Брам Стокър
Дракула (23)

Глава XXIII
Дневникът на д-р Сюърд

3 октомври. Сякаш цяла вечност чакахме да пристигнат Годълминг и Куинси Морис. Професорът опитваше да държи мислите ни заети, като ги ангажираше през цялото време. Разбрах благородната му цел по косите погледи, които от време на време хвърляше към Харкър. Бедният, тъжно е да видиш как мъката го е завладяла. Довчера беше прям, щастлив човек със здраво младежко лице, тъмнокестенява коса и изпълнен с енергия. Днес той е измъчен слаб старец, чиито бели коси напълно подхождат на хлътналите му зачервени очи и изписани с горест черти на лицето. Енергията му обаче е все още непокътната, всъщност той е като жив огън. Може би това ще бъде неговото избавление, защото ще го поддържа през тези моменти на отчаяние, и ако всичко мине добре, той ще се събуди отново за житейските реалности. Бедният, мислех си, че собствените ми тревоги са достатъчно лоши, ала неговите… Професорът разбира това достатъчно добре и дава всичко от себе си, за да поддържа ума му зает. При тези обстоятелства онова, за което говореше, представляваше изключителен интерес. Доколкото помня, беше следното:

— Откакто ми попаднаха подръка, изучавах отново и отново всички книжа, свързани с това чудовище, и колкото повече проучвах, толкова по-голяма ми се струваше необходимостта да го смажем напълно. Навсякъде се посочва възходът не само на неговите сили, но и на познанията му за тях. Както разбрах от изследванията на моя приятел Арминий от Будапеща, приживе е бил най-забележителна личност. Воин, държавник и алхимик — последното е било върхът на научното познание по негово време. Имал е остър ум, несравнима вещина и сърце, което не познавало нито страх, нито разкаяние. Дори е дръзнал да посещава Шоломанс, а там нямало клон на познанието от онези времена, който да не усвоил. Е, при него мощта на мисълта е преодоляла физическата смърт, макар че изглежда паметта му не се е запазила изцяло. В някои неща разсъдъкът му е бил — и е останал — като на дете, но в момента израства и част от това, което е било детинско в началото, сега има мъжки бой. Той експериментира и го прави добре. Ако не беше станало така ние да пресечем пътя му, досега щеше да бъде — той все още може да стане, ако се провалим — баща или радетел на едно ново общество от същества, чийто път върви през Смъртта, а не Живота.

Харкър въздъхна и каза:

— И всичко това е насочено срещу моята любима! Но как експериментира? Това може би ще ни помогне да го победим!

— През цялото време, откакто е дошъл, той изпитва силите си бавно, но сигурно. Този негов голям разсъдък на дете работи. Добре е за нас, че засега е такъв, понеже, ако се беше осмелил още в началото да предприеме определени действия, отдавна щеше да бъде отвъд нашите възможности. Той обаче възнамерява да успее, а един човек, който има векове пред себе си, може да си позволи чакането и да продължи бавно. Festina lente^[428] може спокойно да мине за негов девиз.

— Не мога да разбера — каза Харкър с изтощение. — Ах, бъдете по-ясен заради мен! Вероятно мъката и тревогите замъгляват ума ми.

Професорът положи нежно ръка на рамото му с думите:

— Ех, дете мое, ще бъда ясен. Не забелязвате ли как напоследък това чудовище навлиза в познанието чрез опити? Как той използва пациента зоофаг, за да спомогне проникването си в къщата на приятеля Джон, защото вашият Вампир, макар че във всеки следващ случай може да влезе, когато и както пожелае, трябва при първия път да бъде поканен за това от обитател. Но това не са неговите най-съществени експерименти. Не видяхме ли как в началото всички тези толкова големи сандъци бяха преместени от други? Тогава е знаел единствено, че трябва да действа по този начин. Но през цялото време, в което неговият така велик, ако и незрял разсъдък се е развивал, той е започнал да обмисля дали може, или не да премести сам сандъка. Така е започнал да помага, а после, когато открил, че това биде правилно, той се опитва да ги мести всички сам. Продължава по този начин да разпростира своите гробове и никой освен него не знае къде са скрити. Може би е решил да ги зарови дълбоко в земята. Така той ще ги използва само през нощта или в момент, когато може да променя образа си — и двете му вършат еднаква работа. Няма как някой да узнае къде е скривалището му! Но дете мое, не се отчайвайте, той се научи твърде късно! Вече всичките му леговища освен едно бидеха стерилизирани за него, а преди залеза и него го очаква същото. Тогава той няма къде да се премести или скрие. Отложих тази сутрин, че така да бидем сигурни. Не рискуваме ли не по-малко от него? Тогава защо да не бидем дори по-внимателни, отколкото е той самият? По моя часовник е един час и ако всичко биде наред, приятелят Артър и Куинси вече идват насам. Днес е нашият ден и трябва да напредваме уверено, макар и бавно, без да пропускаме възможност. Та ние сме петима, когато отсъстващите се върнат!

Изведнъж се стреснахме от почукване на входната врата — двете традиционни почуквания на пощальон от момчето с телеграмите. Всички наведнъж се втурнахме към приемната, а Ван Хелзинг вдигна ръка към нас в знак за мълчание, пристъпи към вратата и я отвори. Момчето му подаде съобщението. Професорът затвори отново вратата и след като погледна адреса на подателя, го разпечата и прочете на глас.

— „Внимавайте за Д. Тъкмо сега, 12:45, той тръгна забързан от Карфакс и устремен на юг. Изглежда възнамерява да заобиколи и може би иска да ви срещне: Мина.“

Последва мълчание, нарушено от гласа на Джонатан Харкър:

— Нека сега да благодарим на Бога! Скоро ще се срещнем!

Ван Хелзинг се обърна веднага към него и каза:

— Бог действа според волята си и когато реши. Не се страхувайте, но все още не се и радвайте, понеже точно това, на което се надяваме в момента, може да бъде нашата гибел.

— Сега не ме е грижа за нищо друго — отвърна той разпалено — освен да затрия този звяр от лицето на земята. Бих продал душата си за това!

— Ах, шшт, шшт, дете мое! — каза Ван Хелзинг. — Бог не търгува с души по този начин, а Дяволът, макар да го прави, не държи на думата си. Но Господ е милостив и справедлив. Той познава болката и предаността ви към милата мадам Мина. Помислете вие как страданието й би се удвоило, ако само чуе тези ваши безумни слова. Не се съмнявайте за никого от нас, всички сме посветени на това дело и днес ще видим неговия край. Идва време за действие. Днес този Вампир е ограничен до възможностите на човек и до залез не може да се промени. Ще му отнеме време да пристигне тук — вижте, двадесет минути след един е — и все още има малко време, преди да е наминал тъдява, дори да биде толкова бърз. Това, на което трябва да се надяваме, е, че милорд Артър и Куинси ще пристигнат първи.

Около половин час, след като бяхме получили телеграмата на г-жа Харкър, откъм входната врата се чу тихо, но решително почукване. Беше най-обикновено като това на хилядите господа, които тропат на нечия врата всяка минута, но накара сърцето на професора, както и моето, да забие силно. Спогледахме се и заедно отидохме в приемната, като всеки от нас беше готов да използва различните ни оръжия — духовното в лява ръка, а тленното в дясна. Ван Хелзинг дръпна резето и задържайки вратата притворена, се отдръпна, готов да действа и с двете си ръце. Вътрешната ни радост сигурно се е изписала по лицата ни, когато на стъпалото до вратата видяхме лорд Годълминг и Куинси Морис. Те бързо влязоха и затвориха след себе си. Докато прекосяваха приемната, последният каза:

— Всичко е наред. Намерихме и двете места. Имаше по шест сандъка във всяко и ги унищожихме всички!

— Унищожихте ги? — попита професорът.

— Така му се пада!

Замълчахме за минута и след това Куинси каза:

— Вече можем само да почакаме тук. Ако обаче той не се появи до пет часа, трябва да потегляме, понеже не е работа да оставим г-жа Харкър сама след залез.

— Не след дълго ще е тук — каза Ван Хелзинг, който преглеждаше джобното си тефтерче. — Nota bene^[429], според телеграмата на мадам е тръгнал на юг от Карфакс, което означава, че е отишъл да прекоси реката, а той може да направи това само между прилива и отлива, който трябва да е някъде преди един часа. Че е отишъл на юг, е от значение за нас. Засега той само се е усъмнил и най-напред е тръгнал от Карфакс натам, където най-малко би заподозрял намеса. Вероятно сте били в Бърмъндзи само малко преди него. Фактът, че все още не е тук, показва, че после е посетил Майл Енд. Това му е отнело известно време, защото по-късно би трябвало някак да бъде преведен през реката. Доверете ми се, приятели, няма да чакаме още много. Трябва да подготвим някакъв план при нападение, така че да не пропилеем възможността си. Шшт, вече няма време. Взимайте оръжията си! Готови!

Докато говореше, той вдигна предупредително ръка, защото всички чухме внимателно поставен ключ в бравата на входната врата.

Дори в един такъв момент мога само да се възхищавам на начина, по който един властен дух се проявява. Във всичките ни ловни дружини и приключения в различни части на света Куинси Морис винаги е бил този, който организира плана за действие, а Артър и аз сме свикнали да му се подчиняваме безусловно. Сега старият ни навик изглежда се възвърна инстинктивно. Като обходи стаята с един бърз поглед, той веднага ни състави план при нападение и без нито дума с един жест постави всеки от нас на мястото му. Ван Хелзинг, Харкър и аз бяхме точно зад вратата, така че когато тя се отвори, професорът да я пази, докато ние двамата застанем между нея и онзи, който ще влезе. Готови да се придвижат към прозореца, Годълминг отпред и Куинси зад него останаха скрити. Зачакахме с напрежение, от което секундите течаха кошмарно мудно. Някой пристъпваше през приемната бавно и предпазливо. Графът очевидно беше готов за някаква изненада — поне се опасяваше от това.

Внезапно с един-единствен скок той се озова в стаята, проправяйки си път през нас, преди някой да е вдигнал ръка, за да го спре. Сякаш бе пантера, в него имаше нещо толкова нечовешко, че сякаш отрезви всички ни от смута при появата му. Първи се прояви Харкър, който мигом се хвърли към вратата, водеща към стаята в предната част на къщата. Щом графът ни видя, той се озъби страховито, разкривайки дългите си заострени кучешки зъби, но злостната усмивка бързо премина в поглед на лъвско презрение, студен и нетрепващ. Изражението му отново се смени, когато в един миг всички ние пристъпихме към него. Жалко, че нямахме по-добре организиран план за нападение, защото дори в тази минута се чудех какво ли щяхме да направим. Дори не знаех дали смъртоносните ни оръжия щяха да са ни от някаква полза. Харкър явно възнамеряваше да провери това, понеже беше подготвил своя голям кукри^[430], и замахна ненадейно и свирепо към него. Ударът си беше силен и само дяволската бързина, с която графът отскочи назад, го спаси. Още една секунда и острието на ножа щеше да посече гърдите му. Както изглежда, върхът беше поразил само палтото му, отваряйки широк разрез, от който се изсипаха куп банкноти и златни монети. Изражението, изписано върху лицето на графа, беше толкова пъклено, че за момент се уплаших за Харкър, макар че го виждах как отново замахва високо със страховития си нож за пореден удар. Несъзнателно пристъпих напред с намерение да го защитя, стискайки разпятието и нафората в лявата си длан. Почувствах как могъща сила се разлива по ръката ми и не беше изненадващо да забележа как чудовището се свива, когато всички го сторихме наведнъж. Би било невъзможно да опиша изражението на омраза и смаяна злост — на яд и адска свирепост — които се изписаха върху лицето на графа. Восъчната му кожа стана зеленикавожълта от контраста с пламтящите му очи, а аленият белег на бледото чело изпъкна като туптяща рана. В следващия миг с пъргаво движение той се шмугна под ръката на Харкър, преди да довърши удара си, сграбчи шепа пари от пода, впусна се през стаята и се хвърли към прозореца. Сред сриващото се с гръм и блясък стъкло той се претърколи върху калдъръма долу. Въпреки шума от разбиващия се прозорец чух звънтенето на златото, когато някои от суверените паднаха върху плочите.

Хукнахме натам и го видяхме да тича невредим на земята. Като изкачи бързо стъпалата, той прекоси покрития с камък двор и отвори вратата на конюшнята. Там се извърна към нас и заговори:

— Смятате да ми попречите вие — с пребледнелите си лица, един подир друг като овце на заколение. Всички ще съжалявате! Мислите, че сте ме оставили без място за покой, но аз имам още. Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна. Момичетата, които всички вие обичате, са вече мои, а чрез тях вие и още други ще ми принадлежите — мои роби, които да изпълняват повелите ми, които да бъдат мои лешояди, щом искам да се храня. Ба-а!

С презрителна усмивка той прекоси прага и ръждивото резе изскърца, докато графът залостваше вратата след себе си. Друга врата някъде оттатък се отвори и се затръшна. След като вече бяхме осъзнали затруднението да го последваме през конюшнята и тръгнахме към приемната, пръв от нас заговори професорът:

— Научихме нещо… много! Въпреки смелото си изказване той се бои от нас, бои се от времето, бои се да иска! Ако не, защо избърза толкова? Или ушите ми не са наред, или тонът му го издаде. Защо взе онези пари? Схващате бързо. Вие сте ловци на диви зверове и разбирате това. Колкото до мен, убеждава ме, че нищо тук не може да му е от полза, в случай че се върне.

Докато говореше, той сложи останалите пари в джоба си, взе нотариалния акт с вързопа, както Харкър го беше оставил, и хвърли всичко останало в камината, като я запали с клечка кибрит.

Годълминг и Морис се втурнаха към двора, а Харкър се наведе от прозореца, за да проследи с поглед графа. Той обаче беше залостил вратата на конюшнята и докато я разбият, от него не беше останала и следа. Заедно с Ван Хелзинг опитахме да поразпитаме от задната страна на къщата, но улицата с конюшни пустееше и никой не го беше видял да си тръгва.

Вече беше късно следобед и залезът наближаваше. Трябваше да признаем, че партията ни е приключила. С натежали сърца се съгласихме с професора, когато той каза:

— Нека се върнем при мадам Мина — бедната клета скъпа мадам Мина. Засега не можем да направим нищо повече, а там поне ще я пазим. Но не бива се отчайваме. Има още един сандък с пръст и ще се опитаме да го открием, и когато това е свършено, всичко вече ще бъде наред.

Забелязах, че той говори възможно най-неустрашимо, за да успокои Харкър. Той пък горкият беше съвсем съсипан. От време на време изпускаше някоя тиха въздишка, която не можеше да потисне — мислеше за своята съпруга.

С тъга на сърцето се върнахме у нас, където заварихме г-жа Харкър, която ни очакваше с доловимо щастие, което правеше чест на смелостта и безкористността. Щом видя израженията ни, лицето й пребледня като на мъртвец: за секунда-две очите й се притвориха, като че се молеше тайно, а след това тя каза ведро:

— Никога не бих могла да ти се отблагодаря достатъчно. Ах, бедният ми любим! — с тези думи тя пое сивкавата ръка на съпруга си в своите длани и я целуна. — Сложи клетата си глава тук и полегни. Всичко вече ще бъде наред, скъпи! Господ ще ни пази, ако в милосърдието си Той има тази воля.

Клетникът въздъхна. В това несравнимо злощастие нямаше място за думи.

Вечеряхме без охота, но мисля, че това малко ни поободри. Беше вероятно заради чистия животински нагон, когато си гладен — понеже никой от нас не беше хапвал нищо след закуска, — или може би защото си правехме компания, но във всеки случай всички се чувствахме по-малко окаяни и гледахме на утрешния ден като не напълно лишен от надежда. Верни на обещанието си, разказахме на г-жа Харкър всичко, което се бе случило, и въпреки че пребледняваше като сняг в онези моменти, където опасността изглежда беше застрашила нейния съпруг, и се изчервяваше, щом предаността му към нея се проявяваше, тя слушаше смело и хладнокръвно. Когато стигнахме до частта, в която Харкър се нахвърли върху графа съвсем безразсъдно, се вкопчи в ръката на съпруга си и я стисна толкова силно, като че това щеше да го предпази от всяко зло, което можеше да го сполети. Тя обаче не каза нищо, докато разказът не завърши напълно и всичко стигна до сегашния момент. След това, без да пуска съпруга си, тя се изправи и заговори. Ах, нямам думи да опиша сцената: тази блага мила очарователна ласкава жена в цялата сияйна прелест на своята младост и жизненост, с червения белег на челото й, за който тя съзнаваше и който ние съзряхме със скърцане на зъби, спомняйки си откъде и как се беше появил, любящата й добрина срещу свирепата ни ненавист, крехката й вяра срещу нашите съмнения и страхове, а знаехме, че така, както провидението подсказваше, с цялата си доброта, чистота и вяра тя бе отритната от Бога.

— Джонатан — каза тя и произнесена от нейните устни, тази дума прозвуча като музика, изпълнена с любов и нежност, — Джонатан, скъпи, и всички вие, верни, верни мои приятели, искам да имате нещо наум през всички тези страховити мигове. Знам, че трябва да се борите — че дори трябва да го унищожите, както направихте с мнимата Луси, така че сега истинската може да пребъде в отвъдното, но това не е дело на ненавист. Тази клета душа, която е причинила цялото това страдание, е най-тъжният случай от всички. Само помислете каква ще бъде радостта му, щом неговата по-лоша страна е погубена, за да може по-добрата да намери духовно безсмъртие. Трябва да го съжалявате, макар и това да не го избави от гибел.

Докато говореше, забелязах как лицето на съпруга й помръкна и се разкриви така, сякаш гневът поглъщаше цялото му същество. Несъзнателно той стисна ръката на жена си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Тя не потрепна от болката, която съм сигурен, че е изпитала, а вместо това го погледна по-умоляващо от всякога. Щом замлъкна, той скочи на крака, почти отскубвайки се от ръката й, с думите:

— Нека Бог само ми го даде в ръцете за толкова, колкото ми трябва да погубя този негов земен живот, каквато е и целта ни. Ако освен това мога да изпратя душата му да гори в ада за вечни времена, бих го сторил!

— Ах, тихо, тихо! В името на милостивия Господ. Не говори подобни неща, Джонатан, съпруже мой, или страхът и ужасът ще ме съсипят. Само виж, скъпи — обмислях всичко това през този толкова дълъг ден, — че… може би… ще настъпи час… когато аз също ще се нуждая от подобна милост и че някой друг като теб и с не по-малка причина да бъде ядосан може да ми я откаже. Ах, съпруже мой! Съпруже мой, щях наистина да ти спестя подобна мисъл, ако имаше начин, но въпреки това се моля Господ да не е оценил безумните ти слова като нещо повече от вопъл на един силно любящ и дълбоко покрусен човек с разбито сърце. О, Боже, нека тези клети бели коси бъдат доказателство за страданието на този, който цял живот не е сторил никакво зло и когото сполетяха толкова много тревоги.

Сега очите на всички нас — мъжете, бяха пълни със сълзи. Не им се съпротивлявахме и плачехме, без да ги крием. Тя също зарида, като видя, че милостивите й думи са надделели. Харкър се хвърли на колене до нея и като я прегърна, зарови лице в гънките на роклята й. Ван Хелзинг ни направи знак и ние незабелязано излязохме от стаята, оставяйки двете влюбени души насаме с Бога.

Преди да се оттеглят, професорът подреди стаята им срещу поява на Вампира и увери г-жа Харкър, че може да си отдъхне спокойно. Тя опита да привикне към тази идея и очевидно заради своя съпруг си придаде доволен вид. Беше дръзко усилие и, смятам, дори съм сигурен, че не беше напразно. Ван Хелзинг бе поставил наблизо звънче, което някой от тях трябваше да използва в случай на опасност. Когато се оттеглиха, с Куинси и Годълминг решихме, че трябва да останем будни и като разделим нощта помежду си, да бдим над безопасността на клетата и съкрушена лейди. Първата смяна се падаше на Куинси и по тази причина ние трябваше да си легнем възможно най-скоро. Годълминг вече спи, защото е втори. Сега, когато нямам друга работа, аз също ще си лягам.

Дневникът на Джонатан Харкър

3-4 октомври, около полунощ. Мислех, че вчерашният ден никога няма да свърши. Измъчваше ме силно желание за сън и имах някаква сляпа надежда, че щом се събудя, ще заваря всичко променено, а всяка промяна сега би могла да бъде само към по-добро. Преди да се разделим, обсъдихме каква щеше да бъде следващата ни стъпка, но не успяхме да стигнем до някакво решение. Всички бяхме наясно, че остава един сандък с пръст и единствен графът знае къде е. Ако избере да остане скрит, можеше да ни разиграва години напред, а в същото време… мисълта е твърде ужасна и дори не смея да си спомня за нея отново! Зная само, че ако някога е имало жена, която е била напълно съвършена, това е моята клета и злощастна любима. Обичам я хиляди пъти повече заради чистосърдечното й състрадание от последната нощ, състрадание, което накара собствената ми омраза към чудовището да изглежда недостойна. Със сигурност Господ не ще позволи светът да опустее със загубата на едно подобно създание. Надеждата ми е в това. Сега всички се носим към подводните скали и вярата за нас е единствена котва. Благодаря ти, Господи! Мина спи спокойно, без да сънува. Боя се какви щяха да бъдат сънищата й, изтъкани от подобни страховити спомени. Струва ми се, че не е била толкова спокойна, откакто слънцето залезе. Тогава за кратко на лицето й се изписа покой, който беше като пролетта, последвала ветровития март. В онзи миг си помислих, че е заради нежността на аления залез, която обливаше лика й, но сега някак ми се струва, че всичко има по-дълбок смисъл. Не ми се спи, въпреки че съм уморен — уморен до смърт. Ще опитам обаче да поспя, защото трябва да помисля и за утре, а за мен няма почивка, докато…

 

 

По-късно. Сигурно съм заспал, защото Мина ме събуди, седнала в леглото, със стреснато изражение. Видях го ясно, защото в стаята не беше тъмно. Тя постави предупредително ръка върху устните ми и след това прошепна в ухото ми:

— Шшт! Има някой в коридора!

Внимателно станах, прекосих стаята и безшумно открехнах вратата.

Изтегнат на един матрак точно отпред, г-н Морис лежеше съвсем буден. Той вдигна ръка в знак за мълчание и ми прошепна:

— Шшт! Върнете се в леглото, всичко е наред. Тук ще има по някой от нас през цялата нощ. Не искаме да поемаме рискове!

Жестът и изражението му не търпяха възражения, затова се върнах и казах на Мина. Тя въздъхна и несъмнено сянка на усмивка се прокрадна по клетото й бледо лице, когато ме прегърна нежно с думите:

— Ах, благодаря ти, Боже, за тези благородни и смели мъже!

С въздишка тя потъна отново в съня си. Пиша това сега, понеже не ми се спи, макар че трябва да опитам да заспя отново.

 

 

4 октомври, сутрин. Мина ме събуди още веднъж през нощта. Този път и двамата бяхме поспали добре, защото дрезгавината на задаващото се утро издължаваше очертанията на прозорците, а пламъкът на газената лампа беше като искрица вместо диск от светлина.

— Върви да повикаш професора — каза ми тя припряно. — Искам да го видя веднага.

— Защо? — попитах.

— Имам една идея. Предполагам, че ми е хрумнала през нощта и назряла, без да усетя. Трябва да ме хипнотизира преди изгрева и тогава ще мога да говоря. Върви бързо, прелюбими, моментът наближава.

Отидох до вратата. Д-р Сюърд лежеше на матрака и като ме видя, скочи на крака.

— Има ли нещо нередно? — запита тревожно той.

— Не — отвърнах, — но Мина иска да види д-р Ван Хелзинг веднага.

— Тръгвам — каза той и забърза към стаята на професора.

Две-три минути по-късно Ван Хелзинг вече беше в стаята по халат, а г-н Морис и лорд Годълминг стояха с д-р Сюърд на вратата и го разпитваха. Щом професорът видя Мина, една усмивка — искрена усмивка, замени тревогата на лицето му.

— Ах, скъпа моя мадам Мина, това определено е промяна — каза той, потривайки ръце. — Вижте, приятелю Джонатан, днес си върнахме нашата мила мадам Мина, каквато беше преди!

След това той се обърна към нея и каза със задоволство:

— А какво трябва да направя за вас? Защото в този час не ме викате без причина.

— Искам да ме хипнотизирате! — каза тя. — Направете го преди зората, понеже чувствам, че тогава ще мога да говоря, и то свободно. Побързайте, защото времето изтича!

Без нито дума той й направи знак да седне в леглото.

Втренчен в Мина, той започна да прокарва една след друга дланите си пред нея от горната част на лицето й надолу. Тя се взираше в него съсредоточено за няколко минути, през които сърцето ми биеше като механичен чук, понеже чувствах, че настъпва някакъв решителен момент. Постепенно очите й се затвориха и тя остана вцепенена като дънер. Само по нежното надигане на гръдта й можеше да се разбере, че е жива. Професорът направи още няколко движения с ръка, а след това престана и забелязах, че челото му беше покрито с едри капки пот^[431]. Мина отвори очи, но не приличаше на същата жена. Погледът й беше отнесен, а в гласа й се долавяше непозната за мен тъжна замечтаност. Професорът вдигна ръка, подканяйки към тишина, и ми направи жест да доведа останалите вътре. Те дойдоха на пръсти, затваряйки вратата след себе си, и застанаха до края на леглото, за да гледат. Мина, изглежда, не ги виждаше. Мълчанието беше нарушено от гласа на Ван Хелзинг, който говореше ниско, за да не прекъсне потока на мислите й:

— Къде сте?

— Не зная — отговори безразлично тя. — Сънят не може да има място, което да нарече собствено.

За няколко минути последва тишина. Мина седеше скована, а професорът се взираше втренчено в нея. Всички останали бяхме затаили дъх. В стаята ставаше все по-светло. Без да сваля поглед от лицето на Мина, д-р Ван Хелзинг ми направи знак да вдигна щората. Изпълних заръката му и денят сякаш нахлу вътре. Една червена ивица се разрасна внезапно и розовата светлина заля стаята. В същия миг професорът заговори отново:

— Къде сте сега?

Отговорът беше отнесен, но затова си имаше причина. Тя изглежда се опитваше да си обясни нещо. Бях я чувал да използва същия тон, когато чете стенографските си бележки.

— Не зная. Всичко ми е непознато!

— Какво виждате?

— Не мога да видя нищо. Пълен мрак е.

— Какво чувате?

Долових напрежението в търпеливия глас на професора.

— Плискането на вода. Наблизо е, ромоли, подскачат малки вълнички. Чувам ги отвън.

— Тогава сте на кораб?

Всички се спогледахме, опитвайки се да разберем нещичко един от друг. Бояхме се дори да си помислим. Отговорът дойде скоро:

— Ах, да!

— Какво друго чувате?

— Хора трополят над мен, тичат наоколо. Скърца верига и чувам звънтежа от езика на шпила^[432], който опира в хлапавото колело^[433].

— Какво правите?

— Вцепенена съм — ах, толкова съм вцепенена. Сякаш съм мъртва!

Гласът заглъхна. Тя дълбоко си пое дъх като заспала и очите й се затвориха отново.

До този момент слънцето беше изгряло и ни обливаше светлината на деня. Д-р Ван Хелзинг положи ръцете си върху раменете на Мина и внимателно облегна главата й на възглавницата. За няколко мига тя лежеше като спящо дете, а след това с дълбока въздишка се събуди и загледа учудено, задето вижда всички около себе си. „Насън ли съм говорила?“ беше всичко, което тя каза. Изглеждаше обаче, че ситуацията беше ясна за нея и без да й казваме. Въпреки това изгаряше от желание да разбере. Професорът повтори разговора и тя заяви:

— Тогава нямаме и минута за губене, вече може да е твърде късно!

Г-н Морис и лорд Годълминг тръгнаха към вратата, но спокойният глас на професора ги извика обратно:

— Стойте, приятели мои. Този кораб, където и да е, вдигаше котва, докато тя говореше. Има много, които в този момент правят това във вашето огромно Лондонско пристанище^[434]. Кой от тях търсим? Слава Богу, че отново имаме някаква улика, макар че накъде може да ни отведе, не знаем. Някак сме останали слепи. Слепи по наш, човешки начин — обръщайки се назад, ние виждаме какво сме могли да видим, като гледаме напред, ако сме били в състояние да гледаме напред тогава, и да видим онова, което сме можели да видим! Уви, това изречение е пълна каша! Сега можем да сме наясно какво е имал наум графът, когато сграбчи онези пари, въпреки че страховитият нож на Джонатан го излага на опасност, от която дори той се бои. Искал е да избяга. Чухте ме, да ИЗБЯГА! Разбрал е, че само с един останал сандък и няколко мъже, които го преследват както кучета лисица, този Лондон не е бил място за него. Той е взел последния си сандък с пръст на борда и напуска тази земя. Иска да избяга, но не! Ние го следваме. „Дръж!“, както приятелят Артър би казал, когато сложи червения си редингот!^[435] Старата ни лисица е хитра, ах, толкова хитра и затова трябва да я последваме също с хитрост. Аз съм не по-малко хитър и отскоро обмислям намеренията му. Междувременно можем да си отдъхнем спокойно, понеже има вода между нас, която той не иска да пресича и която не би могъл и да желае — освен ако корабът трябваха да акостира, а дори тогава само между отлива и прилива и при най-високата точка на последния. Вижте, слънцето тъкмо изгря и целият ден до залез е наш. Нека се изкъпем, облечем и да си направим закуска, от която всички имаме нужда, и можем спокойно да похапваме, след като той не биде на една и съща земя с нас.

— Но защо ни е да го търсим по-нататък, щом вече ни е оставил? — попита Мина, докато го гледаше умолително.

Той взе ръката й.

— Засега не ме питайте повече — отвърна, докато я галеше. — Когато закусим, тогава отговарям на всички въпроси.

Той не възнамеряваше да каже нищо друго и затова се разделихме, за да се облечем.

След закуска Мина повтори въпроса си. За момент той я изгледа важно и каза, изпълнен със скръб:

— Защото, моя скъпа, скъпа мадам Мина, сега повече от всякога ние трябва да го намерим дори ако се наложи да го последваме в пастта на ада!

Тя пребледня и плахо попита:

— Защо?

— Понеже — отвърна той сериозно — той може да живее векове, а вие сте само една смъртна жена. Откакто веднъж той постави този белег на гърлото ви, трябва да се боим от времето.

Бях до нея тъкмо навреме, за да я хвана, когато залитна напред в несвяст.