Брам Стокър
Дракула (8)

Глава VIII
Дневникът на Мина Мъри

Същият ден, 11 часа вечерта. Ех, толкова съм уморена! Ако не бях превърнала дневника си в задължение, нямаше да го отворя тази нощ. Разходката ни беше прекрасна. След известно време Луси я обзе весело настроение, предполагам, благодарение на няколко добродушни крави, които дойдоха да ни подушат в едно поле край фара и ни изкараха ангелите. Мисля, че забравихме всичко освен, разбира се, обичайните си страхове, и това изглежда ни помогна да започнем на чисто. В Робин Худс Бей пихме по един върховен силен чай в една уютна малка старомодна странноприемница с еркерен прозорец^[210], точно над покритото с водорасли каменисто крайбрежие. Предполагам, че трябва да сме изумили Новата жена с този апетит^[211]. Мъжете не са толкова тесногръди, Бог да ги поживи! След това се разходихме до вкъщи с няколко или по-скоро много спирания за почивка, като непрестанно се бояхме да не се натъкнем на бесни бикове. Луси наистина беше уморена и възнамерявахме да си легнем при първа възможност. Само че пристигна младият кюре^[212] и г-жа Уестънра го помоли да остане за вечеря. Заради това Луси и аз се борихме с „прашната мелничарка“^[213]. Признавам, за мен битката беше тежка, въпреки че съм доста храбра. Мисля, че някой ден епископите трябва да се съберат и да обсъдят създаването на нов ранг кюрета, които не приемат вечери без значение как биха могли да ги притискат, и които ще знаят кога някое момиче е уморено. Луси спи и диша спокойно. Страните й имат повече цвят от обикновено и изглежда толкова, толкова сладка. Ако г-н Холмуд се е влюбил в нея само като я е видял в гостната, се чудя какво би казал, ако я зърне сега. Един ден някои от авторите, които пишат за Новите жени, ще излязат с идеята, че трябва да бъде разрешено на мъжете и жените да се видят един друг заспали, преди да си предложат или да приемат. Но предполагам, че в бъдеще Новата жена не би благоволила само да приема, а ще прави предложението и сама. А тя също би се справила добре! Има някаква утеха в това. Толкова съм щастлива тази вечер, защото скъпата Луси изглежда по-добре. Наистина вярвам, че проблемите със сънищата са приключили и всичко е вече зад гърба й. Бих се радвала много, ако само знаех дали Джонатан… Бог да го благослови и закриля.

 

 

11 август, 3 часа сутринта. Отново пиша в дневника. Не мога да мигна, така че по-добре да пиша. Прекалено съм развълнувана, за да спя. Случи ни се такова премеждие, такова мъчително преживяване. Заспах веднага, щом оставих дневника… Изведнъж се разбудих напълно, седнах с ужасяващо чувство на страх и усещане за празнота около мен. Стаята беше тъмна, така че не можех да видя леглото на Луси. Отидох на пръсти и заопипвах. Беше празно. Запалих клечка кибрит и разбрах, че я няма. Вратата беше затворена, но не и заключена, както я бях оставила. Страхувах се да будя майка й, която напоследък се чувства по-зле от обикновено, така че си наметнах нещо и вече бях готова да я потърся. Докато излизах, ми хрумна, че дрехите, които е облякла, биха могли да ми подскажат съновните й намерения. Пеньоарът ще означава, че е в къщата, роклята — че е навън. Но и двете бяха по местата си. Слава Богу, казах си, не би могла да е далеч, понеже е само по нощница. Изтичах надолу по стълбите и надникнах във всекидневната. Не беше там! След това огледах всички други отворени стаи в къщата с непрестанно нарастващ страх, смразяващ сърцето ми. Най-накрая отидох до входната врата и я намерих отворена. Не широко, но езичето на бравата не беше захванало. Всички в къщата гледат да заключват вратата през нощта, затова се уплаших, че Луси сигурно е излязла. Нямаше време да мисля какво може да се е случило. Смътен и всевластен страх помрачи всички подробности. Взех един широк плътен шал и изтичах навън. Часовникът удари един, бях на „Кресънт“ и нямаше жива душа. Минах бързо по „Норт Теръс“^[214], но нямаше и следа от белия силует, който очаквах да видя. От ръба на Западния склон над вълнолома огледах цялото пристанище до Източния с надеждата или пък страха — не знам кое, че ще видя Луси на любимата ни пейка. Луната беше ярка и пълна, пълзяха гъсти черни облаци, които, реещи се, превръщаха цялата сцена в подвижна диорама^[215] от светлина и сянка. За минута-две не виждах нищо, понеже един облак скриваше църквата „Сейнт Мери“ и всичко около нея с мрака, който хвърляше. Когато отмина, руините на абатството започнаха да се открояват. Тънка ивица светлина, остра като проблясваща сабя, се прокрадна от небето, а църквата и дворът малко по-малко се проясниха. Каквито и да бяха очакванията ми, не останах разочарована, защото там, на любимата ни пейка, сребърният блясък на месеца озари един полуоблегнат силует в снежнобяло. Поредният облак се придвижи твърде бързо и погълна светлината в сянката си, затова не видях повече, но ми се стори, че зад пейката, където бялата фигура сияеше, над нея се надвесваше нещо тъмно. Какво беше то, човек или звяр, не бих могла да кажа. Не губих време, за да го погледна отново, а изхвърчах надолу по стръмните стъпала до вълнолома и през рибния пазар до моста. Това беше единственият път към Източния склон. Градът сякаш бе мъртъв, не видях и жива душа, което ме зарадва, понеже не исках никой да вижда клетата Луси такава. Сякаш тичах безкрайно дълго, безкрайно далеч, коленете ми трепереха, а дъхът ми пресекваше, докато се мъчих нагоре по безбройните стъпала до абатството. Трябва да съм стигнала бързо и все пак ми изглеждаше като че ли краката ми са от олово и всяка става в тялото ми е ръждива. Щом почти стигнах догоре, видях пейката и белия силует — вече бях достатъчно близо да го различа дори сред омаята на сенките. Без съмнение имаше нещо, източено и черно, което се навеждаше над полуоблегнатата бяла фигура. Извиках уплашено:

— Луси! Луси!

То вдигна глава и оттам, където се намирах, видях бяло лице и червени блеснали очи. Луси не отговори и се затичах към входа на църковния двор. Щом влязох, храмът остана между мен и пейката и за около минута тя се изгуби от очите ми. Когато отново я видях, облакът бе преминал и луната блесна толкова ярко, че успях да видя Луси — полуоблегната с глава отпусната на облегалката. Бе съвсем сама, а наоколо нямаше и следа от каквото и да е живо същество.

Когато се наведох над нея, видях, че все още спи. Устните й бяха разтворени и тя дишаше — не спокойно както обикновено, а на дълги дълбоки пресекулки, сякаш с всеки дъх се бореше да напълни дробовете си. Щом се приближих, тя вдигна ръка насън и придърпа яката на нощницата си около врата си. Междувременно тръпнеше леко като че от хлад. Наметнах топлия шал върху нея и обгърнах плътно шията й, понеже се боях нощният въздух да не я простуди до смърт така необлечена. Боях се да я будя рязко, така че, за да й помогна да стане, първо освободих ръцете си, като закопчах шала на врата й с една голяма безопасна игла, но сигурно съм била непохватна в безпокойството си и съм я ощипала или убола с нея, понеже малко по-късно, когато дишането й се успокои, тя отново постави ръка на гърлото си и изохка. Завих я грижливо, сложих на краката й обувките си и внимателно започнах да я будя. Отначало не реагира, но сънят й ставаше все по-неспокоен, защото от време на време тя стенеше и въздишаше. Най-накрая, тъй като времето напредваше, а и поради много други причини, реших веднага да я върна у дома. Разтърсих я по-енергично, докато накрая отвори очи и се събуди. Не изглеждаше изненадана да ме види, защото, разбира се, отначало не осъзна къде се намира. Луси е винаги прекрасна, щом се буди, и дори сега, когато тялото й навярно мръзнеше на студа, а умът й до известна степен бе смутен, че се намира необлечена в църковния двор посред нощ, не изгуби присъствие на духа. Тя потръпна леко и ме прегърна. След като й казах веднага да дойде с мен вкъщи, стана без нито дума, послушна като дете. Докато вървяхме, чакълът се впиваше в ходилата ми болезнено, а Луси не пропусна да го забележи. Спря и настоя да си взема обувките, но аз не пожелах. Все пак, когато стигнахме пътеката пред църковния двор, където имаше една локва, останала от бурята, нарочно си изцапах стъпалата с кал, така че, докато вървим към дома, ако срещнем някого, да не забележи, че съм боса.

Съдбата беше на наша страна и стигнахме у дома, без да се натъкнем на жива душа. Само веднъж един мъж, наглед не съвсем трезвен, вървеше по улицата срещу нас, но се скрихме в един вход, а той изчезна в един от онези стръмни тесни покрити пасажи, които се срещат тук — или „уиндс“, както ги наричат в Шотландия. През цялото време сърцето ми биеше толкова силно, че ми се струваше, че ще припадна. Бях изпълнена с безпокойство за Луси, не само заради здравето й — защото би могла да пострада от студа, — но и заради нейната репутация, в случай че историята се разнесе. След като влязохме, измих краката и на двете ни, заедно казахме благодарствена молитва и я завих в леглото. Преди да заспи, тя ме помоли — дори умоляваше — да не казвам и дума на никого, дори на майка й, за нейното сомнамбулско премеждие. В началото се поколебах дали да обещая, но като се замислих за здравословното състояние на г-жа Уестънра и колко би се угрижила, ако разбере, да не говорим как една такава история може би — дори неминуемо — ще се изопачи, в случай че се разчуе, реших, че е по-разумно да го направя. Надявам се, че постъпих правилно. Заключих вратата, а ключът завързах на китката си, така че вероятно няма да бъда обезпокоявана отново. Луси спи шумно. Отражението на зората е високо и далеч над морето…

 

 

Същият ден, по обед. Всичко върви добре. Луси спа, докато не я събудих, и изглежда дори не ме бе помръднала. Нощното приключение явно не й бе навредило, а напротив, беше оказало благотворно влияние, понеже тази сутрин имаше по-добър вид, отколкото през последните седмици. Забелязах със съжаление, че моята непохватност с безопасната игла я е наранила, може би дори сериозно, защото кожата на гърлото й беше прободена. Навярно съм защипала малко от кожата на шията и съм я промушила от край до край, тъй като виждам две червени точици като от леко убождане, а на панделката от нощницата й аленее капка кръв. Когато поднесох извиненията и загрижеността си, тя се засмя, помилва ме и каза, че дори не я боли. За щастие, няма как да остане белег, понеже е прекалено дребно.

 

 

Същият ден, нощта. Прекарахме чудесен ден. Въздухът беше чист, слънцето ярко, а бризът — хладен. Обядвахме в Мългрейв Удс. Откараха г-жа Уестънра по пътя, докато ние двете с Луси стигнахме пеш по пътеката покрай скалите и се присъединихме към нея при портала. Беше ми тъжно, понеже нямаше как да не почувствам колко съвършено прекрасно щеше да бъде всичко, ако Джонатан бе с мен. Но хайде! Трябва да съм търпелива. Надвечер се разходихме по „Казино Теръс“^[216], послушахме малко хубава музика от Шпор^[217] и Маккензи^[218] и си легнахме рано. Луси изглеждаше по-спокойна, отколкото напоследък, и заспа веднага. Ще заключа вратата и ще скрия ключа както по-рано, въпреки че не очаквам нови неприятности тази нощ.

 

 

12 август. Надеждите ми бяха напразни, защото през нощта Луси на два пъти ме събуди с опитите си да излезе. Оказа се нетърпелива дори насън, щом откри, че е заключено, и се върна недоволна в леглото. Разсъних се със зората, а птиците чуруликаха на прозореца. Тя също стана и се зарадвах да видя, че е още по-добре от вчера сутринта. Цялата й предишна жизнерадост изглежда се беше завърнала и тя дойде да се сгуши в мен, за да ми разкаже всичко за Артър. Аз й споделих колко съм разтревожена за Джонатан, а след това тя се опита да ме утеши. Е, донякъде успя. Въпреки че съчувствието не може да промени нещата, поне ги прави по-поносими.

 

 

13 август. Още един спокоен ден. Легнах си с ключа на китката, както друг път. Отново се събудих през нощта и видях Луси, седнала в леглото — още спяща, сочеше към прозореца. Тихо станах, дръпнах щорите и погледнах навън. Луната блестеше и нежната светлина в небето и по морето, вплетени заедно във величествено, безмълвно тайнство, бе неизразимо красива. Между мен и сиянието на месечината летеше огромен прилеп и описвайки големи кръгове из въздуха, ту се скриваше, ту се показваше. Един-два пъти ме доближи много, но предполагам, че съм го стреснала, затова отлетя през пристанището към абатството. Когато се извърнах от прозореца, Луси отново си беше легнала и спеше спокойно. Повече не помръдна цяла нощ.

 

 

14 август. Прекарах деня в четене и писане на Източния склон. Изглежда Луси се е влюбила също толкова в мястото, колкото и аз. Трудно е да я откъснеш от него, когато стане време да се прибираме за обяд, чай или вечеря. Този следобед тя вметна нещо странно. Отивахме към вкъщи за вечеря, бяхме изкачили стъпалата нагоре от Западния вълнолом и се спряхме да погледаме пейзажа както обикновено. Залязващото слънце, ниско в небето, тъкмо се спускаше зад Кетълнес. Хвърляше алена светлина върху Източния склон и старото абатство и сякаш къпеше всичко в прекрасно розово зарево. Помълчахме, но сетне Луси прошепна сама на себе си:

— И пак червените му очи! Същите са.

Думите й бяха толкова чудновати и непредизвикани, че доста ме стреснаха. Извърнах се леко, така че да я наблюдавам, без да изглежда, че съм се вторачила в нея, и видях, че е в полуунес, със странно изражение на лицето, което не можех съвсем да разгадая. По тази причина не казах нищо, а само проследих погледа й. Явно се бе вгледала в нашата пейка, където седеше самотна тъмна фигура. Малко се стреснах, понеже за момент сякаш очите на непознатия горяха като големи огньове, но щом погледнах отново, илюзията изчезна. Червените лъчи на слънцето блестяха в прозорците на църквата „Сейнт Мери“ зад пейката ни и докато то захождаше, светлината му, отразена и пречупена, сякаш се движеше. Насочих вниманието на Луси към необичайното явление, тя се сепна и дойде на себе си, но въпреки това изглеждаше тъжна. Може би защото си е мислила за онази ужасна нощ там, горе. Никога не я споменаваме, така че не казах нищо и отидохме да вечеряме вкъщи. Луси имаше главоболие и си легна рано. Уверих се, че е заспала, и излязох да се поразтъпча. Вървях на запад покрай скалите, изпълнена със сладостна печал, защото си мислех за Джонатан. На връщане у дома лунната светлина беше ярка, толкова ярка, че макар фасадите в нашата част от „Кресънт“ да бяха в сянка, всичко се виждаше добре, затова хвърлих бегъл поглед към нашия прозорец и видях, че Луси наднича навън. Помислих, че вероятно се оглежда за мен, затова извадих кърпичката си и я размахах. Тя не забеляза и изобщо не помръдна. Точно тогава лъчите на месеца се прокраднаха покрай ъгъла на сградата и светлината падна върху прозореца. Ясно се виждаше Луси, отпуснала глава върху дъската под прозореца, затворила очи. Беше дълбоко заспала, а до нея на перваза седеше нещо, подобно на доста голяма птица. Изплаших се, че Луси може да настине, затова се затичах нагоре по стъпалата, но когато влязох в стаята, тя се връщаше обратно в леглото, като дишаше тежко, напълно унесена в сън. Държеше ръка на гърлото си, сякаш за да го предпази от студа.

Не я събудих, а само я завих на топло. Погрижих се вратата да е заключена, а прозорецът — здраво залостен.

Тя е тъй миловидна, докато спи, но е по-бледа от обикновено, а под очите кожата й е изпита и посърнала. Боя се, че нещо я мъчи. Иска ми се да разбера какво.

 

 

15 август. Станах по-късно от обичайното. Отпусната и уморена, Луси остана да спи и след като ни извикаха. На закуска ни очакваше приятна изненада. Бащата на Артър е по-добре и иска сватбата да се състои скоро. Тиха радост е изпълнила Луси, а майка й е едновременно щастлива и тъжна. По-късно днес тя ми обясни защо. Скърби, че вече няма да е до своята Луси, но и се радва, че скоро ще има кой да се грижи за дъщеря й. Клетата скъпа мила дама! Сподели ми, че наближава краят й. Не е казала на Луси и ме накара да обещая, че ще пазя тайна. Лекарят казал, че й остават най-много няколко месеца, сърцето й отслабвало. По всяко време, дори сега, внезапен шок почти със сигурност ще бъде смъртоносен за нея. Ех, благоразумно постъпихме, като скрихме от нея случката, до която доведе сомнамбулизмът на Луси в онази ужасна нощ.

 

 

17 август. От цели два дни не съм отваряла дневника. Сърце не ми даваше да пиша. Сякаш някакъв мрачен покров е надвиснал над щастието ни. Никакви новини от Джонатан, Луси изнемощява, а часовете на майка й са преброени. Не разбирам защо Луси вехне така. Храни се, спи добре и се наслаждава на свежия въздух, но руменината по страните й непрестанно чезне и ден след ден става все по-слаба и безжизнена. През нощта я чувам да се задъхва, сякаш не й достига въздух. Винаги държа ключа за вратата завързан за китката ми нощем, но тя става, ходи из стаята и сяда на отворения прозорец. Снощи, когато се събудих, я заварих приведена навън, и като се опитах да я събудя, не можах. Беше в несвяст. Щом успях да я свестя, тя тихо зарида, останала без капчица сила, и си поемаше дъх дълго и мъчително. Когато я попитах как се е озовала на прозореца, тя поклати глава и се обърна настрани. Надявам се, че нейното неразположение няма как да е причинено от онова злощастно убождане с безопасната игла. Едва сега, когато си легна да спи, видях, че малките ранички на врата й не бяха зараснали. Все още са отворени и дори са по-големи, а по края са избледнели. Приличат на малки бели точки с червено по средата. Ако не заздравеят до ден-два, ще настоявам лекарят да ги прегледа.

Писмо, „Самюъл Ф. Билингтън & син“, адвокати, Уитби,

до „Г-да Картър, Патерсън & с-ие“, Лондон

17 август.

Уважаеми господа,

Моля, приемете с настоящото писмо товарителница за стоки, изпратени по Грейт Нортърн Рейлуей^[219]. Същите следва да бъдат доставени в Карфакс, край Пърфийт, незабавно след приемането им на сточна гара Кингс Крос^[220]. Понастоящем къщата е необитаема. Вижте приложените ключове, всички те са с етикети.

Моля депозирайте сандъците, петдесет на брой, които формират пратката, в частично разрушената сграда, която е част от имота и е отбелязана с „А“ на приложената груба скица. Вашият представител лесно ще разпознае местоположението, понеже пристройката е старинният параклис на имението. Стоките тръгват с влака в 9:30 тази нощ и се очакват на Кингс Крос в 4:30 утре следобед. Тъй като довереникът ни желае доставката да се извърши възможно най-скоро, ще сме благодарни, ако наличните Ви работни групи са готови на Кингс Крос в уреченото време и незабавно превозят стоките до местоназначението. За да се избегнат всякакви евентуални забавяния поради каквито и да било необходими плащания към Вашите отдели, прилагаме чек към настоящото писмо за десет паунда (£10). Моля потвърдете получаването му. В случай че разноските се окажат по-малко от тази сума, може да върнете салдото, а ако са по-големи, ние веднага ще изпратим чек за остатъка, когато ни уведомите. На тръгване трябва да оставите ключовете в главната зала на къщата, където собственикът би могъл да ги вземе, когато влезе със собствения си дубликат.

Умоляваме Ви да не приемате, че преминаваме границите на деловата учтивост, увещавайки Ви всячески да подходите с максимална експедитивност.

Писмо от „Г-да Картър, Патерсън & с-ие“

до „Г-да Билингтън & син“, Уитби

21 август.

Уважаеми господа,

Искаме да Ви уведомим, че Е 10 са получени и връщаме чек за £1, 17ш., 9п.^[221] стойност на горницата, както сочи сметката на разписката. Стоките са доставени в пълно съответствие с указанията, а пакет с ключовете е оставен в главната зала според вашите нареждания.

Уважаеми господа,

Ваши почитаеми

За^[222] „Картър, Патерсън & с-ие“

Дневникът на Мина Мъри

18 август. Днес съм щастлива и пиша, седнала на пейката в църковния двор. Луси се чувства все по-добре. Снощи тя спа спокойно цяла нощ и не ме събуди нито веднъж. Страните й сякаш отново руменеят, макар че все още е печално бледа и помръкнала. Бих го разбрала, ако по природа бе анемична, но не е. Обикновено е весела и изпълнена с жизнерадост. Мрачната сдържаност сякаш тъкмо я беше отминала, когато ми напомни, все едно беше нужно, че на това място, точно на тази пейка, я бях открила заспала. Щом ми го каза, тя тропна игриво с тока на обувката си върху каменната плоча и добави:

— Горките ми малки крачета не вдигнаха много шум тогава! Смея да заявя, че бедния стар г-н Суейлс щеше да ми каже, че е станало така, защото не съм искала да разбудя Джорди.

Като се възползвах от нейната разговорливост, я попитах дали е сънувала нещо онази нощ. Преди да отговори, на челото й се изписа онова сладко нацупено изражение, което Артър — наричам го Артър по нейна привичка — казва, че обича, и това наистина не ме учудва. След малко тя заговори в полуунес, като че се опитваше да си припомни:

— Не беше съвсем сън, защото всичко изглеждаше толкова истинско. Исках само да съм тук, на това място — не знаех защо, понеже се боях от нещо, но не бях наясно точно какво. Помня, макар да предполагам, че бях заспала, как вървя по улиците и по моста. Една риба подскочи, когато минавах, надвесих се, за да я видя, и после, когато се изкачих по стъпалата, чух воя на много кучета, сякаш целият град беше пълен с тях и всички виеха заедно. След това смътно си спомних за някакъв източен тъмен силует с очи, червени като залеза, който видяхме, и сладост и горчивина едновременно навсякъде край мен. После все едно потъвах в дълбоки зелени води, а ушите ми бучаха, както съм чувала, че става с давещите се, и след това изглежда всичко това премина. Душата ми сякаш излезе от тялото и се понесе във въздуха. Помня, че по едно време Западният фар беше точно под мен, после изпитах някакво мъчително чувство, като че се намирах сред земетресение, върнах се и осъзнах, че ме раздрусваш. Видях те да го правиш, преди да го почувствам.

След това тя се засмя. Прозвуча ми зловещо — слушах я с притаен дъх. Не ми се понрави и реших по-добре да не задържам вниманието й към темата, така че заговорихме за друго и Луси отново се върна към старото си аз. Когато се прибрахме вкъщи, свежият бриз я беше ободрил и бледите й страни бяха наистина по-румени. Майка й се зарадва, щом я видя, и прекарахме една приятна вечер заедно.

 

 

19 август. Радост, радост, радост! Макар и не съвсем. Най-накрая вести от Джонатан. Миличкият, бил е болен и затова не е писал. Сега, когато знам това, не се боя да си го мисля или да го кажа. Г-н Хокинс ми препрати писмото, а и сам е писал. Ах, колко любезно! Възнамерявам да тръгна сутринта и ще отида при Джонатан, за да му помогна, а при необходимост ще се грижа за него и ще го отведа у дома. Г-н Хокинс казва, че нямаше да е зле, ако бяхме планирали да се оженим там. Плаках над писмото на добрата сестра, докато не го усетих мокро до гърдите си. То е от Джонатан и трябва да лежи върху сърцето ми, защото той е в моето сърце. Пътуването ми е изцяло планирано, а багажът — готов. Взимам си само една рокля за смяна. Луси ще занесе пътния ми сандък до Лондон и ще го задържи там, докато изпратя някого да го вземе, понеже е възможно да се окаже, че… не бива да пиша повече, ще го спестя и ще го кажа на Джонатан, съпруга ми. Писмото, което той е виждал и докосвал, ще ми бъде утеха, докато се видим.

Писмо, сестра Агата, болница „Св. Йосиф и Св. Мария“,

Будапеща, до г-ца Уилхелмина Мъри

12 август.

Уважаема мадам,

Пиша по желание на г-н Джонатан Харкър, който няма достатъчно сили да направи това сам, въпреки че възстановяването му върви добре благодарение на Господ, Св. Йосиф и Св. Мария. Той бе под наши грижи почти шест седмици, докато страдаше от тежка мозъчна треска^[223]. Сега иска от мен да Ви предам любовта му и да спомена, че чрез това писмо пиша от негово име до г-н Питър Хокинс от Ексетър, за да изразя редом с преданото му уважение неговите извинения за забавянето, както и че цялата работа е свършена. Необходими са му още няколко седмици почивка в нашия санаториум сред хълмовете, но след това ще се върне. Той ме моли да кажа, че няма достатъчно пари у себе си, а би искал да плати за престоя тук, за да могат други в нужда да не просят помощ.

 

 

П.П. Пациентът ми спи и пиша това, за да научите още нещо. Той ми разказа всичко за Вас и че скоро ще бъдете негова съпруга. Бог да Ви благослови и двамата! Преживял е шокиращ страх — така казва нашият лекар, и по време на делириума бълнуванията му бяха ужасяващи: за вълци, отрови и кръв, за призраци и демони. Страхувам се да изброявам още. Грижете се неотклонно още дълго време нищо подобно да не го обезпокоява. Болести като неговата не избледняват лесно. Трябваше да пишем още отдавна, но не знаехме нищо за близките му, а от него никой нищо не можеше да разбере. Той дойде с влака от Клаузенбург и началник-гара там казал на стражаря, че връхлетял в гарата, крещейки за билет към дома. Като разбрали от буйното му поведение, че е англичанин, те му дали билет за най-далечната гара, до която пътува влакът.

Бъдете сигурна, че сме се погрижили добре за него. Той си спечели симпатиите на всички ни с приветливостта и благовъзпитанието си. Наистина се подобрява успешно и без съмнение след няколко седмици ще стъпи на крака. Но бъдете внимателна с него за негово добро. Моля се на Бога, Св. Йосиф и Св. Мария да имате много, много щастливи години заедно.

Дневникът на д-р Сюърд

19 август. Странна и внезапна промяна в Ренфийлд от снощи. Към осем часа в поведението му се появи възбуда и той започна да души наоколо като куче, сочещо дивеч с муцуна. Санитарят забелязал поведението му и знаейки за интереса ми към пациента, го насърчил да говори. Ренфийлд обикновено се респектира от него, а понякога дори раболепничи, но тази нощ служителят ми съобщи, че бил доста самоуверен. Изобщо не благоволил да размени и дума с него. Всичко, което възнамерявал да каже, било:

— Не искам да говоря с вас — вие вече сте без значение. Господарят наближи^[225].

Санитарят смята, че го е завладяла някаква форма на внезапна религиозна мания. Ако е така, трябва да следим за усложнения, понеже един силен мъж с комбинация от хомицидна и религиозна мания би могъл да бъде опасен. Съчетанието е страховито. Посетих го в девет часа. Отношението му към мен беше същото като онова спрямо санитаря. В колосалната му себичност разликата между мен и служителя му се струваше нищожна. Прилича на религиозна мания и скоро ще помисли, че сам е Господ. Тези безкрайно малки отлики от човек до човек са прекалено незначителни за едно Всевишно Същество. Само как го раздават тези безумци! Истинският Господ се грижи и врабче да не падне, а Богът, сътворен от човешката суета, не вижда разлика между него и орел. Ех, де хората да знаеха!^[226]

За половин час или повече вълнението на Ренфийлд нарастваше все повече и повече. Не си дадох вид, че го следя, но въпреки това го наблюдавах внимателно. Изведнъж онзи хитър поглед се появи в очите му — същият, който сме свикнали да виждаме, когато един луд докопа някоя идея, а с него и дяволитите движения на главата и гърба му, които се оказа, че санитарите в лудницата познават твърде добре. Той съвсем утихна, отиде, за да седне в края на леглото си с примирение, и се загледа в пространството с помръкнал поглед. Реших, че трябва да разбера дали проявеното безразличие е истинско, или само престорено, и се опитах да подхвана разговор с него за домашните му любимци — тема, която никога не пропуска да спечели вниманието му. Отначало той не отвърна, но след известно време каза раздразнено:

— Да вървят всичките по дяволите! Хич не ми пука за тях.

— Какво? — рекох аз. — Да не искаш да ми кажеш, че не ти пука за паяците? (Към момента паяците са негово любимо занимание и бележникът му е пълен с колони от дребни числа.)

На това той загадъчно отговори:

— Шаферките радват погледите, които очакват пристигането на невестата, но когато тя се вести, тогава момите не блестят за очите, които са вече изпълнени^[227].

Не смяташе да поясни, а само упорито продължи да седи на леглото си през цялото време, в което останах при него. Тази нощ съм отегчен и потиснат. Мисля само за Луси и колко различни можеха да бъдат нещата. Ако не успея да заспя веднага — хлорал, Морфей на съвремието — C₂HCl₃O.H₂O^[228]! Трябва да внимавам да не прерасне в навик. Не, няма да взимам тази вечер! Мислите ми са за Луси и няма да я позоря, като ги смесвам с химикали. Ако се наложи, ще будувам цяла нощ…

 

 

По-късно. Доволен съм от решението, което взех, още по-доволен съм, че го спазих. Лежах и се въртях и едва бях чул как часовникът удари два, когато нощният пазач дойде при мен от болничното отделение, за да ми каже, че Ренфийлд е избягал. Набързо се облякох и веднага изтичах долу. Пациентът ми е прекалено опасен, за да се скита наоколо. Неговите хрумвания може да се окажат опасни за онези, които не го познават. Санитарят ме чакаше. Той каза, че го е видял преди няма и десет минути, като изглеждал заспал в леглото си, когато санитарят погледнал през отворчето за наблюдение. Вниманието му било привлечено от звука на рязко отварящия се прозорец. Той се втурнал обратно, видял как краката му изчезват през него и веднага изпратил да ме повикат. Ренфийлд е само по нощното си облекло и не би могъл да бъде далеч. Санитарят сметнал, че ще бъде по-полезно да наблюдава къде би отишъл, отколкото да тръгне след него, тъй като може да загуби следите му, докато излезе през вратата от сградата. Той е грамаден мъж и не можеше да мине през прозореца. Аз съм слаб, така че с негова помощ излязох, но с краката напред и понеже бяхме само няколко фута над земята, скочих невредим. Санитарят ми каза, че пациентът е свърнал наляво и е поел направо, затова се затичах с всички сили. Когато стигнах оттатък дърветата, опасали лудницата, забелязах бял силует да изкачва високата стена, която разделя нашия двор от този на изоставената къща. Веднага хукнах обратно и казах на пазача да вземе трима или четирима души моментално и да ме последва в двора на Карфакс, в случай че нашият приятел се окаже опасен. Сам взех стълба и като прехвърлих стената, я спуснах долу от другата страна. Фигурата на Ренфийлд изчезваше зад ъгъла на къщата и се затичах след него. Открих го от другата страна на сградата да се притиска плътно към старата обкована с желязо дъбова врата на параклиса. Очевидно говореше на някого, но се боях, че ако се приближа повече, за да чувам какво казва, можех най-малкото да го изплаша и тогава щеше да избяга. Да гониш блуждаещ рояк пчели е нищо пред това да преследваш гол лунатик, изпълнен с вълнение от бягството си! След няколко минути обаче видях, че той не забелязва нищо около себе си, и затова се осмелих да се приближа по-близо до него — още повече че моите хора вече бяха прескочили стената и го заобикаляха. Чух го да казва:

— Тук съм да изпълня Вашата повеля, Господарю. Аз съм Ваш раб и Вие ще ме възнаградите, понеже ще бъда верен. Славих Ви дълго и отдалеч. Сега, когато Сте близо, очаквам Вашите заповеди и Вие не ще ме отминете, когато въздавате благодат, нали, милостиви Господарю?

Така или иначе той си е себичен стар просяк. Мисли за хлябовете и рибите^[229] дори когато вярва, че сам е в Истинско Присъствие^[230]. Маниите му се смесват тревожно. Когато стеснихме кръга около него, той се бори като тигър. Необикновено силен е, понеже се държеше повече като див звяр, отколкото като човек. Никога преди не съм виждал друг луд в подобен пристъп на гняв и се надявам, че няма повече да ми се случи. Слава Богу, че осъзнахме навреме колко е силен и опасен. С физика и решителност като тези можеше да направи голяма бъркотия, преди да бъде затворен. Във всеки случай сега е обезопасен. Самият Джак Шепърд^[231] не би могъл да се освободи от усмирителната риза, в която е обуздан, а освен това е и окован на стената в изолатора^[232]. Понякога крясъците му са ужасяващи, но тишината, която ги следва, е дори по-непоносима, защото той вещае убийство с всяко свое движение.

Току-що за пръв път изрече нещо свързано:

— Ще бъда търпелив, Господарю. То иде, иде, иде!

Схванах намека и също отидох. Бях прекалено развълнуван, за да спя, но дневникът ме успокои и чувствам, че тази нощ ще подремна.