Брам Стокър
Дракула (17)

Глава XVII
Дневникът на д-р Сюърд —
продължение

КОГАТО стигнахме хотел „Бъркли“, Ван Хелзинг завари телеграма за себе си:

„Идвам с влака. Джонатан — в Уитби. Важни новини. МИНА ХАРКЪР.“

Професорът беше възхитен.

— Ах, тази прелестна мадам Мина — каза той, — перла сред жените! Тя пристига, но аз не мога да остана. Трябва да отседна във вашия дом, приятелю Джон. Налага се да я посрещнете на гарата. Телеграфирайте й en route^[363], така че да бъде подготвена.

Когато съобщението беше изпратено, той си наля чаша чай. Докато отпиваше, ми разказа за дневника на Джонатан Харкър от престоя му в чужбина и ми даде печатен препис от него, а също от дневника на г-жа Харкър за Уитби.

— Вземете тези — каза той, — и ги проучете внимателно. Когато съм се върнал, ще сте овладял всички факти и тогава можем по-добре да навлезем в разследването си. Пазете ги, защото в тях има голямо богатство. Цялата ви вяра ще е необходима дори след изживяното днес. Описаното тук — докато говореше, той тържествено и тежко положи длан върху пакета листове — може да е началото на края за вас, за мен и много други, или може да предвещае гибелта на немъртвия, който броди по земята. Прочетете всичко с отворен ум, умолявам ви, и ако можете да добавите нещо по какъвто и да е начин към разказаната тук история, направете го, понеже е от голямо значение. Вие водихте дневник за всички тези толкова странни неща, нали така? Да! Тогава ще прегледаме всичко това заедно, когато се видим.

След това той се подготви за път и малко по-късно се отправи към улица „Ливърпул“. Аз тръгнах към „Падингтън“, където стигнах около петнадесет минути, преди да дойде влакът.

Тълпата се разпръсна след оживлението, присъщо на пероните за пристигащи. Бях започнал да се притеснявам да не пропусна гостенката си, когато едно миловидно момиче с изящна външност пристъпи към мен и след бегъл поглед каза:

— Д-р Сюърд, нали?

— А вие сте г-жа Харкър! — отвърнах веднага, при което тя ми подаде ръка.

— Познах ви от описанието на горката мила Луси, но…

Тя внезапно прекъсна и за миг руменина заля лицето й.

Червенината, избила и по моите страни, някак успокои и двама ни, понеже бе един безмълвен отклик на нейната. Взех багажа й, който включваше и пишеща машина, хванахме метрото до улица „Фенчърч“^[364] и телеграфирах незабавно до иконома ми да приготви веднага всекидневна и спалня за г-жа Харкър.

Пристигнахме тъкмо навреме. Тя, разбира се, знаеше, че мястото е лудница, но забелязах, че нямаше сили да потисне тръпката, когато влязохме.

Каза, че ако е възможно, по-късно би дошла в кабинета ми, тъй като имаме много да си говорим. Затова привършвам тук със записа във фонографския ми дневник, докато я чакам. Все още не ми се е отдало да погледна листовете, които Ван Хелзинг ми остави, въпреки че стоят отворени пред мен. Трябва да ангажирам вниманието й с нещо и така ще получа възможност да ги прочета. Тя не знае колко безценно е времето, нито с каква задача сме се захванали. Ще внимавам да не я изплаша. Ето, че идва!

Дневникът на Мина Харкър

29 септември. След като се настаних, отидох до кабинета на д-р Сюърд. За миг се поколебах на вратата, защото сякаш го чух да говори на някого. Тъй като обаче той беше настоял да побързам, почуках и след неговия повик „Влезте“ отворих.

За моя голяма изненада с него нямаше никого. Той беше напълно сам, а на масата срещу него имаше нещо, което веднага познах от описания като фонограф. Никога не бях виждала такъв и силно ме заинтригува.

— Дано не съм ви накарала да чакате — казах. — Но останах на вратата, като ви чух да говорите, и помислих, че има някого с вас.

— О — отвърна той с усмивка, — само правех запис в дневника си…

— Дневникът ви? — попитах учудено.

— Да — отговори. — Водя го на това — докато говореше, той постави длан на фонографа.

Развълнувах се дотолкова, че изтърсих:

— Ама това бие даже стенографията! Мога ли да го чуя как казва нещо?

— Непременно — отвърна той с готовност и стана, за да го настрои за говор. Тогава се поколеба и изражение на безпокойство заля лицето му. — Работата е — започна той неуверено, — че водя само дневника си на него и понеже е изцяло — почти изцяло — за моите случаи, може би ще е неуместно… това е, имам предвид…

Той спря и аз се опитах да го извадя от неловкото положение:

— Вие сте помогнали с грижите за бедната Луси при кончината й. Нека чуя как е умряла. Ще бъда изключително признателна за всичко, което разбера за нея. Тя ми беше много, много скъпа.

За моя изненада той отвърна с ужас:

— Да ви разкажа за смъртта й? За нищо на света!

— Защо не? — попитах, обзета от някакво зловещо предчувствие.

Той отново се поколеба и забелязах, че се опитва да си измисли извинение. Най-после измънка:

— Вижте, не зная как да избера определена част от дневника.

Дори като говореше, му хрумна някаква идея и той каза с несъзнателна лековерност, променен глас и наивност на дете:

— Това е напълно вярно, честна дума. Честен кръст!

Можех само да се усмихна, а той направи гримаса.

— Този път се издадох! — възкликна. — Но знаете ли, въпреки че водя дневника от месеци, никога не ми е хрумвало как да намеря някоя определена част от него, в случай че искам да я чуя.

В този момент вече бях решила, че дневникът на доктора, който се е погрижил за Луси, може би има какво да прибави към цялостните ми знания за онова ужасно Същество и заявих смело:

— Тогава, д-р Сюърд, по-добре ме оставете да ви го препиша на пишещата машина.

Той пребледня съвсем като мъртвец.

— Не! Не! Не! За нищо на света не бих ви позволил да научите тази ужасна история!

Значи е била ужасна, а интуицията ми — правилна! Замислих се за момент и като обходих стаята с очи, несъзнателно търсейки нещо или някаква удобна възможност, която да ме подкрепи, съзрях на огромна купчина печатни листове върху масата. Той улови погледа ми и инстинктивно го проследи. Щом видя камарата, разбра какво имам предвид.

— Не ме познавате — казах аз. — Когато прочетете всички тези листове — моя собствен дневник и този на съпруга ми, които напечатах, ще ме опознаете по-добре. Не съм се колебала да напиша всяка мисъл, която напираше от сърцето ми, но разбира се, вие не ме познавате… все още и не бива да очаквам, че ще ми се доверите толкова скоро.

Определено е мъж с благородна душа. Клетата мила Луси е била права за него. Той стана и дръпна едно голямо чекмедже, в което бяха подредени по ред няколко кухи метални цилиндри, покрити с тъмен восък, и каза:

— Напълно сте права. Не ви повярвах, защото сте ми непозната. Но сега ви познавам и позволете да ви кажа, че е трябвало да се запознаем отдавна. Зная, че Луси ви е разказала за мен, тя също ми е споменавала за вас. Ще ми позволите ли да направя единственото, което мога, за да се реванширам? Вземете цилиндрите и ги прослушайте — първата половин дузина от тях са лични за мен и няма да ви ужасят, след тях ще ме познавате по-добре. Дотогава вечерята ще бъде готова. В това време аз ще прочета някои от тези документи и ще мога по-добре да разбера някои неща.

Той сам пренесе фонографа горе до моята всекидневна и го нагласи. Сега ще науча нещо приятно, сигурна съм, защото ще ми покаже другата страна на една истинска любовна сага, която познавам само от едного…

Дневникът на д-р Сюърд

29 септември. Бях толкова погълнат от този невероятен дневник на Джонатан Харкър и другия — на неговата съпруга, че оставих времето да се изплъзне неусетно. Г-жа Харкър още не беше слязла, когато прислужницата дойде да съобщи за вечерята, затова казах: „Тя вероятно е уморена, нека вечерята се отложи с час“, и продължих с работата си. Тъкмо бях привършил дневника на г-жа Харкър, когато тя влезе. Изглеждаше прелестно красива, но много тъжна и очите й бяха зачервени от плач. Това ме трогна дълбоко. Напоследък имах повод за сълзи, Бог ми е свидетел, но бях лишен от тяхното облекчение и сега видът на тези толкова мили очи, блеснали от скорошен плач, се вряза право в сърцето ми. Затова казах с цялата нежност, на която бях способен:

— Много се боя, че съм ви наскърбил.

— О, не, не сте ме наскърбил — отвърна тя, — но се развълнувах повече, отколкото мога да изкажа, заради вашето страдание. Това е прекрасна машина, но е жестоко откровена. Тя ми разказа със собствения си глас терзанията на сърцето ви. Беше като че една душа призовава Всемогъщия Господ. Никой не бива да ги чува изречени отново! Вижте, опитах се да бъда полезна. Написах думите на пишещата си машина и сега никой друг не ще има нужда да прослуша трепета на вашето сърце, както направих аз.

— Никой няма нужда някога да узнае и не ще узнае — казах с тих глас.

Тя положи ръка върху моята и каза много тържествено:

— Ех, но се налага!

— Налага се? Но защо? — попитах.

— Защото е част от ужасната история, част от смъртта на клетата мила Луси и всичко, което доведе до нея, защото в трудностите, които ни предстоят, да отървем земята от това отвратително чудовище, трябва да разполагаме с цялото познание и подкрепа, която можем да си набавим. Смятам, че цилиндрите, които ми дадохте, съдържат повече, отколкото искахте да науча, но виждам, че записите ви хвърлят много светлина върху тази тъмна мистерия. Ще ми позволите да помогна, нали? Знам всичко до определен момент и вече виждам, макар дневникът ви да ме отведе едва до 7 септември, какво е сполетяло горката Луси и как е била предизвикана ужасната й гибел. Заедно с Джонатан работим ден и нощ, откакто професор Ван Хелзинг ни навести. Той замина за Уитби да събере още сведения и утре ще бъде тук, за да ни помогне. Не бива да имаме тайни помежду си, защото, ако работим заедно и при пълно доверие, със сигурност можем да бъдем по-силни, отколкото ако някои от нас са в неведение.

Тя гледаше към мен толкова умолително и в същото време изразяваше такава решителност и смелост в предложението си, че веднага отстъпих пред желанията й.

— Ще постъпите — казах аз, — както решите по този въпрос. Бог да ми прости, ако допускам грешка! Все още има ужасни факти, които не сте узнали, но ако досега сте пропътували пътя до смъртта на бедната Луси, едва ли ще се съгласите, сигурен съм, да останете в неведение. Не, краят — самият край — може да ви даде искрица покой. Елате, вечерята е готова. Трябва да се поддържаме силни заедно заради онова, което ни предстои. Задачата ни е жестока и страховита. След като се нахраните, ще научите останалото и ще отговоря на всички въпроси, които имате, ако попаднете на нещо, което не разбирате, макар да е било видно за тези, които сме присъствали.

Дневникът на Мина Харкър

29 септември. След вечеря отидох с д-р Сюърд в кабинета му. Той изнесе фонографа от стаята ми, а аз взех пишещата си машина. Настани ме на един удобен стол и нагласи фонографа така, че да го достигам, без да ставам, и ми показа как да го спра, в случай че искам да прекъсна. След това много тактично седна на един стол с гръб към мен, за да бъда възможно най-спокойна и започна да чете. Сложих разклонените жици^[365] в ушите си и заслушах.

Когато ужасната история за смъртта на Луси и… и всичко, което следваше, приключи, се отпуснах безжизнена на стола. За щастие, характерът ми не е боязлив. Когато д-р Сюърд ме видя, скочи с ужасен възклик и като извади бързичко една четвъртита бутилка от шкафа, ми даде малко бренди, което след няколко минути ме посъвзе. Всичко в главата ми беше хаос и ако сред безбрежните ужаси го нямаше лъчът свещена светлина, че моята скъпа, скъпа Луси най-накрая е намерила покой, не мисля, че можех да го понеса, без да направя сцена. Беше толкова безумно, тайнствено и странно, че ако не бях запозната с преживяванията на Джонатан в Трансилвания, нямаше да повярвам. Не знаех на какво да се доверя и затова излязох от затруднението си, като се погрижих за нещо друго. Свалих покривалото на пишещата машина и казах на д-р Сюърд:

— Сега ми позволете да напиша всичко това. Трябва да сме готови, когато д-р Ван Хелзинг се върне. Изпратила съм телеграма до Джонатан да дойде тук, когато пристигне в Лондон от Уитби. В този случай датите са най-важното и мисля, че ако приготвим наличните ни материали и поставим всеки отделен в хронологичен ред, ще сме свършили много. Казахте ми, че лорд Годълминг и г-н Морис също са на път. Така ще можем да ги осведомим за всичко, когато пристигнат.

И така, той нагласи фонографа на бавна скорост и аз започнах да печатам от началото на седмия цилиндър. Използвах восъчна хартия^[366] и така копирах дневника три пъти точно както бях направила с останалите. Беше късно, когато привърших, но д-р Сюърд бе тръгнал на визитации при пациентите. Когато приключи, се върна и седна наблизо да чете, така че не се чувствах прекалено самотна, докато работих. Колко е добър и тактичен. Светът сякаш е пълен с добри мъже — дори да има и чудовища в него. Преди да го оставя, си спомних какво е написал Джонатан в дневника си за тревогата на професора, когато прочел нещо в следобедния вестник на гарата в Ексетър. Затова, като видях, че д-р Сюърд пази вестниците си, взех папките с „Уестминстър Газет“ и „Пол Мол Газет“ и ги занесох в стаята си. Сетих се колко ни бяха помогнали „Дейлиграф“ и „Уитби Газет“, от които бях направила изрезки, да разберем страховитите събития в Уитби, когато граф Дракула е акостирал, затова ще прегледам следобедните вестници оттогава и може би ще хвърля малко нова светлина върху нещата. Не ми се спи, а работата би помогнала да остана спокойна.

Дневникът на д-р Сюърд

30 септември. Г-н Харкър пристигна в девет часа. Беше получил телеграмата на съпругата си тъкмо преди да потегли. Той е забележително умен, ако може да се съди по лицето му, и пълен с жизненост. Ако този дневник се окаже истина — а като имам предвид собствените си невероятни преживявания, трябва да е така, е също човек със силен характер. Онова слизане в гробницата за втори път е забележителен пример за смелост. След като прочетох описанието му за това, бях приготвен да срещна един добър образец за мъжество, но съвсем не и тихия делови джентълмен, който днес пристигна тук.

 

 

По-късно. След обяд Харкър и неговата съпруга се върнаха в стаята си и щом минах малко по-рано, чух тракането на пишещата машина. Упорито продължават. Г-жа Харкър казва, че свързват в хронологичен ред всяко късче от доказателствата, с които разполагат. Харкър донесе писмата между получателите на сандъците в Уитби и лондонските превозвачи, които бяха поели грижата за тях. В момента чете и печатното копие на моя дневник. Чудя се какво ли мислят за него. Ето го…

Странно, никога не ми е хрумвало, че именно съседната къща може да е скривалището на графа! Един Господ знае, че имаме достатъчно улики от поведението на пациента Ренфийлд! Купчината писма, свързани с покупката на тази къща, бяха в напечатаното. О, само да ги имахме по-рано, може би щяхме да спасим горката Луси! Стига, натам безумие лежи!^[367] Харкър се върна и сега отново съпоставя внимателно материалите си. Казва, че до вечеря ще могат да покажат цялостно свързана история. Той смята, че в същото време аз трябва да видя Ренфийлд, тъй като досега е бил нещо като показател за това кога графът идва и си отива. Все още не всичко ми е напълно ясно, но предполагам, че щом проследя хронологията, ще разбера. Колко е хубаво, че г-жа Харкър напечата моите цилиндри! Иначе никога нямаше да вникнем в датите…

Заварих Ренфийлд да стои спокоен в стаята си със скръстени ръце и блага усмивка. В този миг изглеждаше с всичкия си като всеки друг. Седнах и си поговорихме спокойно на много теми. Тогава сам заговори за връщане у дома, въпрос, който, доколкото ми е известно, никога не беше споменавал при престоя си тук. Всъщност той заяви доста самоуверено, че ще бъде освободен веднага. Сигурен съм, че ако не си бях побъбрил с Харкър и видял писмата и датите на неговите пристъпи, щях да съм готов след кратко наблюдение да подпиша. Ала сега имам мрачни подозрения. Всички онези изблици на гняв бяха свързани по някакъв начин с близостта на графа. Какво тогава означава пълното му блаженство? Може би, че инстинктите му са задоволени, доколкото говорим за решителния триумф на вампира? Но момент, той сам е зоофаг и в своите безумни бръщолевици пред вратата на параклиса при изоставената къща винаги говореше за „господар“. Всичко това сякаш потвърждава мислите ни. След малко обаче си тръгнах. В момента приятелчето ми е някак твърде нормално, за да е безопасно ровенето прекалено надълбоко с въпроси. Той може би ще започне да мисли и тогава… Затова си излязох. Съмнявам се в тези негови спокойни настроения и по тази причина намекнах на санитаря да го наблюдава внимателно и да подготви усмирителна риза, в случай че е необходима.

Дневникът на Джонатан Харкър

29 септември, във влака за Лондон. Когато получих любезното съобщение на г-н Билингтън, че ще ми даде всяко сведение, с което разполага, реших, че е най-добре да отида в Уитби и да направя на място разследването, както възнамерявах. Сега работата ми беше да проследя ужасяващия товар на графа до неговото местоназначение в Лондон. По-късно може би ще успеем да се захванем с него. Билингтън младши, едно сносно момче, ме посрещна на гарата и ме заведе до къщата на баща си, където бяха решили, че трябва да пренощувам. Те са гостоприемни, същински йоркширци: дай всичко на госта и го остави свободно да прави каквото реши^[368]. Те знаеха, че бях зает и престоят ми щеше да бъде кратък, затова г-н Билингтън беше приготвил в кантората си всички документи, засягащи превоза на сандъците. Почти ми се зави свят, щом погледнах отново едно от писмата, които бях видял върху масата на графа, преди да разбера за дяволските му кроежи. Всичко е било внимателно премислено, свършено последователно и с прецизност. Изглежда е имал подготовка за всяка пречка на пътя, по който е трябвало да изпълни намеренията си. Ако използвам американизъм, той „не е поел рискове“ и съвършената точност, с която нарежданията му са били изпълнени, е логичната последица от предпазливостта му. Погледнах товарителницата и си направих бележка по нея: „Петдесет сандъка обикновена пръст за експериментални цели“. Също копие от писмо до „Картър, Патерсън“ и техният отговор. Преписах и двете. Това бяха всички сведения, които г-н Билингтън можеше да ми даде, затова отидох до пристаните и се срещнах с бреговите охранители, митничарите и началника на пристанището. Всички имаха какво да кажат за акостирането на кораба, което вече е заело място сред тукашните предания, но никой не можеше да прибави нищо към скромното описание „петдесет сандъка с обикновена пръст“. След това се срещнах с началник-гара, който услужливо ме свърза с мъжете, приели сандъците. Копието им съвпадаше със списъка и те нямаха какво да добавят, освен че кутиите били „огромни и смъртно тежки“ и че от местенето им се ожаднявало. Един от тях вметна, че съдбата била жестока, задето нямало някой джентълмен „тъкмо като вас, благородни господине“, да покаже някаква признателност към усилията им под формата на напитка. Друг каза в допълнение, че жаждата, която се е зародила тогава, била толкова силна, че дори оттогава не се е утолила напълно. Не е нужно да споменавам, че преди тръгване се погрижих да отстраня завинаги и по подходящ начин причината за упреците им.

 

 

30 септември. Началник-гара беше така добър да ме прати при своя стар другар — началник-гара на Кингс Крос, така че когато отидох там сутринта, можех да го попитам за пристигането на сандъците. Той също веднага ме свърза със съответните служители и видях, че копието им съвпадаше с оригиналната товарителница. Възможностите да предизвикам необичайна жажда тук бяха ограничени, но въпреки това се възползвах щедро от тях и отново бях принуден да се справям с последиците по ex post facto^[369] начин.

Оттам отидох до централния офис на „Картър, Патерсън“, където ме посрещнаха с извънредна учтивост. Те намериха сделката в дневника си и книгата с писма и веднага телефонираха в офиса си на Кингс Крос за повече подробности. За късмет, мъжете, които са приготвяли впряга, чакаха за работа и служителят на мига ги прати насам, като даде на един от тях товарителницата и всички документи, свързани с доставката на сандъците до Карфакс. Копието тук отново съвпадаше напълно. Хората на превозвача можеха да допълнят оскъдните сведения с някои подробности. Скоро открих, че почти изцяло са свързани с прашните условия на работата им и жаждата, предизвикана от изпълнението й. Предоставих им възможност посредством общоприетата валута на кралството ни да я утолят по-късно — необходимо зло, след което един от мъжете отбеляза:

— Оназ’ гиди ’ъща, началство, е най-чалнатата, в която съм бил. Да окьоравея, ама ней била пипвана от едно хиляда години. Имаше прах, който постила на мястото тей, че става си спал на не’о, без си наръбиш ко’алите, и мястото е таквоз занемарено, че чак ви намирисва на дертия Йерусалим. Ама дертия параклис — той изби рибата направа! Аз и колегата мислешме, че никога неа излейм достатъчно бързо. Божей, не бих останал там и миг след мръкнало за по-малко от една бабка.

Понеже съм бил в къщата, му повярвах напълно, но ако знаеше каквото и аз, мисля, че щеше да завиши изискванията си.

Радвам се за едно: че всички сандъци, които са пристигнали в Уитби от Варна с „Деметра“, са били успешно внесени в стария параклис на Карфакс. Там трябва да има петдесет от тях, освен ако някои не са били преместени оттогава — както се опасявам поради дневника на д-р Сюърд.

Ще се опитам да се срещна с коларя, който е отнесъл сандъците от Карфакс, когато Ренфийлд ги е нападнал. Ако проследим тази нишка, ще можем да научим доста.

 

 

По-късно. С Мина работихме цял ден и подредихме всички документи.

Дневникът на Мина Харкър

30 септември. Толкова се радвам, че едва мога да се сдържа. Предполагам, че е в противовес на обсебващия страх, който ме беше обзел: че тази ужасна случка и отварянето на старата рана могат да повлияят пагубно на Джонатан. Гледах го как тръгва към Уитби с възможно най-смело изражение, но всъщност ме изпълваха мрачни предчувствия. Това усилие обаче му помогна. Никога не е бил толкова решителен, никога толкова силен, никога така изпълнен с вулканична енергия, колкото е сега. Стана точно както добрият мил професор Ван Хелзинг беше казал: той наистина е упорит и се калява от изпитанията, които биха погубили една по-слаба натура. Той се върна пълен с живот, надежда и непоколебимост. Поставихме всичко в ред за довечера. Чувствам се неспокойна от вълнение. Предполагам, че човек би трябвало да съжалява всичко онова, което е преследвано, колкото е графът. Така си е: това Нещо не е човек — нито дори звяр. Да прочетеш описанието на д-р Сюърд за смъртта на горката Луси и онова, което следва, е достатъчно, за да пресуши извора на съжалението в сърцето ти.

 

 

По-късно. Лорд Годълминг и г-н Морис пристигнаха по-рано, отколкото очаквахме. Д-р Сюърд беше излязъл по работа заедно с Джонатан и затова трябваше аз да ги посрещна. Причини ми болка, защото ми напомниха за всички надежди на Луси само отпреди няколко месеца. Разбира се, я бяха чували да говори за мен, а изглежда и д-р Ван Хелзинг също ми е „надувал тромпета“ много, както г-н Морис се изрази. Бедничките, никой от тях не съзнаваше, че ми е известно всичко за предложенията, които са направили на Луси. Нямаха и представа какво да кажат или сторят, понеже не бяха наясно с какво съм запозната. По тази причина трябваше да се придържат към неутрални теми. Все пак премислих въпроса и стигнах до извода, че най-добре би било, ако ги запозная с нещата до момента. От дневника на д-р Сюърд знаех, че са били там при смъртта на Луси — истинската й смърт — и нямаше защо да се боя, че ще издам някоя тайна преждевременно, затова им казах по възможно най-подходящия начин, че съм прочела всички документи и дневници, а после, след препечатването им, заедно със съпруга ми тъкмо сме ги подредили. Дадох на всеки по копие, което да прочетат в библиотеката. Когато лорд Годълминг взе своето и го попрехвърли — купчината си беше доста голяма — той каза:

— Вие ли написахте всичко това, г-жо Харкър?

Кимнах и подех следното:

— Не разбирам съвсем какво намеквате, но вие всички сте толкова мили и добри хора. Работили сте толкова упорито и толкова дейно, че мога само да приема възгледите ви безрезервно, като се опитам да помогна. Вече получих един урок как се приемат факти, които биха направили човек смирен до сетния му час. Освен това зная, че вие обичахте горката Луси…

Тук той извърна лице и го скри в шепи. Долавях сълзите в гласа му. Г-н Морис с присъщата си деликатност само положи ръка за миг върху рамото му, а след това тихичко излезе от стаята. Предполагам, че има нещо в природата на жените, което позволява на мъжете да се прекършат пред тях и да изразят своята нежна и чувствителна страна, без да усещат, че това унижава достойнството им, понеже, когато лорд Годълминг се оказа сам с мен, той седна на канапето и даде път на словото и искреността. Аз седнах до него и хванах ръката му. Надявам се, че не го е сметнал за нахално от моя страна, и ако някога по-късно си спомни за това, не би му хрумнала подобна мисъл. Тук не съм справедлива: зная, че никога не би го сторил — той е истински джентълмен. Понеже виждах, че му се къса сърцето, казах:

— Обичах милата Луси. Знам какво е била тя за вас и какво вие — за нея. Ние двете бяхме като сестри, а сега тя си отиде, затова ще ми позволите ли да ви бъда като сестра в тези тревоги? Наясно съм с цялата печал, която сте изпитали, макар че за мен тя е неизмерима. Ако съчувствието и състраданието могат да помогнат във вашето злощастие, ще ми позволите ли да ви бъда поне малко от помощ — заради Луси?

Скръбта на мига заля несретника. Сякаш всичко, което напоследък мълчаливо бе изстрадал, веднага откри пробойна. Лорд Годълминг изпадна в пълна истерия, вдигна разперени ръце и свирепо заудря длани една в друга, завладян от безкрайна агония. Той се изправи и седна отново, а сълзите закапаха по страните му. Изпитах безкрайна жалост към него и без да мисля, разтворих обятия. С плач положи глава на рамото ми и треперейки от вълнение, зарида безсилен като дете.

В нас, жените, се таи майчиният дух, който, щом се пробуди, ни извисява над по-дребните проблеми. Чувствах главата на този едър скърбящ мъж да почива върху мен, като че е тази на бебето, което някой ден може да лежи на гърдите ми, и погалих косата му, сякаш той беше мое собствено дете. В онзи момент така и не ми мина през ум колко странно беше всичко това.

След малко хлиповете му прекъснаха и макар че не се опита да прикрие чувствата си, той се изправи с извинение. Разказа ми за изминалите дни и нощи — изтощителни дни и безсънни нощи. Не е можел да поговори с никого така, както един мъж има нужда, когато тъгува. Нямало нито една жена, чието състрадание да спечели, или с която поради ужасните събития, подхранващи мъката му, би могъл да поговори свободно.

— Сега зная как страдах — каза той, докато бършеше очи, — но все още не мога да осъзная — и никой друг не би могъл — колко много означава за мен вашето деликатно състрадание днес. Ще го разбера по-добре след време и повярвайте ми, макар че сега не съм неблагодарен, признателността ми ще расте с това, което научавам. Ще ми позволите да ви бъда като брат, нали, за цял живот — заради скъпата ни Луси?

— Заради скъпата ни Луси — казах, когато стиснахме ръце.

— Ах, и заради вас самата — добави той, — защото, ако изобщо си е струвало почитта и признанието на един мъж да бъдат спечелени, то от днес вие разполагате с моите. Ако някога бъдещето ви поднесе момент, в който се нуждаете от помощта на мъж, повярвайте, зовът ви няма да остане в пустиня. Нека Господ не позволява някога такъв миг да засенчи слънцето за вашия живот, но ако някога това се случи, обещайте ми, че ще позволите да науча.

Той беше толкова откровен, а скръбта му така чиста. Почувствах, че това ще го утеши, и затова отвърнах:

— Обещавам.

Прекосявайки коридора, видях г-н Морис, загледан през прозореца. Той ме чу и се обърна.

— Как е Арт? — попита.

Като забеляза зачервените ми очи, той продължи:

— Ах, виждам, че сте го утешавали. Бедното старо приятелче! Има нужда от това. Единствено жена може да помогне на един мъж, когато му тежи на сърцето, а той нямаше коя да го успокои.

Г-н Морис понасяше собствените си грижи толкова смело, че сърцето ми кървеше за него. Видях ръкописа в ръцете му и осъзнах, че когато го прочете, той ще разбере колко много ми е известно, затова казах:

— Иска ми се да утеша всички, които носят мъка в сърцата си. Ще ми позволите ли да бъда ваша приятелка и ще дойдете ли при мен за утеха, ако се нуждаете от нея? По-късно ще разберете за какво говоря.

Той видя, че съм искрена, приведе се и поднесе ръката ми към устните си. Това беше слаба утеха за една толкова смела и великодушна личност, затова импулсивно се приведох и го целунах. Сълзите блеснаха в очите му и за един миг той изхлипа:

— Малко момиче — каза той съвсем спокойно, — никога до края на дните си няма да съжалите за тази чистосърдечна доброта!

След това той отиде в кабинета при своя другар.

„Малко момиче!“ — същите думи, с които е нарекъл Луси и — ах! — как само й е доказал своето приятелство!