Брам Стокър
Дракула (16)

Глава XVI
Дневникът на д-р Сюърд —
продължение

БЕШЕ тъкмо дванадесет без четвърт, когато влязохме в двора на църквата през ниската ограда. Нощта беше мрачна и луната случайно проблясваше през пролуките между гъстите облаци, които пробягваха по небето. Всички се придържахме един до друг, а Ван Хелзинг вървеше мъничко напред, за да показва пътя. Когато наближихме гробницата, се загледах в Артър, понеже се боях, че съприкосновението с това място, изпълнено с толкова печални спомени, би го разстроило, но той се справяше добре. Реших, че цялата тайнственост на ситуацията потискаше по някакъв начин скръбта му. Професорът отключи вратата и като видя естественото колебание сред нас, породено от различни причини, преодоля тази трудност, като сам влезе пръв. Останалите го последвахме, а той затвори вратата, след което запали един фенер със затъмнител и го насочи към ковчега. Артър пристъпи напред колебливо.

— Вчера вие бяхте тук с мен. Беше ли тялото на госпожица Луси в ковчега? — каза ми Ван Хелзинг.

— Беше.

Професорът се обърна към останалите с думите:

— Чухте, а все още има някои, които не ми вярват.

Той извади отвертката си и отново свали капака от ковчега. Артър го наблюдаваше, беше много блед, но тих. Когато Ван Хелзинг отмести капака, той пристъпи напред. Очевидно не знаеше, че има оловен ковчег, или поне не си беше давал сметка за това. Когато видя пролуката в покритието, кръвта нахлу в главата му на мига, но също толкова бързо се отдръпна и той запази мъртвешката си бледност. Продължаваше да мълчи. Ван Хелзинг огъна назад оловния лист, а ние всички погледнахме и се отдръпнахме ужасени.

Ковчегът беше празен!

За няколко минути никой не каза и дума. Мълчанието беше нарушено от Куинси Морис:

— Професоре, аз гарантирах за вас. Думата ви е ’сичко, от което се нуждая. Обикновено не бих попитал нещо такова — не бих ви позорил с едно подхвърлено съмнение, но това е мистерия, която излиза отвъд ’сяка чест или безчестие. Ваше дело ли е това?

— Кълна ви се във всичко свято, че нито съм я премествал, нито съм я докосвал. Онова, което се случи, беше следното: преди две вечери заедно с моя приятел Сюърд дойдохме тук — с добри намерения, повярвайте ми. Отворих ковчега, който тогава беше запечатан, и го заварихме празен както сега. След това почакахме и видяхме нещо бяло да приближава между дърветата. На следващия ден дойдохме през деня и тя беше положена вътре. Нали беше, приятелю Джон?

— Да.

— Онази нощ пристигнахме тъкмо навреме. Още едно толкова малко дете липсваше и го намерихме сред гробовете, слава Богу, невредимо. Вчера дойдох тук преди залез, защото при настъпването му немъртвите могат да се движат. Чаках цяла нощ, докато слънцето изгря, но не видях нищо. Най-вероятно стана така, понеже бях сложил върху скобите на тези врати чесън, който немъртвите не могат да понасят, и други неща, които отбягват. Снощи нямаше излизане, затова тази вечер, преди залез, махнах чесъна и другите ми неща. И така стана, че открихме този ковчег празен. Но потърпете с мен. Засега има много странности. Почакайте с мен навън, незабележими и безшумни, и много по-странни неща ще има да стават. Така — тук той дръпна затъмнителя на фенера си, — сега навън.

Професорът отвори вратата и излязохме в редица. Той беше последен и затвори след себе си.

Ех, колко свеж и чист беше нощният въздух след зловещината на гробницата. Колко беше приятно да видиш как облаците се надбягват, а лунната светлина проблясва между тях, докато те пресичат и кръстосват небето — като радостта и тъгата в човешкия живот. Колко беше приятно да вдишваш от чистия въздух, непокварен от смърт и разложение, и колко одухотворително да съзреш горящата червенина в небето отвъд хълма и да чуеш глухата далечна глъч, която бележи живота в един огромен град. Всеки беше сериозен и се справяше по свой начин. Артър мълчеше и както забелязах, полагаше усилия да схване целта и вътрешния смисъл на тази мистерия. Аз сам бях доволно търпелив и почти изкушен отново да хвърля съмнение, като се съглася със становището на Ван Хелзинг. Куинси Морис беше флегматичен подобно на човек, който приема всичко с хладнокръвие и смелост и чувства, че на всяка цена трябва да участва. Понеже не биваше да пуши, той си отряза едно хубаво парче пресован тютюн и го задъвка^[353]. Колкото до Ван Хелзинг, той си имаше своите занимания. Първо взе от чантата си нещо, наподобяващо тънка вафлена бисквита, което беше грижливо завито в салфетка, след това извади с две шепи някакво белезникаво вещество, подобно на тесто или маджун. Той натроши вафлата на прах и го омеси в буцата с ръце. После взе цялото и като го оформи на тънки ивици, започна да ги поставя в процепите между вратата на гробницата и касата. Това малко ме озадачи и понеже бях наблизо, го попитах какво прави. Артър и Куинси също дойдоха, защото любопитството им надделя.

— Затварям гробницата, така немъртвата не би могла да влезе — отвърна той.

— И това нещо, което сложихте, там ли ще го направи? — попита Куинси. — Всемогъщи Скот!^[354] Това някаква уловка ли е?

— Уловка е.

— Какво е това, което използвате?

Този път въпросът беше на Артър. Ван Хелзинг почтително повдигна шапка, като отговори:

— Нафора. Донесох я от Амстердам. Имам индулгенция^[355].

Този отговор стресна и най-скептичните от нас и почувствахме спонтанно, че при намерения, сериозни като тези на професора, намерения, които до този момент вече го бяха накарали да използва най-свещеното от всичко за него, нямаше как да не му се доверим^[356]. С почтително мълчание заехме местата, които ни бяха определени, в близост около гробницата, но скрити от погледа на всеки минувач. Съжалих останалите, особено Артър. Сам бях подготвен от предишните си посещения, прекарани в страховити бдения, но въпреки това, дори аз, който отричах доказателствата само до преди час, почувствах как сърцето ми се свива. Никога гробниците не бяха изглеждали толкова мъртвешки бледи, никога кипарисите, тисовете или хвойните не въплъщаваха така погребалната меланхолия, никога дърветата и тревата не се бяха полюшвали и шумолели толкова злокобно, никога клоните не са скърцали толкова тайнствено и никога далечният нощен кучешки вой не е вещаел такава печал.

Мълчанието продължи дълго, една голяма болезнена празнота и след това пронизително „Шшшш!“ от професора. Той посочи. Далече надолу по алеята с тисовете видяхме приближаваща се бяла фигура — неясна бяла фигура, която държеше нещо тъмно до гърдите си. Силуетът спря и в този миг лъч лунна светлина падна върху преминаващите облачни маси и откри с потресаваща яснота тъмнокоса жена, облечена в погребален саван. Не можехме да видим лицето, защото беше приведено над нещо, което забелязахме, че е едно русокосо дете. Последва тишина и кратък пронизителен вик като на заспало дете или пък куче, докато лежи пред огъня и сънува. Тръгнахме напред, но предупредителният жест на професора, който стоеше зад едно тисово дърво, ни спря, а след като вдигнахме очи, бялата фигура се движеше отново напред. Сега беше достатъчно близо, за да я видим ясно, а луната все още грееше. Сърцето ми се смрази и дочух хлипа на Артър, когато разпознахме чертите на Луси Уестънра. Луси Уестънра, ала толкова различна. Миловидността се бе превърнала в твърдост на елмаз, безсърдечна жестокост, а непорочността — в сладострастна поквара. Ван Хелзинг пристъпи. Покорни на неговото движение, всички ние също излязохме напред. И четиримата застанахме в редица пред вратата на гробницата. Професорът вдигна фенера си и дръпна затъмнителя. На концентрираната светлина, която обля лицето на Луси, забелязахме, че устните й бяха алени от прясна кръв, а една струйка се стичаше по брадичката, като петнеше чистотата на погребалните й одежди.

Побиваха ни тръпки от ужас. По треперещата светлина забелязах, че дори желязното самообладание на Ван Хелзинг го беше изоставило. Артър беше до мен и ако не бях сграбчил ръката му, за да го задържа, щеше да падне.

Когато Луси — наричам нещото пред нас Луси, защото то се беше вселило в нейния облик — ни видя, отстъпи назад и яростно изсъска, както би направила котка, когато е изненадана. След това очите й пробягнаха по нас. Очите на Луси по форма и цвят, но очите на Луси, нечестиви и пълни с адска жар вместо невинния нежен поглед, който познавахме. В този миг останките от любовта ми се превърнаха в омраза и ненавист. Трябваше ли да бъде убита, можех да го сторя с животинска наслада. Докато ни оглеждаше, очите й проблеснаха с нечиста светлина, а по лицето разцъфна сладострастна усмивка. О, Боже, как изтръпнах, когато видях това! С небрежно движение, коравосърдечна като дявол, тя захвърли на земята детето, което досега беше притискала напрегнато и силно до гърдите си, и заръмжа над него като куче над кокал. Детето нададе остър писък и остана да лежи хлипайки. В тази постъпка имаше безчовечност, която изтръгна стон от Артър. Когато тя наближи към него с разтворени обятия и похотлива усмивка, той отстъпи и закри лице в шепи.

Но тя продължи да се приближава и каза с омайна страст и грация:

— Ела при мен, Артър. Остави другите и ела при мен. Обятията ми те жадуват. Ела и нека заедно намерим покой. Ела, съпруже мой, ела!^[357]

В гласа й имаше нещо диаболично сладко — нещо като звън на чупещо се стъкло, което отекна в главите ни, макар словата да бяха отправени към друг. Колкото до Артър, той сякаш беше омагьосан. Като свали длани от лицето си, той широко разтвори обятия. Луси се беше хвърлила към тях, когато Ван Хелзинг изскочи напред и вдигна между двамата малкото си златно разпятие. Тя се отдръпна назад и с лице, което внезапно се разкриви от гняв, се втурна напред през него, сякаш за да влезе в гробницата. На един-два фута от вратата обаче спря като прикована от някаква непреодолима сила и след това се обърна. Лицето се откри от внезапния светъл изблик на лунна светлина и фенерът, който сега желязното самообладание на Ван Хелзинг не оставяше да трепне. Никога не съм виждал такава злоба и объркване в нечие лице и вярвам, че никога отново очи на смъртен няма да видят такива. Прелестната руменина стана сивкавосиня, очите сякаш хвърляха искри от адски огън, веждите се сбръчкаха, все едно под плътта се усукваха змиите на Медуза, а красивите й, оцапани с кръв устни, се разтвориха широко като онези нарисувани по маските на гърците и японците^[358]. Ако някога лице е вещаело смърт — ако погледите могат да убиват — ние го видяхме в този миг.

И така за половин минута, която ми се видя като безкрайност, тя остана между издигнатото разпятие и святата възбрана пред намерението й да влезе. Ван Хелзинг наруши мълчанието, като попита Артър:

— О, приятелю, отговорете ми! Да довърша ли делото си?

Артър се хвърли на колене, като скри лицето си в шепи и каза:

— Постъпете както желаете, приятелю, постъпете както желаете. Никога не би могло да има друг ужас като този — и тогава силите го напуснаха.

Заедно с Куинси тръгнахме към него и го хванахме под мишниците. Чухме щракването от затъмнителя на фенера, когато Ван Хелзинг го спусна. Като се приближи до гробницата, той започна да маха от цепнатините част от свещения символ, който беше поставил. Всички загледахме изумени от ужас как той отпраща назад жената, с плът не по-малко истинска в този момент от нашата собствена, през пролуката, в която едва би влязло острие на нож. Почувствахме задоволство, когато професорът спокойно възстанови ивиците маджун по ръбовете на вратата.

Щом привърши с това, той вдигна детето и каза:

— Елате сега, приятели мои, повече не можем да направим до утре. По пладне има погребение, затова ще дойдем всички тук скоро след това. Близките на починалия ще си отидат до два, а когато клисарят заключи портите, ние ще останем. Тогава има още за вършене, но не като през тази нощ. Колкото до този малчуган, той не е особено наранен и до утре вечер ще бъде добре. Трябва да го оставим, където полицията ще го открие, както през онази нощ, а след това — към вкъщи.

Той се приближи до Артър с думите:

— Приятелю мой Артър, преживяхте сурово изпитание, но по-късно, щом погледнете назад, ще видите колко необходимо беше. Сега сте в горчивите води, дете мое. До утре по това време, дай Боже, ще сте ги преминали и ще пиете от сладките, затова не скърбете премного. Дотогава няма да ви моля за прошка.

Артър и Куинси дойдоха у дома с мен. По пътя се опитахме да се поободрим взаимно. Оставихме детето в безопасност. Бяхме уморени, затова сънят наистина ни навести, ала без да ни измъчва.

 

 

29 септември, вечерта. Малко преди дванадесет часа ние тримата — Артър, Куинси Морис и моя милост — отидохме да вземем професора. Беше странно, че по неизказано съгласие всички се бяхме облекли в черно. Разбира се, Артър го носеше, защото бе в дълбок траур, но останалите го бяхме направили интуитивно. Стигнахме двора на църквата в един и половина, поразхождахме се безцелно наоколо, отбягвайки да ни забележат публично, затова, когато гробарите привършиха работата си, а клисарят с убеждението, че всички са си отишли, заключи портите, цялото място беше на наше разположение. Вместо своята малка черна чанта Ван Хелзинг носеше един дълъг кожен калъф като онези за крикет. Очевидно теглото му беше значително.

Щом останахме сами и вече бяхме чули как шумът от последните стъпки заглъхва нагоре по пътя, тихичко като по нареждане последвахме професора до гробницата. Той отключи вратата и влязохме, затваряйки след себе си. След това извади от чантата си фенера и го запали заедно с две восъчни свещи, които, като разтопи краищата им, закрепи върху други ковчези, така че да хвърлят достатъчно светлина, на която да се работи. Когато вдигна отново капака на ковчега, в който беше Луси, всички погледнахме — Артър трепереше като лист — и видяхме, че тялото лежи вътре в цялата си смъртна красота. Ала в сърцето ми нямаше любов, нямаше нищо освен ненавист към противното Нещо, което бе взело облика на Луси, но не и душата й. Забелязах как дори чертите на Артър се изопват. След малко той каза на Ван Хелзинг:

— Това наистина ли е тялото на Луси или само демон в нейния облик?

— Нейното тяло е и все пак не точно. Но почакайте малко и ще я видите каквато беше и каквато е.

Както си лежеше там, тя изглеждаше като кошмарна сянка на Луси: заострените зъби, оцапаните с кръв сладострастни устни, които те караха да потрепнеш, щом ги видиш — цялата този сластна и бездуховна външност сякаш бе дяволска насмешка с нежната непорочност на Луси^[359]. С присъщата си последователност Ван Хелзинг започна да изважда разнообразното съдържание на чантата си и да го приготвя за работа. Първо изкара един поялник и спойка за заваряване, а след това малка маслена лампа, която, щом запали в единия ъгъл на гробницата, изпусна газ, горящ със син пламък и жежка топлина, после — скалпелите си, които постави наблизо, най-накрая — цилиндричен дървен кол, дебел два и половина или три инча и дълъг около три фута. Един от краищата му беше обгорен с огън, за да се закали, и издялан в остър връх. Заедно с него извади и тежък чук също като онези, които се използват във въглищарника на всяко домакинство за чупене на парчетата. За мен подготовката на един лекар за работа от всякакъв вид е вдъхновяваща и ме оживява, но ефектът на това върху Артър и Куинси беше да ги смае. И двамата обаче запазиха смелост и останаха спокойни и мълчаливи.

Щом всичко беше готово, Ван Хелзинг каза:

— Преди да направим каквото и да било, нека ви кажа това: то е взето от познанията и опита на древните и всички онези, които са изучавали силите на немъртвите. Когато те станат такива, заедно с промяната идва и проклятието на безсмъртието. Те не могат да умрат, а преживяват епоха след епоха, прибавяйки нови жертви и умножавайки злото по света, защото всичко, което умре като плячка на немъртъв, само става такъв и дебне себеподобните си. И така кръговратът винаги расте като пръстените от камък, хвърлен във вода. Приятелю Артър, ако бяхте срещнали онази целувка, за която помните отпреди бедната Луси да почине, или пък снощи, когато отворихте обятията си за нея, щяхте след време, когато умрете, да се превърнете в nosferatu^[360], както ги наричат в Източна Европа, и щяхте през цялото време да създавате още от тези немъртви, които така ни бяха изпълнили с ужас. Заниманията на тази толкова злощастна скъпа лейди беше тъкмо започват. Онези деца, чиято кръв тя пиеше, все още не са чак толкова зле, но ако тя продължи да живее немъртва, още и още те губят кръвта си и заради силата й над тях идват при нея и така тя точи кръвта им със своите порочни уста. Но ако тя умре наистина, тогава всичко приключва. Малките ранички на гърлата им изчезват и те се връщат към игрите, без никога да разберат какво е било. Но най-благословено от всичко, когато тази сега немъртва биде заставена да почива наистина като мъртва, тогава душата на клетата лейди, която обичаме, ще бъде отново свободна. Вместо да върши злини нощес и множи още изроди по свой образ денем, тя ще заеме мястото си сред останалите Ангели. Така че, приятелю мой, ръката, която ще нанесе освободителния удар, за нея ще бъде благословена. Аз съм склонен на това, но няма ли някой измежду нас, който има по-силно право? Няма ли да е щастие да мислиш от сега нататък в тишината на нощта, когато сънят не е: „Беше моята ръка, която я изпрати сред звездите, беше ръката на онзи, който най я обичаше, ръката, на която със сигурност щеше да се спре, ако можеше да избира.“? Кажете ми, ако биде някой такъв при нас!

Всички погледнахме към Артър. Той разбра какво сме сторили — с безпределна деликатност му отстъпвахме правото неговата ръка да направи отново спомена ни за Луси свещен вместо нечист. Затова пристъпи напред и макар ръката му да трепереше, а лицето му да бе бяло като сняг, каза смело:

— Верни мой приятелю, от дъното на разбитото си сърце ви благодаря. Кажете ми какво трябва да сторя и няма да се поколебая!

Ван Хелзинг положи ръка на рамото му и каза:

— Смел младеж! Само миг кураж и всичко свършва. Този кол трябва да се забие в нея. Ще бъде страховито изпитание — не бива да се лъжем, но ще продължи само за кратко и след това ще бъдете по-удовлетворен, отколкото болката ви е била голяма. От тази черна гробница ще излезете на повърхността, сякаш тъпчете по въздух. Но не бива да се поколебавате, когато веднъж сте започнали. Просто помислете, че ние, вашите верни приятели, сме наблизо и се молим за вас през цялото време.

— Продължавайте — каза дрезгаво Артър. — Кажете ми какво трябва да сторя.

— Хванете кола с лявата си ръка и бъдете готов да поставите върха му над сърцето, а чука задръжте в дясната. След това, когато започнем молитвата си за починалата — аз ще го чета^[361], тук имам книгата, а другите ще повтарят — ударете в името Божие, че така всичко с починалата, която обичаме, да бъде наред, а немъртвата да си отиде.

Артър взе кола и чука и щом веднъж се настрои за действие, ръцете му повече не трепнаха. Ван Хелзинг отвори требника си и започна да чете, а заедно с Куинси повтаряхме, доколкото ни се отдаваше. Артър постави върха над сърцето и забелязах как той потъва в бялата плът. След това Артър удари с цялата си сила.

Нещото в ковчега се преви и от разтворените червени устни излезе грозен, смразяващ кръвта крясък. Тялото се тресеше, трепереше и мяташе в бурни конвулсии. Острите бели зъби захапаха, докато не прерязаха устните, и устата се покри с червена пяна. Но Артър така и не се поколеба. Той изглеждаше като въплъщение на Тор, докато нетрепващата му ръка се издигаше и падаше, забивайки по-дълбоко и по-дълбоко кола на смилението, а в същото време кръвта от пронизаното сърце бликаше и струеше на тласъци наоколо. Лицето му беше безизразно и сякаш озарено от висш дълг. Гледката ни даде смелост и гласовете ни сякаш закънтяха из малката гробница.

А след това конвулсиите и тръпките по тялото намаляха, зъбите спряха да тракат, а лицето — да се криви. Накрая тя се отпусна неподвижно. Ужасната задача беше приключила.

Чукът изпадна от ръката на Артър. Той се олюля и щеше да падне, ако не го бяхме хванали. Големи капки пот се стичаха по челото, а дъхът му излизаше на сподавени пресекулки. Наистина беше напълно изцеден и ако нещо повече от човешко чувство не го бе подтикнало да извърши това, никога нямаше да го преодолее. За няколко минути бяхме толкова заети с него, че дори не погледнахме към ковчега. Когато го направихме обаче, шепот на потресаваща изненада плъзна помежду ни. Бяхме се втренчили толкова обсебени, че Артър, който беше седнал на земята, се изправи, дойде и също погледна. В този момент една непозната за него искра на доволство премина по лицето му и напълно разсея мрачното униние, което го обливаше.

Там, в ковчега, вече не лежеше противното Нещо, което толкова презирахме и така бяхме намразили, че делото по унищожението му беше поверено като привилегия на онзи, който има най-голямо основание за нея, а Луси — каквато я помнихме приживе, с лице, чиято миловидност и непорочност нямаха равни. Истина е, че по него личаха изтощението, болката и терзанията от последните й дни, но те ни бяха скъпи, защото будеха спомените ни за нея. Всички до един почувствахме, че светият мир, който обгръща като слънчевата светлина измъчения лик и тяло, беше само тленен символ и олицетворение на покоя, който щеше да властва вовеки.

Ван Хелзинг се приближи и положи ръка върху рамото на Артър с думите:

— А сега, Артър, приятелю мой, скъпи младежо, простено ли ми е?

Напрежението се стопи, когато той взе ръката на стареца в своята и като я вдигна до устните си, я притисна към тях и каза:

— Простено! Бог да ви благослови, задето върнахте душата на моята любима, а на мен — спокойствието.

Той сложи ръце върху рамената на професора и като положи глава на гърдите му, поплака тихо, докато ние стояхме неподвижно. Щом вдигна лице, Ван Хелзинг му каза:

— А сега, дете мое, можете да я целунете. Целунете мъртвите й устни, ако желаете, както би искала да направите, ако изборът беше неин. Защото тя вече не е зъбата дяволица, вече не е завинаги отвратително Нещо. Повече не е немъртва сатана. Тя е Божия рабиня, чиято душа е с Него!

Артър се наведе, целуна я и след това отпратихме него и Куинси извън гробницата. Заедно с професора отстранихме с триона горната част на кола, като оставихме върха му в тялото. След това отрязахме главата и напълнихме устата с чесън. Заварѝхме оловния ковчег, завинтихме капака и като събрахме принадлежностите си, излязохме. Щом професорът заключи вратата, той даде ключа на Артър.

Отвън въздухът беше свеж, слънцето блестеше, а птиците пееха, сякаш цялата природа се бе настроила на друга вълна. Доволство, веселие и мир изпълваха всичко. В известна степен бяхме намерили покой и удовлетворение, макар и помрачено.

Преди да тръгнем, Ван Хелзинг каза:

— Сега, приятели мои, първата крачка от нашето дело е направена, най-мъчителната за нас. Но остава една по-важна задача: да намерим причинителя на всичката тази скръб и да го смажем. Имам следи, по които можем да тръгнем, но това е дълга работа, а и трудна и в нея има опасности и болка. Всички ще ми помогнете, нали? Всички се научихме да вярваме — не е ли така? И като е така, не съзнаваме ли дълга си? Да! И не обещахме ли да стигнем до горчивия финал?

Един след друг ние стиснахме ръката му и клетвата беше положена. Когато тръгнахме, професорът каза:

— След две нощи ще се срещнете с мен и ще вечеряме заедно в седем часа с приятеля Джон. Ще поканя други двама — двама, които все още не познавате, и ще бъда готов да изложа цялата работа пред нас и да разкрия всички намерения. Приятелю Джон, вие идвате с мен дома, защото имаме да обсъдим много и можете да ми помогнете. Довечера тръгвам за Амстердам, но ще се върна утре нощес и тогава започва великото ни дело. Но първо ще имам много да кажа, така че да сте наясно какво да правите и от какво да се боите. Тогава наново ще си дадем дума, понеже ни предстои ужасна задача и щом веднъж стъпалата ни са върху ралото, не бива да поглеждаме назад^[362].