Брам Стокър
Дракула (24)

Глава XXIV
Фонографският дневник на д-р Сюърд, записано от Ван Хелзинг

ТОВА е за Джонатан Харкър.

Ще останете с вашата скъпа мадам Мина. Ние ще отидем да предприемем диренията си — ако мога да ги нарека така, защото това не са дирения, а проучвания, и търсим само потвърждение. Но оставате ли и се грижите за нея днес. Това е вашият най-добър и най-свещен пост. Днес нищо не може да го намери тук. Нека ви кажа, че така ще сте наясно с онова, което ние четиримата знаем, защото аз вече съм им казвам. Той, нашият враг, си е отишъл, тръгнал е обратно към замъка си в Трансилвания. Знам го така добре, като да е било написано върху стената от огромна огнена ръка^[436]. Някак се е подготвили за това и онзи последен сандък с пръст е бил някъде готов за отплаване. Той взе парите с тази цел и затова бързаше накрая, че да не го хванем преди залеза. Беше последната му надежда освен тази да се скрие в гробницата, която той мисли, че клетата госпожица Луси, бидейки, както е предполагал, подобна нему, държи отворена за него. Но нямаше нищо от време. Когато това се провали, той се устреми направо към последната си опора — последното му земно укрепление, бих могъл да кажа, исках ли double entente^[437]. Той е ловък, ах, толкова ловък! Знае, че игричката му тук е приключила, и затова решава да се прибере у дома. Намира кораб, придържащ се към курса, по който дойде, и отива в него. Тръгваме да намерим какъв кораб и накъде пътува, когато открием това, се връщаме и ви казваме всичко. Тогава ще утешим с нова надежда вас и клетата мила мадам Мина. Защото ще бъде надежда, когато го премислите, че не всичко е загубено. На самото същество, което преследваме, му отне стотици години да стигне чак до Лондон, а сега за един ден, когато знаем местоположението му, го отблъскваме. Той е ограничен, макар и да има властта да причини зло и страдания, каквито ние не можем. Но ние сме силни, всеки в общата ни цел, и сме по-силни заедно. Запазете дух отново, скъпи съпруже на мадам Мина. Битката тепърва започва и накрая ние ще победим — толкова е сигурно, колкото че Бог от небето бди над Своите деца. По тази причина бъдете напълно спокоен, докато се върнем.

Дневникът на Джонатан Харкър

4 октомври. Щом прочетох на Мина съобщението, което Ван Хелзинг беше оставил на фонографа, клетото момиче се поразведри. Сигурността, че графът не е в страната, вече започна да я успокоява, а това й вдъхва сили. Колкото до мен, сега, когато страховитата му заплаха не е лице в лице с нас, ми изглежда почти невъзможно да повярвам в съществуването й. Дори собствените ми ужасяващи преживявания в замъка Дракула изглеждат като отдавна забравен сън. Тук на свежия есенен въздух и яркото слънце…

Уви! Как бих могъл да не вярвам! Насред мислите си погледнах към червения белег върху бледото чело на клетата ми любима. Докато той стои, вярата не може да се разколебае. А после сам споменът за него ще я поддържа кристалночиста. С Мина се боим да не останем без работа, затова преглеждахме отново и отново всички дневници. Въпреки че действителността изглежда по-ясна, след всеки път болката и страхът сякаш намаляват. Има някаква цел свише, видна във всичко, която ни успокоява. Мина каза, че може би сме оръдие на върховно добро. Възможно е! Ще опитам да мисля като нея. Досега никога не сме разговаряли за бъдещето. По-добре да почакаме, докато се срещнем с професора и останалите след разследването им.

Денят отминава по-бързо, отколкото някога съм предполагал, че един ден би могъл отново да тече за мен. Вече е три часът.

Дневникът на Мина Харкър

5 октомври, 5 следобед. Нашата докладна среща. Присъстващи: професор Ван Хелзинг, лорд Годълминг, д-р Сюърд, г-н Куинси Морис, Джонатан Харкър, Мина Харкър.

Д-р Ван Хелзинг разясни какви стъпки са били предприети днес, за да открие с какъв кораб и накъде е отплавал граф Дракула при своето бягство:

— Като знаех, че той иска да се върне в Трансилвания, бях уверен, че трябва да пресече делтата на Дунав или да мине някъде през Черно море, тъй като дойде по този път. Очакваше ни мрачна неизвестност. Omne ignotum pro magnifico^[438] и така с натежали сърца тръгнахме да потърсим кои кораби отплават за Черно море снощи. Бил е ветроход, тъй като мадам Мина говори за вдигане на платна^[439]. Този не е така важен, че да влезе в списъка на плаванията в „Таймс“, и затова отидохме по предложение на лорд Годълминг до вашия „Лойдс“^[440], където има отбелязвания за всички кораби, които плават, колкото и да са малки. Там открихме, че само един черноморски кораб е отплавал с прилива. Той е „Царица Катерина“ и пътува от пристана „Дулитъл“ за Варна, а оттам нататък към други пристанища и нагоре по Дунав. „Тъй“, казах аз, „това е корабът, на който е графът“. Затова се отправихме към пристана „Дулитъл“ и там намерихме един човек в дървена кабинка, толкова малка, че той изглеждаше по-голям от нея. От него се осведомихме за плаванията на „Царица Катерина“. Той ругае много и той червено лице и силен глас, но въпреки това добър човечец и щом Куинси му даде нещо от джоба си, което подрънка, когато го разклати и прибра в една толкова малка кесия, която беше скрил дълбоко под дрехите си, той още по-добричък и наш верен слуга. Идва с нас и пита много хора, които са грубовати и избухливи. Тези също бидат по-добрички, когато вече не бяха жадни. Те говорят много за проклятия и пършивост и други, които не разбирам, макар че предполагам какво значат, но въпреки това ни казват всичко, от което се интересуваме.

Те ни разкриват как вчера следобед около пет часа при тях идва един много забързан мъж — висок мъж, слаб и блед, с гърбав нос, зъби много бели и очи, които сякаш горят, че бидел цял в черно, освен че имал сламена шапка, която не отива нито на него, нито на времето, че пръска парите си, за да се осведоми бързо кой кораб плава за Черно море и откъде. Някой го завел до кабинката, а после при кораба, в който не пожелал да влезе, а вместо това спрял на брега, където бил единият край на подвижното мостче^[441], и помолил капитана да дойде при него. Той се появил, когато казал, че ще плати добре, и въпреки че отначало ругае много, се съгласява на условията. След това слабият човек тръгва и някой му казва къде могат да се наемат кон и каруца. Той отива там и скоро се връща, сам карайки кола, на която огромен сандък. Нея свалил без чужда помощ, макар че трябвали няколко души, за да я натоварят в кораба. Той говори дълго с капитана за това как и къде ще бъде поставен сандъкът, но на капитана не му харесва, ругае го на много езици и му казва, че ако иска, може да се качи и види къде ще бъде. Но той казва „не“, че все още няма да влезе, понеже има много работа, при което капитанът му казва, че е по-добре да побърза — проклет да е — понеже този кораб ще напусне — за проклятие — преди съмнало — с проклятие. Тогава слабият мъж се подсмихва и казва, че разбира се, трябва да потегли, когато счита за подходящо, но и че ще се изненада, ако тръгне чак толкова скоро. Капитанът ругае отново многоезично, а слабият се покланя, благодари му и казва, че засега ще злоупотреби с добрината му, за да дойде на борда преди плаването. Накрая капитанът, почервенял повече от всякога и на още езици му казва, че не иска никакви французи — пършиви и също проклети, на също толкова проклетия си кораб. И така, след като попитал къде наблизо може да има плавателен съд, от който да купи корабни бланки^[442], се разделили.

Никой не знаеше къде е отишъл „или е толкоз пършив да му пука“, както те се изразиха, понеже имали за какво друго да мислят — е, отново за проклетия, понеже скоро стана ясно за всички, че „Царица Катерина“ няма да отплава, както се е очаквало. Рядка мъгла започнала да пълзи нагоре по реката. Тя се сгъстявала все повече и повече, докато скоро плътно обгърнала кораба и всичко около него. Капитанът изругал многоезично — много многоезично, с проклятия и пършивост, но нямало какво да стори. Водата се надигала все повече и повече и се уплашил, че ще изпусне прилива. Той не бил особено любезен, когато тъкмо при пълния прилив слабият мъж се качил по подвижното мостче и помолил да види къде е бил прибран сандъкът му. Тогава капитанът отвърнал, че иска той и сандъкът му — стар, а също съвсем проклет и пършив — да вървят по дяволите. Но слабият човек не бидел обиден, слязъл долу с помощника, видял къде бил оставен, качил се горе и постоял за малко на замъглената палуба. Трябва да си е тръгнал сам, понеже никой не го забелязва. Всъщност те не мислели за него, защото скоро мъглата започнала да се разсейва и всичко отново било ясно. Моите приятели, жадни и цапнати в устата с пършивост и проклятия, се засмяха, щом разказваха как псувните на капитана надминали дори обичайната си многоезичност и били по-цветущи отвсякога, когато, питайки други моряци, които в това време били в движение нагоре-надолу по реката, разбрал, че малцина от тях изобщо са видели някаква мъгла освен тази, която лежала около пристана. Корабът обаче потеглил с отдръпващия се прилив и без съмнение до сутринта бил надолу до устието на реката. До момента, в който те ни казаха това, вече е бил навътре в морето.

И така, моя скъпа мадам Мина, излиза, че трябва да чакаме за известно време, защото неприятелят ни е по морето на път за делтата на Дунав с мъглата на неговите услуги. Да направляваш кораб отнема време, той не върви никога толкова бързо, а когато ние потеглим, ще бъде по суша по-бързо и го срещаме там. Най-голямата ни надежда е да го настигнем, когато е в сандъка между изгрев и залез, защото тогава не може да се бори, а ние ще направим с него това, което трябва. Има дни за нас, в които можем да подготвим плана си. Знаем точно къде отива, понеже се срещнахме със собственика на кораба, който ни показа товарителниците и всички възможни документи. Сандъкът, който търсим, трябва да бъде свален във Варна и предаден на посредник, някакъв Ристикс, който ще представи там пълномощното си и така ще завърши работата на нашия приятел търговец. Когато той пита дали биде нещо нередно, понеже ако е така, може да телеграфира и направи разследване във Варна, ние казваме „не“, понеже каквото трябва да се направи, не е за полицията или митниците. Това трябва да се свърши само от нас и както ние решим.

Когато д-р Ван Хелзинг приключи, го попитах дали е сигурен, че графът е останал на борда.

— Имаме най-сигурното доказателство — отвърна той, — вие сама свидетелствахте за това, когато тази сутрин бяхте в хипнотичен транс.

Попитах го отново дали е наистина необходимо да преследват графа, понеже, ех, боях се Джонатан да ме остави, а знаех, че той със сигурност щеше да тръгне, ако другите го направят. Той заговори спокойно, но постепенно се разпали. После обаче яростта и гневът му нараснаха, докато накрая нямаше как да не забележим откъде извира поне отчасти онова лично чувство за надмощие, което досега го правеше господар сред останалите:

— Да, необходимо е — необходимо — необходимо! На първо място за ваше добро, а после заради човечеството! Това чудовище вече причини много зло предвид малкия обсег на действие, в който се намира, и за краткото време, когато все още просто се луташе в толкова тесни ограничения, в мрак и невежество. Всичко това съм казал на тези другите, вие, скъпа моя мадам Мина, ще го научите от фонографа на приятеля Джон или от този на вашия съпруг. Разказал съм им как решението да изостави своята пуста земя — пуста на хора — и да дойде в нова страна, където животът на човек се плоди, докато те са като изправени класове пшеница, му е отнело столетия. Имаше ли друг от немъртвите, подобен нему, да направи опит за онова, което и той, вероятно не всички векове на света, които са били или които ще бъдат, биха му помогнали. С този един всички окултни, тъмни и могъщи сили на природата трябва да са работили заедно по някакъв забележителен начин. Мястото, където е бил жив, немъртъв през всички тези векове, е пълно със странности от света на геологията и химията. Там има дълбоки пещери и цепнатини, за които не е известно докъде водят. Имало е вулкани, някои от тях все още изхвърлят вода с необичайни свойства и газове, които убиват или пък създават живот. Без съмнение има нещо магнетично или електрическо в някои от тези сборове на окултни сили, които въздействат на физическото съществуване по особен начин, а в него самия имаше от първия му живот някои силни качества. В едно тежко и войнствено време той е бил известен със своето желязно самообладание, остър ум и смело сърце повече от всеки друг мъж. В него някои жизнени устои по странен начин са достигнали своя апогей и докато тялото му все още е силно, расте и се развива, така се разраства и неговият ум. Всичко това без онази дяволска подкрепа, която несъмнено получава, понеже тя трябва да се уповава на силите, които произлизат от и са знакови за доброто. И така, това е той за нас. Той ви зарази — ах, простете ми, скъпа моя, че трябва да кажа това, но за вашето добро говоря. Заразява ви така, че дори ако не го направи повече, вие ще трябва само да живеете — да живеете постарому, по своя досегашен начин и тъй след време смъртта, която за човеците е обща участ и Божия воля, ще ви направи като него. Това не бива да се случи! Заедно се заклехме, че не бива. Затова сме ние слуги на Божия промисъл: светът и людете, за които Неговият Син загина, няма да бъдат оставени на чудовища, чиито съществуване Го позори. Той вече ни позволи да избавим една душа и излизаме като старите рицари на Кръста да спасим още. Като тях ще пътуваме към изгрева и като тях, ако погинем, погиваме за добра кауза.

Той замлъкна и аз му казах:

— Но няма ли графът да приеме поражението си разумно? След като бе прокуден от Англия, няма ли да я избягва както тигърът прави със селото, от което е бил преследван?

— Аха! — отвърна той. — Сравнението ви с тигъра добро за мен и ще се възползвам от него. Вашият людоед, както наричат в Индия тигъра, който веднъж е вкусил кръв на човек, вече не се вълнува от друга плячка, а вместо това дебне непрестанно, докато не го улови. Това, което ловим от нашето село, е също тигър людоед и той никога не престава да дебне. Не, в себе си той не е някой, който ще се оттегли и остане настрана. През своя живот, живия си живот, той преминава границата с Турция и нападна враговете си на собствената им земя, той биде отблъснат, но остана ли отблъснат? Не! Той се върна отново и отново, и отново. Погледнете упорството и търпението му. С детския ум, който беше на негово разположение, му трябваше много, докато роди намерението си да дойде в един огромен град. Какво прави той? Намира онова място от целия свят с най-добри перспективи за него. След това преднамерено обмисля, за да се подготви. Търпеливо проучва силата и какви са способностите му. Учи нови езици. Усвоява нови социални навици, новата среда за стария си начин на живот, политиката, правото, финансите, науката, привичките на една нова страна и нови хора, които са дошли след него. Беглият му поглед само обостря жаждата и разпалва желанието му. Не, помага му да съзрее, колкото до ума му, понеже всичко му доказва колко прав е бил в началото на своите догадки. Той е направил това сам, напълно сам от една порутена гробница в забравена земя! Какво още не би могъл да стори, когато по-висшият свят на мисълта е отворен за него? Той, който може да се присмива на смъртта, както вече знаем, който благоденства сред болести, морящи цели народи. Ах, ако един такъв идваше от Бога, а не от Дявола, що за сила на доброто можеше да бъде в този наш стар свят! Но ние сме се врекли да освободим земята. Делата ни трябва да са безмълвни, усилията ни — тайни, защото в тази просветена епоха, в която хората не вярват дори на онова, което видят, съмнението на разумните човеци е неговото най-могъщо предимство. То би било негова сила, броня и оръжия, с което да унищожи нас — неприятелите му, които сме готови да рискуваме душите си дори заради безопасността на един скъп за нас човек — заради добруването на човечеството, за слава и чест на Бога.

След основно обсъждане се съгласихме, че за тази вечер нищо конкретно няма да бъде решено, че всички трябва да почиваме на фактите и опитаме да стигнем до задоволителни изводи. Утре на закуска ще се срещнем отново и след като споделим помежду си това, което сме измислили, ще стигнем до някакъв определен план за действие.

 

 

Тази нощ съм изпълнена с невероятен мир и покой. Сякаш нечие обсебващо присъствие е било отстранено от мен. Може би…

Това предположение остана недовършено, такова не би могло и да се направи, защото улових с поглед в огледалото червения белег на челото ми и разбрах, че все още съм нечиста.

Дневникът на д-р Сюърд

5 октомври. Станахме рано и смятам, че сънят помогна много на всички ни. Когато се срещнахме на сутрешна закуска, цареше по-силно всеобщо оживление, отколкото който и да е от нас е очаквал да изпита отново.

Наистина е невероятно колко жилав е човекът по природа. Нека някоя тегоба, без значение каква, се отмести по какъвто и да е начин — дори чрез смъртта, и ние ще се втурнем към първите устои на надеждата и радостта у нас. Неведнъж, когато сядахме около масата, очите ми се разтваряха в почуда дали всички изминали дни не са били сън. Единствено когато забелязвах червената дамга върху челото на г-жа Харкър, се връщах към реалността. Нещо повече, сега, когато сериозно обмислям въпроса, е почти невъзможно да осъзная, че причината за всичките ни беди все още съществува. Дори г-жа Харкър сякаш извръща очи от тревогите си в някои моменти. Само от време на време, когато нещо й напомни за тях, тя мисли за ужасния си белег. Ще се срещнем тук в кабинета ми след половин час, за да решим как ще действаме. Забелязвам само една непосредствена трудност, усещам я само инстинктивно, а не рационално: ще се наложи всички да говорим откровено, а все още се боя, че по някаква тайнствена причина езикът на бедната г-жа Харкър е вързан. Зная, че тя сама си прави изводите, и от всичко, което се е случило досега, мога да предполагам колко са брилянтни и точни, но тя не иска или не може да ги изкаже. Споменах това на Ван Хелзинг и ще го обсъдим насаме. Предполагам, че част от онази противна отрова, която проникна във вените й, започва да действа. Графът е имал своя причина, когато й е устроил онова, което Ван Хелзинг нарича „кървавото кръщение на Вампира“. Е, съществуват отрови, които сами се отделят от доброкачествени вещества. В епоха, когато съществуването на птомаините^[443] е неясно, не бива нищо да ни учудва! Зная едно: че ако усетът ми относно безмълвието на г-жа Харкър е оправдан, тогава имаме една ужасна трудност — непозната опасност — в работата, която ни предстои. Същата сила, която я заставя да мълчи, може да я накара и да говори. Не смея да мисля по-нататък, защото така позоря в мислите си една благородна жена!

Ван Хелзинг идва към кабинета ми малко по-рано от другите. Ще опитам да поставя въпроса пред него.

 

 

По-късно. Когато професорът дойде, обсъдихме обстановката. Забелязах, че той има нещо наум, което искаше да сподели, но усетих у него някакво колебание да отвори темата. След като поувърта за кратко, той ненадейно каза:

— Приятелю Джон, има нещо, което ти и аз при всяко положение трябва да обсъдим насаме отначало. По-късно можем да поверим тайните си на другите — след това замлъкна, аз зачаках и той продължи. — Мадам Мина, клетата ни, скъпа мадам Мина се променя.

Студени тръпки пробягаха по мен, когато най-лошите ми опасения бяха потвърдени. Ван Хелзинг продължи:

— След злощастния ни опит покрай госпожица Луси трябва този път да сме подготвени, преди нещата да отидат твърде далеч. Работата ни този път действително е по-трудна от всякога и тези нови тревоги правят всеки час смъртно важен. Забелязвам как чертите на вампир се появяват по лицето й. Засега са много, много слабо изразени, но се виждат, ако можем да погледнем без предубеждение. Зъбите й са малко по-остри и понякога очите й са безчувствени. Но това не е всичко, защото вече често я завладява мълчание, така както беше с госпожица Луси. Тя не говореше дори когато пишеше онова, което искаше да стане известно по-късно. Сега се боя от това. Ако се окаже, че тя може чрез нашия хипнотичен транс да ни разкрие какво вижда и чува графът, не е ли още по-сигурно, че той, след като я е хипнотизирал пръв и който е пил от собствената й кръв, а след това я накара да пие от неговата, би могъл, ако пожелае, да застави ума й да му открие онова, което знае?

Кимнах в съгласие и той продължи:

— Тогава какво трябва да сторим, за да предотвратим това? Трябва да я държим в неведение за намеренията ни и така не би могла да каже онова, което не знае. Това е мъчителна задача! Ах, толкова мъчителна, че сърцето ми се къса да мисля за нея, но трябва да бъде така. Щом се срещнем днес, трябва да й кажа, че по причина, за която няма да говорим, тя не бива повече да присъства на нашите съвещания, а единствено ще я пазим.

Той избърса челото си, по което беше избила обилна пот при мисълта за болката, която може би щеше да се наложи да причини на клетата душа, която вече толкова изстрада. Знаех, че за него ще бъде някаква утеха, ако заявя, че аз също съм достигнал до същия извод, понеже по всяка вероятност ще стопи усилното съмнение. Казах му го и ефектът беше какъвто очаквах.

Вече наближава момента на общото ни събрание. Ван Хелзинг си тръгна, за да се приготви за срещата и болезнената част от нея. Наистина вярвам, че това, което иска, е да се помоли насаме.

 

 

По-късно. В самото начало на срещата ни заедно с Ван Хелзинг изпитахме огромно лично облекчение. Г-жа Харкър изпрати съобщение по своя съпруг, за да каже, че засега няма да се присъедини към нас, тъй като смята, че ще е по-добре, ако сме свободни да обсъдим действията си, без нейното присъствие да ни смущава. С професора се спогледахме за миг и двамата изпитахме облекчение. Колкото до мен, реших, че ако г-жа Харкър сама е осъзнала заплахата, освен голяма болка ни беше спестена и голяма опасност. При тези обстоятелства се съгласихме чрез въпросителен поглед и отговор с пръст на устните да запазим мълчание относно подозренията ни, докато имаме възможност да ги обсъдим отново насаме. Веднага пристъпихме към нашия План за настъпление. Ван Хелзинг грубо изложи фактите пред нас:

— „Царица Катерина“ напусна Темза вчера сутринта. С най-високата възможна скорост ще й отнеме три седмици да достигне Варна, а ние можем да пропътуваме разстоянието по суша до същото място за три дни. Сега, ако допуснем два дни по-малко за плаването на кораба, дължащи се на времеви влияния, каквито знаем, че графът може да предизвика, и ако оставим цял ден и цяла нощ за всякакви забавяния, които могат да ни се изпречат, тогава имаме разлика от около две седмици. Следователно, за да бъдем напълно сигурни, трябва да тръгнем оттук най-късно на 17-и. Тогава по всяка вероятност ще бъдем във Варна ден преди корабът да пристигне и ще можем да направим всички нужни приготовления. Разбира се, всички ще тръгнем въоръжени — въоръжени срещу зли твари духовно, а също физически.

Тук Куинси Морис добави:

— Разбирам, че графът е от страна на вълци и може да се окаже, че той ще се озове там преди нас. Предлагам да добавим уинчестъри^[444] към въоръжението си. Имам пълно доверие в тях, когато наоколо се появи подобна неприятност. Арт, помниш ли, когато в Тоболск^[445] глутницата беше тръгнала по петите ни? Какво ли нямаше да дадем за по една винтовка с пълнител!

— Добре! — каза Ван Хелзинг. — Нека бъдат уинчестъри. Куинси винаги е хладнокръвен, но най-вече когато предстои лов, макар че моята метафора биде по-позорна за науката, отколкото вълците бидат опасни за човека. В това време не можем да направим нищо и понеже смятам, че Варна не е позната на никого от нас, защо да не отидем там по-рано? Чакането тук е също толкова дълго, колкото и там. Довечера и утре можем да се подготвим и след това, ако всичко биде наред, ние четиримата ще се отправим на пътешествието си.

— Ние четиримата? — каза Харкър въпросително, вглеждайки се в нас един след друг.

— Разбира се — отвърна бързо професорът, — вие трябва да останете, за да се погрижите за вашата прескъпа съпруга!

Харкър запази мълчание за кратко и след това каза приглушено:

— Нека поговорим за това сутринта. Искам да се посъветвам с Мина.

Помислих, че сега е моментът Ван Хелзинг да го предупреди да не й разкрива плановете ни, но той не обърна внимание. Аз го погледнах многозначително и се изкашлях. Вместо отговор той постави пръст пред устните си и после се извърна.

Дневникът на Джонатан Харкър

5 октомври, следобед. Известно време след срещата ни тази сутрин не можех да мисля. Новото състояние на нещата остави ума ми в почуда, която не оставя място за енергична мисъл. Решението на Мина да не участва по никакъв начин в обсъждането ме накара да се замисля и понеже не можех да разнищя въпроса с нея, ми остана само да предполагам. Сега съм по-далеч от всякакво решение, отколкото съм бил преди. Начинът, по който другите го приеха, също ме озадачи. Последния път, когато говорихме за това, се съгласихме, че няма да има повече тайни помежду ни. В момента Мина спи сладко и спокойно като дете. Устните й са извити, а лицето сияе от радост. Слава Богу, за нея все още има и такива мигове.

 

 

По-късно. Всичко е толкова странно. Стоях, наблюдавах безгрижния сън на Мина и се чувствах по-щастлив, отколкото предполагам, че някога ще бъда. Когато се спусна вечерта и докато потъващото все по-надолу слънце покриваше земята със сенки, тишината в стаята ставаше все по-тягостна. Изведнъж Мина отвори очи, погледна ме с нежност и каза:

— Джонатан, искам да ми обещаеш нещо с ръка на сърцето. Обещание към мен, но благоговейно отправено към ушите на Бога и което няма да нарушиш дори ако падна на колене и те моля с горчиви сълзи на очи. Бързо, трябва да го направиш веднага.

— Мина — казах аз, — няма как да дам такова обещание на мига. Може и да нямам право на това.

— Но скъпи мой — отвърна тя с такава неземна прочувственост, че очите й блестяха като вечерници, — аз съм тази, която го иска, и то не е заради мен самата. Можеш да питаш д-р Ван Хелзинг дали съм права. Ако не се съгласи, направи както поискаш. Не, дори повече, ако по-късно всички се окажете на това мнение, си освободен от обещанието.

— Обещавам! — казах аз и за миг тя изглеждаше безпределно щастлива, въпреки че за мен бе лишена от всякаква радост заради червения белег на челото й.

— Обещай — заговори тя, — че няма да ми казваш нищо относно плановете, изготвени за настъплението срещу графа. Нито с думи, нито с намеци или приказки за нещо друго, не и докато това стои върху мен!

Тя посочи мрачно към белега. Уверих се, че е искрена, и отвърнах тържествено:

— Обещавам! — и с тези думи почувствах, че в този миг между нас се издигна стена.

 

 

По-късно, полунощ. Мина беше радостна и ведра цяла вечер. Толкова много, че всички останали сякаш се окуражиха, заразени с щастливото й настроение. Вследствие на това дори аз самият се почувствах все едно пелената мрак, която тегнеше над нас, се беше повдигнала. Оттеглихме се рано. Сега Мина спи като малко дете. Прекрасно е, че нагласата й за сън се е запазила дори сред тези ужасни тревоги. Благодаря на Бога за това, защото така поне може да забрави грижите си. Вероятно нейният пример ще ми повлияе, както доброто й настроение направи тази нощ. Ще опитам да заспя, ех, без да сънувам.

 

 

6 октомври, сутрин. Още един изгрев. Мина ме събуди рано, някъде по същото време като вчера, и ме помоли да доведа д-р Ван Хелзинг. Помислих, че отново е настъпил добър момент за хипноза, и без да питам, тръгнах към професора. Той явно очакваше подобно посещение, защото го заварих облечен в стаята му. Вратата беше открехната, така че да чуе, когато се отваря нашата спалня. Веднага тръгна с мен и когато влезе, попита Мина дали другите могат също да дойдат.

— Не — отвърна просто тя, — няма да е необходимо. Със същия успех може и вие да им кажете. Трябва да се присъединя към вас на пътешествието.

Д-р Ван Хелзинг беше учуден също колкото и мен.

— Но защо? — попита той след кратко мълчание.

— Трябва да ме вземете с вас. Заедно ще бъдем в по-голяма безопасност.

— Но защо, скъпа мадам Мина? Знаете, че сигурността ви е нашият най-свещен дълг. Вървим към опасност, от която вие сте или може да бъдете по-уязвима от всички ни вследствие на нещо… вследствие на обстоятелствата, които се случиха.

Той замлъкна объркан.

Като вдигна ръка, за да посочи към челото си с пръст, тя отвърна:

— Известно ми е. Затова трябва да дойда. Мога да ви го кажа сега, докато слънцето изгрява. Повече няма да съм способна на това. Зная, че когато графът ме поиска, трябва да тръгна. Наясно съм, че ако ми каже да отида скришно, ще трябва да го направя с хитрост, да хвърля прах в очите ви по всякакъв възможен начин — дори на Джонатан.

Бог е свидетел на погледа, който хвърли към мен, докато говореше, и ако наистина има ангел, който записва, това изражение е отбелязано за вечна нейна прослава. Само я стиснах за ръката. Не можех да говоря, вълнението ми беше твърде голямо дори, за да го облекчат сълзите.

— Вие, мъжете, сте смели и силни — продължи тя. — Силни сте заедно, понеже така преодолявате онова, което би сломило издръжливостта на оногова, който трябва да се пази сам. Освен това ще съм от полза, след като можете да ме хипнотизирате и така да научите това, което дори аз самата не зная.

Д-р Ван Хелзинг каза с безкрайна тържественост:

— Мадам Мина, вие, както винаги, сте изключително разумна. Ще дойдете с нас и заедно ще направим онова, към което сме се устремили.

След като каза това, продължителното мълчание на Мина ме накара да я загледам. Тя падна назад върху възглавницата си заспала. Не се събуди дори когато дръпнах щората и слънцето заля стаята със светлината си. Ван Хелзинг ми направи жест да изляза тихичко с него. Отидохме в стаята му и след минута лорд Годълминг, д-р Сюърд и г-н Морис също бяха с нас. Той им съобщи какво е казала Мина и после продължи:

— Сутринта ще потеглим към Варна. Вече трябва да вземем под внимание и още нещо: мадам Мина. Ех, душата й е тъй предана… За нея е мъчение да ни споделя толкова много, както стори, но така е най-правилно, за да сме предупредени навреме. Не бива да изпускаме възможност и във Варна трябва да сме готови за действие веднага щом корабът пристигне.

— Какво точно ще направим? — попита пестеливо г-н Морис.

Професорът помълча за момент, преди да отвърне:

— Първо ще се качим на борда, след това, когато разпознаем сандъка, ще поставим клонка дива роза върху него. Ще я привържем, защото, докато е там, никой не може да излезе, така поне казват преданията. А на преданията трябва да се осланяме изначално. Те са били вярата на човека в неговото утро и все още имат корените си в религията. После, когато получим възможността, на която се надяваме, щом няма никой наблизо да види, ще отворим сандъка и… и всичко ще бъде наред.

— Няма да чакам за възможност — каза Морис. — Като видя сандъка, ще го отворя и ще унищожа чудовището, макар да има и хиляда души, които гледат, и дори ако ще ме очистят за това в следващия миг!

Несъзнателно сграбчих ръката му и я усетих твърда като стомана. Мисля, че разбра погледа ми, надявам се да е така.

— Добро момче — каза д-р Ван Хелзинг. — Смело момче. Куинси е истински мъж. Бог да го благослови за това. Дете мое, повярвайте ми, никой от нас няма да отстъпи или спре пред опасността. Аз само казвам какво можем да направим… какво трябва да направим. Но наистина, наистина няма как да знаем какво ще направим. Има толкова много неща, които могат да се случат, а техните пътища и изходи са толкова различни, че до самия миг не можем да знаем. Ще бъдем въоръжени по всякакъв начин и щом решителният момент настъпи, няма да ни липсва смелост. Сега нека днес внесем ред във всичките си дела. Нека всичко, засягащо други, които са ни скъпи и разчитат на нас, биде завършено, понеже никой не може да каже кога, как и какъв ще бъде краят. Колкото до мен, моите собствени работи са готови и тъй като нямам друго за вършене, ще направя приготовления за пътя. Ще взема всички билети и прочее за пътешествието ни.

Нямаше друго за казване и се разделихме. Сега трябва да уредя всичко, което имам на този свят, и ще бъда готов независимо какво ни очаква…

 

 

По-късно. Всичко е готово. Завещанието ми е написано, а останалото е уредено. Ако Мина оцелее, ще бъде мой единствен заветник. Ако това не се случи, тогава другите, които бяха толкова добри към нас, ще имат наследствените права.

Вече клони към залез. Безпокойството на Мина ми създава грижи. Сигурен съм, че в ума й има нещо, което ще се разкрие напълно в точния миг на залеза. Тези случаи се превръщат за всички ни в мъчителни моменти, защото всеки изгрев и всеки заник разбулват някаква нова опасност — някаква нова болка, която обаче по Божията воля ще бъде доведена до добър край. Пиша всичко това в дневника, защото моята мила не бива още да го чува, но ако се окаже, че някога отново би могла да го научи, ще бъде на нейно разположение.

Тя ме вика.