Брам Стокър
Дракула (14)

Глава XIV
Дневникът на Мина Харкър

23 септември. Джонатан е по-добре след една кошмарна нощ. Така се радвам, че има работа за вършене в изобилие, защото това държи вниманието му настрани от ужасните неща и ех, щастлива съм, че сега не е смазан от отговорностите на своята нова длъжност. Знаех, че ще остане верен на себе си, и сега съм много горда да видя как моят Джонатан се издига до висините на кариерата си и върви всячески в крак със задълженията, които го затрупват. Ще отсъства цял ден чак до късно, понеже спомена, че не може да обядва у дома. Къщната ми работа е привършена, така че ще взема неговия чуждестранен дневник, ще се заключа в стаята си и ще го прочета…

 

 

24 септември. Сърце не ми стигна да пиша снощи, защото ужасяващите записки на Джонатан не ми даваха покой. Клетият! Колко ли е страдал, независимо дали е истина, или бълнувания. Чудя се дали в тях изобщо има нещо вярно. Дали е получил мозъчната треска и след това е написал всички тези страховити неща, или е имал някакво основание за тях? Предполагам, че никога няма да разбера, понеже не смея да поставя въпроса пред него… А онзи мъж, който видяхме вчера? Той сякаш беше напълно убеден за него… Горкичкият! Сигурно Погребението го е разстроило и върнало към някакви мисли, които… Той сам си вярва за всичко. Спомням си как в сватбения ни ден каза: „Освен ако някой мой свещен дълг ме върне обратно към онези горчиви часове, били те насън или наяве, на свяст или пък на лудост“. Сякаш през всичко това преминава някаква нишка на последователност… Този страховит граф се е запътил към Лондон… Ако това е така, и той е пристигнал в града сред милионните тълпи… Това може да бъде свещен дълг и ако часът удари, не бива да отстъпваме… Ще бъда подготвена. Взимам пишещата си машина още в тази минута и започвам да преписвам. Така при необходимост ще могат да го прочетат и други. Наложи ли се това, тогава може би ако съм била предвидлива, бедният Джонатан няма да бъде смущаван, защото бих могла да говоря вместо него и никога да не позволявам изобщо да се безпокои и тревожи. Ако той някога се отърси напълно от напрежението, може би ще поиска да ми разкаже всичко, а на мен би ми се отдала възможността да му задавам въпроси, да разбера още и видя как мога да го утеша.

Писмо, Ван Хелзинг до г-жа Харкър

24 септември.

(Поверително)

Уважаема мадам,

Моля да извините писмото ми за това, че съм тъй далечен приятел, както и че аз Ви изпратих печалните новини за смъртта на госпожица Луси Уестънра. По свое снизхождение лорд Годълминг ме упълномощи да чета нейните писма и книжа, понеже съм дълбоко загрижен за определени въпроси от жизнена важност. Сред тях намерих някои от Вас, които показват какви скъпи приятелки сте били и как сте я обичали. О, мадам Мина, заради тази любов ви умолявам — помогнете ми. Моля за доброто на другите — да поправя голяма грешка и да предотвратя много и ужасни беди — това може би е по-важно, отколкото бихте могли да си представите. Възможно ли е да Ви видя? Имайте ми доверие. Аз съм приятел на д-р Джон Сюърд и лорд Годълминг (това бе Артър на госпожица Луси). Трябва да го пазя в тайна засега от всички. Необходимо е да пътувам до Ексетър и да се срещнем веднага, ако ми съобщите, че ще имам удоволствието да Ви видя, а също къде и кога. Смирено Ви моля да ме извините, мадам. Прочетох писмата Ви до бедната Луси и зная колко сте мила и как страда Вашият съпруг, затова ви умолявам, ако е възможно, да не го осведомявате ни най-малко, за да не му навреди. Отново моля да простите и да ме извините.

Телеграма, г-жа Харкър до Ван Хелзинг

25 септември. Ако Ви е възможно, елате днес с влака от десет и петнадесет. На разположение съм, когато и да дойдете.

Дневникът на Мина Харкър

25 септември. Не мога да овладея вълнението си — наближава моментът за посещението на д-р Ван Хелзинг и по някаква причина очаквам, че то ще хвърли малко светлина върху безрадостното преживяване на Джонатан, а след като се е грижил за клетата и скъпа Луси по време на болестта, която я погуби, той може да ми разкаже всичко за нея. Това е причината да дойде — заради Луси и нейното ходене насън, а не относно Джонатан. В такъв случай вече никога няма да разбера истината такава, каквато е! Колко съм наивна. Този ужасен дневник е завладял въображението ми и пречупвам всичко през неговата призма. Разбира се, че е за Луси. Милата, навикът й се беше върнал и онази страшна нощ на склона сигурно я е разболяла. Почти бях забравила покрай собствените си грижи колко се беше влошила след това. Трябва да му е споделила за своето сомнамбулско приключение в Уитби и че съм запозната с всичко около него, затова сега той иска да му разкажа какво я е споходило, за да бъде наясно. Надявам се, че съм постъпила правилно, като не съм казала нищо на г-жа Уестънра. Никога не бих си простила, ако някое мое действие или бездействие е навредило на горката мила Луси. Надявам се също, че д-р Ван Хелзинг няма да ме обвинява. Напоследък имах много тревоги и безпокойства и чувствам, че не бих могла да понеса още точно сега.

Предполагам, че понякога плачът е само за добро — прочиства въздуха както дъжда. Може би се разстроих, задето вчера прочетох дневника, а след това тази сутрин Джонатан тръгна и няма да е до мен цял ден и цяла нощ. Разделихме се за първи път, откакто се оженихме. Скъпият ми, дано се грижи за себе си и не се случи нещо, което да го разстрои. Два часът е и докторът скоро ще бъде тук. Няма да споменавам нищо за дневника на Джонатан освен ако не се поинтересува. Радвам се, че преписах собствения си дневник на печатната машина, така ако той случайно попита за Луси, мога да му го дам. Това ще спести много въпроси.

 

 

По-късно. Той дойде и си отиде. Ех, каква странна среща и как само ми завъртя главата! Чувствам се като насън. Възможно ли е всичко това, или дори част от него? Ако не бях прочела първо дневника на Джонатан, никога не бих могла дори да допусна тази мисъл. Клетият, клетият, мил Джонатан! Колко ли е страдал. Нека Господ даде всичко това да не го тревожи отново. Ще се опитам да му го спестя, но може дори да се окаже от помощ и успокоение за него — макар и да има неприятни последствия — да знае със сигурност, че очите, слухът и разсъдъкът не са му изневерили и всичко е истина. Вероятно съмнението е това, което го е обсебило, и когато то си отиде без значение в коя негова част — сънна или будна — може да докаже истината, той ще бъде по-спокоен и способен да понесе шока. Д-р Ван Хелзинг трябва да е добър човек, а също и разсъдлив, щом е приятел на Артър и д-р Сюърд и щом са го довели чак от Холандия да се грижи за Луси. След срещата ни чувствам, че той е мил, сърдечен и с благородна душа. Когато утре пристигне, ще го попитам за Джонатан и тогава, по Божия воля, можем да доведем до щастлив край цялата тази скръб и тревога. Преди мислех, че би ми харесало да се занимавам с интервюта. Един приятел на Джонатан от „Ексетър Нюз“ му казал, че паметта е всичко в подобна професия — че ти е нужна способността да възпроизведеш в текста точно почти всяка изговорена дума дори ако трябва да преработиш част от него впоследствие. Това тук беше необичайно интервю. Ще се опитам да го запиша Verbatim^[328].

Беше два и половина, когато се почука. Събрах куража си à deux mains^[329] и зачаках. След няколко минути Мери отвори вратата и представи „д-р Ван Хелзинг“.

Станах и се поклоних, а той се приближи: мъж с нормално тегло, здраво телосложение, рамене изпънати над широк и едър гръден кош и шия, съразмерна спрямо торса и главата му. Позата на главата му веднага навеждаше на мисълта за загатната разсъдливост и сила. Тя беше благородна, с хармонични размери, широка и издължена зад ушите. На гладко обръснатото му лице се открояваше масивна квадратна брадичка, голяма уста, излъчваща жизненост и решителност, симетричен нос, по-скоро прав, но с тънки и деликатни ноздри, които сякаш се разширяваха, когато големите гъсти вежди се събираха, а устните се свиваха. Челото му беше широко и хубаво, в началото се издигаше почти отвесно, а след това се заобляше над две изпъкналости или издутини. Чело, пред което червеникавата коса не би могла да падне, а вместо това свободно се спускаше назад и отстрани. Големите му тъмносини, раздалечени едно от друго очи, бяха чувствителни и нежни или строги според настроението му^[330].

— Г-жа Харкър, нали? — попита той.

Поклоних се в знак на съгласие.

— Това е била госпожица Мина Мъри?

Отново се съгласих.

— Мина Мъри е тази, която искам да видя, която беше приятелка на милото клето дете Луси Уестънра. Мадам Мина, аз идвам заради покойните.

— Сър — казах аз, — не бихте могли да имате по-добра причина да съм ви задължена от тази, че сте били приятел на Луси Уестънра и сте се грижили за нея.

Подадох му ръка. Той я пое и каза нежно:

— Ех, мадам Мина, знаех си, че една приятелка на това клето невинно момиче ще бъде отзивчива, но все още не се бях уверил сам…

Той завърши словата си с елегантен поклон. Попитах го какъв е поводът, поради който иска да се срещнем.

— Прочетох писмата ви до госпожица Луси — подхвана той веднага. — Простете ми, но трябваше да се заема със събирането на сведения, а нямаше кого да разпитам. Знам, че сте били с нея в Уитби. Понякога тя водеше дневник — не бива изглеждате изненадана, мадам Мина, започнала е, след като сте тръгнали, и е пишела по ваше подражание — и в този дневник тя проследява, както може да се предположи, определени случки, свързани със сомнамбулизъм, за които пише, че вие сте я спасили. По тази причина с голямо недоумение аз идвам при вас и ви моля, като разчитам на добротата ви, да ми разкажете всичко, което можете да си спомните за това.

— Мисля, че мога да ви разкажа всичко, д-р Ван Хелзинг.

— О, значи паметта ви умее да улавя подробности и факти? Това не се отдава на всяка млада дама.

— Не, докторе, но тогава записах всичко. Мога да ви го покажа, ако пожелаете.

— Ах, мадам Мина, ще бъда признателен. Ще ми направите голяма услуга.

Не можах да устоя на изкушението да го поозадача — предполагам, че малко от вкуса на райската ябълка е все още по устните ни, — затова му дадох стенографския дневник. Той го взе с благодарствен поклон и каза:

— Мога ли да го прочета?

— Ако желаете — отвърнах възможно най-сдържано.

Той отвори книгата и на мига изражението му придоби смутен вид. След това се изправи и поклони.

— О, вие толкова умна жена! — каза той. — Отдавна знаех, че г-н Джонатан е мъж, благословен с много, но виж ти, неговата съпруга притежава всички добри качества. Не бихте ли ми оказали тази толкова голяма чест да ми помогнете, като ми го прочетете? Уви, не познавам стенографията.

В този момент малката ми шега приключи и почти се бях засрамила, затова взех печатния препис от кошницата за ръкоделие и му го подадох.

— Простете — казах, — не можах да се стърпя. Вече бях помислила, че ще ме попитате за скъпата Луси, и понеже вероятно не бихте могли да чакате — не заради мен, а защото знам, че времето ви сигурно е ценно — го преписах на машината за вас.

Той го взе и очите му светнаха.

— Толкова сте мила — каза той. — А сега мога ли да го прочета? Може би ще се наложи да ви попитам някои неща, когато привърша.

— Непременно — отвърнах, — прочетете го, а в това време аз ще наредя обяда да бъде приготвен и след това можете да ми задавате въпроси, докато се храним.

Той направи поклон, настани се на един стол с гръб към светлината и се улиса в книжата, а в същото време аз се погрижих за обяда, най-вече за да не го безпокоя. Когато се върнах, го заварих да крачи забързано напред-назад из стаята, а цялото му лице гореше от вълнение. Той се втурна към мен и хвана двете ми ръце.

— О, мадам Мина — възкликна той, — просто нямам думи колко съм ви задължен! Този документ е като слънцето. Той ми отвори очите. Замаян съм и заслепен от толкова много светлина и все пак облаци се вият зад нея всеки път. Но вие не, не бихте могли да разберете. Ех, но съм ви признателен, вие толкова умна жена. Мадам — той каза това много тържествено, — ако някога Абрахам Ван Хелзинг може да направи нещо за вас или вашите близки, надявам се да ме уведомите. За мен ще бъде удоволствие и радост, ако мога да ви служа като приятел. Като приятел, но всичко, което някога съм научил, всичко, което съм в състояние да сторя, ще бъде за вас и тези, които обичате. В живота има мрак, има и светлина, вие сте част от светлината. Ще имате щастлив живот, хубав живот, а вашият съпруг ще бъде благословен с вас.

— Но докторе, ласкаете ме твърде много, а… а не ме познавате.

— Не ви познавам! Аз, който съм на тази възраст и който през целия си живот съм изучавал мъжете и жените. Аз, който съм избрал за моя основна насока човешкия разсъдък, всичко свързано с него и всяко негово следствие! И аз прочетох дневника, който вие така хубаво сте записали за мен и в който от всеки ред лъха истина. Аз, който съм прочел вашето толкова мило писмо до бедната Луси за сватбата и доверието ви, да не ви познавам! О, мадам Мина, честните жени споделят целия си живот, ден по ден, час по час, минута по минута такива неща, които ангелите умеят да четат, а ние мъжете, желаещи да научим, имаме в себе си нещо от ангелския взор. Съпругът ви е благородна душа и вие също сте такава, защото имате вяра, а тя не може да съществува там, където вирее подлостта. А съпругът ви — разкажете ми за него. Напълно здрав ли е? Онази треска изцяло ли е преминала, възстановил ли е силата и жизнеността си?

Тук съзрях възможност да го попитам за Джонатан и затова казах:

— Той почти се възстанови, но беше силно покрусен от смъртта на г-н Хокинс.

— О, да, знам, знам — прекъсна ме той. — Прочетох последните ви две писма.

— Предполагам, че това го разстрои — продължих аз, — понеже, когато този четвъртък бяхме за последно в Лондон, той преживя силно вълнение.

— Вълнение, и то след едва преминала мозъчна треска! Това не беше добре. Какво беше това вълнение?

— Той помисли, че е видял някого, който му напомни нещо ужасяващо, нещо, което е довело до неговата болест.

Тук сякаш всичко ми се струпа наведнъж: съжалението към Джонатан, ужасът, който е преживял, цялата страховита тайнственост на неговия дневник и уплахата, която ме изпълва, откакто го прочетох. Всичко дойде накуп. Предполагам, че съм била истерична, защото се хвърлих на колене, вдигнах ръце към него и го умолявах да върне здравето на съпруга ми. Той хвана ръцете ми, изправи ме, настани ме на канапето и седна до мен. Докато държеше дланта ми в своята, каза с тъй безкрайна нежност:

— Животът ми е пустош, самотен и така изпълнен с работа, че не съм имал много време за приятелства, но откакто бях повикан тук от моя доверен Джон Сюърд, се запознах с толкова много добри хора и такова благородство, че изпитвам повече от всякога — и това се задълбочи с напредването на възрастта ми — самотата в живота ми. Затова ми повярвайте, че дойдох тук, изпълнен с уважение към вас, и вие ме обнадеждихте — с надежда не за това, което диря, а че все още има останали честни жени, които да даряват живота с щастие, честни жени, чиито житейски път и искреност могат да дадат добър урок на децата, които ще се родят. Изпитвам радост, радост, че мога тук да ви бъда от някаква полза, защото, ако съпругът ви преживява страдания, те са в рамките на моята наука и опит. Мога да ви обещая, че с радост ще сторя всичко за него, което мога — всичко, за да изпълня живота му със сила и мъжество, а вашия — с щастие. Сега трябва да хапнете. Прекалено сте развълнувана и вероятно прекалено разтревожена. Съпруг Джонатан не би харесал да ви види толкова бледа, а каквото той не харесва там, където обича, не е за негово добро. Значи, заради него трябва да се храните и усмихвате. Вие ми казахте всичко за Луси и сега няма да говорим за нея, за да не ни натъжава. Тази вечер ще остана в Ексетър, защото искам да помисля добре над това, което ми споделихте, и когато вече съм разсъдил, ще ви задам въпроси, ако позволите. А после освен това ще ми разкажете за тревогите на съпруга Джонатан, доколкото можете, но не още. Сега трябва да се храните, по-късно ще ми обясните всичко.

Следобед, когато се върнахме в гостната, той ми каза:

— А сега ми кажете всичко за него.

Когато се наложи да говоря с този изключително учен човек, се уплаших, че ще ме помисли за мекушава глупачка, а Джонатан за госпожичка — онзи дневник е толкова странен — и се поколебах да започна. Ала той беше мил, любезен и вече обеща да помогне. Вярвах му и затова казах:

— Д-р Ван Хелзинг, това, което имам да ви разкажа, е толкова невероятно, че не бива да се присмивате на мен или съпруга ми. От вчера съм изпаднала в някакво трескаво съмнение. Трябва да сте снизходителен към мен и да не ме вземете за глупава, задето почти съм повярвала на нещо толкова необичайно.

Той ме насърчи както с поведението си, така и с думи.

— О, скъпа моя, ако само знаехте колко странен е случаят, заради който съм тук, вие щяхте да сте тази, която да се смее. Научил съм се да не мисля прибързано за убежденията на който и да е без значение колко нетипични могат да са. Опитах се да остана отворен за новото и не обикновените неща в живота ще променят това, а странните неща, необичайните неща, нещата, които биха те накарали да се колебаеш дали си безумец, или с всичкия си.

— Благодаря ви, благодаря ви хиляди пъти! Свалихте тежестта от сърцето ми. Ако позволите, ще ви дам да прочетете една книга. Тя е дълга, но аз съм я напечатала на пишещата машина. Ще ви разкаже за моите тревоги и тези на Джонатан. Това е препис от неговия дневник, който е водил в чужбина, за всичко случило се. Не смея да кажа нищо за него. Вие ще го прочетете и сам ще отсъдите. След това, когато ви видя, може би ще бъдете така любезен да ми споделите какво мислите.

— Обещавам — каза той, като му подадох листовете. — Сутринта, възможно най-скоро, ще дойда да видя вас и вашия съпруг, ако позволите.

— Джонатан ще бъде тук в единадесет и половина и в този случай, за да го видите тогава, ще трябва да дойдете за обяд. Можете да хванете бързия влак от 3:34, който ще ви заведе до „Падингтън“^[331] преди осем.

Той беше изненадан защо зная това наизуст, но нямаше как да е наясно, че съм проучила всички влакове към и от Ексетър, за да съм от полза на Джонатан, в случай че бърза.

Така той взе листовете и си отиде, а аз седнах и се замислих… за какво — не зная.

Писмо (предадено на ръка), Ван Хелзинг до г-жа Харкър

25 септември, 6 часа.

Уважаема мадам Мина,

Прочетох този толкова удивителен дневник на съпруга Ви. Може да спите, без да се съмнявате. Макар да е странен и ужасяващ, той е истина! Залагам живота си. Може да е по-лош за другите, но за Вас и него няма страшно. Той е възхитителен младеж и нека Ви кажа от житейски опит, че някой, който би постъпил като него — да слезе надолу по стената и до онази стая — ах, и да отиде за втори път — не е мъж, който ще остане покосен завинаги от някаква уплаха. Разсъдъкът и душата му са съвсем в ред. Кълна се в това преди дори да съм го видял, така че си отдъхнете. Ще трябва да го разпитвам много за други неща. Благословен съм, че днес дойдох да ви видя, понеже научавам наведнъж толкова много, че отново съм заслепен… заслепен повече от всякога и трябва да помисля.

Писмо, г-жа Харкър до Ван Хелзинг

25 септември, 6:30 следобед.

Уважаеми д-р Ван Хелзинг,

Хиляди благодарности за любезното ви писмо, което свали голяма тежест от сърцето ми. Но все пак, ако е вярно, що за чудовищни неща има по света и колко ужасно би било, ако този човек, този демон, е наистина в Лондон! Страхувам се дори да си го помисля. В този момент, докато пиша, получих телеграма от Джонатан, с която ми съобщава, че в 6:25 довечера тръгва от Лаунстън^[332] и ще бъде тук към 10:18, затова довечера няма да се притеснявам. По тази причина ще бъдете ли така любезен, вместо да обядвате с нас, да дойдете на закуска в осем часа, ако това не е прекалено рано за вас? Може да си заминете, ако бързате, с влака от 10:30, който ще Ви заведе до Падингтън в 2:35. Не отговаряйте на това, тъй като ще приема, че ако не ме известите, ще дойдете на закуска.

Доверете ми се,

Дневникът на Джонатан Харкър

26 септември. Бях решил никога отново да не пиша в този дневник, но времето за това настъпи. Когато се прибрах снощи, Мина беше приготвила вечерята и след като привършихме с нея, тя ми каза за посещението на Ван Хелзинг, че му е дала преписите на двата дневника и колко е била притеснена за мен. Показа ми, че според писмото на доктора всичко, което съм написал, е истина. Това сякаш направи от мен нов човек. Именно съмнението дали всичко се е случило, ме беше съкрушило. Чувствах се лишен от мъжество, останал в тъмнината и изпълнен с подозрения. Но сега, когато зная, не се страхувам дори от графа. Тогава въпреки всичко той е успял в намеренията си да отиде в Лондон и значи съм видял него. Той се е подмладил, но как? Ван Хелзинг е този, който ще свали маската му и ще го залови, ако е такъв, какъвто Мина твърди. Останахме до късно и обсъдихме всичко. Мина се облича, а аз ще позвъня в хотела след няколко минути и ще го доведа…

Мисля, че беше изненадан да ме види. Когато влязох в стаята му и се представих, той ме хвана за раменете, обърна ме с лице към светлината и след като ме разгледа внимателно и зорко, каза:

— Но мадам Мина ми каза, че сте болен, че сте преживели силна уплаха.

Беше толкова забавно да чуя как този любезен възрастен човек с изсечени черти нарича жена ми „мадам Мина“. Усмихнах се и казах:

— Бях болен, преживях силна уплаха, но вие вече ме излекувахте.

— Но как?

— Чрез снощното си писмо до Мина. Бях се усъмнил, а всичко сякаш тънеше в нереалност и не знаех на какво да вярвам, дори на онова, което потвърждаваше собствените ми сетива. Като не знаех на какво да вярвам, не знаех и как да постъпя. Затова можех само да продължа напред с работата, в чийто коловоз досега се движеше животът ми. Коловозът отказа да ме допусне и аз изгубих доверие в себе си. Докторе, не знаете какво е да се съмняваш във всичко, дори в самия себе си. Не, не знаете, не бихте могли с вежди като вашите.

Той изглеждаше поласкан и каза, като се смееше:

— Значи сте физиогномист! С всеки час научавам повече тук. С голямо удоволствие идвам до вас за закуска и о, сър, ще простите похвала от един старец, но вие сте благословен с такава съпруга.

Бих го слушал как величае Мина цял ден, затова просто кимнах и не продумах.

— Тя е една от жените господни, изваяни от собствената му ръка да покажат на нас, мъжете, и на другите жени, че има рай, в който можем да заживеем, а неговата светлина може да бъде и тук — на земята. Толкова вярна, толкова мила, толкова благородна и така малко себелюбива — а това, нека ви кажа, е много на тази възраст, изпълнена с мнителност и себичност. Колкото до вас, сър, прочел съм всички писма до бедната госпожица Луси, а някои от тях разказват за вас, затова ви познавам, откакто няколко дни чрез познанството на други, но виждам истинското ви аз от вчера насам. Ще ми подадете ръка, нали? И нека бъдем приятели за цял живот.

Ръкувахме се и той беше толкова любезен и сърдечен, че в гърлото ми сякаш заседна буца.

— А сега — каза той — мога ли да ви помоля за още малко подкрепа? Предстои ми голяма трудна задача и в началото тя е да зная. Бихте могъл да ми помогнете в това. Ще ми разкажете ли какво се случи, преди да отидете в Трансилвания? По-късно може да помоля за още помощ, и то от различен вид, но на първо време това стига.

— Слушайте, сър — отвърнах, — това, което има да свършите, отнася ли се до графа?

— Отнася се — каза той тържествено.

— Тогава съм с вас телом и духом. Щом тръгвате с влака от 10:30, няма да имате време да ги прочетете, но ще донеса целия куп документи. Може да ги вземете с вас и да ги прегледате във влака.

След закуска го изпратих до гарата. Когато се разделяхме, той каза:

— Може би ще дойдете в Лондон, ако ви пиша, и ще вземете с вас и мадам Мина.

— Ще дойдем и двамата, когато пожелаете — отвърнах.

Взех му сутрешните вестници и лондонските от снощи. Той ги разлистваше, докато разговаряхме при прозореца на вагона и чакахме влака да потегли. Погледът му като че ли изведнъж улови нещо в един от тях — „Уестминстър Газет“, познах го по цвета — и съвсем пребледня. Той прочете нещо съсредоточено, възкликвайки на себе си:

— Mein Gott! Mein Gott! Толкова скоро! Толкова скоро!

Не мисля, че в този момент отразяваше присъствието ми. Точно тогава свирката изсвистя и влакът тръгна. Това го отрезви, той се надвеси от прозореца и като замаха с ръка, извика:

— Предайте обичта ми на мадам Мина. Ще пиша възможно най-скоро.

Дневникът на д-р Сюърд

26 септември. Наистина не съществува нищо окончателно. Няма и седмица, откакто казах Finis, а ето че вече започвам отново чист запис или по-точно продължавам със стария. До този следобед нямах причина да размишлявам върху случилото се. Ренфийлд остана в общи линии толкова нормален, колкото си беше и преди. Той вече доста напредна с мухите и тъкмо се захвана с паяците, така че не ми е създавал никакви проблеми. Получих писмо от Артър, написано тази неделя, от което научих, че той се справя удивително добре. С него е Куинси Морис, а това е голяма подкрепа, защото той самият ври и кипи от добро настроение. Куинси също ми е драснал един ред и от него разбрах, че Артър започва да си възвръща част от своята предишна жизнерадост, затова, що се отнася до тях, нямам притеснения. Колкото до мен, вече се бях отдал на работата си с предишния ентусиазъм, така че можех искрено да заявя, че раната, която клетата Луси ми остави, беше започнала да заздравява. Сега обаче всичко започна отново и какъв ще бъде краят, само Бог знае. Мисля си, че Ван Хелзинг също е наясно, но би издал наведнъж само толкова, колкото да възбуди любопитство. Вчера той отиде до Ексетър и остана там цяла нощ. Днес се върна към пет и половина и като почти влетя в стаята, тикна снощния „Уестминстър Газет“ в ръцете ми.

— Какво мислите за това? — попита той, докато стоеше настрани със скръстени ръце.

Прегледах вестника, понеже изобщо не разбирах какво има предвид, но той ми го взе и посочи един абзац за подмамени деца в Хампстед. Това не ми говореше много, докато не стигнах до откъс, където бяха описани малки прободни ранички на гърлата им. Хрумна ми нещо и вдигнах очи.

— Е? — каза той.

— Също като при горката Луси.

— И какво смятате за това?

— Просто че има някаква обща причина. Каквото и да е наранило нея, е наранило и тях.

Отговорът му ми остана съвсем непонятен:

— Това е косвено вярно, но не и пряко.

— Какво имате предвид, професоре? — попитах.

Бях склонен да приема сериозността му с безразличие — понеже в края на краищата четири дни почивка и свобода от изгарящата мъчителна тревога помагат да ти възвърнат настроението, но щом видях лицето му, се въздържах. Никога, дори в най-голямото ни отчаяние за бедната Луси, той не беше имал по-строг вид.

— Кажете ми! — казах аз. — Не мога да отгатна нищо вероятно. Не зная какво да мисля и нямам факти, върху които да изградя предположение.

— Да не искате да ми кажете, приятелю Джон, че нямате никакво подозрение относно това, от което бедната Луси почина, дори след всички загатвания, оставени от събитията, а също и от мен?

— От голяма загуба или разпад на кръвта, последвани от нервно изтощение.

— А как кръвта се изгуби или разпадна?

Поклатих глава. Той пристъпи напред, седна до мен и подхвана:

— Вие сте умен човек, приятелю Джон. Разсъждавате добре и умът ви сече, но сте прекалено предубеден. Не оставяте очите ви да виждат, нито ушите ви да чуват^[333], а на това, което е извън вашия всекидневен живот, не отдавате значение. Не мислите ли, че има неща, които не можете да разберете, но все пак съществуват, че някои хора виждат това, което другите не могат? Та има факти, стари и нови, които убягват от вниманието на хората и техните очи, защото те знаят — или мислят, че знаят — някои неща, които други са им казали. Ех, недостатъкът на нашата наука е, че иска да обясни всичко и ако не го направи, тогава твърди, че няма нищо за обяснение. Но въпреки това всеки ден виждаме около нас появата на нови възприятия, които се смятат за нови и които са си старите, претендиращи да бъдат млади^[334] — подобно на изтънчените дами в операта. Вече предполагам, че не вярвате в телесно пренасяне^[335]. Не? Нито в материализация^[336]. Не? Нито в астрални тела^[337]. Не? Нито в четене на мисли. Не? Нито в хипноза…

— Да — казах аз, — Шарко^[338] я е доказал доста добре.

Той се усмихна и продължи:

— Тогава вие сте удовлетворен, що се отнася до това. Да? И разбира се, тогава сте наясно как тя действа и можете да проследите идеята на великия Шарко — уви, той вече не е между нас! — в самата душа на пациента под негово въздействие. Не? Тогава, приятелю Джон, ще трябва да приема, че вие просто се съгласявате с обстоятелство и сте задоволен, като оставите от начало до край да биде празно. Не? Тогава ми обяснете — понеже разумът е мой учител — как така допускате хипнозата, а отхвърляте четенето на мисли. Нека ви кажа, приятелю, че днес има неща, създадени в науката за електричеството, които щяха бъдат отнесени към нечестивото от хората, които сами са открили електричеството — които пък щяха не особено по-рано да бъдат изгорени като магьосници. Винаги има неизвестности в живота. Защо се случи така, че Матусал^[339] живя деветстотин години, Старият Пар^[340] — сто шестдесет и девет, а въпреки това бедната Луси, с кръвта на четирима мъже в клетите си вени, не можа да живее дори ден? Защото, ако беше живяла още един ден, ние можехме да я спасим. Познавате ли всички неизвестности на живота и смъртта? Познавате ли из основи сравнителната анатомия и може ли да каже по каква причина чертите на зверовете са в някои хора, а не в други? Можете ли да ми кажете защо, докато другите паяци умират малки и скоро, онзи огромен паяк живя векове в камбанарията на старата испанска църква и растеше, растеше и накрая на спускане можеше да изпие маслото във всички кандила?^[341] Можете ли да ми кажете защо в Пампа, ех — и другаде — има прилепи, които идват нощес, отварят вените на добитък и коне и ги пресушават? Как на някои острови в Западните морета има прилепи, които висят на дърветата по цял ден и тези, които са ги виждали, ги описват като гигантски плодове или шушулки и че когато моряците спят на палубата, защото, като е горещо, прелитат върху тях и после… и после на сутринта са открити мъртви мъже, бледи, също каквато беше госпожица Луси?

— Мили Боже, професоре! — казах, като подскочих. — Да не искате да ми кажете, че Луси е била ухапана от такъв прилеп, че през деветнадесети век тук, в Лондон, има нещо подобно?

Той махна с ръка за тишина и продължи:

— Можете ли да ми обясните защо костенурката живее по-дълго от поколения човеци, защо слонът все ходи по земята, докато не надживее цели династии, и защо папагалът никога не умира, ако не е пострадал от котка, куче или друга неприятност? Можете ли да ми кажете защо хората навсякъде и през всички епохи вярват, че има неколцина, които живеят винаги, ако им биде дадена възможност, че има мъже и жени, които не могат да умрат? Всички знаем — защото науката поддържа този факт, — че е имало жабчета, затворени в камък за хиляди години, запечатани в толкова малка пролука, че побира само него от зората на времето^[342]. Можете ли да ми обясните как индийският факир може да направи така, че да умре, да бъде погребан, гробът му — запечатан и засят с пшеница, а тя да бъде пожъната, отрязана, засята и отрязана отново и после идват мъже и свалят непокътнатия печат, а там лежи индийският факир не мъртъв, но напротив — става и тръгва сред тях както преди?^[343]

Тук го прекъснах. Започнах да се обърквам. Той така напълни ума ми с изброяването на природни феномени и бивали небивалици, че въображението ми се разпали. Мина ми смътната мисъл, че преподаваше някакъв урок, както отдавна в своя работен кабинет в Амстердам, но тогава той започваше с темата на разговора, така че през цялото време да я имам наум. Сега не разполагах с тази помощ, но пак исках да следвам мисълта му, затова заявих:

— Професоре, нека бъда отново вашият любим студент. Кажете ми тезата, така че да отнеса към нея знанието ви, докато говорите. В момента умът ми се лута от едно място на друго като на луд, а не на здравомислещ, който следва нечия мисъл. Чувствам се като първолак, който едва се влачи през някакво мочурище при мъглата, скачайки от камък на камък, опитвайки да се придвижва слепешката, без да знае накъде отива.

— Това е добро сравнение — каза той. — Е, ще ви кажа. Моята теза е тази: искам да повярвате.

— Какво да повярвам?

— Да повярвате на това, което не можете. Нека поясня. Веднъж чух за един американец, който определя така вярата: „тази способност, която ни позволява да приемем неща, за които знаем, че не са истина“. Колкото до мен, аз подкрепям този човек. Той имаше предвид, че трябва да сме отворени за новото и да не оставяме мъничко истина да възпре хода на голямата истина, както един дребен камък прави с товарния вагон. Ние първо се хващаме за малката истина. Добре! Ние държим на него и го ценим^[344], но по същия начин не бива до го оставяме да се мисли за цялата истина на вселената.

— Значи искате от мен да не оставям едно по-ранно убеждение да надвие възприемчивостта ми по отношение на някакъв нетипичен въпрос. Правилно ли разчитам урока ви?

— Ах, все още сте любимият ми ученик. Има смисъл да ви уча. Сега, след като имате доброто желание, направихте първата крачка да разберете. Значи вие считате, че онези толкова малки дупчици по гърлата на децата са били направени от същото, което я причини на госпожица Луси?

— Така предполагам.

Той стана и заяви тържествено:

— Тогава грешите. О, де да беше така! Но уви, не е! По-лошо с, много, много по-лошо.

— За Бога, професор Ван Хелзинг, какво имате предвид? — извиках.

Той се отпусна внезапно на един стол с жест на отчаяние, облегна се с лакти на масата и каза, покрил лице с длани:

— Били са направени от госпожица Луси!