Брам Стокър
Дракула (25)

Глава XXV
Дневникът на д-р Сюърд

11 октомври, вечерта. Джонатан Харкър ме помоли да отбележа това, защото каза, че не е в състояние за тази задача, а иска да се води точен запис.

Мисля, че никой от нас не беше изненадан, когато ни повикаха да видим г-жа Харкър малко преди залеза. Напоследък разбрахме, че изгревът и заникът за нея са моменти на своеобразна свобода, в които старото й аз може да се изразява, без някаква властна сила да я подчинява, възпира или подбужда към действие. Това настроение или може би състояние започва някъде половин час и дори повече преди самия изгрев или залез и продължава докато слънцето е високо или облаците все още искрят от струящите лъчи над хоризонта. В началото се наблюдава известно пасивно разположение на духа, като че тежестта на някакво бреме отслабва, и скоро след това тя възвръща своята пълна непринуденост. Щом обаче секне този миг на свобода, тя бързо идва на себе си или изпада пак в старото положение, предшествано само от секунда предупредително мълчание.

Когато се срещнахме тази вечер, тя изглеждаше някак смутена и носеше всички белези на вътрешна борба. Аз го отдавам на нейните жестоки първоначални усилия. Само след няколко минути обаче тя си върна пълен самоконтрол. След това, както беше полуизлегната на канапето, тя направи жест на съпруга си да седне до нея и помоли останалите да приближат столовете си. Като взе ръката на мъжа си в своята, тя поде:

— Вероятно за последно всички заедно сме на разположение един на друг! Зная, скъпи, зная, че ще бъдеш винаги с мен до края — това беше за съпруга й, чиято ръка, както забелязахме, се впи в нейната. — Сутринта тръгваме към задачата си и само Господ знае какво очаква всекиго от нас. Вие ще бъдете така добри да ме вземете с вас. Зная, че ще направите всичко, което смелите и честни мъже могат да направят за една клета слаба жена, чиято душа вероятно е изгубена… не, не, не все още, но по всяка вероятност е заложена на карта. Ала трябва да запомните, че не съм като вас. Има отрова в кръвта ми, в душата ми, която може да ме погуби, която ще ме погуби, освен ако получим избавление. Ах, приятели мои, знаете също толкова добре, колкото и аз, че душата ми е на прага на гибелта, и въпреки това съм наясно, че има само един път за мен, който нито вие, нито аз трябва да поемаме!

Тя изгледа умолително всички ни поред и накрая спря поглед на съпруга си.

— Кой е този път? — попита Ван Хелзинг пресипнал. — Кой е този път, по който не трябва — не бива — да поемаме?

— Този, който води до смъртта ми независимо дали чрез моята или нечия друга ръка, преди по-голямото зло да се е разразило напълно. Зная, а вие също, че ако бях мъртва, щяхте да освободите безсмъртната ми душа, както направихте с тази на моята клета Луси. Ако смъртта и страхът от нея бяха единственото, което се изпречваше на пътя ми, нямаше кончината ми тук, сега, сред приятели, които ме обичат, да бъде презряна от мен самата. Но смъртта не е всичко. Не ще повярвам, че да умреш в един такъв момент, когато пред нас има надежда и усилни задължения, е по Божия воля. По тази причина аз от моя страна се отказвам от сигурността на вечния покой и пристъпвам към неизвестното, което може би таи най-черното от нашия свят и отвъдното!

Всички мълчахме, защото несъзнателно усещахме, че това беше само прелюдия. Израженията на другите бяха замръзнали, а това на Харкър придоби пепелявосив оттенък. Той вероятно предусещаше по-добре от всички нас какво ще последва. Тя продължи:

— Ето това мога да хвърля в наследствената маса^[446] — нямаше как да не забележа чудатия правен термин, който тя използва напълно сериозно в подобен момент. — Какво ще даде всеки един от вас? Зная за животите ви — бързо продължи тя, — това е лесно за смелите мъже. Вашите животи са от Бога и можете да Му ги върнете, но какво ще дадете на мен? — Тя погледна отново въпросително, но този път избягна лицето на съпруга си. Куинси изглежда разбираше. Той кимна и нейното лице светна. — Тогава аз ще ви кажа ясно какво желая, защото в тази връзка между нас не бива да има съмнителни положения. Трябва да ми обещаете до един — дори ти, любими мой съпруже, — че дойде ли моментът, ще ме убиете.

— Кой е този момент?

Гласът беше на Куинси, но напрегнат и тих.

— В който промяната в мен ви убеди, че е по-добре да умра, отколкото да живея. Когато плътта ми е мъртва, тогава, без да отлагате и миг, ще забиете кол в мен и ще отрежете главата ми или каквото друго би ми дало покой!

Куинси пръв се изправи на крака след кратко мълчание. Той коленичи пред нея и като взе ръката й, каза тържествено:

— Аз съм само един грубиянин, който вероятно не е живял, както един мъж трябва да живее, за да заслужи подобно отличие, но ви се кълна във всичко свято и скъпо за мен, че ако някога настъпи този миг, няма да избягам от дълга, който поставяте пред нас. Обещавам ви също несъмнено да направя всичко, защото дори само ако се усъмня, ще приема, че моментът е настъпил!

— Верни мой приятелю! — беше всичко, което тя успя да каже през сълзи, а сетне се наведе и целуна ръката му.

— Кълна се в същото, скъпа моя мадам Мина! — каза Ван Хелзинг.

— И аз! — заяви лорд Годълминг.

Те коленичиха един след друг пред нея, за да положат клетвата. Аз ги последвах. Тогава съпругът й се обърна с плах поглед към нея, едновременно пребледнял и позеленял, а снежнобялата му коса изглеждаше по-скоро белезникава:

— Ах, мила моя, трябва ли и аз също да обещая това? — попита той.

— Ти също, прескъпи мой — каза тя с безгранична прочувственост и жал в погледа и гласа. — Не бива да отстъпваш. За мен няма никой по-близък и скъп от теб на света. Душите ни са свързани в едно за цял живот, завинаги. Помисли, скъпи, че е имало времена, когато смелите мъже са убивали своите съпруги и жените в рода, за да ги предпазят от лапите на врага. Ръцете им не са трепвали нито за миг, защото техните любими са ги умолявали за тази смърт. Мъжете имат този дълг към онези, които обичат, в подобни времена на жестоки изпитания! И ах, мили мой, ако се наложи да срещна смъртта чрез нечия ръка, нека бъде на този, за когото съм най-скъпа. Д-р Ван Хелзинг, не съм забравила в случая с Луси за снизхождението ви към онзи, който обичаше… — тя прекъсна, изчервена от изгаряща руменина, и промени думите си — към онзи, който имаше най-голямо право да я дари с покой. Ако отново дойде такъв момент, разчитам на вас да остане щастлив спомен в живота на моя съпруг, че неговата любяща длан ме е освободила от ужасното ми робство.

— Отново се кълна! — чу се плътният глас на професора.

Г-жа Харкър се усмихна, наистина се усмихна, докато с въздишка на облекчение се облегна назад и каза:

— А сега едно предупреждение, предупреждение, което никога не трябва да забравяте: ако някога настъпи този миг, това може би ще стане бързо и неочаквано, а в такъв случай не бива да губите време, ако разполагате с удобен момент. При такива обстоятелства аз може би ще бъда — не, ако той настъпи, ще бъда — съюзница на вашия неприятел.

— Още една молба — след тези думи тя стана много сериозна, — не е жизненоважна като другата, но искам да направите още нещо за мен, ако желаете.

Всички се съгласихме, но не проговорихме. Думите бяха излишни.

— Искам да прочетете Погребалната служба.

Тя бе прекъсната от дълбоката въздишка на съпруга си. Поемайки ръката му в своята, тя я задържа до сърцето си и продължи:

— Ще се наложи да я прочетеш над мен някой ден. Какъвто и да е краят на тези ужасяващи събития, мисълта за това ще бъде сладка за всички или поне за някои от нас. Надявам се, че ти, прескъпи мой, ще я прочетеш, защото тогава твоят глас ще остане в паметта ми завинаги — каквото ще да става!

— Но ах, любима моя — рече той умолително, — смъртта е далеч от теб.

— Не — отвърна тя, вдигайки решително ръка. — Сега съм по-близо до смъртта, отколкото ако пръстта на гроба тегнеше върху ми!

— О, любов моя, трябва ли да я чета? — каза той, преди да започне.

— Би ми донесло утеха, съпруже мой! — беше всичко, което тя отвърна, и след като приготви книгата, той започна да чете.

Как бих могъл — как някой би могъл да опише тази необикновена картина, нейната тържественост, мрак, тъга, ужас и освен всичко това нейното очарование. Дори един скептик, който не би могъл да види друго, освен изопачаване на горчивата истина в нещо свято или прочувствено, щеше да бъде покрусен до дъното на душата си, ако беше видял тази малка група от всеотдайни и задружни приятели, коленичили около една отчаяна скърбяща лейди, или пък бе чул бликащата нежност в словата на съпруга й, докато с глас, пронизан от толкова силно вълнение, че трябваше често да прекъсва, той прочете простата, но и прекрасна служба от „Опелото на почиющите“^[447].

Аз… аз не мога да продължа… думите… и… г… гласът м… ми… ч… чезнат!

 

 

Интуицията й беше правилна. Колкото и да беше странно и изумително, както може да ни се стори занапред дори на нас, които почувствахме могъщото й въздействие, това ни донесе голямо утешение, а мълчанието, което беляза загубата на нейната душевна свобода, не се стори на никого от нас изпълнено с отчаяние, както се опасявахме.

Дневникът на Джонатан Харкър

15 октомври, Варна. Тръгнахме от Чаринг Крос^[448] сутринта на 12-и и бяхме в Париж същата нощ, където заехме запазените си места в Ориент Експрес^[449]. Пътувахме цяло денонощие и пристигнахме тук около пет часа. Лорд Годълминг отиде до консулството, за да провери дали има пристигнали телеграми за него, докато останалите избързахме към хотел „Одесос“. При пътуването може да се е случило нещо, аз обаче бях твърде угрижен, за да го осъзная и да ме заинтересува. Докато „Царица Катерина“ не се появи в пристанището, за мен не би имало нищо интересно на целия свят. Слава Богу, Мина е добре. Изглежда здравето й укрепва, а цветът й се връща. Тя спи твърде често. В течение на пътуването прекара в сън почти цялото време. Преди изгрев и залез обаче е напълно будна и бдителна, а за Ван Хелзинг се превърна в навик да я хипнотизира в такива моменти. Отначало имаше известни затруднения и той трябваше да повтаря многократно специфичното движение, но сега тя сякаш се поддава веднага, като по навик, и почти няма нужда от някакви усилия. Изглежда в тези особени моменти той има силата лесно да внушава и нейните мисли му се подчиняват. Той винаги я пита какво вижда и чува. На първото тя отговаря:

— Нищо. Всичко е тъмно.

А на второто:

— Чувам как вълните връхлитат кораба и водата плиска наоколо. Платна и въжета се опъват, мачти и рейки^[450] скърцат. Вятърът е силен — чувам го във вантите^[451], а носът пори пяната.

Очевидно „Царица Катерина“ все още е по море, по пътя си към Варна. Лорд Годълминг тъкмо се върна. Има четири телеграми, по една от всеки ден, след като потеглихме, и всичките с едно и също съдържание: отникъде не е изпратен доклад за „Царица Катерина“ до „Лойдс“. Преди да напуснем Лондон, той нареди на свой представител да му изпраща всеки ден по телеграма със сведения дали има новини за кораба. Той получава съобщение дори ако няма уведомления за него и така е сигурен, че от другата страна на линията наблюдението продължава.

Вечеряхме и си легнахме рано. Утре трябва да се срещнем с вицеконсула и да вземем мерки, ако е възможно, да се качим на борда веднага щом „Царица Катерина“ пристигне. Ван Хелзинг казва, че шансът ни е да влезем в кораба между изгрев и залез. Графът дори да приеме образа на прилеп, не може да пресече течащата вода по свое желание и затова няма как да напусне съда. Тъй като не смее да приеме човешка форма заради евентуални подозрения, които без съмнение иска да избегне, той трябва да остане в сандъка. Ако тогава ние се качим на борда след изгрева, той ще остане изцяло на нашата милост, защото можем да отворим сандъка и да се погрижим за него, както направихме с клетата Луси, преди да се събуди. Какво снизхождение ще получи от нас, няма голямо значение. Смятаме, че едва ли ще имаме особени проблеми със служителите и моряците. Слава Богу, в тази страна с подкупи всичко е възможно, а ние сме добре запасени с пари! Трябва само да се уверим, че корабът не би могъл да влезе в пристанището между залеза и изгрева, без да бъдем предупредени, и ще сме в безопасност. Мисля, че Чичко Паричко ще уреди въпроса!

 

 

16 октомври. Мина все още докладва едно и също: връхлитащи вълни и плискаща вода, мрак и благосклонни ветрове. Очевидно сме тук навреме и когато получим вести за „Царица Катерина“, ще бъдем подготвени. Тъй като тя трябва да пресече Дарданелите, със сигурност ще получим сведения.

 

 

17 октомври. Смятам, че вече всичко е добре подготвено, за да посрещнем графа при завръщането от пътешествието му. Годълминг каза на доставчиците, че имал предположение за нещо откраднато от негов приятел, което се съдържало в сандъка, и получи плахо съгласия да го отвори на собствена отговорност. Собственикът на кораба му даде документ, в който се нарежда на капитана да му предостави всякакви условия да направи каквото пожелае на борда, а също упълномощи по подобен начин и представителя си във Варна. С последния вече се бяхме срещнали. Той беше много трогнат от любезното държане на Годълминг към него и заедно се уверихме, че ще направи всичко по силите си, за да подпомогне нашите намерения. Вече обмислихме действията си, в случай че успеем да отворим сандъка. Ако графът е вътре, Ван Хелзинг и Сюърд ще отрежат главата му веднага и ще забият кол в сърцето. Морис, Годълминг и аз ще бъдем готови да предотвратим външна намеса дори ако се наложи да използваме оръжията, с които ще разполагаме. Професорът казва, че ако направим така с тялото на графа, още скоро след това ще се разпадне на прах. В такъв случай не би имало никакви доказателства срещу нас, ако се надигнат подозрения за убийство. Но дори и да не беше така, трябва да паднем или пък ще станем от собствените си действия и може би някой ден този ръкопис ще застане между нас и въжето. Що се отнася до мен, ще бъда благодарен дори само моментът да настъпи. Решили сме да не оставим и камък на мястото му, докато не изпълним намерението си. Уговорили сме се с определени длъжностни лица, че веднага щом „Царица Катерина“ бъде забелязана, ще бъдем осведомени от нарочен пратеник.

 

 

24 октомври. Цяла седмица чакане. Телеграмите до Годълминг са ежедневни, но са все еднакви: „Все още не е докладван“. Отговорите на Мина от сутрешните и вечерните хипнотични сеанси са еднообразни: връхлитащи вълни, плискаща вода и скърцащи мачти.

 

 

Телеграма, 24-ти октомври.

Руфъс Смит, „Лойдс“, Лондон, до лорд Годълминг чрез вицеконсула на Н.Б.В.^[452], Варна.

 

„Тази сутрин “Царица Катерина" е докладвана при Дарданелите."

Дневникът на д-р Сюърд

25 октомври. Как ми липсва фонографът! Да водя дневник с писалка, е досада, но Ван Хелзинг настоява. Всички сме полудели от вълнение след вчера, когато Годълминг получи телеграмата си от „Лойдс“. Вече зная как се чувстват мъжете, когато в битка чуят сигнала за сражение. Единствена от групата ни г-жа Харкър не показва никаква емоция. Все пак не е чудно, че не го прави, защото нарочно се погрижихме да не разбере нищо за това, и всички опитахме да не показваме вълненията си в нейно присъствие. Сигурен съм, че някога щеше да забележи, без значение колко се опитваме да го скрием, но тя значително се промени в това отношение през последните три седмици. Летаргията й се задълбочава. Макар да изглежда силна и здрава и да възвръща част от цвета си, с Ван Хелзинг не сме удовлетворени. Често я обсъждаме, но не сме казали на другите. Би разбило сърцето на клетия Харкър, а нервите му — със сигурност, ако разбере, че имаме съмнение по този въпрос. Ван Хелзинг ми каза, че преглежда зъбите й много внимателно, докато тя е в състояние на хипноза, понеже твърди, че ако не са започнали да се заострят, няма реална опасност за някаква промяна в нея. Настъпи ли такава, би било наложително да вземем мерки! И двамата знаем какви трябва да бъдат, въпреки че не си споделяме тези мисли взаимно. Никой от нас не бива да страни от задачата — без значение, че е ужасна за обмисляне. „Евтаназия“ е отлична и утешителна дума! Признателен съм на онзи, който я е измислил.

От Дарданелите до тук има само около 24 плавателни часа, съдейки по скоростта, с която „Царица Катерина“ е пристигнала там от Лондон. Значи би трябвало да се появи някъде сутринта и понеже не е възможно да влезе в пристанището преди това, всички ще си легнем рано. Ще станем в един часа, за да бъдем готови.

 

 

25 октомври, обед. Все още няма новини за пристигането на кораба. Хипнотичният доклад на г-жа Харкър тази сутрин беше същият както обикновено, така че е възможно да получим вести всеки момент. Ние, мъжете, сме в треска от вълнение освен Харкър, който е спокоен. Ръцете му са студени като лед и преди час го заварих да точи острието на големия си гхоркски нож^[453], който вече винаги носи със себе си. За графа ще бъде лоша перспектива, ако върха на този „кукри“ някога се опре в гърлото му, размахван от толкова сурова леденостудена длан!

Днес с Ван Хелзинг сме малко разтревожени за г-жа Харкър. Към обед тя изпадна в нещо като летаргия, което не ни се понрави, но въпреки това запазихме мълчание спрямо другите. Сутринта беше неспокойна, затова в началото се зарадвахме, че спи. Когато обаче съпругът й спомена небрежно, че тя се е унесла в толкова дълбок сън, че не може да я събуди, отидохме до стаята й, за да видим с очите си. Тя дишаше свободно, а видът й беше толкова хрисим и спокоен, че сметнахме съня за най-доброто налично решение. Бедното момиче има толкова много да изличи от мислите си, че не е чудно ако сънят, носейки й забрава, твори добро.

 

 

По-късно. Преценката ни се оказа правилна, защото след няколкочасовия освежителен сън тя се събуди и изглеждаше по-бодра и жизнена от дни насам. При залез-слънце направи обичайния си хипнотичен доклад. Където и да е в Черно море, графът бърза към крайната си спирка. Надявам се и към гибелта си!

 

 

26 октомври. Още ден без вести от „Царица Катерина“. Досега трябваше да е тук. Очевидно тя все още пътешества някъде, защото хипнотичният доклад на г-жа Харкър при изгрева отново беше същият. Възможно е понякога съдът да не се движи заради мъгла. Някои от параходите, които пристигнаха вчера, съобщиха за такава по места на север и юг от пристанището. Трябва да продължим наблюдението си, понеже всеки момент може да има сигнал за кораба.

 

 

27 октомври, обед. Изключително странно. Никакви новини от кораба, който очакваме. Снощи и тази сутрин г-жа Харкър докладва както обикновено: „връхлитащи вълни и плискаща вода“, макар и да добави, че „вълните бяха много слаби“. Телеграмите от Лондон си оставаха същите: „без по-късни докладвания“. Ван Хелзинг е ужасно обезпокоен и преди малко ми сподели опасенията си, че графът ни се изплъзва. Той добави многозначително:

— Не ми харесва тази сънливост у мадам Мина. Душата и спомените могат да стигнат до странни явления при транс.

Щях да го попитам за подробности, но тъкмо тогава влезе Харкър и той вдигна предупредително ръка. Довечера при залез трябва да я накараме да говори повече в хипнотичното си състояние.

 

 

28 октомври. Телеграма. Руфъс Смит, Лондон, до лорд Годълминг чрез вицеконсула на Н.Б.В., Варна.

 

„В един часа днес е докладвано пристигането на «Царица Катерина» в Галац^[454].“

Дневникът на д-р Сюърд

28 октомври. Не мисля, че когато телеграмата, съобщаваща за пристигането в Галац дойде, беше такъв удар за нас, какъвто можеше да се очаква. Наистина не знаехме откъде, как и кога мълнията ще ни удари, но вероятно всички предполагахме, че нещо странно ще се случи. Забавянето на пристигането във Варна ни увери един по един, че нещата няма да бъдат такива, каквито предполагахме. Чакахме само да разберем къде ще е разликата. Това обаче си остана не по-малка изненада. Предполагам, присъщо ни е да се уповаваме на надеждата напук на себе си — че нещата ще се наредят, както бихме искали, а не както знаем, че ще се наредят. За ангелите трансцендентализмът^[455] е сигнална светлина, дори ако за човека е бесовски огън^[456]. Беше странно преживяване и всички го приехме различно. За момент Ван Хелзинг вдигна длан над главата си като че в знак на протест срещу Всемогъщия, но не каза и дума, а след няколко секунди се беше изправил, а на лицето му бе застинало сурово изражение. Лорд Годълминг пребледня силно и седна задъхан. Аз самият бях полузашеметен и учудено гледах ту към единия, ту към другия. Куинси Морис пристегна колана си с онова бързо движение, което познавах толкова добре. В дните на странстванията ни това означаваше „време за действие“. Г-жа Харкър смъртно пребледня — толкова, че белегът на челото й сякаш гореше, но тя смирено вдигна ръце и погледна нагоре в молитва. Харкър се усмихна — наистина се усмихна, с мрачната горчива усмивка на някой, който няма надежда, но в същото време действията му опровергаха думите, защото неволно ръцете му потърсиха дръжката на огромния кукри и останаха на нея.

— Кога тръгва следващият влак за Галац? — обърна се Ван Хелзинг към нас.

— В 6:30 утре сутринта!

Всички подскочихме, защото отговорът дойде от г-жа Харкър.

— Откъде, за Бога, знаете това? — каза Арт.

— Забравяте или може би не знаете, макар че е известно на Джонатан и д-р Ван Хелзинг, че съм влаков спец. У дома в Ексетър винаги преписвах разписанията, така че да съм полезна на съпруга си. Понякога го намирам за толкова потребно, че вече винаги проверявам железопътната програма. Знаех, че ако нещо ни отведе до замъка Дракула, ще трябва да стигнем през Галац или при всяко положение — Букурещ, затова много внимателно проучих разписанията. За нещастие няма много, тъй като единственият влак за днес потегля, докато говорим в момента.

— Възхитителна жена! — измърмори професорът.

— Не можем ли да хванем извънреден^[457]? — попита лорд Годълминг.

Ван Хелзинг поклати глава:

— Боя се, че не. Тази страна е много по-различна от вашата или моята. Дори да имахме извънреден, вероятно щеше да пристигне не по-рано от редовния влак. Освен това се налага да подготвим нещо. Трябва да помислим. Нека се организираме. Вие, приятелю Артър, отидете до влака, вземете билетите и уредете всичко да е готово, за да тръгнем сутринта. Вие ли отивате, приятелю Джонатан, до корабния посредник и взимате от него писма до посредника в Галац с упълномощаване за претърсване на кораба точно както беше тук. Морис Куинси^[458], вие се срещнете с вицеконсула и осигурете помощта му за неговия колега в Галац и всичко онова, което може да направи, за да улесни пътя ни, така че да не загубим време с преминаването на Дунава. Джон ще остане с мадам Мина и с мен, за да обсъждаме, защото така, ако биде дълго време, може да закъснеете и няма да има значение, когато слънцето залезе, понеже аз съм тук с мадам, за да направим доклада.

— А аз — каза г-жа Харкър бодро, като напомняше на старото си аз повече, отколкото през много от изминалите дни, — ще опитам всячески да съм от полза, като планирам и водя записки, както правех преди. Странно, но нещо в мен някак се променя и усещам повече свобода, отколкото напоследък!

Когато осъзнаха важността на думите й, тримата по-млади мъже се почувстваха щастливи, но с Ван Хелзинг се обърнахме един към друг и за миг си разменихме мрачни и сериозни погледи. Въпреки това не казахме нищо.

Когато и тримата тръгнаха по задачите си, професорът помоли г-жа Харкър да прегледа преписа на дневниците и да намери частта, в която съпругът й е в замъка. Тя излезе, за да ги вземе, и когато вратата се затвори след нея, той ми каза:

— Мислим за едно и също! Казвайте!

— Има някаква промяна. Но надеждата в това е крехка и може би измамна.

— Точно така. Знаете ли защо я помолих да вземе ръкописа?

— Не! — отвърнах. — Освен ако не е било заради възможността да останем насаме.

— Отчасти сте прав, приятелю Джон, но само отчасти. Искам да ви кажа нещо. И ах, приятелю, поемам огромен — ужасен — риск, но се надявам, че това е правилно. В момента, когато мадам Мина каза онези думи, които приковаха вниманието и на двама ни, ми хрумна нещо. По време на транса преди три дни графът изпрати при нея своя дух, за да прочете мислите й, или по-вероятно той я взе, за да го видим в сандъка му с пръст на кораба, връхлитан от вълните, точно докато се движи свободно при изгрева и залеза. Тогава научи, че сме тук, понеже тя има повече за разказване от своя открит живот с очи, които виждат, и уши, които чуват, отколкото той, както е затворен в своя сандък ковчег. Сега прави всичко по силите си, за да ни избяга. В момента тя не му трябва.

Той е сигурен заради обширното си познание, че тя ще се отзове на повика му, но я изолира — откъсва я, доколкото може, от силите си, така че да не отиде при него. Ах, тук се надявах, че нашите човешки умове, съзрели толкова отдавна и нелишени от Божията благосклонност, ще надвият неговата мисъл на дете, крееща във вековна гробница, още недозряла и още себична и затова дребнава. Ето че мадам Мина идва. Нито дума за транса й пред нея! Тя не го знае и би я съкрушило. Ще я хвърли в отчаяние точно когато имаме нужда от цялата й надежда, цялата й смелост, когато най-много ни трябва обширният й ум, който е остър като на мъж, но на прелестна жена и притежава необикновената сила, която графът му даде и която би могъл да отнеме напълно, макар да не мисли така. Шшт! Нека аз говоря, а вие ще се учите. Ах, Джон, приятелю мой, изправени сме пред ужасно затруднение. Боя се както никога преди. Можем само да се уповаваме на Господа. Тихо! Тя идва!

Реших, че професорът щеше да се предаде на хистерията точно както беше направил, когато Луси умря, но с голямо усилие той се овладя и бе в съвършено уравновесено състояние на духа, щом г-жа Харкър пристъпи в стаята бодра, щастлива и на пръв поглед забравила за злочестините си, улисана в работата. Като влезе, тя подаде на Ван Хелзинг множество листове, напечатани на машина. Той ги прегледа сериозно и докато четеше, лицето му се проясни. След това, държейки страниците между палеца и показалеца си, каза:

— Приятелю Джон, за вас с този ваш голям житейски опит — и вие също, скъпа мадам Мина, която сте млада — имам един урок: никога не се страхувайте да мислите. Често в ума ми бръмчеше една половинчата мисъл, но се боя да го оставя и той да загуби крилете си. Сега с повече познание се връщам там, където тази половинчата мисъл се зароди, и намирам, че изобщо не е бидела половинчата, че биде цялостна идея, макар толкова недоузряла, та все още не е достатъчно силна, за да използва крилцата си. Не, като „Грозното пате“ на моя приятел Ханс Андерсен, той не биде никаква патешка мисъл, ами голяма лебедова мисъл, която плава благородно на мощни криле, щом дойде време да ги изпита. Вижте, тук чета какво е написал Джонатан:

„Един друг свой родственик от по-късна епоха отново и отново да повежда войските си през Великата река в турските земи? Който, отблъснат, се връщаше отново и отново, и отново, въпреки че трябваше сам да напуска окървавеното поле, на което воините му са били изклани, защото знаеше, че дори сам накрая ще възтържествува.“

Какво ни казва това? Не много? Не! Детският ум на графа не вижда нищо и по тази причина той говори толкова свободно. Вашите съзрели мисли не съзират нищо. Моите също не виждат точно до този момент. Не! Но прозвучава дума от някой, който говори без мисъл, защото тя също не знае какво означава това… какво би могло да означава. Също както има стихии, които мируват, но пак, когато по закона на природата се движат по пътя си и сблъскат — тогава пуф! И блясва светлина, обширна като небесата, която ослепява, убива и погубва някои, но и озарява долу цялата земя на левги, левги. Не е ли така? Е, ще обясня. Да започна: някога да сте изучавали философията на престъплението? „Да“ и „Не“. Вие, Джон, да, понеже това е учение за лудостта^[459]. Вие не, мадам Мина, понеже нямате досег с престъплението… освен веднъж. Все още умът ви работи правилно и не разсъждава a particulari ad universale^[460]. Има я тази специфика при престъпниците. Толкова е неизменна във всички народи и през всички времена, че дори полицията, която не познава особено философията, знае емпирично, че тя съществува. Това е да си емпирик. Престъпникът винаги работи по едно престъпление — това е същинският престъпник, който е предопределен да върши престъпления и чиято воля не е насочена към друго. Този престъпник няма завършен ум на възрастен. Той е умен, коварен и находчив, но колкото до мислите му, те не бидат на съзрял човек. До голяма степен той биде детски ум. А този наш престъпник е също предопределен да върши престъпления, умът му е детски и от него стореното е като от дете сторено. Малката птица, малката риба, малкото животно не се учи по първопричина, а емпирично, и когато той се научи да действа, тогава има основата да върши още^[461]. Dos pou sto^[462], казва Архимед. „Дайте ми опорна точна и аз ще повдигна света!“ Да направиш нещо веднъж, е опорната точка, чрез която детският ум съзрява, и докато той не си изгради намерение да върши друго, отново продължава със същото всеки път точно както е правил преди! Ах, скъпа моя, виждам, че очите ви са отворени и блясъкът открива пред вас всички левги… — рече той, защото г-жа Харкър плесна с ръце и очите й наистина заблестяха. — Сега ще говорите вие. Кажете на нас, двама скучни хора на науката, какво виждате с тези тъй сияйни очи.

Докато тя говореше, той взе и задържа ръката й. Палецът и показалецът се заключиха около пулса й, както си помислих, инстинктивно и несъзнателно.

— Графът е престъпник и от престъпен вид. Нордау^[463] и Лом-брозо^[464] биха го класифицирали така и quâ^[465] престъпник умът му не е съвършено изграден. По тази причина при трудност той трябва да потърси помощ в рутината. Миналото му е доказателство за това и единствената страница за него, която ни е известна — и която знаем от собствената му уста, ни казва, че някога, когато, както би казал г-н Морис, „попаднал натясно“, той се върнал в своята страна от земята, която се опитал да завладее, и оттам, без да губи воля, се подготвил за нов опит. Той се върнал отново по-добре въоръжен за работата си и е спечелил. Така той дойде в Лондон, за да завладее нови земи. Беше отблъснат и когато изгуби всяка надежда за победа, а съществуването му се оказа в опасност, той избяга през морето към дома си точно както някога е отстъпил зад Дунав от Турската земя.

— Добре, добре! Ах, вие толкова умна лейди! — каза Ван Хелзинг въодушевено и се приведе, за да й целуне ръка.

Миг по-късно той каза спокойно, сякаш сме били на консултация в болнична стая:

— Само седемдесет и два и при цялото това вълнение. Имам надежда.

Като се обърна отново към нея с необуздано нетърпение, той каза:

— Но продължавайте. Продължавайте! Има още какво да се каже, ако желаете. Не се бойте. Джон и аз знаем. Аз поне във всеки случай ще ви кажа, ако сте права. Говорете без страх!

— Ще опитам, но ми простете, ако изглеждам самомнителна.

— Не! Не се бойте, трябва да бъдете такава, защото ние мислим тъкмо за вас.

— Тогава, понеже е престъпник, той е егоист и понеже умствените му способности са слаби, а действията му се опират на себичност, той се ограничава до едно намерение. Това намерение е безжалостно. Както когато е отстъпил зад Дунава, оставяйки войските му да бъдат накълцани на парчета, така и сега той цели да бъде в безопасност, незаинтересован от нищо друго. Така собственият му егоизъм в известна степен оставя душата ми свободна от ужасната му власт, която придоби над мен през онази страховита нощ. Чувствам го! Ах, чувствам го! Благодаря на Бога за великата Му милост! Душата ми е по-свободна, отколкото изобщо е била от онзи прокобен час насам и всичко, което ме притеснява сега, е опасението, че в моя транс или сън той може да е използвал онова, което зная, за целите си.

Професорът се изправи:

— Той е направил именно това и по този начин ни остави тук, във Варна, докато корабът, който го пренасяше, се втурна през обвилата го мъгла към Галац, където, без съмнение, се е подготвил да ни избяга. Но детският му ум не е стигнал по-далеч и може да се окаже, както често става по пътищата Господни, че тъкмо това, на което злодеятелят най-много е настоявал заради собственото си добро, се превръща в най-върховната вреда за него. Ловецът е паднал в собствената си примка, както изтъква великият Псалмопевец^[466]. Понеже сега, когато мисли, че се е отървал от всяка следа, която ни е оставил, и ни е избягал с толкова много часове преднина, неговият себичен детски ум ще му нашепне за сън. Той смята също, че като е прекъснал връзката с ума ви, до вас не могат да стигат никакви вести от него. Ето тук греши! Страховитото кърваво кръщене, което направи с вас, ви дава възможността да отидете при него духом, както правехте досега в моментите на свобода, когато слънцето изгрява или пък залязва. В тези мигове вие го правите по моя воля, а не по негова и тази способност за добро на вас и другите спечелихте, като изстрадахте от ръцете му. Сега всичко това е още по-ценно, защото не му е известно и за да се запази, той дори се е лишил от познанието си за нашето местоположение. Ние обаче не сме егоисти и вярваме, че Господ е с нас въпреки всички тези злини и многобройни тегобни часове. Ще го следваме, без да отстъпваме, дори да се изложим на опасността да станем като него. Приятелю Джон, това бе велик момент и той направи много, за да се придвижим напред по пътя си. Трябва да бъдете писар и да опишете всичко, така че когато другите се върнат от работата си, да им го дадете, тогава ще знаят каквото и ние.

И така, написах това, докато ги чакахме, а г-жа Харкър го напечата на машината си, тъй като беше взела ръкописа с нас.