Брам Стокър
Дракула (12)

Глава XII
Дневникът на д-р Сюърд

18 септември. Тръгнах веднага към Хилингъм и пристигнах рано. Оставих файтона да ме чака при портала и поех сам по алеята в двора. Почуках лекичко и позвъних възможно най-тихо, защото се боях да не обезпокоя Луси или г-жа Уестънра, и се надявах да привлека само някого от прислугата към вратата. След малко, като не получих отговор, почуках и позвъних отново, но пак нищо. Проклех леността на прислугата. Та те си спяха по леглата в такъв час — вече беше десет — и затова почуках и позвъних отново, този път по-настоятелно, но пак не последва отговор. Досега обвинявах само прислугата, но вече започваше да ме изпълва силно притеснение. Беше ли това мълчание само още едно звено от гибелната верига, която се затягаше около нас? Беше ли наистина това дом на смъртта, в който бях пристигнал твърде късно? Знаех, че тези минути или дори секунди отлагане могат да означават часове опасност за Луси, ако тя отново е изпаднала в една от онези ужасяващи кризи, и заобиколих къщата, защото може би случайно щях да открия някакъв достъп.

Не намерих нищо, което да послужи за вход. Всички врати и прозорци бяха затворени или заключени и обезсърчен се върнах на верандата. Оттам чух пъргавото туп-туп на копитата на бързо подкаран кон. Заглъхнаха при портала и няколко секунди по-късно съзрях Ван Хелзинг да бяга нагоре по алеята. Когато ме видя, той каза задъхано:

— Та това сте вие и тъкмо пристигате. Как е тя? Прекалено ли сме закъснели? Не получихте ли телеграмата ми?

Отвърнах възможно най-бързо и ясно, че съм получил съобщението му едва рано тази сутрин, че не съм губил нито минута, преди да тръгна, и не мога да накарам никого в къщата да ме чуе. Той се поколеба и вдигайки шапката си, каза важно:

— Тогава се боя, че сме закъснели много. Да бъде волята Божия! — С обичайната си неизчерпаема енергия той рече. — Елате. Ако никъде няма открит път да влезем, трябва да си направим. Сега времето е, всичко на всичко, наше.

Заобиколихме до задната част на къщата, където имаше един кухненски прозорец. Професорът извади малък хирургически трион от куфара си и като ми го подаде, посочи към железните решетки на прозореца. Веднага се нахвърлих върху тях и много скоро отрязах три. След това с един дълъг и тънък нож той избута резето между крилата на прозореца и го отвори. Помогнах му да влезе и го последвах. Нямаше никого в кухнята и стаите на прислугата, които бяха наблизо. Докато вървяхме напред, проверихме всички стаи и в трапезарията, която беше слабо осветена от лъчите светлина, проникващи през кепенците, заварихме четири прислужнички да лежат на пода. Нямаше как да ги помислим за мъртви, понеже хрипливото им дишане и острият мирис на лауданиум в стаята не оставяше съмнения. С Ван Хелзинг се спогледахме и щом продължихме нататък, той каза:

— Можем да се погрижим за тях по-късно.

След това се качихме до стаята на Луси. За няколко мига се спряхме пред вратата и се заслушахме, но не доловихме и звук. С пребледнели лица и треперещи ръце внимателно я отворихме и влязохме вътре.

Как да опиша онова, което видяхме? На леглото лежаха две жени — Луси и нейната майка. Втората беше положена на отсрещната страна, покрита с бял чаршаф, чийто край се беше подвил нагоре от течението, което струеше през счупения прозорец, и я откриваше пребледняла с изписано изражение на ужас. До нея лежеше Луси — още по-изпита, останала без капка кръв. Цветята, които беше носила около шията си, заварихме върху гръдта на нейната майка, а гърлото й беше оголено и на него личаха двете малки ранички, които бяхме забелязали преди, но сега изглеждаха ужасно бели и разкъсани. Без да каже и дума, професорът се наведе над леглото, главата му почти докосна деколтето на клетата Луси, след това той бързо извърна глава, като че се ослушваше, и скачайки на крака, ми извика:

— Още не е прекалено късно! Бързо! Бързо! Донесете бренди!

Изхвърчах надолу по стълбите и се върнах с алкохола, като предвидливо го помирисах и опитах, за да не се окаже, че също е отровено като гарафата с шери, която намерих на масата. Прислужничките все още дишаха, но по-неспокойно и ми хрумна, че упоителното губи действието си. Не останах, за да се уверя в това, а се върнах при Ван Хелзинг. Както и преди той натри с бренди устните, венците, китките и дланите й.

— Мога да направя това, засега друго не е възможно — каза ми той. — Вие отидете да свестите онези прислужнички. Пернете ги по лицата с влажна кърпа силно. Накарайте ги да направят горещо, огън и топла вана. Тази бедна душица е почти толкова студена, колкото и онази до нея. Трябва да бъде сгорещена, преди да сторим още каквото и да е.

Отидох веднага и не ми бе трудно да свестя три от тях. Четвъртата беше младо момиче и опиатът очевидно й беше повлиял по-силно, затова я повдигнах на канапето и оставих да спи. Отначало другите бяха замаяни, но щом отново се опомниха, те заплакаха и захлипаха истерично. Аз обаче бях непреклонен и не ги оставях да говорят. Казах им, че загубата на един живот е достатъчна несгода и че ако се забавят, ще пожертват госпожица Луси. Така, плачейки и хлипайки, те тръгнаха по пътя си, както си бяха недооблечени, и приготвиха огъня и водата. За щастие, пламъците в кухнята и при бойлера все още не бяха угаснали и гореща вода не липсваше. Направихме вана, пренесохме Луси, както си беше, и я оставихме вътре. Докато бяхме заети да разтриваме крайниците й, някой почука на входната врата. Една от прислужничките изтича, наметна си набързо още нещо и я отвори. След това се върна и ни подшушна, че бил един джентълмен, който дошъл със съобщение от г-н Холмуд. Наредих й само да му каже, че трябва да почака, защото в момента не можехме да приемем когото и да било. Тя си тръгна с посланието и улисан в работата ни, напълно забравих за посетителя.

Никога не бях виждал през всичките ни преживявания професорът да работи с такава умопомрачителна упоритост. Знаех — както и той — че това беше отчаяна битка със смъртта и в една почивка му го казах. Той ми отвърна по начин, който не разбрах, но с най-строгото изражение, което можеше да се изпише на лицето му:

— Ако това беше всичко, щях да спра, докъдето сме стигнали сега, и да я оставя да чезне в мир, понеже не виждам светлина в живота над нейния хоризонт.

Той продължи работата си с, ако изобщо беше възможно, подновена и по-неистова енергичност.

Скоро и двамата осъзнахме, че топлината започва да действа. Сърцето на Луси биеше мъничко по-ясно на стетоскопа, а дробовете й вече се движеха доловимо. Лицето на Ван Хелзинг почти засия и като я повдигнахме от ваната и повихме в горещ чаршаф, за да я подсушим, той ми каза:

— Първото вземане е наше! Шах на царя!

Занесохме Луси в друга стая, която досега беше подготвяна, положихме я на леглото и изляхме насила няколко капки бренди в гърлото й. Забелязах, че Ван Хелзинг завърза мека копринена кърпа около шията й. Все още беше в безсъзнание и също толкова зле, ако не и повече, отколкото някога сме я виждали.

Ван Хелзинг повика вътре една от жените, като й нареди да остане с Луси и да не сваля очи от нея, докато се върнем, и с жест ме подкани да излезем от стаята.

— Трябва да се посъветваме какво има да се прави — каза той, докато се спускахме по стълбището.

В салона отвори вратата към трапезарията и като влязохме вътре, внимателно затвори след нас. Кепенците бяха вдигнати, а щорите — вече спуснати с онази почит към погребалните обичаи, която всяка британска жена от по-ниските класи винаги строго съблюдава. По тази причина стаята беше притъмняла. Имаше обаче достатъчно светлина за нашите намерения. Решителността на Ван Хелзинг се стопи в недоумение. Очевидно се тормозеше за нещо, така че почаках за момент, докато накрая той каза:

— Какво да правим сега? Къде да се обърнем за подкрепа? Трябва да направим ново кръвопреливане, и то скоро или животът на клетото момиче няма да струва дори и час. Ти вече си изчерпан, аз също. Боя се да имам доверие на онези жени, дори да не им липсва смелост. Какво да направим, че някой да отвори вените си за нея?

— Че к’во ми има на мен?

Гласът дойде откъм канапето в другия край на стаята и интонацията му вля облекчение и радост в душата ми, понеже принадлежеше на Куинси Морис. При първите думи Ван Хелзинг се сепна сърдито, но лицето му се проясни и доволен поглед светна в очите му, щом изкрещях „Куинси Морис!“ и се втурнах към него с разтворени обятия.

— Какво те доведе тук? — извиках, когато ръцете ни се сключиха.

— Струва ми се, че причината е Арт.

Той ми подаде една телеграма:

„Нямам вести от Сюърд вече три дни и съм ужасно разтревожен. Не мога да тръгна. Татко все още е в същото състояние. Прати ми как е Луси. Не отлагай. ХОЛМУД.“

— Мисля, че дойдох тъкмо в критичния момент. Знаеш, че трябва само да ми кажеш какво да направя.

Ван Хелзинг пристъпи напред, пое ръката му, като го гледаше право в очите, и заговори:

— Кръвта на смел мъж е най-доброто нещо на света, когато една жена е в опасност. Вие сте мъж, няма грешка. Е, дяволът може и да дава всичко от себе си, като работи против нас, но Господ ни праща мъже, когато ни трябват.

Още веднъж минахме през омразната манипулация. Сърце не ми стига да описвам с подробности. Луси беше преживяла ужасно сътресение и то й се беше отразило повече от преди, защото макар в нейните вени да потече обилно количество кръв, тялото й не реагира така добре на лечението, както при другите случаи. Борбата й за живот бе смразяваща за гледане и слушане. Все пак работата и на сърцето, и на белите дробове се подобри и Ван Хелзинг сложи подкожна инжекция морфин както преди, която имаше благотворно действие — припадъкът й се превърна в дълбок спокоен сън. Професорът остана да я наблюдава, докато аз слязох на долния етаж с Куинси Морис и пратих една прислужничка да плати на кочияша, който чакаше. Оставих Куинси да полежи, след като беше изпил чаша вино, и казах на готвача да приготви силна закуска. Тогава ме осени една идея и се върнах в стаята, в която сега се намираше Луси. Когато влязох внимателно вътре, заварих Ван Хелзинг с един-два листа за писане в ръка. Очевидно ги беше прочел и размишляваше над тях, както си седеше с ръка на челото. На лицето му беше изписано мрачно задоволство като на някого, който беше разсеял съмненията си. Той ми подаде листа и каза само:

— Изпадна от деколтето на Луси, когато я носехме към ваната.

Когато го прочетох, останах втренчен в професора и след миг го попитах:

— За Бога, какво означава всичко? Била ли е умопомрачена, все още ли е такава и що за ужасяваща заплаха е това?

Бях толкова объркан, че не знаех какво още да кажа. Ван Хелзинг махна с ръка и като взе листа, отвърна:

— Не се безпокойте за това сега. Забравете го за момента. Ще разберете всичко, като му дойде времето, но това ще се случи по-късно. А сега какво дойдохте да ми кажете?

Това ме върна към действителността и отново бях на себе си.

— Дойдох да говорим за смъртния акт. Ако не действаме предвидливо и разумно, може да има следствие и тази записка ще бъде събрана като доказателство. Надявам се, че няма да се стигне до там, понеже стане ли това, със сигурност ще убие клетата Луси, ако нещо друго не го стори. Зная и вие също, а и другият лекар, който се грижеше за нея беше наясно, че г-жа Уестънра имаше сърдечно заболяване и можем да потвърдим, че е починала от него. Нека попълним акта още сега и сам ще го занеса на лицето по гражданско състояние, а след това ще отида в погребалното бюро.

— Е, добре, приятелю Джон! Добре сте намислил! Наистина, ако госпожица Луси биде нещастна в недоброжелателите, които я нападат, е поне щастлива в приятелите, които я обичат. Един, двама, трима, всички отварят вените си за нея, на това отгоре и един старец. О, да, зная, приятелю Джон, не съм сляп! Обичам всички ви още повече заради това! Сега вървете.

В салона срещнах Куинси Морис с телеграма за Артър, в която съобщаваше, че г-жа Уестънра е мъртва, че Луси също е болна, но сега се подобрява и че Ван Хелзинг и аз сме с нея. Казах му къде отивам и той ме накара да побързам, но тъкмо когато тръгвах, ме попита:

— Джак, когато се върнеш, може ли да разменя две думи с теб насаме?

Кимнах му в отговор и излязох. Не срещнах никакви трудности при вписването и се уговорих с местното погребално бюро да дойдат този следобед за мерките на ковчега и да направим приготовленията.

Когато се върнах, Куинси ме очакваше. Казах му, че ще му обърна внимание веднага щом се осведомя за Луси, и отидох горе до стаята й. Тя все още спеше и професорът като че ли не беше помръдвал от стола до леглото й. Той постави пръст пред устни и разбрах, че очакваше да се събуди не след дълго, и се боеше да не превари природата, затова отидох долу при Куинси и го заведох в стаята за закуска, където щорите не бяха спуснати и която беше малко по-приятна или по-скоро не толкова потискаща, колкото останалите. Като останахме сами, той ми каза:

— Джак Сюърд, не искам да се бутам някъде, където не’ам право да бъда, но това не е обикновен случай. Знаеш, че обичах това момиче и исках да се оженя за него, и макар че всичко е минало-свършено, не мо’а спра въпреки т’ва да чувствам притеснение за нея. Какво ней наред? Холандецът — той си е добро старо приятелче, разбирам го — каза, че този път идвате заедно в стаята, че трябва да направите ново кръвопреливане и че двамата сте изчерпани. Сега знам, че вие, медиците, говорите in camera^[289], и човек не бива да очаква да разбере за какво се съветвате насаме. Но това не е нещо обикновено и каквото и да е, аз изпълних своя дял. Не е ли така?

— Така е.

— И предполагам, че Арт също е бил замесен. Когато го видях преди четири дни у тях, изглеждаше унил. Не съм виждал нещо да се стопи толкова бързо, откакто бях в Пампа^[290] и имах една кобила, която бе така любезна да гризне дръвцето само за нощ. Един от онези големи прилепи, които там наричат вампири, я беше докопал вечерта, а заради неговата лакомия вената останала отворена и кръвта не й достигаше дори да се изправи. Трябваше да й пусна куршум, както си лежеше. Джак, ако можеш да ми кажеш, без да издаваш нещо поверително, Артър е бил първи, нали?

Докато говореше, бедничкият изглеждаше ужасно разтревожен. Измъчваше го неизвестността за съдбата на жената, която обичаше, и неведението за страховитата мистерия, която сякаш я обгръщаше, усилваше болката му. Неговото сърце кървеше и бе загубил цялото си мъжество — а то съвсем не му липсваше, — което иначе не би му позволило да се съсипе. Поколебах се, преди да отговоря, понеже чувствах, че не бива да издавам нищо, което професорът е пожелал да се пази в тайна, но той вече знаеше и предполагаше толкова много, че не можеше да има причина за мълчанието ми, затова отвърнах със същите думи:

— Така е.

— А от колко време продължава това?

— Около десет дни.

— Десет дни! Тогава предполагам, Джак Сюърд, че за толкова време това бедно прекрасно създание, което всички ние обичаме, е вляло във вените си кръвта на четирима силни мъже. Човече, цялото й тяло не’аше я побере.

След това той се приближи до мен и каза напрегнато и полугласно:

— Какво я изкара оттам?

Поклатих глава.

— Това — отвърнах — е целият проблем. Ван Хелзинг съвсем се е вманиачил по въпроса, а на мен вече умът ми не го побира. Не се осмелявам дори да предположа. Имаше поредица от дребни обстоятелства, които захвърлиха настрани всичките ни сметки за това, че Луси е добре наглеждана. Но те няма да се повторят. Оставаме тук, докато всичко завърши добре… или зле.

Куинси подаде напред ръка.

— Брой ме вътре — каза той. — Ти и холандецът ще ми казвате какво да правя и аз ще го върша.

Когато се събуди късно следобед, първото движение на Луси беше да опипа гръдта си и за мое учудване извади листа, който Ван Хелзинг ми беше дал да прочета. Предвидливият професор го бе върнал, откъдето се беше взел, за да не я разтревожи, щом се събуди. Тогава погледът й падна върху него, а после върху мен и тя се зарадва. След това огледа стаята и като видя къде се намира, потръпна. Тя силно изрида и покри бледото си лице с клетите си слаби ръце. И двамата разбрахме какво означава това — беше осъзнала напълно смъртта на майка си и затова направихме всичко по силите ни, за да я утешим. Без съмнение това състрадание разсея нейните тревоги, но мислите и духът й останаха унили, докато плачеше дълго, тихичко и приглушено. Казахме й, че вече двамата или един от нас винаги ще остава с нея, и това сякаш я успокои. По залез тя потъна в дрямка. Тук се случи нещо много необичайно. Докато все още спеше, взе листа от деколтето си и го скъса надве. Ван Хелзинг пристъпи и взе парчетата. Въпреки това тя продължи да движи пръсти, все едно още държеше нещо в ръце. Най-накрая ги вдигна и ги разтвори, все едно за да разпилее късчетата. Ван Хелзинг изглеждаше изненадан и сключи замислено вежди, но не каза нищо.

 

 

19 септември. Цяла нощ тя спа на пресекулки, като постоянно се боеше да потъне в сън и беше някак по-слаба, когато се събуди. Заедно с професора поехме на смени наблюдението и не я оставихме без грижи и за миг. Куинси Морис не спомена нищо за своите намерения, но знам, че през цялата нощ непрестанно патрулираше около къщата. Когато дойде денят, всепроникващата светлина на слънцето изложи на показ съкрушените сили на горката Луси. Тя едва можеше да извърне глава и оскъдната храна, която успяваше да погълне, сякаш не й помагаше. Понякога се унасяше и двамата с Ван Хелзинг забелязахме разликата в нея, когато е в свяст и когато заспиваше. Докато спеше, изглеждаше по-силна, макар и с по-изпити черти, а дишането й се облекчаваше. Разтворените й устни разкриваха бледите венци, отдръпнати назад от зъбите, които така действително изглеждаха по-дълги и остри от обикновено. Щом се събудеше, нежността на нейните очи поразително променяше целия й вид, защото отново заприличваше на себе си, макар да вехнеше. Следобед тя попита за Артър и ние му телеграфирахме. Куинси отиде да го посрещне на гарата.

Когато той пристигна, беше почти шест часът, слънцето залязваше закръглено и жарко, червената светлина се процеждаше вътре през прозореца, като обагряше с повече цвят бледите й страни. Щом Артър я видя, вълнението съвсем го задуши и никой от нас не можа да продума. В изминалите часове пристъпите на сън или пък коматозните състояния^[291], които я спохождаха, зачестиха, така че моментите, в които можеше да разговаря, станаха по-кратки. Присъствието на Артър обаче сякаш й се отрази съживително. Тя се поободри и му заприказва по-ведро, отколкото беше правила, след като се бяхме появили. Той също дойде на себе си и заговори толкова окуражително, колкото можеше, така че беше сторено всичко по силите ни.

Сега е почти един часът и той седи при нея заедно с Ван Хелзинг. Трябва да ги сменя след четвърт час, а междувременно записвам това с фонографа на Луси. До шест те ще се опитат да си починат. Страхувам се, че утрешният ден ще сложи край на нашата стража, защото последният удар беше прекалено жесток. Бедното дете не може да се възстанови. Бог да ни е на помощ.

Писмо, Мина Харкър до Луси Уестънра

(Неотворено от нея)

17 септември.

Моя прескъпа Луси,

Сякаш мина цяла вечност, без да съм те чувала, а действително и без да съм писала. Знам, че ще получа опрощението ти за всичките си грехове, когато изчетеш целия този чаршаф новини. Е, върнах съпруга си у дома, както си му е редът. Когато стигнахме Ексетър, ни очакваше файтон, а в него, въпреки че имаше пристъп на подагра, беше г-н Хокинс. Той ни отведе в дома си, където за нас бяха подготвени приветливи уютни стаи, а после вечеряхме заедно. След това г-н Хокинс каза:

— Скъпи мои, пия за ваше здраве и благополучие. Нека ви спохожда всичко най-хубаво. Познавам и двама ви от деца, затова с обич и гордост видях как пораснахте. Сега желая да свиете гнездото си тук, при мен. Нямам ни дете, ни дявол, всички си отидоха, а със завещанието ми оставих всичко на вас.

Луси, скъпа, разплаках се, когато Джонатан и старецът стиснаха ръце. Прекарахме една много, много щастлива вечер.

Та ето, че сме настанени в тази прекрасна стара къща. От моята спалня и гостната виждам колко близо са огромните брястове до катедралата с техните дебели черни стволове, изправени пред вековния жълт камък на храма, и чувам как горе враните грачат ли, грачат, бъбрят и клюкарстват по цял ден, както си правят враните, а и хората. Заета съм, не е нужно да ти го казвам, с подреждане и домакинстване. Джонатан и г-н Хокинс имат работа през целия ден, понеже сега, когато съпругът ми е съдружник, г-н Хокинс иска да му разкрие всичко за клиентите си.

Как е милата ти майка? Иска ми се да дойда набързо до Лондон за ден-два и да ви видя, скъпа, но с толкова много на гърба си, не смея още да го сторя, а и Джонатан продължава да се нуждае от грижи. Отново е започнал да хваща малко месце по костите си, но остана ужасно слаб след дългата болест. Дори сега понякога се стряска внезапно насън, буди се и цял трепери, докато с голямо търпение не го предразположа отново към обичайното му спокойствие. Но все пак благодаря ти, Боже, тези случаи стават все по-редки ден след ден и след време вярвам ще отминат напълно. Сега като вече ти казах за новостите при мен, нека попитам за твоите. Кога ще се омъжваш, къде и кой ще проведе церемонията, какво ще облечеш и каква ще бъде сватбата: в широк или в тесен кръг? Кажи ми всичко за нея, скъпа, кажи ми всичко за всичко, защото няма нещо, което е от значение за теб, и да не ми е скъпо. Джонатан ме помоли да ти пратя неговото „почтително преклонение“, но не смятам, че това е достатъчно добро като за младши съдружник в уважаваната кантора „Хокинс & Харкър“, така че понеже ме обичаш, а той също, и аз обичам теб с всички възможни наклонения и времена на този глагол, ти пращам вместо това просто неговата „обич“. Сбогом, моя прескъпа Луси и всичко най-хубаво.

 

Доклад от д-р Патрик Хенеси, ЧККХ^[292], ИЛННВК^[293] и пр., и пр. до д-р Джон Сюърд

 

20 септември.

Уважаеми сър,

Съгласно искането Ви прилагам доклад относно състоянието на всичко, които ми беше поверено… Що се отнася до пациента Ренфийлд, има още за казване. Сполетя го нов пристъп, който можеше да придобие ужасен развой, но и който, както за радост се случи, не се оказа свързан с каквито и да е злощастни последици. Този следобед двама мъже с една товарна каруца посетиха необитаемата сграда, чийто двор граничи с нашия — къщата, до която, както помните, пациентът на два пъти избяга. Те спряха пред нашия портал и попитаха пазача за пътя, понеже не бяха тукашни. Аз самият гледах навън от прозореца на кабинета, пушейки след вечеря, и видях как един от тях тръгва нагоре към къщата. Като премина покрай прозореца на Ренфийлд, пациентът започна да го ругае от стаята си и го нарече с всички неприлични имена, които устните му успяха да произнесат. Мъжът, който изглеждаше достатъчно благоприличен, се задоволи до му отвърне „млъкни, сквернословен дрипльо“, на което нашият човек отвърна с обвинения, че го е ограбил и възнамерява да го убие, прибави също, че ще му попречи при повторен опит. Отворих прозореца и направих знак на мъжа да не обръща внимание. След като се огледа наоколо, той се успокои, защото разбра на какво място е попаднал и заяви:

— Го’под да ва благослови, сър, не’а ме е грижа какво са ми казали в ена въшли’а лудница. Съжалявам ва с началството, за дето са нала’а да живеете под един покрив с див звяр като този.

След това попита сравнително вежливо за пътя, аз му казах къде са портите на необитаемата къща и той си тръгна, споходен от заплахите, проклятията и ругатните на нашия човек. Слязох долу, за да видя дали ще открия някаква причина за този гняв, тъй като обичайно има добро поведение и с изключение на буйните му пристъпи нищо подобно не се беше случвало. За мое удивление го заварих съвсем спокоен и дори сърдечен. Опитах се да го предразположа към разговор за инцидента, но той любезно заразпитва какво имам предвид, и ме накара да повярвам, че напълно е забравил случката. Съжалявам, че трябва да го напиша, но това беше само още един пример за коварността му, понеже след половин час отново получих известие. Този път беше избягал през прозореца на стаята си и тичаше надолу по алеята в двора. Извиках на санитарите да ме последват и побягнах след него, понеже се уплаших, че е намислил някоя беля. Страхът ми се оправда, когато видях същата каруца, която беше отминала по-рано, да идва надолу по пътя с няколко огромни дървени сандъка върху нея. Мъжете бършеха челата си и лицата им бяха зачервени като след тежка работа. Преди да го достигна, пациентът се нахвърли отгоре им, събори единия от каруцата и започна да блъска главата му в земята. Убеден съм, че ако не го бях хванал в същия миг, щеше да убие човека на място. Другият скочи долу и го удари по темето с дебелата дръжка на тежкия си камшик. Замахът му беше безпощаден, но пациентът сякаш не го усети, а вместо това сграбчи и него. Сборичка се с всички нас, размяташе ни на всички страни, сякаш бяхме малки котенца. Знаете, че не съм лек, а и другите двама бяха едри мъже. Отначало мълчеше, но когато започнахме да го надвиваме, а санитарите взеха да му обличат усмирителната риза, закрещя:

— Ще ги унищожа! Не ще ме ограбят! Не ще ме убият малко по малко! Ще се бия за моя Господар и Повелител! — и други подобни несвързани бръщолевици.

Със значителна трудност те го заведоха обратно в сградата и го затвориха в изолатора. Един от санитарите — Харди, е със счупен пръст, но го наместих добре и сега се оправя.

Двамата носачи отначало гръмко заплашваха да заведат дела за обезщетение и се заклеха да излеят върху нас всички санкции на закона. В заканите им обаче се прокрадваше нотка на някакво несъзнателно оправдание за общото им поражение от един хилав луд. Казаха, че ако не били уморени от носенето и качването на тежките сандъци в каруцата, щели да се разправят набързо с него. Изтъкнаха още, че неуспехът ми се дължи на изключителната жажда, която би измъчвала поради присъщия за занаята им прахоляк и възмутителното разстояние от местоработата им до което и да е заведение за публично развлечение. Стана ми пределно ясно накъде бият и след пълна чаша грог^[294] или по-скоро няколко и по суверен в ръка на всеки, те отстъпиха от нападките си и се заклеха, че биха се сблъскали и с по-лош безумец по всяко време само заради удоволствието да срещнат такъв „проклет добряк“ като Вашия кореспондент. Взех имената и адресите им, в случай че ни потрябват. Те са следните: Джак Смолет от „Бъдингс Рентс“, „Кинг Джорджс Роуд“, „Грейт Уолуърт“^[295] и Томас Снелинг от „Питър Фарлис Роу“, „Гайд Корт“, „Бетнал Грийн“^[296]. И двамата са наети от „Харис & синове, дружество за пратки и превоз“, „Ориндж Мастърс Ярд“, „Сохо“^[297].

Ще Ви докладвам по всеки заслужаващ внимание въпрос, който изникне, и ще телеграфирам веднага, ако има нещо важно. Доверете ми се, уважаеми сър,

Писмо, Мина Харкър до Луси Уестънра.

(Неотворено от нея)

18 септември.

Моя прескъпа Луси,

Застигна ни такова неочаквано и скръбно злочестие. Съвсем внезапно почина г-н Хокинс. Някои може да си помислят, че това не е толкова тъжно за нас, но ние и двамата така го бяхме заобичали, че сякаш изгубихме роден баща. Никога не съм познавала татко или мама, затова смъртта на скъпия старец е истински удар за мен. Джонатан е страшно покрусен. Не само че е изпълнен с печал, дълбока печал за милия добър човек, но и я изпитва на друго ниво. Г-н Хокинс се е отнасял благосклонно към него през целия му живот, а сега, в последните си дни, го приемаше като собствен син и му остави състояние, което за хора с нашия скромен произход е богатство отвъд мечтите на сребролюбците^[298]. Джонатан казва, че отговорността, която събитието оставя върху него, го прави неспокоен. Започва да се съмнява в себе си. Опитвам се да го окуража и моята вяра в него му помага да бъде убеден в собственото си аз, а точно на това се отразява най-много силното сътресение, която е преживял. Ех, прекалено е жестоко, че нежна, скромна, благородна и силна душа като неговата — душа, която му позволи чрез помощта на нашия скъп приятел да се издигне от чиновник до експерт за няколко години — трябва да бъде така наранена, че самата сърцевина на нейната мощ е изгубена. Прости ми, скъпа, ако те безпокоя със собствените си проблеми в навечерието на твоето щастие, но Луси, мила, трябва да разкажа на някого, защото усилието да поддържам весел и бодър вид пред Джонатан ме измъчва, а тук нямам никого, на когото бих споделила. Презирам мисълта да посетим Лондон, както ще сторим вдругиден, понеже клетият г-н Хокинс е написал в завещанието си, че иска да бъде погребан в гроба на своя баща. Понеже няма никакви роднини, ще се наложи Джонатан да води процесията^[299]. Ще се опитам набързо да те навестя, миличка, дори само за пет минути. Прости ми, задето те безпокоя. С пожелания за всичко най-хубаво и обич,

Дневникът на д-р Сюърд

20 септември. Единствено решителността и навикът ме карат да направя запис тази нощ. Прекалено съм отчаян, прекалено унил, прекалено отровен от света и всичко в него, включително от самия живот, затова няма да ме е грижа, ако в този миг чуя как ангелът на смъртта размахва крила. А напоследък той не ги размахваше безцелно: майката на Луси, бащата на Артър и сега… Нека продължа по същество.

Отмених Ван Хелзинг в бдението му над Луси, както се бяхме уговорили. Искахме Артър също да си отдъхне, но отначало той отказа. Едва когато му казах, че ще имаме нужда от неговата помощ през деня и че не бива всички се сринем без почивка, защото Луси ще пострада, той се съгласи и тръгна. Ван Хелзинг беше много любезен към него.

— Хайде, дете мое — каза той, — елате с мен. Вие сте болен, слаб и сте преживели много скръб, много душевни страдания, а освен това и онова изпитание за силите ви, което ни е известно. Не бива да оставате сам, защото това означава да сте изпълнен със страхове и тревоги. Елате в гостната, където има голям огън и две канапета. Вие ще лежите на едното, аз — на другото, а общото състрадание ще ни бъде утеха един на друг дори без да разговаряме или да спим.

Артър тръгна с него, като хвърли назад продължителен поглед към лицето на Луси, почти по-бяло от самата възглавница. Тя лежеше съвсем спокойно и аз огледах стаята, за да се уверя, че всичко е на мястото си. Видях, че както в другата стая, така и тук професорът е привел в действие своя замисъл да използва чесъна. Цялата рамка на прозореца вонеше на него, а около шията на Луси, върху копринената кърпа, която Ван Хелзинг я накара да задържи, имаше грубо сплетен венец от същите миризливи цветя. Луси дишаше хрипливо, а лицето й едва ли можеше да изглежда по-зле, понеже нейните отворените устни разкриваха бледите венци. На смътната премрежената светлина зъбите й изглеждаха по-дълги и остри, отколкото бяха сутринта. По-точно поради светлинната илюзия кучешките зъби изглеждаха по-дълги и остри от останалите. Седнах до нея и тя на мига помръдна неспокойно. В същия миг се чу нещо като пляскане или блъскане откъм прозореца. Приближих се тихичко и надникнах навън от края на щората. Имаше пълнолуние и забелязах, че шумът идва от огромен прилеп, който кръжеше наоколо — без съмнение привлечен от приглушената светлина — и от време на време удряше по прозореца с крилата си. Когато се върнах на мястото си, видях, че Луси се е изместила лекичко и е откъснала цветовете чесън от шията си. Сложих ги обратно, доколкото успях, и седнах да я наблюдавам.

Не след дълго тя се събуди, дадох й храна, както Ван Хелзинг беше предписал. Хапна, но малко и без желание. Сякаш в нея вече нямаше от онази несъзнателна борба за сила и живот, която досега съпровождаше болестта й. Не по-малко любопитство ме порази, щом в същия миг, когато тя се разсъни, притисна цветовете чесън до себе си. Безспорно беше странно, че винаги, когато я обземаше онова летаргично състояние, в което дишаше хрипливо, тя ги слагаше настрана, но щом се будеше, се вкопчваше плътно в тях. Не бих могъл да греша, понеже през дългите часове, които последваха, тя често се унасяше и будеше, повтаряйки многократно тези две действия.

В шест часа Ван Хелзинг дойде да ме смени. Артър бил задрямал и той снизходително го оставил да си поспи. Когато видя лицето на Луси, чух отново рязкото му съскащо вдишване и той се обърна към мен с рязък шепот:

— Вдигнете щората, искам светлина!

След това се наведе и внимателно огледа Луси с лице, почти долепено към нея. Той махна цветята и вдигна копринената кърпа от гърлото й. Когато го направи, отскочи назад, и чух възклицанието му Mein Gott!^[300], наполовина сподавено в гърлото му. Аз също се надвесих, погледнах и ме обля някакъв странен хлад.

Раничките на гърлото й бяха изчезнали напълно.

Цели пет минути Ван Хелзинг продължи да я наблюдава най-сериозно, след което се обърна към мен и каза спокойно:

— Тя умира. Вече не остава много. Ще има голяма разлика, помнете ми думата, дали ще издъхне в свяст или докато спи. Събудете онова клето момче, нека дойде и да я види за последно. Той ни се довери, а и ние му бяхме обещали.

Отидох до трапезарията и го събудих. От начало беше сънен, но когато видя как слънчевите лъчи се процеждат от краищата на кепенците, помисли, че е късно и изрази безпокойството си. Уверих го, че Луси още спи, но и му казах възможно най-деликатно, за опасението ни с Ван Хелзинг, че краят е вече близо. Той скри лице в длани и се свлече от канапето на колене върху пода, където остана може би минута, молейки се със скрито лице, докато раменете му се тресяха от скръб. Хванах го за ръка и го изправих.

— Ела — казах аз, — скъпи стари приятелю, събери цялата си душевна сила — така ще бъде най-добре и най-лесно за нея.

Когато отидохме в стаята на Луси, забелязах, че Ван Хелзинг, с обичайната си предвидливост беше поел нещата в ръце и претворил цялата обстановка възможно най-предразполагащо. Дори бе сресал косите на Луси, за да почиват върху възглавницата на привичните за тях слънчеви вълнички. Щом влязохме вътре, тя отвори очи и като видя Артър, прошепна нежно:

— Артър! О, любов моя, така се радвам, че дойде!

Той се привеждаше да я целуне, когато Ван Хелзинг го дръпна назад.

— Не — процеди той, — не още! Хванете ръката й, това ще я успокои повече.

Артър направи това и коленичи до нея, а тя изглеждаше най-красива с всички нежни черти на ангелските й очи. След това те се затвориха постепенно и тя потъна в сън. За миг гръдта й се повдигна леко и тя си пое дъх като уморено дете.

И тогава неусетно се прояви необичайната промяна, която бях забелязал през нощта. Дишането й стана хрипливо, устните се разтвориха и бледите венци, отдръпнати назад, накараха зъбите да изглеждат по-дълги и остри от обикновено. В нещо като сънно опиянение тя несъзнателно отвори очи, които сега ни гледаха някак едновременно унесено и неумолимо, и каза с чувствен нежен глас, какъвто никога не бях чувал от нейните устни:

— Артър! О, любов моя, така се радвам, че дойде! Целуни ме!

Артър се наведе, изгаряше от нетърпение да го направи, но в същия миг Ван Хелзинг, който също като мен се беше сепнал от гласа й, се спусна към него и като го хвана за врата с две ръце^[301], го издърпа назад със страшна сила, която никога не съм предполагал, че би могъл да притежава, и почти го запрати до другия край на стаята.

— Не и ако ти е мил животът! — каза професорът. — Не, ако ти е мила собствената, а и нейната душа!

Той застана помежду им като настървен лъв.

Артър бе така слисан, че за миг не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже, но преди пристъпът на ярост да го завладее, той осъзна къде се намира и при какви обстоятелства и остана да чака смълчан.

Също като Ван Хелзинг задържах погледа си на Луси и видях как подобно на сянка през лицето й преминава гняв, а острите зъби изскърцаха, но после очите се затвориха и тя задиша тежко.

Съвсем скоро след това тя отвори очи с цялата им нежност и като протегна своята клета бледна слаба ръка, пое масивната матова длан на Ван Хелзинг^[302]. Придърпвайки я към себе си, тя я целуна.

— Верни мой приятелю — каза тя плахо, но с неописуем патос, — верни мой и негови приятелю! Ах, пази го, а мен дари с покой!

— Кълна се! — отвърна той тържествено, коленичейки до нея, докато държеше ръката на Артър като някой, който полагаше обет.

След това той се обърна към Артър и му каза:

— Елате, дете мое, поемете ръката й със своята и я целунете по челото, но само веднъж.

Очите им се срещнаха наместо устните и също тъй се разделиха.

Луси притвори клепки и Ван Хелзинг, който наблюдаваше отблизо, хвана Артър под лакътя и го издърпа встрани.

Тогава дишането й отново захриптя и в един миг прекъсна.

— Всичко свърши — каза Ван Хелзинг. — Тя е мъртва!

Хванах Артър под ръка и го заведох до гостната, където той седна, покри лице с длани и заплака в тях така, че ми се късаше сърцето да го наблюдавам.

Върнах се обратно в стаята и заварих Ван Хелзинг да наблюдава клетата Луси с лице, по-сериозно от всякога. В тялото й бе настъпила известна промяна. Смъртта беше върнала част от красотата й, защото чертите на челото и страните отново се бяха смекчили, а устните — загубили мъртвешката си бледност. Сякаш кръвта, която вече не бе необходима за работата на сърцето, беше направила жестоките дири на смъртта възможно най-малко осезаеми.

Ний мислехме, че тлее тя, докато спи,

и че спеше още, когато тя изтля.^[303]

Застанах до Ван Хелзинг и казах:

— Ех, бедното мило момиче, най-накрая намери покой. Това е краят!

Той се обърна към мен и каза с мрачна решителност:

— Не съвсем, уви! Не съвсем. Това е само началото!

Когато го попитах какво има предвид, той само поклати глава и отвърна:

— Засега не можем да сторим нищо. Почакайте и ще видите.