма да изгрее над по-злочест дом през целия му път по време на ежедневната му обиколка.