Брам Стокър
Дракула (9)

Глава IX
Писмо, Мина Харкър до Луси Уестънра

Будапеща, 24 август.

Моя прескъпа Луси,

Знам, че ще си нетърпелива да научиш всичко, което се случи, след като се разделихме на железопътната гара в Уитби. Е, скъпа моя, стигнах до Хъл^[233] безпроблемно и хванах кораба за Хамбург, а след това там се качих на влака. Чувствам, че трудно мога си спомня каквото и да е от пътуването освен ясната мисъл, че отивам при Джонатан, и понеже се налагаше да полагам грижи за него, беше най-добре да спя колкото мога повече… Ех, заварих любимия си толкова слаб, блед и немощен. Цялата решителност в милите му очи беше изчезнала, а онова самообладание, за което съм ти разказвала, се беше изпарило от лицето му. Той е само отломка от самия себе си и изобщо не помни какво му се е случвало от много време насам. Или поне иска да мисля така, а аз няма да настоявам повече. Преживял е някаква ужасяваща уплаха и се боя, че тя би могла да обремени измъченото му съзнание, ако се опита да си я припомни. Сестра Агата, добро създание, родена за медицинска сестра, ми казва, че бълнувал ужасяващи неща, когато не бил на себе си. Поисках да ми ги преразкаже, но тя само се прекръсти и заяви, че никога няма да го направи, защото несвързаните слова на болните са тайни Божии и ако се наложи една сестра да ги чуе, докато изпълнява задълженията си, трябва да уважи повереното й. Тя е мила хрисима душа и на следващия ден, щом видя, че се тревожа, поде темата отново и след като повтори, че не би могла никога да спомене за какво моят клет любим е бълнувал, добави: „Толкова мога да ви кажа, мила: не беше за нищо нередно, което е направил, и вие като негова бъдеща съпруга нямате основание да се безпокоите. Той не е забравил за вас или това, което ви дължи. Уплахата му беше за безмерни ужасяващи неща, за които никой смъртен не би могъл да говори“. Милата душица мисли, струва ми се, че може би ревнувам от вероятността злощастният ми любим да се е влюбил в някое друго момиче. Аз да ревнувам Джонатан! И все пак, скъпа, нека ти нашепна: усещам как тръпки на радост ме полазват, когато зная, че никоя друга не е била причина за вълнения. Сега седя до леглото му и наблюдавам лицето му, докато спи. Той се събужда!…

 

Когато се събуди, ме попита за палтото си, сякаш искаше да вземе нещо от джоба. Помолих сестра Агата и тя донесе всичките му вещи. Видях, че сред тях беше бележникът му, и щях да го помоля за позволение да го прегледам, понеже вече знаех, че може да открия някаква улика за неговата тревога. Предполагам обаче, че трябва да е прочел молбата в очите ми, защото ме отпрати до прозореца, като каза, че искал да бъде напълно сам за момент. След това ме повика обратно и когато дойдох, беше положил ръка върху книгата и ми каза много сериозно:

— Уилхелмина. — Тогава разбрах, че го е обзела искреност като на смъртник, понеже никога, откакто ми предложи да се омъжа за него, не ме беше наричал с това име. — Скъпа, знаеш какво мисля за доверието между съпруг и съпруга: не бива да има никакви тайни и нищо скрито. Преживях жесток удар и когато се опитам да помисля какво го е причинило, ми се завива свят и не разбирам дали всичко е било истина, или видения на безумец. Знаеш, че съм имал мозъчна треска, а това е да си луд. Тайната е тук и аз не искам да я научавам. Искам да започна живота си на чисто още сега, с нашия брак, понеже, скъпа моя, ние бяхме решили да се оженим веднага щом формалностите приключат. Уилхелмина, желаеш ли да споделиш неведението ми? Книгата е тук. Вземи я и я пази, прочети я, ако искаш, но никога не ми позволявай да науча, освен единствено ако някой мой свещен дълг не ми наложи да се върна обратно към онези горчиви часове, описани тук, били те насън или наяве, на свяст или пък на лудост.

Той падна назад от изтощение, а аз сложих книгата под възглавницата му и го целунах. Поисках от сестра Агата да измоли от игуменката позволение сватбата ни да бъде този следобед и сега чакам отговора й…

Тя дойде и ми каза, че капеланът^[234] на Английската мисионерска църква е бил повикан. До час ще сме женени или веднага щом Джонатан се събуди…

 

Луси, моментът дойде и си отиде. Чувствам се особено възвишено, но и съм много, много щастлива. Джонатан се събуди около час, след като заспа, и всичко беше готово. Приседна в леглото, подпрян на възглавниците, и заяви своето „Да“ категорично и силно. Аз едва говорех, душата ми така се бе преизпълнила, че дори тази дума сякаш ме задушаваше. Милите сестри бяха толкова сърдечни. Ако е рекъл Господ никога, никога няма да ги забравя, нито пък тежките и сладки отговорности, които поех. Трябва да ти разкажа за сватбения ми подарък. Когато капеланът и сестрите ме оставиха насаме с моя съпруг — ах, Луси, това е първият път, когато пиша думите „моя съпруг“, — когато ме оставиха насаме с моя съпруг, взех книгата изпод възглавницата му, загърнах я в бяла хартия, завързах я с малката бледосиня панделка, която бе около шията ми, излях червен восък върху възела и за печат използвах брачната си халка. След това целунах пакета, показах го на моя съпруг и му казах, че ще го пазя така, а освен всичко той ще ни бъде явно и видимо доказателство за цял живот, че сме си имали взаимно доверие, и никога няма да я отворя освен за негово собствено добро или в изпълнение на някакъв неотменим дълг. Тогава той взе ръката ми в своята и, о, Луси, това беше първият път, когато пое ръката на своята съпруга, и отвърна, че няма нещо по-мило на целия свят и ако се наложи, би преживял отново всичко минало, за да го заслужи. Горкичкият, искаше да каже само „част от миналото“, но все още не може да мисли за времето и няма да ме учуди, ако отначало бърка не само месеца, но и годината.

Е, скъпа моя, какво можех да му кажа? Единствено, че съм най-щастливата жена на целия свят и че нямах да му дам нищо освен самата себе си, живота и доверието ми, и че до края на дните ми ще ги спохождат любов и вярност. И мила, когато ме целуна и придърпа към себе си с клетите си слаби ръце, почувствах помежду ни свят обет…

Луси, мила, знаеш ли защо ти разказвам всичко това? Не е само защото ми е толкова приятно, но и защото ти си ми била и си ми много скъпа. За мен бе истинска чест да бъда твоя приятелка и да те напътствам, когато излезе от класната стая, за да се подготвиш за живота навън. Сега ми се иска да видиш, и то през очите на много щастливо омъжена, докъде ме отведе нравственият дълг, така че в твоя собствен брачен живот да те сполети същото благоденствие като мен. Скъпа моя, нека Всемогъщият Господ направи дните ти точно такива, каквито сами обещават да бъдат: дълги и слънчеви часове без сурови ветрове, без отстъпничество, без съмнения. Не бива да ти пожелавам и живот без никаква болка, защото това няма как да се случи, но се надявам, че винаги ще бъдеш щастлива, както съм аз сега. Сбогом, скъпа моя. Ще изпратя това веднага и може би много скоро ще ти пиша отново. Налага се да привършвам, понеже Джонатан се събужда — трябва да се погрижа за моя съпруг!

 

Писмо, Луси Уестънра до Мина Харкър

Уитби, 30 август.

Моя прескъпа Мина,

Изпращам ти океан любов и милиони целувки и нека скоро бъдеш у дома си заедно със съпруга си. Жалко, че не можеш да се прибереш по-скоро, за да поостанеш тук с нас. Здравословният въздух щеше бързо да излекува Джонатан. Той съвършено възстанови и мен. Имам апетит като на корморан, изпълнена съм с жизненост и спя добре. Ще се зарадваш да научиш, че напълно престанах с ходенето насън. Сякаш не съм ставала от леглото цяла седмица, когато, разбира се, успях най-после да спя спокойно. Артър казва, че напълнявам. Между другото, забравих да ти споделя, че той е тук. Само какви разходки правим пеша и с лодка или карета и яздим, и играем тенис, и ловим риба! Обичам го повече от всякога. Той казва, че любовта му към мен също разцъфтява, но се съмнявам, понеже в началото твърдеше, че не би могъл да ме обича повече, отколкото тогава. Но това са безсмислици. Ето, че е тук и ме вика. Така че, засега стига толкова от твоята любяща

 

П.П. Мама ти праща обичта си. Милата тя, изглежда по-добре.

П.П.П. Сватбата ни ще бъде на 28 септември.

Дневникът на д-р Сюърд

20 август. Случаят с Ренфийлд става все по-интересен. Дотолкова се е укротил, че в кратки моменти яростта му секва напълно. В първата седмица след набега си той не преставаше да буйства. Тогава една вечер точно с изгрева на луната той се умири и започна непрекъснато да си мърмори: „Сега мога да чакам. Сега мога да чакам“. Санитарят дойде да ми каже и веднага изтичах долу, за да му хвърля един поглед. Той все още беше с усмирителната риза и в изолатора, но изразът, владял лицето му дотогава, бе изчезнал, а в очите си имаше дори малко от старата умолителна — мога почти да кажа „раболепна“ — смиреност. Бях доволен от настоящото му състояние и наредих да бъде освободен. Санитарите се поколебаха, но най-накрая изпълниха желанието ми без възражения. Странна работа, но пациентът беше достатъчно предразположен, за да забележи недоверието им, защото, като се приближи до мен, той ми прошепна, докато през цялото време ги наблюдаваше скришом:

— Те мислят, че мога да ви нараня! Въобразяват си как аз наранявам вас! Какви глупци!

Да бъда отличен от останалите дори в ума на този клет безумец, някак ме поласка, но въпреки това не мога да проследя мисълта му. Да приема ли, че имаме нещо общо, и би следвало, така да се каже, да сме от една и съща страна на барикадата? Или пък той търси някаква изгода, толкова ценна, че съм му нужен невредим? По-късно трябва да разбера. Тази нощ не иска да продума. Дори предложението за коте или възрастна котка не би го изкушило. Казваше само: „Котки не ме вълнуват. Сега имам да мисля за нещо повече и мога да чакам. Мога да чакам“.

След малко го оставих. Санитарят ми каза, че мирувал точно до преди изгрева, а след това започнал да губи спокойствие и най-накрая се разбуйствал, докато не получил пристъп, който го изтощил дотолкова, че изгубил съзнание и изпаднал в нещо като кома.

 

… Вече три нощи се случва все същото — беснее цял ден, а след това е тих от изгрева на луната до изгрева на зората. Иска ми се да попадна на някаква следа по случая. Сякаш почти бе под някакво влияние на приливи и отливи. Добро хрумване! Довечера ще играем на нормални срещу луди. Преди той избяга без помощта ни, тази нощ ще го направи с нея. Ще му дадем шанс и ще приготвим хора да го проследят, в случай че стане необходимо…

 

 

23 август. „Неочакваното винаги се случва.“^[235] Колко добре е познавал живота Дизраели. Когато нашето птиче откри клетката отворена, не пожела да отлети, така че всичките ни коварни кроежи се оказаха напразни. Във всеки случай доказахме едно: че моментите на спокойствие продължават задоволително дълго. Оттук нататък ще можем да му отпускаме повода за по няколко часа дневно. Дадох разпореждания на санитаря от нощната смяна само да го затвори в изолатора, веднъж щом е спокоен, докато остане час преди изгрева. Тялото на бедния човечец ще се възрадва от подобно облекчение дори ако умът му не би могъл да го осмисли. Гледай ти! Отново неочакваното! Викат ме, пациентът пак е избягал.

По-късно. Още едно нощно приключение. Ренфийлд предвидливо изчакал, докато санитарят влезе да провери стаята. Тогава се втурнал навън през него и изфучал надолу по коридора. Наредих на санитарите да го последват. Той отново отиде в двора на изоставената къща и го открихме на същото място, притиснат към вратата на стария параклис. Когато ме видя, се разяри и ако санитарите не го бяха хванали навреме, щеше да се опита да ме убие. Докато го държахме, стана нещо странно. Той внезапно удвои усилията си и след това също толкова ненадейно се умири. Инстинктивно се огледах наоколо, но не съзрях нищо. Тогава улових погледа на пациента и го проследих, но тъй като гледаше към обляното от луна небе, не успях да забележа нищо освен един голям прилеп, който безшумно като призрак махаше с криле на запад. Обикновено прилепите се въртят в кръг и хвърчат насам-натам, но този изглежда продължаваше направо, сякаш знаеше накъде се е насочил или имаше някакви собствени намерения. С всеки миг пациентът ставаше все по-спокоен и след малко заяви:

— Ней нужно ме връзвате. Ще дойда мирно!

Върнахме се в сградата без проблеми. Чувствам нещо злокобно в спокойствието му и няма да забравя тази нощ…

Дневникът на Луси Уестънра

Хилингъм^[236], 24 август. Трябва да правя като Мина и да си водя бележки за всичко, което се случва. Тогава ще можем дълго да си говорим, когато се срещнем. Чудя се кога ли ще го бъде. Иска ми се да беше отново с мен, понеже се чувствам толкова нещастна. Снощи май пак сънувах същото, каквото и в Уитби. Може би е от промяната във въздуха или защото отново съм си у дома. Всичко това ми се струва страховито и неясно, понеже не мога да си спомня нищо, ала съм изпълнена със смътен страх и се чувствам толкова слаба и отпаднала. Когато Артър дойде за обед и ме видя, това съвсем го наскърби. Нямах настроение да бъда весела. Чудя се дали ще мога да спя в стаята на мама довечера. Ще си измисля оправдание и ще опитам.

 

 

25 август. Още една усилна нощ. Мама не прие предложението ми. Тя сама не изглежда особено добре и без съмнение се притеснява да ме безпокои. Опитах се да остана будна и за известно време успях, но щом часовникът удари дванадесет, ме събуди от дрямка, така че сигурно съм заспала. Чуваше се някакво дращене или пляскане на крила по прозореца, но не обърнах внимание и понеже помня само това, предполагам, че вероятно пак съм потънала в сън. Още кошмари. Иска ми се да ги помнех. Тази сутрин съм страшно отпаднала. Лицето ми е мъртвешки бледо и гърлото ме боли. Трябва да е някакъв проблем с дробовете, защото май все не ми достига въздух. Ще се опитам да се поразвеселя, когато Артър пристигне. Знам, че ще е нещастен да ме види такава.

Писмо, Артър Холмуд до д-р Сюърд

Хотел „Албемарл“^[237], 31 август.

Драги мой Джак,

Искам да ми направиш услуга. Луси е болна — нищо конкретно, но изглежда ужасно и става по-зле с всеки ден. Попитах я дали има някаква причина. Не смея да задам същия въпрос на майка й, защото да безпокоя клетата дама предвид настоящото й здравословно състояние, би било пагубно. Г-жа Уестънра ми сподели, че нейната гибел е предрешена — сърдечно заболяване, — макар че горката Луси все още не знае. Сигурен съм, че има нещо, което измъчва скъпото ми момиче. Мисълта за нея ме тормози. Боли ме, като я погледна. Казах й, че ще те помоля да я видиш, и макар че тя първоначално се възпротиви — знам защо, стари приятелю, — накрая прие. За теб ще е болезнена задача, сигурен съм, но е за нейно добро и както аз не бива да се колебая в тази молба, така и ти не трябва да бездействаш. Ще се наложи да отидеш на обяд в Хилингъм утре в два часа, за да не събудиш подозрения у г-жа Уестънра, а след това при първа възможност Луси ще се опита да останете сами. Аз ще дойда за чая и можем да си тръгнем заедно. Безпокоя се и искам да обсъдим въпроса на четири очи веднага след като я видиш. Не отлагай!

Телеграма, Артър Холмуд до Сюърд

1 септември.

Извикаха ме да видя татко, който се е влошил. Пиша. Пиши ми за всичко чрез тазвечерната поща до Ринг. Телеграфирай при необходимост.

Писмо от д-р Сюърд до Артър Холмуд

2 септември.

Драги мой стари приятелю,

Що се отнася до здравето на г-ца Уестънра, бързам да те уведомя, че по мое мнение липсват всякакви функционални нарушения или заболявания, които да са ми известни. В същото време по никакъв начин не съм удовлетворен от вида й. Тя е печално различна от последната ни среща. Разбира се, имай предвид, че нямах възможност за обстоен преглед, на какъвто се надявах. Приятелството ни създава някои малки затруднения, които дори медицинската наука и практика не могат да преодолеят. По-добре да ти разкажа какво точно се случи, за да си направиш сам, поне донякъде, изводите. След това ще напиша какво съм свършил и какво предлагам да се направи.

Заварих г-ца Уестънра в привидно весело настроение. Майка й беше там и след няколко минути разбрах, че тя се опитваше всячески да я заблуди и предпази от тревоги. Не се съмнявам, че Луси предполага, макар и да не знае защо, колко трябва да щади майка си. Обядвахме сами и се насилвахме да бъдем радостни, но накрая, сякаш като награда за тези усилия, наистина ни споходи добро настроение. След това г-жа Уестънра отиде да си легне и Луси остана с мен. Отправихме се към нейния будоар, а пътьом веселият й вид се запази, понеже прислугата сновеше наоколо. Веднага щом вратата се затвори обаче, и маската падна от лицето й, тя потъна в едно кресло с тежка въздишка и скри очите си с ръка. Щом видях, че приповдигнатото й настроение се изпари, веднага надделях над възраженията й, като се заех да съставя диагноза. Тя ми каза много мило:

— Не мога да ви опиша колко ненавиждам да говоря за себе си.

Напомних й, че лекарската тайна е свещена, но и че ти си дълбоко разтревожен за нея. Тя веднага долови мисълта ми и реши въпроса само с две думи:

— Кажете каквото решите на Артър. Не ме е грижа за мен самата, но за него съм готова на всичко!

Така че ми предостави свобода на действие.

Лесно забелязах, че в известна степен тя е малокръвна, но не можах да установя обичайните симптоми на анемията и съвсем случайно имах възможност да изследвам качествата на кръвта й, понеже, докато отваряше един запъващ се прозорец, който беше защипал своето въженце, той поддаде и тя поряза лекичко ръката си на счупеното стъкло^[238]. Сама по себе си случката беше маловажна, но благодарение на нея си осигурих няколко капки от кръвта й, които проучих. Качественият анализ установи съвършено нормално състояние и следва да заключа, че показа цялостно цветущо здравословно състояние. По другите физически показатели бях напълно доволен и няма място за тревога, но тъй като някъде следва да има причина, стигнах до извода, че сигурно е нещо душевно. Тя се оплаква от затруднения в дишането и твърди, че спи дълбоко и летаргично, спохождана от сънища, които я смразяват, но и за които не може да си спомни нищо. Казва, че като дете е ходила в съня си, и когато била в Уитби, този навик се е проявил отново. Веднъж тя тръгнала навън през нощта и отишла на Източния склон, където г-ца Мъри я открила, но ме уверява, че напоследък не се е връщала към тази си склонност. Аз се съмнявам и затова направих най-доброто, за което се досетих: писах на моя стар приятел и учител, професор Ван Хелзинг от Амстердам, който знае за загадъчните болести повече от всеки друг на света. Помолих го да намине и понеже ти ме уведоми, че всичко следва да бъде под твой контрол, му споменах кой си и какви са отношенията ти с г-ца Уестънра. Това, драги мой приятелю, отговаря на твоите желания, понеже за мен е голяма чест и радост да сторя каквото мога за нея. Сигурен съм, че, поради личното си благоразположение, Ван Хелзинг би направил всичко за мен, така че без значение причината, поради която идва, трябва да посрещнем изискванията му. На пръв поглед има деспотичен нрав, но е така, защото знае какво говори по-добре от всеки друг. Той е философ, метафизик, един от най-напредничавите учени на съвремието и вярвам, че е напълно непредубеден към новото и различното. Освен всичко притежава железни нерви, закалка на леденостуден поток^[239], твърда решителност, самообладание, търпеливост, не добродетели, а същински благословии и най-добродушното и предано сърце на света — ето с това разполага за благородната дейност, която върши в полза на човечеството — дела на теория и практика, понеже е широко скроен, колкото и необятната му отзивчивост. Споделям ти тези обстоятелства, за да си наясно защо му имам такова доверие. Помолих го да дойде веднага. С г-ца Уестънра ще се видя отново утре. Ще се срещнем на Магазините^[240], така че да не разтревожа майка й с толкова скорошно повторно посещение.

Писмо, Абрахам Ван Хелзинг^[241], д-р по медицина,

д-р по философия, дфн^[242] и пр., и пр., до д-р Сюърд

 

2 септември.

Добри ми приятелю,

Когато получих писмото Ви, аз вече идвам към Вас. За късмет мога да тръгна още сега без вреда за тези, които се надяваха на мен. Бяха ли друг случая^[243], тогава бяха лошо за тези, които се надяваха, понеже отивам при моя приятел, щом ме повика да помогна на онези, които са му скъпи. Кажете на вашия приятел, че когато онзи път изсмукахте от раната ми толкова бързо отровата на гангрената от онзи нож, който другият ни приятел, прекалено нервен, остави да се изплъзне, Вие направихте повече за него, спечелвайки помощта ми мигом щом я поискате, отколкото цялото му богатство би можело. Но освен това е и удоволствие да го направя за него — Вашия приятел. Вие сте, при когото идвам. Затова ми пригответе стаи в „Грейт Ийстърн Хотел“^[244], така че да бъда наблизо, и го поискайте така уредено, че да видим младата дама не много късно утре, защото е вероятно по необходимост да тръгна обратно същата нощ. Но ако има нужда, ще дойда пак след три дни и ще остана по-дълго, ако трябва. Сбогом дотогава, приятелю мой Джон.

Писмо, д-р Сюърд до Н. Б. Артър Холмуд

3 септември.

Драги Арт,

Ван Хелзинг дойде и си отиде. Отидохме заедно до Хилингъм и открихме, че Луси предвидливо бе уредила майка й да обядва навън, така че бяхме сами с нея. Професорът проведе много внимателен преглед на пациентката. Той трябва да ми докладва, а после аз ще те уведомя, тъй като, разбира се, не бях там през цялото време. Боя се, че е много обезпокоен, но заяви, че трябва да помисли. Когато му споделих за приятелството ни и как ми се доверяваш по въпроса, той отвърна: „Трябва да му кажете всичко, което мислите. Кажете му каквото мисля и аз, ако можете да го отгатнете и стига да искате. Не, не се шегувам. Не е шега, а въпрос на живот и смърт, може би и на повече“. Попитах го какво има предвид, защото беше много сериозен. Това се случи, когато се бяхме върнали в града, а той бе седнал за чай, преди да потегли обратно към Амстердам. Не поиска да ми даде никаква друга насока. Не бива да ми се сърдиш, Арт, понеже сдържаността му по въпроса означава, че целият му ум работи за нейното добро. Той ще обясни всичко достатъчно ясно, когато му дойде времето, бъди сигурен. Затова му обещах, че само ще разкажа за посещението ни точно както ако пишех специален материал за статия в „Дейли Телеграф“^[245]. Той сякаш не обърна внимание, а само отбеляза, че лондонският смог изобщо не е толкова ужасен, колкото когато е бил студент тук. Ще получа обясненията му утре, ако успее да ги подготви дотогава. Във всеки случай ще ми прати писмо.

Колкото до посещението, Луси беше по-бодра, отколкото в деня, когато първо я видях, и определено изглеждаше по-добре. Донякъде е изгубила онзи мъртвешки вид, който толкова те притеснява, а дишането й беше нормално. Отнасяше се много мило с професора (каквато си е винаги) и се погрижи той да се чувства като у дома си. Въпреки това беше видно, че клетото момиче полага огромни усилия. Мисля, че Ван Хелзинг също го разбра, понеже забелязах съобразителността в погледа му изпод рунтавите вежди, който ми е отдавна познат. След това той се разбъбри за всичко останало освен за болести и за нас самите, и то с такава безкрайна сърдечност, че видях как престорената жизнерадост на бедната Луси преминава в истинска. Тогава, без на пръв поглед да има някаква промяна, той деликатно върна темата към своето посещение и каза учтиво:

— Моя скъпа млада госпожице, имам това безкрайно удоволствие, защото вие сте толкова многообичана. Това не е малко, мила моя, дори без онова, което ми убягва. Казаха ми, че нямате настроение, а бледността ви е мъртвешка. На тях казвам: „Пфу!“ — и той щракна с пръсти към мен и продължи. — Но заедно ще им покажем колко грешат. Как би могъл той… — след което Ван Хелзинг отправи към мен същия жест и поглед, с които веднъж ме посочи в занятията си при или по-скоро след един определен случай, за който никога не пропуска да ме подсети — да знае каквото и да е за младата госпожици? Той си има своите лунатици, с които да си играе, да ги връща към радостта и на тези, за които са скъпи. Това не е малко и ех, струва си да дарим такова щастие. Ала младите дами! Той няма нито жена, нито дъщеря, а младите не говорят за себе си на другите млади, ами на старите като мен, които са познали толкова много скърби и причините им. Така че, скъпа моя, ще го отпратим да си пуши цигарата в градината, докато заедно си поговорим малко насаме.

Схванах намека и се поразтъпках наоколо, докато накрая професорът излезе на прозореца и ме повика да вляза. Изглеждаше замислен, но каза:

— Проведох внимателен преглед, но липсват всякакви функционални причини. Съгласен съм с вас, че е имало голяма кръвозагуба. Имало е, но сега не е. Симптомите й обаче не са по никакъв начин анемични. Помолих я да ми изпрати прислужницата си, за да я попитам само един-два въпроса, че така да не пропуснем нещо. Знам добре какво ще каже. Но все пак има причина, винаги има причина за всичко. Трябва да се върна у дома и да помисля. Налага се да ми пращате телеграмата всеки ден и ако биде причина, ще дойда отново. Болестта, понеже не биде съвсем обичайна, е болест любопитна за мен, а и милата млада душица също ме заинтересува. Тя ме очарова и идвам за нея, ако не за вас или болестта.

Както ти писах, той не искаше да каже и дума повече дори когато останахме сами. И така, Арт, сега знаеш всичко, което и аз. Ще поддържам стриктно наблюдение. Надявам се, че твоят клет баща се съвзема. Сигурно е ужасно за теб, скъпи стари приятелю, да си в такова положение между двама души, които са ти толкова мили. Знам колко си предан на баща си, и си прав да държиш на тази преданост, но ако има нужда, ще те уведомя да дойдеш веднага при Луси, затова не бъди прекалено загрижен, освен ако не получиш вести от мен.

Дневникът на д-р Сюърд

4 септември. Пациентът зоофаг все още задържа интереса ни. Избухна само веднъж, вчера, и то по необичайно време. Точно преди да удари дванадесет на обед, той станал неспокоен. Санитарят разпознал симптомите и веднага повикал помощ. За щастие, мъжете тръгнали бегом и пристигнали тъкмо навреме, тъй като в полуден той така се разбеснял, че била нужна цялата им сила, за да го удържат. След около пет минути обаче взел постепенно да се успокоява, докато накрая потънал в някаква меланхолия. И досега е в това състояние. Санитарят каза, че крясъците му по време на пристъпа били наистина ужасяващи. Щом влязох вътре, за да се погрижа за някои от другите пациенти, стъписани от него, се оказах с вързани ръце. Мога напълно да си представя как ги е уплашил, понеже крясъците му смущаваха дори мен, въпреки че бях на известно разстояние. Обядът в лудницата вече приключи, а пациентът още седи умислен в един ъгъл с празен, унил и скръбен израз на лицето, който по-скоро подсказва, отколкото разкрива емоциите му. Не съм сигурен, че ги разбирам.

По-късно. Нова промяна в пациента. В пет часа погледнах вътре, за да го видя, и установих, че на вид е спокоен и радостен, какъвто си беше преди. Ловеше мухи, ядеше ги и отбелязваше улова си, дращейки резки с нокти по ръба на вратата между издутините на тапицерията^[246]. Когато ме видя, той се приближи, извини се за лошото си поведение и съвсем кротко, дори плашливо, ме помоли да го отведем обратно в неговата стая и да му върнем бележника. Реших, че ще е добре да му угодя, и така той отново е в стаята си на отворен прозорец. Разпръснал е захарта от чая си по перваза и жъне богата реколта от мухи. Сега не ги яде, а ги събира в кутия както преди и вече оглежда ъглите за паяци. Предразположих го да говори за последните няколко дни, понеже всяка следа навеждаща към мислите му, би ми била от огромна помощ, но той не искаше да изплюе камъчето. За минута-две доби много тъжен вид и каза с някак отнесен глас, като че говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен:

— Всичко свърши! Всичко свърши! Той ме остави. Вече няма надежда за мен, освен ако не го направя сам! — Тогава той се обърна ненадейно и решително към мен с думите: — Докторе, бихте ли бил така добър и да ми позволите още малко захар? Мисля, че би ми се отразило добре.

— И на мухите ли? — отвърнах.

— Да! Мухите също я харесват, а пък аз харесвам мухите, следователно харесвам и нея.

А има хора, които са толкова слабо запознати, и мислят, че лудите не разсъждават. Осигурих му двойна дажба и предполагам го направих по-щастлив от всеки друг на света. Жалко, че не мога да вникна в мислите му.

 

 

Полунощ. Още една промяна. Бях отишъл да видя г-ца Уестънра, която заварих много по-добре, и тъкмо се връщах. Стоях пред портала ни и наблюдавах скриващото се слънце, когато крясъците на Ренфийлд отново се разнесоха наоколо. Понеже стаята му е от тази страна на сградата, го чух много по-ясно, отколкото сутринта. Беше потресаващо да се откъсна от великолепната пребулена от облаци красота на залеза над Лондон с ярките му светлини, мастилени сенки и всички чудни багри, които се преливат по мръсните облаци като върху мътни води, и да осъзная колко сурово, неприветливо е зданието ми от студен камък, от което лъха безкрайно страдание, и моето сиротно сърце да устои на всичко това. Стигнах до Ренфийлд точно докато слънцето чезнеше, и през прозореца му видях как червеният диск потъва. А щом се скри, бесът му започна да отслабва все повече и повече и тъкмо когато съвсем изчезна, той се изхлузи от ръцете, които го държаха — неподвижна купчина плът. Удивително е обаче какви възстановителни сили на съзнанието притежават безумците, защото след няколко минути вече стоеше прав, напълно спокоен и се оглеждаше наоколо. Дадох знак на санитарите да не го задържат, понеже бях любопитен какво ще направи. Той тръгна направо към прозореца и помете с ръка зрънцата захар, след това взе кутията си за мухи, изпразни я навън и изхвърли, после затвори прозореца, а после седна на леглото си. Изненадан го попитах:

— Няма ли повече да отглеждаш мухи?

— Не — каза той, — повръща ми се от всички тези глупости!

Определено е забележително интересен обект за изследване. Жалко, че не мога да надникна в ума му или в причините за внезапните му изблици. Момент, може би въпреки всичко има улики, стига да разберем защо днес пристъпите му се проявиха в полуден и при залез. Възможно ли е в някои часове от деня слънцето да има зловредно влияние над хора с определен нрав — както понякога луната има върху други? Ще видим.

Телеграма, Сюърд, Лондон, до Ван Хелзинг, Амстердам

4 септември. Днес пациентката отново е по-добре.

Телеграма, Сюърд, Лондон, до Ван Хелзинг, Амстердам

5 септември. — Пациентката значително се подобри. Добър апетит, спокоен сън, положително настроение, възвръща цвета си.

Телеграма, Сюърд, Лондон, до Ван Хелзинг, Амстердам

6 септември. Ужасна промяна към по-лошо. Елате веднага. Не губете и минута. Задържам телеграмата до Холмуд, докато се срещнем.